Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (28) (Част първа)

Глава двадесет и осма
Пробиви

СТЕНДАЛ, ГЕРМАНСКА ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА

— Пази се, Паша.

— Както винаги, другарю генерал — усмихна се Алексеев. — Да вървим, капитане.

Сергетов последва началника си. За разлика от предишния си излет до фронтовата линия, този път двамата бяха облечени в защитни жилетки. Генералът беше въоръжен само с пистолет и носеше куфарчето с картите си. Капитанът вече официално беше не само щабен офицер, но и телохранител на шефа си, и затова бе въоръжен с чешки картечен пистолет, прехвърлен на ремък през рамото му. Капитанът забеляза, че този път началникът му беше друг човек. При първото им посещение на фронта Алексеев се бе държал сдържано, почти колебливо, и на младия офицер дори не му беше минало през ума, че въпреки чина си шефът му също никога не беше участвал в истинско сражение и по тази причина се държеше предпазливо като новобранец. Не и сега. Алексеев беше помирисал барут и вече знаеше какво вършеше работа на предната линия и какво не. Промяната беше забележителна. Сергетов си помисли, че баща му се бе оказал прав — Алексеев беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. В хеликоптера с тях щеше да пътува и един полковник от ВВС. Щурмовият Ми-24 се издигна в тъмнината, придружаван от ескорта си от изтребители.

ЛАММЕРСДОРФ, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

Хората, които оценяваха важността на видеокасетофона, не бяха много. Той наистина беше полезно устройство в домашни условия, но едва когато преди две години един капитан от холандската армия бе демонстрирал гениалната си идея, полезността му за военни нужди бе доказана — първо в тайни изпитания в Германия, а след това и в Съединените щати.

Самолетите за радарно наблюдение на НАТО се намираха на обичайните си позиции високо над река Рейн. Големите E-3A „Сентри“, познати повече като AWACS, и по-малките, не толкова известни, TR-1 летяха в отегчителни кръгове или по права линия далеч зад фронтовата линия. Функциите им не бяха съвсем еднакви. Самолетите от типа AWACS се занимаваха най-вече с въздушния трафик. Самолетите от типа TR-1, които по същество представляваха подобрен вариант на ветерана U-2, търсеха превозни средства на земята. Първоначално TR-1 се бяха оказали неефикасни. Те следяха твърде много цели, повечето от които представляваха неподвижни радарни рефлектори, дислоцирани навсякъде от Съветите, и натовските командири бяха затрупани от информация, която беше твърде разбъркана, за да им бъде полезна. Тогава се появи видеокасетофонът. Всички предадени от самолетите данни така или иначе биваха записвани на видеокасета, защото това беше удобен начин за съхраняването им, но вградените в натовската система видеокасетофони имаха ограничени възможности. Холандският капитан бе донесъл своя личен видеокасетофон в службата си и бе демонстрирал как чрез използването на бързо пренавиване на лентата напред и назад е възможно не само да се покаже накъде вървяха нещата, но и какъв беше техният източник. Компютърната обработка улесняваше още повече тази задача, като премахваше предмети, които не се бяха премествали поне веднъж в продължение на два часа. По този начин се елиминираха съветските радарни примамки и НАТО разполагаше с чисто ново разузнавателно средство.

От всяка касета се правеха по няколко копия и екип от над сто експерта от разузнаването и въздушния трафик преглеждаха данните денонощно. Някои се занимаваха с нормално тактическо разузнаване. Други търсеха модели. Голям брой камиони, придвижващи се през нощта към фронтовата линия и назад, можеше да означава само совалкови курсове за попълване на запасите от гориво и муниции. Когато няколко превозни средства се отделяха от конвой и бъдеха дислоцирани паралелно на фронтовата линия, това означаваше, че артилерията се подготвя за атака. Екипът беше научил, че най-сложната му задача е да предаде данните на фронтовите командири достатъчно бързо, за да могат те да се възползват от тях.

В базата в Ламмерсдорф един белгийски лейтенант току-що беше изгледал касета със запис отпреди шест часа и докладът му беше изпратен по наземна линия до фронтовите командири на НАТО. В доклада му пишеше, че най-малко три съветски дивизии де бяха придвижили на север и на юг от Магистрала 7. Съветите щяха да осъществят масирана атака срещу Бад Залцдетфурт по-рано, отколкото се очакваше. Резервни единици от белгийската, германската и американската армия незабавно бяха придвижени напред и съюзническите ВВС бяха предупредени за голямата сухопътна акция. Боевете в този сектор и без това бяха достатъчно ожесточени. Германските войски, защищаващи района на юг от Хановер, бяха изгубили повече от петдесет процента от ресурсите си и битката, която все още не беше започнала, вече се бе превърнала в надпревара, в която всяка страна се опитваше да придвижи резервите си до мястото на атаката преди другата.

ХОЛЕ, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

— Тридесет минути — каза Алексеев на Сергетов. Четири мотострелкови дивизии вече се намираха на позициите си и покриваха фронт от по-малко от двадесет километра. Зад тях една танкова дивизия чакаше момента, в който щеше да се възползва от първия пробив в германските линии. Целта беше завземането на град Алфелд на река Лайне. Градът контролираше два пътя, които НАТО използваше за прехвърляне на войскови подразделения и запаси на север и на юг, и завземането му щеше да направи дупка в линиите на НАТО, което щеше да позволи на съветските оперативно-маневрени групи да се врежат в тила на врага.

— Другарю генерал, какво мислите за начина, по който се развиват събитията? — попита тихо капитанът.

— Попитайте ме след няколко часа — отвърна генералът. Долината на реката зад гърба му беше още едно гробище на войници и бойна техника. Намираха се на тридесет километра от границата, а плановете бяха предвиждали танковете на Червената армия да достигнат до Холе само за два дни. Алексеев се намръщи, като се зачуди кой ли щабен гений беше измислил графика. За пореден път беше пренебрегнат човешкият фактор. Бойният дух и дисциплината на германците бяха на ниво, каквото той никога не беше виждал. Спомняше си разказите на баща си за сраженията в Украйна и Полша, но никога не беше вярвал в истинността им. Сега обаче им повярва. Германците отбраняваха всяка педя земя от своята територия подобно на вълци, бранещи малките си, като се оттегляха едва когато не им оставаше друг избор, контраатакуваха при всеки удобен случай и изсмукваха силите на настъпващите съветски подразделения, мобилизирайки всичките си ресурси.

Съветската доктрина беше предвидила, че загубите ще бъдат големи. Придвижването напред и боят в движение можеха да бъдат постигнати само с цената на фронтални атаки, които първо трябваше да пробият фронтовата линия на противника. Само че силите на НАТО отказваха да дадат възможност на Съветите да осъществят необходимия им пробив. Високотехнологичните им оръжия, които стреляха от безопасни, предварително подготвени позиции, разкъсваха всяка вълна на съветското нападение. Нападенията на техните самолети в тила на Съветската армия изсмукваха силите на нейните подразделения, преди те да имат възможност да влязат в решителен бой, и побъркваха артилерийската поддръжка въпреки всички мерки да бъдат заблудени.

Алексеев си напомни, че Червената армия се придвижваше напред и НАТО също плащаше тежка цена. Резервите на врага изтъняваха. Германските сили не можеха да се възползват от своята подвижност, както би направил Алексеев на тяхно място, като твърде често се окопаваха в някаква географска позиция, вместо да дават отпор на съветските сили в движение. „Разбира се — помисли си генералът, — те не разполагат с твърде много площ, която да разменят за време.“ Той погледна часовника си.

Огнена завеса се появи от гората под него, когато съветската артилерия започна подготовка. След нея дойде ред на многозарядните ракетни установки и утринното небе беше покрито от огнени ивици. Алексеев насочи бинокъла си надолу и след няколко секунди забеляза оранжево-белите кълба на експлозиите в натовските позиции. Той се намираше твърде далеч от фронтовата линия, за да различи всички подробности, но един район с дължина от много километри беше озарен от светлина, наподобяваща толкова популярните на Запад неонови лампи. Над главата му се чу рев и генералът видя водещите групи на изтребителите за борба с наземни цели да се втурват към фронта.

— Благодаря, другарю генерал — въздъхна Алексеев. Той успя да преброи поне тридесет изтребител-бомбардировача Су и МиГ, всичките летящи ниско над земята по посока на бойното поле. Докато вървеше към командния бункер, на лицето му се изписа решителна усмивка.

— Водещите групи се включват сега — обяви един полковник. На скована от груби дъски маса бяха разтворени тактически карти, върху които се нанасяха бележки с химически моливи. Червени стрели започнаха марша си към поредица от сини линии. Всички картографи бяха лейтенанти и всеки от тях имаше шлемофон с телефон, свързан с точно определена полкова щабквартира. Офицерите за свръзка с резервните поделения стояха встрани от масата и засмукваха дима от цигарите си, докато наблюдаваха марша на стрелите. Зад тях стоеше безмълвно командващият 8-а гвардейска армия и наблюдаваше развитието на плана си за атаката.

— Срещаме среден отпор. Наличие на вражеска артилерия и танкови единици — каза един лейтенант.

Експлозии разтърсиха командния бункер. На два километра от него едно ято германски фантоми току-що беше хвърлило бомбения си товар по един батальон самоходни оръдия.

— Вражески изтребители над нас — каза със закъснение офицерът от противовъздушната отбрана. Няколко чифта очи погледнаха с тревога към тавана на бункера. Алексеев не беше един от тях. Една управляема бомба на НАТО щеше да ги убие, преди да разберат какво става. Колкото и да се радваше, че е назначен за заместник-командващ на военен театър, на него му се искаше да се върнат дните, в които беше командвал ударна дивизия. Тук той беше само наблюдател и чувстваше нужда да бъде сред разгара на сражението.

— Артилерията докладва за силен ответен артилерийски огън и тежки въздушни атаки. Ракетите ни атакуват вражеските самолети в тила на 57-а мотострелкова дивизия — продължи офицерът от ПВО. — Голяма въздушна активност над фронтовата линия.

— Изтребителите ни атакуват — докладва офицерът от Фронтовата авиация. Той погледна ядосано нагоре. — Нашите зенитни ракети атакуват собствените ни самолети!

— Командирът на ПВО! — извика Алексеев. — Кажете на подразделенията си да идентифицират целите си, преди да стрелят!

— Разполагаме с петдесет самолета над фронтовата линия. Можем и сами да се справим с натовските изтребители! — настоя летецът.

— Наредете на зенитните батареи да прекратят огъня по цели на височина над хиляда метра — заповяда Алексеев. Той вече беше говорил за това с командващия Фронтовата авиация миналата вечер. След като изпълнеха задачата си, пилотите на МиГ-овете трябваше да останат високо над земята и така да дадат възможност на ракетните и оръдейните зенитни батареи да атакуват онези натовски самолети, които представляваха непосредствена опасност за сухопътните подразделения. Защо тогава стреляха по собствените му самолети?

 

 

На тридесет хиляди фута над река Рейн два радарни самолета E-3A на НАТО се бореха за живота си. Съветите бяха започнали масирана атака и срещу тях се бяха насочили два полка прехващачи МиГ-23. Бордовите диспечери искаха помощ по радиото. Това отвличаше вниманието им от отбиването на атаката и намаляваше броя на натовските изтребители за други мисии. Без да мислят за своята собствена безопасност, съветските самолети се появиха от запад с повече от хиляда мили в час, подкрепяни от самолети за радиоелектронно подавяне. Американски F-15 и френски „Мираж“ се втурнаха да посрещнат заплахата и небето се изпълни с ракети. Това се оказа недостатъчно. Когато МиГ-овете се приближиха на около шестдесет мили, двата AWACS-а изключиха радарите си и се спуснаха към земята, за да избегнат атаката. Натовските изтребители над Бад Залцдетфурт останаха без радарна поддръжка. За първи път от началото на войната Съветите получиха въздушно превъзходство над голямо бойно поле.

 

 

— 143-и гвардейски стрелкови полк докладва, че е пробил германските редици — каза един лейтенант. Той не вдигна поглед, но нанесе на картата удължение на стрелата, за която отговаряше. — Вражеските единици се оттеглят в безпорядък.

— 145-и гвардейски току-що се обади — обяви картографът до него. — Първата линия на германската отбрана е унищожена. Продължават на юг по оста на железопътната линия… вражеските единици отстъпват. Врагът не се опитва да се прегрупира или да се обърне назад.

Командващият 8-а гвардейска армия генерал погледна триумфално Алексеев.

— Пуснете напред танковата дивизия!

Двете отслабени германски бригади, които отбраняваха този сектор, бяха понесли твърде тежки загуби по време на многобройните атаки, които им се бе наложило да отбиват. Войниците им загиваха, ресурсите им намаляваха и те нямаха друг избор, освен да отстъпят с надеждата, че ще могат да формират нова отбранителна линия в горите край Магистрала 243. Дислоцираната край Хакенщедт, на четири километра от бойното поле, 20-а гвардейска танкова дивизия тръгна напред. Нейните триста танка Т-80, подсилени от още неколкостотин бронирани машини на пехотата, се разгърнаха вляво и вдясно от второкласния път и се групираха в нападателни полкови колони. 20-а танкова беше оперативно-маневрената група на 8-а гвардейска армия. От началото на войната Съветската армия се опитваше да осъществи пробив, който да й позволи да вкара една от тези мощни единици в тила на НАТО. Сега това беше възможно.

— Добра работа, другарю генерал — каза Алексеев. От картата се виждаше, че е осъществен голям пробив. Три от четирите участващи в атаката мотострелкови дивизии бяха успели да преодолеят германските отбранителни линии.

В едно ожесточено въздушно сражение, което продължи петнадесет минути, МиГ-овете успяха да свалят един от двата AWACS-а и три изтребителя „Ийгъл“, но платиха за това с цената на деветнадесет от своите самолети. Оцелелият AWACS отново се намираше високо във въздуха, този път на осемдесет мили зад река Рейн, и радарните му оператори се опитваха да си възвърнат контрола на въздушния бой над Централна Германия, докато съветските изтребители завиваха обратно към базите си, последвани от облак зенитни ракети на НАТО. С цената на ужасни загуби те бяха осъществили една мисия, за която дори не бяха ги инструктирали.

Но това беше само началото. Сега, когато първоначалната атака се бе увенчала с успех, течеше най-трудната част от сражението. Генералите и полковниците, които командваха атаката, трябваше да придвижат подразделенията си бързо напред, като внимават формациите им да останат непокътнати и същевременно да прехвърлят артилерията си на югозапад, за да осигурят непрекъсната поддръжка на настъпващите полкове. Танковата дивизия имаше най-висок приоритет. Тя трябваше да удари следващата линия на германската отбрана броени минути след мотострелковите подразделения, за да могат съветските сили да стигнат до Алфелд преди падането на нощта. Групи на полевата полиция заемаха предварително определените си позиции за управление на трафика и насочваха подразделенията по пътищата, чиито пътни знаци бяха свалени от германците. Това не беше толкова лесна задача. Подразделенията не бяха непокътнати. Някои командири бяха загинали, някои превозни средства се бяха повредили, а и повредените пътища забавяха движението под нормалната скорост за настъпление.

Германските сили се опитваха да се прегрупират. Тиловите им подразделения се спираха на всяко кръстовище и изстрелваха противотанковите си ракети по настъпващите съветски единици, което вземаше особено големи жертви измежду командирите на единици. Съюзническата авиация също се прегрупираше и летящи ниско над земята щурмови самолети за борба с наземни цели започнаха да нападат излезлите на открито съветски части.

Зад разбитата фронтова линия една германска танкова бригада навлезе в Алфелд, последвана след десет минути от моторизиран белгийски полк. Германците продължиха на североизток по главния път под погледите на гражданите, на които току-що беше наредено да напуснат домовете си.

ФАСЛЕЙН, ШОТЛАНДИЯ

— Нямаше късмет, а? — попита Тод Симс, командир на американската подводница „Бостън“.

— Не — отговори Маккафърти. Лошият късмет го бе съпътствал дори и по време на пътуването до Фаслейн. Британската подводница „Озирис“, чиято задача беше да пази коридора за транзитно преминаване, беше заела позиция за атака, без да бъде открита от „Чикаго“. Ако беше съветска дизелова лодка, Маккафърти вече отдавна щеше да бъде на дъното. — Имахме голям шанс срещу амфибийната група. Нещата вървяха идеално. Руснаците бяха пуснали хидроакустичните си буйове и ние успяхме да им се изплъзнем и точно когато вече бяхме определили целите си за ракетна атака, бях решил първо да пусна ракетите, а след това да нападна с торпедата…

— Звучи ми добре — съгласи се Симс.

— Та точно тогава някой друг атакува с торпеда и обърка всичко. Изстреляхме три „Харпуна“, но един хеликоптер ни забеляза и бинго, копелетата бяха навсякъде над нас. — Маккафърти отвори вратата на офицерския клуб. — Имам нужда от едно питие!

— По дяволите, да! — разсмя се Симс. — Нещата изглеждат доста по-добре след няколко бири. Хей, такива работи се случват. Късметът е променливо нещо, Дани. — Симс се наведе над бара. — Две силни.

— Както кажете, командир. — Облечен в бяло сако стюард наля две халби топла, тъмна бира. Симс плати сметката и заведе приятеля си до едно сепаре в ъгъла. В далечния край на залата имаше някакво малко празненство.

— Отпусни се, Дани. Не е твоя вината, че Иван не ти е изпратил никакви цели, не е ли така?

Маккафърти отпи голяма глътка от халбата си. На две мили от тях „Чикаго“ товареше провизии за следващата си мисия. Подводницата щеше да остане в пристанището два дни. „Бостън“ и още една подводница от клас 688 бяха на същия кей, а по-късно днес щяха да дойдат и още две. Всички те щяха да бъдат изпратени на специална мисия, но все още никой не знаеше каква ще бъде тя. Междувременно офицерите и матросите използваха престоя, за да се надишат на свеж въздух и да се поотпуснат малко.

— Прав си, Тод, както винаги.

— Добре. Вземи си малко претцели. Там отсреща май тече голям купон. Какво ще кажеш и ние да отидем при тях, а? — Симс взе бирата си и отиде в другия край на помещението.

Там се бяха събрали офицери подводничари, което не беше голяма изненада, но предметът на разговора им удиви Маккафърти. В центъра на вниманието беше един норвежки капитан — рус мъж на около тридесет години, който не беше изтрезнявал от няколко часа. Той пресуши една халба бира и командир от Британския кралски флот незабавно му подаде нова.

— Трябва да намеря мъж, който спасил нас! — настояваше на висок глас пияният норвежец.

— К’во става? — попита Симс. Новопристигналите се запознаха с хората около масата. Офицерът от Кралския флот беше капитанът на британската подводница „Оберон“.

— Това е приятелчето, което взриви „Киров“ — каза англичанинът. — Той разказва историята за това на всеки десет минути. Време му е отново да я разкаже.

— Мръсно копеле! — каза Маккафърти. Това беше човекът, който бе потопил неговата цел! Норвежецът отново се разприказва.

— Ние правим подход бавно. Те идват вдясно — той се оригна — към нас и ние пълзим много бавно. Аз вдигам перископ и ето го! Четири хиляди метра, двадесет възела, той ще минава на петстотин метра от десен борд. — Бирената халба описа дъга към пода. — Свалям перископ! Арне, къде си, Арне? О, той пиян на маса. Арне мой оръжейник. Той подготвя да изстреля четири торпеда. Тип тридесет и седем, американски торпеда. — Той посочи към двамата американски офицери, които току-що се бяха присъединили към тълпата.

Четири „Марк-37“! Маккафърти се намръщи при мисълта за това. Такъв изстрел можеше да скапе настроението на всяка цел.

— „Киров“ вече много близо. Вдигам перископ! Курс същи, скорост съща, разстояние сега две хиляди метра — аз стреля! Едно! Две! Три! Четири! Презарежда и се гмурка надълбоко.

— Ти си човекът, който прецака моя подход! — извика Маккафърти.

Норвежецът почти изтрезня за миг.

— Кой си ти?

— Дан Маккафърти, американска подводница „Чикаго“.

— Там ли беше?

— Да.

— Изстрелял ракети?

— Да.

— Герой! — Норвежкият капитан се хвърли към Маккафърти и едва не го повали на земята, когато го сграбчи в мечешка прегръдка. — Ти спасява мои хора! Ти спасява моя лодка!

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — попита Симс.

— О, запознайте се — каза един капитан от Кралския флот. — Капитан Бьорн Йохансен от подводницата „Кобен“ на Негово норвежко величество. Капитан Даниел Маккафърти от американската подводница „Чикаго“.

— След като ние стреля „Киров“, те се нахвърлят върху нас като вълци. „Киров“ взривява…

— След четири риби? Мога да си представя — съгласи се Симс.

— Руснаци идват към нас с един кръстосвач, два ескадрени миноносеца — продължи Йохансен, който все още не беше изтрезнял напълно. — Ние, ъъ, избягваме, но те намира нас и стреля техни РБУ ракети — много, много ракети. Повечето далече, някои близо. Ние презарежда и аз стреля по кръстосвач.

— Улучи ли го?

— Един път, но не потопил. Това продължава, не съм сигурен, десет минути, петнадесет. Беше доста горещо, нали?

— Да, и за мен беше доста напечено. Ние подходихме бързо и включихме радара. Там, където смятахме, че е „Киров“, имаше три кораба.

— Три харпуна. Един „Хеликс“ забеляза пуска и ни подгони. Ние се измъкнахме, но не знам дали ракетите са улучили нещо.

— Улучили? Ха! Нека да ти кажа аз — продължи Йохансен. — Ние мъртви, акумулатор спаднал. Ние има повреда сега, не може да бяга. Ние избягва четири торпеда, но те вече знаят наша позиция. Хидролокатор засича нас. Ескадрен миноносец изстрелва РБУ по нас. Първи три не улучват, но те знае наша позиция. Тогава — бум! бум! бум! Много пъти. Ескадрен миноносец взривява. Друг улучен, но не потъва, мисля. Ние спасява. — Йохансен отново прегърна Маккафърти и двамата разляха бирата си по пода. Американецът никога не беше виждал норвежец да показва толкова открито чувствата си, дори и пред жена си. — Мой екипаж жив заради теб, „Чикаго“! Аз тебе черпи. Аз черпи цял твой екипаж.

— Сигурен ли си, че сме потопили онова корито?

— Ти потапя — каза Йохансен. — Моя лодка мъртва, мои хора мъртви, аз мъртъв. Ти потапя. — Маккафърти си помисли, че да потопиш ескадрен миноносец не беше толкова престижно, като да потопиш атомен боен кръстосвач, но все пак беше по-добре от нищо. Той си припомни, че ракетите му бяха повредили още един ескадрен миноносец. Кой знае, може би той също беше потънал по обратния път към базата си.

— Не е зле, Дани — каза Симс.

— Някои хора — каза капитанът на „Оберон“ — направо са родени с късмет!

— Знаеш ли, Тод — каза капитанът на „Чикаго“, — тази бира си я бива.

„ФАРИС“

Имаше само два трупа за погребване. Още четиринадесет души от екипажа бяха изчезнали и се предполагаше, че са загинали, но Морис смяташе, че корабът му е извадил късмет. Двадесет матроси имаха наранявания от различна степен. Предмишницата на Кларк беше счупена, няколко души си бяха счупили глезените от ударната вълна, а половин дузина бяха изгорени зле от пробитите паропроводи. Дребните порязвания от парчетата стъкло не се брояха.

Морис проведе погребалната церемония според устава. Гласът му не издаваше никакви чувства, докато четеше думите за увереността и надеждата, че един ден морето ще върне мъртъвците си… По даден знак матросите наклониха дървените плотове. Увитите в пластмасови чували трупове с прикрепени към тях стоманени тежести се плъзнаха изпод знамената и паднаха във водата. Дълбочината на това място беше десет хиляди фута — дълъг път за старпома и мерача Трети клас от Детройт. Последва пушечният залп, но без музикален съпровод. Никой на борда не можеше да свири на тромпет, а касетофонът беше счупен. Морис затвори устава.

— Свободни сте.

Знамената бяха сгънати внимателно и прибрани в склада на кулата. Дървените плотове бяха занесени в трапезарията, а подпорите бяха върнати на местата им. Морис знаеше, че „Фарис“ все още е половин кораб, който може да се използва само за старо желязо.

Влекачът „Папаго“ теглеше фрегатата с малко повече от четири възела. До сушата оставаха още три дни път. Бяха се отправили към Бостън, който бе най-близкото пристанище, вместо към някоя военноморска база. Причината беше ясна. Поправката на фрегатата щеше да отнеме повече от година и флотът не искаше да натоварва кораборемонтните си мощности с работа, която щеше да продължи толкова. Само корабите, които можеха да бъдат поправени за полезна бойна служба, щяха да получат бързо обслужване в кораборемонтните бази на ВМФ.

Сега дори и командването му на „Фарис“ беше просто формално. На влекача имаше резервен екипаж, голяма част от който се състоеше от хора, които в цивилния живот бяха експерти по спасителни операции. Трима от тях бяха на борда на фрегатата, за „да съветват“ Морис относно нещата, които трябваше да прави. Съветите им на практика представляваха учтиви заповеди.

Екипажът имаше достатъчно работа. Предните напречни прегради трябваше да бъдат проверявани и наблюдавани непрекъснато. В машинното отделение течеше ремонтът на двигателите. В момента само един от котлите на кораба работеше и така осигуряваше достатъчно пара за задвижването на турбогенераторите и за електричеството. Работата по втория котел щеше да продължи поне още един ден. Екипажът му бе обещал, че основният търсещ радар ще бъде приведен в действие до четири часа. Спътниковата антена току-що беше поправена. Когато пристигнеха в пристанището — ако изобщо пристигнеха, — всичко, което можеше да бъде поправено от екипажа, щеше да бъде поправено. Това нямаше кой знае колко голямо значение, но една поговорка във флота казваше, че заетият екипаж е щастлив екипаж. На практика това означаваше, че матросите, за разлика от капитана си, нямаха време да мислят за грешките, които са били направени, за хората, които са загинали заради тези грешки, както и чия е вината за всичко това.

Морис отиде в CIC. Тактическият разчет преглеждаше записа на касетата и картите, отразяващи срещата със съветската подводница, и се опитваше да разбере какво се бе случило.

— Не знам — сви рамене хидроакустикът. — Може би там е имало две подводници, а не само една. Искам да кажа, ето я тук, нали така? Ето тази ярка следа тук. И след две минути активният хидролокатор я засича ей там.

— Само една подводница — каза Морис. — Придвижването оттук дотам става за четири минути при скорост двадесет и пет възела.

— Но ние не я чухме, сър, а и не я видяхме на екрана. Освен това, когато я изгубихме, тя се насочваше в обратна посока. — Хидроакустикът пренави лентата и я пусна отново.

— Да. — Морис се върна на мостика, като не спираше да мисли за това. Вече беше запомнил цялата последователност на събитията. Той се приближи до крилото на мостика. Спрингерите все още бяха надупчени и на мястото, на което беше загинал старпомът, все още се виждаше бледо кърваво петно. Днес някой щеше да го замаже с боя. Боцман Кларк беше организирал матросите в най-различни работни групи. Морис запали цигара и се втренчи в хоризонта.

РЕЙДАРВАТ, ИСЛАНДИЯ

Хеликоптерът беше последното предупреждение, което им трябваше. Едуардс и групата му се бяха отправили на североизток. Те преминаха през район на множество малки езерца, прекосиха един път с чакълена настилка, след като бяха чакали цял час, за да определят интензивността на движението по него, и започнаха да се придвижват през поредица от тресавища. Едуардс вече беше напълно объркан от терена. Комбинацията от голи скали, тревисти поляни, полета от лава, а сега и сладководни тресавища, го караше да се чуди дали Исландия не беше мястото, което Бог бе избрал, за да се отърве от отпадъците, които бяха останали, след като бе създал света. На Господ обаче явно не му бяха останали дървета, защото наоколо не се виждаше нито едно, и най-доброто прикритие за групата беше високата до коленете им трева, която се издигаше над водата. Едуардс си помисли, че това трябва да е доста устойчива трева, защото до неотдавна тресавището е било замръзнало. Все още беше студено и само няколко минути след като бяха навлезли в тресавището краката ги бяха заболели от студа. Всички понасяха търпеливо това неудобство. Другата възможност беше да се движат през гола, леко издигната местност, което не беше приемлива алтернатива при наличието на вражески хеликоптери наоколо.

Вигдис учудваше всички с издръжливостта си. Тя не изоставаше от морските пехотинци и никога не се оплакваше и не се спъваше. „Истинско селско момиче“ — помисли си Едуардс. Тя бе прекарала цялото си детство, гонейки овцете от фермата по поляните и катерейки се по тези проклети хълмове.

— Добре, момчета, десет минути почивка — извика Едуардс. Всички моментално се огледаха за сухо местенце, на което да се строполят. Единственото, което успяха да намерят, бяха няколко скали. „Скали посред тресавище!“, помисли си Едуардс. Гарсия застана на пост с отмъкнатия от руснаците бинокъл. Смит запали цигара. Едуардс се обърна и видя, че Вигдис е седнала до него.

— Как си?

— Много изморена — каза тя с лека усмивка. — Но не чак толкова, колкото теб.

— Така ли! — разсмя се Едуардс. — Може би ще трябва да ускорим хода.

— Къде отиваме?

— Към Хвамсфьордур. Не ни казаха защо. Предполагам, че ни остават още четири или пет дни път. Искаме да стоим настрани от всички пътища, които можем да избегнем.

— За да ме защитите, нали?

Едуардс поклати глава.

— За да защитим всички. Не искаме да се бием с никого. Наоколо има твърде много руски войници и ние не можем да си играем на военни игрички.

— Значи аз не наранявам… ъъ, не възпирам работата ви? — попита момичето.

— Съвсем не. Ние сме късметлии, че си с нас. Че на кого не му се иска да се разхожда из страната с едно красиво момиче? — отвърна галантно лейтенантът. „Не казах ли някаква глупост?“ Тя го погледна някак странно.

— Ти мисли, че аз красива след… след…

— Вигдис, ако те беше сгазил камион… да, ти си много красива. Никой не може да промени това. Онова, което се случи с теб, не беше по твоя вина. Ако вследствие на него са настъпили някакви промени у теб, то те са отвътре, а не отвън. И аз знам, че някой те харесва.

— Имаш предвид детето ми? Грешка. Той намира друго момиче. Това не е важно, всичките ми приятелки си имат деца. — Тя сви рамене.

„Какво тъпо копеле“ — помисли си Едуардс. Той си спомни, че в Исландия да имаш незаконно дете беше нещо обичайно. Тъй като на острова нямаше фамилни имена — повечето исландци имаха собствени имена, последвани от бащиното, — човек не можеше да направи разлика между законните и незаконните деца. Пък и на исландците, изглежда, хич не им пукаше от това. Млади неомъжени жени раждаха деца, грижеха се добре за тях и в това нямаше нищо лошо. Но кой би напуснал момиче като това тук?

— Е, Вигдис, аз лично смятам, че никога през живота си не съм срещал по-красиво момиче от теб.

— Наистина ли?

Едуардс си призна мислено, че косата й беше мръсна и невчесана и изглеждаше ужасно. Лицето и дрехите й бяха покрити с прах и кал. Един горещ душ щеше да промени това само за няколко минути и щеше да открие красотата й. Но красотата идва отвътре и той едва сега започваше да оценява душевната красота на това момиче. Прокара дланта си по бузата й.

— Всеки мъж, който твърди противното, е идиот. — Той се обърна и видя сержанта да се приближава към тях.

— Време е да тръгваме, освен ако не искате краката ви да се вкочанят, лейтенант.

— Добре. Искам да изминем между осем и десет мили преди следващата почивка. От далечната страна на планината, покрай която вървим, има ферми и пътища. Ще трябва да огледаме района, преди да преминем през него. Оттам ще направя връзка по радиото.

— Готово, шкипер. Роджърс! Върви напред и завий леко на запад.

БОДЕНБУРГ, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

Пътуването напред не беше лесно. 8-а гвардейска армия премести командния си пункт възможно най-близо зад водещите единици. Подобно на Алексеев, нейният командващ вярваше, че трябва да бъде възможно най-близо до фронта. Пътуването беше осъществено с бронетранспортьори — да се използват хеликоптери беше опасно — и продължи четиридесет минути, през които Алексеев наблюдава две жестоки въздушни атаки над съветските колони.

В сражението се бяха включили германските и белгийските подкрепления и прехванатите радиопредавания показваха, че към бойното поле са тръгнали и американски, и британски подразделения. Алексеев също беше извикал подкрепления. Онова, което бе започнало като относително слаб натиск, осъществен само от една механизирана армия, сега се превръщаше в голямо сражение. Генералът реши, че това е добър знак. НАТО нямаше да изпрати подкрепления, ако не смяташе, че ситуацията е опасна. Задачата на Съветите беше да постигнат желания резултат, преди подкрепленията да се намесят в боя.

Командващият 20-а танкова дивизия генерал беше в командния пункт, който сега беше разположен в едно гимназиално училище. Сградата беше нова и просторна и щеше да свърши работа, докато бъдеше подготвен подземният бункер. Темпът на настъплението беше забавен най-вече заради трудностите по управлението на движението по пътищата.

— Направо по този път до Сак — каза командващият 8-а гвардейска армия на танкиста. — Моите мотострелковаци би трябвало да са разчистили зоната, докато стигнете до нея.

— До Алфелд остават още четири километра. Добре, само се уверете, че можете да ни осигурите поддръжка, когато прекосим реката. — Генералът наложи каската си и излезе от стаята. „Ще стане“, помисли си Алексеев. Този генерал беше свършил отлична работа при превеждането на подразделението си на фронта в почти идеален ред.

Следващото нещо, което чу, беше една експлозия. Прозорците се разтърсиха и около него паднаха парчета от тавана. Дяволския кръст се беше завърнал.

Алексеев изтича навън и видя една дузина обхванати от пламъци бронирани машини. Докато стоеше пред вратата, екипажът на един чисто нов танк Т-80 се измъкна през люка. Миг по-късно танкът се взриви — пламъците бяха стигнали до сандъците с муниции и към небето се издигна огнен стълб, който наподобяваше малък вулкан.

— Генералът е мъртъв, генералът е мъртъв! — изкрещя един сержант. Той посочи към едно БМД, от което не се беше спасил никой. Алексеев чу командващия 8-а гвардейска армия да псува зад гърба му.

— Заместник-командирът на тази танкова дивизия наскоро беше произведен в чин полковник.

Павел Леонидович взе бързо и удобно решение.

— Не, другарю генерал. Какво ще кажете за мен?

Командващият го погледна с удивление, но си спомни за репутацията на Алексеев като командир на танк, както и за славата на баща му. Той също взе бързо решение.

— 20-а танкова е ваша. Знаете каква е мисията ви.

Появи се още една бронирана машина и Алексеев и Сергетов се качиха в нея, след което шофьорът я подкара към дивизионния команден пункт. Пътуването продължи половин час. Алексеев забеляза редица танкове, паркирани пред ивицата дървета. Снарядите на съюзническата артилерия падаха наблизо, но той не им обърна внимание. Полковите му командири се бяха събрали на едно място. Генералът бързо издаде заповедите за целта и времето. Това, че всички подчинени на покойния дивизионен командир знаеха точно какви са задачите им, говореше добре за качествата му на командир. Дивизията беше добре организирана и знаеше отлично какво трябва да прави на всеки етап от настъплението. Алексеев моментално забеляза, че е получил добър боен щаб. Той остави полковите си командири да се върнат при полковете си и отиде при щабните си офицери.

Първата му бойна щабквартира се намираше под сянката на едно високо дърво. Дори и баща му не би мечтал за нещо по-добро. Алексеев се усмихна и намери началника на дивизионното разузнаване.

— Какво е положението?

— Един германски танков батальон контраатакува по пътя, водещ на изток от Сак. Би трябвало да успеем да ги спрем, а и нашите машини се придвижват на югозапад зад тях. Водещите мотострелкови части вече са навлезли в града и докладват за слаба съпротива. Нашите водещи групи вече тръгнаха натам и трябва да бъдат в града до един час.

— Началник ПВО?

— Зенитните ракети и самоходните зенитни оръдия се намират точно зад водещите ешелони. Имаме и въздушно прикритие. Два полка МиГ-21 са в състояние на готовност за въздушна отбрана, но обещаните изтребители за борба с наземни цели все още не са пристигнали. Тази сутрин те са понесли големи загуби, но същото важи и за противниковата страна. Преди обяд свалихме дванадесет самолета на НАТО.

Алексеев кимна и мислено раздели числото на три, както се бе научил да прави от практиката.

— Извинете ме, другарю генерал. Аз съм полковник Попов, дивизионният политкомисар.

— Добре, другарю полковник. Партийният ми членски внос е платен до края на годината и ако извадя късмет, ще доживея да си го платя и следващата година. Ако имате да ми казвате нещо важно, направете го бързо! — Ако имаше нещо, от което Алексеев да не се нуждае в този момент, то това беше някакъв си замполит!

— След като завземем Алфелд…

— Ако завземем Алфелд, ще ви дам ключовете на града. Засега ме оставете да си свърша работата. Свободен сте! — „Вероятно щеше да поискаш позволение да разстреляш заподозрените фашисти.“ Чинът на Алексеев не му позволяваше да пренебрегва политическите командири, но поне му даваше възможност да не обръща внимание на онези, които нямаха генералски пагони. Той се приближи до тактическите карти. Както и преди, от едната страна лейтенантите нанасяха напредъка на неговите — неговите! — части. От другата страна офицерите от разузнаването събираха данните, които бяха получили за разположението на вражеските позиции. Той сграбчи оперативния си офицер за рамото.

— Искам водещият полк да бъде разположен точно зад мотострелковите части. Ако имат нужда от помощ, дайте им я. Искам този пробив, и то още днес. С какви артилерийски единици разполагаме?

— В момента имаме готови два батальона тежки оръдия.

— Добре. Ако пехотинците имат цели за тях, открийте ги и незабавно започнете да ги обстрелвате. Сега не му е времето за любезности. НАТО знае, че сме тук, и най-лошият ни враг е времето. Времето работи в полза на врага и в наш ущърб. — Оперативният офицер се събра с командира на артилерията и след две минути неговите 152-милиметрови оръдия започнаха да обстрелват фронта. Алексеев реши, че трябва да издейства медал за покойния командир на 20-а танкова дивизия; човекът заслужаваше някаква награда за начина, по който бе успял да обучи хората си.

— Вражеска въздушна атака — каза един от картографите.

— Вражески танкове излизат от гората на изток от Сак, приблизително един батальон. Германците имат поддръжка от тежка артилерия.

Алексеев знаеше, че оттук нататък трябваше да се довери на полковниците си. Времето, в което един генерал бе имал възможност да наблюдава цялото сражение и да го контролира беше отминало отдавна. Щабните му офицери нанасяха своите бележки върху картата. Генералът си помисли, че германците трябваше да изчакат и да оставят предните редици на дивизията да минат, след което да нападнат дивизионните обозни колони. Това беше глупаво и Алексеев за първи път виждаше германски командир да прави тактическа грешка. Германецът вероятно беше млад командир, който бе заменил загиналия си или ранен началник, или пък беше човек, чийто дом се намираше наблизо. Независимо от причината, грешката беше факт и Алексеев щеше да се възползва от нея. Двата му водещи танкови полка понесоха загуби, но само за десет минути успяха да разбият германската контраатака.

— Два километра — водещите групи вече се намират на два километра от Сак. Срещат само артилерийско противодействие. Виждат се приятелски части. Пехотните части в Сак докладват за слаба съпротива. Градът е почти прочистен. Разузнавачите докладват, че пътят към Алфелд е отворен!

— Минете покрай Сак — заповяда Алексеев. — Целта ни е Алфелд на река Лайне.

АЛФЕЛД, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

Отбраната беше сформирана набързо. Американска механизирана пехота и водещият танков ескадрон на приближаваща британска бригада подсилиха остатъците от германските и белгийските сили, които този ден бяха разбити от съветските дивизии. Времето беше малко. Военните инженери работеха трескаво с бронираните си булдозери, за да изровят укрития за танковете, докато пехотинците копаеха окопи за противотанковите си оръжия. Облакът прах на хоризонта беше единственото предупреждение, което им бе необходимо. Една танкова дивизия се беше насочила срещу тях, а гражданите в града зад гърба им все още не бяха евакуирани напълно. На двадесет мили в тила им кръжеше една ескадрила изтребители за борба с наземни цели, които очакваха да бъдат извикани на предната линия.

— Виждам врага! — извика по радиото наблюдател, качен на една църковна камбанария. Само след няколко секунди артилерията започна да обстрелва предните съветски колони. Разчетите на противотанковите ракетни установки свалиха капаците на прицелните си уреди и заредиха оръжията си. Очертаваше се дълъг следобед. Танковете „Чалънджър“ на Трети кралски танков полк се настаниха в окопите си, затвориха плътно люковете си и мерачите им започнаха да се прицелват в далечните цели. Нещата бяха объркани и времето се беше оказало недостатъчно за установяването на здрава командна верига. Първи стреля един от американците. Неговата ракета TOW-2 се стрелна надолу към съветските колони, опъвайки зад себе си контролния си кабел подобно на паяжина, докато изминаваше четирите километра до един танк Т-80…

 

 

— Изравнете ги със земята! — заповяда Алексеев на командира на артилерията си. В рамките на една минута многозарядните ракетни установки на дивизията изпълниха небето с огнени дири. Оръдейният артилерийски огън увеличи броя на труповете на бойното поле. След това артилерията на НАТО също се включи в боя с цялата си мощ.

— Водещият полк понася загуби.

Алексеев гледаше мълчаливо картата. В зоната нямаше достатъчно място за подлъгващи маневри, а дори и да имаше, времето беше недостатъчно. Хората му трябваше да преминат през вражеските редици възможно най-бързо, за да завземат мостовете на река Лайне. Това означаваше, че водещите му танкови колони щяха да понесат големи загуби. Цената на пробива беше висока, но трябваше да бъде платена.

 

 

Дванадесет белгийски изтребителя F-16 се спуснаха ниско над фронта със скорост петстотин възела и засипаха предния съветски полк с тонове касетъчни боеприпаси, унищожавайки почти тридесет танка и двадесет бронетранспортьора на по-малко от километър от съюзническите позиции. Облак съветски ракети се издигна в небето и ги подгони и едномоторните самолети завиха на запад и се спуснаха ниско над земята, опитвайки се да се измъкнат. Три от тях бяха свалени и се разбиха между натовските линии, като прибавиха още жертви към нанесените от съветския огън. Командирът на британските танкове разбра, че не разполага с достатъчна огнева мощ, за да спре съветските танкове. Силите просто не бяха равни. Време беше да се оттегли, докато батальонът му все още беше боеспособен. Той нареди на ротите си да се приготвят за отстъпление и се опита да предаде същото на съседните подразделения. Но въоръжените сили на НАТО край Алфелд идваха от четири различни армии, говореха различни езици и използваха различни радиочестоти. Времето се беше оказало недостатъчно да бъде определен главнокомандващ на отбранителните сили край града. Германците не искаха да отстъпят. Евакуацията на населението все още не беше приключила и германските войници нямаше да напуснат позициите си, докато съгражданите им не преминеха в безопасност на отсрещния бряг на реката. Американците и белгийците започнаха да се изтеглят по командата на британския полковник, но германците останаха по местата си. В резултат на това в редиците на НАТО настъпи хаос.

 

 

— Предните наблюдатели докладват, че вражески единици се оттеглят отдясно, повтарям, вражески единици, изглежда, отстъпват откъм северната страна на града.

— Втори полк да се придвижи на север, да заобиколи и да се насочи към мостовете възможно най-бързо. Загубите нямат значение, просто завземете проклетите мостове! Оперативният офицер, не отслабвайте натиска върху всички вражески единици. Целта ни е да ги загащим от тази страна на реката и да ги унищожим, ако е възможно — заповяда Алексеев. — Сергетов, елате с мен. Трябва да отида до фронта.

Алексеев знаеше, че по време на атаката беше загубил по-голямата част от водещия си полк, но постигането на целта си струваше загубите. За да стигнат до мостовете, силите на НАТО трябваше да придвижат частите си през един разрушен град, а това, че вражеските части бяха отстъпили първо откъм северната страна, беше божи дар. Сега му беше необходим само един полк, за да ги смаже, и ако имаше късмет, щеше да му се удаде да завземе мостовете непокътнати. Алексеев трябваше да се погрижи лично за това. Двамата със Сергетов се качиха в една верижна машина, която се отправи на югоизток, за да настигне маневриращия полк. Зад тях оперативният офицер започна да дава нови заповеди по дивизионната радиовръзка.

На пет километра от другата страна на реката една батарея германски 155-милиметрови оръдия чакаше такава възможност. Те се бяха спотайвали в очакване радиоекспертите им да засекат местоположението на дивизионната щабквартира. Мерачите бързо вкараха координатите в компютрите за управление на огъня и оръдията бяха заредени с високоексплозивни снаряди. Всички оръдия на батареята бяха насочени по един и същ азимут. Земята се разтресе, когато батареята откри огън.

За по-малко от две минути върху и около дивизионната щабквартира паднаха сто снаряда. Половината от щабните офицери бяха убити на място, а по-голямата част от останалите бяха ранени.

Алексеев погледна към радиопредавателя в шлема си. За трети път се бе разминал със смъртта. „Това беше моя грешка. Трябваше да проверя къде са разположени радиопредавателите. Не трябва да допускам тази грешка отново… По дяволите! По дяволите! По дяволите!“

 

 

Улиците на Алфелд бяха задръстени от частни автомобили. Американците в своите верижни бронетранспортьори „Брадли“ изобщо не влизаха в града, а преминаваха бързо по десния бряг на Лайне и стигаха до другия бряг в добър ред. Там заемаха позиции на хълмовете над реката и се подготвяха да прикриват отстъплението на останалите съюзнически сили. Белгийците преминаха втори. Едва една трета от техните танкове бяха оцелели в това сражение и сега покриваха южния фланг откъм далечната страна на реката с надеждата, че ще успеят да спрат руснаците, преди да преминат на отсрещния бряг. Германската полиция бе задържала движението на частни автомобили и бе позволила на бронираните части да преминат през града, но това бързо се промени, когато съветската артилерия започна да обстрелва района в близост до реката. Руснаците се надяваха по този начин да объркат движението, както и стана. Гражданите, които бяха закъснели да напуснат домовете си след заповедта за евакуиране, сега плащаха за грешката си. Артилерията не нанесе големи поражения на военните машини, но напълно разби цивилните коли и камиони. Само за няколко минути улиците на Алфелд бяха покрити с разбити и горящи автомобили. Хората в тях изскачаха навън и се втурваха към мостовете под съветския огън, а танковете, които се опитваха да достигнат до реката, разбираха, че пътят им е блокиран. Единственият начин да се спасят беше, като прегазят невинни граждани, но дори и когато получиха заповед да го направят, танкистите не я изпълниха. Мерачите завъртяха куполите си назад и започнаха да обстрелват навлизащите в града съветски танкове. Димът от горящите сгради закриваше полезрението на всички. Мерачите не можеха да се прицелят добре, снарядите отиваха встрани и улиците на Алфелд се превърнаха в касапница за бойци и цивилни.

 

 

— Ето ги! — посочи Сергетов. Мостовете на три магистрали пресичаха река Лайне. Алексеев започна да дава заповеди, но това не беше необходимо. Полковият командир вече беше включил радиото си и насочи един танков батальон с пехотна поддръжка към западния бряг по същия, все още относително свободен маршрут, който бяха използвали американците.

Американските бойни машини от далечната страна на реката откриха огън с ракети и с леките си оръдия, унищожавайки половин дузина танкове. Останалата част от съветския полк отвърна на огъня, а Алексеев лично се обади да заповяда на артилерията да открие огън по хълмовете.

Битката в Алфелд беше стигнала до кърваво равновесие. Германските и британските танкове заеха позиции на кръстовища, които в по-голямата си част бяха скрити от разбити коли и камиони, и започнаха да се оттеглят бавно към реката, опитвайки се да дадат време на гражданите да се измъкнат. Съветската пехота се опита да ги атакува с ракети, но отломките по улиците често късаха контролните кабели на ракетите и те губеха управление и се взривяваха далеч от целта си. Съветската и съюзническата артилерия превърна града в купчина развалини.

Алексеев гледаше как частите му се приближават към първия мост.

 

 

На юг от него командирът на водещия полк беше вбесен от понесените загуби. Повече от половината от танковете и щурмовите му машини бяха унищожени. Той беше на косъм от победата, а хората му бяха спрени отново от непроходими улици и убийствен огън. Той забеляза, че натовските танкове се оттеглят бавно, и вбесен от това, че врагът щеше да се измъкне, се обади за артилерийска поддръжка.

 

 

Алексеев се изненада, когато артилерийският огън се премести от центъра на града към брега на реката. Той бе шокиран, когато установи, че това не бе оръдеен, а ракетен огън. Пред очите му по брега на реката започнаха да избухват ракети. След това експлозиите се преместиха във водата. Темпът на стрелбата се засилваше с насочването на все повече ракетни установки към целта и вече беше твърде късно да ги спре. Най-отдалеченият мост беше улучен първи. Три ракети го улучиха едновременно и той се разпадна. Алексеев гледаше с ужас как повече от сто цивилни паднаха в кипящата вода. Ужасът му не бе породен от загубата на човешкия живот — този мост му трябваше! Други две ракети паднаха върху средния мост. Той не се срути, но пораженията бяха достатъчно сериозни, за да възпрепятстват преминаването на танкове по него. Глупаци! Кой ли беше отговорен за всичко това? Той се обърна към Сергетов.

— Извикайте инженерните части. Прекарайте понтонните единици и десантните лодки до фронта. Те имат абсолютен приоритет. След това искам да докарате тук всички зенитни ракети и оръдия, които успеете да намерите. Всеки, който се опита да им попречи, ще бъде разстрелян на място. Уверете се, че заповедта е доведена до знанието на регулировчиците. Вървете!

Съветските танкове и пехота бяха стигнали до единствения останал здрав мост. Три пехотни машини преминаха на скорост по моста и се втурнаха да търсят укрития под обстрела на американците и белгийците. Последва ги един танк. Тежкият Т-80 премина по моста, стигна до другия бряг и беше взривен от вражеска ракета. Последваха го още два, които стигнаха до западния бряг. Тогава иззад една сграда се появи британски „Чийфтан“, който последва съветските танкове по моста. Алексеев с удивление гледаше как британската бронирана машина се вмъкна между два съветски танка, без да бъде забелязана от техните екипажи. Точно зад него се движеше американска ракета, която се заби в земята и вдигна облак прах и пръст. В началото на моста се появиха още два чийфтана. Единият беше взривен от изстрел от упор на съветски Т-80, а другият стреля и само секунда по-късно унищожи руснака. Британският танк унищожи още два съветски танка, преди да бъде разбит от баражния огън на руснаците, и докато гледаше това, Алексеев се сети за една история за някакъв смел селянин на някакъв мост, която беше чувал в детството си. Още пет съветски бронирани машини пресякоха моста.

Генералът вдигна шлемофона си и набра щабквартирата на 8-а гвардейска армия.

— Говори Алексеев. Имам една рота на отсрещния бряг на Лайне. Трябва ми поддръжка. Успяхме да пробием. Повтарям, пробихме германския фронт! Искам въздушна поддръжка и хеликоптери да атакуват натовските части на север и на юг от мост 439. Изпратете два пехотни полка, които да помогнат при преминаването на реката. Дайте ми необходимите подкрепления и цялата ми дивизия ще бъде на отвъдния бряг до полунощ.

— Ще получите всичко, с което разполагам. Понтонните ми части вече тръгнаха.

Алексеев се облегна на стената на БМП-то. Той свали манерката от колана си и отпи голяма глътка, докато наблюдаваше как пехотинците му се катерят по хълмовете под вражеския обстрел. На отсрещния бряг вече бяха преминали две пълни съветски роти. Сега врагът се опитваше да унищожи останалия здрав мост. Генералът трябваше да прехвърли поне един пълен батальон на другия бряг, ако искаше да задържи този мост повече от няколко часа. „Ще видя сметката на копелето, което стреля по мостовете ми“ — обеща си мислено той.

— Лодките и понтоните са на път, другарю генерал — докладва Сергетов. — Те имат най-голям приоритет. Регулировчиците в сектора са уведомени за това. Две зенитно-ракетни батареи са тръгнали насам и аз успях да намеря още три самоходни противосамолетни оръдия на три километра оттук. Казаха, че ще бъдат при нас след петнадесет минути.

— Добре. — Алексеев насочи бинокъла си към отсрещния бряг.

— Другарю генерал, нашите бронетранспортьори са амфибии. Защо не ги накараме да преплуват реката?

— Погледни към отсрещния бряг, Ваня. — Генералът подаде бинокъла си на капитана. Целият бряг беше покрит с камъни и бетон за предотвратяване на ерозията. За верижните машини щеше да бъде трудно, дори невъзможно, да изкачат насипите. Проклети германци! — Освен това, аз не бих опитал с по-малко от един полк. Този мост е единственият, който имаме, и няма да издържи дълго. Дори ако късметът е на наша страна, понтоните ни няма да бъдат монтирани още няколко часа. Дотогава войските ни на другия бряг ще трябва да се погрижат сами за себе си. Ще прехвърлим колкото можем повече войници и техника по моста, след което ще ги подкрепим с десантните лодки, когато те пристигнат тук. В учебниците пише, че подобно преминаване трябва да се осъществи с десантни лодки под прикритието на тъмнината или на дим. Не искам да чакам нощта, а оръдията са ми необходими, за да стрелят с бойни, а не с димни снаряди. Трябва да нарушим правилата, Ваня. За щастие, това също е записано в учебниците. Добре се справихте, Иван Михайлович. Отсега нататък вече сте майор. Не ми благодарете, заслужихте си повишението.

СТОРНОУЕЙ, ШОТЛАНДИЯ

— Не ги изпуснахме с кой знае колко. Ако ги бяхме открили пет минути по-рано, можехме да свалим няколко. Само че… — пилотът на „Томкет“ сви рамене.

Толанд кимна. Изтребителите имаха заповед да останат извън радарния обсег на руснаците.

— Знаете ли, забелязах нещо странно. Три от тях летяха в стегната формация близо един до друг. Засякох ги с телевизионната си система от разстояние петдесет мили. Няма начин те да са разбрали, че сме там. Ако бяхме по-наблизо, можехме да ги проследим по целия път до базата им. Също като при онази игра, която едно време ни показаха германците — изпраща се една „птичка“ точно зад завръщащите се бомбардировачи и тя пуска няколко бомби малко след тяхното приземяване.

— Никога няма да успеем да преодолеем тяхната идентификационна система — отвърна Толанд.

— Така е, но ще знаем графика на пристигането им в базите с точност до, да речем, десет минути. Това би трябвало да свърши работа на някого.

Командир Толанд сложи чашата си върху масата.

— Да, прав сте. — Той реши да изпрати тази идея до командващия въоръжените сили в Източния Атлантик.

ЛАММЕРСДОРФ, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

Не можеше да има грешка. В линиите на НАТО южно от Хановер беше направен голям пробив. Две бригади от изтънелия резерв на НАТО бяха изпратени към Алфелд. Ако дупката не бъдеше запушена, Хановер щеше да падне, а с него и цяла Германия на изток от Везер.