Елиз Тайтъл
Огнена страст (4)

Трета глава

Кабинетът на съдебния патолог съвсем не приличаше на морга. Беше слънчева, уютна, модерно обзаведена, стая А патологът, Чарли Фостър, се оказа едър, приветлив мъж на средна възраст с румени бузи и сърдечна усмивка. Когато Зак я представи като Ребека Макбрайд, негова временна помощничка, не последваха подмятания за Джулия Робъртс и груби шеги от страна на съдебния лекар. Ребека се поуспокои.

— Заповядайте — усмихна се Фостър, но изведнъж стана сериозен, щом отвори папката и вдигна голяма снимка. — Гадна работа. Дрехите на нещастника са напълно изгорели. Невъзможно е да намерим някакъв документ за самоличност.

Ребека усети, че й се повдига, но когато Зак я погледна, се престори на заинтригувана.

— Можем ли да се доберем до нещо по зъбите? — обърна се Зак към лекаря.

— Няма зъби. Освен ако сте намерили нещо в развалините.

Зак и без това хранеше твърде слаба надежда, че могат да открият самоличността на загиналия. Той щеше да бъде погребан в безименен гроб като толкова други нещастни бездомници. И все пак смъртта му нямаше да бъде напълно безполезна, ако успееше да го отведе до подпалвача.

— Имам подозрения, че „факела“ предизвиква пожарите с нитрит — рече Зак. — Би било добре, ако успеем да открием някакви следи от веществото по тялото.

— Едва ли може да се говори за тяло — замислено каза Чарли.

Ребека преглътна мъчително.

— Ако имате време, бихме могли да слезем да огледаме трупа. Ще направя някои предварителни тестове — предложи патологът.

Двамата мъже станаха. Ребека усети странно безсилие. Зак й се усмихна снизходително.

— Можеш да почакаш тук, скъпа.

— И дума да не става! — скочи тя.

Зак оцени както упоритостта, така и гордостта й. Двамата имаха повече общи черти, отколкото му се искаше да признае.

В залата за аутопсии не проникваше слънчев лъч. Флуоресцентни лампи обливаха с бледа светлина облицованите с бели плочки стени и под. В огромното стерилно помещение имаше шест маси, три от които бяха празни. Безжизнените тела върху другите бяха покрити с бели чаршафи.

Стомахът на Ребека болезнено се сви от острия мирис на дезинфекционно вещество, изпълващ стаята. Младата жена улови погледа на Зак, който очевидно очакваше тя да се втурне навън, повръщайки, или да припадне. По дяволите, ще му покаже, че може да издържи.

Зак последна Фостър до масата, където лежеше неидентифицираният труп. Когато патологът посегна да вдигне чаршафа, Зак го задържа за китката. Почувствал се виновен, задето бе подтикнал Ребека да присъства на отвратителната гледка, той се обърна към нея.

— Слушай, малката. Няма да бъде никак приятно. Виждал съм доста инспектори, които пребледняват и припадат.

— Ще се справя.

Вече не трябваше да се доказва само пред Зак Чапин, но и пред себе си. Искаше да се вживее в ролята на инспектор по разследване на пожарите. И щеше да го направи. Каквото и да й струваше!

Фостър чакаше разрешението да Зак да продължи.

Зак кимна.

Ребека се изпъна като струна.

Лицето й наистина стана тебеширенобяло, когато чаршафът бе отстранен и тя видя ужасяващите останки, някога били човешко тяло. Коремът й се преобърна.

Зак видя, че тя леко се олюля, но запази равновесие. Беше близо до нея и бе готов да я подхване, преди да се е строполила на пода.

— Добре ли сте? — попита Фостър, забелязал пепелявия цвят на лицето й.

— Чудесно — прегракнало отвърна тя и проследи с ужасен поглед как патологът вдигна от подноса остър скалпел и отряза парче обгоряла кожа от бедрото на мъртвеца. Ребека пое дълбоко въздух и за своя изненада, а също и за изненада на Зак, успя да се задържи права.

Когато след няколко минути излязоха от залата за аутопсии, Зак бе разочарован. Първо, предварителните тестове на Фостър не показаха следи от нитрит по тялото. И второ, Ребека Фокс се бе оказала по-издръжлива, отколкото бе предполагал. Разбира се, бе забелязал, че й струваше огромни усилия на волята, за да не избяга от моргата. Но все пак неволно изпита уважение към филмовата звезда. Не я бе излъгал, когато й каза, че много от новобранците припадат, когато за първи път ги заведат в моргата да видят „въглен“.

 

 

Излязоха от сградата и Ребека с облекчение вдиша студения декемврийски въздух.

— Гладна ли си? — попита весело Зак, щом се отправиха към колата.

Ребека не можеше и да помисли за храна. Но, не биваше да позволи на Зак да й се присмее.

— Разбира се — рече тя с въодушевление, на което би завидяла дори Сара Бернар. — Какво обичат да обядват инспекторите по разследване на пожарите?

— Любимата ми закусвалня е съвсем наблизо — той заобиколи колата и се настани зад волана.

Закусвалня. Чудесно, няма що, мрачно помисли Ребека. Цигарен дим, мазна храна… Е, добре, тя ще си поръча салата. Без подправки. Сигурно няма да е чак толкова лошо.

 

 

Закусвалнята „Червеното крило“ напомняше по-скоро кутия за обувки, отколкото ресторант. Беше мрачна, правоъгълна постройка с метален покрив. Щом влязоха, Ребека усети миризмата на престояло кафе и гранясало олио. Дълъг, покрит с петна, кафеникав плот опасваше едната стена на помещението, а на другата бяха подредени малки сепарета, като всяко едно бе снабдено с джубокс. Дочуваше се кънтри музика.

Освен няколкото сервитьорки и готвача, Ребека и Зак бяха единствените посетители.

— Доста посещавано местенце — иронично подхвърли тя, щом се настаниха в сепарето един срещу друг.

— След два часа обикновено няма хора. Тук правят най-хубавите хамбургери в града — рече Зак и поръча два хамбургера с всички подправки на пълничката сервитьорка, която довършваше сандвича си на бара.

— Мислех си за салата… — започна Ребека.

— И дума да не става. Салатите тук не са за предпочитане — прекъсна я Зак. — Освен това смяташ ли, че Тони Паризи би яла салата?

— Парадизи — язвително го поправи тя.

Той се усмихна широко.

Ребека почувства как гърлото й се спи. Не можеше да отрече, че усмивката му бе необикновено чаровна. Забеляза и леките бръчици около очите му. Може би все пак има чувство за хумор. Може би само трябва да го опознае. Но колко добре може да опознаеш човек за три седмици? Още повече, когато не го приемат с разтворени обятия.

Той се вгледа изпитателно в нея, но вместо да се почувства поласкана, тя изпита неудобство.

— Добре се справи.

Забележката на Зак не беше комплимент, но все пак бе повече, отколкото очакваше от него. Почувства нелепо задоволство. Погледна го и се усмихна дяволито.

— Успях да те измамя, нали?

Наистина го бе заблудила. И Зак не бе сигурен какво да мисли.

Сервитьорката приближи с две чаши вода. Зак й се усмихна сияйно.

— Как си, малката? — весело попита той.

— Как бих могла да бъда, след като трябва да работя по две смени в тази дупка? — рече безизразно тя и се отдалечи.

— Чудесна храна, приятна обстановка, приятелски настроен персонал… — рече сухо Зак. — Но това място ще ти липсва, като си заминеш.

— Засега оставам.

— Това наистина е мръсна работа, Ребека.

Най-сетне произнесе името й. Напредък.

— Заради моите почитатели трябва да изиграя ролята възможно най-добре, Зак. Не бих могла да го сторя, ако не вляза под кожата на героя — Зак извъртя очи към тавана. — Защо се тревожиш толкова? — в гласа й се прокрадна раздразнение. — Няма да се намесвам по никакъв начин в разследването. И както сам призна, справих се чудесно в моргата. Нямам намерение да ти досаждам, Зак. Мога да се грижа за себе си. Имаш думата ми, че няма да се наложи да ме вдигаш от пода…

В същия миг сервитьорката донесе сандвичите, отрупани с гъби, сирене, лук и бекон. На Ребека й прилоша само от миризмата. С отвращение проследи как Зак придърпа сандвича, повдигна хлебчето и взе пластмасовото шише с кетчуп. Стисна го и червения сос обля препеченото месо.

Ребека бе поразена от гледката. Обгореното тяло в моргата изплува пред очите й. Тих стон се откъсна от устните й, стаята се завъртя около нея и всичко потъна в мрак…

 

Дойде на себе си, когато Зак рязко спря колата пред хотел „Херитидж“ на Нюбъри Стрийт. Ребека се огледа, загубила ориентация.

— Какво се случи?

— Вдигнах те от пода на закусвалнята — отвърна той, когато портиерът се спусна да отвори вратата. — Жалко, че не всички инспектори живеят в подобни луксозни хотелчета.

— Как разбра къде съм отседнала? — изгледа го остро тя.

Той й подаде ключа, който бе намерил в чантата й.

— Инспекторите разследват, не се шегуват. Заради моите почитатели трябва да поддържам формата си — подхвърли той подигравателно.

Тя грабна ключа от ръката му и щом портиерът отвори вратата изхвърча навън.

— Това е само първи рунд, Чапин!

— Не бих казал. Предвид обстоятелствата и измъкването ти изпод масата, бих го нарекъл нокаут.

 

 

Гейл четеше купчина факсове в луксозния апартамент на актрисата, когато Ребека влетя през вратата.

— Този човек е непоносим. Нокаут! О, с какво удоволствие бих го нокаутирала! Той не знае с кого си има работа. Достатъчно е да си поговоря приятелски с началника на противопожарната служба и този варварин ще пълзи на колене пред мен и ще моли за прошка.

Гейл почака, докато Ребека замълча, за да си поеме дъх и рече:

— Както разбирам, с Чапин не сте си допаднали. Пребледняла си. Какво се случи?

Ребека въздъхна и се отпусна на стола.

— Припаднах.

— Припаднала си?!

— Ако не беше взел кетчупа…

— Кетчуп?

— Поля с него целия си хамбургер!

Гейл продължаваше да недоумява.

— Припаднала си, защото е сложил кетчуп на хамбургера си?!

— Беше толкова ужасно, Гейл! Потресаващо.

— Не прекаляваш ли с това вегетарианство? — внимателно я изгледа Гейл.

— Нещастник… — промълви Ребека.

— Чапин ли? — Объркването на Гейл нарастваше.

— Той го направи умишлено. За да ме накара да се откажа.

— Може би просто обича хамбургери.

— Не говоря за хамбургерите — раздразнено рече Ребека. — Говоря за обгорялото тяло в моргата. Той смяташе, че няма да издържа гледката. Но аз му доказах, че мога да се справя. — Тя стисна устни. — Докато той не поръча проклетия хамбургер.

Гейл се отправи към вградения бар.

— Мисля, че имаш нужда от едно питие.

— Толкова е сигурен, че ще успее да ме обезсърчи. Смята, че съм разглезена, слабохарактерна принцеса, която ще се откаже при най-малката трудност. Първо реши да ме уплаши с новината, че е по следите на луд подпалвач. После ме заведе в моргата, за да…

Гейл спря да налива коняка в кристалната чаша.

— Почакай. Какъв луд подпалвач?

— Чапин е по петите на „факел“, който опожарява по една сграда всяка седмица. Но през последната седмица е предизвикал два пожара. При единия е загинал стар бездомник.

— Това е ужасно!

— На мен ли го казваш. Видях го в моргата.

Гейл отпи глътка от коняка, наля още и подаде чашата на Ребека.

— Чапин разбра от Бартели…

— Кой е Бартели? — Гейл наля коняк и за себе си.

— Пожарникар. Усетил е странна миризма, когато е гасил огъня. Чапин смята, че може да е нитрит. Фостър направи предварителни тестове, но засега…

— Кой е Фостър?

— Съдебният патолог. Знаеш ли, Гейл, когато не ми се повдига и не съм съсредоточена единствено да не припадна, е много вълнуващо. Голяма част от „Син огън“ е точно копие на истинския живот. Имам невероятен късмет.

Гейл остави чашата си и хвана Ребека за раменете.

— Късмет ли? Ребека, помисли малко. Казваш, че Чапин е по следите на луд подпалвач, а ти играеш ролята на негов сътрудник. Даваш ли си сметка, че може да се окаже опасно?

— Не играя никаква роля, Гейл, Да, наистина, опасно е. Точно затова е толкова… вълнуващо, толкова… истинско. Удава ми се възможност да живея, да дишам, да погълна ролята — тя се усмихна. — Е, може би не точно да я погълна — огледа разкошния си апартамент. — Но що се отнася до жилището, трябва да призная, че Зак е прав. Мисля обаче, че лесно ще се справя с проблема.

Щом долови нарастващото вълнение в гласа на Ребека, Гейл се обезпокои. Съмняваше се, че Ребека си дава сметка, в какво се забърква.

Ребека допи коняка и рече замислено:

— Ще ти кажа още нещо, Гейл. Чапин може да е твърдоглав и упорит, но не гони слава. Нито се опитва да докаже, че е издръжлив и смел. Носи го в себе си. Макар да не мога да го понасям, трябва да призная, че той събуди любопитството ми.

Гейл се усмихна. Интуитивно се досещаше, че Зак не е събудил у Ребека единствено любопитство.

 

 

Барът на О’Мели се намираше близо до сградата, където се помещаваше отделът за разследване на пожарите, и инспекторите и пожарникарите от седемдесет и втора бригада често се отбиваха там.

Помещението тънеше в полумрак. Повечето от флуоресцентните лампи бяха изгорели, още когато Зак влезе тук за първи път. За него барът бе по-скоро място за разтоварване, идеално място, където би могъл да отдъхне в сегашното си състояние — чувстваше се като обтегната пружина.

Барът бе почти празен. Беше твърде рано за пожарникарите. Те идваха само между смените. Няколко от постоянните посетители седяха на бара. Ханк, дневният барман — мургав мъж на средна възраст, с нос като клюн — се усмихна широко на Зак.

— Вярно ли е, че развеждаш наоколо страхотна актриса от големия екран?

Зак направи гримаса, съжалявайки, че е разкрил самоличността на Ребека. Надяваше се, че по този начин, ще я накара да се откаже. Вместо това си докара по-големи неприятности.

— Най-досадната, може би — промърмори той. — Дай ми една бира.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми вземеш автограф? — попита Ханк и му подаде чашата. — Нека напише нещо като „На Ханк, любовта на моя живот…“

— Разбира се, разбира се — разсеяно отвърна Зак, забелязал познато лице в едно от сепаретата. Взе чашата си и се отправи към партньора си.

Джо Кели пиеше втората си бира, когато Зак се настани срещу него.

— Изглеждаш точно толкова изморен, колкото аз се чувствам — рече той.

— Един ден с Адамс и вече ме критикува — оплака се Джо. — Всичко трябва да е по правилата. Знаеш ли, че той може да цитира цели глави от правилника. Трябва да е бил отличник в неделното училище.

— Да не мислиш, че само ти си зле — отвърна Зак. — Готов съм да се разменим, когато пожелаеш.

Джо го изгледа недоверчиво.

— Ребека е красива, приятно е да я гледа човек. А и се обзалагам, че мирише по-добре. Някога да си подушвал одеколона, с който се полива Адамс?

— Поне не се е налагало да събираш Адамс от пода.

— Припадна по теб? Или ти я нокаутира?

— Много смешно.

— Защо не се смееш тогава — ухили се Джо.

— Може никога вече да не се усмихна — рече мрачно Зак.

Джо остави чашата на масата и се наведе към Зак.

— Хайде, разправяй! Как се чувства човек, когато се разхожда насам-натам с красива филмова звезда?

Зак присви очи.

— По дяволите! — той отпи голяма глътка от бирата и махна на минаващата сервитьорка да му донесе чисто уиски.

Джо го изгледа загрижено.

— Отдавна не си пил концентрат — почти три години, ако трябваше да бъде точен.

След развода и пожара в хотел „Дрейк“ Зак бе започнал да пие. Именно Джо най-сетне го убеди, че по този начин няма да разреши проблемите си.

Зак въздъхна, сепнат от спомена за алкохолното опиянение, в което бе изпадал понякога. Отказа поръчката на уискито и уморено погледна партньора си.

— Това е лудост. Какво прави тя тук? И как, по дяволите, се оказах избран за ролята на бавачка?

— Ти си най-добрият — ухили се Джо.

— Няколко часа с нея и съм смазан. В какво ли състояние ще съм след три седмици?

— Едно ще ти кажа. Тя се появи в най-неподходящия момент. Между другото, Колинс иска да ти напомня, че за всякакви по-нататъшни разговори с „факела“ трябва да уведомяваш или мен, или Адамс.

— Адамс е вън от играта — изръмжа Зак. — Случаят е мой, Джо. С теб все още сме екип.

— Но…

— Само няма да работим официално заедно, това е всичко — Зак отмести чашата си, запали цигара и накратко разказа на партньора си за разговора с пожарникарите и посещението в моргата.

Джо замислено прокара палец по устните си.

— Значи амилнитрит или етилнитрит, така ли?

— Тестовете на Фостър не показаха нищо, но ми се иска да огледам още веднъж сградите и да взема нови проби.

— А новият ти партньор?

— Тя не ми е партньор, тя е досадна лепка.

Джо се ухили.

— Моята Мили е луда по нея. Гледала е всичките й филми. Беше във възторг от последния — „Похитителю мой, моя любов“ — червенина плъзна по врата на Джо. — Трябва да призная, че аз също го харесах. Обикновено не си падам по такива филми. Нали ме познаваш. Дай ми карате, кунгфу или Шварценегер и съм доволен. Ще ти кажа едно за нашата хубавица. Тя наистина може да играе. И изглежда дяволски съблазнителна на екрана.

Зак слушаше намръщен.

— Свърши ли? Може би и ти ще поискаш снимка с автограф „На Джо с любов…“?

— Аз не искам, но Мили би се зарадвала на снимка с автограф. Без посвещение, разбира се…

Зак смаяно поклати глава.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен!

— Всъщност Мили се надява да се запознае с нея. Децата също — Джо се поколеба. — Мили… предложи… Тъй като Айлийн няма да бъде тук за Коледа… Ти би могъл…

Зак рязко вдигна глава и гневно го стрелна с поглед.

— Какво бих могъл? Да я доведа на вечеря на Коледа? Не си го и помисляй дори! Не ми ли стига, че се е лепнала за мен по време на работа? Да не мислиш, че горя от желание да прекарвам и свободното си време с нея?

— Успокой се. Знаеш, че повечето от момчетата биха дали всичко за един-единствен поглед на сексапилна филмова звезда като Ребека Фокс. А ти се оплакваш.

— Е, аз не съм поклонник на звездите. Какво мога да направя?

— Ами забрави, че е звезда тогава. Нали и тя така иска.

— И обикновено постига това, което иска — раздразнението в гласа му беше неприкрито.

— Вярно е — замислено рече Джо и се усмихна на партньора си. — На твое място бих внимавал да не реши, че иска мен.

— Тя вече ме има.

— Нямам предвид в професионално отношение — очите на Джо закачливо проблеснаха.

— Чудесно — изсмя се сухо Зак. — Като в рая.

Беше почти четири следобед, когато Зак си тръгна от бара на О’Мели. Постоя няколко минути на улицата, докато хладният здрач се спускаше на града. Чудеше се дали да се върне в офиса и да прегледа натрупаните на бюрото му доклади, или да си купи сандвич и да се прибере вкъщи. Стомахът му напомни, че не е обядвал. Ребека бе припаднала точно когато се канеше да отхапе от апетитния хамбургер.

Припомнил си инцидента, той отново почувства обезпокояващата тръпка, която го бе разтърсила, докато я носеше към колата. За няколко мига го обзе толкова силно желание, че успя да го потисне само с неимоверни усилия на волята.

Зак прекоси улицата и се отправи към закусвалнята да си вземе сандвич. Реши да не се отбива в офиса, а да се прибере вкъщи. Главата му болезнено пулсираше. Реши, че е заради бирата. Ала докато стигне до магазина, обвини Ребека за главоболието си. Това отново насочи мислите му към нея. Изпита раздразнение. Ако възнамеряваше да си губи времето в мисли за жени, би трябвало да мисли за Айлийн. Чаровната, привлекателна, скромна Айлийн. Тя дори харесваше любимия му баскетболен отбор — „Селтикс“. Айлийн беше точно за него. Защо тогава от ума му не излизаше сатенено меката кожа на Ребека, прекрасното й тяло, което бе държал в прегръдките си…

Лицето му помръкна. Трябваше да се отърси от мислите си за актрисата. Може би сандвичът ще помогне. Надяваше се тази вечер по телевизията да има баскетболен мач. Забравяше всички свои проблеми, когато играеше любимият му отбор.

За беда, закусвалнята, към която се бе насочил, се оказа точно до малка видеотека. Зак изстена. На витрината, в естествена големина му се усмихваше прочутата актриса. С големи червени букви най-отгоре бе написано: „Влудяващо страстна“. В долната част на плаката, също с червено беше добавено: „Похитителю мой, моя любов с участието на чувствената, неустоима Ребека Фокс.“

Ала не надписите привлякоха вниманието на Зак.

Съблазнителната филмова звезда се бе изтегнала предизвикателно на огромно легло. Бе облечена в ефирна черна нощница, ръцете й бяха вдигнати над главата, привързани с бял копринен шал към таблата. Ала тя не изглеждаше обезпокоена. Изглеждаше съблазнителна, сексапилна… неустоима. Мъжка фигура се виждаше до вратата. Актьорът бе вперил поглед в Ребека. По същия начин се бе втренчил в нея и Зак.

Температурата вероятно беше под нулата, но застанал пред витрината, Зак изведнъж почувства, че по челото му избиват капчици пот. Опита се да прогони страстните картини, които рисуваше въображението му. Наруга се наум заради слабостта си.

За миг се изкуши да се върне в бара на О’Мели и да изпие едно уиски. Но не се върна. Не отиде и до закусвалнята да хапне сандвич. Сякаш воден от сила, на която не бе способен да се противопостави, той влезе във видеотеката и взе копие на „Похитителю мой, моя любов“.

 

 

Тъмно е, прекалено тъмно, за да се вижда ясно. Бавно, слаба светлина залива стаята. Спалня. Ефирна черна нощница лежи захвърлена на пода до мъжка риза и джинси. Две голи тела — на мъж и жена — са преплетени в страстна прегръдка на широкото легло. Картината се отразява в огледалата по стените и на тавана. Красиви тела — мускулите на мъжа са като изваяни; сатенената кожа на жената леко проблясва. Чува се нежна музика от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Тих стон…

Мъжът притиска с тяло жената. Тя се извива. Китките й са вързани към таблата на леглото с копринен шал. Очите й са затворени, лицето — изопнато. Не от болка — от страст. Тя се притиска към него, отмята глава назад.

Той обхваща с длани главата й, жадно, грубо впива устни в нейните. Тялото й се извива под неговото, страстта й не отстъпва по сила на желанието, обзело мъжа. Когато той леко се отдръпва, устните й докосват рамото му. Зъбите й се впиват в плътта. Той леко трепва и отново я целува. Още по-пламенно.

— Трябва ли да те освободя? — промърморва мъжът.

— Да — отвръща тя с дрезгав глас.

— Защо?

— Защото няма да си тръгна.

В продължение на няколко мига двамата не откъсват погледи един от друг.

— Ами ако поискам да си тръгнеш?

Тя се усмихва предизвикателно.

— Ще го направиш ли?

— Да — миг мълчание. — Не! — отново миг мълчание. — Ти ще си тръгнеш. Независимо дали искам, или не. Независимо дали ти искаш, или не.

Сянка преминава по красивото й лице.

— Тогава не ме освобождавай.

Той я притиска към себе си. Погледите им се срещат. Очите им горят. Целуват се жадно. Китките й се изопват, тялото й се извива в дъга. Той гали пищните й гърди…

Телата им се преплитат, плътно притиснати едно в друго, ръцете му обхващат бедрата й. Двамата се изпиват с очи. От устните й се откъсва тих стон.

Музиката се усилва…

 

 

Пръстите на Зак трепереха, когато изключи видеото. Отпусна се назад на дивана, дишаше учестено. По челото му бяха избили капчици пот. Гневно се взря в екрана, който светеше в светлосиньо и се опита да потисне възбудата, обхванала тялото му. Трябваше да проследи баскетболния мач. Или да се занимава с каквото и да било друго, но не и да гледа скучния филм с „чувствената, неустоима Ребека Фокс“.

Как ще я погледне утре? Чувстваше се като воайор. Е, добре, това беше само филм. И сексът бе имитация. Дори не допускаше друга възможност. И все пак Ребека беше гола. Това бяха нейните пълни пищни гърди. Перлената й кожа, стройните бедра… Той си я представи излегната — но не в онова огромно легло — а в собственото му легло. До него. Ръцете й са вдигнати над главата, но не са привързани с шал. Искаше да почувства как ръцете й го обгръщат, галят тялото му, докато той прониква в нея…

Тя беше толкова красива. Беше си го помислил, още когато я видя за първи път — прекалено красива, за да може да й устои.

Той прекара език по пресъхналите си устни. Стомахът го присви. Едва сега си спомни, че така и не си купи сандвич. В хладилника имаше само парче сирене и няколко кутийки бира.

Бирата го изкушаваше. И то много.

Погледът му падна на празната кутия от видеокасетата, на която имаше снимка — миниатюрно копие на плаката. Тя изглеждаше още по-съблазнителна на екрана. И още по-неустоима в живота, дори в онези дрехи, с които искаше да остане инкогнито. Той захвърли кутията в ъгъла.

Запали последната си цигара и всмукна дълбоко, пръстите му нервно смачкаха празния пакет. Реши да излезе от апартамента, да си купи нов пакет цигари и да се отбие в един тих италиански ресторант в Норт Енд, където можеше да хапне пълна чиния спагети с пикантен сос.

Той щракна с пръсти. Или още по-добре да се обади на Айлийн и да я покани на вечеря? Приятната, непосредствена Айлийн. Е, техните любовни нощи нямаха нищо общо със сцената, която току-що бе видял в този глупав филм. По дяволите, но това беше фантазия. Магията на киното. Подходящо осветление, подходяща музика, подходящ режисьор, който изцяло контролира снимачната работа.

Мислите му блуждаеха. Как ли изглежда тя, когато наистина се люби? Дали е толкова чувствена и страстна? Или е още по-пламенна?

Изруга. Би трябвало да мисли за Айлийн, а не за сексапилната филмова богиня Ребека Фокс. Той вдигна телефона и започна да набира номера на Айлийн.

След третата цифра ръката му внезапно застина и той се намръщи. Какви бяха последните четири цифри, по дяволите? 7624? 7426? 7246?

Затвори слушалката. И без това не беше в настроение да вечеря с приятелката си. Щеше само да й досажда. Беше прекалено изнервен. Прекалено ядосан. Прекалено възбуден. Не че Айлийн би отказала да се любят. Истината беше, че не желаеше Айлийн.

Той грабна якето си и гневно излезе от апартамента.

Екранът на телевизора все още светеше в бледосиньо, когато вратата се затръшна след него.