Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунна светлина (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moonlight Lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мари Ферарела. Лунна страст

ИК „Евразия“ ООД, София, 1994

ISBN: 954-628-008-9

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Рейчъл обви пръсти около един от стълбовете, които крепяха огромното легло; тук бе спал Франклин по време на престоя си в дома на Син-Джин. Момичето гледаше как старецът опакова нещата си; всички останали бяха вече долу и ги чакаха.

Идваше тук за първи път и се опитваше да не изглежда толкова респектирана от обстановката. Къщата беше красива и просторна — е, може би не бе чак толкова голяма като имението на Макинли, но притежаваше свой собствен характер. Характера на Син-Джин. Тя го усещаше във всичко. Като че ли всички стаи бяха огрени от слънце, и момичето почувства някаква топлина още на входа между двете дорийски колони, когато пристъпи вътре за първи път.

Райли я доведе, за да поднесе почитанията си на Франклин, или поне така й каза; видният държавник заминаваше за Париж.

— Наистина ли трябва да заминеш толкова скоро? — попита тъжно момичето. — Стоя тук съвсем малко и ето че вече си тръгваш! Просто не си заслужаваше да пътуваш толкова дълго и морската болест да те измъчва заради толкова кратко гостуване.

Най-после Франклин успя да затвори куфара. Нямаше друг багаж — нуждите на един възрастен човек са съвсем скромни.

— Струваше си да дойда въпреки всичко, включително и морската болест — каза той и притисна крехките й рамене.

— Когато видя тебе и другите си приятели, сякаш животът ми се удължава. Но сама разбираш, че мирният договор не може да отчита простичките желания на един обикновен човек.

Момичето го прегърна и промълви:

— Никога не си бил обикновен човек.

Франклин я отдръпна леко от себе си, за да се вгледа в лицето й.

— Много те обичам, Рейчъл О’Рорк. Само да беше десет години по-голяма или пък аз — с двайсет години по-млад! — той се усмихна и й намигна. — Хайде, че готвачът на мистър Син-Джин ни е приготвил истинско угощение, а аз просто умирам от глад.

Старецът се засмя и се потупа по корема, после тръгна надолу към трапезарията.

Хранеха се заедно за последен път. Рейчъл никак не беше гладна и в главата й непрекъснато се въртеше мисълта, че може би вижда стареца за последен път. Опитваше се да не мисли за напредналата му възраст и за влошеното му здраве. Все пак той изглеждаше толкова неуязвим — както за времето, така и за смъртта. Но Рейчъл знаеше, че няма човек, който да е неподвластен на тези два велики унищожителя. Много й се искаше той да си остане тук или поне да бе постоял по-дълго.

Сега, докато бяха на масата, Франклин насочваше разговора, и не от самолюбие, а просто защото другите очакваха от него това; всички попиваха жадно мнението му по един или друг въпрос.

Франклин замълча и отпи от виното — най-приятната съставна част от всяко хранене. Той задържа изпитателния си поглед върху Райли и каза:

— Искам да ти предложа нещо, момче.

Брат й бе изненадан от тона му, който съдържаше някакво неясно обещание. Вдигна вежди и се взря в очите на Франклин, който не откъсваше поглед от него през очилата си.

— Да?

— Ела с мене.

Каза го толкова простичко, че Райли не бе сигурен дали е чул добре. Той погледна най-напред сестра си, а после Син-Джин и все пак успя да каже:

— Какво?

— Искам да дойдеш с мене — каза той малко по-високо, защото почувства, че семето е попаднало в благодатна почва. — Мирният договор ще остане в историята — в нашата история, и някой трябва да разкаже за него — Франклин се наведе, забравил за празната чаша в ръката си. — Прочетох някои твои неща, момче. Изразяваш се с лекота, точно и ясно, и в текстовете ти няма двусмислици, както много често се случва при някои други — той остави чашата и с решителен жест разпери длани върху масата, за да подчертае значението на думите си. — Децата, които тепърва ще се родят, трябва да научат за всичко, което правим сега. Ако не бъде записана правилно, историята престава да бъде история. Е, какво ще кажеш, момче?

Предложението бе наистина съблазнително — такъв шанс човек среща веднъж в живота си. Но все пак не биваше да забравя, че вестникът му едва прохождаше, и ако го остави сега, може би никога нямаше да се изправи на крака.

Здравият разум надделя над изкушението. Райли въздъхна и каза:

— Колкото и да ми се иска да дойда, няма да мога.

Франклин знаеше какво е чувство за дълг, а също и какво означава да се поставят основите на едно бъдеще.

— Да, разбирам — вестникът — кимна разочарован той. — Жалко — помълча, после спря поглед върху Рейчъл и в очите му припламнаха светлинки. — Е, а ти какво ще кажеш?

Беше сигурна, че не е чула добре и попита:

— Аз ли?

— Да, ти. Защо не? — познаваше я толкова отдавна и беше сигурен, че тя ще се справи чудесно. — Овладяла си този занаят не по-зле от брат ти. Имате еднакви възгледи, един и същи маниер на писане.

Рейчъл прехапа устни. Син-Джин прочете в очите й, че тази идея много й допада — наистина много.

Което не можеше да се каже за него самия — и не защото се съмняваше във възможностите на момичето; щом си науми веднъж нещо, тя ще мине през огън и вода, но ще го направи, и то добре. Ако инатът имаше лице, щеше да изглежда точно като нея. Нито пък беше толкова ограничен и дребнав да си мисли, че в предложението на Франклин има нещо нередно. Син-Джин просто не искаше да се разделя от нея за толкова дълго време, особено пък когато между тях имаше толкова много неизяснени неща.

Рейчъл хвърли кос поглед към англичанина. „Кажи нещо, глупако, кажи, че не искаш да замина.“

Но тя знаеше, че дори и да се бе възпротивил, нямаше да го послуша. Не можеше да търпи някой да й заповядва, макар и да знаеше, че е за нейно добро; усещаше, че Син-Джин е влюбен в нея, но изобщо не беше наясно със собствените си чувства. Само можеше да предполага, че и той още не е сигурен кое ще бъде най-доброто за нея. Рейчъл си помисли за думите на Франклин — това е история. Тя щеше да отрази едно историческо събитие.

— Съгласна съм — каза тя и в гласа й прозвуча ентусиазъм. — Ако, разбира се, Райли няма нищо против.

— Да имам нещо против ли? — засмя се брат й и изпита моментно чувство на завист. — Тъкмо ще имам възможност да се порадвам на малко мир и тишина — той изведнъж стана сериозен. — Въпреки всичко това е едно много дълго пътуване — и можеше да й се случи всичко, докато е далече от дома.

Рейчъл знаеше колко се тревожи за нея Райли и й беше мъчно за него.

— И аз няма да мога да издържа, така ли? — попита предизвикателно тя.

Райли се засмя и каза:

— Не, просто ми стана мъчно за горкия мистър Франклин и за капитана на кораба, които ще трябва да те търпят толкова дълго време.

Тази словесна престрелка доставяше истинско удоволствие на стареца. Самият той бе израснал в семейство със седемнадесет деца, където непрекъснато се водеха малки и големи войни — понякога забавни, понякога — съвсем сериозни.

— О, компанията й би била истинско удоволствие за мен. Все пак с нас трябва да дойде и още някой, за всеки случай — каза Франклин и погледна към Син-Джин — не би могъл да мечтае дори за по-подходящ придружител от него. — А вие какво ще кажете за предложението ми, млади господине? Бихте ли искали да дойдете с нас? Младежът, който ми помагаше досега, предпочете да остане в колониите, искам да кажа — в Щатите — поправи се той и се засмя на собствената си грешка. Щатите! Доставяше му удоволствие да произнася тази дума. Колко време и труд му бе струвало това име! — Имам нужда от силен млад човек, който да ми помага.

— Достатъчно силен е да ти носи куфарите — намеси се Рейчъл.

Колкото и да й се искаше, не можеше да скрие вълнението в гласа си. Надяваше се Син-Джин да отдаде вълнението й на радостта от предстоящото пътуване и възможността да вземе участие в едно историческо събитие, а не на факта, че и той ще дойде с тях.

— Нямам никакво намерение да превръщам Син-Джин в свой слуга, Рейчъл, и ти много добре разбираш това — Франклин погледна англичанина в очите. — Е, какво ще кажете за това? Ще можете ли да дойдете с нас?

Син-Джин си спомни за писмото от Ванеса, което стоеше на бюрото му в очакване на отговор. Досега не бе имал време да направи това, а ето че сега му се удаваше чудесната възможност да замине за Англия. Като че ли и небето му помагаше да вземе решение.

В плантацията имаше хиляди дреболии, които трябваше да уреди. Скоро започваше активният сезон за земеделските работи и присъствието му тук бе крайно необходимо. Тогава си помисли как ще прекара едно безкрайно дълго лято без Рейчъл и не остана никакво място за колебание — беше възможно само едно-единствено решение.

Ще направи всичко възможно да убеди приятелите си да го заместят. Щеше да бъде с нея! Нито едно от задълженията му тук не можеше да се сравнява с необходимостта да бъде заедно с нея.

— Това може да се уреди — каза най-после той.

— Чудесно! — извика радостно Франклин и плесна с ръце.

 

 

— За колко време? — попита Джейсън и се облегна на ръба на бюрото.

— Може би до жътва — Син-Джин се изправи и прокара ръка през косата си. Много добре съзнаваше за какво го моли и колко проблеми щеше да създаде това на приятеля му. Можеше да има пълно доверие в Бронсън, но имаше неща, с които управителят просто нямаше да може да се справи. Някой трябваше да го направлява и да му дава съвети.

Син-Джин се обърна и отново погледна Джейсън.

— Нямаше да те моля за това, ако не беше толкова важно.

Джейсън не се нуждаеше от повече обяснения и кимна с глава в знак на съгласие.

— Разбирам те напълно.

Не беше толкова просто и Син-Джин се измъчваше от угризения на съвестта, че трябва да занимава приятеля си с толкова главоболни неща като управлението на цяло едно стопанство през активния земеделски сезон.

— Ако ти е тежко… — започна той.

Джейсън се засмя и поклати глава, за да му покаже, че не е необходимо да продължава.

— Ако откажа и това ти попречи да заминеш, Кристина ще ме одере жив, или, което е още по-лошо, няма да допусне да припаря до леглото й — той се обърна към бюрото, където бе оставил счетоводната книга. Трябваше да се залови за работа, и то колкото се може по-бързо. — Ще се справя. Пък и Кристофър е достатъчно голям, за да помогне. Благодарение на грижите на Кристина и баща ми, момчето има мозък в главата си. Спокойно мога да разчитам на него да работи заедно с Бронсън и да наглежда засаждането. Ако възникне някакъв проблем, аз съм насреща. Все пак не е като да нямам никой, който да ми помага — Джейсън скръсти ръце и погледна приятеля си. — Ти май здравата си хлътнал, а?

— Никога досега не съм хлътвал така — Син-Джин прехапа език; все пак в продължение на няколко години бе женен за сестра му. — Виж, не исках да кажа…

Джейсън вдигна ръка, за да предотврати каквито и да било обяснения.

— Няма нищо. Вярно е, че съм неин брат, но никога не съм бил сляп за недостатъците й. Беше много проклета и ти бе единственият, с когото се държеше добре. А и аз не съм толкова глупав, за да разбера, че в живота на един мъж може да има повече от една жена — като си помисли за Рейчъл, Джейсън добави: — Просто ми се струва, че момичето е малко вироглаво.

Безспорно, това си беше точно така — любовта е сляпа, но не и в този случай.

— Вярно, че е доста вироглава, и колкото и да е странно, това е едно от нещата, заради които я харесвам. Огнена е също като Кристина.

Джейсън много добре разбираше какво означава това.

— Моите съболезнования и най-сърдечни благопожелания, тогава — Джейсън го потупа по гърба и се засмя. — Ако се ожениш за нея, никога няма да ти е скучно, а няма да имаш и секунда време, за да съжаляваш за каквото и да било.

— За какво трябва да се съжалява? — попита Кристина и прекрачи прага на стаята.

Джейсън стана и я прихвана през кръста, за да я целуне по бузата.

— За нищо. Нищо нищичко, още от първия ден, когато те видях.

— Беше нощ, а не ден — припомни му тя.

— Да, беше нощ — въздъхна той, като си спомни първата им среща. — Тогава си помислих, че си някое изчадие адово, изпратено от злите духове, за да ме съблазни.

Тя знаеше какво да му отговори, но си замълча, защото усети, че двамата разговарят за нещо много важно — пък и бе прочела тревога в очите на Син-Джин.

— И вие ли си припомняхте отминалите дни? — погледът й очаквателно се спря най-напред на единия, после — на другия. — Прекалено млади сте за подобен род занимания.

— Син-Джин заминава.

— О, не — възкликна разочаровано тя. Кристина бе много привързана към него и беше свикнала с присъствието му в своя дом. Беше се надявала, че той ще се ожени за Рейчъл и ще пусне корени тук, а сега се оказва, че той ги изтръгва заедно с пръстта.

— Защо?

Син-Джин разбра за какво си мисли тя и побърза да я успокои:

— Не завинаги, само за няколко месеца. Отивам в Париж с Франклин.

Джейсън наклони глава и закачливо я погледна.

— И с Рейчъл — добави многозначително той.

Това съвсем променяше нещата — и малко ги объркваше.

— Обясни ми какво става — каза тя с повелителен тон.

Син-Джин й разказа съвсем простичко за плановете си. Кристина кимна одобрително с глава и сложи ръката си в неговата. Откакто бе спасил живота й, тя се чувстваше отговорна за неговото щастие. Изглежда, че сега той бе съвсем близо до него.

— Върви и не се тревожи за плантацията. Аз ще имам грижата Джейсън да направи всичко необходимо, за да не се почувства твоето отсъствие.

Джейсън му намигна и се обърна към жена си:

— Ти май се разпореждаш прекалено свободно с моето време.

Тя го потупа по бузата така, както една майка би докоснала непослушното си дете.

— Просто знам на какво си способен, мили мой.

Тя имаше дума при всяко негово решение и Джейсън добави:

— Имам намерение да помоля за помощ и Кристофър.

Тя засия.

— О, той ще бъде много горд, както биха се гордели родителите му и дядо му — каза тя, като си помисли за Морган. — Особено дядо му. И така — тя сключи ръце около рамото на Син-Джин, — въпросът е решен. Кога тръгвате?

— Корабът заминава утре.

Тя го побутна към вратата.

— Тогава побързай да си приготвиш нещата.

Син-Джин поклати глава, за да я спре.

— Всичко е готово.

Винаги можеше да разчита на тях и той го знаеше, помисли си тя. Това бе чудесно — приятелите трябва да си помагат един на друг, ако са истински приятели.

— Тогава всичко е наред — тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Грабни щастието, когато ти се удаде възможност за това, приятелю. То е нетърпеливо и никога не чака да се наумуваме — каза тя и погледна Джейсън.

Син-Джин кимна с глава и леко я целуна, после стисна ръката на Джейсън.

— Имаш страхотна съпруга, Джейсън. Винаги сме го знаели и двамата.

Джейсън кимна, като си спомни времето, когато и двамата бяха влюбени в Кристина; не се съмняваше, че и сега в сърцето на приятеля му, нейде дълбоко, бе останала частица от старата нежност, която бе изпитвал тогава. Джейсън наистина се радваше, че в живота на стария му приятел се бе появила Рейчъл.