Сара Карнаби
Мечти в розово (7)

VII

Телефонът не преставаше да звъни и Марша си представи, че вилата й в Бевърли Хилс е обхваната от пламъци и Естрела отчаяно се опитва да се свърже с нея. Или пък ателието е хвърлено във въздуха и филмът й е унищожен, или…

— Ало! — извика раздразнено в слушалката.

— Марша, скъпа!

— Харолд? — гласът й стана застрашително висок. — Да не си луд? Знаеш ли колко е часът?

— Марша, да не си заспала вече? Аз не мога да спя. Мога само ако си при мен. Или ако аз сия при теб, защото ти спиш… аз спя… ти…

— Ти си пиян! — извика тя. — Затвори веднага и ме остави на мира!

— Марша, не мога да те забравя — простена Харолд с плачлив глас. — Първо искаше да се омъжиш за мен, а сега лежа сам в леглото — сниши глас. — Трябва да видиш колко съм възбуден само при мисълта за теб.

— О, не — измърмори тя и напрегна всичките си сили. — Тогава приятно прекарване!

— Но ти грешно ме разбра! — прохленчи той. — Аз те желая! Искам да съм при теб…

Харолд млъкна, защото Робин сведе устни към лявата й гърда и направи с език бърз кръг около нея, при което от Марша се изтръгна сподавен стон.

— Марша? — извика Харолд толкова високо, че даже и Робин го чу. — Не си ли сама?

Тя понечи да каже кой е при нея, но Робин поклати силно глава.

— Сама съм.

— Не ти вярвам! — гласът му вече не звучеше като на пиян или на опиянен от мисли за нея. — Кой е при теб?

Робин приближи уста до слушалката и изстена кратко и дълбоко.

— Кой е този? — изкрещя Харолд пронизително.

От смеха, който се опитваше да сдържи, очите й се навлажниха. Тя сви рамене, за да покаже, че не знае кое име да назове.

Той посочи към себе си и направи отрицателен жест.

Марша се спаси, като каза истината.

— Мъжът до мен не иска да знаеш името му — отговори и се засмя, защото съвсем неочаквано Робин я погъделичка под мишницата. — Да не си луд! — просъска му тя.

Той пак поклати отрицателно глава и направи гримаса, която отново я разсмя.

— Това е Том, тази космата маймуна! — побесня Харолд. — Само да го пипна!

— Да го оставиш на мира! — извика Марша и гласът й действително прозвуча загрижено, защото се страхуваше за своя оператор.

— Ще му строша всичките кости! — изкрещя Харолд. — Ще го удуша с голи ръце и…

— А сега млъкни! — заповяда Марша. — Бъди разумен! В понеделник на снимачната площадка ще се държиш с Том както досега.

— Това проклето копеле! Дървеница! Въшка!

Робин взе слушалката от ръката й и затвори.

— Повече няма да ни притеснява — каза той, смеейки се.

— Ти си покварен до дъното на душата и лъжеш безогледно — упрекна го развеселена тя.

— Наследил съм го от прадедите си — потвърди Робин. — Те са били пирати и страшно хитри.

— Ти си пират! — изпъшка Марша. — Защо вбеси Харолд?

— Ако той не изпуска от очи Том, ние двамата няма да бъдем смущавани от нищо — Робин сви рамене. — Да не би да искаш бившият ти годеник да ни преследва непрестанно?

Тя се облегна облекчено назад.

— Дръж ме здраво, пирате — измърмори Марша, като схвана хитрината му, и се засмя тихо. — Ти си невъзможен, но мил.

Той се плъзна в леглото и се обърна, за да могат и двамата да се разположат отново удобно. Телефонът иззвъня.

— Да вдигна ли аз? — прошепна Робин.

— Реши сам! — сопна му се полуусмихната, полувбесена заради повторното позвъняване. — Ако се обажда някой от студиото, тогава репутацията ми…

— Замълчи или повече няма да те смятам за дама! — прекъсна я той. — Хайде вдигни, иначе изобщо не ще можем да заспим.

Марша се обади, имитирайки сънен глас. Защо в края на краищата беше артистка?

— Не може ли да дойда при теб? — гласът на Том бе непринуден и свойски. — Обещавам ти нощ, каквато двамата не сме преживявали по-рано.

— О, Том, искам да спя! — оплака се тя и се прозина, сякаш наистина току-що се бе събудила от дълбок сън.

— Том? — извика Робин и гласът му се извиси пронизителен и така изумен, че Марша без малко да изпусне слушалката. — Това Том ли е?

— Да, но ти няма да говориш сега с него! — отблъсна му ръката, след като той посегна към слушалката. — Остави!

— Ще му дам да разбере на това копеле! — Робин в момента се държеше точно като разгневения Харолд. — Как си позволява да звъни по никое време? Как…

— Мълчи! — изсъска Марша.

— Хей, наистина ли този парцал е пак в леглото ти? — Том се засмя вбесен. — И защо ли ти е? Да не би да си заспала, докато той…

— Стига! — извика тя гневно. — Да не си посмял повече да ни безпокоиш!

Марша тресна слушалката, обърна се и видя, че Робин го няма. Той бе скочил и дръпнал от стената щепсела на телефона.

— Така не може — възропта тя. — Какво ще стане, ако къщата ми гори и Естрела поиска да ми се обади?

— Ще си гори и без твоята помощ — измърмори Робин и с несигурна стъпка, бос, тръгна към леглото. — Сега ще спим.

— Тиранин! — Марша притисна отново лице в гърдите му, преметна крак през хълбока му и мушна ръка между бедрата му. — Фантастично имитираш Харолд.

— Нали съм артист — той пое дълбоко дъх. — Заспивай! Напълно съм скапан от умора.

Тя поклати глава и размърда изпитателно пръстите си.

— Не ти личи?!

— Не се безпокой за това нещо — Робин изговори думите доста провлачено. — То е като автономна област в дадена страна. Над нея централното правителство има съвсем малка власт, там действат собствени закони.

Смеейки се, Марша го целуна по гърдите и се притисна към слабините му.

— И престани да се смееш — каза той, силно раздразнен. — Не мога да се съсредоточа.

Но само след минута тя беше дълбоко убедена в противното.

Неделята премина, без да бъдат притеснявани от Том или Харолд.

— Хитрината ти имаше ефект — установи Марша облекчено, когато двамата се разхождаха около обед по плажа. — Колко хубаво, че между твоите прадеди е имало пирати.

— Това бе испанският клон на семейството — обясни й той. — Имам и италиански.

— И за какво е допринесъл този клон?

— Нали за италианските мъже се говори, че са най-страстните любовници в света?

— Не знам дали е така, но ти със сигурност си един от най-страстните — потвърди Марша и стисна ръката му.

— Само един от най-страстните ли? — попита я разочарован. — А не съм ли просто най-страстният?

— За да ти отговоря, трябва да направя още няколко проучвания — каза тя замислено, като сбърчи чело. — Бих могла да прекарам следващата си почивка в Италия и след това да те информирам. Знаеш вече, проучване на място.

Робин се спря и се вгледа в нея с пламтящи очи.

— Предупреждавам те! — измърмори той. — Страшно съм ревнив. Наследил съм го от южноамериканските си прадеди.

— Ти наистина си интернационален — установи Марша и продължи да върви.

— Имам и други прадеди — понечи да ги изброи, но, смеейки се, тя махна отрицателно с ръка. — Е, добре — каза той и сви рамене. — В бъдеще ще откриеш още много положителни качества в мен.

— Възнамерявам още сега да тръгна на изследователска експедиция.

Внезапно я осени една обезпокоителна мисъл.

— Скъпи, ще бъдеш ли и занапред така добър изпълнител на главната роля във „Фойерверк“? — попита загрижено.

— Естествено, защо не? — Робин заобиколи едно малко раче. — Защо изведнъж да не бъда повече добър?

Марша сви рамене.

— Досега любовните връзки винаги са ми усложнявали живота.

— А моя винаги са го окрилявали — усмихна се на разкривеното й в гримаса лице. — Защо ме гледаш така сърдито? Не казах нищо по-различно от теб, а именно — че любовните отношения са имали някакво влияние върху живота ми.

Въпреки това тя му хвърли страшно ядосан поглед. Искаше някак да му отмъсти. Посочи зад гърба му.

— Том! Той действително притежава нахалството да се покаже още веднъж тук!

— Къде? — Робин се хвана на въдицата и бързо се обърна.

Тя загреба с две ръце вода, плисна я на гърба му и се засмя доволно, когато той сепнат се извърна и посегна към нея.

— Помощ! Помощ! — запищя Марша и избяга, смеейки се.

— Ще те пипна! — гласът му бързо се приближаваше и в следващия момент Робин я хвана, стисна я и падна с нея на пясъка.

Тя продължаваше да вика и да се смее, когато двамата се озоваха в неособено топлата вода и една вълна се разби над тях.

Марша махаше с ръце и крака и се мъчеше да се освободи, но той я държеше като в клещи. Вълните не бяха достатъчно студени, та тя да не усеща всяко негово докосване. Стори й се съвсем естествено, че Робин я целува страстно.

Отвърна бурно на ласките му, въпреки че бяха се любили преди закуска, но всеки контакт с него й действаше като афродизиак.

Отделиха се един от друг, хукнаха навътре в морето и заплуваха сред прибоя. Разхлаждането бе необходимо, но Марша знаеше, че ефектът от него няма да е продължителен.

Чувстваше се отново на шестнайсет-седемнайсет години, безгрижна и необременена от нищо. Разликата се състоеше в това, че сега изживяваше всичко много по-съзнателно и по-интензивно.

Когато продължиха да се разхождат по плажа, Марша каза нещо в този смисъл.

— На тридесет и три години съм и не искам да бъда нито ден по-млад — отвърна й Робин. — Не разбирам болезненото желание на някои хора непременно отново да станат млади. Наслаждавал съм се или съм изстрадвал всеки ден от живота си и съм трупал опит. Всеки един ден ми бе нужен, за да се превърна в човека, който съм сега.

— И ако в този миг все пак дойде приказната фея и те направи на осемнайсет или двайсет години?

Като поклати отрицателно глава, той се взря в нея.

— Добрата фея ще получи от мен силен ритник по задника. За бога! Осемнайсет или двайсет! На тази възраст не бях още нищо.

— Винаги си бил достатъчно привлекателен, за да омаеш, която жена си пожелаеш — не успя да се сдържи да не му го каже.

Робин й се усмихна развеселен.

— Ревнувам всички, с които някога си бил! — обяви тя и й се щеше да добави, че ревнува всички, с които ще бъде занапред.

Думите й заседнаха като буца в гърлото й. Не би трябвало да мисли за бъдещето. Защо не можеше да се наслаждава на мига и да очаква с радост следващия? В момента всеки поглед в предстоящото й носеше най-малкото голяма несигурност, ако не и болка. Искаше да обуздае тревогите си, но не успяваше. „Дали след два, три месеца или след година ще бъдем още заедно и щастливи? Или всеки отново ще поеме по свой път?“

Вероятно Робин в момента не се досещаше за хода на мислите й, но почувства, че Марша вече не е във весело настроение. Мълчаливо вървеше до нея, като й предоставяше възможността сама да започне разговор в желаната насока.

— Искаш ли да се връщаме? — попита го тихо тя.

Той кимна, прегърна я през рамо и се обърна.

— Какво не е наред?

Марша поклати глава.

— Питах се какво ще стане с нас в бъдеще. След месец или година.

Той сви рамене.

— Забравих в хотела кристалната сфера.

— Не, бъди сериозен! — помоли го раздразнена. — Не се шегувам. Наистина искам да знам.

— Аз също не се шегувам — увери я Робин. — Действително ще получиш отговор на този въпрос, само ако погледнеш в кристална сфера.

— Но там не се вижда нищо — възрази Марша и изведнъж млъкна, защото разбра думите му. — Да, да, имаш право — призна, ядосвайки се на себе си. — Беше глупаво от моя страна. Не трябваше да се задълбочавам в мисли.

Известно време той вървеше мълчаливо до нея. Вече приближаваха къщата, когато я хвана за рамото и силно я разтърси.

— Почакай! — помоли я настойчиво. — Казах ти, че искам да бъдем честни един към друг. Марша, дойдох при теб, защото се влюбих. Никой човек не знае как ще се развият чувствата му. Аз също не знам какво ще изпитваш ти към мен след година или по-късно — вдигна отбранително ръка, когато тя поиска да възрази. — Наистина вярвам, че между нас има нещо особено. Някои хора са създадени един за друг. В това съм твърдо убеден. И ти трябва да постъпиш така, ако вече не съм ти омръзнал.

— Ти на мен? — извика Марша и му се хвърли на врата, притисна се в него и покри лицето му с целувки. — Как можеш да говориш такива работи!

Робин я държеше здраво и отвърна на целувките й, докато тя видимо се успокои. Влязоха в къщата.

— Ти си прекрасна — прошепна й той. — Сега си отчаяна и развълнувана заради нещо, което се намира в далечното бъдеще.

— Обичам те и не искам никога нищо да застава между нас — Марша понечи да продължи, но в този момент на предната врата се позвъни. — Кой ли е?

— Провери — предложи Робин. — Може би това ще те наведе на други мисли.

Тя му хвърли недоверчив поглед, но все пак тръгна към вратата и след малко се върна с букет червени рози.

— От кого ли са? — Марша в движение отвори картичката, прочете я и поклати глава: „С вечна любов“.

— Кой ли ги е изпратил? Том? Харолд? Том по начало е твърде стиснат, за да изпрати цветя. Харолд няма достатъчно въображение. Искам да кажа, че в неговите сценарии героите му винаги подаряват рози, но той самият никога не би се сетил да го направи.

Робин бе подпрял едната си ръка на хълбока, а другата — на стената в антрето и развеселен я наблюдаваше.

Тя поразмисли напрегнато още малко и накрая взе решение.

— Не ме интересува от кого са — обяви равнодушно и тръгна към кошчето за отпадъци, за да ги напъха вътре.

— Недей! — поклати глава той. — Не мога да понасям, когато се унищожава нещо красиво, още повече толкова прекрасни червени рози.

— Но аз не искам нищо от тези невъзможни мъже! — възрази тя бурно.

Робин сви рамене.

— Във всеки филм човек може да види подобна ситуация: Героинята получава букет от рози, ядосва се от съдържанието на картичката вътре и хвърля красивите цветя. Винаги на това място страшно се нервирам. А и розите са от мен.

— От теб? — повтори недоумяващо тя. — Но… как така…? — погледна картичката, после цветята, после Робин и накрая пак картичката. — Защо тогава липсва подател?

— Мислех, че знаеш кой ще те обича вечно — каза той весело.

— Би трябвало да чуеш как Том ми се кълнеше във вечна любов! — отговори му гневно. — Всеки път, когато се връщаше вкъщи от друга жена, трябваше да слушам едно и също нещо. Изневерявал ми, защото всъщност обичал само мен.

Смеейки се, Робин махна с ръка.

— Забрави всичко това! Аз не съм Том. Говоря ти честно.

Марша постави букета на един стол, приближи се към него и го погали по лицето.

— Благодаря, скъпи — прошепна и очите й заблестяха от вълнение. — Прекрасно е, че си искал да ме зарадваш.

Той я придърпа в прегръдките си. Целувката му беше изпълнена с любов и нямаше нищо общо със страстта, която Марша бе почувствала долу на плажа.

Тя влезе в кухнята и донесе ваза, напълни я с вода и нареди вътре розите.

— Знаеш ли какво още много ценя в теб? — обърна се към Робин, който вече търсеше продуктите за обяда им. — Ти си много самоуверен, без да си надменен.

— Благодаря за комплимента, но с какво си го спечелих?

— Сетих се, защото говорех за Том. Той никога не ме е питал дали някой мъж преди него е бил по-добър. За него беше изключено някой да бъде по-добър.

Робин спря да приготвя обяда и й хвърли весел поглед.

— Вашата връзка се е била ограничила наистина само върху славата на един партньор.

— Напълно — потвърди тя — Том можеше с часове да говори как иска да ме люби. После се… — спря по средата на изречението и се смути. Преди няколко дена нямаше да се притесни да разкаже за интимните часове, прекарани с Том. Но сега й се стори, че би извършила предателство спрямо Робин.

— Не се страхувай — утеши я той. — Сърцето ми е достатъчно издръжливо, за да мога да си представя какво става между една жена и един мъж. Продължавай!

Тя се засмя облекчено.

— И така, след това с часове говореше как ме е любил и колко чудесен е бил. Ужасно!

Робин посочи към хранителните продукти, които бе струпал на кухненския плот.

— Може ли да ви помоля нещо? Домакинската работа трябва да се подели.

Бързо решиха какво да приготвят от продуктите и се заловиха за работа.

— Харолд се държеше по съвсем друг начин — продължи да разказва Марша. — Също ужасно. Постоянно искаше да знае какъв е в сравнение с другите. Винаги научавах кога е бил без мен на парти в Холивуд.

— И как? — осведоми се Робин.

— Когато ме питаше дали Том е бил по-добър от него, ми ставаше ясно, че е бил на някое парти и там е чул ужасни слухове за бившия ми съпруг. А ти си друг.

— И аз съм същият — подаде й купа за салата. — Как чукам в сравнение с Том и Харолд?

Тя без малко щеше да изтърве купата.

— Наистина ли искаш да узнаеш? — попита изумена.

— Не… да — призна той. — Всъщност не. Как го каза преди малко? Че съм самоуверен? Трябва ли сега да развалям добрата си репутация?

Поклащайки глава, Марша се залови да прави салатата.

— Мъже! Наистина всички сте едни и същи.

— Какво отговаряше на въпросите на Харолд?

— Че такова нещо не може да се сравнява — тя се засмя сърдечно на слисаното му лице. — Мили, не бих те заменила за никой мъж в целия свят. Дори и за „Оскар“.

— Имаш предвид господин Оскар Армаратуриан?

— Не, филмовата награда. За мен даже си по-важен от златната статуя.

— Мога да ти обясня и защо — закачливата му усмивка показа, че когато бе попитал за Том и сравнението, се бе пошегувал. — По-важен съм за теб от златната статуетка, защото този Оскар не е мъж.

Марша вдигна безпомощно рамене. Не го разбираше.

— Нали си го виждала? — продължи Робин. — Той няма нищо отпред. Плосък е като дъска. Нима това е мъж?

— Ах, ти си невъзможен! — усмихна се тя. — Наистина си типичен мъж. Постоянно мислиш само за едно.

Двамата се погледнаха над купата за салата и едновременно избухнаха във висок смях.

— Обичам те, Робин, и ти благодаря за прекрасните цветя.

Беше радостна, че той успя да прогони мислите й за бъдещето и да й даде възможност да се наслаждава на настоящето.

Запълниха останалите часове от неделята с любов, спомени от детството и планове за бъдещето. Любиха се дълго, докато не се сетиха за ранния час на снимките на следващия ден и изгасиха осветлението.

— Спиш ли вече? — попита тя след малко.

Робин поклати глава.

— Чакам телефонът да позвъни.

— Не е възможно. Не съм го включила.

— Ами ако вилата ти в Бевърли хилс гори?

Марша сви рамене.

— Ще си гори и без моя помощ, както ти сам каза вчера — тя въздъхна щастливо. — Естествено, отново ще се преместиш при мен.

— Вече го направих, преди да дойда тук — Робин се протегна. — Да не би да мислиш, че в момента плащам стая в скъпия „Бевърли Уилшър“, след като спя при теб в Малибу?

— Освен това си пестелив — установи Марша.

— Дължа го на шотландските си деди.

Тя изстена тихо.

— Колко деди с положителни качества имаш още?

— Много. Искаш ли да ти изброя всичките?

Марша си пое дълбоко дъх.

— Спести си го за по-късно. А сега спи. Предстои ни тежък снимачен ден.