Кандейси Скулър
Опасна игра (12)

Дванадесета глава

Първата мисъл на Натали бе да връхлети в кабинета на Лукас, заслепена от гняв, и да го попита какво, по дяволите, си въобразява, че прави, като си урежда зад гърба й срещи с убийци. Хрумна й обаче по-разумна идея. Тъй като знаеше, че той просто ще отрече всичко и ще промени уговорката си, реши, че малко повече дискретност ще й бъде от полза. Сега поне знаеше къде, кога и по всяка вероятност с кого ще се срещне Лукас.

Щеше да се види с Марти Добс. Навярно го бе накарал да помисли, че има нещо, за което могат да се споразумеят. Всъщност Натали трябваше да признае, че идеята на Лукас не е чак толкова лоша. Но бе глупаво от негова страна да си мисли, че ще успее да се справи сам. Добс с положителност нямаше да дойде сам, независимо какво се бяха споразумели по телефона. Щеше да си доведе някой здравеняк за охрана. Но Лукас също трябваше да има охрана, без значение дали го желае, или не. Тя щеше да се погрижи за това.

Тя много внимателно пусна бутона на интеркома и заотстъпва към кабинета на брат си. В случай, че Лукас отвореше вратата си, бе готова всеки момент да смени посоката така, че да изглежда, сякаш тъкмо отива към бюрото на секретарката. Но не се случи нищо. Натали се шмугна в стаята на Даниел с въздишка на облекчение.

— Готов ли си?

— Да — отвърна той. — Ще трябва обаче да ми помогнеш да пренесем част от тези неща.

— Дай ми това — пое от него неудобния за носене куп книжа, здраво ги притисна под мишница и хвана Даниел под ръка. — Хайде да те заведа у вас, преди да си се почувствал съвсем зле.

Настани го в колата, сложи нещата му на задната седалка и се върна обратно, за да вземе чантичката си. След това почука на вратата на Лукас.

— Лукас, тръгваме с Даниел… — вратата рязко се отвори и тя почти се сблъска с него. — … към дома му — Натали опря длан на гърдите му, за да запази равновесие.

— Може би ще е по-разумно да прекараш нощта при него. Може да се събуди и да има нужда от грижите ти.

— Сигурно ще направя така — излъга тя, вперила поглед в кобрата на китката му. Тази гледка я изнервяше и възбуждаше. Напомняше й за невероятната любовна нощ… Но сега не бе време да мисли за това, строго си напомни тя, и се опита да измъкне ръката си изпод неговата. Пръстите му я стиснаха по-здраво.

— Натали?

Тя вдигна поглед към него.

— Какво?

— Само това — обви другата си ръка около раменете й, притисна я към себе си и положи на полуотворените й устни силна, властна целувка. Натали направи огромно усилие, за да не се разтопи под докосването му.

— Ще се видим утре — говореше много сериозно. — Имаме да си поговорим за доста неща.

— И аз мисля така… — отдръпна се от прегръдката му.

Но ще си поговорим много по-скоро, добави тя наум.

 

 

Натали настани брат си в леглото и сложи торбичка с лед на подутото му лице. Той почти веднага захърка, въпреки протестите си, че има твърде много работа, за да си позволи да губи време за сън.

След това тя се върна вкъщи и се преоблече в тесни черни джинси, черна блуза и черни маратонки, които обуваше колкото е възможно по-рядко, защото не компенсираха ниския й ръст. Накрая препаса под сакото си кобура, подарък от баща й. Макар че кожата бе още твърда, защото бе почти нова, той удобно легна под лявата й мишница, така че не можеше да бъде забелязан от неопитни очи, скрит под широкото копринено сако. Няколко пъти плъзна оръжието навън и навътре, за да се убеди, че нищо не пречи на изваждането му. Сетне отиде до телефона и набра номера на баща си.

По пътя от дома на Даниел до своя тя бе размислила и бе решила, че ще има нужда от повече хора. Нямаше съмнение, че Добс е крайно опасен. Освен това със сигурност щеше да вземе със себе си Калвин Малоуни. А при появата му Лукас навярно щеше да реагира безразсъдно. Натали живо си припомни яростния поглед, който Лукас бе хвърлил на мускулестия негодник в бара…

Баща й обаче не беше в участъка.

Каза името си на дежурния офицер, който вдигна телефона, и добави, че ще позвъни отново. Сетне седна и зачака. До осем и половина — девет нямаше да се стъмни. А тя се нуждаеше от прикритието на мрака. Това със сигурност важеше и за Марти Добс — затова бе избрал такъв късен час за срещата. Нощта бе прикритие за неизброимо множество престъпления…

В осем и четиридесет и пет Натали отново позвъни на баща си. Още го нямаше… За момент се поколеба, сетне философски сви рамене и тръгна към колата си. Подкрепата на един човек бе за предпочитане пред никаква помощ.

Пристигна пред „Галаксиз“ точно в девет. Паркира зад офиса, където можеше да скрие форда зад няколкото камиона, собственост на съседната фирма. След това слезе от колата и тръгна покрай сградата, докато стигна до място, откъдето се виждаше входът. Черният джип на Лукас и микробусът на Даниел бяха единствените коли, останали на паркинга. Доволна, че Добс още не бе пристигнал, Натали внимателно заобиколи сградата и отключи вратата на „Галаксиз“.

След като се промъкна вътре, спря за момент и се ослуша, долепила гръб към стената. Цареше мъртва тишина. За щастие обаче не бе съвсем тъмно. От ъгловия кабинет, където предполагаше, че е Лукас, в коридора се процеждаше светлина, достатъчна, за да различи очертанията на мебелите и компютрите. Внимателно запристъпва напред, докато достигна бюрото на секретарката. Мястото под него щеше да послужи като чудесно скривалище. Там щеше да бъде напълно скрита от погледите, освен ако някой не заобиколеше бюрото и не се наведеше да надникне под него. Това обаче бе малко вероятно. Но ако все пак се случеше, бе готова за всичко, помисли си тя, като потупа револвера под мишницата си.

След малко повече от половин час, но все пак двадесет минути по-рано, отколкото бе очаквала, Натали чу стъпки, идващи откъм кабинетите. Реши, че Лукас е излязъл в коридора. За момент настъпи тишина, сетне входната врата се отвори и някой влезе вътре.

Нима бе само един, запита се тя, осъзнала единствения недостатък на скривалището си. В него не можеха да я забележат, ала и тя не можеше да вижда нищо! Притаила дъх, напрегна слуха си.

— Ей? — отекна нечий непознат глас в празния коридор. — Има ли някой?

— Добс? — долетя гласът на Лукас откъм сенките в края на коридора.

Тя чу прошумоляването на дрехи, когато някой — дали бе Марти Добс? — рязко се обърна.

— Лукас Синклер? — настъпи мълчание. — Няма нужда от такъв драматизъм, господин Синклер — продължи непознатият глас. — Както виждате, сам съм.

Натали чу как входната врата се отвори и затвори. Вероятно Лукас бе погледнал навън.

Лампите светнаха.

— Не приличате много на брат си — забеляза Марти Добс.

— Аз съм негов природен брат.

— И сте много по-възрастен от него.

— Да, аз съм неговият по-голям брат — в гласа на Лукас прозвуча предизвикателен сарказъм. Натали се удиви колко различен й се струва сега. Бе някак груб — това бе единственото определение, което й дойде на ум.

— Питам се защо никога не ми е споменавал за вас? Горкият Рики и аз бяхме станали твърде… близки по време на съвместната ни работа.

— Да, сигурно — в гласа на Лукас се долавяше нетърпение. — Виж, Добс, не сме се срещнали, за да обсъждаме отношенията ти с „бедния Рики“, а за да сключим сделка. Затова престани да разтягаш локуми.

— Изобщо не приличате на него — повтори Добс. — Той бе безупречно възпитан.

— Сега обаче е мъртъв.

— Беше случайна злополука — спокойно отвърна Добс. — Ние възнамерявахме само да го сплашим, за да изплаща задълженията си редовно.

— Той ми дължеше двадесет хиляди долара, когато вие направихте така, че да се забие в онази стена с деветдесет километра в час!

— О, значи вие му ги бяхте дали? — отвърна Добс, който нито отрече, нито потвърди обвинението. — Рик внесе двадесет хиляди, за да погаси част от дълга си. Мисля, че беше през миналия януари. Чудех се кой ли му е дал парите. Каза, че не е майка му.

— Тази дърта вещица се оказа по-умна от мен — изръмжа Лукас. — Сигурно е знаела, че само я будалка с приказките си за своята страхотна компания.

— О, предполагам, че не те е подмамил само с това?

— По дяволите, не! Изигра ми цяло представление. Увери ме, че той и съдружникът му са изобретили „най-великата компютърна игра след Костенурките нинджа“, с която ще направят бум на пазара. Разправяше, че ще натрупа милиони, и всичко, от което имал нужда, били малко сухи пари, за да я доизкусурят. Аз съм щял да си възвърна парите поне десетократно, даже двайсетократно, ако нещата се развивали според предвижданията му. По дяволите! — избухна Лукас, поразявайки Натали както с изобретателността си, така и с неподозираните си актьорски умения. — Тая компания се оказа пълен боклук! Е, предполагам, че припечелва по нещо. Или по-точно щеше да припечелва, ако възпитаното ми малко братче не си свиваше голяма част от печалбите. Но за мен такава дреболия не заслужава внимание. Нямам търпение да правя пари стотинка по стотинка.

— И затова ти трябвам аз, така ли?

— Да — тонът на Лукас бе толкова циничен, че Натали си представи ясно арогантния му израз и наперената поза. — Точно затова ми трябваш.

— Предполагам, че искаш аз да ти върна твоите двадесет хиляди?

— Мислиш в правилна посока, обаче бъркаш сумата.

Настъпи мълчание.

— Искам двеста хиляди.

Натали безмълвно ахна. Двеста хиляди долара. Накъде, за Бога, биеше Лукас?

— В замяна на какво? — хладнокръвно попита Марти Добс.

— Вече ти казах по телефона. Рик е водил пълен отчет на плащанията си. Наистина много подробен отчет, ако схващаш какво искам да кажа. Бил е истински педант. Записвал си е всичко — дати, суми, просрочвания, плащания. Дори има много интересен списък на другите ти клиенти. Някои от тях са наистина важни клечки — продължаваше Лукас. — Записвал е и заплахите, които си му отправял.

Свита под бюрото, Натали се запита дали Лукас не отива твърде далеч.

— Аз никога не отправям заплахи, господин Синклер — изведнъж гласът на Марти Добс стана леденостудено. — Аз давам обещания. А сега ще дам и на теб едно обещание. Ти ще ми дадеш всички записки, които казваш, че си е водил брат ти, а аз ще те оставя да си отидеш жив от тук.

Натали потръпна. Припомни си как се бе питала дали Добс е в състояние да извърши насилие. Сега бе сигурна — човек, който можеше да говори по този начин, бе способен на хладнокръвно убийство. „Пази се, Лукас! — мислено възкликна тя. — Пази се!“

— Ще ти ги дам веднага щом получа двестате… — разнесе се силен удар, последван от сподавен стон. Нечие тяло тежко тупна на пода.

Натали замръзна неподвижно в скривалището си. Напрегнала всеки мускул на тялото си, зачака да чуе още нещо. Какво ставаше там? Кого бяха ударили? Кой бе изстенал? Чие тяло бе проснато на пода? „Моля те, Господи, дано не е Лукас!“ — молеше се тя, макар да бе почти сигурна, че е той.

— Какво, по дяволите… — прозвуча изненаданият глас на Калвин Малоуни. — Ами че това е оня тип от бара! Оня, дето… Ъъъ…

— Който ти е отнесъл главата ли? — любезно попита шефът му.

— Тоя нещастник ме изненада! — оправда се Кал. — Нямаше да успее, ако не беше онова маце.

— Ах, да, жената. Питам се каква ли е нейната роля във всичко това?

— Искаш ли ей сега да научим? — ентусиазирано попита Кал.

Явно Добс бе кимнал утвърдително, с отчаяние помисли Натали, защото се чу ужасяващ удар, последван от болезнен стон. Тя притисна ръце към устата, за да сподави вика си. Не биваше да мърда, а трябваше да се пребори с влудяващия страх за мъжа, когото обичаше. Стой спокойно и чакай, нареди си тя. Все щеше да се появи удобен случай да спаси и двама им.

Последва още един удар. Божичко, нима Кал риташе Лукас?! Нов стон. Но защо Лукас не се съпротивяваше? И къде, по дяволите, се бе дянал баща й, точно когато имаше нужда от него?! Нима дори не бе проверил оставените за него съобщения?

— Достатъчно, Кал — остро нареди Добс. На Натали й идеше да го разцелува.

— Дължа му го! — изръмжа Кал.

— Напълно те разбирам — съчувствено каза Добс. — Обаче ще трябва да почакаш. Имам нужда от него, за да ми покаже къде са онези записки и да ме осведоми за жената. Когато ги получа, можеш да инсценираш още един нещастен случай, също както направи с бедния Рики — гласът му отново стана студен. — Изправи го на крака.

Настъпи продължителна тишина. Сетне се чу удар и пъшкане.

— Я ставай, Синклер, преди наистина да те е заболяло!

Натали не можеше да издържа повече. Не биваше да се крие под бюрото, докато този мръсник превръща Лукас в кървава пихтия! А единственият начин да се намеси бе да се измъкне оттам. Бързо изпълзя на четири крака и надникна иззад ръба на бюрото. Носът й едва не се опря в чифт крака, обути в скъпи широки светлокафяви панталони.

Самият Марти Добс, от плът и кръв! Нямаше да бъде трудно. Тя тъкмо плъзгаше ръка под ревера на сакото си, когато между крачолите на Добс съзря Лукас да се олюлява замаяно, превит на две. Зад него стоеше Кал Малоуни, стиснал в ръката си пистолет с насочена напред дръжка, която явно използваше, за да удря. На лицето му бе изписана злобна усмивка. По шията на Лукас се стичаше струйка кръв и попиваше в яката на ризата му. Натали изпита безумно желание да се втурне напред като разярен бик и да впие зъби в ръката, стиснала оръжието. С огромно усилие на волята си наложи да остане неподвижна. Стиснала дръжката на револвера под сакото си, заповтаря, че трябва да чака и да издебне подходящия момент. Кал или Лукас щяха се помръднат и тя щеше да хване мръсника точно на прицел. Изведнъж обаче Кал блъсна Лукас и се изсмя, когато той се олюля.

Заслепена от ярост, Натали забрави всичко, което бе учила за значението на хладнокръвието в своята професия. Нададе гневен вик, скочи на крака и хвана панталоните на Добс, който изгуби равновесие, и стовари цялата си петдесеткилограмова тежест в гръдния кош на Кал Малоуни. Двамата се блъснаха в стената. Пистолетът излетя от ръката му.

Изведнъж настъпи страхотна бъркотия.

Някой я сграбчи изотзад — сигурно бе Марти Добс — и я откъсна от жертвата й. Натали падна на пода, претърколи се и отново скочи на крака, решена да се хвърли в битка за спасяването на ранения си любим.

— За Бога, Натали, изчезвай оттук! — изрева Лукас и я избута настрани. Изведнъж някой отново я хвана — този път със сигурност беше Марти Добс — и изви ръцете й назад. Но хватката му беше твърде слаба. Натали се досети, че я смята за по-безопасна, отколкото бе в действителност. Насочи вниманието си към Лукас. Той беше на крака! Тежките му боксьорски рамене бяха леко превити, докато юмруците му нанасяха удари с точността на машина. На Натали й се прииска да извика, за да го окуражи, сякаш беше на боксов мач.

Внезапно обаче видя пистолета, който бе избила от ръката на Кал Малоуни. Той лежеше на пода между двамата мъже, които си разменяха удари. Марти Добс също го бе видял и бавно я побутваше към него.

Натали настъпи крака на Добс с пета и силно я завъртя, като очакваше да чуе болезнен вик. Но за своя изненада той само изпъшка и я плесна по тила. Бе забравила, че няма токчета. Започна яростно да се бори, за да освободи ръцете си и да докопа своя револвер от кобура. Но Добс само я разтърси, сякаш бе парцалена кукла, и стисна гърлото й. Натали прекрати опитите си да достигне револвера си и сграбчи ръката му, борейки се за глътка въздух.

— Отпусни си ръчичките! — изсъска той в ухото й.

Натали го пусна, като кашляше и се давеше. Той веднага отслаби хватката си.

— Браво, ти си добро момиче. А сега върви с мен — нареди й Добс, като я побутна към пистолета на пода. — Ха така!

Тя послушно запристъпва с него, като леко хленчеше за по-голяма убедителност. Номерът й успя. Той отново я подцени и отпусна ръцете си, докато се навеждаше, за да вдигне оръжието. Натали бръкна под сакото си и извади своя револвер от кобура. Добс я забеляза твърде късно и безуспешно се опита да го избие от ръката й. Но тя се изви, за да му се изплъзне. Револверът изтрещя.

— Кучка! — изрева Добс и я пусна.

— Аз съм добре! — извика Натали на Лукас. Страхуваше се, че изстрелът може да отвлече вниманието му и Кал да се възползва от това. Сетне се изви назад и насочи револвера право между раздалечените изпъкнали очи на Марти Добс. — Ако мръднеш, ще те застрелям! — предупреди го тя. Той замръзна полуприведен, с ръка, протегната към пистолета на пода. — Или може би ще е по-добре да ти прострелям капачката на коляното — заплаши го и сведе леко дулото на оръжието си, като го предизвикваше да помръдне.

Добс изгледа първо пистолета, след това нея. Накрая много бавно отдръпна ръката си.

— Изправи се! — изкомандва Натали. — Хайде, до стената. А сега се обърни към нея. Сигурна съм, че това положение ти е познато.

Изчака го да застане, както му бе наредила. Сетне бутна очилата си нагоре и се огледа за пистолета. Беше точно до крака й. Наведе се надолу, без да отделя очи от Добс, и вдигна оръжието. Сетне извика през рамо към Лукас:

— Свърши ли?

— Още… малко — изпуфтя той, като сграбчи Малоуни с две ръце за ризата, и го блъсна в стената. Той се свлече, без да издаде звук.

Изведнъж, точно в момента, в който Лукас се опря на стената, тежко задъхан като ранен бик, откъм входа нахлуха полицаи.

— Крайно време беше да се появите! — възкликна Натали и се намръщи на баща си. — Вече започвах да се питам дали изобщо са ти предали съобщението ми.

— По дяволите, за какво съобщение говориш, малко момиченце? — Натан махна с ръка на Кофи да се погрижи за Добс и се пресегна да вземе пистолета на Малоуни от дъщеря си. — Ние през цялото време бяхме тук, в каросерията на микробуса на Даниел, в случай, че се наложи да помагаме.

— Да помагате ли? — тя понечи да пъхне своя револвер в кобура.

Баща й посочи към него и раздвижи пръсти:

— Дай ми го. От отдела по балистика ще искат да го видят.

Натали му подаде и своето оръжие.

— Достатъчно ли записахте? — попита Лукас, който се отдели от стената, докато Ларсън се наведе да вдигне безчувственото тяло на Калвин Малоуни.

— Достатъчно — промърмори Натан, докато наблюдаваше как дъщеря му се пресяга да хване изцапаната с кръв ръка на Лукас Синклер. Тя обви другата си ръка около кръста му и внимателно пъхна рамото си под мишницата му, за да го подкрепи.

— Освен ако онзи писък на Натали не е изтрил всичко — забеляза Кофи, който отвеждаше накуцващия Добс с белезници на ръцете.

Изстрелът, който Натали бе дала напосоки, го бе ранил в стъпалото.

— Направо ми спука тъпанчетата!

— За какво говори той? — попита тя, като местеше недоумяващ поглед от баща си към Лукас, когото водеше към бюрото.

— Поставихме подслушвателни устройства — отвърна Натан.

— Подслушвателни… — впери поглед в баща си и продължи невярващо: — Искаш да кажеш, че сте знаели за тази кретенска идея? И сте се съгласили да му помогнете да се самоубие?!

— Единствената кретенска идея тази вечер беше твоя — намеси се Лукас, преди Натан да отговори.

— През целия си живот не съм виждал по-глупаво нещо! — той се отпусна на ръба на бюрото. — Да изскочиш иззад бюрото като някоя креслива Амазонка, жадуваща кръв и разрушения, и то без ни най-малка представа в какво се забъркваш!

— Аз ли? — хапливо отвърна тя и се пресегна да разкопчее ризата му, сякаш Лукас беше дете. — Ако не се бях намесила, вече щеше да хлопаш на портите на ада, защото Кал Малоуни щеше да ти е пръснал мозъка!

— Ако не се беше скрила зад това бюро, никога нямаше да оставя Малоуни да ме бъхти така!

— Да го оставиш… — за миг ръцете й спряха да се занимават с ризата му. — Оставил си го да те удря?!

— А какво, по дяволите, можех да направя, когато те видях под бюрото?

— Видял си ме?!

— От задната дъска до пода има три сантиметра разстояние, през което се виждаха дупето ти и малките черни маратонки — Лукас й се усмихна и сърцето й заби лудо. — Никой друг, когото познавам, няма такива малки стъпала — пресегна се и докосна бузата. — Не можех да ги оставя да те наранят.

— И затова се остави да те пребият?! — възкликна тя и продължи да го разкопчава. Изпитваше нужда да бъде заета с нещо, за да не позволи на сълзите си да бликнат. — Да, в това има адски много смисъл!

— Повече, отколкото в твоя опит да обезвредиш Малоуни.

— Да, но той престана да те рита, нали? — разтвори ризата му и се пресегна да отлепи лейкопласта, с който към гърдите му бе прикрепен малък микрофон.

— Ауу! Божичко, Натали, по-леко!

— Какво има? — попита тя, като подаде микрофона на баща си, без да откъсва поглед от Лукас. — Да не би големият лош флотски офицер да го заболя?

— Да — призна той и разтри гърдите си, — боли. Навсякъде.

— Наистина ли? — гневният блясък в очите й се стопи.

— Наистина — промълви той, омаян от израза й на любяща загриженост.

— Чакай да видя — внимателно смъкна изцапаната с кръв риза от раменете му и нежно прокара ръце по гръдния му кош. — Дали не ти е счупил някое ребро?

Натан се изкашля:

— Искате ли да повикам лекар?

Но те не го чуха. Полицаят се усмихна и се изниза от офиса, като ги остави сами.

— О, Лукас! — тя докосна нежно синината отстрани на стомаха му. — Изглежда ужасно. Самият ти изглеждаш ужасно!

Всъщност той изглеждаше страхотно — наранен, но несломим. Моят герой, помисли си тя и изпита само сянка от угризение заради непростимите си чувства, абсолютно неприсъщи на еманципирана жена с нейната професия.

— Много ли те боли?

— Малко. Но не толкова, колкото можеш да предположиш по вида ми — излъга Лукас. Доставяше му огромно удоволствие жената, в която бе влюбен, да се суети около него.

— Наистина ли? — наведе се и съвсем леке целуна насинените му ребра. — Бих искала да направя нещо, за да облекча болката ти — отново го целуна, този път на мястото, откъдето бе отлепила лейкопласта.

— Ти вече го стори — Лукас обхвана лицето й и го повдигна нагоре. — Беше чудесна! — продължи той, като я погледна право в очите. — Истинска амазонка с ръста на Палечка. Но ако отново направиш нещо подобно, ще забравя, че съм офицер и джентълмен, и така ще те напляскам по дупето, че цяла седмица да не можеш да седнеш. Ясно ли е?

— А коя армия ще повикаш, за да ти помогне? — предизвикателно отвърна тя.

Той леко се засмя, като внимаваше да не го заболи.

— Знаеш ли, нямаш никакво чувство за мярка!

Натали хвана между дланите си ръката му с татуировката на кобрата и я притисна към бузата си. После целуна разранените кокалчета на пръстите му. Той издърпа ръката си от нейните много внимателно и я прегърна, като разтвори колене, за да я притисне към себе си.

— Сега най-сетне разбрах какво ми харесва.

Натали сключи ръце около врата му и леко се отпусна на широките му рамене.

— И какво е то? — прошепна тя и доближи лицето си към неговото така, че устните им се докоснаха.

— Ти — отвърна Лукас.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — помилва с устни нежната кожа на бузата й. — Харесва ми и това, което харесваш ти.

— Да?

— Мен — леко се отдръпна, за да види реакцията й. Стояха един срещу друг, с впити едни в друг погледи. Дъхът им се сливаше.

— Но ние почти през цялото време се караме! — напомни му тя. Не знаеше какво друго да каже.

— Напротив, просто твърде оживено си разменяме мисли.

— А и аз не съм твоят тип. Ти сам го каза.

— Очевидно съм сгрешил. Аз не просто те харесвам — поясни Лукас. — Бог да ми е на помощ, аз те обичам! — добави той засмян.

— Надявах се, че е така, защото аз също те обичам. Бог да е на помощ и на двама ни!

— Амин! — завърши Лукас и я целуна силно.

— И сега — продължи Натали, когато успя да си поеме дъх, — какво ще правим?

— Ще се оженим — отвърна Лукас, сякаш отговорът се подразбираше.

Тя замислено го погледна.

— Наистина ли смяташ, че идеята е добра, Лукас? — изведнъж стана много сериозна. — Не че чувствата ми не са достатъчно силни… Напротив, обичам те безумно. Но ние сме съвсем различни. Може би ще трябва да поживеем известно време заедно, за да видим как ще потръгне, а?

— Ще се оженим! — настоя Лукас.

— Но ние нямаме нищо общо — тоест, почти нищо и…

— Освен най-важното — обхвана ханша й и я притисна към разтворените си бедра, за да подчертае смисъла на думите си.

— Но в живота има и други неща, освен невероятния секс.

— Невероятен, а? — захили се той.

Натали се намръщи.

— Не се опитвай да отклоняваш темата — строго каза тя. — В момента обсъждаме дали да се оженим, или…

— Ще се оженим — потрети Лукас с нетърпящ възражение тон. — Край на дискусията. А сега млъкни най-после, драка такава, и ме целуни.

Натали реши да отстъпи само този път, и то, защото Лукас бе ранен и може би не съзнаваше колко арогантно звучат думите му. Е, и тя не беше в настроение да спори…

Млъкна и го целуна. Страстно…