Елиз Тайтъл
Огнена страст (7)

Шеста глава

— Мога да отида до магазина и да купя… нещо за закуска — рече Зак и се запита дали е облякла нещо под халата.

— Искам само кафе — тихо отвърна тя.

Той понечи да се изправи, но тя го спря.

— Много бързо правя кафе. Искаш ли и ти?

Той кимна.

Тя напълни малкия чайник с вода и го постави на котлона.

— Би трябвало да съм ти доста ядосан, задето ме последва в горящата сграда.

— Никога не съм правила подобно нещо. Дори не се смятам за смела — тя бавно се извърна към него. — Бях изплашена до смърт.

— Нормално е.

— Бяхме на ръба, нали? — очите им се срещнаха.

— Да. Бяхме на ръба.

Ребека сведе поглед към ръцете си. Трепереха. Тя ги пъхна в джобовете на халата.

Той бавно стана и се приближи към нея.

— Ти се справи добре. Запази спокойствие.

Комплиментът я поласка. Знаеше, че не е щедър на похвали. Задоволството й обаче бързо се изпари, когато той я сграбчи за раменете и очите му заплашително проблеснаха.

— И ако отново направиш някоя подобна глупост, аз ще…

— Какво ще направиш? — предизвикателно го изгледа тя.

Настъпи продължително мълчание. Ръцете му все още бяха на раменете й. Ароматът на кожата й замъгляваше разума му. Неговото докосване й пречеше да разсъждава.

— Ще те преметна през коляното си и ще те напляскам — довърши той спокойно. Картината бе доста вълнуваща, макар да нямаше нищо общо с гнева му.

Съблазнителна усмивка се плъзна бавно по устните й.

Изведнъж сякаш предупредителни сирени зазвучаха в главата му. Играеше си с огъня! Той отдръпна ръце като опарен, поклати глава, отдалечи се и запали цигара.

Зак не беше единственият, който пристъпваше забранената зона. Ребека също се опитваше да дойде на себе си, повтаряше си, че се е поддала на неосъзнат импулс и че Зак й е направил услуга, проявявайки здрав разум.

— Водата завря — промърмори той.

— Да, наистина.

Той извади две чаши от шкафа и сипа в тях кафе. Ребека посегна към чайника. В следващия миг отскочи назад и извика от болка. Беше се изгорила от горещата неуплътнена дръжка.

Зак я сграбчи за китката, отведе я до умивалника и пусна студената вода върху дланта й.

Ребека се разсмя.

— Какво толкова смешно има?

— Измъкнах се от горяща сграда без нито една драскотина, за да се изгоря на дръжката на чайника — Зак също се усмихна. — Вече съм добре — рече тя и затвори крана.

Зак внимателно се взря в дланта й.

— Би трябвало да се намаже с крем.

— Не, нищо ми няма. Наистина.

Той все още държеше китката й. Не можеше да я пусне, не, не искаше да я пусне.

— Ребека… — понечи да й обясни, че не желае да има нищо общо с известна холивудска актриса. Че това е лудост. Безразсъдство. Е, защо тогава думите не излизаха от устата му?

Утринното слънце обля в светлина кухнята. Ребека пристъпи към него.

Той докосна още влажната й коса. Халатът се бе разтворил и разкриваше нежния овал на гърдите й. Която и да бе дубльорката й във филма, не можеше да се сравнява с истинската Ребека.

— Зак… — прошепна името му като молба. Сърцето й бясно блъскаше в гърдите. Боеше се, че той като мнозина има изкривена представа, че на кинозвездите подобни неща им се случват често. Искаше да му каже, че греши. Искаше да му каже, че тя е много внимателна, когато става дума за интимни отношения. Но къде бе отишла цялата й предпазливост сега? Нямаше и следа от нея.

Бяха съвсем близо един до друг. Усещаше топлият му дъх да гали лицето й. Топлината се разля по гърдите й, завладя тялото й…

Зак зарови пръсти в косата й и отметна главата й назад. Халатът съвсем се разтвори. Той развърза колана. Ръцете му трепереха.

Тя погали с длан бузата му, все още изцапана със сажди. През тялото му премина силна тръпка. Бяха преминали през ада заедно. От ада до рая. Изглеждаше като израз на висша справедливост.

Той нежно смъкна халата от раменете й. Дъхът му секна. Лъчите на слънцето се плъзнаха по нежната й кожа с прасковен цвят. В този миг Зак изпита невероятно задоволство, че онова тяло, което бе видял на екрана, не е било нейното. Не желаеше никой друг да се наслаждава на пищните й гърди, на дългите стройни бедра…

Ребека понечи да се притисне към него, но той я задържа.

— Мириша на изгоряло дърво. Трябва да… взема душ.

— Миризмата ми харесва — тя се наведе към рамото му. Устните й ухапаха леко ухото му. — Не мога да чакам, Зак — изстена тихо тя.

Прошепнатите думи го пронизаха като нажежено до бяло острие и той бързо свали дрехите си. Голите им тела се преплетоха.

Той я притисна към плота. И двамата бяха нетърпеливи. Ребека обви бедра около кръста му, телата им говореха свой език, завладени от всепоглъщаща, непреодолима страст. Той проникна в нея с рязко мощно движение, което тя посрещна с див вик на удоволствие.

Устните им се сляха в мига, в който се сляха и телата им. Яростните трескави целувки ги оставиха без дъх. Ребека се притисна към него. Никога не се бе чувствала тъй освободена, тъй дива и напълно завладяна от страстта. Заляха я вълни на неописуемо удоволствие и тя извика в екстаз. Само след секунди Зак изстена високо и сладостна тръпка разтърси тялото му.

Когато се отдръпнаха един от друг, и двамата не знаеха какво да кажат. Последва неловко мълчание. После изведнъж усетиха миризма на изгоряло. Обзе ги паника, докато открият източника. Избухнаха в смях, когато видяха чайника и кипящата по котлона вода.

Зак си взе душ и бързо се облече. Когато влезе във всекидневната, намери Ребека заспала на дивана. Беше облечена в чисти джинси и фланелка, а косата й бе вдигната на конска опашка. Беше му трудно да повярва, че тази невинно спяща млада жена е същата онази изкусителка, с която се бе любил само преди час в кухнята.

Той донесе одеяло от спалнята и нежно я зави. Ребека отвори очи.

— Зак?

— Всичко е наред. Спи — погали я той по лицето.

— Само… ще подремна… и… тръгваме.

— Да, да — промърмори той и безшумно се измъкна през вратата.

 

 

Ребека се събуди от пронизителния звън на телефона. Без да отваря очи, посегна към слушалката. Телефонът го нямаше. Някой го беше преместил. Прислужницата? Гейл? Тя се претърколи и… се приземи на пода. Рязко отвори очи. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че не е в луксозната спалня във вилата си в Малибу; и още няколко, за да разбере къде се намира.

Телефонът престана да звъни и тя чу познатия дрезгав глас:

„Не съм вкъщи. Оставете съобщение, за да ви се обадя.“

Ребека се изправи. Излязъл е? Къде? Как е могъл да я остави след всичко, което се случи?

Тя потисна раздразнението си и със затаен дъх зачака да чуе кой ще се обади. „Факела“, съобщаващ на Зак за нов пожар? Айлийн, за да му каже, че е променила решението си? Сърцето й бясно заби.

Изумено се втренчи в телефона, когато чу познат глас.

— Господин Чапин, обажда се Сам Потър. Аз съм импресарио на Ребека Фокс…

Ребека се хвърли към телефона.

— Сам?

— Ребека?

— Какво се е случило, Сам? Защо се обаждаш на Зак?

— Не се обаждам на Зак. Опитвам се да те открия. Ребека, да не си полудяла? Напълно ли си си изгубила ума?

— Не напълно, Сам — усмихна се тя.

— Не е време за шеги. Вече говорих с Гейл. Ще ти вземе билет за самолета, който излита от Бостън в пет следобед. Аз ще те посрещна…

— Успокой се, Сам. Никъде няма да замина. Не и през следващите три седмици. Защо си толкова развълнуван?

— Защо съм развълнуван?! Видя ли сутрешните вестници? Чу ли новините?

— Не. Не, току-що се събудих — тя погледна часовника си и смаяно установи, че е два следобед.

— Разбирам — рече Сам след дълго мълчание.

— Заспала съм на дивана, Сам. Зак дори не е тук — тя не желаеше импресариото й да си направи погрешни изводи, макар че всъщност изводите щяха да бъдат правилни.

— Добре, добре, това не е моя работа. Но да рискуваш очарователната си главица, за да спасиш две избягали от къщи момчета, това вече е моя работа.

— Но как…

— Как? Как? Досега беше прочута, Ребека, но вече си обявена за герой. Ти и този безотговорен идиот, Чапин…

— Той не е безотговорен идиот, Сам! Той е… невероятно горд мъж с чувство за отговорност.

— Не това си казала снощи на Гейл.

— Е, тогава… не го познавах добре — усмихна се Ребека и побърза да продължи: — Той е не по-малко ядосан от теб, че си играя на героизъм. Беше ми заповядал да чакам навън.

— Ребека, Ребека…

— Зная, Сам. За мен също е трудно обяснимо.

— Вземи самолета в пет часа, скъпа…

— Не мога! Освен това, като мой импресарио би трябвало да се радваш. Само помисли какво въздействие ще окаже всичко това на Мейсън. Няма да се изненадам, ако дойде при теб да моли да играя ролята на Тони Парадизи.

— Ако дойде, ще се върнеш ли вкъщи?

Ребека се поколеба. Нали точно това бе целта й? Ала ситуацията доста се беше променила.

— Слушай, като твой агент аз се радвам — рече Сам. — Но като човек, загрижен за теб, няма да спра да се тревожа, докато не се върнеш — добави той нежно.

— Обещавам ти да не влизам в горящи сгради. Сега ще престанеш ли да се тревожиш?

— Имам чувството, че това не е единствената причина за тревога.

Ребека се усмихна. Импресариото й я познаваше прекалено добре.

— Знам, че тази връзка… няма бъдеще, Сам. Сигурна съм, че Зак ще ти каже същото. Може би само едно от онези… кратки, но вълшебни преживявания. Двама души, които се оказват заедно на подходящо място, в подходящо време…

Сам въздъхна.

— Това е чудесна завършваща реплика за филм, Ребека. Но в живота не всичко се урежда тъй безпроблемно.

 

 

Когато Зак влезе в кабинета на началника на противопожарната служба, Фицджералд крачеше напред-назад. Лош знак.

— Къде беше, по дяволите? Казах на Колинс да бъдеш тук преди два часа — изрева Фицджералд.

— Бях в болницата — спокойно отвърна Зак. — Правех компания на изплашеното момче, докато в операционната присаждаха кожа на брат му.

Фицджералд стовари юмрук върху сутрешното издание на един от бостънските всекидневници. На първа страница се виждаше снимката на Ребека Фокс, а до нея фотография на горяща сграда.

— Предполагам, вече си видял това.

— Някой в тълпата или от журналистите трябва да я е познал.

— Дадох ти точни заповеди, Чапин…

— Да, а аз ви казах, че не сте избрали подходящ човек.

— Не само си пренебрегнал заповедите ми да държиш госпожица Фокс далече от всякакви опасности, но и си продължил да се занимаваш със случай, от който те отстраних.

— Този мръсник е мой!

— Грешиш, Чапин. Колинс беше прав. Влагаш в тази история лично отношение. А щом това се случи, губиш способност да преценяваш хладнокръвно, да оценяваш правилно ситуацията. Поемаш ненужни рискове. Разбираш ли какво искам да кажа?

Зак кимна. Трябваше да се съгласи с Фицджералд. Ала не мислеше за личното си отношение в случая с подпалвача. Мислеше за личните си отношения с холивудската филмова звезда, превърнала се в местна героиня.

— Овладей се, Чапин — изгледа го спокойно Фицджералд.

— Прав сте — рече Зак. — Точно това трябва да направя.

 

 

Ребека едва не се сблъска с Джо Кели в коридора пред офиса. Той се усмихна.

— Изглеждаш добре. Не че някога си изглеждала зле…

— Той вътре ли е? — кимна тя към вратата.

Джо поклати глава.

Ребека не бе сигурна, че й казва истината. Насочи се към вратата, но Джо хвана ръката й.

— По-добре не влизай. Момчетата ще те посрещнат с шумни и недотам изискани поздравления. Не се случва всеки ден холивудска примадона да се прави на пожарникар.

— Къде е той, Джо? Ходих в болницата. Бил е там и си е тръгнал. Стоял е, докато се увери, че операцията на Джери е минала успешно. После е отвел брат му Тод в приюта към църквата. Отбих се и там, но пак се разминахме. Започвам да си мисля, че ме избягва. Ти го познаваш добре, Джо? Какво мислиш по въпроса?

Джо се ухили и я обърна към стълбите. Зак се качваше.

— Винаги, когато е възможно, търси информация от първоизточника — прошепна той и я побутна към него.

Ребека бе решила да му се разсърди, задето се бе измъкнал, без да я събуди сутринта, но той изглеждаше толкова изтощен и в същото време тъй решителен и сексапилен, че сърце не й даде. То и без това бясно блъскаше в гърдите.

— Струва ми се, че солидна закуска и сън ще ти се отразят добре.

— Да кажа ли на Мили да те чака тази вечер? — подхвърли Джо на Ребека.

— Да — отвърна решително Зак.

Джо се подсмихна и се отправи към стълбите.

— Не се безпокой, Зак — Ребека се опита да потисне обидата си. — Не съм променила плановете си.

— Аз обаче промених моите.

— Какво означава това? — забърза тя след него.

Той рязко се извърна.

— Не разбираш ли какво става? Нищо няма да излезе. Заради „смелата“ ти постъпка снощи, сега Колинс и Фицджералд дебнат след мен като копои. Вбесени са задето съм изложил живота ти на опасност и са решени на всяка цена да ме отстранят от случая, иначе ще ме изхвърлят оттук. И още нещо, тази сутрин, като излизах от къщи, се оказах обграден от репортери, жадни за повече подробности около сензационната новина за филмовата звезда, превърнала се в неволен свидетел на пожар и помогнала в разследването на причините. Успяла си да поспиш само защото им казах, че си отседнала в „Херитидж“.

— А ти успя ли да поспиш?

Зак отмина с пренебрежение въпроса й.

— Нищо чудно, че си в такова лошо настроение.

— Не разбираш ли? Ти обърна целия ми свят с главата надолу. Главата ми се върти, като си помисля…

— И моята също — усмихна се закачливо Ребека.

— Нямах предвид това — гневно рече той. Ала знаеше, че е неспособен да постави рязка граница между професионалното им партньорство и личните им отношения, които се завихряха със скоростта на пожар.

— Не мислиш ли, че трябва да поговорим, Зак?

— Не — той лапна цигара.

Ребека я дръпна от устата му, преди да я е запалил.

— Нека те заведа на вечеря. В истински ресторант с ленени покривки и салфетки.

— Където ще бъдем обградени от истински досадни фотографи.

— Личният ми мениджър ще излезе с изявление пред журналистите. До утре всичко ще бъде забравено. Е, какво ще кажеш? Мисля, че и двамата имаме нужда от солидна вечеря.

— Добре — отстъпи накрая той. — Но не искам да говорим — добави твърдо. — Прекалено изтощен съм.

Ребека вдигна ръка и тържествено се закле:

— Няма да говорим за нищо.

 

 

— Обичаше ли я?

Зак рязко вдигна поглед от пъстървата с бадеми. Ребека потисна усмивката си. Двамата седяха един срещу друг в непретенциозен приятен ресторант за рибни ястия.

— Айлийн ли? — попита той раздразнено. Истината беше, че изобщо не бе помислял за Айлийн, откакто чу съобщението й. Други мисли не му даваха мира. И всичките бяха свързани с Ребека.

— Не, не Айлийн. Черил.

— Черил? — Зак остави вилицата.

— Съпругата ти. Бившата ти съпруга — поправи се Ребека.

— Не съм забравил коя е Черил — раздразнено рече той. — Бяхме женени пет години. И сме разведени от три. Предполагам, че знаеш.

— Фактите не дават пълна представа, Зак.

Той бавно отпи от виното.

— Разбира се, обичах я. Нали бях женен за нея.

— Как изглеждаше тя? Какво те накара да се влюбиш в нея?

Зак се почувства неловко. Не умееше да говори за чувствата си, да ги анализира.

— Не зная. Бяхме млади, познавахме се от няколко години, излизахме заедно… Тя мислеше, че е време… Семейството й беше на същото мнение.

— Ти не искаше ли да се ожените? — настоя Ребека.

— Исках, разбира се — въздъхна Зак. — Е, може би съм доста противоречива личност. Съпругите на пожарникарите трудно свикват с напрегнатия живот на мъжете си. Продължителното отсъствие от дома, опасностите, рисковете… Черил се опита да ме убеди, че ще се справи — той замълча.

— Не успя ли? — тихо попита Ребека.

— Очевидно не. Нали тя ме изостави?

— Трябва да е било тежък удар за теб.

Лицето му се изопна. Явно не понасяше да му съчувстват.

— Не мисли, че брачният ни живот е бил осеян с рози. Доста често се карахме. Не постигахме съгласие по твърде много въпроси. Бракът ни беше грешка.

— Защо? — настоя тя.

— Защо? Защото има обич и обич. Може би ние никога не сме се обичали достатъчно, за да можем да преодолеем трудностите. Бракът ни се разпадна като счупена играчка — Зак вдигна поглед. — Как така се сети да ме питаш за Черил, с която съм разделен от години, а не за Айлийн, която току-що ме изостави.

— Може би спазвам хронологичния ред — усмихна се тя.

Зак обаче остана сериозен.

— Не попитах за Айлийн, защото мисля, че знам отговора.

— И какъв е отговорът?

— Не си обичал. И точно така си искал да бъде. Обикновена връзка. Без претенции, без задължения, без отговорности, без разбити сърца.

Той неохотно се усмихна.

— Гледала си прекалено много филми. Или по-точно казано, участвала си в тях.

— Сигурна съм, че не е имало друга жена в живота ти след Черил. Бил си изплашен да не се опариш отново.

— В моята работа свикваш да не се боиш от опарване.

— Говоря за това, което се случи между нас…

— Мислех, че повече няма да говорим за случилото се — Зак отпи глътка вино.

— Предполагам, имаш предвид дивото страстно преживяване в кухнята тази сутрин? — нехайно подхвърли тя.

— Защо не го обявиш по високоговорителя?

Тя се наведе към него и покри с длан ръката му.

— Никога досега не съм правила секс в кухня. Нямам нищо против да опитам и другите стаи в апартамента ти.

Той отдръпна ръка.

— Откажи се. Случилото се тази сутрин беше… случайност. И двамата бяхме… превъзбудени, преуморени, изнервени…

— И за теб ли беше толкова хубаво, както беше за мен, Зак? Защото за мен беше наистина невероятно преживяване! — очите й проблеснаха. — Никога не съм се чувствала толкова… разгорещена.

Той стисна очи.

— Защо ми причиняваш това? Само защото си филмова звезда…

— Такава ли бях, когато се люби с мен тази сутрин в кухнята? Филмова звезда? Или бях просто аз?

— Не можеш да разделиш едното от другото.

— Можеш, ако искаш. Това е само професия.

— Да бъдеш актриса за теб е толкова естествено, както за мен да бъда инспектор.

— Добре — отстъпи тя. — Вярно е. Но нито актьорската игра, нито разследването на пожари имат нещо общо със случилото се тази сутрин в кухнята.

Той извъртя безпомощно очи към тавана. Вълнението и възбудата водеха неистова борба в него.

— Знаеш ли каква ми беше грешката? Трябваше да те отнеса в спалнята. Ако го бяхме направили по по-обикновен начин…

Ребека се засмя.

— Ти не си обикновен, Зак, аз също…

— Точно това ме безпокои.

— Мисля, че не това те безпокои. Ако трябва да бъда честна, не съм възнамерявала да позволя да се случи подобно нещо. Не бих казала, че си идеалният партньор. Ти си с невероятно труден характер. Твърдоглав, груб, раздразнителен…

— Права си. Изпълнителите на главните роли са най-подходящи за теб… Като актьора от онзи филм…

— Четеш твърде много жълта преса. Аз не съм от онези актриси, които се влюбват в изпълнителите на главни роли и се хвърлят в леглото им при първия удобен случай. Избягвам актьорите. Както и всички мъже, свързани с киноиндустрията. Последната ми връзка беше с посредник по сделки с недвижими имоти. Преди повече от година. Той беше приятен, много чувствителен и, за беда, много… скучен. Ти, от друга страна, си всичко друго, но не и скучен.

Той отново напълни чашата си с вино. Избягваше погледа й.

— Защо не ядеш… скаридите?

— Какво ще правим, Зак? Ще прекараме следващите три седмици заедно в опити да потиснем невероятното привличане, което изпитваме и двамата?

— Винаги ли си толкова откровена?

— Смяташ, че съм била изплашена, докато бяхме в горящата сграда? Страхът ми тогава бледнее пред страха, който изпитвам сега. Не съм по-опитна от теб — рече тихо тя.

Зак се втренчи в нея. Ребека Фокс беше като всички останали жени. В един миг хитра и предизвикателна, в следващия сериозна и уязвима. Той също се страхуваше. Само че не бе свикнал да издава чувствата си.

Не й отговори веднага.

— Нищо няма да се получи. Иди си вкъщи, Ребека.

— А нашият „факел“?

— НАШИЯТ „факел“?! — Той бутна чинията настрани. — О, не…

— Не можеш да ме отблъснеш, Зак. Нещо се случи с мен в онзи пожар. Не мога да обясня точно какво, но когато си помислих за децата… за онзи нещастен скитник, загинал при другия пожар… Когато си помислих за евентуалните бъдещи жертви… О, Зак, нека ти помогна!

— Заради теб ще ме уволнят.

— От това ли се страхуваш наистина?

Въпреки заплахите на началника му, Ребека се съмняваше, че би уволнил най-добрия инспектор в Бостън, особено ако Зак му поднесе подпалвача на тепсия. Зак споделяше мнението й.

Той не отговори.

— Ами ако обещая занапред да стоя настрана от горящи сгради? — тя леко се усмихна. — А също и от кухнята ти?

 

 

Зак караше Ребека към къщата на Джо Кели в Съмървил. Беше в лошо настроение, което отдаваше на безсънната нощ и виното, което бе изпил.

— Знаеш ли какъв е истинският проблем? Живеем в два различни свята. Аз — в света на жестоката действителност, а ти — в света на фантазиите. Отношението ни към живота е съвсем различно.

— Не съм се родила актриса, Зак. Какво би казал, ако чуеш, че съм израсла в бедняшките квартали на Детройт? Че баща ми е бил пощенски чиновник, а майка ни ни е изоставила, когато бях на единайсет? Че е трябвало да работя в магазин за хранителни стоки след училище, за да свързваме двата края? Че по-големият ми брат беше член на банда и непрекъснато го изпращаха в изправително училище, а накрая свърши в затвора на щата с петгодишна присъда за въоръжен грабеж?

Той присви очи подозрително.

— Да попитам ли от кой филм е това?

Тя се усмихна широко.

— От „Вик за помощ“. Вторият ми филм. Първата ми по-значителна роля. За беда, студиото фалира и филмът не беше пуснат по екраните. Никога не съм съжалявала за него. Беше клише. Искаш ли да ти разкажа истинската история?

— Не — не искаше да я познава толкова добре.

Ала тя не обърна внимание на отказа му.

— Родена съм в Санта Моника. Истинско калифорнийско момиче. Баща ми е финансист. Майка ми е била обещаващ сопран, но щом съм се родила, се посветила на дома и семейството. Аз съм невероятно разглезена, винаги съм получавала това, което искам, а най-много от всичко желаех да стана актриса. Е, разбира се, имах няколко трудни години, но никога не се е налагало да работя като дете. Винаги съм имала достатъчно пари.

Той се усмихна накриво.

— А ти смяташ, че филмът бил клише?

Тя се разсмя.

Зак не можа да потисне мисълта, че смехът й му действа невероятно възбуждащо. Би могла да се смее по този начин до него в леглото, а не в колата. Защо я откарваше в Съмървил? За миг се изкуши да завие обратно. Какво лошо има в това да поживееш малко в света на фантазиите?

— А каква е историята на твоя живот, Зак?

Въпросът на Ребека рязко го върна към действителността.

— Историята на моя живот ли? — тонът му изведнъж стана груб и циничен. — Аз, за разлика от теб, наистина съм израсъл на бедна улица, в южните квартали на Бостън. Баща ми беше пияница. Майка ми не ни напусна — имам предвид мен, двамата ми братя и трите ми сестри — тя работеше на две места, за да не ни изхвърлят от пълното с хлебарки тристайно жилище. Не съм работил в магазин за хранителни стоки, но вършех всякаква работа, за да изкарам малко пари. Никога не съм бил в изправително училище, но и това можеше да се случи. За щастие, имах чичо, който беше пожарникар. Няколко пъти ме взе със себе си и после не можа да се откачи от мен. Станах пожарникар, но след няколко години осъзнах, че искам да върша нещо повече от потушаване на пожари. Исках да се боря с негодниците, които ги предизвикваха. Останалото, както казват, е история…

Зак гледаше право пред себе си и Ребека се втренчи в изсечения му профил.

— А сега не можеш да се откачиш от мен — рече тихо тя.

И двамата знаеха, че няма предвид само преследването на подпалвачите.

 

 

Семейство Кели живееха в малка, но спретната двуетажна къща с бял покрив и зелени капаци на прозорците. Като зеления екип на бостънския баскетболен отбор — „Селтикс“. До малкия гараж имаше баскетболен кош, поочукан от чести удари с топката.

Беше почти девет, когато Зак спря на алеята, но всички лампи в дома на Кели бяха запалени. Бялата завеса на един от прозорците на долния етаж се повдигна за миг и иззад нея надникна малко момиче. Зак му махна с ръка и се обърна към Ребека.

— Изглежда, целият клуб на почитателите на Ребека Фокс те очаква.

Ребека го изгледа умолително.

— Влез с мен.

— Смазан съм.

— Моля те, Зак! Само за няколко минути.

Макар да бе прочута, Ребека не се смяташе за знаменитост. За нея бе по-важно да бъде актриса, а не „звезда“. Ласкателите не я впечатляваха, макар да се възползваше от преклонението им пред нея, когато се налагаше, както бе постъпила с началника на противопожарната служба в Бостън.

Зак забарабани с пръсти по волана. Водеше борба със себе си, макар прекрасно да знаеше, че ще се съгласи. Започваше да се тревожи дали изобщо е в състояние да откаже нещо на неотразимата Ребека Фокс.