Елиз Тайтъл
Огнена страст (2)

Първа глава

Малибу. Ребека Фокс се бе излегнала удобно на шезлонга до басейна във вилата си. След няколко минути остави на колене сценария, който четеше, повдигна слънчевите очила и внимателно се взря в пълния оплешивяващ мъж, който от пет години бе неин импресарио и добър приятел.

— Надявам се, не всичко е секс без никакво действие.

— Може да ти се сторя старомоден, но винаги съм смятал, че сексът и бездействието вървят ръка за ръка — подхвърли Сам Потър.

Бе седнал в шезлонга срещу Ребека и между устните му висеше незапалена цигара. Не смееше да пуши пред любимата си клиентка, която непрестанно го убеждаваше да се откаже от цигарите, да свали излишните килограми, да тренира повече — изобщо, според Сам, да се откаже от всички хубави неща в този живот.

Ребека бе облечена в дълбоко изрязан бял бански костюм, който рязко контрастираше със златистия загар на кожата й. Тя нанесе тънък слой плажно масло по дългите си стройни бедра.

— Говоря сериозно, Сам. В последния сценарий, който ме накара да чета и който се предполагаше, че трябва да бъде вълнуващ и наситен с действие филм, една трета от времето героинята съблазняваше героя, една трета прекара с него в леглото и в останалата една трета горещо го молеше да не се впуска в преследване на негодниците. Което, разбира се, той реши да направи, въпреки молбите й. Без съмнение, Бил Лейк ще бъде номиниран за „Оскар“ заради усилията си. А какво ще получи Кели Мур за своята роля? Вероятно още една нощница, с каквито обича да се разхожда през камерата?

Сам се ухили.

— Е, „Опасна зона“ не ти допадна. Но ролята беше добра. Кели Мур я хареса на мига. Нощниците и всичко останало…

— Чудесно! Кели получи ролята си. Аз искам по-съдържателна роля. Държа героинята да бъде с богата душевност, със силен характер. Най-вече не желая ролята на предана съпруга, на красива любовница, на „другата“ жена или на проститутка със златно сърце. Сам, искам нещо повече от демонстрация на красива външност. — Тя сведе поглед към сценария. — Защо Бауърс трябва да е женен?

— Ребека…

— Е, добре. Но защо трябва да има и деца? Половината от жените в публиката ще ме намразят, задето разбивам семейство.

Сам се усмихна. Само наполовина бащински. Е, той бе щастливо женен от двадесет и четири години и Ребека можеше да му бъде дъщеря. Но, по дяволите, не беше светец.

— Скъпа, така ще спечелиш всички мъже от публиката…

С жест Ребека го накара да замълчи.

Сам се подчини, но блясъкът в очите му не изчезна. Той знаеше колко упорито се бори тя срещу утвърдения й образ на филмов секссимвол, но с ръст от сто и осемдесет сантиметра, огромни кафяви очи, водопад от пищни червеникавокестеняви къдрици и тяло, пред което би занемял дори прочутият Роден, бе трудно да насочи вниманието на публиката и критиката най-вече към таланта си. Двадесет и шест годишната кинозвезда бе по-даровита от повечето актриси, но рядко получаваше роли, в които да изпъква таланта й.

— Прочети целия сценарий — настоя Сам. — Добър е, Ребека. Ролята на Тони е точно това, което търсиш. Тя не отстъпва на никого, включително и на Бауърс. Именно тя разкрива лудия пироман и рискува живота си, за да го залови. Тони е силна, съобразителна, дръзка. Тя е не само красива, но и умна. Смела, макар и уязвима. Освен това ролята е главна.

Ребека се усмихна.

— Знаеш какви доводи да използваш, Сам.

— Чети, чети.

Щом се върна към сценария, с крайчеца на окото си тя забеляза, че нейният мениджър, Гейл Макарти, излезе на терасата. Гейл, стройна, приятна двадесет и осем годишна брюнетка, бе дошла в Холивуд преди седем години от девическия колеж в родното си градче Сичуит, разположено на юг от Бостън. Бе започнала като секретарка във фирма за мениджъри на кинозвезди, но способността й да се справя с „трудни характери“ бе допринесла за бързото й повишение. Ребека нае Гейл преди три години за личен мениджър. Макар да се различаваха като деня и нощта, двете се разбираха отлично.

Гейл погледна сценария.

— „Син огън“?

Ребека кимна разсеяно. Четеше все по-бързо, вълнението й нарастваше.

— Наистина е добър — промърмори тя и прелисти. Едва прочела половината от страницата, потупа листа: — Точно това търсех. Сцената, в която Парадизи отива в моргата, за да види кмета. Нужна е голяма смелост.

Гейл се усмихна хитро на Сам, остави куп документи на масичката и прошепна, преди да се отправи обратно към къщата:

— Харесва й, Господи, харесва й!

Сам й намигна.

След като набързо дочете сценария, Ребека го отпусна на коленете си — очите й блестяха от вълнение.

— По дяволите, Сам, сценарият е великолепен! „Тони Парадизи“ е роля, която можеш да получиш веднъж в живота. Точно това е, което ми описа. Тази роля най-после ще докаже на всички, че съм актриса. Разбираш какво искам да кажа, нали, Сам?

— Разбирам, принцесо.

— И така, кога ще подпиша договора?

Сам се изкашля.

— Ами…

Ребека скочи от шезлонга. Грабна розовото копринено кимоно, преметнато на облегалката, и бързо го навлече.

— Сам, Мейсън ти е дал сценария, защото иска аз да изиграя ролята, права ли съм?

Ярка червенина плъзна над яката на екстравагантната риза на Сам. Той се поизправи в шезлонга.

— Той наистина е… заинтригуван.

— Заинтригуван? Заинтригуван… Какво означава това? И не ми пробутвай някое дълбокомъдрено обяснение, Сам. Казвай направо.

— Седни.

Тя остана права и нетърпеливо потропна.

— Сам…

— Ребека, когато прегледах сценария, реших, че олята е точно това, което търсиш. Поговорих с Мейсън. Казах му, че според мен ти си идеална за „Тони“.

— А той какво отговори?

— Всъщност… той… спомена, че е имал предвид Джил Мюър.

— Джил Мюър? За ролята на Тони? Защо не е предложил направо Джулия Робъртс?

— Ангажирана е — усмихна се Сам.

— Искаш да кажеш, че според Мейсън аз не съм подходяща за сериозна роля? Знаех си, че спечелването на онази тъпа награда „Най-сексапилната актриса на годината“ ще се отрази пагубно върху кариерата ми.

— Ребека, какво говориш? Предложенията за теб валят едно след друго, затрупан съм от сценарии.

— Зная — направи гримаса тя. — Нали съм чела повечето от тях. Въпросът е защо изобщо ми показваш този проклет сценарий?

— Защото повече от година ми обясняваш, че искаш нещо по-различно, което да ти даде възможност да се изявиш. А тази роля наистина ти предоставя възможност да разгърнеш таланта си.

— Но…

— Мейсън още не е подписал договор с Мюър. И както казах, той беше… заинтригуван, когато му споменах, че ти си идеалната актриса за тази роля.

— Заинтригуван… Струва ми се, че тъпчем на едно място, Сам. Стига си се преструвал! Казвай!

— Трябва да… да отидеш на пробни снимки.

Ребека премигна недоумяващо.

— На пробни снимки?! Той иска да правя пробни снимки?

Сам не възнамеряваше да й каже, че се бе наложило да убеждава Мейсън дори за пробните снимки. Тя щеше да получи припадък. Още по-лошо, щеше да изпадне в отчаяние.

— Зная, че от три години не ти се е налагало да правиш пробни снимки, но тази роля е доста по-различна от всичко, което си изиграла досега. Не се съмнявам, че ще се справиш, повярвай ми.

— Очевидно Мейсън се съмнява. Защо не ми кажеш истината, Сам? Той смята, че съм празноглава уличница, която изглежда чудесно разсъблечена, но…

— Не губи самообладание, Ребека.

Вместо да избухне, както очакваше Сам, тя изненадващо се наведе към своя импресарио и усмихвайки се язвително, рече:

— „Аз никога не излизам от кожата си, Нунън“.

„Нунън“? За момент Сам си помисли, че Ребека не е на себе си. Ала в същия миг си спомни, че Нунън е действащо лице в „Син огън“. И забележката на Ребека бе реплика от сценария.

Ребека трескаво размишляваше.

— Колко време имам?

— Мейсън все още не е завършил „Неприлични намерения“. Пробните снимки ще започнат най-рано след три седмици.

Ребека закрачи напред-назад.

— Три седмици. Нямам много време.

— За какво? — нервно попита Сам.

— За проучвания. Трябва да вляза в амплоато на Тони. Трябва да разбера какво е да… — Ребека замълча, грабна сценария и заразгръща припряно страниците, докато намери каквото търсеше. — Да застанеш лице в лице с огнената стихия, да усетиш вкуса на пепелта, която е останала след нея, да издържиш на непоносимата горещина и задушливия дим…

— Звучи чудесно. — Гейл отново се бе появила на вратата на терасата.

— Не е достатъчно — въздъхна Ребека. — Трябва наистина да вляза в изгоряла до основи сграда, да усетя тежкия дим, да се опитам да открия откъде е започнал пожарът, какво го е причинило. Трябва да разбера как разсъждава и действа един инспектор по разследване на пожарите, какво чувства, какви са мотивите му. Трябва да узная какво е да преследваш истински подпалвач. Когато отида на пробните снимки след три седмици, аз трябва да бъда Тони Парадизи — съобразителен и невероятно способен инспектор.

— Ами… — започна Гейл.

— Какво? Да не познаваш някои от отдел по разследване на пожари? — стрелна я с поглед Ребека.

— Не съвсем. Имам братовчедка, която е…

— Пожарникар? Би било чудесно начало.

— Секретарка.

— Секретарка? О, Гейл…

— Тя е секретарка на един от шефовете на противопожарна служба. В Бостън.

— В Бостън, Ребека — повтори Сам.

— И какво от това? Аз обичам Бостън.

— Ти никога не си била в Бостън — отвърна импресариото. — Освен това, ако заминеш, ще отсъстваш по Коледа. А също и по Нова година. А приемът на Маркъс? Нима няма да дойдеш?

— Ще дойда. Ще се върна със самолет на тридесети. А за Коледа… Надявам се да видя истински сняг. Би било чудесно — рече тя и припряно се обърна към Гейл: — Побързай! Обади се на твоята братовчедка.

Гейл погледна Сам.

— Ребека, не мислиш ли, че е малко прекалено… — започна Сам.

— Искам тази роля, Сам! — Тя вдигна слушалката и я подаде на Гейл. — Хайде, обади се.

 

 

Зак Чапин пъхна ръце в джобовете на дебелото си кожено яке и се приведе срещу вятъра, духащ откъм бостънското пристанище. Вървеше с леко накуцване, което обикновено не се забелязваше, освен когато беше студено и мускулите на левия му крак се схващаха. Влезе в изгорелия склад, все още изпълнен с дим и овъглени останки, спря до сивата стена, покрита с неприлични рисунки и надписи, заслони с длани огънчето на кибритената клечка и запали цигара.

Джо Кели, нисък, пълен, широкоплещест мъж, прехвърлил петдесетте, излезе от очукания олдсмобил, понесъл голяма метална кутия с уреди за вземане на проби за експертиза. Прекоси улицата и махна с ръка на партньора си. Зак се усмихна криво, закрепи цигарата в ъгълчето на устата си и отново пъхна ръце в джобовете.

— Дяволски студ — промърмори той.

— Трябвало е да дойдеш преди няколко часа. Било е доста горещо — засмя се Джо Кели.

— Предпочитам слънчевия пясъчен карибски бряг.

Джо приятелски потупа партньора си по гърба.

— Не са те налегнали отново мисли да напускаш, нали?

Зак присви очи.

— Не и докато не хвана този подлец, който се забавлява, опожарявайки града, и ни превръща в посмешище.

— Не избързваш ли? Все още не знаем…

— Аз зная — мрачно рече Зак.

— Ново телефонно обаждане?

Зак кимна.

— Този път ми се обади вкъщи. Преди двайсет минути.

— И не е говорил достатъчно дълго, за да успееш да засечеш обаждането?

— Каза само да се полюбувам на последната му работа, изсмя се и затвори.

— Не можем да открием никаква логика в неговите налудничави действия — иронично подхвърли Джо. — Няма съмнение, че е луд. Но не мога да разбера защо винаги се обажда точно на теб. Макар че стана известен, откакто преди няколко месеца кметът се опита да закрие нашия отдел и ти се опълчи.

— Не мисля, че от кметството са се отказали — рече Зак. — От полицията все още настояват да поемат работата на нашия отдел. Няма да се примирят, докато убийствата, свързани с пожарите, не бъдат прехвърлени към тях. Затова залавянето на този проклет „факел“ е от голямо значение.

— Няма да ни е лесно.

— Лесно или не, ще пипна този мръсник.

Джо беше сигурен, че ако някой е в състояние да открие подпалвача, това е неговият партньор. Зак Чапин беше най-добрият в отдела. Житейски разочарования го бяха превърнали в заклет циник, но той проявяваше решителност и всеотдайност, когато бе необходимо. Освен това никой не можеше по-професионално от него да открие причините и да проследи как е избухнал даден пожар.

Зак обходи с поглед овъглените останки от помещението, служило за склад на компания за производство на играчки.

— Негодникът сигурно ще предизвика нов пожар точно преди Коледа.

— Ще развали празника — сухо рече Джо. — Като стана дума за Коледа, вие с Айлийн не сте се отказали да дойдете у нас, нали? Децата и Мили много ще се радват — той погледна Зак. — Да не сте скъсали с Айлийн? — връзките на Зак с жените не бяха много продължителни.

— Не, не сме скъсали.

— Мили ще приготви любимата ти печена гъска.

— О, печена! — усмихна се подигравателно Зак.

— Извинявай. Предвид обстоятелствата, не беше много уместно да споменавам за това.

— Кажи на Мили, че ще дойда. Айлийн смята да прекара коледа с родителите си в Милуоки.

Джо изгледа изпитателно колегата си.

— Айлийн заминава за празниците?

— Да, не виждам какво чудно има — натърти Зак. — Не сме сгодени — той не желаеше да се обвързва. Един провален брак му беше достатъчен.

— Не се ядосвай, но там, където има дим, задължително има и огън — подхвърли добродушно Джо. — Айлийн е добро момиче. Дори Мили я харесва.

Зак смукна за последен път от цигарата, пусна я на земята, загаси я с крак и тръгна към изгорелия склад.

— Само че огънят е доста по-предсказуем от някои жени.

 

 

Кабинетът бе голям, облицован с махагон и пропит от аромата на скъп тютюн за лула. По стените висяха множество фотографии, на които се виждаха сериозни мъже в парадни униформи със златни звезди, видни политици в строги костюми, пожарникари в жълти непромокаеми мушами, застанали пред лъснати до блясък червени пожарни. Два високи френски прозореца гледаха към улицата. Денят бе мрачен, студен и дъждовен. По клоните на дърветата се поклащаха ледени висулки. За момент Ребека с копнеж си спомни за топлото слънце на Малибу, но после насочи цялото си внимание към мъжа срещу нея.

— Много мило от ваша страна — промълви с приглушен чувствен глас, който й бе спечелил толкова предани почитатели. За щастие, един от тези почитатели се оказа и Питър Фицджералд, шейсет и две годишният началник на противопожарната служба в Бостън.

Мъжът стана, заобиколи бюрото и приседна на плота.

— Поласкан съм, че сте избрали нас, госпожице Фокс. Вие сте любимата ми актриса.

Тя прие комплимента с усмивка.

— Наричайте ме Ребека.

Лицето му грейна.

— Ребека. С какво точно бих могъл да ви помогна, Ребека?

— Бихте могли да ми кажете кой е най-добрият инспектор по разследване на пожарите във вашия град.

— Лесен въпрос. Зак Чапин — без колебания отвърна Фицджералд. — Можеше да стане началник-отдел, ако беше малко по-сдържан. Макар че не мога да си представя Зак зад бюро. Той живее, храни се, диша в огъня.

Ребека кръстоса крака.

— Разкажете ми повече за Зак Чапин.

— Какво по-точно бихте искали да знаете за него? — плъзна поглед Фицджералд по дългите й стройни крака.

— Всичко.

Мъжът се усмихна.

— Ами… Чапин работи в отдела за разследване на пожари от седем години. Преди това беше пожарникар. Един от най-добрите. Когато се запознах с него, току-що бе завършил Академията.

— Чудесно. Би трябвало да го познавате добре.

— Не. Не бих казал. Не вярвам изобщо някой да го познава добре. Той е доста затворен, необщителен…

— Все пак сигурно има близък приятел.

— Може би партньорът му, Джо Кели. Бих казал, че с Кели са приятели, но все пак…

— Какво можете да ми кажете за Чапин? Поне за външността му — възраст, цвят на косата, височина… семейно положение?

— Да, с това бих могъл да се справя. — Фицджералд прекоси стаята, приближи до шкафа и извади досието на Закари Чапин. Седна на стола си зад бюрото, отвори папката и прелисти. — Възраст: трийсет и седем години; Височина: сто осемдесет и пет сантиметра; Коса: кестенява; Очи: кафяви… — той вдигна поглед към Ребека. — Красавец е дяволът!

— Женен ли е? — Ребека се надяваше Чапин да не е обвързан със семейство. Съпруга едва ли би приела спокойно мъжът й да придружава холивудска сексбогиня за няколко седмици и да я осветлява по разните му там проблеми.

— Разведен е от три години — Фицджералд замислено вдигна поглед. — Мисля, че се казваше Шърли. Не, Черил. Хубаво момиче. Мълчаливо. Срещал съм я няколко пъти на бала на пожарникарите.

— Има ли деца?

Фицджералд прелисти досието.

— Няма. Ако не ме лъже паметта, Зак и Черил се разделиха точно преди пожара в „Дрейк“. — Срещнал въпросителния й поглед, той продължи: — „Дрейк“ беше хотел в Саут Енд. Доста луксозен навремето. После западна, започнаха да дават стаите на час, вместо…

— Умишлен ли беше палежът?

Мъжът кимна.

— Когато Чапин пристигнал, пожарът все още не бил потушен. Зак забелязал младо момиче, останало в сградата и се втурнал да го спасява.

— Какво се случило.

— Стълбището се срутило под тях, докато излизали. Измъкнал я, но…

— Но?

— Тя почина. Беше петнайсетгодишна.

— Каква трагедия — прошепна Ребека. Изправи се и отиде до прозореца. Притисна длан в хладното стъкло.

— Винаги е мъчително, когато допуснеш някой да си отиде от този свят. А когато загине дете… — гласът на Фицджералд заглъхна за миг, после той продължи: — Чапин го преживя особено тежко. Обвиняваше себе си, макар че нито той, нито някой друг би могъл да направи нещо. Говореше, че ще напусне. По дяволите, не се е отказал да го стори.

Ребека се обърна.

— Все още ли се обвинява за смъртта й?

— По-скоро не желае да приеме, че и на него може да му се случи да сгреши. Макар че Чапин е може би единственият инспектор, когото мога да квалифицирам като непогрешим — рече Фицджералд с усмивка. — Както казах, той е най-добрият в нашия град. Може би един от най-добрите в Щатите.

Ребека не го слушаше.

— Първо е загубил жена си, после момичето, което се е опитал да спаси… — промълви тя, втренчила невиждащ поглед към оживената улица. — Трябва да е било твърде мъчително за него… — чувствителен мъж, помисли си тя. И силен, смел, решителен… Върху неговия характер би могла да изгради образа на Тони Парадизи.

— Да, наистина беше мъчително за него — обади се шефът на противопожарната служба. — И то не само емоционално, Зак не се измъкна невредим от пожара в „Дрейк“. Наложи се да остане няколко седмици в болница с обгаряния втора степен и счупен крак.

Ребека се обърна.

— Успя ли да хване подпалвача?

— Вие как мислите? — усмихна се Фицджералд.

 

 

Зак Чапин седеше в кабинета на началника на противопожарната служба. Изражението му бе мрачно. Той изумено премести поглед от прекия си началник, главен инспектор Майк Колинс, седнал до него, към началника на противопожарната служба Питър Фицджералд, облегнал се на стола зад огромното махагоново бюро.

— Шегувате се — рече Зак. Ала проблемът беше в това, че доколкото ги познаваше, и двамата не бяха шегаджии.

— Само за няколко седмици, Чапин — обади се Фицджералд.

— Няколко седмици?! Не мога да си позволя да загубя дори няколко часа. Разследвам сериозен случай.

Майк Колинс, строен, привлекателен, четирийсет и три годишен мъж, кимна едва забележимо към началника на противопожарната служба, после сложи ръка на рамото на Чапин.

— Зак, може би идеята да изоставиш случая за няколко седмици не е чак толкова лоша. Онзи мръсник е подхванал с теб странна игра. Непрестанно се стреми да те надхитри. Не мислиш ли, че започва да проявява… лично отношение към теб? Освен това като разбере, че си отстранен от случая, може да стане непредпазлив…

Зак беше бесен.

— Отстранен от случая? И дума да не става! А що се отнася до личното му отношение…

Колинс не посмя да срещне погледа на Зак.

— Вече съм прехвърлил Адамс към този случай. Той ще работи с Кели, докато вие с госпожица Фокс…

— Адамс няма да работи по моя случай — бе непреклонен Зак. — Нека обучава актрисата.

— Тя помоли ти да поемеш обучението й, Чапин — намеси се Фицджералд. — Избра теб измежду всички.

Зак се изправи.

— Някаква си безмозъчна филмова звезда е решила да играе ролята на инспектор по разследване на пожарите и аз трябва да се чувствам поласкан, задето съм щастливият избраник, който ще я обучава?

Фицджералд го изгледа мрачно.

— Ребека Фокс не е безмозъчна филмова звезда, драги. Тя е умна, талантлива актриса, която се отнася толкова сериозно към работата си, колкото и ние към нашата.

— О, оставете ме на мира! Защо не вземе да прочете някоя книга?

— Зак… — започна Майк Колинс, по Фицджералд го спря с ръка.

— Това не е молба, Чапин — изтъкна началникът на противопожарната служба. — През следващите три седмици…

— Казахте две седмици.

— Две, три… Каква е разликата?

— Седем дни — сухо отсече Зак.

Колинс направи гримаса. По този начин неговият подчинен нямаше да спечели благоразположението на Фицджералд. Но всъщност Зак никога не бе демонстрирал изискани обноски.

— Както вече казах, Чапин — рече твърдо Фицджералд, — през следващите три седмици ще покажеш на госпожица Фокс всички аспекти на нашата работа. Разбира се, няма да я излагаш на опасност. Запознай я с някои от старите си случаи, заведи я в няколко опожарени сгради, които предварително си проверил и си се убедил, че не крият опасности. Не искаме да се случи нещо на Ребека…

— Ребека? — вдигна вежди Зак.

Фицджералд го изгледа хладно. Майк Колинс се сниши във фотьойла.

— Което ми напомня да ти кажа, че тя е тук инкогнито — свъси вежди Фицджералд. — Никой от отдела не трябва да знае, че е актриса. Ще се казва Ребека Макбрайд. Иска да се отнасят към нея като към редови инспектор.

Зак се изсмя. Майк Колинс побърза да го избута от кабинета, преди Фицджералд да ги е уволнил и двамата.