Андре Нортън
Магьоснически свят (6)

VI

Но Такия още не беше започнала битката. Щом лодката зави към терасата на даровете, един страж на Черните качулки се появи на ръба й и обнаженият му меч проблесна на слънчевата светлина. Кормчията се поколеба и течението понесе лодката надолу. Крейк усети връхлетялото ги отчаяние, още по-мъчително на фона на прокрадналата се преди миг надежда. Раздразнението му към Такия прерасна в гняв.

Отвърна с илюзия. Протегна ръце и пусна стрела. Привидението се люшна назад. Крейк не беше виждал лъкове тук, но оръжието подхождаше на този свят. Освен това искаше да покаже на Такия, че държи на думата си.

Кормчията се приведе, когато стражът се показа в арката. Малко по-нататък имаше удобно място — същото, до което Крейк доплува първия път. Той прикани мъжа да стигне дотам, изпращайки сигнали на добра воля.

Но гребецът нямаше повече сили, а и никой от спътниците му не бе в състояние да му помогне. Само успя да приближи лодката до брега и носът заора в едрия пясък. Мъжът пропълзя по телата на другите двама и по-скоро се свлече, отколкото стъпи на сушата. Накрая изтегли кануто, доколкото му позволяваха силите.

Крейк тръгна надолу. Вероятно се досещаше, че Такия няма да се даде лесно. Независимо че бяха постигнали нещо като споразумение, тя не приемаше заповеди от него.

Една главня излетя от огъня в кулата и се заби като копие в сухите храсти по склона. Крейк зяпна. Явно никакви убеждения нямаше да свършат работа. Вече бяха мерили силите си и той беше готов да го направи отново. Но сега не беше моментът. А и огънят не бе никаква илюзия и в това състояние нямаше шанс да се пребори с него. Или можеше?

Огънят не се разпространяваше кой знае колко бързо, но за нея не бе проблем да го разпали за секунди. Трябваше да се действа веднага! Облегна се за опора на купчина развалини, замахна с тоягата и отмести голям овален камък заедно с последвалата го пясъчна вихрушка. Беше преценил точно. Камъкът се търкулна и затисна главнята, а пясъкът задуши и най-малките пламъчета.

Червените езици на огнената стихия лумнаха злобно нагоре и Крейк се изсмя. Това беше видение. Явно бе ядосана. Материализира във въздуха огромна кофа, наклони я на една страна и плисна съдържанието й в центъра на пожара. Почувства яростта на Такия да го шибва като камшик, но не помръдна. Тя можеше да мери сили със своите равни, но той щеше да й даде добър урок.

— Хей, хора! — Викът не бе въображаем и молеше за помощ.

Крейк се спусна внимателно по стръмния бряг и видя лодката и мъжа пред нея. Есперианецът му махна с ръка да се приближи и беглецът тръгна към него.

Беше едър мъж като онези, които бе видял в Сампур, широкоплещест и с червеникава коса, сплетена на дълги плитки. В ъгъла на брадичката му се виждаше пресен белег от полузараснала рана, а дълбоките очи издаваха преумора. Спря на известно разстояние от Крейк с ръце, опрени на бедрата си, и с високо вдигната глава измери есперианеца с проницателния поглед на опитен офицер, който знае как да се оправя с новобранци.

— Аз съм Джорик от Кулата на орлите — представи се той по начин, който подсказваше самочувствието на местен владетел, след което сви рамене. — Макар че от нея не остана камък върху камък. Имаш солидна бърлога… — поколеба се какво обръщение да използва — приятелю.

— Аз съм Крейк — отвърна простичко есперианецът — и също се крия от неприятели. Бърлогата е старичка, но върши работа.

— Да не би хората, от които се криеш, да носят черни качулки? — продължи Джорик. — Всичко, което току-що видях, ми напомня за тях.

— Прав си. Не бих се нарекъл приятел на Черните качулки.

— Но притежаваш силата…

— Притежавам сила — подчерта разликата Крейк. — Добре дошъл, Джорик. Както и всички, които не биха нарекли себе си приятели на Качулките.

— Повече не можем да продължаваме така — сви отново рамене снажният воин. — Щом е дошло време да спрем, това място е добро като всяко друго. Моите хора нямат повече сили. — Той погледна към двамата в лодката. — Те са добри мъже, но Качулките ни притиснаха много лошо в горното течение. Бяхме десет души. Принудиха ни със своите магьоснически номера да напуснем кулата и ни подгониха.

— Защо искат да ви унищожат?

Джорик се изсмя рязко.

— Те не обичат хората, които не се подчиняват на законите им. Ние сме планинци и нито една Черна качулка не ни е помогнала да си отвоюваме Кулата на орлите или пък да не се връщаме с празни ръце от лов. Когато закарахме кожите си на пазара, поискаха да ни вземат данък. Да не би техните заклинания да вкарват зверовете в капаните ни или да ги нанизват на копията ни? Плащаме само когато купуваме нещо. Не ние започнахме войната. Но когато им казахме всичко това ясно и открито, и други набраха кураж да постъпят като нас, затова Качулките решиха да ни унищожат, за да си остане всичко, както на тях им е удобно. И успяха.

— Не още — натърти Крейк. — Можеш ли да доведеш своите хора в кулата? Ранен съм и едва ходя, иначе бих ти помогнал.

— Ще дойдем.

Джорик се върна при лодката и плисна шепа вода в лицето на мъжа, който бе седнал на носа. Той се понадигна и изпълзя на брега. След това водачът на бегълците вдигна другия от дъното и го метна ловко на гърба си, от което пролича, че не го прави за първи път.

Положи го в постелята от трева, Крейк се зае с огъня и с приготвянето на храна, а Джорик се върна за багажа.

Никой от двамата не беше едър като водача. Момчето в безсъзнание беше само кожа и кости и дъхът му едва се усещаше през безводно отпуснатите устни. Другият беше нисък, тъмнокож и къдравата набола брада напомни на Крейк за мъжете на Калуф. Той се взря подозрително в есперианеца изпод зачервените си клепки, след това заоглежда обстановката наоколо си.

Крейк не се опита да установи телепатичен контакт. И без това подозираха есперианските му способности. Опита се да открие Такия, но отново без резултат. Това го разтревожи. Бе направил всичко възможно да я убеди, че ще им даде подслон, и тя не би трябвало да се противопоставя. Джорик и спътниците му с нищо не ги заплашваха, а можеха само да им помогнат, като присъединят силите си към техните.

Не можеше да тръгне наникъде, преди да зараснат раните му. А без оръжие трябваше да разчитат само на собствените си еспериански сили в случай на нападение. Беше се уверил с очите си в способностите на Качулките и сериозно се съмняваше, че двамата с нея можеха да се справят при предстоящия сблъсък, за който Черните качулки положително щяха добре да се подготвят. Досега бе успявал да обърка плановете им просто защото те не подозираха съществуването му. Следващия път щеше да бъде лишен от това предимство.

От друга страна, ако имаха оръжие, кулата можеше да бъде защитена. Например с лъкове — Крейк предвкуси удоволствието от стъписването на Качулките при гледката на летящите срещу тях стрели. Колкото и високо мнение да имаха за себе си, дори търговците на Калуф не познаваха това оръжие. Не го познаваха и воините в Сампур. Трябваше да попита Джорик дали е виждал такова нещо.

Междувременно седеше при гостите си и наблюдаваше как Джорик храни с плодова каша посъвзелото се момче, докато другият лакомо гълташе късове сушено месо. Когато се засити, той се примъкна до огъня и тикна палец в гърдите си.

— Закут — представи се той.

— От Ларуд ли?

Това беше единственият град, чието име бе чул от хората на Калуф.

Мургавият не скри изненадата си, но този път в нея нямаше и сянка от подозрителност.

— Какво знаеш за Децата на Ной, чужденецо?

— Пътувахме известно време заедно из равнината с един човек на име Калуф, Първи търговец от Ларуд.

— Дебел мъж, който често се смее и има перо от сокол на шапката си ли?

— Не — поохлади възторга му Крейк. — Този Калуф, който предвождаше кервана, беше слаб мъж и можеше да познае колко е остър един меч по ефеса му. Колкото до украшенията — на неговата шапка имаше червен скъпоценен камък. И винаги се кълнеше в Очите на господарката Лор.

Закут избухна в пронизителен смях.

— Виждам, че не си вчерашен, нали, господарю на кулата? Аз не съм от Ларуд, но познавам Калуф и знам, че на него и спътниците му може да се разчита. Като те гледа човек обаче, и на теб не ти е било лесно напоследък. Да не се е случило нещо с Калуф?

— Докато стигнахме до вратите на Сампур, всичко беше наред. Какво се е случило след това, не знам.

Джорик се усмихна и настани болника в постелята.

— Май сте се разделили неочаквано, а, владетелю Ка-рак?

Крейк реши да им каже истината.

— Поставиха рога на двама души. Последвах ги, за да им помогна с каквото мога.

Джорик се навъси, а Закут плю в огъня.

— С нас не постъпиха така — ние не притежаваме силата — каза след малко Закут. — Но те знаят и други номера. И стигна дотук, така ли?

— Одра ме мечка — добави Крейк още нещо от приключенията си — и се скрих, докато зараснат раните ми.

— Бърлогата е удобна — съгласи се Джорик. — Но откъде се снабдяваш с храна? Тази пустош не ражда такива неща.

Той захапа един плод и след това облиза пръстите си.

— Има легенда, че в кулата живеят духове. Хората, които пътуват надолу по реката, оставят лептата си.

Закут се плесна по коленете.

— Боговете на вълните са благосклонни към теб, владетелю Ка-рак, щом са ти показали пътя към това вълшебно място. В някои кули обитават и добри духове. Какво ще кажеш, владетелю Джорик?

— И на нас най-после ни се усмихна късметът, щом владетелят Ка-рак ни допусна в тази крепост. Но може би имаш някакви други намерения? — обърна се той към есперианеца.

Крейк сви рамене.

— Само облаците знаят дали ще завали дъжд или сняг — цитира той една от поговорките, която бе научил от хората на Калуф.

 

 

Слънцето скоро щеше да залезе и той се разтревожи за Такия. Не искаше да повярва, че си е тръгнала окончателно. Но какво ли пък щеше да се случи, ако се върнеше? Внимаваше да не използва уменията си пред пришълците. Но Такия изобщо не би се съобразила с присъствието им.

Не си даваше ясна сметка за чувствата, които изпитва към нея. Тя го смущаваше и събуждаше усещания, които отказваше да си признае. Умееше да създава впечатление, че той изобщо не я интересува. Спокойната и увереност в нейното собствено превъзходство дразнеше самочувствието му. А антагонизмът между двамата се противопоставяше на онова, което го бе накарало да тръгне след нея пред вратите на Сампур. Изпрати още една сонда и — за негова изненада — получи отговор:

— Да си вървят!

— Те също са бегълци като нас. Единият е болен, а другите са изтощени от дългото преследване. Разбунтували са се срещу Черните качулки. Затова имат право на подслон, топлина и храна.

— Те не са като нас! — Същото високомерие. — Или ги изпрати, или ще ги изгоня. Мога да го направя…

— Вероятно, но аз мога да ти се противопоставя! — постара се да бъде максимално убедителен той. — Повярвай ми, най-добре за нас е да им помогнем. Те са истински бойци…

— С мечове не можеш да се противопоставиш на силата!

Крейк се усмихна. Техният безмълвен спор му даваше възможност да направи първата проверка на плановете си.

— Не с мечове, Такия. Има и други оръжия освен мечове и копия. Понякога по-ефикасни дори и от силата. Може ли една Черна качулка да изпрати смърт на своя противник, щом самата тя бъде умъртвена от разстояние с оръжие, от което няма спасение?

Усети, че привлече вниманието й. Беше се уверила, че той не обича да говори празни приказки. Побърза да използва момента.

— Спомни си как умря твоят страж, с когото искаше да стреснеш тези мъже!

— От малко копие — отново прозвуча пренебрежение в гласа й.

— Не.

Нарисува с въображението си една стрела, след това стрелец, опънал лък, стрелата изсвистя във въздуха над реката и прониза гърлото на нищо неподозиращата Черна качулка.

— Познаваш ли тайната на това оръжие?

— Да. И искам да ти кажа, че пет чифта ръце ще свършат много по-добра работа от два, не съм ли прав?

— Ще дойда — отстъпи най-после тя. — Но на тях няма да им хареса.

— Само ела и ще видиш как ще те посрещнат. Те не са ловци на девствени вещици… — започна той, но смехът й го прекъсна и това го обърка. Малкото му предимство изчезна. Но тя не прекрати връзката.

— Ка-рак, много си глупав. Няма да им хрумне да спят с мен дори да ги моля. Сам ще се убедиш. Може ли сокол да се чифтоса с дива котка? Но мисля, че трудно ще ми се доверят. Както и да е, от плановете ти може и да излезе нещичко. Ще видим.