Метаданни
Данни
- Серия
- Лунна светлина (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Moonlight Lover, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евразия, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- hol_back_girl (2009)
- Разпознаване и корекция
- asayva (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Мари Ферарела. Лунна страст
ИК „Евразия“ ООД, София, 1994
ISBN: 954-628-008-9
История
- — Добавяне
Глава 29
Дънкан Фитцхю стисна дръжката на сабята си, когато корабът му „Голдън Риуърд“ се приближи плътно до търговския съд. Досега вятърът и боговете бяха на негова страна, дай Боже да е така и занапред.
Той се усмихна, като си помисли колко са непостоянни и стихиите, и божията помощ — бяха го доказвали неведнъж. Самият той бе живо доказателство за това — беше плод от пиянското изстъпление на благородния господар, който в една лятна вечер бе изнасилил дъщерята на коняря си. На Дънкан му бяха необходими деветнадесет години, за да отмъсти за майка си, но все пак успя да го направи, и споменът за това всеки път го изпълваше със задоволство.
За главата му бе обявена награда и той тръгна по моретата, за да избяга от ръката на закона и да си търси щастието. Досега не можеше да се оплаче — съдбата бе милостива към него. Пиратският занаят беше доходен, а това бе особено важно, тъй като семейството от несретници, за които се грижеше той, непрекъснато нарастваше. Нарастваха и отговорностите на Фитцхю — трябваше да се хранят жени, деца, трябваше да бъдат утешавани безпомощни старци.
Ако бе имал късмета да се роди законен син на господаря, щеше да прави всичко това с такава лекота, сякаш смъркаше енфие.
Но тогава, заключи философски той и се облегна на парапета, никога не би попаднал на цялото това общество от нещастници и отчаяни главорези, освен ако някой път не видеше главата на някой от тях, нанизана върху сабята си.
В известен смисъл се чувстваше по-богат от всичките богаташи на света.
Дънкан се събра за първи път с подобни отрепки още на десетгодишна възраст, когато майка му почина и той остана сирак. Живееше където му падне, из разни съборетини или направо на улицата, и основното му занимание се свеждаше до търсенето на храна. Себеподобните му се грижеха за него както могат — подхвърляха му разни останки за ядене и го обличаха в същите дрипи, с които се обличаха самите те. Не би могъл и да иска повече от тях.
Той се научи да използва сабя толкова изкусно, колкото и собствения си ум. Въоръжен с тези умения и знания, той зачака търпеливо деня, когато най-после ще отмъсти на човека, опозорил майка му и заченал собствения му живот.
Но когато все пак успя да убие насилника, Дънкан разбра, че отмъщението не е сладко, то можеше да бъде само окончателно. Още същата нощ тръгна към морето, за да избегне сигурна смърт от ръцете на законните синове на господаря; неговите братя по баща с огромно удоволствие биха убили копелето, което бе имало наглостта да се роди от същото семе като тях. Бяха минали години оттогава и сега Дънкан бе повел след себе си същите хора, които някога го бяха прибрали при себе си. Опитваше се да им създаде приличен живот — в края на краищата той не беше пират, а само присвояваше неща, за които смяташе, че животът бе отнел на него и себеподобните му. Дънкан правеше разлика между тези две неща и се гордееше, че е приватизатор, а не някакъв си пират. Една хубава плячка и няколко тлъсти кесии можеха да осигурят „семейството“ му до края на зимата. След всяка зима следваше друга и работата просто нямаше край.
Той си помисли, че ще му бъде лесно да превземе кораба, който се полюшваше пред него.
— Брайън, вдигни факлата! — нареди той.
Дънкан вдигна бинокъла и се опита да види какво става там. Корабът наистина си беше един най-безобиден търговски съд, но може би с него пътуваше някой важен човек, за когото ще поискат откуп. Освен това сигурно превозваше някакви стоки, които после може да продадат и да вземат някоя пара, а това означаваше храна и дрехи за хората му. Друго не го интересуваше.
Пълнолунието не бе най-подходящото време за удар — Дънкан предпочиташе нощите, когато луната бе във фаза една четвърт. Тогава сякаш самото небе му помагаше да се прокрадне незабелязано към чуждия кораб като котка, която изневиделица е издебнала някое врабче. Но кораби минаваха рядко, а той трябваше да посрещне нуждите на своите хора, затова трябваше да нападнат сега.
На всичко отгоре някакъв глупак бе започнал да стреля още преди неговата заповед, дори бе успял да им счупи мачтата и това бе послужило като предупреждение за онези от търговския кораб. Дънкан внимателно огледа палубата през бинокъла и не видя никого, който да си заслужава вниманието — моряците се щураха като глупави пилета, разтреперани за живота си.
Не трябва да се плашат така, мислеше си той — в края на краищата Дънкан не бе никак кръвожаден, а неговите момчета не намираха никакво удоволствие в това да измъчват хора. Плячката бе единственото, което ги интересуваше.
Изведнъж Дънкан примижа и отново погледна през бинокъла — на кораба имаше жена, и то хубавица, доколко можеше да види от такова разстояние. Дългата й коса се развяваше на вятъра, а в ръцете си държеше револвер — жена с характер, засмя се той. Започваше да стана интересно, а можеше да стане и приятно.
Оръдейните залпове ги бяха наплашили ужасно, а Дънкан нямаше никакво намерение да убива моряците или пък да потопява кораба; това бе крайна мярка само в случай, че някой дръзне да се изпречи между него и плячката.
Интересуваше го само абордажът и прибирането на съкровищата. Бива си я, помисли си той за момичето и го погледна още веднъж, преди да свали бинокъла от очите си и да го подаде на младежа до себе си, без дори да го погледне. Беше чирак, когото успя да измъкне от бесилката.
— Слушайте, момчета — извика Дънкан и всички притихнаха в очакване на неговите заповеди. — Още няколко метра и сме готови за абордаж — той изтегли сабята и я вдигна високо над главата си. — Готови!
Всички годни да носят оръжие мъже се наредиха покрай десния борд, готови да се прехвърлят на чуждия кораб. За Дънкан бяха готови да идат и в пъкъла, ако той ги помоли за това.
— И помнете — ние сме тук, за да грабим, а не за да убиваме! Ще убивате само в краен случай, когато трябва да защитите живота си — той изгледа последователно всеки един от тях и добави: — Това се отнася и за тебе, Хокинз.
Хокинз нещо не му харесваше — беше зъл човек и понякога Дънкан си мислеше, че рано или късно ще им докара беля на главата. Засега обаче не бе направил нищо, заради което да бъде изгонен — всичко се свеждаше само до някакво предчувствие на Дънкан. Но той си знаеше, че предчувствията му никога досега не бяха го лъгали.
Корабите застанаха съвсем близо един до друг, като двойка при менует. Дънкан усети възбудата в кръвта си; с дългата си златистокафява коса, леко приведен напред и напрегнат като за полет, той приличаше на ястреб, готов да се спусне върху плячката си.
За десетте минути, с които разполагаше, Син-Джин направи всичко, което бе по силите му в момента. Без да обръща внимание на мърморенето и протестите на моряците, той успя да ги накара да се въоръжат. На „Чарлстън“ нямаше хора, обучени да воюват, и много от тях дори не знаеха как да си служат с оръжие. Въпреки всичко те знаеха, в морето може да бъдат нападнати я от пирати, я от всякакви други разбойници, между които Син-Джин не правеше никаква разлика. Всеки, който се опиташе да се прехвърли на кораба, беше опасен.
Макар и въоръжени, те далеч не създаваха и най-беглата представа за някаква армия. На Син-Джин много му стискаше да има до себе си сега поне няколко войника, а най-добре би било да има достатъчно, за да се справи с пиратската сган.
Корабите се опряха борд до борд като два овена, които са сплели рогата си един в друг; палубата се залюля пот краката им. Откъм пиратския кораб се чу див, смразяват кръвта вик, който вцепени моряците на „Чарлстън“. Изведнъж те плъпнаха по борда като червени мравки, решени да преградят пътя на черните. Отвсякъде се чуваха крясъци и заповеди да се предадат.
Син-Джин беше благодарен за това, че поне Франклин се бе съгласил да се махне от палубата и да стои долу при ранения капитан. С Рейчъл обаче не можа да се разбере — тя упорито отказваше да се прибере в каютата. Сега стоеше до него с револвер в едната си ръка и някакъв ръждив харпун в другата. Въобразява си, че е войник, отчаяно си помисли той.
Пиратите бяха плъзнали вече навсякъде.
— По дяволите, Рейчъл, слизай веднага долу! — изкрещя Син-Джин през страшната глъчка от диви, смразяващи кръвта писъци.
Тя усети как страхът я сграбчи в ледените си нокти, но нямаше да го остави за нищо на света. Трябваше да бъде тук, до него, последствията вече нямаха никакво значение.
— Справям се чудесно! — изкрещя тя в ухото му. Ако слезе долу, сигурно ще полудее от ужас, непрекъснато пи си представя, че е убит. Тук, до него, поне нямаше да я мъчи неизвестността.
Дънкан лесно си проби път до жената. Излезе прав — хубава беше, направо великолепно парче, помисли си той когато я видя отблизо. Тя и високият рус мъж до нея очевидно пътуваха заедно. Те тръгнаха към стълбите за каютите и Дънкан реши, че крият нещо — или някого. Толкоз по-зле, той ще разбере всичко за тях. Размахвайки тежката си къса сабя, той си проби път през група мъже, които ги гледаха с разширени от ужас очи; самите те бяха въоръжени кой с каквото падне. След няколко секунди вече беше пред онези двамата с оголена сабя в ръка. Изведнъж видя пред себе си Хокинз, който изскочи отнякъде и сграбчи Рейчъл за ръката.
— А, ето нещо против нощния студ! — той примлясна с уста и я дръпна към себе си.
Рейчъл се стресна и изпразни в него револвера; Хокинз изпищя и изцъкли очи още докато падаше — малко под рамото му зейна страшна черна дупка.
Брей, че жена! В очите на Дънкан припламна възхищение.
— Тази е моя! — обяви той пред хората си. Чуха се свиркания и груб циничен смях.
Сабята на Син-Джин се издигна във въздуха.
— Твоя, как пък не!
Дънкан се изсмя — най-после някой оказваше съпротива.
— Аз пък бях започнал да си мисля, че ще е съвсем скучно — той измери с поглед мъжа пред себе си и реши, че не е за подценяване. — Имам нужда от една хубава схватка тази вечер. А ти, американецо?
За разлика от Дънкан, Син-Джин не си падаше много-много по предизвикателствата, но това не му пречеше да си служи добре със сабята, когато се налага.
— Опитай — процеди през зъби той.
Металът звънна, когато тежката сабя на Син-Джин се удари в оръжието на пирата. Главатарят на едните бе влязъл в двубой с предводителя на другите и всички се скупчиха наоколо, за да наблюдават изхода на борбата.
За Рейчъл двубоят продължи цяла вечност; момичето не се сещаше дори да си поеме въздух, когато ту единият, ту другият — явно равностойни по майсторство и сила, бяха на ръба на смъртта или близо до победата. Нямаше нужда от други битки — всички знаеха, че съдбата на кораба ще се реши от изхода на този двубой.
Дънкан беше по-едрият и по-младият от двамата. Той разчиташе на предизвикателства и ругатни, от които противникът му ослепяваше от бяс и ставаше небрежен, а небрежният противник неминуемо биваше победен.
Дънкан си помисли, че е много приятно най-после да срещнеш равностоен противник. Не бе изпитвал от много отдавна силата на своето оръжие и сега това бе чудесен случай отново да докаже себе си в боя.
Двамата кръстосаха саби при ръкохватките и напрегнаха докрай мускулите на силните си ръце; лицата им бяха само на сантиметри разстояние едно от друго.
— Е, американецо, сигурно тази жена означава много за тебе. Не се тревожи, ще се отнасям добре с нея!
Син-Джин го блъсна силно назад. Дънкан се спъна, но бързо успя да стъпи на крака и кимна одобрително към противника си.
— Няма да можеш — каза с презрение Син-Джин, без да изпуска от погледа си младия пират.
С всяка атака, при всяка схватка той все повече и повече губеше сили, по челото му избиха ситни като мъниста капчици пот — все пак не бе хващал сабя от шест години. Изведнъж споменът за войната просветна в главата му с неумолима яснота, като че ли всичко беше вчера. Ръката ум потрепери, гърбът го болеше, а цялото му тяло бе из пълнено със страхотно напрежение.
Дънкан се биеше като на шега, биеше се за слава и самочувствие. Син-Джин имаше много по-сериозна причина — той се биеше за Рейчъл.
Понякога изходът на една битка се определя от отчаянието, както стана и сега. Макар и обзет от треската на умората и отчаянието, ударите на Син-Джин бяха точни, а енергията му — неотслабваща. Той продължаваше да изтласква назад пирата, който бе принуден да отстъпва. В един миг токът на ботуша му се закачи в едно въже, Дънкан нададе вик на изненада и падна назад.
Син-Джин побърза да се възползва от това и само след секунда острието на сабята му опря в гърлото на пиратския главатар.
— Браво, американецо — каза Дънкан бавно и с добре премерен тон — ако си поемеше прекалено дълбоко въздух, острието щеше да пробие гърлото и да го лиши от въздух завинаги.
Дънкан се усмихна на противника си и равните му бели зъби просветнаха на лунната светлина. Не му бе дошло още времето за умиране, пък и беше твърде унизително до се спъне в собствените си крака и да падне толкова глупаво. Сега нямаше да могат да вземат никаква плячка и всичко бе напразно. Край. Въпреки всичко Дънкан имаше свои собствени представи за чест — е, малко разбойнически, наистина, но той бе склонен да цени честта повече от златото.
С все същата застинала върху устните си усмивка Дънкан изучаваше лицето на противника си, който се бе навел над него. Не можеше да прочете изражението в очите му — жажда за отмъщение ли имаше в тях или снизходителност?
— Какво ще правиш с мене сега?
С опряна до гърлото на пиратския главатар сабя, Син-Джин вдигна поглед и видя скупчените наоколо моряци и пирати — всички бяха затаили дъх и не откъсваха поглед от ръката му.
Гледаха и чакаха.
Беше сигурен, че ако убие пирата, на кораба веднага ще настане хаос и сеч, и всичко щеше да бъде както в самото начало на нападението.
Освен това достатъчно се бе нагледал на кръв и убийства през живота си и не му трябваше ничия смърт.
Най-после той взе решение и вдигна сабята си във въздуха.
— Стани — заповяда той на легналия върху палубата пират.
Изненадан, Дънкан бавно се изправи. Той потърка шията си и усети върху пръстите си капчица кръв; през цялото това време не откъсваше поглед от лицето на противника си, който продължаваше да бъде нащрек.
— С удоволствие — каза Дънкан.