Дейвид Гемел
Призрачният крал (12)

Глава 7

От три седмици Туро изпълняваше указанията на Кулаин. Беше тичал по планинските пътеки, беше цепил и рязал дърва, носил и работил до изнемога и беше „убиван“ безброй пъти от различни майстори на меча, които воинът от Мъглите бе извиквал с магията си. Най-прекрасният момент дойде, когато най-после успя да победи младия римлянин. При предишните им три стълкновения беше забелязал, че противникът му е тежък в талията и неповратлив, затова при последната си атака бе паднал на колене и бе забил гладиуса си в слабините му. Войникът се бе стопил моментално във въздуха. Кулаин явно бе останал доволен, но въпреки това добави предупредително:

— Спечели и с право се радваш на успеха си. Но атаката ти беше опасна. Ако противникът ти я беше очаквал, щеше като нищо да те прониже във врата.

— Но не я очакваше.

— Така е. Но я ми кажи, кой е основният принцип на боя с меч?

— Да убиеш противника си.

— Не. Основният принцип е ти да не бъдеш убит от противника си. Майсторите на меча рядко се откриват. Понякога и това се налага, особено ако се окаже, че противникът ти е по-добър от теб, но подобни рискове по принцип се избягват.

След това Кулаин бе призовал един македонски воин от армията на Александър. Този мъж със сурови очи и тъмна брада причини на Туро големи неприятности. Той изпробва удара, с който беше победил римлянина, но като награда си спечели единствено страховитото усещане от призрачен меч, който пронизва врата му. Почервенял от срам, той сведе очи, избягвайки погледа на Кулаин, но воинът от Мъглите не го смъмри.

— Някои хора винаги държат да научават уроците си по трудния начин — беше единственото, което каза.

Една сутрин Лаита дойде да го погледа, но крайниците му явно не желаеха да реагират нормално и той се спъна във внезапно порасналите си крака. Кулаин поклати глава и отпрати Лаита, която се заливаше от смях.

Туро най-накрая уби македонеца с удар, на който го беше научил Кулаин: блокира бръснещия му напад отляво, завъртя се на пети, заби лакът в лицето на противника и го довърши със смъртоносен удар във врата.

— Кажи ми, те чувстват ли болка?

— Те?

— Войниците, които извикваш.

— Те не съществуват, Туро. Не са призраци, а мъже, които съм познавал. Създавам ги, черпейки от спомените си. Ако искаш, приеми ги като илюзии.

— Те са много добри с меча.

— Напротив, никак не бяха добри с меча — именно затова са ни от полза в момента. Но скоро ще си в състояние да се справяш с по-подходящи войници.

Когато Туро не работеше, Кулаин го взимаше на разходки из гората, посочваше му разни следи и му обясняваше кое животно ги е оставило. Скоро Туро разпознаваше дирите на лисицата с техните пет заострени възглавнички, както и тези от раздвоените копита на сърните, леки и изящни върху пътечките. Някои животни оставяха странни доказателства за преминаването си. Едно такова намериха край замръзнал поток — четири близко разположени отпечатъка във формата на квадрат. На две крачки по-нататък имаше още четири и така нататък.

— Това е подскачаща видра — каза Кулаин. — Отблъсква се със силните си задни крака и стъпва върху четирите си лапи, като задните две са съвсем близко до предните. След това се отблъсква за следващия скок и така оставя четири отпечатъка близо един до друг. Явно е била уплашена от нещо.

Друг път Туро се разхождаше с Лаита, която се интересуваше най-вече от дърветата и цветята, от билките и гъбите. В хижата си имаше богато оцветени рисунки на всякакви растения. Туро беше очарован.

— Обичаш ли гъби? — попита го Лаита. Вече се беше запролетило.

— Да, пържени в масло.

— Тези вкусни ли ти изглеждат? — Тя му показа красива рисунка на четири гъбки, израснали върху ствола на дърво. Бяха с цвета на слънчева светлина през лятото.

— Да, вкусни изглеждат.

— Тогава ще е добре да запомниш как изглеждат. Това са жълти пискюли и ако ги сготвиш и изядеш, ще си докараш жестоки болки, а може и да умреш. Какво ще кажеш за тази? — Въпросното нещо изглеждаше ужасно, в сивкав мъртвешки цвят.

— Ядивна?

— Да, и много хранителна. Освен това има приятен вкус.

— Кои са най-отровните? — попита той.

— Би трябвало да се интересуваш от най-хранителните, но щом питаш, може би тази — отговори тя и му показа рисунка на изящна гъба в бяло и жълто-зелено. — Обикновено расте близо до някой дъб — каза тя — и се нарича „шапчица на смъртта“. Оставям на теб да познаеш защо.

— Никога ли не ти става самотно тук в планината?

— Защо да ми става самотно? — отвърна тя и почна да прибира рисунките. — Кулаин ми прави компания, а има и толкова много животни, птици и дървета, които да изучавам и рисувам.

— Но не ти ли липсват хората, тълпите, панаирите, пировете?

— Никога не съм била сред много хора, нито съм ходила на пир. Тези неща не ме вълнуват. Ти нещастен ли си тук, Туро?

Той се взря в изпъстрените й със златни петънца очи.

— Не, не се чувствам самотен… поне когато ти си с мен. — Даваше си сметка, че думите му звучат многозначително, и се изчерви. Тя докосна ръката му и каза:

— Мен никога не можеш да ме имаш.

Той кимна и се опита да се усмихне.

— Ти обичаш Кулаин.

— Да. Откакто се помня.

— И въпреки това не можеш да го имаш, така, както аз не мога да имам теб.

Тя поклати глава.

— Това тепърва ще се решава. В неговите очи аз все още съм детето, което е отгледал. Ще му трябва време да осъзнае, че съм жена.

Туро стисна устни, за да не изрече очевидното. Щом Кулаин не го виждаше сега, значи никога нямаше да го види. Освен това беше мъж, който познаваше живота още от зората на историята. Колко ли жени беше имал? За колко ли се беше женил? Колко ли красавици бяха споделяли леглото му през вековете?

— Теб как те откри? — попита Туро. Искаше да се отдалечи от болезнената тема.

— Родителите ми бяха тринованти, селото ни беше на шейсетина мили на юг оттук. Един ден ни нападнаха бриганти. Не помня много, защото по онова време бях само на пет, но още виждам горящата слама по покривите и чувам писъците на умиращите. Хукнах към хълмовете и двама ездачи ме последваха. Сетне се появи Кулаин със сребърното си копие, уби конниците и ме отведе високо в планината. По-късно се върнахме, но всички бяха мъртви, така че той ме задържа при себе си — отгледа ме и ме научи на всичко, което зная.

— Не е чудно, че го обичаш. Желая ти успех… и щастие.

Всяка сутрин Кулаин подлагаше Туро на два часа тежки тренировки — караше го да бяга, да вдига тежки камъни или пък да увисне на някой клон и да се набира, докато брадичката му го докосне. В началото Туро успяваше да се набере само три пъти, преди ръцете му да се разтреперят и да се отпуснат безсилно. Но сега, когато пролетта заливаше планината с шеметните си цветове, правеше по трийсет набирания. Можеше да бяга цял час, без да се умори, и беше надвил дванайсет от призрачните противници, които създаваше Кулаин. Последният не се беше дал лесно — беше персиец от армията на Ксеркс и се биеше с кинжал и сабя. Побеждава Туро четири пъти преди младежът да го надвие. Направи го, като на два пъти се откри частично и закъсня с блокадата. На третия път подлъга персиеца да се хвърли напред, отстъпи встрани и заби гладиуса си във врата му. Кулаин го бе потупал по рамото, без да каже нищо. Туро беше потънал в пот, защото битката бе продължила повече от десет минути.

— Смятам — каза Кулаин, — че вече си готов за един истински майстор на меча.

Нещо се раздвижи вляво от Туро и призрачен меч прониза рамото му. Лявата му ръка увисна безчувствена. Той се хвърли от пъна, на който седеше, претърколи се и скочи на крака. Мъжът пред него беше рус гигант с бронзов шлем, украсен с бичи рога. Мечът му беше с дълго острие, а на гърдите си носеше ризница от метални брънки.

Туро блокира внезапната атака, но противникът му го блъсна с рамо и го повали по гръб на тревата. Туро успя да се претърколи само миг преди дългото острие да го съсече. Преди врагът му да е възстановил равновесието си, Туро скочи и се втурна светкавично напред, но ръката му беше уморена и гигантът го отблъсна с лекота. На три пъти за малко да открие пролука в защитата на противника, но той — с по-дългия си меч и по-големия замах на огромните си ръце — успяваше да парира ударите му. На четвъртата атака, щом воинът се хвърли напред, Туро парира, завъртя се на пета и заби лакът в лицето му. Нападателят залитна, а Туро завърши завъртането и заби меча си в гърдите му. Противникът му се стопи във въздуха и младият принц се строполи на колене. Едва си поемаше дъх. След няколко минути вдигна очи към Кулаин и го погледна ядно.

— Това не беше честно!

— Животът е нечестен. Да не мислиш, че враговете ти ще седят и ще те чакат да се съвземеш? Научи се да пестиш силите си. Ако сега ти извикам още един воин, няма да оцелееш и пет удара на сърцето.

— Силата на всеки човек си има край — отбеляза Туро.

— Наистина е така, и е добре да го запомниш. Един ден може да поведеш войска в битка. Тогава ще гориш от желание да изтеглиш меча си и да се биеш наравно с войниците си. Ще смяташ, че е героична постъпка, но врагът ти ще ликува, защото ще знае, че е проява на върховна глупост. Докато дългият ден свършва и слънцето залязва, всички вражески очи ще следят теб и умореното ти тяло. Всичките им атаки ще бъдат насочени към теб. Така че никога не забравяй това, млади принце. Всеки човек рано или късно стига до края на силите си.

— И все пак не мислиш ли, че за хората е важно да знаят, че с готовност би застанал редом с тях в боя? Това не повдига ли духа им? — попита Туро.

— Разбира се.

— Тогава какъв е отговорът на гатанката? Да се бия ли, или да не се бия?

— Само ти можеш да решиш това. Но използвай главата си. Във всяка битка настъпва момент, в който нещата могат да се обърнат. По-слабите мъже обвиняват за това боговете, но то е свързано по-скоро със сърцата на воините. Трябва да се научиш да познаваш тези моменти — точно тогава идва твоят ред да се включиш в битката и да всееш объркване в редовете на врага.

— И по какво се познават тези моменти?

— Повечето мъже ги разпознават едва когато е твърде късно. Истински великите военачалници ги съзират моментално. Но на това не мога да те науча, Туро. Това е умение, което или притежаваш, или не.

— Ти притежаваш ли го?

— Мислех, че го притежавам, но когато Павлиний ме подмами да го атакувам при Адърстоун, дарбата ми ми изневери. Той усети момента и нападна, а храбрите ми британци падаха мъртви около мен. А по брой го надвишавахме с двайсет към едно. Неприятен човек беше този Павлиний, но като военачалник беше безпогрешен.

Често, когато нито Кулаин, нито Лаита бяха с него, Туро тръгваше безцелно из хълмовете — наслаждаваше се на пролетната свежест, заляла планините. Цветовете бяха навсякъде — горски анемони с бели листенца, обагрени по краищата с цикламено, златни жълтурчета, тъмнолилави теменужки, снежнобял киселец и високите, великолепни виолетови орхидеи с опръскани с черни точки листа и венчелистчета във формата на крилати шлемове.

Рано една сутрин, след като приключи със задачите си, Туро се запиля сам в падината под хижата на Кулаин. Раменете му се бяха разширили и вече не се събираше в дрехите, които бе носил само преди два месеца. Сега носеше обикновена туника от еленова кожа, вълнени панталони и ботуши от овча кожа.

Седна край един поток и се загледа в рибите, които се плъзгаха под водата.

Тропот на конски копита по пътеката наруши съзерцанието му. Принцът стана и видя ездача — беше сам. Мъжът също го видя и слезе от седлото. Беше висок и строен, с дълга до раменете червена коса и зелени очи, а на кръста му висеше меч с дълго острие. Приближи се до Туро и застана с ръце на кръста.

— Е, преследването беше дълго — каза той — и ти доста си се променил. — Усмихна се. Лицето му беше открито и Туро не откри зъл умисъл в него.

— Името ми е Алантрик — представи се новодошлият. — Аз съм Кралският поборник. — Седна на един плосък камък, откъсна стрък трева и го захапа. — Много тъжно наистина, момче. Изпратен съм да намеря тялото ти и да занеса главата ти на краля. — Мъжът въздъхна. — Не обичам да убивам деца.

— Ами тогава се върни и кажи, че не си ме намерил.

— Бих искал… наистина. Но аз съм човек, който държи на думата си. За жалост служа на крал, чийто нрав далеч не е безгрешен. Знаеш ли как да използваш този меч, момче?

— Това сам ще разбереш — каза Туро. Усещаше как пулсът му се ускорява от възбуда, примесена със страх.

— Ще се бия с теб с лявата ръка. Така изглежда по-справедливо.

— Не ти искам предимството — сопна му се Туро и съжали за думите си преди още да ги е изрекъл.

— Добре казано. Все пак си син на баща си, нали така? Когато го видиш, кажи му, че нямам нищо общо с убийството му.

— Сам му го кажи — отвърна Туро.

Алантрик се изправи и изтегли дългия си меч. Гладиусът на Туро също проблесна под слънцето. Алантрик нападна, принцът отстъпи встрани и парира, плъзна гладиуса по острието на меча и поряза ръката на Алантрик под лакътя.

— Браво! — извика Кралският поборник и отстъпи със светнали очи. — Имал си добър учител.

Нападна още веднъж, този път по-предпазливо. Туро забеляза плавната грация, с която се биеше противникът му, съвършения баланс и търпението, което личеше във всяко негово движение. Кулаин би оценил уменията на този мъж, ако можеше да го види. Туро не атакува нито веднъж, само блокираше всеки удар на врага си и търпеливо изучаваше техниката му.

Алантрик нападна за пореден път: мечът му проблясваше стремително под лъчите на слънцето, звън на стомана ехтеше в гората. Внезапно бригантът направи лъжливо замахване, после завъртя китката си и се хвърли напред. Хванат неподготвен, Туро парира прибързано и усети как острият като бръснач меч се плъзга по десния му бицепс. Ризата му се напои с кръв. При следващата атака Алантрик нанесе подобна рана високо върху рамото му, близо до ключицата. Младежът отстъпи и Алантрик се хвърли след него. Този път Туро предвиди атаката му, завъртя се и заби гладиуса си в хълбока на Алантрик. Но бригантът беше бърз и отскочи преди острието да се е забило на повече от пръст между ребрата му.

— Добър учител си имал — повтори той, вдигна меча до устните си за поздрав, после нападна отново. Туро беше на ръба на отчаянието и прибегна до удара, на който го бе научил Кулаин. Блокира поредната атака, завъртя се на пета и заби лакът в… в празния въздух! Изгубил равновесие, младият принц падна на тревата. Претърколи се бързо, но въпреки това усети меча на Алантрик на гърлото си.

— Умен ход, принц Туро, но тялото ти се напрегна и прочетох намерението в очите ти.

— Поне се… — Както говореше, Туро подкоси с ритник краката на другия мъж, превъртя се и скочи. Алантрик седна в тревата и се усмихна.

— Пълен си с изненади — каза той, докато се изправяше. После прибра меча си в ножницата. — Мисля, че бих могъл да те убия, но истината е, че не искам. Ти струваш колкото десет Елдаредовци. Изглежда, ще трябва да престъпя думата си.

— Няма да е необходимо — каза Туро и на свой ред прибра гладиуса си. — Бил си изпратен да търсиш трупа ми. Няма да е лъжа, ако кажеш, че не си го намерил.

Алантрик кимна.

— Бих могъл да ти служа, принц Туро… ако някога станеш крал.

— Ще запомня това — каза Туро, — както ще запомня и благородството ти.

Алантрик се поклони и тръгна към коня си.

— Запомни едно, принц Туро. Никога не позволявай на врага да чете по очите ти. Не мисли за атаката, просто нападай!

Туро му върна поклона. Воинът се качи на коня си и скоро изчезна от погледа му.

В конюшнята Викторин заповяда да оседлаят за Прасамак един кафяв кон с бели чорапки на три от краката. Бригантът поначало не бе повярвал, че наистина ще му позволят сам да си избере кон, но остана доволен от животното, което му дадоха. Викторин яхна висок черен жребец и двамата пришпориха конете си на запад по широкия римски път извън Керлин. Заобиколиха Еборакум и яздиха на запад още час, докато не стигнаха до укрепения град Калцария.

— Вилата ми е отвъд следващия хълм — каза Викторин. — Там ще можем да си починем и да се изкъпем.

Прасамак се усмихна покорно и се зачуди, какво ли, в името на боговете, е това „вила“. Въпреки всичко, слънцето грееше, кракът почти не го притесняваше и още не беше огладнял. По всичко личеше, че боговете спят. Оказа се, че „вила“ е римското название за палат — бели стени, покрити с лози, терасирана градина и хубави моми, които изтичаха да поемат юздите. Великолепни млади създания — всичките до една.

Постара се да изглежда важен, подражавайки на сериозното изражение върху мургавото лице на Викторин. За съжаление, не можеше да се плъзне от седлото с грацията на римлянина, но въпреки това се смъкна без произшествия и положи всички усилия да сведе куцукането си до минимум. Въобще не се изненада, че никой не избухва в подигравателен смях. Кой би се присмял на госта на един толкова важен човек? Влязоха вътре и Прасамак се огледа да види огнището, но огнище нямаше. Покритият с мозайка под изобразяваше ловна сцена във великолепни червени и сини, златни и зелени цветове. Минаха през една арка и там им помогнаха да се съблекат и им връчиха по чаша греяно вино. Стори му се възслабичко в сравнение с водата на живота, която дестилираха на север, но въпреки това усети как напитката сгорещява кръвта във вените му.

В следващата стая имаше дълбок басейн и Прасамак страхливо последва римлянина в топлата вода. Под повърхността имаше каменни пейки, така че бригантът отпусна главата си назад върху ръба на басейна и затвори очи. Помисли си, че никога не се е чувствал по-близко до рая. След двайсетина минути римлянинът излезе от водата и Прасамак покорно го последва. Седнаха на дълга мраморна пейка, без да си кажат и дума. Две млади момичета, едната черна като нощта, дойдоха откъм арката, носейки купи с масло. Ако банята му бе напомнила за рая, то не му оставаше нищо, с което да сравни последвалото усещане, докато момичетата втриваха маслото в кожата им, а после го остъргваха с притъпени костени ножове.

— Какво ще кажеш за един масаж? — попита Викторин, когато момичетата си тръгнаха.

— Става — каза Прасамак, чудейки се дали масажът се яде, или плуваш в него.

Викторин го заведе в една странична стая с две маси една до друга и опъна стройното си голо тяло върху едната. Прасамак се разположи върху втората. Дойдоха други две момичета и отново започнаха да втриват масло в телата им, но този път без да го остъргват. Вместо това се заеха да размачкват мускулите по раменете и гърбовете им, отпускайки възли от насъбрало се напрежение, за чието съществуване Прасамак дори не бе подозирал. Сетне покриха раменете им с топли бели кърпи и ръцете им бавно се придвижиха надолу. Бригантът усети притеснението на момичето, когато стигна до сакатия му крак. Пръстите й пробягаха по кожата като крилца на молец, а после с умели движения ръцете й се заеха да облекчат дълбоката болка, която той открай време носеше със себе си. Умението й не можеше да се опише с думи и бригантът усети как бавно се плъзга към съня на блажените. Накрая момичетата отстъпиха назад и местата им заеха двама слуги с бели роби в ръце. Прасамак се намъкна в едната, чувствайки се смешен и гол в тази символична одежда. Минаха в поредната от явно безкрайната поредица стаи. Там имаше отрупана с плодове, студени меса и сладкиши маса, а до нея две тапицирани пейки. Прасамак изчака римлянина да се настани на едната — полегнал настрани и подпрян на лакът — и за пореден път копира позата му.

— Ти явно си културен човек — каза Викторин. — Надявам се да се чувстваш у дома си в къщата ми.

— Разбира се.

— Смелостта ти няма да остане невъзнаградена, макар да съм сигурен, че ненадейното ти откъсване от дом и семейство трябва да е голям удар за теб.

Прасамак разпери ръце с надеждата, че лицето му изразява подходящите за случая чувства — каквито и да бяха те.

— Както без съмнение знаеш, ще има война между следващите Елдаред племена и нашите сили. Ние, разбира се, ще спечелим, но войната ще затрудни битките, които водим на юг срещу саксонците и ютите. Искам да кажа, че ще ми е трудно да те придружа до дома ти. Но си добре дошъл да останеш тук.

— Във вилата ти? — попита Прасамак.

— Да, макар да не се съмнявам, че по-скоро би поел риска на опасностите, дебнещи по пътя на север. Ако е така, както вече казах, можеш да си избереш кон от обора, а аз ще ти помогна с провизии и пари.

— Галчмай тук ли живее?

— Не. Той е войник и живее в казармите в Керлин. Струва ми се, че си има някаква жена там.

— Аа, жена. Да.

— Какъв глупак съм! — възкликна Викторин. — Ако си харесаш някоя робиня, чувствай се свободен да я извикаш в леглото си. Бих ти препоръчал нубийката — с нея е сигурно, че ще се събудиш бодър. А сега се налага да те оставя. Трябва да присъствам на една среща в замъка, но към полунощ ще се върна. Моят слуга Грефон ще те заведе в стаята ти.

Прасамак го изчака да излезе и после се нахвърли върху храната. Не беше гладен, но от опит знаеше, че възможността да се натъпчеш никога не е за изпускане.

Слугата Грефон се приближи мълчаливо, после се изкашля многозначително. Гледаше как британецът се тъпче като невидял, но внимаваше лицето му да остане напълно безизразно. Щом господарят бе намерил за необходимо да доведе този дивак във вилата, значи за това си имаше причина. Човекът трябваше да е най-малкото принц сред северните племена и следователно, въпреки очевидно варварските му обноски, щеше да получи отношение, подобаващо на сенатор. През целия си живот Грефон беше работил за семейство Кирина, седем години беше служил и при знатния баща на Викторин в Рим, и ръководеше домакинството с желязна ръка. Беше нисък човек, набит и плешив — въпреки че беше само на двайсет и пет — с кръгли немигащи очи, черни като самур. Беше роден в Тракия и беше започнал робската си кариера като конярче в домакинството на семейство Кирина.

Острият му ум бе привлякъл вниманието на Марк Линтий, който го бе взел в къщата за другарче в игрите на сина си Викторин. С годините репутацията на Грефон растеше. Лоялността и дискретността му не подлежаха на съмнение, а имаше и нюх към реда. На деветнайсет вече ръководеше цялото домакинство. Преди четири години Марк Линтий беше умрял и тогава младият Викторин го бе помолил да дойде с него в Британия. На Грефон не му се искаше да го последва тук и можеше да откаже, тъй като след смъртта на Марк беше станал свободен човек. Но семейство Кирина беше богато и докато работеше за тях, бъдещето му щеше да е осигурено, така че с натежало сърце той бе потеглил на дългото пътуване през Галия и морето до Дубрис, и оттам през тази проклета земя чак до вилата в Калцария. Беше наел хора и бе довел управлението й до съвършенство, докато Викторин бе следвал върховния крал като първи центурион в сбирщината, каквато на практика беше войската на Аврелий. Грефон не разбираше защо римлянин с благородно потекло като Викторин би се занимавал с подобна паплач.

Изкашля се повторно и този път дивакът го забеляза. Грефон се поклони.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Мъжът се оригна, после каза само:

— Жена.

— Да, господине. Имате ли някоя определена предвид?

Бледосините очи на британеца се спряха върху Грефон.

— Не. Ти избери.

— Добре, господине. Нека ви заведа в стаята ви, а после ще изпратя някоя при вас.

Грефон тръгна бавно, за да не притеснява сакатия гост, поведе го по едно късо стълбище, оттам по тесен коридор, докато не стигнаха до тежка дъбова врата. В стаята имаше голямо легло, оградено с кадифени завеси. Беше топло, макар да нямаше огън. Прасамак седна на леглото, а Грефон се поклони и излезе. Проклет да бе ако изпратеше нубийката на такъв като този. Отиде в кухнята и извика германската робиня Хелга. Беше ниска, с коса като лен и бледосини безстрастни очи. Гласът й беше гърлен, още не бе усвоила езика и макар да я биваше за тежка работа, досега никой не си беше направил труда да я вкара в леглото. Със сигурност не беше достатъчно хубава, за да хване окото на Викторин.

Обясни й какво се очаква от нея и бе възнаграден с нещо близко до страх, което проблесна в очите й. Тя наведе глава и бавно тръгна към вътрешната част на къщата. Грефон си сипа бокал хубаво вино и отпи със затворени очи — представяше си лозята отвъд река Тибър.

Хелга се качи по стълбите с натежало сърце. Винаги бе знаела, че този ден ще дойде, и го бе очаквала с ужас. Откакто мъже от Четвърти легион я бяха заловили и изнасилили в родната й земя, беше живяла с тайния страх, че това може да се случи отново. Почти се беше почувствала в безопасност тук, защото мъжете се отнасяха към нея с безразличие. А сега трябваше да забавлява някакъв сакат дивак — мъж, чието уродство би му донесло смърт, ако се беше родил в нейното племе.

Отвори вратата на спалнята и завари британския принц да клечи до един отдушник за топъл въздух и да наднича в тъмната му вътрешност. Той вдигна глава и се усмихна, но тя не отговори на усмивката му, а отиде до леглото и развърза обикновената си зелена рокля — цвят, който не отиваше на очите й.

Британецът докуцука до леглото и седна.

— Как се казваш?

— Хелга.

Той кимна.

— Аз съм Прасамак. — Той докосна нежно меката кожа на лицето й, после се изправи, успя някак да съблече тогата си, мушна се под завивките и я покани да легне до него. Тя се подчини и легна по гръб — протегнатата му ръка остана под врата й. Няколко секунди лежаха неподвижни, после Прасамак, усетил топлината й до тялото си, се унесе и скоро заспа.

Хелга внимателно се надигна на лакът и погледна надолу към лицето му. Чертите му бяха правилни и лишени от обичайната жестокост. Още усещаше лекото докосване на ръката му до бузата си. Нямаше представа какво трябва да направи сега. Беше й казано да се погрижи за доброто му настроение, така че той да може да си почине добре. Сега, когато британецът си почиваше, тя трябваше да се върне в кухните. Ако го направеше обаче, щяха да я разпитват защо се е върнала толкова скоро. Щяха да си помислят, че я е отпратил, а можеше и да я накажат. Хелга пак легна до него и затвори очи.

Призори се събуди — нечия ръка докосваше леко тялото й. Не отвори очи. Сърцето й се заблъска в гърдите. Ръката се плъзна бавно по раменете й, после свърна надолу и обви в шепа тежката й гърда. Палецът обиколи зърното, сетне докосването продължи по пътя си надолу, проследявайки линията на хълбока й. Тя отвори очи — британецът гледаше захласнат тялото й с израз на искрено удивление. Видя, че е будна, и се изчерви целият, после бързо дръпна завивките отгоре й. Легна до нея, премести се по-близо, нежно я целуна по челото, после по бузата и най-накрая по устните. Без да се замисля, тя вдигна ръка и го прегърна през раменете. Той простена… и тя разбра. В този миг тя разбра всичко, сякаш държеше душата на Прасамак в шепата си.

За пръв път в живота си Хелга разбра какво е значението на властта. От нея зависеше дали ще даде, или няма да даде. Мъжът до нея щеше да приеме избора й. Мислите й се върнаха към бруталността на похитителите й, мъже, които с радост би убила собственоръчно. Но онези мъже не бяха като този тук.

Този й даваше възможност за избор, без дори да разбира, че го е направил. Тя погледна още веднъж в очите му и видя, че са мокри от непролети сълзи. Наведе се към него, целуна едното, после и другото, и го придърпа към себе си.

И като се отдаде по собствена воля, получи в замяна по-ценен дар.

Спомените й за лъст и жестокост се стопиха и избягаха в миналото, лишени веднъж завинаги от силата да я преследват отново.

Няколко дни поред Викторин ставаше рано и се прибираше късно и рядко виждаше госта си, който прекарваше по-голяма част от времето си затворен в стаята с кухненската помощничка. Римлянинът имаше по-сериозни проблеми. Пети легион беше разквартируван в Калцария — сбирщина от местни мъже, отбиващи военните си задължения, които през пролетта се връщаха у дома да видят семействата си и да се погрижат за нивите си. Сега, когато Елдаред и съюзниците му селгови и нованти бяха готови да нахлуят, а саксонският крал Хенгист се готвеше да опустоши юга, беше невъзможно помощните войски да бъдат разпуснати за цели два месеца. Сред мъжете се усещаше напрежение, много от тях не бяха виждали жените си от миналия септември, и Викторин се боеше от метеж.

Аквила го беше помолил да повдигне духа им, като им предложи пари и сол, но това се оказа недостатъчно и все повече мъже дезертираха. Нямаше голям избор. Ако допуснеше мъжете да се разотидат, Еборакум и земите около него щяха да разчитат само на един редовен легион, наброяващ пет хиляди бойци. Срещу тях щяха да се изправят трийсет хиляди. Можеха да извикат един легион от юга, но генерал Амброзий имаше не по-малка нужда от мъже при Дубрис и Лондиниум.

Третата възможност беше да мобилизират и обучат нови хора, но това щеше да е същото като да изпратиш деца да се бият с вълци. Бригантите и васалните им племена бяха всеизвестни с бойните си умения.

Викторин отпрати нубийската робиня Орешия, стана от леглото, облече се и отиде в централната стая. Завари Прасамак да седи до прозореца и да се взира в огрените от луната южни хълмове.

— Добър вечер — каза Викторин. — Как си?

— Добре, благодаря. Изглеждаш уморен.

— Много работа ми се струпа. Доволен ли си от Хелга?

— Да, много.

Викторин си наля бокал разредено с вода вино. Наближаваше полунощ и очите му смъдяха от безсъние. Дразнеше се, че британецът още е тук — вече шести ден. Беше го поканил само за да компенсира грубото отношение, на което го бяха подложили в затвора, в противен случай щеше да го настани в казармите при Галчмай. А сега, изглежда, се бе обзавел с гост за постоянно. Малкият укрепен град гъмжеше от слухове за бриганта — според всичките той беше най-малкото принц. Грефон му беше купил нови дрехи и те само потвърждаваха новосъздадения му образ — мека кремава вълна с шевици по края, тесни кожени панталони, украсени със сребърни дискове, и хубави ботуши за езда от най-мека еленова кожа.

— Какво те притеснява? — попита Прасамак.

— Де да беше само едно.

— Винаги има един проблем, който е по-голям от останалите — каза бригантът.

Викторин вдигна рамене и му обясни — макар сам да не знаеше защо — за проблемите си с местните войници. Прасамак мълчаливо изслуша възможностите, които Викторин очерта с по няколко думи, и попита:

— Колко пари можеш да раздадеш на мъжете?

— Сумата не е голяма — навярно една месечна плата допълнително.

— Ако пуснеш част от мъжете да си идат у дома, парите за всеки един от останалите ще се увеличат, нали?

— Разбира се.

— Тогава разгласи пълната сума на предложението и кажи на мъжете, че могат да си вървят. Но не забравяй да обясниш, че парите ще бъдат разпределени между тези, които решат да останат.

— И каква ще е ползата? Ами ако остане само един? Ще бъде богат като Крез.

— Именно — съгласи се Прасамак, макар да нямаше представа кой е този Крез.

— Не разбирам.

— Не разбираш, защото си богат. Повечето мъже мечтаят за богатство. Самият аз винаги съм искал да имам два коня. Но мъжете, които искат да си идат у дома, ще започнат да се питат колко ще загубят, ако го направят. Какво ако — както сам казваш — остане само един? Или десет?

— Ти колко мислиш, че ще останат?

— Повече от половината, ако поне малко приличат на бригантите, които познавам.

— Би означавало да поема голям риск, ако постъпя както предлагаш, но имам чувството, че съветът ти е разумен. Ще опитаме и ще видим. Къде си се научил на такава хитрост?

— Това е дарбата, с която Майката Земя дарява самотниците — отвърна Прасамак.

Съветът му доказа мъдростта си, когато три хиляди души решиха да останат и да прибавят по две допълнителни месечни плати към парите, които получаваха. Това свали част от товара от плещите на Викторин и му спечели одобрението на Аквила.

След три дни във вилата пристигна неочакван гост. Беше Медлин — запотен, прашен и раздразнителен след дългата езда. Час по-късно, освежен от горещата баня и няколкото бокала греяно вино, той седна да поговори с Викторин. А после извикаха Прасамак. Като видя едрия чародей, бригантът усети как сърцето му се свива. Седна мълчаливо и отказа виното, което му предложи Викторин.

Медлин седна срещу него и го прониза с ястребовия си поглед.

— Имам проблем, Прасамак, и смятаме, че ти ще можеш да го разрешиш. Има един млад мъж, който се крие на бригантска територия далеч на север от стената на Антоний в Каледонските планини. Той е важен за нас и искаме да го доведем у дома. Но не можем да изпратим свои хора, защото те не познават земите там. Ти обаче ги познаваш и можеш да се движиш, без да събудиш подозрения.

Прасамак не каза нищо, само посегна към виното и отпи голяма глътка. Боговете дали, боговете взели. Но този път бяха отишли твърде далеч — бяха му позволили да вкуси от щастие, което бе смятал, че съществува единствено в легендите.

— Такаа — продължи Медлин. — С моята магия мога да те прехвърля в един каменен кръг близо до Пината Кастра, това е на около три дни езда от замъка Деистър. Трябва да откриеш момчето — Туро, и да го върнеш в кръга след шест дни. Аз ще ви чакам там и ще се връщам всяка следваща нощ точно в полунощ в случай, че нещо ви забави. Какво ще кажеш?

— Не искам да се връщам на север — тихо каза Прасамак.

Медлин изсумтя и погледна Викторин, който тъкмо сядаше до бриганта.

— Така ще ни направиш голяма услуга и ще бъдеш възнаграден подобаващо — каза римлянинът.

— Ще ми трябват медна гривна, обточена със злато, малка къща, както и достатъчно пари, за да си купя кон и да осигуря храна и дрехи за жена в продължение на година. Освен това искам Хелга да бъде освободена, така че да живее в къщата. — Докато говореше, цветът постепенно се отцеди от лицето му и той изтръпна от страх, че е поискал твърде висока цена.

— Това ли е всичко? — попита Викторин и Прасамак кимна. — В такъв случай всичко е наред. Щом се върнеш, ще уредим нещата.

— Не — упорито каза бригантът. — Ще го уредите още утре. Аз не съм глупак и знам, че може да не се върна жив. Земята на каледоните е дива земя и странниците не са добре дошли. Освен това момчето, Туро, е синът на римския крал. Елдаред ще направи и невъзможното, за да го убие. Не е редно да искате от мен да ви свърша работата, но щом така и така го поискахте, поне си платете… и то сега.

— Съгласни сме — побърза да каже Медлин. — Кога искаш да бъде сватбата?

— Утре.

— Като друид с дълъг опит аз лично ще ръководя церемонията — заяви Медлин. — Надолу по пътеката има един дъб и ще стигнем дотам навреме за раждането на новото слънце. Най-добре уведоми избраницата си.

Прасамак стана, поклони се и с всичкото достойнство, достъпно за един сакат човек, се върна в стаята си.

— Какво беше това за женитба? — попита Викторин.

— Гривната е за нея. Тя е символ на кръга на вечността и на безкрайния кръговрат на живота, който извира от любовния съюз. Трогателно!