Ким Стенли Робинсън
Зеленият Марс (8)

Част осма
Социално инженерство

Къде си роден?

Денвър.

Какъв беше като дете?

Не знам.

Кажи ми какво чувстваше.

Исках да знам защо.

Беше любопитен?

Много.

Играеше ли си с много научни играчки?

С всякакви.

А приятелите ти?

Не помня.

Опитай.

Не мисля, че имах много приятели.

Едновременно и с двете си ръце ли работеше?

Предполагам, когато е било необходимо.

С дясната ръка ли пишеше?

Сега да. Май и тогава също. Да. Като дете.

А правеше ли нещо с лявата ръка. Миеше ли си зъбите с нея, решеше ли си косата, ядеше ли, сочеше ли, хвърляше ли топка с нея?

Всички тези неща правех с дясната ръка. Има ли значение?

Ами, виждаш ли, в случаи на афазия хората, които правят всичко с дясната ръка, се приспособяват доста добре към определени неща. Дейностите са разположени или по-точно координирани от съответните мозъчни центрове. Когато установим със сигурност проблемите на изпадналия в афазия човек, можем с доста голяма точност да кажем кои участъци на мозъка са увредени.

 

 

Само наблюдението никога не е достатъчно. Пък и в края на краищата не в това се състоеше експеримента им. Когато Дезмънд пристигна в Дорса Бревиа, Сакс тръгна да го търси.

— Питър още ли лети?

— Май да. Все още прекарва значителна част от времето си в космоса, ако това имаш предвид.

— Да. Можеш ли да ме свържеш с него?

— Разбира се. — Дезмънд го погледна с любопитство. — Вече говориш много по-добре, Сакс. Какво са ти направили?

— Геронтологични процедури. Освен това нови хормони, разни химикали, присаден материал.

— Сглобили са ти нов мозък, а?

— Да. Или поне част. И освен това водим дълги разговори с Мишел.

— А стига бе!

— Все още съм си аз.

Смехът на Дезмънд бе направо животински.

— Виждам, виждам! Слушай, след някой-друг ден пак заминавам и тогава ще те закарам до летището на Питър.

— Благодаря.

 

 

Дезмънд го закара до убежището на червените в кратера Уолъс, където често се отбиваше Питър. И Питър естествено беше там, Питър, синът на Марс, висок, жилав, грациозен, дружелюбен и независимо от това отнесен, безучастен, погълнат от работата си и от живота си. Подобие на Симон. Сакс му разказа какво иска да направи и защо. Той все още от време на време се запъваше при говорене, но въпреки всичко бе много по-добре от преди, когато едва успяваше да каже онова, което мислеше.

— Разбираш ли?

— О, да, разбирам — каза Питър и се усмихна широко. — Смятам, че идеята никак не е лоша. Много е важна. Ще ми отнеме някой и друг ден, за да подготвя совалката.

В убежището пристигна Ан. Изглеждаше уморена и състарена. Тя приветства Сакс рязко. Старата й антипатия към него бе силна както винаги. Сакс не знаеше какво да й каже. Това нов проблем ли беше?

Той реши да изчака Питър да говори с нея и да види ще има ли някаква разлика. Сега никой не го закачаше, ако си мълчеше. Откъдето и да го погледнеш — все преимущества…

Ан се върна, за да говори с Питър и за да хапне с останалите червени. Мда, определено го гледаше любопитно. Беше се втренчила в него над главите на останалите, сякаш той беше нов насип на марсианската повърхност. Напрегнат и оценяващ поглед. Осезаем. Промяната на статуса в една динамична система е много важно нещо. То или поддържа, или опровергава теории. А ти какво си? А защо правиш това?

Той посрещна спокойно погледа й, опита се да го улови и да й го върне, да обърне силата му обратно. Да. Аз съм Сакс. Все още. Но съм се променил. А ти коя си? Защо не си се променила? Защо продължаваш да ме гледаш така? Преживях известна травма. Онази болната личност вече я няма… или поне не съвсем. Оказаха ми експериментално лечение, чувствам се добре и не съм онзи, когото познаваш. А ти защо не си се променила?

Ако прекалено много данни опровергават теорията, тя може и да се окаже погрешна. А ако въпросната теория е основна, то трябва да се промени парадигмата.

Ан седна на стола си и се зае с яденето. Беше доста съмнително дали бе успяла да прочете мислите му с такива дребни подробности. Но въпреки всичко какво огромно удоволствие беше да си способен да издържиш погледа й!

* * *

Двамата с Питър влязоха в малкия кокпит и не след дълго се носеха с пълна газ по каменната писта, а голямата аеродинамична совалка вибрираше под тях. Сакс се облегна назад, натиснат в седалката си, изчака совалката да премине асимптотичния връх в най-горната част на курса си, когато забавя постепенно скоростта си и започва да се изкачва по-плавно през високите слоеве на стратосферата.

 

 

Той обясни на Питър какво иска да направят след това. Питър се засмя и започна да си пее, за да убие времето. Сакс му заприглася, когато си припомни думите — „Шестнадесет тона“, една доста прилична песничка. Висотомерът показваше 250 километра над повърхността. Совалката се носеше към Касиопея. Под тях огромната закръглена планина-континент Елизиум се извисяваше на хоризонта. Формата й бе очертана идеално от хоризонтални сенки, които се спускаха по дължината на дългата седловина Хекатус Толус, почти скрита зад конуса на Елизиум Монс. Встрани се бе сгушил Албор Толус.

— Ето я — посочи Питър нагоре. На изток блестеше сребърният ръб на въздушната леща, обляна от утринната светлина. Останалата й част все още беше в сянката на планетата.

— Достатъчно близо ли сме? — попита Сакс.

— Почти.

Сакс отново сведе поглед към увеличаващия се полумесец на утрото. Там долу, сред високите мрачни земи на Хесперия, точно над терминатора се издигаше облак пушек. Независимо, че бяха на толкова голяма височина, те навлязоха в този облак. Самата леща плаваше над невидимия поток, като използваше подемната му сила и налягането на слънчевата светлина, за да се задържи на едно място над зоната на горенето.

Вече цялата леща бе огряна от слънцето. Приличаше на огромен сребърен парашут, който няма нищо отдолу. Сребристият й цвят имаше някакви виолетови оттенъци, с цвета на небето. Тя представляваше част от сфера с дебелина хиляда километра. Центърът й бе приблизително на 50 километра от ръба. Въртеше се като фризби. Точно под нея в скалистия връх имаше дупка, в която се изливаше фокусираната слънчева светлина. Навсякъде другаде огледалните ленти, които изграждаха лещата, отразяваха светлината на слънцето и Солета напред и надолу към движещата се точка на повърхността, като фокусираха огромно количество лъчи, способни, както се виждаше, да подпалят дори базалта. Огледалата бяха нагрети почти до 900°К, а температурата на втечнената скала долу стигаше и до 5000°К. Изпаряване на летливите съединения.

Докато гледаше всичко това, в съзнанието на Сакс изплува образът на увеличително стъкло над куп сухи плевели и клони. Пушек, пламък, огън. Концентрирани слънчеви лъчи. Фотонна атака.

— Не сме ли вече достатъчно близо? Сякаш сме точно под нея.

— Не, ние сме доста встрани от ръба. Не би ми се искало да се озовем под това нещо, макар да не мисля, че фокусът й е достатъчен, за да ни изпържи. Както и да е, тя се движи с почти 1000 километра в час.

— Също като реактивните самолети от времето на моята младост.

— Ъхъ. — На таблото пред Питър светна зелена лампичка. — Добре, да започваме.

Той дръпна лоста за управление към себе си. Совалката се изправи на опашката си и започна да се издига точно към лещата, която все още бе на около стотина километра над тях и доста на запад. Питър натисна някакъв бутон. Цялата совалка се разтресе, щом изпод масивните й крила се появиха цял куп ракетни снаряди, които известно време се носеха успоредно на нея, след това двигателите им стартираха едновременно като магнезиеви бенгалски огньове и ракетите полетяха напред и нагоре — към лещата. Приличаха на малки жълти иглички, които не след дълго щяха да се забият в корпуса на това огромно сребристо НЛО. След няколко секунди те изчезнаха от погледите им. Сакс зачака с присвити устни, опитвайки се да спре да мига.

Предният ръб на лещата като че ли започна да се разнищва. Самата леща беше нещо нестабилно — просто огромна въртяща се купа, съставена от плаващи в пространството ивици. Тя започна да се разпада с изумителна скорост. Предният й ръб се претърколи под нея, докато най-накрая се срути. Гледката наподобяваше разтеглено и разтекло се по небето северно сияние, което правеше някакви невъобразими лупинги, сякаш опашките на няколко разпокъсани хвърчила се бяха преплели и сега падаха надолу заедно. Всъщност това бяха милиард и половина тона от материала, от който бе изградена лещата, които с падането си се разнищваха все повече и повече. Движението им изглеждаше бавно, понеже масата им бе огромна. Но независимо от първоначалното впечатление, цялата тази грамада се движеше с доста над пределната скорост. Огромна част от материала щеше да изгори при навлизането си в атмосферата. Силикатен дъжд.

Питър обърна совалката и полетя успоредно на траекторията на падането, като поддържаше курс доста на изток от сгромолясващата се маса. Можеха да я наблюдават под себе си на фона на виолетовото утринно небе — една огромна жълта комета с разрошена оплетена сребриста опашка, която пропадаше надолу към жълтеникавокафявата планета. В небето не остана нищо.

— Добър изстрел — каза Сакс.

 

 

Когато се върнаха в кратера Уолъс, ги посрещнаха като герои. Питър отклоняваше всички приветствия:

— Това си беше идея на Сакс. Самият полет не бе кой знае какво, просто поредната рекогносцировка, като изключим стрелбата. Не знам как не сме се сетили за това преди.

— Онези просто ще построят още една — обади се Ан, която стоеше встрани и бе впила доста любопитен поглед в Сакс.

— Но те са толкова уязвими — отбеляза Питър.

— Ракети „земя-въздух“ — добави Сакс изнервено. — Някой може ли да инверт… — да инвентаризира — всички обекти в орбита около Марс?

— Вече сме го направили — каза Питър. — Е, не успяхме да индентифицираме няколко, но по-голямата част — да.

— Не е зле да хвърля един поглед върху списъка.

— Бих искала да говоря с теб — обърна се Ан мрачно към него.

Останалите набързо се изнизаха от стаята, повдигайки учудено вежди като стадо от Арт-Рандълфовци.

Сакс се отпусна в един бамбуков стол. Стаята, в която бяха, беше малка и нямаше дори прозорец. Напълно приличаше на подземията в Андърхил от доброто старо време. Формата бе същата. Конструкцията — също. Тухлите бяха толкова стабилен строителен материал. Ан издърпа един стол и седна срещу него. Беше се навела напред, за да може да го гледа в очите. Изглеждаше доста възрастна. Превъзнасяната водачка на червените. Превъзнасяна, измършавяла, сякаш обладана от духове. Той се усмихна.

— Не ти ли е време да се подложиш на геронтологично лечение? — попита той. Ан не обърна внимание на въпроса му.

— Защо искаше да разрушиш лещата? — попита го на свой ред тя. Погледът й го дълбаеше като с бургия.

— Не ми харесваше.

— Това го знам — намръщи се Ан. — Но защо?

— Просто нямаше нужда от нея. Затоплянето и без това беше достатъчно. Няма видима причина за бързане. Даже едно по-нататъшно затопляне не е и необходимо. Лещата освобождаваше в атмосферата огромни количества CO₂. После, щеше да е трудно да ги премахнем. Трудно е да отделиш CO₂ от карбонатите, но само в случай, че не ти хрумне да разтопяваш скалата, в която се съдържат. — Той поклати глава. — Това беше голяма глупост. Правят го просто, защото са в състояние да го направят. Канали. Не вярвам в каналите.

— Значи цялата работа е, че просто този тип тераформиране не ти е допаднал, така ли?

— Да. — Той посрещна вбесения й поглед спокойно. — Вярвам в тераформирането, за което се споразумяхме в Дорса Бревиа. И ти подписа, доколкото си спомням.

Ан поклати глава.

— Не? Но нали червените подписаха?

Тя кимна.

— Е… има смисъл. Казвал съм го и преди. Годна за обитаване повърхност до определени коти. Над тях — тънка и студена атмосфера. Бавно. Екопоезия. Не ми харесват новите индустриални методи. Може би само този за докарване на азот от Титан, но не и останалите.

— Ами Солета?

— Не знам. Допълнителното затопляне със слънчева светлина означава, че газовите индустриални методи ще се окажат излишни. Както и другите методи. Можехме да се справим и без Солета. Според мен „огледалата на зората“ бяха достатъчни.

— Но те вече не са под твой контрол.

— Вярно е.

За известно време и двамата замълчаха. Ан изглежда мислеше нещо. Сакс наблюдаваше обветреното й лице и се чудеше кога ли за последен път се е подлагала на лечение. Урсула им препоръчваше да го правят минимум веднъж на всеки 40 години.

— Не бях прав — произнесе накрая той. — Трябваше да изчакаме известно време, преди да започнем. Няколко десетилетия изучаване на първичното състояние нямаше да са ни излишни. Можеше оттам да изплува отговорът на въпроса как да действаме. Никога не съм мислил, че нещата ще се променят чак толкова много. Първоначалната ми идея бе нещо от рода на екопоезията.

Ан присви устни.

— Да, но сега е твърде късно.

— Да, за съжаление. — Той обърна ръката си с дланта нагоре и започна да я разглежда. Линиите изглеждаха както обикновено. — Трябва да се подложиш на лечение.

— Решила съм вече да престана да се подлагам.

— О, Ан, не говори така. Питър знае ли? Ти си ни необходима. Наистина имаме нужда от теб.

Тя стана и излезе от стаята.

 

 

Следващият му проект бе доста по-сложен. Въпреки че Питър бе съгласен, хората от Вишняк бяха настроени скептично. Сакс изложи идеята си по най-добрия начин, на който бе способен. Питър му помогна. Възраженията им постепенно се превръщаха в практически предложения. Прекалено обемисто? Привлечете повече богдановисти. Невъзможно е да се работи под прикритие? Разрушете мрежата на полицейското наблюдение. „Науката е съзидание“, каза им той. „Това не е наука — отвърна му Питър, — това е инженерство.“ Михаил се съгласи. Екосаботаж, роден от екологичното инженерство. Нещо доста трудно за планиране.

Нещата постепенно започнаха да се оформят. Но въпреки това измина много време, преди Сакс и Питър отново да излетят със совалката. Този път те направо излязоха изцяло в стратосферата и дори се издигнаха над нея. Двадесет хиляди километра нагоре, докато най-накрая не се приближиха до Деймос.

Силата на гравитацията на малката луна бе толкова слаба, че кацането приличаше повече на влизане в док. Джаки Буун, която им помагаше в проекта (главно, за да бъде по-близо до Питър, както заподозря Сакс), пилотираше совалката. Когато се приближиха на достатъчно разстояние, пред Сакс се откри чудесна гледка през илюминатора на кокпита. Черната повърхност на Деймос сякаш бе покрита с дебел пласт прашен реголит. Всички кратери бяха почти погребани под него, а ръбовете им приличаха на гладки обли трапчинки по прашния килим. Джаки плавно смъкна совалката към границата между кратерите Суифт и Волтер. Деймос бе свързан с приливите и отливите и именно там бе удобството на проекта им. Субмарсианската точка изпълняваше ролята на 0 градуса както ширина, така и дължина. Ръбът, на който се приземиха, бе близо до екватора, на 90 градуса дължина. Около десет километра път пеша до субмарсианската точка.

Когато достигнаха границата, ръбът на Волтер изчезна зад извития черен хоризонт. Прахът полетя настрани, издухан от ракетните двигатели на совалката. Оказа се, че слоят прах, покриващ скалата, е само няколко сантиметра. Въглероден хондрит на възраст 5 милиарда години. Приземиха се със здраво тупване, совалката леко отскочи и бавно се заспуска отново надолу. Сакс чувстваше съвсем слаб натиск към пода. Едва ли тежеше повече от 2–3 килограма.

Останалите совалки започнаха да се приземяват от двете им страни, вдигайки във вакуума огромни облаци прах, които бавно падаха обратно на повърхността. След около половин час всички совалки се бяха подредили в редица, която свързваше отчетливите линии на двата хоризонта. Заедно представляваха доста свръхестествена гледка. Облите им повърхности блестяха като хитин под хирургическата светлина на голото слънце, а прозрачността на вакуума правеше ръбовете им ясни и свръхфокусирани. Като насън.

Всяка совалка носеше някакъв компонент на системата. Роботизирани сонди, машини, които прокарваха тунели, автоматизирани пневматични чукове, водосборни галерии, за да отделят тежката вода, която бе около 1 част от всеки 6000 части обикновена вода, малък ядрен реактор и най-накрая управляеми ракетни двигатели, по-голямата част от които обаче бе пристигнала със совалките, приземили се върху обратната страна на Деймос.

Техниците-богдановисти, които пристигнаха заедно с оборудването, извършиха цялото инсталиране. Сакс облече един от тромавите скафандри и излезе на повърхността. Искаше да се поогледа. Сякаш се разхождаше по морското дъно, само че нямаше никакво съпротивление. Космически океан. Той се наведе и зарови ръце в праха. На 10–20 сантиметра не се напипваше никаква скала; можеше да е на 10 или 20 метра дълбочина, дори и повече. Облаците прах, които се бяха вдигнали при ровенето му, се уталожиха след 15 секунди. Прахът беше толкова фин, че в каквато и да е атмосфера би останал като суспензия безкрайно дълго време. Но във вакуума падаше като всичко друго. Само че гравитацията не бе достатъчна, за да го придърпа от по-далече. Вероятно човек с един ритник можеше да изкара праха в космическото пространство. Сакс поклати глава и се изкатери обратно в шлюза.

 

 

Няколко месеца по-късно, когато вече беше в Екус Касма, роботите на Деймос завършиха работата си и стартовото устройство възпламени началното количество деутерий. Въпросното устройство изхвърляше всяка секунда хиляда тона натрошена скала със скорост 200 км/сек. Цялата тази маса летеше по допирателна към орбитата. След близо четири месеца около 50% от обема на Деймос щяха да бъдат изстреляни и устройството щеше да прекрати работа.

Тогава малката луна щеше да бъде на 614 287 км от Марс, според изчисленията на Сакс, и щеше да бъде на път напълно да се освободи от влиянието на планетата, за да стане отново свободен астероид.

В момента Деймос плуваше в нощното небе, огромен сив картоф с неправилна форма, по-слабо осветен от Венера или Земята, с изключение на блестящата комета, която излизаше от единия му край. Интересна гледка. Новини и от двата свята. Скандално! Дори и в редиците на съпротивата мненията бяха противоречиви. Хората спореха „за“ и „против“. Още и още разправии и кавги. На Хироко май започваше да й писва. На Сакс му се струваше, че тя мисли дали не може да изчезне за малко от цялата тази дандания. Да, не, какво, къде, кой, защо…

Ан се свърза с него, за да му зададе същите въпроси. Изглеждаше бясна.

— Това бе великолепна площадка за разполагане на оръжия — отвърна Сакс. — Ако я бяха превърнали във военна база, както направиха с Фобос, щяхме да бъдем безпомощни.

— Значи си го направил, само защото е съществувала някаква вероятност Деймос да се превърне във военна база?

— Ако Аркадий и екипът му не бяха предвидили тази вероятност за Фобос, нямаше да можем да се справим с него. Щяха да ни изтрепят като кучета. Освен това швейцарците са подочули вече нещичко и ни предупредиха.

Ан клатеше глава и го гледаше, сякаш се бе побъркал. Полудял саботьор. Според него, по-скоро класически вариант на „присмял се хърбел на щърбел“. Той твърдо посрещна погледа й. Когато тя прекъсна връзката, Сакс сви рамене и се обади на богдановистите.

— Червените притежават каталог на… всички обекти в орбита около Марс. Ще ни трябват преносители „земя-космос“. Спенсър ще помогне. Екваториални силози. Пасивни мохоли. Разбрахте ли?

Отсреща му казаха, че са разбрали. Вече дори да се случеше нещо, нямаше да могат да ги атакуват от космоса.