Кандейси Скулър
Опасна игра (9)

Девета глава

Натали спря на отсрещната страна на „Ламплайтър“ и огледа мястото, преди да слезе от колата. Заведението изглеждаше съмнително и долнопробно, както и бе очаквала. Тя разтвори папката, поставена на седалката до нея, за да прегледа за последен път информацията, която бе събрала в отдел „Архиви“. Към досието бе прикрепена снимката на Марти Добс — мъж на средна възраст, с тясно лице, остра брадичка и твърде големи кръгли очи. Натали си припомни предположението за връзката между изпъкналите очи и престъпните наклонности. Добс имаше малка бенка на лявата си буза, елегантни мустачки и прическа за четиридесет долара, прикриваща оредяващото му теме. Досието му не беше много дебело, като се имаше предвид неговото занимание. Бе задържан пет-шест пъти за разпит във връзка с незаконен хазарт, но бе освобождаван, без срещу него да бъде повдигнато обвинение. Веднъж беше съден. Един от хората му бе успял да фалшифицира съдебни показания в замяна на обещана сделка. Добс обаче се бе измъкнал сух. Очевидно беше подкупил тези, които е трябвало. Ала по нищо не личеше да е склонен към насилие. Все пак Натали знаеше, че е способен на това; повечето престъпни типове — повечето хора бяха способни на насилие, ако ги подтикнеха към него.

След като револверът й е на мястото си, тя въздъхна, преметна дръжката на чантичката си през рамо и слезе от колата. Докато пресичаше улицата, усети как с всяка крачка започва да я обзема страх.

Тежката врата се отвори лесно. Пред погледа й се откри сумрачната задимена атмосфера на бара. Натали застана на прага, докато очите й привикнат към тъмнината. Най-сетне успя да различи посетителите и преднамерено разсеяно ги обходи с поглед. Имаше само десетина души, насядали по малките кръгли масички в центъра на помещението или на бара. Сепаретата бяха разположени твърде високо, за да види дали в тях има някой. По телевизора, поставен зад бара, предаваха баскетболен мач, ала само един-двама души го гледаха. Барманът, облегнат на лакти, тихо разговаряше с някакъв клиент. И двамата сякаш не бяха забелязали влизането й. Всички останали се бяха втренчили в нея. Тя пое дълбоко дъх, каза си, че нищо не я заплашва, и се отправи към бара.

Някой сигурно беше направил знак на бармана, защото той вдигна поглед и си направи труда да я забележи.

— Заблудили ли сте се? — попита той, намеквайки, че жени като нея рядко се мяркаха в „Ламплайтър“.

— Не, не съм — седна на едно от високите столчета колкото можеше по-грациозно и постави чантичката си на плота. Сетне изгледа бармана право в очите. — Просто съм жадна.

Той сви рамене, сякаш искаше да каже, че я е предупредил и не отговаря за последствията.

— Какво да бъде?

— „Джак Даниел“, двойно, без лед — без да се замисли, Натали поръча любимото питие на баща си. Обичайното й шампанизирано бяло вино нямаше да съответства на имиджа, който се опитваше да изгради.

— Ще ви струва три и петдесет — заяви барманът и постави чашата пред нея. Тя остави банкнота от десет долара и тихо изрече:

— Казаха ми, че тук човек може да направи малко пари.

— Може. Зависи от начина, по който смятате да ги изкарате.

Натали сложи още една десетачка върху първата.

— Марти Добс знае начина.

Барманът отново я изгледа.

— Сигурна ли сте, че искате да видите Марти?

— Абсолютно.

— Добре — той взе двете десетачки и ги пъхна в джоба си, сетне извика: — Ей, Кал! Тази дребна дама иска да се види с Марти.

— Така ли? — мъжът, когото нарекоха Кал, се надигна от едно сепаре. Беше огромен и мускулест — със свръхразвити рамене и гърди на заклет културист и тесни бедра. Светлорусата му коса, съвсем късо подстригана и оформена в съответствие с модата, го правеше да изглежда, сякаш си беше пъхнал пръстите в контакта. Носеше черен потник с един номер по-малък, и толкова тесни джинси, че Натали се запита как не спираха кръвообращението му. От лявото му ухо висеше малък череп.

Той наперено тръгна към нея с мазна усмивка. Явно беше от ония мъже, които погрешно си въобразяват, че всички жени ги смятат за неотразими. Тя на свой ред му се усмихна, за да го накара да повярва, че също мисли така. Кал се настани на съседното столче и се наклони опасно близо към нея.

— Каква работа имаш с Марти, сладурано? — пресегна се и прокара пръст по ръката й, поставена на барплота. Натали положи усилие да не я отдръпне. Трябваше да изиграе ролята докрай.

— Една приятелка ми каза, че господин Добс… ъъъ… приема залози.

— Залози ли?

— Да. За мачове по ръгби и… подобни неща — промълви тя. Съзнаваше, че не е необходимо да се преструва на нервна. Кал и нахалните му пръсти я изнервяха и без това. Тя се пресегна към питието си, като се изплъзна от докосването му, и отпи голяма глътка.

— Тук ли е господин Добс?

— Може би е тук, а може би не е.

Натали се отмести, за да увеличи разстоянието между себе си и Кал. Хвърли бърз поглед към сепарето, откъдето се бе появил, с надеждата, че ще зърне самия Добс.

— Наистина бих искала да го видя, ако е наблизо.

Кал отново се доближи до нея и закри с огромната си мутра сепарето от погледа й.

— А за какво искаш да го видиш?

Тя разтвори широко очи и го погледна възможно най-невинно.

— Вие неговият секретар ли сте?

— Да. Неговият секретар — развеселен изпръхтя той. — И никой не може да го види, без аз да знам защо.

— Ами, една приятелка ми каза, че той би могъл…

— Коя е тази приятелка? — попита Кал.

— Просто приятелка. Помоли ме да не споменавам името й. Съпругът й не би се зарадвал, ако разбере, че отново залага на комар парите за домакински разходи — извинително се усмихна. — Нали знаете какви са съпрузите?

— Да, зная — мазната му усмивка се разшири. Той се наклони още по-близо и тя усети отвратително горчивия му бирен дъх. — А ти имаш ли съпруг, сладурано? — отново прокара пръст по ръката й. Кожата й настръхва от отвращение.

— Ами, аз… — остави го да забележи неудобството й, като се надяваше да го убеди в истинността на думите си. — Да — призна накрая с очевидна неохота. — Имам съпруг.

— А той ревнив ли е? — пръстът му се плъзна нагоре-надолу по ръката й.

— Да. Много — тя потрепери. — Ще ме убие, ако разбере, че съм идвала тук.

Кал сключи пръсти около рамото й, като нарочно закачи гърдите й с опакото на дланта си.

— Значи в такъв случай това трябва да остане наша малка тайна. Нали така?

— Тайна ли? — попита Натали, като го гледаше с широко отворени очи, за да спечели време и да обмисли възможностите си за избор.

Явно Кал нямаше намерение да говори с шефа, докато не си поиска от нея нещо в замяна на услугата. Тя можеше да се справи с него за известно време, с надеждата, че нещата няма да стигнат твърде далеч, преди да е научила нещо за Добс. Или би могла да се престори, че е променила решението си, и да си тръгне веднага, като си спести неприятната сцена, която навярно щеше да се разиграе. Това беше може би най-разумното решение. Но, ако си подвиеше опашката и избягаше, нямаше да успее да научи нищо. От друга страна, можеше да разчита, че хората в бара щяха да попречат на Кал да стигне до насилие. А ако играта загрубееше, имаше револвер. Натали отпи от чашата си.

— За какви тайни говориш? — повтори тя и докосна с език горната си устна, като затрепка с мигли, свенливо поглеждайки към него.

— О, смятам, че много добре знаеш, сладурано — очите му похотливо проблеснаха. — Това наистина е голяма тайна. Много ще ти хареса — протегна пръст и го прокара по зърното й. — Защо не отидем в колата ми да ти покажа? Паркирана е точно зад бара.

— Виж, Кал — насила се усмихна тя и се отдръпна от него. — Ние едва се познаваме.

Той стисна ръката й силно.

— Можем лесно да уредим това, сладурано.

— Да, бихме могли — съгласи се Натали, като опитваше да се откопчи от него. Внимателно помести ръката си към закопчалката на чантичката и я отвори. — Само че няма ли да ми поръчаш още едно питие? Аз обичам… първо да си поговоря с мъжа… преди… това.

— Ще говорим в колата ми — той се смъкна от столчето, дръпна Натали след себе и обви мускулестата си ръка около кръста й. Тя едва имаше време да реагира.

— Кал, моля те! — постави ръце на раменете му и го отблъсна. — Нека не насилваме нещата.

Но Кал очевидно не бе в настроение да се помайва. Притисна я още по-силно към себе си. Борейки се с инстинктивния импулс да се напрегне и да се отдръпне от него, тя се насили да се отпусне в ръцете му. Както и очакваше, той се възползва от това и я облегна на бара, притисна тялото си към нейното и сведе глава. Тя извърна лице от устните му и се опита да докопа чантичката си, увиснала на лакътя й. Дървеният ръб на плота се впи в гърба й. Като в мъгла, тъкмо когато успя да сграбчи дръжката на чантата, дочу остро изсвирване и гласа на бармана:

— Кал, ако искаш да се любиш с дамата, правете го навън. Не разрешавам такива неща тук.

В този момент Натали за пръв път усети да я обзема истински страх. Кал беше толкова едър и силен! При това, колкото и невероятно да изглеждаше, явно никой в бара нямаше да си помръдне пръста, ако той наистина се опиташе да я измъкне навън. Като си повтаряше, че не бива да се паникьосва, тя бръкна в специалната преградка на чантичката си. Главата й все така бе извърната встрани, за да избегне влажните похотливи целувки, с които той обсипваше шията й. Умът й трескаво прехвърляше всичко, което можеше да й се случи, ако не се измъкнеше оттук… И то по-бързо.

— Хайде, сладурано — прошепна Кал във врата й и плъзна ръка към гърдите й. — Не се преструвай, че не искаш.

Точно когато бе загубила всяка надежда да намери револвера, Натали най-сетне напипа дръжката му и сложи показалеца си на спусъка. Почти отмаляла от облекчение, вдигна ръка и опря пистолета в гърдите му, без да го изважда от чантата. Изведнъж целият му плам се изпари.

— Какво, по… — изпелтечи той и отпусна прегръдката си. Сетне се извърна и грубо я блъсна встрани. Чу се проклятие, последвано от силен удар, и внезапно Кал се свлече в краката й. Като не вярваше на очите си, тя сведе поглед към него, след което вдигна очи нагоре, за да благодари на неочаквания си спасител.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш тук?! — изрева Лукас и я сграбчи за лакътя. — Да не си загубила разум? — разтърси я силно и я повлече към вратата. — Ти май плачеш за лудницата!

— Ей, мъжки, онзи там, дето го просна на пода, е наш приятел — каза някой, който изведнъж застана пред тях. Лукас спря така рязко, че Натали се блъсна в него. Погледът му бе впит в натрапника.

— Махни се от пътя ми!

— Лукас! — предупредително каза Натали, забелязала други двама, които приближаваха зад тях. Но той не й обърна внимание.

— Нали чу какво ти казах, приятелче? — попита той предизвикателно.

— Лукас! — повтори Натали.

— Ако имаш капка мозък, малко момиченце, дръж си устата затворена! — процеди той, без да я поглежда.

— Лу… — не успя да довърши, защото елин от мъжете хвана другата й ръка и се опита да я издърпа към себе си.

В същия миг мъжът, препречил изхода, се втурна напред с явното намерение да атакува. С мигновено движение Лукас сви ръката си и заби лакът в брадичката на мъжа, като остави тежестта му и инерцията, която бе набрал, да свършат останалото. Човекът полетя назад и се блъсна в една от масите. Междувременно Лукас, бърз и страховит като кобрата, татуирана на китката му, се извърна и стовари юмрука си в слънчевия сплит на нападателя, дръзнал да посегне на Натали. Човекът се свлече на колене и притисна ръце към гърдите си, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Има ли още някой? — изръмжа Лукас. Предизвикателно блестящите му бледозелени очи говореха, че би се радвал на възможността да просне още някого. За момент погледът му обходи останалите. Те обаче явно бяха решили, че не си струва да се изправят срещу мъжа, повалил трима от другарите им, без дори да се задъха.

— По дяволите, не! — наруши накрая някой напрегнатата тишина. — Прибери си мацката. И без това не е нещо особено.

— Тук си прав! — процеди Лукас и бързо я изблъска към вратата.

Тя се запрепъва пред него. Отворената чантичка се люлееше, увиснала на ръката й, докато се опитваше да нагласи очилата си.

— Вече можеш да ме пуснеш — задъхано каза Натали, когато стигнаха до неговия джип, паркиран зад сивия й форд. — Лукас, пусни ме! — понечи да освободи ръката си. — Ще ми счупиш пръстите!

Със стиснати зъби той отвори вратата на джипа и се опита да я набута вътре.

— Лукас, пусни ме! — запъна се тя.

— Влизай вътре!

— Лукас…

— Качвай се, Натали. Ще те откарам вкъщи.

— Аз имам кола!

— Зарежи я.

— На такова място?

— Натали… Предупреждавам те! Качвай се или…

— Или какво? — най-сетне издърпа ръката си от неговата и отстъпи крачка назад. — Ще ме проснеш на земята като онези типове там?

Един мускул на лицето му трепна.

— Не ме предизвиквай! — процеди той през зъби.

— О, чудесно! Заплашваш ме с насилие, а?

— По дяволите, качвай се, преди онези горили да са решили, че все пак заслужаваш да се бият за теб!

— Виж какво, писна ми да се отнасят с мен като с някое безпомощно малко момиченце, което не може да се грижи за себе си! Първо баща ми, а сега и ти! Няма да търпя това! Чуваш ли?

— Целият квартал те чува!

— Няма да търпя! Чудесно мога да се оправям и сама. И щях да се справя с положението, ако ти не беше връхлетял вътре и не беше започнал да трошиш глави…

— Положително не личеше да си се справила с положението! На мен ми се стори, че онзи тип те…

— Аз съм опитен частен детектив! — тросна се тя, без да обръща внимание на думите му. — На стената на моя кабинет е закачено разрешителното ми, в което пише точно така. Освен това нося оръжие и зная как да го използвам.

— Тогава защо не го направи?

— Не се нуждая от някого, който се мисли за Рамбо, и смята, че трябва…

— Защо не използва револвера?

— Напротив, използвах го. Бях го опряла в ребрата му — внезапно пристъпи към него. — Ето така! — заби чантичката си в стомаха му с цялата сила на гнева си.

— За Бога, Натали! — изръмжа Лукас и замръзна на място, усетил цевта на револвера.

— Точно така реагира и той — доволно отбеляза Натали, като се наслади за момент на объркването му, преди да се отдръпне. — А сега ще се кача в моята кола! — само очите й издаваха обзелата я кипяща ярост. — И ще си отида вкъщи… Без твоята помощ — без да дочака отговора му, се завъртя на токчета и се запъти към форда.

— Тръгвай право към дома си! — извика й Лукас, когато тя отвори вратата. — Ще карам след теб.

Натали затръшна вратата, запали мотора и потегли, сякаш бе чула стартовия сигнал на рали „Инди Кар“. Черният чероки я следваше неотстъпно.

Почти бе стигнала до дома си, когато реакцията от случилото се я завладя с пълна сила. При мисълта какво можеше да й се случи в онзи долнопробен бар я обзе инстинктивен женски страх. Да, наистина имаше оръжие и знаеше как да го използва. Но понякога се случваше да отнемат оръжието дори на опитни полицаи. По дяволите, разбира се, че можеше да се справи чудесно! Ако Лукас не бе връхлетял, за да я спасява.

Ръцете й се разтрепериха от напълно справедлив гняв. По страните й се започнаха да се стичат горещи сълзи. Бързо запримигва, за да проясни погледа си. Само жените като Шери Пейтън плачеха! Натали никога не плачеше. Никога! Но когато паркира пред дома си, сълзите продължаваха да се търкалят по лицето й.

Тя изскочи от колата, сякаш на седалката до нея седеше самият Сатана, и се втурна към входната врата, решена да не позволи на Лукас да види сълзите й. Щеше да ги изтълкува като признак на женска слабост или, още по-лошо, като опит да спечели съчувствието му. Ала той я изпревари.

— Натали? — докато тя се опитваше да отключи, хвана рамото й. — Трябва да поговорим!

— Не искам! — опита да се освободи от него. — Махай се!

— Натали, погледни ме — насила я обърна към себе си. — Има някои неща… — изведнъж сърцето му се сви. — Божичко, какво е станало? — внимателно повдигна брадичката й. — Да не би онзи негодник да те е наранил?

— Ти си единственият негодник, който ме нарани! — извика тя, като рязко извърна глава. Най-сетне успя да отключи вратата. — Затова просто се махни и ме остави на мира!

— Аз ли съм те наранил? Кога? — последва я в къщата, сложи ръце на раменете й и отново я извърна към себе си. — Къде?

Натали яростно го изгледа през сълзи, твърде разгневена, за да подбира думите си.

— Ти нарани гордостта ми, ясно ли ти е? Да нахълташ там, сякаш съм някое безмозъчно и безпомощно същество, на което не може да се има доверие! Цял живот съм се борила да не ме смятат за такава — като се започне от баща ми! И просто не мога да го понеса… От теб. Не мога!

— Натали! — помилва я по бузата. На устните му заигра нежна, разбираща и същевременно развеселена мъжка усмивка. — Не съм и помислял да нараня чувствата ти, бебчо. Просто се опит…

— Не си наранил чувствата ми, по дяволите! — отблъсна ръката му. — Не плача за това, а защото — ядосано изтри очите си — ме вбеси ужасно! И продължаваш да ме вбесяваш! — обърна му гръб и се запъти към кухнята. — Защо не направиш услуга и на двама ни, като се махнеш от очите ми, преди да съм забравила, че съм противник на насилието? — тя хвърли чантичката си на масата и се обърна да го изгледа гневно.

Погледите им се срещнаха. В наелектризираната атмосфера сякаш се зароди някакво ново чувство.

— Хайде! — избухна Натали, за да прикрие внезапната чувствена възбуда, пронизала я като светкавица, докато се взираше в омагьосващите я зелени очи. — Изчезвай оттук!

Но Лукас бе зърнал блясъка в очите й и безпогрешно го бе разтълкувал, защото бе отражение на тръпката, преминала през собственото му тяло. Това бе зовът на страстта — умопомрачителна, възпламеняваща и неконтролируема.

Натали стоеше пред него разрошена и разгневена. Отправяше му безмълвно предизвикателство на жена към мъж да вземе онова, което му предлага. А Лукас не бе мъж, който би отклонил подобно предизвикателство.

Бавно, без да откъсва поглед от нея, той пристъпи напред. Спря пред нея и обхвана раменете й. Натали вдигна глава, горда като амазонска кралица.

— Казах ти да си вървиш — опря ръце в гърдите му и го отблъсна. — Наистина искам да си тръгваш.

— Не, не искаш — без да откъсва очи от нейните, той хвана ръката й и бавно, оставяйки й достатъчно време да я отдръпне, я прокара надолу по плоския корем към слабините си. — Нали?

Пръстите й се сключиха около доказателството за неговата мъжественост.

— Не — тихо отвърна тя, като го гледаше в очите. — Не искам.

Останаха загледани един в друг сякаш цяла вечност. Очите им излъчваха плам, а сърцата биеха лудо. И двамата бяха изпълнени с горещи, всепоглъщащи и объркани чувства…