Андре Нортън
Магьоснически свят (1)

I

Подутите стъпала го боляха ужасно, а при всяко вдишване горещината изгаряше дробовете му. Крейк едва-едва се притисна към грапавата повърхност на издадената скала, която стърчеше от отвесната стена на каньона, но острите камъни израниха плътта му. Ерозиралата червеникаво-жълта скала не бе по-милостива от неговите преследвачи. А острите болки в прасците — не по-непоносими от ожесточеното им настървение, което долавяше с размътеното си съзнание.

Преследваха го отдавна — откакто напусна лагер Е. Но до снощи — не, до преди две нощи, — когато капитулира на бензиностанцията, нямаше понятие какво значи да си наистина преследван. Желанието да убиваш, което се излъчваше от преследвачите му, беше толкова силно, че шокираше есперианския му разум и напълно го объркваше.

Сега го бяха заклещили в някаква дива местност, а той бе дете на града. Вода! Крейк изтръпна при мисълта за вода. Есперианците можеха да контролират телата си — на това го бяха учили. Но има моменти, когато желанията на плътта са по-силни от волята.

Той трепна и камъните раздраха още по-дълбоко оголената му гръд. Ония си имаха „хрътка“ и това безкрайно ги улесняваше. Този зомбиран еспериански роб, който слугуваше на предводителите на шайката, щеше да го открие и в най-затънтената дупка. Последните сили му бяха стигнали да се дотътри до тази скала, надвиснала над отдавна пресъхнало речно корито.

Едно време есперианците бяха почитани заради „първичните си дарби“, постепенно почитта се бе превърнала в търпимост, а сега ги ползваха само като охранявани роби. Все по-близък беше денят, когато страховете на нормалните щяха да станат причина за тяхното изтребване, и те правеха всичко възможно да го предотвратят.

Най-напред вършеха всичко открито, отправяйки молби да бъдат включени в космическите екипажи като колонизатори на Луната и Марс. Щом се увериха, че нормалните нямат никакво намерение да им разрешат подобно нещо, започнаха подмолни действия. Последната им надежда бе да избягат в най-затънените кътчета на света — в същите онези обезлюдени зони, в които атомните войни бяха довели до собствената им поява.

Крейк бе избягал от един от източните лагери Е и го бяха пратили да проучи обезлюдения район около някогашния град Рено. Беше му осигурена мощна защита, чиито условия той наруши, за да спаси едно момиче, което впоследствие се оказа стръв за бегълци есперианци. Разбра го много късно. Открадна един бързоход и на няколко пъти успяваше да се измъкне, но накрая горивото му свърши и той започна да се лута напосоки, докато стигна дотук.

Връзката с есперианската „хрътка“ беше чиста — може би бяха толкова близо, че го виждаха. Крейк спря. Нямаше да им даде възможност да го хванат жив, нито да изтръгнат думичка за хората му, нито да го превърнат в поредната „хрътка“. За него имаше един-единствен изход и той го знаеше от самото начало.

Решението му разтревожи „хрътката“. Крейк оголи зъби като мъртвец. Сега ония отзад щяха да се разбързат. Но жертвата им вече бе забелязала един перваз в отвесната стена, по който крачка по крачка можеше да изтегли нагоре умореното си и измъчено тяло. Тръгна бавно и хладнокръвно, вече нямаше нужда да бърза. Имаше достатъчно време, за да осъществи намерението си, преди да донесат газова пушка и да я насочат към него.

Най-после застана на ръба, а песъчливото корито се мержелееше петнайсетина метра под него. Направи дълга почивка, обгърнал с две ръце скалата. Под лъчите на следобедното слънце дивият пейзаж трептеше в невероятно ярки цветове. Крейк дишаше равномерно — беше възвърнал самообладанието си. Видяха го и се разкрещяха.

Наведе се напред и сякаш гмурвайки се във водите на някогашната река, се хвърли в целомъдрените прегръдки на смъртта, която сам търсеше.

Вода, усети вода в устата си! Размаха замаян ръце, докато главата му изскочи на повърхността. Инстинктът му взе връх и той заплува, поемайки въздух с широко отворена уста. Течението го отнесе до заоблена скала, около която водата се пенеше. Успя да се хване, надигна се и се огледа втрещен наоколо.

Беше близо до брега. На мястото на отвесната скала сега се простираха полегати хълмове, покрити с гъста зелена растителност. Нямаш помен от изпепеляващата жега на пустинята, във въздуха се усещаше дори лек хлад.

Все така замаян, Крейк се изправи, зашляпа към брега и легна зъзнещ върху пясъка, за да сгрее ожуленото си тяло на слънчевите лъчи. Какво бе станало? Опитът да проумее случилото се предизвика същата болка в главата му, каквато му причиняваха и хипнотичните сонди на „хрътката“.

Есперианската „хрътка“! Крейк се надигна и усети, че го връхлита старата паника. Отначало предпазливо, след това все по-настойчиво опипа с мисълта търсач близката местност. Имаше живот в изобилие. Провери, класифицира и отмина проблясъците на разум, които се срещаха на всяка крачка — животни, птици, речни обитатели. Но нямаше и следа от близка до неговата интелигентност. Свят пустиня без хора, докъдето се простираха есперианските му възможности.

Крейк се отпусна. Нещо се беше случило. Но той се чувстваше прекалено изтощен, за да се помъчи да размисли какво точно. Достатъчно му беше, че се е спасил от смъртта, която сам бе избрал, и че е отсам, а не оттатък.

Непохватно се изправи на крака. Пак е късен следобед, помисли си той. А подслон, храна? Тръгна покрай реката. Намери изпопадали под храстите малини и докато ги гълташе лакомо, покрай него прелитаха птици. След това приклекна до страничен подмол, хвана една риба с голи ръце и я изяде сурова.

Брегът се издигаше полегато и на известно разстояние се виждаше началото на клисура. Когато се изкачи на височината, забеляза пушеците на далечни огньове. Бяха четири, разположени във формата на квадрат!

Насочи към тях сонда. Да, хора! Чуждоземци. Не беше ловджийска хайка. Гледката на огньовете и на разположения около тях лагер му подейства успокоително. Но той беше есперианец, което значеше чужденец, при това беглец. И не посмя да продължи нататък.

Върна се по обратния път до реката и се спусна в малка падинка до брега. Провери машинално околността. Не откри нищо освен животни. И със смъртно изтощени ум и тяло най-после заспа.

Когато се събуди, още не беше съмнало. Размърда изтръпналите си ръце и се протегна. Първата му мисъл бе да научи колкото може повече за лагера. Изкачи се отново до наблюдателния си пост, примижа срещу ранната зора и изпрати сонда.

Хората в този лагер идваха от много далеч. И не бяха ловци. Търговци! Крейк избра един измежду тях и научи подробностите за някаква предстояща сделка. Търговски керван от други краища. Попивайки нетърпеливо отделни мисли и откъслечна информация, есперианският беглец започна да изпитва все по-острото усещане, че тези хора са му напълно чужди. Стадо животно носеше багажа им и абсолютно нищо не подсказваше наличието на каквито и да е машини. Той преглътна от изумление — беше… беше попаднал в някакъв друг свят!

Търговци, прекосяващи безлюдни пространства. Безлюдни пространства ли? Макар предишния ден да го бяха заклещили в пустиня, земята, която бе напуснал най-неочаквано, изобщо не можеше да се нарече безлюдна. Напротив, тя беше свърхнаселена поради многото отровени по време на войните райони, в които не можеше да стъпи човешки крак.

Но тези обитатели на друг свят му създадоха представата за обширни пусти територии, в които само тук-там се срещат отделни относително цивилизовани участъци. Крейк тръгна бързо. Те се заеха да развалят лагера. И впечатлението за безлюдна земя, която му внушиха, го накара да последва кервана.

Нещо ставаше! Беше се появила някаква заплаха — животните от кервана панически се разбягаха. В съзнанието му изникна поразително ярка картина на някакво съскащо гущероподобно същество, което не познаваше. Опасност на четири люспести крака. Порази го ужасът, който изпитваха тези хора. Телепатичната енергия, която възникна помежду им, го смая. Гущероподобното бе умъртвено. Но стадото се бе разпръснало. Трябваха им часове, за да го съберат отново. Гневът на водача беше толкова силен, та Крейк изпита усещането, че е застанал пред него и чува бурните му оплаквания.

Есперианецът се усмихна едва забележимо. Сякаш самата съдба му изпращаше редкия шанс да спечели благоразположението на тези странници. Прекъсна връзката си с хората и хвърли наоколо няколко сонди като рибар, който мята мрежата си във водата. Едно обезумяло от страх животно, после друго — внушаваше, успокояваше, подчиняваше ги на волята си. След няколко минути чу глухия тропот на копита върху мъхестата растителност — животните вече не препускаха като обезумели. Някакво чифтокопитно — нещо средно между пони и кон, върху чиято матова кожа между буйната грива и основата на опашката изпъкваше ярка черна ивица — го приближи и изцвили въпросително. След това тръгна след Крейк и зад него едно подир друго се присъединяваха и останалите, докато накрая есперианецът поведе след себе си цялото укротено стадо бегълци.

Срещна първия мъж след около половин километър и се наслади на смаяното му изражение. Но след краткотрайната първоначална изненада човекът не изглеждаше особено поразен. Беше нисък, с тъмна кожа и с черна, ситно къдрава брада, вързана на сноп на върха на брадичката му. Носеше гамаши и бе облечен в опасан с каиши кожен елек. Кръстът му беше пристегнат с изпъстрен с ярки рисунки широк ремък, на който висяха къс меч и почти толкова дълъг нож. Островърхата шапка от бяла коприна бе прихлупена толкова ниско, че козирката почти скриваше очите му, а ивицата плат отзад падаше като наметка върху раменете му.

— Големи благодарности, Всемогъщи.

За Крейк тези думи прозвучаха като чупене на съчки, но той направо разчете мисълта му.

След като го огледа по-подробно, човекът се намръщи смутено, а след още миг нерешителното му изражение стана враждебно.

— Разбойник! Махай се, рогати! — странно преплете два пръста той. — Твоите проклятия не могат да ни застигнат…

— Не бързай да отсъждаш, Алфрик…

Дошъл беше Първият търговец. И той беше облечен в кожи, но върху токата на колана му имаше голям скъпоценен камък, а ръкохватките на меча и ножа, както и знакът, закрепен на видно място върху предната част на жълточервената му кожена шапка, бяха от скъпоценен метал.

— Това не е местен разбойник.

Първият огледа внимателно есперианеца, сякаш беше пони, което му предлагаха да купи.

— Такъв не би използвал силата си, за да ни помогне. Дори и да е рогат, по-различен е от всички, които съм срещал.

— Не съм това, за което ме мислите… — изрече бавно Крейк, нагаждайки думите си към чуждоземния им език.

— Той говори истината — кимна Първият. — И не иска да ни причини зло — същото казва и слънчевият камък.

Той докосна с ръка знака върху шапката си.

— Той не идва със зло, Алфрик, а желае да ни помогне. Истината ли казвам, пустиннико?

Крейк излъчи максимално силен поток доброжелателство. И те като че ли го усетиха.

— Ето — аз усещам как използва силата си! — избухна Алфрик.

— Той притежава сила — възпря го Първият. — Но нима се опитва да подчини съзнанието ни, след като би могъл да го направи? Ние сме си същите. Не, той не е изменник като онези Черни качулки. Ела!

Той кимна на Крейк и есперианецът го последва заедно със стадото зад гърба си, а когато влязоха в лагера, мъжете се втурнаха към понитата, за да нагласят товара върху гърбовете им.

Първият взе поставения върху тлеещите въглени трикрак глинен съд и отсипа от течността в голяма паница. Крейк отпи жадно от къкрещото питие. След това Първият постави ръка на гърдите си.

— Аз съм Калуф от Децата на Ной, презморски търговец и майстор ловец. Искаш ли, Всемогъщи, да тръгнеш с нас в този път?

Крейк кимна. Може би всичко това беше някакъв налудничав сън. Но искаше да го досънува до края. Един ден, прекаран с кервана, и възможността да научи някои неща от тези мъже сигурно биха му подсказали какво точно се бе случило с него и къде се намира сега.