Дейвид Гемел
Призрачният крал (15)

Глава 10

Авангардът на бригантската армия — около седем хиляди войници — пресече стената на Адриан при Цилурний и продължи в нестройни редици към укрепения град Корстопит. Армията се предвождаше от Сел, следван от седемстотин конници от племето новонти, умели ездачи и безмилостни майстори на меча.

Корстопит беше градец, в който живееха по-малко от четиристотин души. Членовете на съвета, който го управляваше, изпратиха на Елдаред послания, в които го уверяваха в подкрепата си и обещаваха да осигурят храна за войниците му, когато пристигне. Освен това наредиха на британския гарнизон да се оттегли и стотината войници поеха към Виндомара на дванайсет мили югоизточно от Корстопит. Градските първенци на това по-голямо поселище бяха разучили предзнаменованията и последваха примера на северните си съседи — и този гарнизон беше отпратен.

Елдаред печелеше войната още преди да е стигнал до бойното поле.

Клекнал в храсталаците над Корстопит, Викторин оглеждаше лагера долу. Бригантите бяха опънали шатрите си на три големи поляни пред стените на града. Новонтските конници се бяха разположили малко по на запад, край брега на пълноводен поток.

Галчмай се приближи безшумно и клекна до смуглия римлянин.

— Поне с две хиляди повече, отколкото очаквахме, а основните им сили още не са пристигнали — каза кантиецът.

— Елдаред се надява, че тази демонстрация на сила ще уплаши Аквила.

— И има основание. Градовете не искат война.

Зад двамата мъже чакаше цяла кохорта от Алиа, четиристотин и осемдесет специално подбрани бойци, обучени във воинското изкуство, част от тях пехотинци, останалите Cohors Equitana, тоест кавалерия. Викторин излази от храстите и повика командирите при себе си. Както при старата римска армия, конницата се делеше на turma — или кавалерийски взводове — всеки от по трийсет и двама души. Шестнайсет турми оформяха една кохорта.

Командирите се събраха в стегнат кръг около Викторин и той им начерта плана за нощните действия. На всеки командир бе зададена строго определена цел, както и варианти за действие в зависимост от начина, по който се развиеше битката. При ожесточени сблъсъци като този и най-добрите планове можеха да отидат на вятъра, а Викторин знаеше, че след началото на битката няма да има възможност за тактически промени. Всяка турма щеше да изпълни задачата си и да се оттегли. При никакви обстоятелства един взвод не биваше да се отклонява от задачата си, за да помогне на друг.

Обсъждаха вариантите повече от час, после Викторин тръгна сред войниците — проверяваше оръжието и конете и окуражаваше бойците. Също като тях и той носеше подсилен кожен нагръдник и дървен шлем, покрит с лакирана волска кожа, с вързани под брадичката извити наушници. Панталоните му бяха защитени от кожена поличка, разделена на пет парчета, а традиционните наколенници бяха заменени от подсилени с медни плочки ботуши. Мъжете бяха неспокойни и в същото време нетърпеливи да накажат гордите бриганти.

Един час след полунощ, когато бригантският лагер беше вече утихнал, триста конници се спуснаха в галоп по хълма. Четири турми връхлетяха върху обозните каруци, преобърнаха ги и ги подпалиха. Друг взвод се насочи към новонтския преден пост, изби охраната и разпръсна конете по съседните хълмове. Бригантски войници се заизсипваха от шатрите, но сто ветерани копиеносци, предвождани от Галчмай, се стовариха като чук отгоре им и ги принудиха да отстъпят. Копиеносците бяха последвани от две турми, които галопираха сред шатрите и мятаха запалени факли върху платнищата им. В лагера се възцари хаос.

Високо над Корстопит Викторин наблюдаваше сражението със свито сърце. Пламъците набираха сила, сякаш самият ад се бе стоварил върху земята.

— Сега, Галчмай! Сега! — прошепна римлянинът. Но битката все още беше в разгара си и бригантските командири започваха да възстановяват реда във войската си. Викторин вече усещаше как самообладанието му поддава пред натиска на неконтролируем бяс — и тогава видя копиеносците на Галчмай да се строяват в клин и да нападат. Клинът, начело с Галчмай, се вряза в нестройните редици на бригантите, а останалите турми се втурнаха в галоп покрай двата фланга на копиеносците, които в същия момент пробиха отчаяната отбрана и върхът на клина се показа от другата страна на бойното поле. Няколко коня бяха повалени, но основните сили избягаха към хълмовете. Викторин доволно обходи с поглед горящите каруци и шатри и множеството бригантски трупове, осеяли полето.

Дните на кръвопролитие бяха започнали…

 

 

Горчивината се бе вкоренила в гърдите на Корин Рогюр така дълбоко, че му беше трудно да си спомни времето, когато други чувства бяха ръководили духа му. Сега стоеше в началото на гората Марийн-са и гледаше как малката група слиза надолу по хълма към дърветата. Позна Ерулда и се зарадва, че е избягала — макар не заради самата нея, а заради неприятностите, които бягството й щеше да причини на магистрата. Единствените мигове на радост в света на Корин Рогюр идваха от тревогите на враговете му.

Беше висок мъж, слаб като клечка, и носеше ловджийски дрехи в кафяви и тъмнозелени цветове, които му помагаха да се слива с гората. На хълбока му висеше дълъг меч, а на гърба си носеше дълъг лък от тис и колчан, пълен със стрели с черни пера. Очите му бяха тъмни, а вечно смръщената му гримаса беше вдълбала бръчки по челото и бузите, които го състаряваха твърде много за двайсет и четирите му години.

Групичката се приближи и той огледа подробно жената, която помагаше на Ерулда. Беше млада, висока и жилава, дългокрака и наперена като кобилка. Зад нея вървеше светлокос млад мъж, а най-отзад се влачеше някакъв куцльо.

Корин огледа хоризонта за следи от дебнещи в засада войници — появяването на Ерулда можеше да разкрие някой капан, — после даде знак на мъжете, които се криеха в храстите, и пристъпи на открито. Ерулда го забеляза първа и му махна. Той не й обърна внимание, а попита другата жена:

— И накъде си тръгнала така, хубавице?

Лаита не каза нищо. Сред нещата, които беше научила от Кулаин, липсваха някои по-тънки нюанси на общуването. Обаче извади ножа си и пристъпи напред.

— Леле, леле — каза Корин, — кобилката имала лош нрав! Да не смяташ да ме набучиш с карфицата си?

— Казвай какво имаш да казваш, грознико, и се махай от пътя ни — сопна му се Лаита.

Корин не й обърна внимание, а погледна Туро и каза:

— Жените ти се бият вместо теб, така ли? Колко удобно.

Туро застана пред горянина, който стърчеше доста над него.

— Първо, тя не ми е жена. Второ, не ми се нрави тонът ти. Това може и да изглежда дребна работа, особено при наличието на петимата ти приятели, които се крият в храстите с опънати лъкове. Все пак ще е добре да ми повярваш, че мога да те убия преди те да ти се притекат на помощ.

Корин се ухили, заобиколи Туро и се насочи към Прасамак, който беше седнал на тревата.

— Май е твой ред да ми отправиш кървави заплахи.

— Подхванахте глупава и опасна игра — каза бригантът, без да спира да разтрива сакатия си крак. — Това момиче го преследват войници и всеки момент може да ни се изсипят на главите. Ако съдя по това как се зарадва на появата ти, ти си й приятел, така че защо не се държиш като такъв?

— Харесваш ми, куцльо. Единствен ти от дружината ви прояви здрав разум. Последвайте ме.

— Не — тихо каза Туро, — не ни трябват неприятности с войниците. Ти вземи момичето, а ние ще си вървим по пътя.

Корин вдигна ръка и петимата мъже с опънатите лъкове излязоха иззад дърветата.

— Мен не ме е страх — каза той. — Настоявам да дойдете и да обядвате с нас. Това е най-малкото, което мога да ви предложа.

Туро вдигна рамене, помогна на Прасамак да стане и тримата последваха горянина сред дърветата. Ерулда изтича напред, хвана Корин за ръка и тръгна до него.

Вървяха твърде бързо за Прасамак, въпреки юмрука, който току го подбутваше в гърба, и на един хлъзгав стръмен участък от пътеката той се спъна и падна. Туро се наведе да му помогне, но един горянин с тъмна брада изрита Прасамак в гърба и го повали пак. Туро удари мъжа през лицето с опакото на ръката си и той залитна и тупна на земята. Още един скочи напред, но Туро повали и него. Прасамак се изправи с мъка, а останалите се втурнаха да се разправят с принца.

— Спрете! — изкрещя Корин и мъжете застинаха. — Какво става?

— Той ме удари — развика се първият мъж и посочи Туро.

— А ти все си търсиш белята — каза Корин.

— Кеорл ритна куцльото — обади се друг от мъжете. — Каквото повикало, такова се обадило.

Кеорл изпсува и тръгна към заговорилия, но Корин застана помежду им.

— Ще се биете, когато ви кажа, и само тогава. И да не съм те видял да удряш свой брат, Кеорл. Никога. Имаме само връзката помежду си и нищо друго. Нарушиш ли я, ще те убия. — Сетне се завъртя към Туро. — Ще го кажа само веднъж — за момента сте гости, макар и нежелани. Така че удържай нрава си, освен ако не искаш да се отнесем с вас като с врагове.

— Нима между двете има разлика?

— Да. Враговете ги убиваме. Не го забравяй.

Продължиха по-бавно и Прасамак с облекчение отбеляза липсата на ръчкащия го в гърба юмрук. Въпреки това, докато стигнат до лагера — надупчена от пещери оголена скална стена — кракът вече го болеше жестоко. С Туро и Лаита ги оставиха да седят на открито под зоркия поглед на четирима пазачи, а Корин и Ерулда влязоха в широкия вход на една пещера.

— Трябва да се научиш да не се палиш толкова — каза Прасамак. — Можеше да те убият.

— Прав си, но нямах време да мисля. Как ти е кракът?

— Не ме притеснява особено.

— Тя дори не ми благодари — внезапно каза Лаита. Туро си пое дълбоко дъх, но Прасамак го тупна силно по рамото.

— Въпреки това постъпката ти беше благородна — каза бригантът.

Лаита сведе глава.

— Съжалявам за онова, което казах, Прасамак. Не ти си виновен за смъртта на Кулаин. Ще ми простиш ли?

— Бързо забравям думи, изречени от гняв или мъка. Няма какво да ти прощавам. Сега трябва да помислим как да се справим с настоящото си положение. Изглежда, се насадихме право в центъра на война.

— Ами! — възрази Лаита. — Само някаква си банда разбойници.

— Не — каза Туро, — момичето е било нещо като заложничка. А ако тези мъже наистина бяха разбойници, щяха да ни претърсят за пари. Изглежда, са някакво братство.

— Малко при това — вметна бригантът. — Което вероятно означава, че са губещата страна.

— И това какво общо има с нас? — попита Лаита. — Не им мислим злото.

— Не е важно какво им мислим — каза Туро. — Това тук прилича на повече или по-малко постоянен лагер, а ние знаем как да го намерим. Ако войниците ни разпитат, може да издадем местоположението му.

— И? Какво ще стане според теб?

— Много е просто. Или ще ни убият, или ще ни предложат да се присъединим към тях. Второто е по-вероятно, защото иначе щяха да ни убият още в началото.

Прасамак не каза нищо, само кимна.

— И какво трябва да правим? — попита Лаита.

— Ще се присъединим към тях. И при първа възможност ще избягаме.

Корин се показа на входа на пещерата, махна на Туро и каза:

— Остави меча и ножа при приятелите си и ела.

Принцът направи както му беше казано и последва горянина в осветения от факли лабиринт на пещерите. Стигнаха до широк портал, изрязан в пясъчника. Корин спря и тихо каза:

— Влез.

Отвътре чу дълбок гърлен рев и Туро замръзна.

— Какво има там?

— Живот или смърт.

 

 

Принцът направи няколко крачки и се озова в населена със сенки вътрешност. Помещението се осветяваше само от една мъждива свещ и Туро зачака очите му да се нагодят към тъмнината. В ъгъла седеше прегърбена фигура — изглеждаше огромна сред сенките. Принцът пристъпи напред, фигурата се обърна, надигна се и надвисна над него. Главата беше гротескна — с изпъкнали очи и множество белези, смесица от лицето на човек и муцуната на мечка. От челюстите на съществото се точеше слюнка и макар да беше облечено в бяло като човек, огромните лапи, подаващи се от ръкавите, завършваха с извити нокти и определено бяха животински.

— Добре дошъл в Марийн-са — каза съществото. Гласът му беше дълбок и гръмлив, думите — завалени до неузнаваемост. — Разкажи ми за себе си.

— Казвам се Туро. Пътник съм.

— На кого служиш?

— На никого.

— Всеки човек служи. Откъде идваш?

— Минах през Мъглите. Моят свят е далеч оттук.

— Мъглите! — прошепна съществото, приближи се и сложи лапи на раменете на Туро, съвсем близо до гърлото му. — Тогава служиш на кралицата вещица?

— Не съм чувал за нея. Не познавам никого тук.

— Знаеш, че съм готов да те убия, нали?

— Така изглежда — отвърна Туро.

— Не искам да го правя. Не съм такъв, какъвто ме виждаш, момче. Навремето бях висок и хубав като брат ми Корин. Но нищо добро не те чака, попаднеш ли в ръцете на Астарта. Още по-лошо е ако я обичаш, както я обичах аз. Защото тогава тя не те убива. Няма значение… върви си, уморен съм.

— Ще живеем ли, или ще умрем?

— Ще живеете… днес. Утре? Утре пак ще говорим.

Принцът излезе заднишком, а изгърбената фигура пак се сви в ъгъла. Корин го чакаше.

— Хареса ли ти срещата? — попита горянинът. Туро го погледна в очите и усети болката, скрита там.

— Може ли да поговорим някъде?

Мъжът сви рамене и тръгна към светлината. Влязоха в едно помещение встрани от главния проход. Вътре имаше койка и два стола. Корин седна на единия и махна на Туро да седне до него.

— За какво искаш да говорим?

— Може и да не е за вярване, но аз и приятелите ми не знаем нищо за земята ви и за неприятностите, които си имате. Коя е Астарта?

— Не е за вярване ли? Не. Невъзможно е. Щом сте пътували по лицето на тази земя, не може да не знаете коя е Астарта.

— И така да е, кажи ми. Коя е тя?

— Нямам време за игрички — каза Корин и стана.

— Това не е игра. Казвам се Туро и минах през Мъглите. Вашата земя, вашият свят е непознат за мен.

— Ти си магьосник? Трудно ми е да го повярвам. Или наистина си на стотици години и само се преструваш на голобрадо момче?

— Дойдох тук, или по-право бях изпратен тук, от един мъж, който владее магията. Направи го, защото иначе щяха да ни убият. Това е простата истина — питай приятелите ми. А сега ми кажи коя е Астарта?

Корин пак седна на стола си.

— Не ти вярвам, Туро, но няма да спечелиш нищо, ако ме чуеш да говоря за нея, така че ще ти кажа. Тя е Тъмната кралица на Пинре. Владенията й се простират от океан до океан, а ако може да се вярва на моряците, владее дори земите отвъд тях. Злото у нея е толкова голямо, че ако наистина не си чувал за нея, няма да повярваш на какво е способна. Момичето, на което помогнахте, беше едно от Седемте. Ориста й бе да я заведат в Пердита, Железния замък, и там да гледа как кралицата вещица поглъща новороденото й бебе. Само си помисли! По седем новородени всеки сезон!

— Изядени? — възкликна Туро.

— Казах погълнати. От Кървавия камък.

— Но защо?

— Как можеш да задаваш този въпрос на един нормален човек? Защо унищожава, вместо да цери? Защо взе мъж като Палин и го превърна в звяра, който постепенно надвива човешкото у него? Знаеш ли защо го направи? Защото той я обичаше. Сега разбираш ли злото? С всеки следващ ден този добър човек се превръща все повече в звяр. Не след дълго ще се обърне срещу нас, ще разкъсва и ще беснее и ние ще сме принудени да го убием. Такава е волята на кралицата вещица, дано боговете я изкормят!

— Разбирам, че разполага с армия.

— Десет хиляди мъже, макар че разпусна два пъти по толкова, след като завладя Шестте народа. Но тя има други оръжия — зверове на ужаса, които може да призове по всяко време, и които разкъсват човека на парченца. Това достатъчно ли ти е?

— И как сте оцелели срещу такъв враг?

— Как ли? Ако ни убие сега, няма да страдаме. А като ни оставя да живеем и да гледаме как Палин полудява — толкова прекрасно противно е, не мислиш ли? Когато се видим принудени да го убием и сами прекършим духа си, тогава те ще дойдат.

— Изглежда, наистина е изтъкана от зло — каза Туро. — Сега разбирам какво имаше предвид за връзката в братството. Но кажи ми едно — защо хората търпят такова зло? Защо не се надигнат, всичките?

Корин впери черните си очи в Туро, сякаш го виждаше за пръв път.

— И защо да го правят? Самият аз не го бях и помислял… докато не изтеглиха името на жена ми от списъка. Докато не я извлякоха пищяща от дома ни, с дете в утробата, дете, което никога нямаше да видя. Животът в Пинре не е лош. Има достатъчно храна и работа, а вече и врагове нямаме. Сега опасност грози само бременните жени — и то само двайсет и осем на година. Какво е това за народ, който наброява незнайно колко хиляди? Не, защо им е на хората да се бунтуват срещу една толкова добра владетелка? Освен ако жена ти и детето ти не са убити… освен ако брат ти не е превърнат в отвратително чудовище, обречено да умре от ръката на своите.

— И откога Астарта управлява Пинре?

Корин вдигна рамене.

— Това е работа на историците. Винаги е била кралица. Макар че като я погледнеш… Брат ми измина целия път до Железния замък, за да измоли милост за жена ми Иштура. Кралицата го взела в прегръдките си и той се влюбил в златокосата й красота. Каква цена плати само, за да спи с нея!

— Защо не избягате? — попита принцът.

— Къде? През океаните? Кой знае какво зло владее тамошните земи? Не, ще остана и ще направя всичко по силите си, за да унищожа нея и онези, които й служат. Какъв огън ще гори, когато настъпи този прекрасен ден!

Туро стана и каза:

— С масло огън не се гаси. Ще се върна при приятелите си.

— Огънят, който ще запаля аз, никога няма да изгасне — каза Корин. Очите му горяха на светлината на факлите. — Имам имената им на списък. И когато тя умре, други ще бъдат назовани, и те ще я последват с писъци в мрака.

— Имената на хора, които не са се борили против нея?

— Именно.

— Имена като твоето — преди да отведат жена ти?

— Ти не разбираш. Пък и как ли би могъл?

— Надявам се никога да не разбера — каза Туро и излезе.

 

 

Нито Туро, нито някой от другите бяха повикани при човека звяр Палин през следващите четири дни, а Корин Рогюр почти не им обръщаше внимание. Прасамак се вбесяваше все повече от неумението на ловците на братството, които всяка вечер се връщаха с празни ръце и се оплакваха, че сърните били прекалено бързи или прекалено хитри, или че лъковете им не били достатъчно далекобойни, а стрелите били криви. На четвъртия ден донесоха една сърна, чието месо беше толкова жилаво, че направо не можеше да се яде. Прасамак отиде да търси Корин, който тъкмо тръгваше да огледа гората на север.

— Какво има, куцльо? Времето ми е малко.

— Както и храната… а пък умението ви е по-малко и от тях.

— Говори ясно.

— В братството ви няма и един ловец, който да уцели оборска стена отвътре, а на мене ми омръзна да дъвча корени или месо, което е срам за ловеца. Позволи ми да си взема лъка и да ви донеса малко прясно месо.

— Сам?

— Не. Дай ми някой, който да има малко търпение и който ще прави каквото му кажа.

— Много си нахакан, Прасамак — каза Корин. За пръв път се обръщаше към бриганта по име.

— Не съм нахакан, просто ми омръзна компанията на некадърници.

Корин вдигна вежди.

— Добре. Имаш ли някого предвид?

— Мълчаливеца, който говори срещу Кеорл.

— Добре правиш, като избираш Хогун. Ще му кажа да те убие, ако прецени, че се каниш да избягаш.

— Кажи му каквото искаш, само побързай!

Туро гледаше двамата мъже, докато навлизаха в гората. Прасамак куцукаше след високия Хогун. Корин Рогюр се приближи до него и попита:

— Може ли да си служи с този лък?

— Времето ще покаже — каза Туро. Корин поклати глава и тръгна заедно с четирима от дружината си. Лаита седна до принца и каза:

— Нощес доведоха още три бременни жени. Чух ги като си говореха. Изглежда, Корин е нападнал конвоя, с който са се движили. Убили са четирима войници, а още няколко са ранили.

Туро кимна.

— Само така може да нарани Астарта — като я лиши от ритуалните й жертви. Но и той е обречен, бедният, също като брат си.

— Докато си жив, надежда има — така казваше Кулаин.

Туро пак кимна.

— Има нещо вярно. Но той разполага само с петдесетина мъже срещу десетхилядна армия. Не могат да победят. А и забеляза ли, че им липсва всякаква организация? Не само са лоши ловци — те просто си седят и чакат Палин да полудее. Съгледвачите, които пращат, са недостатъчни да защитят лагера, не се събират да обсъдят стратегията си, дори не се упражняват с оръжията си. Никога не съм чувал за толкова неорганизирана банда бунтовници — те просто са обречени на поражение.

— Може би просто са чакали да се появи някой принц с боен опит като твоя — сопна му се Лаита.

— Може пък и така да е! — Туро се изправи, приближи се до най-близкия пазач — тромав младеж, въоръжен с дълъг лък — и го попита: — Как се казваш?

— Риал.

— Кажи, Риал, ако тръгна да излизам от лагера, какво ще направиш?

— Ще те убия. Нима очакваш да се поколебая? — Думите му предизвикаха висок смях сред другите трима пазачи, които се бяха приближили да видят какво става.

— Не мисля, че можеш да ме убиеш с този лък, дори да бях десет стъпки висок, шест широк и да яздех гигантска костенурка. — Мъжете се ухилиха на стъписания Риал. — Вие пък на какво се смеете? Ти! — изсъска Туро и посочи един слаб мъж с тъмна брада и зелени очи. — Твоят лък дори няма тетива. Ако тръгна да бягам към дърветата, не можеш да направиш нищо.

— Не е много разумно да ни обиждаш, момче — каза ловецът.

— Грешиш — отвърна Туро. — Не е разумно да обиждаш мъже. Какво сте вие, избягали от господаря си слуги? Знахари? Пекари? Сред вас няма и един воин.

— Сега вече прекали! — викна слабият мъж. — Време е някой да ти даде урок, момче.

Туро направи крачка назад, та мъжът да може да извади меча си. В следващия миг и гладиусът на принца проблесна на слънцето.

— За уроците си прав, горянино.

Принцът отскочи пъргаво назад, когато ловецът вдигна меча си и нападна, изписвайки с оръжието си висока дъга към лявата му страна, блокира с лекота удара, извъртя се и подкоси мъжа, който тупна на земята. Мечът на ловеца литна във въздуха и издрънча в дънера на едно дърво.

— Урок номер едно — каза Туро. — Гневът не е брат на умението.

Още един мъж пристъпи напред, този път по-предпазливо. Туро го посрещна и остриетата им затанцуваха. Този беше по-сръчен от другаря си, но не се беше учил при Кулаин лах Фера. Туро направи крачка напред, плъзна меча си по острието на противника и завъртя китката си. Мечът на ловеца последва този на другаря му и мъжът отстъпи. Туро прибра гладиуса си.

— Лаита, ела тук!

Момичето се намръщи, но се подчини. Туро се обърна към пазачите.

— Няма да слизам толкова ниско, че да се състезавам с вас по стрелба с лък, но залагам меча си срещу вашите лъкове, че дори тази девойка може да ви победи.

— Приемам облога — каза слабият мъж.

— Няма да участвам в игричките ти — викна Лаита, но Туро рязко се обърна към нея и я удари през лицето. Тя залитна, стресната и обидена.

— Ще правиш това, което ти казвам — изсъска й той. Очите му пламтяха. — Писна ми от детинските ти капризи. Твоята глупост ни докара тук. Порасни най-после! И мисли за Кулаин!

При споменаването на Кулаин гневът на Лаита се стопи и тя отиде при най-близкия мъж и каза:

— Посочи целта.

— Ей онова дърво — посочи Риал.

— Казах цел, а не природен паметник!

— Тогава ти я посочи.

— Добре.

Лаита грабна тъмната шапка от главата на Риал и отиде при дървото, което беше посочил той. Извади ловджийския си нож и прикова шапката към дънера. След това изброи тридесет крачки и зачака мъжът да отиде при нея.

Риал нагласи стрела на лъка си.

— Беше хубава шапка — измърмори сърдито той, опъна тетивата, прицели се и стреля. Стрелата се отплесна в дънера и изчезна в гората. Вторият мъж пропусна шапката с една стъпка, третият уцели тясната й периферия и останалите се развикаха одобрително. Последен се прицели слабият ловец. Стрелата му удари дръжката на ловджийския нож на Лаита и не успя да прониже мишената.

— Стреляй пак — каза Лаита.

Той го направи и този път стрелата прониза дъното на шапката. Лаита взе лъка на Риал и се отдалечи с още десет крачки. Обърна се, опъна тетивата, застина, издиша и стреля. Стрелата се заби в дъното на шапката, досами тази на слабия мъж.

Той изсумтя, отиде до мястото, от което беше стреляла тя, прицели се и пусна тетивата. Стрелата облиза периферията на шапката. Лаита се отдалечи с още десет крачки и отново уцели шапката. После се приближи до Туро, пусна лъка в краката му и приближи лице до неговото.

— Докосни ме още веднъж — прошепна тя — и ще те убия. — Обърна му гръб и се върна на мястото си близо до кръга от камъни. Слабият ловец пристъпи напред.

— Казвам се Болдрик. Съгласен ли си да ме научиш на движението, с което ме обезоръжи?

— С удоволствие — каза Туро. — А ако искате да преживеете пролетта, трябва да се упражнявате с оръжията си. Не е далеч денят, когато войниците ще дойдат.

— Не от войниците ни е страх — каза Болдрик. — А от ворите.

— Ворите? Не съм чувал това име.

— Огромни котки. Могат да смажат волски череп със зъбите си. Астарта обича да ловува с тях, а плячката сме ние. Пусне ли ги в гората, с нас е свършено.

— Ако звярът е смъртен, може да бъде убит. Ако един може да бъде убит, могат да умрат десет, или сто. Трябва да обмислите какво и как да се направи, когато ворите се появят в гората.

— Как можеш да планираш битка със същество, което бяга по-бързо от кон и убива и с лапи, и със зъби? Когато бях момче, често организираха лов на вори — двайсет мъже с лъкове и още десет на коне и с дълги копия. И въпреки това давахме жертви. А сега говорим за двайсет вори, или трийсет. А нямаме нито ловни коне, нито копия.

— Жалка група сте, това поне е сигурно. Ворите ядат ли месо?

— Разбира се.

— Тогава заложете капани. Изкопайте ями със заострени колове на дъното. Човек не е победен, докато и последната капка кръв не изтече от раните му. А ако нямате сърце за битка, по-добре напуснете гората. Но не се крийте разтреперани в тези дупки.

— Теб пък какво те интересува? — попита тромавият Риал. — Не си един от нас.

— За щастие не съм. Но съм тук и вие имате нужда от мен.

— Защо? — попита Болдрик.

— За да ви науча как да победите. Опитайте вкуса на тази дума. Победа.

Ужасяващ рев изригна откъм входа на пещерата и мъжете се обърнаха стреснато. Там, застинала пред скалната стена, се извисяваше мечка, напълно лишена от човешки облик. Звярът видя мъжете, събрани около Туро, отпусна се на четири крака… и нападна.

 

 

Звярът, който преди беше Палин, се движеше със светкавична бързина и се вряза в групата преди мъжете да се разбягат. Риал, най-бавният, бе запратен на десет стъпки във въздуха и се срина в безсъзнание до една висока скала. Останалите хукнаха към относителната защита на дърветата. Туро отскочи вляво и зачака. Звярът се беше изправил на задните си лапи и страшните му нокти деряха въздуха. Принцът извади гладиуса си и отстъпи. Мечката направи крачка напред, отпусна се на четири крака и нападна отново. Този път Туро скочи високо и възседна гърба на животното с вдигнат меч, но сърце не му даде да забие острието във врата му — знаеше какво е било то преди. Мечката се замята като луда, за да хвърли младия воин от гърба си. В усилието си да се задържи, Туро изпусна меча, той падна върху гърба на звяра и от острието припламна ослепителна бяла светлина. Мечката се строполи без звук и Туро скочи встрани преди тежкото тяло да го е затиснало. Животинските черти се смекчиха и пред очите на младия британец козината се отдръпна, разкривайки наполовина човешкото лице, което той помнеше от първата им среща дълбоко в недрата на пещерите. Туро посегна да вземе меча си и усети горещината, която се излъчваше от острието. И отговорът сам проблесна в главата му.

— Лаита! — изкрещя той. — Ела бързо!

Тя изтича при него и с ужас се взря в обезобразеното лице на Палин.

— Убий го преди да е дошло на себе си! Бързо!

— Дай ми гривната си. Веднага!

Тя бързо изхлузи медната гривна, Туро я взе и я допря до разкривеното лице. Светлината проблесна отново и чертите на Палин се смекчиха още повече.

— Ами стрелите? — прошепна Лаита. — Кулаин докосна и тях с камъка си.

Туро кимна и тя хукна през поляната да донесе колчана си. Туро започна да допира остриетата на стрелите до падналия полузвяр и с всяко докосване човешкото у него ставаше все по-зримо. Накрая магията се изчерпа и лицето на Палин определено беше по-човешко отпреди, но мечешките лапи останаха, както и огромните, приведени и покрити с козина плещи. Очите му се отвориха.

— Защо не съм мъртъв? — попита той. Мъката в гласа му сви сърцата на всички.

Пазачите хукнаха напред и коленичиха до него.

— Този младеж те излекува, господарю — каза Болдрик. — Докосна те с вълшебния си меч. Лицето ти…

Болдрик свали месинговия си шлем и го вдигна пред очите на Палин. Човекът-чудовище се взира дълго в изкривеното си отражение, после обърна тъжните си сини очи към Туро.

— Ти само отложи неотвратимото, но все пак ти благодаря.

— Приятелят ми Прасамак има още двайсет стрели, докоснати с магия. Когато се върне, ще ти ги донеса.

— Не! Срещу Астарта няма магия. По-добре ги запази. Аз съм обречен, макар че с твоя помощ ще живея още месец в образа на човек. — Палин погледна страховитите си ръце. — На човек? Мили богове на земята и водата! Що за човек съм аз?

— Добър човек, струва ми се — каза Туро. — Имай вяра. Което е сътворено с магия, може да бъде разтурено пак с нея. Нямате ли чародеи във вашия свят?

— Имаш предвид Сънетворците ли? — попита Болдрик.

— Ако владеят магията, да.

— Преди имаше един в Етрусите — това са планини на запад оттук.

— Знаеш ли къде точно в планините живее?

— Да, мога да те заведа.

— Не! — каза Палин. — Не искам никой да рискува заради мен.

— Смяташ, че в тази гора опасността е по-малка? — попита Туро. — Колко време ще мине преди ворите или войниците да унищожат братството и да завлекат хората ти пред Астарта, за да изстрадат същата съдба като теб?

— Ти не разбираш. За кралицата вещица това е само игра — каза Палин. — Каза ми, че може да ме вижда във всеки един миг и ще гледа как ме убиват собствените ми братя. Дори сега тя вече знае за плановете ти и няма никакъв шанс да успееш. Тя ни наблюдава и в момента.

Пазачите се дръпнаха от поваленото чудовище и заоглеждаха страхливо небето. Самият Туро почувства студена тръпка да пролазва по гръбнака му, но се насили да се засмее и стана.

— Да не мислиш, че тя е единствената сила на света? Щом е толкова непобедима, защо не си мъртъв? Чуваш ли ме, вещерска кралице? Защо не е мъртъв? Хайде, Болдрик, води ме при Сънетвореца.

На двеста мили оттам посребреното огледало потрепна, когато Астарта прокара бялата си ръка пред него.

— Ти ме заинтригува, момко. Ела при мен. Ела при Гороиен!