Мари Ферарела
Лунна страст (4)

Глава 4

Малките часове на деня вече прибираха своя данък. Пийналите мъже започваха да напускат кръчмата на Сам и да се отправят в мрака към домовете си: едни — с клатушкаща се походка, а други — опрели се на раменете на приятелите си. Вътре неколцина мъже, които нямаше къде да отидат или не желаеха да се прибират у дома, продължаваха да се облягат по грубите дървени маси.

Сам тежко въздъхна. Щеше му се и те вече да си тръгват. Но парите си бяха пари и в тези трудни времена човек и на едно петаче не обръщаше гръб, а камо ли на по-едри суми.

Вратата се отвори — за да влезе, а не за да излезе някой — и Сам повдигна гъстите си черни вежди. Той загледа Син-Джин, който мълчаливо се отправи към тезгяха и като стигна до него, се облегна с лакти. Кръчмарят преметна през рамо влажния пешкир и се наведе към Син-Джин:

— Отказа ли се да прекарваш сам нощта, приятелю?

Вече всички момичета бяха заети, но съответната сума щеше бързо да освободи някое от тях, за да се погрижи за удоволствието на Син-Джин. При това Сам знаеше, че една-две биха го сторили и без пари за него.

Въпросът на Сам извика образа на Рейчъл в съзнанието му и кръвта му се стрелна като куршум, изстрелян от най-добрите английски стрелци, които никога не пропускаха целта. Но изражението му с нищо не издаде чувствата му. Той дори успя весело да се усмихне:

— Уискито ти най-после си изигра ролята. Ако реша да яздя до вкъщи сигурно ще ме открият дълбоко заспал в някой храсталак. По-добре ще е да подремна в някоя от твоите стаи.

Той погледна към стълбището, което водеше до втория етаж. Там имаше няколко стаи, чиито врати бяха сбутани една в друга като илици, ушити от някой нескопосан пътуващ шивач.

— Имаш ли свободни стаи?

Сам се усмихна. Разбираше Син-Джин. Жена му бе починала преди две години, а може да бе и по-отдавна. Всеки мъж си имаше своите нужди, за които някой просто трябваше да се погрижи.

— Със или без компания?

Дори и да не бе капнал от умора, Син-Джин не би желал да притъпи въздействието на това, което се бе случило на по-малко от миля оттук. Устните на Рейчъл още изгаряха неговите. Той разкопча жилетката си.

— Без.

„Странни са сега младите мъже“ — помисли си Сам. Той повдигна широките си рамене, при което шевовете на ризата му изпукаха:

— Ще ти струва по-скъпо.

Син-Джин се наведе напред и повика Сам с пръст. Когато той се приближи, Син-Джин го попита:

— Защо?

Сам печелеше от всичко, което ставаше под покрива му, било то продажба на ейл, хазарт, храна за тялото или за душата, както той обичаше да нарича услугите, предлагани от момичетата му на клиентите.

— Ти си бизнесмен. Ще ме разбереш — той забеляза, че Син-Джин още чака обяснение. — Защото няма да платиш за услугите, които предлагаме, а ако някой друг би ползвал стаята, би могъл и да почерпи момичето и така да увеличи приходите ми — той се изхили на остроумието си. — Трябва да плащам данъци и да храня семейството си, както знаеш.

Единствената дъщеря на Сам бе избягала с един войник от армията на въстаниците преди няколко години. Тъй че, той всъщност нямаше семейство. Син-Джин се засмя и поклати глава:

— Трябва да пълниш и шкембето си.

Сам не се обиди на думите му, а с нежност поглади предмета на разговора им. От млади години имаше корем и не виждаше смисъл да полага усилия, за да промени нещата.

— Все някой трябва да го прави.

Син-Джин бръкна в кесията си и удари една монета на тезгяха. Ако скоро не се добереше до някое легло, щеше да падне и да заспи на пода.

— Искам най-малката ти стая.

Сам взе монетата и я претегли по навик в ръка, макар че имаше вяра на Син-Джин. Като остана доволен, той му каза:

— Ще вземеш моята стая. Момичетата са заели другите тази вечер — той забеляза, че челото на Сам се сбръчка и бързо добави: — Поне засега. Трябва да е заради пълнолунието. Събужда мъжките страсти.

Син-Джин си спомни как Рейчъл бе застанала боса с мускета в ръка, а луната хвърляше златни отблясъци върху кожата й.

— И женските.

Сам се разсмя и отново взе пешкира да подсуши една кана.

— Май си видял сестрата на Райли. Рейчъл й беше, мисля, името.

Ах, дъртакът му. Познава я, значи! Би било по-любезно от негова страна да го предупреди като разбра, че ще ходи у тях.

— Как разбра?

Сам подуши внимателно въздуха около Син-Джин.

— Ами, миришеш ми на изгорял барут — разсмя се силно той, развеселен от собствената си шега. След малко, като се поуспокои, рече: — Тя е истински таласъм! В колонията няма кой знай колко жени, но съм сигурен, че покрай нея никой няма да вземе да се увърта.

Син-Джин повдигна рамене. Беше уморен, болеше го глава и въобще не беше в настроение да обсъжда този въпрос, въпреки че съвсем не бе съгласен с преценката на Сам. Тя имаше огнени очи и апетитно сочни устни, тъй че щеше да предизвика мъжките интереси. Ако някой мъж можеше да се добере до нея жив! Син-Джин си спомни как държеше оръжието, насочено право към сърцето му. Но засега той кимна в знак на съгласие:

— Едва ли, освен ако някой не иска да му простреля носа или някои по-важни части.

Сам се подхили и остави пешкира. Изказването на Син-Джин бе предизвикало интереса му:

— Ти като че ли си се боричкал с нея.

Да, и така можеше да се каже. Син-Джин неволно облиза долната си устна, която още пазеше вкуса на целувката й.

— Така стана. Тя започна да ми чете конско, че съм бил напил брат й.

Това почти отговаряше на истината. Сам поклати глава и се намръщи.

— Заради тези жени ще ми се наложи да затворя кръчмата — той погледна към мъжете, които още дремеха по масите. Повечето се криеха при него от езиците на жените си. — Добре че никой не им обръща внимание.

Думите на Сам събудиха любопитството на Син-Джин, макар че Морфей притискаше клепачите му с тежката си ръка.

— Брат й Райли често ли идва тук?

Сам се замисли за младия мъж. Пиян или трезвен, той винаги вдигаше голям шум с приказките си.

— Струва ми се, не толкоз често, колкото би искал.

Кръчмарят поклати глава. Някои жени бяха тежък кръст за мъжете си. Неговата беше кротка до смъртта си, Боже успокой душата й! Но той познаваше други, които с удоволствие би напердашил или дори зарязал.

— На мъжа му трябва място да се поотпусне, особено на такъв като О’Рорк, който прекарва толкова време в мисли пред бюрото си.

Син-Джин се разсмя. Чувстваше се странно превъзбуден, като че ли тялото му, мускул по мускул, отново се бе почувствало бодро.

— Ти, пък, Сам, какво разбираш от мислене?

— Почти нищо — съгласи се кръчмарят, но това не можеше да промени мнението му. Той размаха края на пешкира пред лицето на Син-Джин, за да подчертае думите си, — но един вестникар сигурно мисли много. И когато вече е измислил нещо и го е написал на хартия, ясно е, че ще му се доще компания.

Разговорът за отскоро списвания вестник бе много интересен на Син-Джин. Той знаеше, че Сам обича да следи събитията и сигурно пръв си купуваше вестника.

— Имаш ли някой брой на „Вирджиния Газет“?

Сам помисли и кимна:

— Може още да се търкалят няколко отзад — той посочи с палец склада, където имаше всичко — от бъчви с уиски до бурета с барут. — Вестниците вършат добра работа да натъпчеш с тях обувки, или да застелеш рафтове, а и за друго. Чакай — той сложи ръка на гърдите на Син-Джин. — Ей сега ще ти ги донеса.

След няколко минути той отново се появи, като клатеше глава и мърмореше нещо под носа си:

— Все пак си мисля, че една купчина вестници, миришещи на мастило, не могат да заместят живата плът и кръв, Лоурънс!

Син-Джин взе трите броя на „Вирджиния Газет“, които му бе донесъл Сам, и ги пъхна под мишницата си.

— След твоето уиски, Сам, както е казал един наш известен сънародник, духът може да изпитва желания, които плътта, уви, е немощна да удовлетвори.

Сам се разсмя. Той блъсна с юмрук яките си гърди и те се заклатиха от силния удар.

— Не знам. Моята плът никога не е изпитвала немощ!

Син-Джин му кимна за лека нощ и се отправи към стълбите.

— Първата врата вдясно — извика му Сам. — Трябва да е свободна. Ако има някой, изхвърли го.

Син-Джин почувства, че умира за сън, и започна да омеква като памук. Щеше му се да няма никой в стаята. Нямаше никакво желание да се разправя с когото и да било. Бутна вратата и с облекчение видя, че стаята е празна. Влезе вътре и запали единствената свещ, поставена на едно обърнато с дъното нагоре буре. После затвори вратата с лакът, без да се обръща.

Въздъхна и седна на тясното легло, което изскърца под тежестта му, оплаквайки старостта си и прекалено грубата употреба. Син-Джин почти не забеляза това. Той изу ботушите си един след друг и ги запрати в ъгъла. После тежко се стовари върху постелята. Тя миришеше на прах и пот. Зачуди се колко ли двойки се бяха любили на нея след последното й пране. Вероятно, твърде много. Но, като войник, той бе спал и при по-лоши условия. Огледа се наоколо. Поне нямаше бълхи, успокои се той, или пък дребни животинки с остри зъби, с които да трябва да споделя леглото.

Светлината на свещта бе прогонила тъмнината в ъглите и потрепваше от течението, което се просмукваше през рамката на прозореца, като уплашено дете в студена нощ. Докато лежеше, Син-Джин усети, че само тялото му е изтощено, но умът му като че ли беше още бодър и скоро нямаше да заспи. Той въздъхна и взе вестника, издаван от Райли в четири страници. Опря се на лакът и прочете една статия, после — още една и усети, че му става интересно.

Повечето статии съдържаха най-различни новини за хората от околността. Той дори откри и една малка бележка на последната страница, че на Джейсън Макинли и жена му Кристина се е родил втори син.

Син-Джин изви нагоре устни, като си спомни как изглеждаше Кристина доскоро. Дори и с големия си корем бе хубава. Той се зачуди как бе успял да предизвика гнева на боговете, че да го лишат от радостите и даровете, с които бяха облагодетелствали Джейсън Макинли. Въздъхна през зъби и пусна вестника върху смачканата завивка. Нямаше никакъв смисъл да мисли за това и да се опитва да открие отговора. Отговор просто нямаше.

Съдбата, Бог, или това, което управляваше човешкия живот, не даваше обяснения на смъртните. Едва ли щеше да даде обяснение за делата си и на него. То или Той вършеше това, което желае, и смъртните нямаха право да задават въпроси, а само да живеят.

Той сплете ръце и ги пъхна под главата си. Шумът, идещ от бара, взе постепенно да затихва и да напомня плисък на вълни, миещи брега на някой тих плаж. Той усети, че клепачите му натежават. Мислите му започнаха да се разсейват като облаци, понесени от силен вятър.

Сънят вече бе започнал да обвива с дългите си пръсти душата му, когато му се стори, че дочува един по-друг шум, идващ от съседната стая. Обърна глава натам и се заслуша.

Това беше шум от любенето на мъж и жена. Звуците му се премесиха с неясните образи, появили се в съзнанието му, и той накрая почти повярва, че мъжът бе той, а жената… жената в прегръдките му не беше починалата му съпруга, нито Ванеса, тази, която първа бе откраднала сърцето му. Не, тази жена бе дарена с вирнат нос и ирландска брадичка. Косата й беше от огън, а очите й — от изумруди. Смееше се със зъл, похотлив смях, който проникваше във всички фибри на тялото му. Когато спря да се смее, тя го дари с целувка, която завинаги погълна душата му. Последният образ в съзнанието на Син-Джин, преди сънят да го покори, беше на Рейчъл. Тя протягаше ръце към него. Беше отметнала глава и пред очите му се откриваше алабастровобялата й шия и подканваше устните му да й се насладят.

Той почувства как тялото му изгаря от страст.