Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за Марс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
proxim (2012 г.)

Издание:

Ким Стенли Робинсън. Зеленият Марс

Американска, първо издание

Превод: Сибин Майноловски

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: Megachrom, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 24

ИК „БАРД“ ООД — София, 1997 г.

История

  1. — Добавяне

Част десета
Промяна на фазата

Караха сърфове, когато новаците, подскачащи нагоре-надолу по плажа, им сигнализираха, че е станало нещо. Те прелетяха до брега, забиха дъските си в мокрия пясък и изслушаха новините. Час по-късно вече бяха на летището, а малко след това — на борда на излитащата совалка „Голъм“. Насочиха се на юг. Когато достигнаха височина 20 000 метра, бяха някъде над Панама. Пилотът килна совалката нагоре и стартира ракетите. За две-три минути те бяха натиснати назад в просторните си антиускорителни кресла. Тримата пътници бяха в кокпита зад двамата пилоти. През илюминаторите се виждаше външното покритие на совалката, подобно на калай, което вече започваше да се нажежава, а после изведнъж стана блестящо яркожълто с лек примес на бронзово. Блясъкът му се усилваше все повече, докато най-накрая те не заприличаха на Шадрах, Мешах и Абеднего, седнали във вътрешността на огромна пещ, в която бушуват свирепи пламъци, без да им причинят ни най-малка вреда.

Когато блясъкът на външното покритие малко помръкна и пилотът насочи совалката надолу, вече бяха на около 120 километра над Земята, някъде над Амазонка. Под тях се виждаше прелестната извивка на Андите. Докато летяха на юг, един от пътниците, геолог по професия, обрисува с една-две думи ситуацията на спътниците си.

— Леденият слой, покриващ западна Антарктика, лежи върху масивна скала, която се намира под морското равнище. Но въпреки всичко това е континентална земя, а не океанско дъно. Под западна Антарктика се намира нещо като басейн или планинска верига, които са силно геотермално активни.

— Западна Антарктика ли? — попита Форт, трепвайки.

— По-малката й половина, заедно с онзи полуостров, който се допира до Южна Америка, както и шелфът Рос. Западният леден пласт се простира върху планините на полуострова и Трансантарктическите планини, точно в средата на континента. Ето, вижте, донесъл съм и глобус. — Той извади от джоба си един надуваем глобус — детска играчка, наду го и го предаде на останалите в кокпита.

— С други думи, западният пласт лед — ето тук — лежи върху скала под морското равнище. Но земята там долу е гореща, а под леда има няколко вулкана, затова ледът на дъното малко по малко се топи. Водата, получена при това, се смесва със седиментите от вулканите и образува една субстанция, наречена „тил“, движенията му стават малко по-бързи. С други думи, сред западния леден пласт има ледени течения — нещо като бързи глетчери с брегове от по-бавен лед. Например Ледено течение Б се движи със скорост 2 метра на ден, докато околният лед се движи със скорост 2 метра в година. А „Б“ е дълбоко около километър и широко 50 километра. Така че това е една дяволска ледена река, която, заедно с още половин дузина подобни, се влива в шелфа Рос. — Той показа тези невидими течения с пръст. — Сега там, където скалата се е оголила, ето там — това се нарича „линия на плитчината“.

— А — каза един от приятелите на Форт. — Глобалното затопляне?

Геологът поклати глава.

— Ефектът от нашето глобално затопляне е твърде малък. Вярно, че повишава температурите и морското равнище едва-едва, но ако то бе единственото нещо, което се случваше тук, различията нямаше да са чак толкова очевидни. Проблемът е, че все още се намираме в една междуледникова епоха на затопляне, започнала с края на последния ледников период. Това затопляне изпраща надолу през ледените пластове „термален пулс“. Този пулс се движи надолу от осем хиляди години. „Линията на плитчината“ също се движи напред от осем хиляди години. Сега един от вулканите под леда изригва. Доста голямо изригване. Отпреди около три месеца. „Линията на плитчината“ от няколко години започна с доста бързи темпове да се измества назад и бе съвсем близо до вулкана, когато той изригна. Изглежда изригването е накарало „линията“ да се приближи точно до него и сега водата на океана преминава между скалата и ледените пластове. Насочва се точно към активното изригване. Леденият пласт се разпада. Повдига се нагоре, плъзва се, изсипва се в морето Рос и теченията го отнасят.

Слушателите му се взряха в малкия надуваем глобус. През това време вече бяха над Патагония. Геологът отговори на многобройните им въпроси, като едновременно с това посочваше и местата върху глобуса. Той им каза, че подобни неща са се случвали и преди и то повече от един път. От времето, когато Антарктика е била създадена от тектоничните движения, този континент много пъти е бил океан, суша или леден блок. А в дългогодишните температурни амплитуди се бяха появили някои нестабилни точки — „катализатори на нестабилността“, както ги нарече геологът, — които причиняваха значителни промени с години.

— Тези климатологични неща са практически мигновени, по отношение на геологията. Например в ледения пласт над Гренландия има доста убедителни доказателства, че някога ситуацията от ледникова се е превърнала в междуледникова в разстояние на 3 години. — Геологът поклати глава.

— А тези пропуквания в ледения пласт? — попита Форт.

— Ами според нас те могат да станат типични за 200–300 години, което е доста бързо, не забравяйте. Събитие — катализатор. Само че сега изригването на вулкана малко влошава нещата. Ей, вижте, ето го и Банановия пояс.

Той посочи надолу. Там, срещу пролива Дрейк, видяха тесен, покрит с лед планински полуостров, който сочеше в същата посока като Тиера дел Фуего.

Пилотът сви надясно, след това плавно наляво и започна широк бавен завой. Под тях се откри познатият от сателитните снимки силует на Антарктика, който обаче сега бе напълно отчетлив и обагрен в брилянтно искрящи цветове — кобалтовото синьо на океана, циклоничната облачна система, която с въртене се насочваше на север, подобна на леха маргаритки, огромната блестяща ледена маса и снежнобялата флотилия айсберги на фона на синьото на океана.

Само че познатата Q-образна форма на континента сега бе странно изпъстрена със синьо-черни пукнатини в района зад запетайката на Антарктическия полуостров, а морето Рос бе повече прорязано от всякога от огромни океанско-сини фиорди и радиални тюркоазени пукнатини. В самото море плуваха стотици айсберги, понесли се към Южния Пасифик, сякаш парченца от самия континент отплуваха нанякъде. Най-големият от тях бе с размерите на южния остров на Нова Зеландия. Или даже още по-голям.

Пилотът започна втора обиколка над континента.

— Кажи сега какви са вероятните ефекти от това — обърна се Форт към геолога.

— Ами според теоретическите модели нивото на океана ще се надигне с около шест метра.

— Шест метра!

— Е, до пълното му издигане остават още няколко години, но определено процесът вече е в ход. Това катастрофално пропукване ще предизвика повдигане на нивата на моретата с 2–3 метра за някакви си седмици. Онова, което остане от леда, за някой и друг месец ще замине и след време ще прибави още три метра.

— Как е възможно нивото на целия океан да се повиши с толкова много?

— Просто и ледът е много.

— Не може да е чак толкова много!

— Може. Точно тук, под нас, е събрана по-голямата част от прясната вода в света. Бъдете благодарни, че ледът на източна Антарктика е достатъчно стабилен. Ако и той се плъзне надолу, нивото на океана ще се вдигне с 60 метра.

— И шест метра са ни предостатъчни — отбеляза Форт.

Приключиха и втората обиколка. Пилотът каза:

— Ще трябва да се връщаме.

— С всички плажове по света е свършено — въздъхна Форт, облегна се назад и като извърна поглед от илюминатора, добави: — Май ще е най-добре да отидем да си вземем нещата.

 

 

Когато Втората революция започна, Надя се намираше в горния каньон на Шалбатана Валис, северно от Маринерис. В известен смисъл можеше да се каже, че именно тя сложи началото й.

Бе напуснала временно Саут Фоса, за да наблюдава финалния етап на работите в Шалбатана. Градът бе абсолютно същия като онези над Ниргал Валис и в долините на Хелас — дълъг, покрит с купол, с умерен климат и съответната екология, с поток, който течеше по дъното на каньона. Шалбатана представляваше дълга серия от разтеглени S-образни форми и затова изглеждаше доста картинно. Не им беше лесно, докато строяха купола.

Въпреки всичко Надя ръководеше проекта с една малка част от вниманието си, а останалата бе насочена към стремително развиващите се събития на Земята. Ежедневно тя се свързваше с екипа си в Саут Фоса и с Арт и Ниргал в Бъроуз, откъдето научаваше последните новини. В частност се интересуваше от дейността на Международния трибунал, който се опитваше да се утвърди като арбитър в спора между „Субараши“ и Г-11 от една страна и „Праксис“, Швейцария и новозараждащата се връзка Индия-Китай. Трибуналът се опитваше да действа, според думите на Арт, „като нещо от рода на международен трибунал“. Още с началото на фундаменталистките метежи и опитите на метанационалите да се защитят тези бледи опити бяха обречени на провал. Надя заключи, че положението на Земята бе започнало бавно-бавно да отива към хаос. Отново.

Но всички тези кризи й се сториха дребни и незначителни, когато Сакс й се обади да й съобщи за пропадането на западноантарктическия леден пласт. Тя бе приела обаждането му на екрана върху бюрото си в едно от строителните ремаркета и сега се взираше в дребното му лице.

— Какво искаш да кажеш с това „пропадане“?

— Ледът се отлепва от скалата. В региона изригва вулкан. Пластът се разрушава от океанските течения.

Видеосигналът, изпращан от него, превключи на картини от пункта Арена, малък пристанищен град в Чили, чиито докове бяха разрушени, а улиците му залени с вода. След това на екрана й се появи и картина от Порт Елизабет в Азания, където положението беше същото.

— Бързо ли е? — попита Надя. — Като цунами ли е?

— Не. По-скоро като много висок прилив, който никога няма да се отдръпне.

— Значи има достатъчно време, за да евакуираме хората — реши тя, — но не и да построим бент. Шест метра, казваш!

— Само че никой не знае колко ще продължи всичко. Виждал съм изчисления, според които една четвърт от земното население ще бъде… засегната.

— Напълно им вярвам. О, Сакс…

Паническо бягство към по-голяма надморска височина в световен мащаб. Надя впи поглед в екрана. Ситуацията започваше да й се прояснява. Крайбрежните градове щяха да бъдат залети. Шест метра! Доста й бе трудно да си представи, че съществува чак толкова огромна ледена маса, която да причини повдигане на морското равнище с толкова много. Дори и повишение с един метър й изглеждаше невъзможно, а какво да говорим за шест! Тя поклати глава и се съсредоточи върху новините. Бангладеш трябваше да бъде напълно евакуиран. Там живееха 300 милиона души. А да не говорим за останалите крайбрежни градове на Индия — Калкута, Мадрас, Бомбай… После — Лондон, Копенхаген, Истанбул, Амстердам, Ню Йорк, Лос Анджелис, Ню Орлиънс, Маями, Рио, Буенос Айрес, Сидни, Мелбърн, Сингапур, Хонг Конг, Манила, Джакарта, Токио… а това бяха само големите. Милиарди хора живееха по крайбрежията, в един свят, който вече бе засегнат от свръхнаселеността и постоянно намаляващите природни ресурси. А сега безброй необходими неща щяха да бъдат наводнени от солената вода.

— Сакс — каза тя. — Трябва да им помогнем. Не само…

— Не можем да направим кой знае какво. А пък и ще можем да им помогнем най-добре, ако сме свободни. Първо едните, после другите.

— Обещаваш ли?

— Да — кимна той, видимо изненадан. — Искам да кажа… ще направя всичко, което зависи от мен.

— Ето за това исках да те помоля. — Надя се замисли. — Готов ли си за действия, когато свършиш?

— Да. Искаме да започнем с няколко ракетни удара срещу всички шпионски сателити и орбитални военни бази.

— Какво става с Касей Валис?

— Мъча се.

— Кога мислиш да започнеш?

— Какво ще кажеш за утре?

— Утре?!

— Трябва да се справя с Касей, и то много скоро. Сега условията са доста подходящи.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се опитам да изстрелям ракетите утре. Няма смисъл от губене на време.

— О, Господи! — възкликна Надя. Мислеше отчаяно. — Зад слънцето ли?

— Да.

Положението „лице в лице“ със Земята бе малко символично, комуникациите се подсигуряваха от огромно количество ретранслатори из астероидите. Но това означаваше, че и на най-бързите совалки щяха да са им необходими месеци, преди да стигнат от Земята до Марс.

Надя си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и заяви:

— Ами да започваме тогава.

— Надявах се, да го кажеш. Ще се обадя в Бъроуз и ще им предам съобщението.

— Ще се срещнем ли в Андърхил?

Там бе мястото им за среща в случай на опасност. Сакс се намираше в едно убежище в кратера Да Винчи, където бяха силозите на по-голямата част от неговите ракети, така че и двамата можеха да стигнат за един ден в Андърхил.

— Да — каза той. — Утре. — И прекъсна връзката.

С две думи, тя току-що бе сложила началото на революцията.

 

 

Надя накара екипа си да се качи по ровърите и потеглиха към една малка жп гаричка на няколко километра на север от тях. Там се качиха на товарен влак и се включиха към главната линия Шефилд-Бъроуз. И двата града се славеха като бастиони на метанационалните компании и Надя се притесняваше, че вероятно свързващата ги жп линия ще бъде много ревностно охранявана. В този смисъл Андърхил бе важен в стратегическо отношение, понеже превземането му би прекъснало връзката между градовете. Но поради същата причина Надя искаше да се махне от Андърхил и от цялата жп система. Искаше да пътува по въздуха, както бе правила през 2061 — всички инстинкти, придобити през онези няколко месеца, се опитваха да вземат връх в нея и бяха толкова силни, сякаш 66-те години, изминали оттогава, бяха прелетели като една секунда. Именно тези инстинкти я накараха да се скрие.

Докато се плъзгаха на север над пустинята, тя постоянно поддържаше връзка чрез компютъра на китката си с главната квартира на Сакс в кратера Да Винчи. Техническият екип на Сакс се опитваше да копира сухия му стил, но беше очевидно, че са точно толкова развълнувани, колкото и нейният екип от строители. Около петима от тях се обадиха едновременно, за да й кажат, че са изстреляли ракетите „земя-въздух“, разположени от Сакс в тайни екваториални силози по време на изминалото десетилетие. Този кръстосан огън като букет от бенгалски огньове и магнезиеви ракети бе литнал в небето и бе унищожил всички орбитални военни платформи, които бяха известни на съпротивата, както и множество комуникационни сателити.

— Гръмнахме 80 процента от тях още с първата вълна!

— Изстрелваме наши комуникационни сателити!

— Сега ще се разправяме с тях като равни…

Надя прекъсна последния:

— Работят ли нашите сателити?

— Според нас са супер! Ще можем да ви кажем със сигурност след пълен тест. Повечето от нас работят с пълна пара върху това!

— Хайде да пробваме сега един от тях. И се постарайте това да стане главна задача за поне няколко души! Разбирате ли? Нуждаем се от резервна система!

Тя изключи връзката и набра една от честотите и един от шифрите, които Сакс й бе дал. Няколко секунди по-късно вече говореше със Зейк, който в момента беше в Одеса и се опитваше да координира действията в басейна Хелас. Дотук всичко вървеше по плана, според неговите думи, въпреки че те естествено действаха едва от няколко часа. Но изглежда организацията на Мишел и Мая бе перфектна, понеже членовете на всички „клетки“ в Одеса се бяха изсипали на улиците, обясняваха на хората какво става и ги подтикваха към прекратяване на работата и към демонстрации. В ход беше и затварянето на жп станцията и запълването на крайбрежната алея и останалите обществени места с хора — стачка, която скоро можеше да прерасне в преврат. Хората на „Транзишънъл Оторити“ се бяха оттеглили в жп станцията или във фабриката, поне така се надяваше Зейк:

— Когато по-голямата част от тях влязат вътре, ще превземем компютрите на фабриката и ще я превърнем в нещо като затвор. Контролираме животоподдържащите системи на града, така че не виждам какво биха могли да направят, освен може би да се самовзривят. Само че според нас едва ли ще стигнат дотам. Повечето от хората им са сирийци и в момента разговарям с Рашид, докато се мъчим да обезвредим фабриката отвътре, за да сме сигурни, че няма да се направят на мъченици.

— Не мисля, че сред служителите в метанационалните компании ще се намерят много мъченици — каза Надя.

— И аз така се надявам, но човек никога не може да бъде сигурен. Дотук всичко е добре. А навсякъде наоколо в Хелас е още по-лесно — полицаите бяха съвсем малко, а по-голямата част от населението са местни жители или радикализирани емигранти, които просто обкръжават силите за сигурност и не им позволяват да прибягнат до насилие. В резултат на това полицаите или бяха обезоръжени, или просто всичко завърши наравно. Дао и Хармакис-Реул се обявиха за свободни и независими каньони и поканиха всички, които се нуждаят от убежище.

— Чудесно!

Зейк долови изненадата в гласа й и предупреди:

— Не мисля, че в Шефилд и Бъроуз ще е чак толкова лесно. Пък и трябва да спрем елеватора, за да не могат да ни атакуват от Кларк.

— Е, поне Кларк е вързан за Тарсис.

— Вярно е. Само че добре ще е да се справим и с това, за да сме сигурни, че елеваторът няма да се стовари отново върху главите ни.

— Знам. Чух, че червените работят заедно със Сакс върху някакъв план.

— Аллах да ни пази. Трябва да свършвам, Надя. Кажи на Сакс, че програмите за фабриката работеха без грешка. И слушай, мисля, че трябва да дойдем при вас на север и да тръгнем заедно. Ако се справим достатъчно бързо с Хелас и Елизиум, това ще увеличи шансовете ни, що се отнася до Шефилд и Бъроуз.

Следователно в Хелас всичко вървеше по план. И което бе по-важно, все още можеха да се свързват един с друг. Това беше жизненоважно. Сред останалите кошмари от 61-а, сцени, които осветяваха съзнанието й с гръмотевични удари от болка и страх, някои бяха много по-злокобни от останалите, като например онова чувство на пълна безпомощност, когато системата им за свръзка бе отказала. След това всичките им действия бяха абсолютно безсмислени — като тези на насекоми с откъснати антенки, препъващи се хаотично насам-натам. Затова през последните няколко години Надя неведнъж се бе обръщала към Сакс с настояването той да разработи план за подсигуряване на комуникациите помежду им. Той се бе справил чудесно — бе построил и бе пуснал в орбита цяла флотилия от малки комуникационни сателити, защитени и прикрити възможно най-добре. Следователно всичко беше наред. Железният орех вътре в нея, ако не бе изчезнал напълно, то поне не мачкаше толкова жестоко ребрата й. „Успокой се — каза си тя. — Това е. Това е единственият момент. Други няма. Съсредоточи се върху него.“

Когато стигнаха до Андърхил, сънното полуизоставено старо селище гъмжеше от народ както през година М-1. Цял ден тук се бяха трупали симпатизанти на съпротивата, идващи от малките станции около Ганг и Хеба, както и от северната стена на Офир. Местните богдановисти вече бяха успели да ги организират в един малък набег срещу отряда за сигурност на „Транзишънъл Оторити“ на жп станцията. Това бе довело до сблъсък пред самата станция, под купола, покриващ старата аркада.

Така че когато влакът на Надя и групата й пристигна, вече бе успяла да се развихри шумна караница между един мъж с мегафон, ограден от около двадесетина бодигарда, и неспокойна тълпа, която стоеше наоколо, впила очи в тях. Надя слезе от влака, без дори да изчака той да спре напълно, и се приближи до групата, притиснала началника на станцията и копоите му. Тя си присвои набързо един мегафон от някаква млада жена, която изглеждаше доста изненадана, и започна да вика през него: „Началникът! Началникът! Началникът!“, повтаряйки това на английски и руски, докато в края на краищата всички притихнаха, за да разберат кой се е развикал така. Екипът й се бе разпръснал из тълпата и щом видя това, Надя тръгна към една групичка мъже и жени в униформени якета на противовъздушната артилерия. Началникът на станцията изглежда бе един от ветераните на Марс, с обветрено и набръчкано лице. Хората от екипа му, който се състоеше предимно от уплашени младежи, носеха емблемата на „Транзишънъл Оторити“. Надя отпусна мегафона и каза:

— Аз съм Надя Чернишевски. Аз построих този град и сега поемаме контрола над него. За кого работите?

— За „Транзишънъл Оторити“ — отговори началникът, като я зяпаше така, сякаш бе излязла от гроба.

— Но за кое от подразделенията му? Коя компания?

— Ние сме от филиала „Махджари“.

— „Махджари“ сега работи с Китай, Китай — с „Праксис“, а „Праксис“ — с нас. Ние сме от една и съща страна на барикадата, въпреки че вие още не го знаете. Но каквото и да мислите по този въпрос, сега сме ви хванали тук обезоръжени. — Тя се обърна към тълпата и извика: — Всички въоръжени да вдигнат ръка!

Всички вдигнаха ръце. Хората от нейната команда държаха парализиращи пистолети, пистолети със стоппатрони или лазерни пистолети.

— Ние не желаем кръвопролития — обърна се Надя към плътния кордон от бодигардове пред нея. — Дори не искаме да ви държим като пленници. Ето къде е нашият влак. Можете да се качите на него и да отидете в Шефилд, за да се присъедините към останалата част от групата си. Ще откриете обаче, че нещата там леко са се променили. Ако не сте съгласни с предложението ни, ние всички ще напуснем станцията и ще я взривим. Така или иначе ще поемем управлението на града. Ще бъде глупаво, ако някой от вас бъде убит, понеже всичко вече е решено. По-добре вземете влака. Съветвам ви да отидете в Шефилд, където дори ще можете да се качите на елеватора, ако желаете. А ако искате да работите за един свободен Марс, можете да останете с нас.

Тя впи спокойно поглед в мъжа и усети, че я завладява пълна увереност. Мъжът наклони глава, за да обсъди положението с групата си. Шепнаха си повече от пет минути, след което той я погледна отново.

— Ще вземем влака ви.

И така Андърхил бе първият освободен град.

 

 

Всички градове на Марс кипяха. ООН бе осъдила бунтовниците и ги бе нарекла безсърдечни опортюнисти, които се възползват от момента на безпрецедентно страдание, за да спечелят собствената си егоистична кауза.

— Не е чак толкова далеч от истината — каза Надя на Сакс, когато той влезе в стаята. Току-що бе пристигнал от кратера Да Винчи. — По-късно това ще е едно от основните им обвинения, хващам се на бас.

— Не и ако им помогнем да се измъкнат от кашата.

— Хм… — Тя му предложи да хапне, наблюдавайки го отблизо. Въпреки променените си черти той повече от всякога приличаше на стария Сакс — стоеше безразлично и примигваше, докато се оглеждаше наоколо. Сякаш революцията бе последната му грижа.

— Готов ли си да отлетим до Елизиум? — попита го Надя.

— Точно това щях да те питам и аз.

— Добре. Изчакай да си стегна багажа.

Докато мяташе дрехите и лектерна си в старата черна раница, компютърът на китката й избръмча. Беше Касей. Дългата му черна коса се виеше диво около дълбоко набразденото му лице, което представляваше странна смесица от чертите на Джон и Хироко: устата на Джон, разтегната за момент в широка усмивка, и ориенталските очи на Хироко, които сега бяха присвити в наслада.

— Здравей, Касей — поздрави го Надя, без да може да прикрие изненадата си. — Май никога не си ми се обаждал.

— Специални обстоятелства — заяви невъзмутимо той. Тя бе свикнала да го възприема като един мрачен човек, но явно избухването на революцията бе прекалено силен стимулант за него. Внезапно по пламъчето в очите му разбра, че това е моментът, който Касей е очаквал през целия си живот. — Виж какво, Койота, аз и една групичка червени сме в Касма Бореалис. Подсигурили сме охрана на реактора и на язовирната стена. Всички работещи тук ни съдействаха доброволно…

— Много насърчаващо! — изкрещя някой зад гърба му.

— Да, хората тук доста ни помогнаха, с изключение на полицаите — около стотина човека, които сега са се заврели в реактора като в миша дупка. Заплашват ни, че ще го попилеят, ако не им осигурим свободно преминаване до Бъроуз.

— Е?

— Е? — повтори Касей и се засмя. — Затова Койота каза, че трябва да те попитаме какво да правим.

— Защо ли ми е трудно да повярвам? — изсумтя Надя.

— Хей, никой не може да повярва! Но така каза Койота. Трябва да проявяваме снизходителност към старото копеле, когато можем.

— Е, добре, осигурете им безпрепятствено преминаване до Бъроуз. Едва ли ще има някакво значение, ако ченгетата в Бъроуз станат със стотина повече, а колкото по-малко стопени реактори имаме, толкова по-добре. И без това последния път бяхме потънали до уши в радиация.

Докато Касей мислеше, Сакс влезе в стаята.

— Добре — каза най-накрая Касей. — Щом казваш! Ей, ще ти се обадя по-късно, трябва да вървя.

Надя впи поглед в бялото екранче на китката си, мръщейки се.

— За какво ставаше въпрос? — попита Сакс.

— Тук ме хвана — каза тя и му описа разговора си с Касей, докато безуспешно се опитваше да се свърже с Койота.

— Е, ти си координаторът — вдигна рамене Сакс.

— Майната му — реши накрая Надя и преметна раницата си през рамо. — Да вървим.

 

 

Полетяха с новия 51В — много дребен и много бърз. Насочиха се на север към леденото море Ваститас, като избягваха метанационалните крепости в Аскреъс и Наблюдателницата Екус. Скоро след излитането пред тях се откри ледът, който изпълваше Крайси на север — натрошени мръснобели ледени планини, изпъстрени с точици розов снежен лишей и аметистови езерца разтопена вода. Старият път към Касма Бореалис естествено отдавна го нямаше, а цялата система за транспортиране вода на юг бе забравена и се бе превърнала в къса бележка под линия в книгите по история. При вида на ледения хаос под тях Надя внезапно си спомни как бе изглеждал теренът по време на онова тяхно първо пътуване — безкрайни възвишения и депресии, огромни черни бархани, набраздена земя, последните пясъци преди полярната шапка… Всичко това вече го нямаше. Всичко бе покрито с лед. Самата полярна шапка представляваше бъркотия, сборище от обширни зони на топене, ледени течения, реки от киша и покрити с лед течни езера. Вода във всички агрегатни състояния, свличаща се по склона на високото кръгло плато, върху което се намираше полярната шапка. Надолу, където се вливаше в покрилото целия свят ледено море.

Изведнъж на хоризонта се появиха кълба черен и бял пушек, които се стичаха на изток, носени от очевидно доста силен вятър.

— Какво е това? — попита Надя, като се премести отляво, за да може да гледа.

— Касей Валис — отвърна Сакс от пилотската седалка.

— Какво става?

— Гори.

— Какво искаш да кажеш с това „гори“? — впи поглед в него Надя.

— Наличие на обилна флора в долината и в основата на Големия насип. Смолисти дървета и храсталаци в по-голямата си част. Също и огнени дървета — растителни видове, които се нуждаят от огън, за да се размножават. Създадени в „Биотика“. Смолиста манзанита, трънки, гигантски секвои, още това-онова…

— Откъде знаеш?

— Аз съм ги засаждал.

— И сега си ги подпалил?

Сакс кимна и погледна към дима.

— Но, Сакс, наистина ли процентът на кислорода в атмосферата е достатъчно голям?

— Четиридесет процента.

Тя го изгледа със зяпнала уста, внезапно изпълнена с подозрения.

— И това е твое дело, нали? Божичко, Сакс… ти можеш да подпалиш целия свят! — Погледна основата на колоната пушек. Там, в падината на Касей Валис, имаше пламъци, горящи в ослепително бяло, подобно на разтопен магнезий. — Нищо не може да изгаси това! — изкрещя тя. — Ти си подпалил света!

— Ледът — отвърна Сакс. — По посоката на вятъра няма нищо, освен лед. Ще изгорят само няколко хиляди квадратни километра.

Надя го изгледа смаяно. Той все още гледаше от време на време към огъня, но през по-голямата част следеше датчиците на самолета. Лицето му бе застинало в любопитно изражение, в което имаше нещо гущерско, нещо вкаменено… нещо нечовешко.

На хоризонта се появиха сградите на силите за сигурност на метанационалите. Куполите им бяха погълнати от хищни пламъци. Приличаха на огромни насмолени факли. Кратерите на отсрещния бряг изглеждаха като огромни плажни огньове, които бълват бял пламък. Ставаше все по-ясно, че от Екус Касма през Касей Валис духаше невероятно силен вятър, който подхранваше и раздухваше пламъците. Огнена буря. Сакс гледаше надолу с немигащ поглед. Мускулите на челюстите му изпъкваха под кожата.

— Лети на север — заповяда му Надя. — Да се махаме оттук.

Той направи завой. Надя поклати глава. Хилядите квадратни километри… всичката тази растителност, толкова прилежно и с толкова усилия засаждана… процентите на кислорода, вдигнати до доста значителни нива… Тя изгледа войнствено странното създание, седнало до нея.

— Защо не си ми казал нищо за това?

— Не исках да го спреш.

Кратко и ясно.

— Значи съм имала възможност?

— Да.

— И затова трябваше да ме държиш в неведение за всичко?

— Не. Само за това — каза Сакс. Мускулите на челюстта му се отпускаха и стягаха в ритъм, който внезапно й напомни за Франк Чалмърс. — Всички пленници са откарани в рудниците на астероидния пояс. Това бе школа за обучаване на секретните им полицейски части. Онези, които никога не се предават. Мъчителите. — Той се обърна към нея и я изгледа с гущерския си поглед. — По-добре ще ни е без тях.

След което се съсредоточи върху пилотирането си.

 

 

Надя все още гледаше бушуващите пламъци отзад, когато радиото избръмча нейните позивни. Този път беше Арт, пребледнял от притеснение.

— Трябва ми помощта ти — каза той. — Хората на Ан си възвърнаха контрола върху Сабиши. Много от сабишианците се връщат от лабиринта, за да се заселят наново, а червените им казват да се махат.

— Какво?

— Е, не мисля, че Ан знае за това. Не мога да се свържа с нея. Там има такива червени, в сравнение с които Ан изглежда невинна като бууновистка, кълна се. Но успях да се свържа с Ивана и Раул и им казах да възпират червените, докато не им се обадиш ти, за да им кажеш да престанат.

— Защо пък точно аз?

— Според мен Ан им е казала да те слушат.

— Как не!

— Добре де, кой друг би могъл да направи нещо? Мая си създаде прекалено много врагове, докато се опитваше да задържа всичко през последните години.

— Нали ти уж беше Големия дипломат!

— Да! Но това, което постигнах, бе единствено да накарам хората да повярват на твоята преценка. Съжалявам, Надя. Толкова успях да направя. Винаги, когато искаш да ти помогна, ще бъда насреща.

— Май ще ти се наложи, след като си ме накиснал по този начин!

Той се ухили.

— Не съм виновен, че всички ти вярват.

Надя изключи връзката и опита най-различни канали, използвани от червените. В началото не можа да открие Ан. Но докато търсеше по скалата на каналите, тя чу достатъчно разговори, от които да си направи заключението, че имаше някои млади червени радикали, които Ан определено би порицала (или поне Надя се надяваше, че е така) — хора, които бяха заети с взривяване на платформи във Ваститас, с разрушаване на куполи, с демонтаж на линии и така нататък, които заплашваха да прекратят сътрудничеството си с останалите бунтовници, освен ако всички не се присъединяха към тях и не им помогнеха в саботажите, и не изпълнеха исканията им, и т.н.

Най-накрая Ан отговори. Приличаше на фурия, хукнала да отмъщава наляво и надясно — праведна и леко полудяла.

— Виж какво — каза й Надя без много увъртане, — един независим Марс е най-добрият шанс, който някога ще имаш, за да постигнеш това, което искаш. Опитваш се да държиш революцията като заложник за собствените си игрички. Хората ще запомнят това, предупреждавам те! След като всичко свърши, можеш да спориш за каквото си искаш, но докато ситуацията не е овладяна, това си е чиста проба изнудване. Поне според моите разбирания. Това е забиване на нож в гърба! Накарай онези червени да предадат града на неговите законни обитатели.

— Защо мислиш, че мога да им нареждам какво да правят? — отвърна бясно Ан.

— Че кой, ако не ти?

— А защо мислиш, че не съм съгласна с тях?

— Защото те смятам за човек със здрав разум, ето защо!

— Не си позволявам да заповядвам на хората.

— Тогава се опитай да ги вразумиш! Кажи им, че много по-солидни бунтове от нашия са се проваляли заради именно такава глупост. Кажи им да се разкарат.

Ан прекъсна връзката, без да отговори.

— По дяволите! — изруга Надя.

Компютърът й продължи да бълва новини. Експедиционните сили на „Транзишънъл Оторити“ започнаха да се връщат от южните високи земи и явно вече бяха на път към Хелас или към Сабиши. Шефилд все още бе контролиран от „Субараши“. В Бъроуз ситуацията бе малко по-сложна — засега полицаите удържаха положението, но убежищата в Сиртис и навсякъде продължаваха да бълват хора, които според видеорепортажите прекарваха цялото си време по булевардите и парковете, като демонстрираха против „Транзишънъл Оторити“ или поне се опитваха да видят какво става.

— Трябва да направим нещо с Бъроуз — обади се Сакс.

— Знам.

 

 

Те полетяха отново на юг, към космодрума на Саут Фоса. Полетът им трая двайсет часа, само че през това време преминаха през девет часови пояса и прекосиха 180-градусовия меридиан, където се сменяше датата, така че когато пристигнаха в Саут Фоса, бе неделя на обед.

Саут Фоса и останалите градове в Елизиум — Хефест и Елизиум Фоса — масово подкрепяха „Свободен Марс“. И в трите града народът бе излязъл на улиците и бе окупирал градските офиси и животоподдържащите фабрики. Понеже нямаше кой да атакува от орбита и следователно да ги подкрепи, малкото полицаи на „Транзишънъл Оторити“ или се бяха преоблекли в цивилни дрехи и се бяха смесили с тълпите, или се бяха качили на влака и бяха заминали за Бъроуз. Елизиум вече бе част от „Свободен Марс“.

Долу в офисите на „Мангалавид“ Надя и Сакс откриха голяма група въоръжени бунтовници, които бяха завзели станцията и сега по 25 часа в денонощието излъчваха репортажи по всичките четири канала в подкрепа на въстаниците, както и интервюта с хора от всички независими градове и станции.

Някои мини, които се намираха в множеството радиални пукнатини на Елизиум и планините Флегра, бяха изцяло собственост на метанационалите, най-вече на „Еймекс“ и „Субараши“. Персоналът им се състоеше главно от новопристигнали емигранти, които се бяха изпокрили в лагерите си и или си траеха, или заплашваха всички, които се опитваха да ги притесняват. Някои дори декларираха намерението си да си върнат контрола върху планетата или поне да удържат положението, докато пристигнат подкрепления от Земята.

— Не им обръщайте внимание — посъветва хората Надя. — Избягвайте ги и не им обръщайте внимание. Разрушете системите им за комуникация, ако можете, и ги оставете на мира.

Репортажите от останалите части на Марс бяха по-обещаващи. Сензени На беше в ръцете на хора, които се наричаха бууновисти, въпреки че нямаха нищо общо с Джаки. Те бяха исеи, нисеи, сансеи и йонсеи, които незабавно бяха кръстили мохола си „Джон Буун“ и обявиха Таумазия за „Мирна свободна зона Дорса Бревиа“. Никозия също бе свободна. Кайро беше под контрола на силите за сигурност на „Еймекс“. Одеса и останалите градове в басейна Хелас все още не бяха обявили независимост, въпреки че пистата около Хелас бе прекъсната на няколко места. Влаковете на магнитна възглавница бяха в лошо състояние, понеже магнитните системи бяха много лесни за разрушаване. Поради тази причина част от влаковете пътуваха празни или бяха анулирани. Хората предпочитаха да пътуват с ровъри или със самолети, за да са сигурни, че няма да заседнат някъде в тила с някакво превозно средство, което дори няма колела.

Няколко важни града все още бяха под влиянието на „Субараши“ и „Еймекс“ и служеха като магнити за изолираните метанационали и за силите за сигурност на „Транзишънъл Оторити“. Главен измежду тях бе без съмнение Бъроуз, но Кайро, Ласвиц, Съдбъри и Шефилд не бяха за пренебрегване. На юг убежищата, които не бяха напуснати или разрушени от набезите на полицаите, постепенно излизаха от нелегалност. Богданов Вишняк бе започнал строителството на голям купол на повърхността върху стария паркинг в съседство с техния мохол. Следователно Югът без съмнение отново придобиваше старата си слава като крепост на съпротивата, за каквото и да им послужеше това (Надя не мислеше, че ще им послужи за чак кой знае какво). А северната полярна шапка се намираше в такава каша, що се отнася до околната среда, че беше почти без значение кой държи властта там. По-голямата част от леда й сега се изливаше в океана Ваститас, но полярното плато всяка зима се покриваше с нов сняг. Това бе един от най-неподходящите за живеене райони на Марс и там почти нямаше постоянни селища.

С други думи, спорната зона бяха умерените и екваториалните ширини, доста голяма част от планетата, която на север граничеше с Ваститас, а на юг — с двата огромни басейна. Орбиталното пространство също бе предмет на спорове, естествено, но атаката на Сакс срещу сателитите на метанационалите в орбита очевидно бе голям успех, а и преместването на Деймос сега изглеждаше като наистина сполучлив удар. Само че елеваторът все още беше в ръцете на метанационалните компании. А и подкрепленията от Земята можеха да пристигнат всеки момент.

 

 

— В Сабиши май става лошо — подхвърли Сакс, който гледаше новините на един екран. Надя се наведе над рамото му и зачете, докато той продължаваше да говори: — Полицията не е успяла да се ориентира в лабиринта, затова са се оттеглили в Бъроуз. Само че виж тук.

На екрана имаше две картини — горе кадри от Сабиши, обхванат от алчни пламъци също като Касей Валис, а долу — снимки на отряди, наводнили станцията в Бъроуз, които носеха лека броня и автоматични оръжия. Юмруците им бяха вдигнати във въздуха. Явно Бъроуз бе претъпкан с полиция, която бе завзела платото и хората бяха разквартирувани там. Освен частите на „Транзишънъл Оторити“ имаше представители на „Субараши“ и „Махджари“ — с други думи, на всички значителни метанационали. Това накара Надя да се зачуди какво ли става в действителност между тях на Земята: дали не бяха стигнали до нещо като споразумение или не бяха сключили някакъв съюз заради кризата. Тя се обади на Арт в Бъроуз, за да го попита какво мисли той.

— Може би марсианските филиали са толкова откъснати от Земята, че в момента сключват свои собствени мирни споразумения — отвърна й той. — Може би са напълно независими.

— Но ако все още сме във връзка с „Праксис“…

— Да, само че ние доста ги учудихме. Те не знаеха за тази симпатия към съпротивата и затова събитията бяха за тях пълна изненада. Стратегията на Мая да си мълчим и да се спотайваме май започва да дава резултат. Не, тези отряди вероятно са независими. В такъв случай можем да предположим, че Марс вече е независим и в момента се намира в състояние на гражданска война между народа и управляващите. Искам да кажа, че ако онези от Бъроуз ни звъннат и ни кажат: „Окей, приятели, Марс е цял свят, достатъчно голям е, за да има повече от един тип управление. Ние си имаме Бъроуз, вие си имате вашето, затова просто не се опитвайте да превземате нашето“. Какво би отговорила на това?

— Не смятам, че някой от тях би се замислил чак толкова мащабно — каза Надя. — За тях нещата се разпадат едва от три дена. — Тя посочи екрана. — Виж, ето го Дерек Хейстингс, шефа на „Транзишънъл Оторити“. Когато идвахме на Марс, беше ръководител на екипа за Контрол на мисията в Хюстън. Той е опасен — умен и изключително упорит. Ще се постарае да удържи положението, докато пристигнат подкрепленията.

— Добре, какво предлагаш да правим?

— Не знам.

— Не можем ли да оставим Бъроуз на мира?

— Не мисля. По-добре ще е да организираме едно прецизно превземане на града. Ако ги оставим героично да отстояват Бъроуз, от Земята със сигурност ще дойдат да ги спасят. Ще го нарекат спасителна мисия и след това ще се насочат към цялата планета.

— Няма да е лесно да го превземем с всички тези ченгета в него.

— Знам.

— Червените обмислят наводняването му — обади се Сакс.

Какво?

— Градът е под нивото на Ваститас. А под леда има вода. Без бент…

— Не — отсече Надя. — В града има 200 хиляди души и само няколко хиляди полицаи. Какво ще стане с хората? Не може да се евакуират чак толкова много хора. Това е лудост. Също като през 61-а. — Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. — Дали наистина имат такива намерения?

— Може пък да е само заплаха — обади се Арт от екрана.

— Заплахите не вършат никаква работа, ако хората, които заплашваш, не вярват, че ще изпълниш заканата си.

— Може би ще повярват.

Надя поклати глава.

— Хейстингс не е толкова тъп. Дявол да го вземе, той може просто да евакуира хората си и да остави мирните жители да се издавят! А след това ние ще се превърнем в чудовища и Земята по-убедена от всякога ще тръгне да ни преследва! Не!

Тя стана и отиде да потърси нещо за хапване. Но когато погледна сладките в кухнята, откри, че апетитът й е изчезнал. Наля си чаша кафе. Ръцете й трепереха.

През 2061 Аркадий се бе свързал с едни отцепници, които бяха изпратили малък астероид към Земята, за да се вреже в повърхността й. Това беше само заплаха. Но астероидът бе взривен — най-голямата експлозия в историята, дело на човешки ръце. След това войната на Марс се бе превърнала в касапница и Аркадий бе безсилен да я спре.

А това можеше да се случи отново.

Надя се върна в офиса.

— Ще се наложи да отидем в Бъроуз — каза тя на Сакс.

 

 

На Земята положението бе от ясно по-ясно. Метанационалите около „Субараши“ все още се чепкаха с южните си колеги, само че в контекста на всеобщото наводнение боричканията им се бяха превърнали в странична и маловажна атракция. Трудно бе да се каже какво мислят за конфликта на Марс земните жители.

Всъщност, каквото и да мислеха, една доста бърза совалка вече бе на път да пристигне на планетата, претъпкана с подкрепления за ченгетата. Затова всички групи на съпротивата бяха мобилизирани да се съсредоточат около и в Бъроуз. Арт правеше всичко възможно да им помага отвътре. Съвсем скоро той успя да убеди множество хора да дойдат в Бъроуз, включително червените и партизаните-първомарсианци, които явно все още мислеха, че това ще е нещо от рода на атака или обсада. Надя долови съвсем ясно, че докато онези червени и първомарсианци, които я познаваха — Ивана, Джийн, Раул, Касей — продължаваха да поддържат връзка с нея и да използват услугите й като арбитър, по-радикалните фракции, както в средите на червените, така и на първомарсианците, гледаха на нея като на нещо неуместно, ако не и като на пречка. Това направо я вбесяваше, защото беше сигурна, че ако Ан я подкрепяше напълно, тези по-радикални елементи щяха да се присъединят. След няколко неуспешни опита, Надя успя да установи връзка с Ан.

Но разговорът им както винаги се изроди в махленска кавга. Ан определено виждаше в бунта шанс един път завинаги да унищожи всички опити за тераформиране и да изтрие колкото се може повече градове и хора от лицето на Марс, дори ако за това се наложеше да прибегне до преки нападения. Изплашена от тази апокалиптична възможност, Надя започна да спори с нея първо горчиво, а после и отчаяно и гневно. Само че Ан се беше потопила напълно в нейния собствен свят.

— Направо ще съм щастлива, ако Бъроуз бъде сринат — декларира тя със сякаш излязъл от хладилник глас.

— Ако Бъроуз се срине, всичко ще се срине. И какво ще стане с хората? Ще се превърнеш в нещо по-лошо и от убиец — в масов убиец. Симон би се засрамил от теб.

Ан се намръщи.

— Явно властта развращава и води до корупция, както виждам. Ще бъдеш ли така добра да прехвърлиш разговора на Сакс? Писна ми от истериите ти.

Надя прехвърли обаждането на Сакс и излезе на разходка. Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта. Е, може пък и тя да бе прибързала с гнева и грубостта. Но към това я бе подтикнала онази черна бездна вътре в Ан, онази част от нея, която бе способна на всичко. А страхът развращаваше хората още повече. Като се съберяха тези два фактора на едно място…

 

 

Така че в сряда вечерта, пет дена след обаждането на Сакс, около стотина души излетяха за Бъроуз със самолети, защото жп линиите бяха окачествени като прекалено уязвими към саботажи. След една нощ те кацнаха призори на каменната писта в близост до огромно богдановистко убежище в стената на кратера Дю Мартерей, недалеч от Големия насип югоизточно от Бъроуз. Слънцето изгряваше като огромен живачен мехур, който осветяваше заснежените хълмове на север, върху ниското плато Изидис. Още един нов леден океан, чието разпространение на юг бе възпрепятствано единствено от голямата дъгообразна дига, която се извиваше по земята като огромна язовирна стена (каквото всъщност и беше).

Дигата бе широка около 300 метра в горния си край. Това огромно количество пренесен реголит (Надя подсвирна с уважение) бе олицетворение на няколко години усилена работа от страна на огромен екип роботизирани ескаватори и булдозери. И все пак бе просто реголит! Струваше й се, че колкото и огромен и колосален да е бентът по човешките представи, едва ли щеше да успее да устои на напора на ледения океан. А ледът бе най-малкия проблем. Когато станеше течен, вълните и теченията му щяха да размият рехавия реголит като кал. Топенето вече бе започнало. Говореше се, че навсякъде под мръснобялата повърхност се простират големи езера от разтопена вода — включително и точно до дигата, — които започваха да се просмукват в нея.

— Не възнамеряват ли да сменят този насип с нещо по-солидно, като например бетон? — попита тя Сакс, който неусетно бе застанал до нея.

— Погледни я — каза той. — Виж диамантеното й покритие. То ще издържи още доста дълго. Около няколко милиона години.

— Хм-м…

Вероятно беше така. Но може би отдолу щеше да има просмукване на вода. Така или иначе, каквито и да бяха подробностите, щеше да им се наложи да поддържат непрекъснато тази система без дори и най-малката грешка, понеже Бъроуз бе само на 20 км южно от дигата и 150 метра под нея.

На Надя й се искаше да отиде в Бъроуз и да види нещата със собствените си очи, за да може да прецени по-добре — просто да се разходи из града, да наблюдава жителите му и да види какво правят и какво говорят. Късно в четвъртък тя предложи на Сакс:

— Хайде да отидем и да хвърлим по едно око.

Само че това изглеждаше невъзможно.

— Охраната на всички порти е направо непробиваема — каза й Мая, когато Надя се свърза с нея. — А пристигащите влакове се проверяват много внимателно. Положението с метрото и космодрумите е горе-долу същото. Градът е затворен. Ние в действителност сме пленници.

— Разкажи ми какво става — помоли я Надя.

— Ами, поели са контрола върху инфраструктурата. Фабрика, порти и прочие. Само че не са достатъчно многобройни, за да принудят хората да стоят по къщите си (и да ходят на работа, естествено). Така че май и те не знаят какво да правят по-нататък.

Тоест, положението можеше да се окачестви като крехко и несигурно примирие. Изведнъж някой зад Мая изкрещя:

— Ще има митинг в полунощ!

— Нищо не съм чула за това — каза неспокойно Мая. — Трябва да е работа на Джаки.

Сакс отиде до другия екран и се свърза с квартирата в платото Хънт. Отговори му Арт. С изключение на него там нямаше никой. Естествено, демонстрацията в полунощ се оказа идея на Джаки, а слухът за това някак си се бе прокраднал в градските медии. Ниргал бе заедно с нея.

Надя разказа на Мая какво са научили. Мая яростно изруга.

— Положението е доста нестабилно за такива неща! Дяволите да я вземат!

— По план ораторите трябва да бъдат в Принсес Парк — обади се Арт по другия екран.

Надя се обърна към Мая:

— Мая, трябва да се качиш там горе и то бързо. Трябва да се опиташ да запазиш положението под контрол.

Мая тръгна към Принсес Парк и докато си пробиваше път през тълпата, Надя продължи да говори с Нея и да я съветва какво да каже, ако й се удаде възможност да говори. Думите излизаха от устата й като порой, а щом направеше пауза, за да помисли, Арт се включваше със собствените си предложения, докато най-накрая Мая не ги прекъсна:

— Я чакайте малко! Има ли поне нещо вярно във всичко това?

— Не се притеснявай дали е вярно или не — каза Надя.

— Да не се притеснявам ли? — побесня Мая. — Да не се притеснявам дали това, което ще кажа на стотици хиляди хора, дали това, което ще кажа на всеки един човек на нашите два свята, е истина?

— Ще го направим истина — заяви Надя. — Просто опитай.

Когато Мая стигна до парка, към трибуната се приближаваше Ниргал. Вече й беше по-лесно, понеже хората се бяха поуспокоили и стояха неподвижно. Щом започна речта му, тя спря и се заслуша, като само в паузите и по време на ръкоплясканията и одобрителните викове, с които хората посрещаха всяко негово изречение, си спомняше, че все пак трябва да се придвижва напред.

Ниргал говореше бавно, с нисък, спокоен и дружелюбен глас. Лесно бе човек да го слуша.

— За всички нас, които сме родени тук — каза той, — Марс е нашият дом.

Наложи му се да изчака да свършат овациите, които този път продължиха поне една минута. Надя отново забеляза, че по-голямата част от присъстващите бяха местни жители. Мая бе по-ниска почти от всички.

— Телата ни са съставени от атоми, които съвсем доскоро са били част от реголита — продължи Ниргал. — Ние сме марсианци до мозъка на костите си. Ние сме живи частички от самия Марс. Ние сме човешки същества, свързани постоянно и биологически с тази планета. Това е нашият дом. Ние никога няма да можем да се върнем.

Но има и такива сред нас, които са родени на Земята. Има хора, които след като отидат на ново място, решават да останат там и да направят това място свой нов дом. Такива хора ние наричаме заселници. Други пък идват, работят тук малко и се връщат там, откъдето са дошли. Тях ги наричаме посетители или колониалисти.

Сега местните жители и заселниците напълно естествено са съюзници. В края на краищата, местните жители са деца на предишни заселници. Този дом е наш. Общ. А колкото до посетителите — и за тях има място. Когато казваме, че сега Марс вече е свободен, това не означава, че земните жители вече няма да могат да идват тук. Не! Всички ние сме деца на Земята, по един или друг начин. Земята е нашата майка и ние ще се радваме, ако можем да й помогнем с нещо.

Хората попритихнаха. Явно бяха изненадани от подобно твърдение.

— Но е очевидно — продължи Ниргал, — че събитията на Марс не могат да бъдат решавани от колониалистите или от някой на Земята. — Тук овациите заглушиха част от думите му — … Нашето напълно естествено желание за самоопределяне… изконно право… движеща сила в човешката история. Ние не сме колония и не желаем с нас да се отнасят като с такава. Вече не съществуват колонии. Ние сме един свободен Марс.

Този път скандиранията бяха по-шумни от всякога:

— Свободен Марс! Свободен Марс! Свободен Марс!

Ниргал прекъсна виковете:

— Това, което възнамеряваме да направим сега, когато вече сме свободни марсианци, е да приветстваме всеки земен жител, който желае да се присъедини към нас, без значение дали иска да остане тук за постоянно. Освен това искаме да помогнем на Земята да преодолее екологичната си криза. Имаме известен опит с наводненията… — множество овации, — … и можем да им помогнем. Но отсега нататък тази помощ вече няма да бъде с посредничеството на метанационалите, които да извличат облаги от това. Тя ще бъде подарък, без каквито и да било задължения. И ще донесе повече полза на хората там, отколкото каквото и да било, извлечено от нас като от колония. Следователно ние се надяваме и вярваме, че всички на двата свята ще приветстват появата на един свободен Марс.

Той отстъпи крачка назад и размаха ръка. Вулканът от овации и скандирания изригна наново. Ниргал остана на трибуната, усмихваше се и махаше с ръце, но сякаш недоумяваше какво да прави след това.

По време на цялата му реч Мая бе напредвала сантиметър по сантиметър през тълпата. По образа на екрана Надя разбра, че в момента е до ръба на трибуната и стои в първата редица от хора. Тя махаше с ръце, докато най-накрая Ниргал не я забеляза и не погледна към нея.

Когато я позна, той се усмихна, приближи се и й помогна да се качи на платформата. После се наведе над микрофоните и каза:

— При нас е Мая Тойтовна. — Овациите бяха неописуеми.

Мая тръгна с насечени крачки към микрофоните, спря се и викна:

— Тихо! Тихо! Благодаря ви! Благодаря! Хайде тихо де! Има някои доста сериозни нещица, които трябва да чуете.

— О, Господи! — изпъшка Надя, вкопчена в облегалката на стола на Сакс.

— Марс сега е независим, правилно. Тишина! Само че, както каза и Ниргал преди малко, това съвсем не означава, че съществуваме изолирано от Земята. Това просто е невъзможно. Ние обявяваме нашия суверенитет съгласно международните закони и призоваваме Международния трибунал незабавно да потвърди легалността на нашия акт. Подписали сме предварителни договори, утвърждаващи независимостта ни, и сме установили дипломатически отношения с Индия, Китай и Швейцария. Положили сме основата и на икономически взаимоотношения на бизнес основа с организацията „Праксис“. Тези взаимоотношения, както и всички останали, не целят лични облаги и са разработени така, че да донесат максимално голяма полза и за двата свята. Всички тези договори, взети заедно, полагат началото на нашето официално, легално, полуавтономно партньорство с различни физически и юридически лица на Земята. Очакваме незабавно потвърждение и ратифициране на всички тези съглашения от Международния трибунал, ООН и останалите отговорни инстанции.

След това съобщение последваха овации. Въпреки че не бяха толкова шумни, колкото бяха при речта на Ниргал, Мая ги остави да притихнат. Когато хората се умириха, тя продължи:

— Що се отнася до ситуацията на Марс в момента, нашите намерения са да се съберем незабавно тук, в Бъроуз, и да използваме Декларацията от Дорса Бревиа, за да положим основите на ново свободно марсианско правителство.

Този път овациите бяха по-ентусиазирани.

— Да де, да — каза Мая раздразнено и нетърпеливо. — Стига вече! Тишина! Само че преди да се стигне до всички тези работи, трябва да решим проблема с нашите опоненти. Предполагам, знаете, че се събираме точно пред главната квартира на силите за сигурност на „Транзишънъл Оторити“, които точно в този момент слушат като всички вас, ето там, във вътрешността на Тейбъл Маунтин. — Тя посочи. — Докато в края на краищата не дойдат, за да се присъединят към нас. — Викове, скандирания, овации. — … Искам да кажа на всички тях, че не им мислим злото. Искам да кажа на полицаите да престанат да се опитват да ни контролират. Вече не можете! — Луди овации. — Уверяваме ви, че ще имате свободен достъп до космодрумите, където совалките ще ви отведат до Шефилд, а оттам и до Кларк, ако чак толкова не желаете да се присъедините към нас. Това не е блокада или обсада. С две думи, свободни сте…

Тя спря и протегна ръце напред. И тълпата й отговори.

 

 

След няколко часа силите за сигурност се упътиха към космодрума.

Най-безкомпромисните им елементи вероятно бяха избити в Касей Валис. А останалите бяха безпомощни пред съпротивата. Едва ли щеше да им е възможно да контролират цяла планета, пълна с дисиденти. Поне щяха да бъдат прекалено уплашени, за да опитат. Значи бяха успели да направят нещо по-различно този път. Или просто условията на Земята се бяха променили и всички тези феноменални събития в марсианската история бяха само изкривени проекции на тези промени. Доста възможно. Тревожна мисъл, особено, когато се налага да осмисляш бъдещето. Но всяко нещо с времето си.

Сакс наблюдаваше с интерес един от екраните.

— Какво става на Земята? — попита го Надя.

— Нивото на моретата продължава да се покачва. Вдигнало се е 4 метра. Засега сякаш метанационалите са спрели да се джафкат. Международният трибунал препоръчва прекратяване на огъня. „Праксис“ хвърля всичките си сили в борба с наводнението. Някои от останалите метанационални компании вероятно ще направят същото. Генералната асамблея на ООН се е събрала в Мексико Сити. Индия е потвърдила, че е подписала договор с независимото марсианско правителство.

— Това е сделка с дявола — обади се Койота, който се бе присъединил към тях, заедно с Мая, Мишел, Ан и Марина. — Индия и Китай са прекалено големи, за да можем да се справим с тях. Почакайте и ще видите.

— Значи битките долу са прекратени? — попита Надя.

— Да, но не става ясно дали е временно или за постоянно.

Мая изсумтя.

— Нищо не е постоянно.

Сакс сви рамене.

— Трябва да сформираме правителство — заяви Мая. — Трябва да посрещнем Земята с обединен фронт. Колкото по-стабилно изглеждаме, толкова повече ще се замислят, преди да дойдат да ни окупират отново.

— Ще дойдат — каза Койота.

— Не и ако им докажем, че ще получат от нас всичко, което биха си взели със сила — избухна Мая. Койота започваше да я дразни. — Това ще ги забави.

— Така или иначе ще дойдат.

— Ние ще бъдем в безопасност, докато Земята е спокойна. Е, стабилна — поправи се Сакс.

— Земята никога няма да бъде стабилна — репликира Койота.

Сакс сви рамене.

— Ние сме тези, които трябва да я стабилизират! — възкликна Мая, размахвайки пръст към Койота. — Заради самите нас!

— Да ареоформираме Земята — вмета Мишел с характерната си иронична усмивка.

— Защо пък не? — сепна се Мая. — Ако ще свърши работа…

Мишел се наведе и целуна Мая по бузата.

Койота поклати глава.

— Все едно да се опитваш да местиш света, без да имаш опорна точка — възрази той.

— Опорната точка е нашето общо съзнание — каза Мая, което много изненада Надя.

Марина гледаше гривната си и сега се обади:

— Силите за сигурност още контролират Кларк и кабела. Питър казва, че са се изтеглили отвсякъде от Шефилд, но не и оттам, където опира кабелът. А някой… хей, почакайте… някой е докладвал, че е видял Хироко в Хираниягарба.

Всички притихнаха, потънали в мислите си.

— Успях да проникна в архивите на „Транзишънъл Оторити“ за превземането на Сабиши — обади се Койота след малко — и там въобще не се споменаваше за Хироко или за някой от нейната група. Не мисля, че са ги хванали.

— Това, което е написано там, може да няма нищо общо с онова, което се е случило — поклати глава мрачно Мая.

— На санскрит — заяви Марина, — хираниягарба означава „златен ембрион“.

Сърцето на Надя се сви. „Хайде де, Хироко, — мислеше си тя, — хайде, моля те, покажи се, проклета да си, излез отнякъде.“ Изразът върху лицето на Мишел бе непоносим за гледане. Цялото му семейство, сега изчезнало…

— Не можем да бъдем сигурни, че сме обединили целия Марс все още — каза тя, за да го поразсее. Улови погледа му. — Не успяхме да стигнем до споразумение в Дорса Бревиа, та сега ли?

— Сега е по-различно, защото сме свободни — отвърна веднага Мая. — Вече всичко е истинско. Свободни сме да опитаме. А когато знаеш, че нищо няма да се върне обратно, можеш да хвърлиш всичките си сили в него.

— Някаква група червени взривява всички помпени станции във Ваститас — обади се Койота. — Не мисля, че с тях ще стигнем до някакъв консенсус относно тераформирането.

— Абсолютно сигурно — каза прегракнало Ан и се прокашля. — Искаме да взривим и Солета.

Тя метна кръвнишки поглед към Сакс, но той само сви рамене.

— Екопоезия. Вече имаме биосфера. Това е всичко, което ни трябва. Прекрасен свят.

Отвън неравният пейзаж блестеше под студените сутрешни лъчи на слънцето. Те се загледаха мълчаливо. Надя бе като вцепенена. Опитваше се да мисли за всичко едновременно и същевременно поотделно, за да не се смесят нещата като мъглявата ръждивозелена бъркотия навън…

Тя обиколи с поглед хората наоколо. Някакъв ключ вътре в нея се превъртя. Вече дишаше свободно. Огледа лицата на приятелите си — Ан все още й се ядосваше, Мая се ядосваше на Койота, всички бяха изморени, мръсни, очите им бяха червени като на „малките червени човечета“, а ирисите им изглеждаха като кръгли полускъпоценни камъни, ярки и блестящи в кървавочервеното си обкръжение. Надя се чу да казва:

— Аркадий би бил доволен.

Останалите явно се изненадаха. Чак сега тя осъзна, че преди никога не бяха говорили за това.

— Симон също — обади се Ан.

— И Алекс…

— И Саша…

— И Татяна…

— И всички, които вече не са сред нас — каза набързо Мишел, преди списъкът да се проточи.

— Само не и Франк — вмъкна Мая. — Франк би бил отвратен.

Всички се засмяха. Койота каза:

— Добре, че си ти, за да продължиш традицията, нали?

Те се засмяха още по-силно, докато тя размахваше гневно пръст към него.

— А Джон? — намеси се Мишел и дръпна ръката й надолу.

Мая издърпа ръката си, продължавайки да се заканва на Койота.

— Джон не би се правил на интересен и не би отхвърлял с високомерие молбите и желанията на Земята! Джон в този момент би бил в екстаз!

— Трябва да запомним това — каза бързо Мишел. — Честичко трябва да мислим какво би направил той.

Койота се ухили.

— Вероятно би тичал напред-назад и би подскачал до тавана. И неминуемо щеше да има купон — музика, танци и всичко останало.

Те се спогледаха.

— Е? — попита Мишел.

Койота махна към вратата.

— По това, което чувам, мога да съдя, че те там едва ли се нуждаят от нашата помощ.

— Въпреки това — настоя Мишел.

И те всички тръгнаха напред към празненството.

Край
Читателите на „Зеленият Марс“ са прочели и: