Барбара Делински
Обричане (2)

1.

Паркързвил не беше точно това, което беше очаквала. Главното здание, което се издигаше от горите на Бъркшир каунти, можеше да се смята привлекателно от гледна точка на вкуса на старата Нова Англия. Фасадата беше от старинни тухли с височина колкото три етажа, а огромният покрит с плочи покрив беше като начупен от капандури и кули. Ако имаше пълзящ по стените бръшлян, би могло да бъде взето за провинциален колеж.

Но бръшлян нямаше, а гледката се загрозяваше допълнително от кулите за стражите, които стърчаха самоуверено от двете страни.

Като се мъчеше с усилие на волята да овладее тревожните си чувства, Сабрина придърпа по-нависоко към врата си връхната си дреха от кашмир и се отправи към стъпалата, като обувките й скърцаха по заснежената пътека. Когато се изкачи и премина през две с нищо незабележителни дъбови врати, тя беше посрещната от едно трио затворнически персонал, за което можеше да се каже всичко друго, но не и че изглежда безобидно със сиво-кафявите униформи и строгото изражение на лицата. Тримата се бяха разположили удобно в една стаичка зад няколко пласта бронирано стъкло.

Тя приближи стаичката и се наведе към прозорчето, през което можеше да се говори. Употребявайки още веднъж съзнателната си воля, тя успя да изрече с глас, който не трябваше да издаде вълнението й:

— Името ми е Сабрина Стоун. Тук съм, за да видя Дерек Макгил.

Тъмничарят, който беше най-близо до прозорчето, я заразглежда много подробно. Той не беше млад мъж и в съсредоточения му поглед нямаше никаква следа от ехидство. Изучаваше я хладнокръвно и безстрастно и накрая попита с властен и безчувствен глас:

— Той очаква ли ви?

— Не.

Тъмничарят вдясно от него се зае да прелиства един огромен раздърпан тефтер. Той каза нещо на първия тъмничар, който повтори през прозорчето:

— Сабрина Стоун?

— Да.

Роднина ли сте?

Тя поклати глава.

— Адвокат?

— Не.

— Колега? От пресата?

— Просто приятел.

Вторият тъмничар намери страницата, която търсеше. Докато Сабрина го наблюдаваше, той прокара бавно пръсти по дължината му, спря се за малко, после още веднъж, преди да продължи нататък, накрая каза нещо на първия тъмничар, който обяви:

— Няма ви в списъка на посетителите.

Тя не знаеше нищо за списък на посетители. Всъщност тя не знаеше нищо за затворническия протокол, освен часовете за посещение, а и това научи по-рано същия ден, след като беше попитала по телефона.

Посещението, което правеше на Дерек, се дължеше на внезапен порив. Често беше мислила за него през осемнадесетте месеца, откакто той се беше появил на нейната тераса, но не си бе представяла, че ще има случая, а още по-малко дързостта да го потърси, докато не напусна Ню Йорк предния ден.

— Това значи ли, че не мога да го видя? — попита тя, като нервно подръпваше с пръсти кожената презрамка на чантата си.

— Това значи, че трябва да проверим — тъмничарят с рязко движение на главата си посочи една дълга дървена пейка вдясно зад Сабрина. — Седнете. Ще ви съобщим.

Сабрина очакваше, че ще последват справки, които ще отнемат часове.

— Но аз трябва… Времето ми е ограничено. Довечера трябва да бъда обратно в Ню Йорк.

Тъмничарят не каза нищо, тъй като здраво стиснатите му челюсти бяха достатъчно красноречиви. Той отправи още един, по-насочен бърз поглед към пейката.

Едва сдържайки се да не направи скандал, а това беше последното нещо, към което можеше да се стреми, Сабрина се примири с липсата на избор и се подчини. И така, тя седеше и гледаше и чакаше, като през всичкото време се опитваше да укроти конвулсиите в стомаха си.

Седенето беше неудобно. Пейката беше твърда, а между пътуването от Ню Йорк до Върмонт предния ден и от Върмонт до Масачузетс тя беше седяла много повече от обикновено. Беше изтръпнала.

Гледането беше обезсърчаващо. Сградата загуби очарованието си, след като беше преминала през вратите й, а постоянното дебнене на тъмничарите й действаше на нервите. След нея влязоха бавно други посетители, всеки един от тях беше разпитан накратко, а след това допуснат да премине през всеки от трите реда решетки. Те имаха много общо помежду си — груб, унил вид, който говореше нещо за тези, на които идваха на свиждане — сегашните другари на Дерек — и при мисълта за това кръвта й се смразяваше.

Тя наведе погледа си към коленете и съсредоточи вниманието си върху полата от шведска кожа, която беше облякла, за да й бъде топло, върху ръчно обработената кожа на колана й и леките гънки на твърде голямата си блуза. Огледа грижливо поддържаните си нокти и флорентинския си сватбен пръстен и стилния златен часовник, който обхващаше китката й. Тези неща бяха нейният контакт с друг, по-рафиниран свят и като ги гледаше, тя почти успяваше да елиминира обстановката, в която беше попаднала.

Най-лошо от всичко беше чакането. Ако седенето беше неудобно, а гледането обезсърчаващо, чакането представляваше истинско мъчение. Пет минути, десет минути, петнадесет минути — всяка минута означава време, през което да се мисли, а мисленето за това, което правеше, я караше да се чувства като болна. В импулсивните решения нямаше нищо лошо, стига само те да можеха да бъдат изпълнявани без много мислене. Принуждението да чака, да мисли, размиваше импулсивността и даваше възможност на разума бавно да надига глава.

Трябваше да се върне направо в Ню Йорк. Синът й имаше нужда от нея. Мъжът й ще е побеснял за това, че е оставила Ники. А ако Никълъс знаеше, че се е отбила да види Дерек, бесът му щеше да бъде безграничен.

Измъчваха я толкова много съмнения. Заради това. За всичко. Напоследък като че ли нямаше нищо друго, освен съмнения.

— Сабрина Стоун!

Главата й се разтресе, погледът й политна към караулката. След секунди тя беше на крака, след като й беше показан със знак първият ред решетки вляво от стаичката.

Ключалката щракна силно.

Както беше видяла от другите преди нея, тя тръгна и влезе в първото от двете оградени с решетки помещения. Вратата се затвори и заключи зад нея, докато тя се мъчеше да следи пороя от нареждания, който се изливаше от тъмничаря. През един прозорец встрани от караулката претърсиха чантата й. Тя свали палтото си, то също беше претърсено.

Втора ключалка щракна силно. Тъмничарят направи знак с пръст и тя влезе във второто отделение. Този път поискаха да влезе в една странична стая, където беше най-основно претърсена. След като най-после премина през третия и последен ред решетки, беше ескортирана по един коридор, след това нагоре по някакви стълби и отново надолу по друг коридор:

Най-толерантната дума, която можеше да намери, за да опише обстановката наоколо, беше думата строга. Коридорите бяха боядисани в същото безизразно сиво-зелено, което беше виждала напоследък в много болници. Гледката беше стерилна и същото щеше да важи за миризмата, ако ароматът на съмнителното готвено не проникваше от коридорите. А освен това имаше и шум — затръшващите се решетки, удари от стомана, далечни викове и не толкова далечни. Цялостният ефект беше като от ехо камера — разстройващ и безкраен.

След като премина през още една, снабдена с решетки врата, беше въведена в залата за свиждане. Тя беше голяма, много силно осветена и много гореща. Като се радваше, че вече си беше свалила палтото, тя огледа физиономиите в залата. Там се намираха половин дузина мъже в дочени дрехи заедно с гостите си, всички седнали на дървени столове с високи облегалки, които бяха безразборно разпръснати из залата. Тъмничарите бяха разпръснати по-малко безразборно, така че никой от затворниците не се намираше на повече от девет-десет фута от тях.

От Дерек нямаше следа.

Като не знаеше какво трябва да прави, но се чувстваше явно неудобно, след като беше изоставена от ескорта си точно на вратата, Сабрина се отправи към една двойка столове, които бяха отделени от другите. Отпусна се на единия от тях, преметна палтото върху скута си и се зае да разглежда линиите на дланта си, образувани от това, че беше стискала силно чантата си.

Малко по-късно от далечния край на залата се отвори една врата. Вдигна очи. Сърцето й замря, а после заби лудо. В главата й нахлуха хиляди съмнения, но делото беше извършено. Тя беше тук и Дерек беше пристигнал. Беше късно да се предприеме нещо срещу импулса, който я беше довел непоканена в този зловещ свят.

Той стоеше в рамките на вратата и я гледаше с широко отворени очи. Тя не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа по същия начин. Беше зашеметена и леко уплашена. Той приличаше толкова малко на себе си.

Нямаше го прецизно изпипания блейзер, елегантните панталони и излъсканите обувки. Нещо подобно на сако, което трудно се поддаваше на описание, висеше над рамото му, закачено на единия от пръстите му. Тъмната му коса беше по-дълга и леко рошава. Лицето му изглеждаше измършавяло, също както и бедрата му. Беше готова да помисли, че е загубил двадесет паунда от момента на затварянето, но раменете му бяха по-широки, а там, където ръкавите му бяха навити, се виждаха мускулестите му ръце.

Изглеждаше по-висок, отколкото в спомена й. Стоеше много изправен, почти в отбранителна поза, от която се излъчваше дързост, породена от гордостта на човек, на когото са отнели правото да бъде горд. В този си вид той изглеждаше застрашителен, застрашителен и недостъпен, а другите промени в него не прибавяха — нищо добро към образа му. Един малък, но с разкривени очертания белег се беше настанил точно под дясното му око, той беше на цвят червеникав и очевидно беше отскоро. Бледността на кожата му подчертаваше чернотата на брадата му, която на свой ред му придаваше по-суров вид.

Той действително изглеждаше така. И положително не се радваше, че я вижда.

„Защо съм тук?“ — извика тя в мигновена мълчалива паника. Тогава с бавни, широки крачки Дерек приближи, след което тя нямаше време нито за паника, нито за съжаление. Погледът му задържа нейния. В него имаше нещо подкупващо, което даже маската на въздържаност не можеше да прикрие.

Той спря до съседния до нея стол и остана там с опряна на облегалката ръка и с изправени рамене.

— Сабрина — гласът му прозвуча хладно, като беше или истински лишен от чувство, или грижливо обучен да звучи по този начин.

Тя кимна и затаи дъх.

— Как си?

— Много добре — каза тя и след като помълча, добави: — Не бях сигурна дали ме помниш.

— Помня те.

— Мина време.

— Осемнадесет месеца — уточни той, без да покаже каквото и да е вълнение.

За Сабрина беше ясно, че точното му знание за времето, когато се бяха видели, нямаше нищо общо лично с нея. Този човек беше арестуван три месеца по-късно и оттогава беше затворен. Беше сигурна, че той знае точно колко дни са изминали, откакто е загубил свободата си.

Той продължаваше да я разглежда внимателно. Бузите му бяха топли, но тя приписа заслугата на съскащия радиатор, тъй като погледът му се оказа по-хладен от гласа му. Очите му бяха сиви. Не беше го забелязала преди това. Всичко онова, което се беше записало в паметта й от онази далечна среща, беше тяхната топлота и разбиране. Но сега вече това не съществуваше. Очи, които предразполагат към доверие, наистина, но твърди като кремък.

Много й се искаше той да каже нещо, но навреме си спомни, че инициативата за това свиждане беше нейна. Затова попита:

— Как я караш?

Той леко повдигна едното си рамо. Втренченият му поглед не трепна. Изпитваше досада, че тя е дошла и може би имаше право. Тя не значеше нищо за него. Напълно възможно беше да е прекъснала нещо — каквото и да е от нещата, които затворниците правеха в два следобед в делничен ден. Изведнъж й мина през ума, че това прекъсване би могло да му създаде неприятности.

— Неподходящо ли е времето? — попита тя забързано, разтревожено. — Не те ли отвличам от…

— Не.

— Не бих искала да причиня…

— Не причиняваш.

Тя кимна, за да покаже, че го разбира. Зъбите й притиснаха долната й устна. Тя скръсти ръце, като дясната несъсредоточено мачкаше лявата. Погледът й се отправи към осигурения с решетка прозорец — би дала всичко, за да го отвори, после към близко стоящия тъмничар, който наблюдаваше, слухтеше. Откри, че липсата на възможност за усамотяване е унижаваща и се опита да си представи това, срещу което Дерек биваше изправен ден след ден.

Но не можеше да употреби въображението си. Нямаше успех. Пропастта помежду им беше огромна.

Поиска й се да я стесни и затова прошепна:

— Не искаш ли да седнеш?

В първия момент се уплаши, че ще откаже. Той отмести встрани погледа си, в който се четеше раздразнение, подчертано допълнително от потрепване на брадичката.

— По-добре ли ще е, ако си отида? — попита тя отново шепнешком.

Той не отговори, но изглежда претегляше за и против. Сабрина не му се сърдеше, макар и само за това, че в поведението му в този момент се съдържаше елемент на сила. Последното нещо, което можеше да му даде, беше чувството за сила.

Най-накрая той наметна сакото си върху стола, премести стола под удобен за себе си ъгъл, настаните на него и протегна краката си. В края на маневрата не беше напълно обърнат с лице към нея, нито съвсем до нея, просто на един метър безопасно разстояние.

Макар и седнал, изглеждаше огромен. Макар и отслабнал, изглеждаше силен. Преди осемнадесет месеца тя беше мислила за него в чисто интелектуален план: той беше репортер, дошъл да търси материал за репортаж, и въпреки че си беше отишъл с празни ръце, все пак й беше оказал някаква подкрепа. Но сега той нямаше никакво интелектуално излъчване. Беше неизразителен като името и цифрите, отпечатани с неизличимо мастило върху предния джоб на работната му дреха. Затворът беше отнел интелектуалната мантия и го беше оставил груб и суров, една чисто физическа субстанция.

Сабрина изведнъж почувства езика си вързан. Никога не беше попадала в затвор. Пътуването, което беше предприела, решетките, през които беше преминала, дебнещите погледи на тъмничарите — всичко това беше разстройващо. А Дерек — тя го беше виждала преди това само веднъж. Не го познаваше. Нямаше никаква представа за това, какво той мисли или чувства, никаква представа как тя трябва да се държи, какво трябва да каже. Даже не знаеше защо беше дошла. Но трябваше да каже нещо, защото иначе щяха да седят в мълчание.

— Не мислех, че ще искат да ме пуснат — успя най-после да изрече тя. — Извършиха някаква проверка, след като откриха, че името ми не е в твоя списък. Бях изненадана от това, че въпросът се уреди толкова бързо.

— Било им е необходимо само едно обаждане.

Тя се намръщи.

— На кого да се обадят?

— На мен.

Намръщването поизчезна от лицето й.

— О!

— Искали са да знаят коя си, какви са нашите отношения и дали искам да те видя.

Тя се замисли върху думите му и след това попита импулсивно:

— Откъде са можели да знаят, че не съм някоя злосторница, опитваща се да внесе нещо незаконно?

— Претърсили са те.

— О… Правилно — кимна тя, чувствайки се малко глупаво. И се изчерви. Мястото беше много горещо. Тя щеше да отстрани косата си от врата, само че не искаше да дава вид, че се оплаква от нещо. Може би горещината не измъчваше Дерек. Доколкото й беше известно, килията му беше нещо подобно на хамбар, в който случай горещината беше желана промяна.

Тя се покашля.

— И така, както и да е, благодаря ти, че си казал да.

— Толкова ли беше важно това за теб?

Тя помълча, кимна.

— Защо?

В началото тя не отговори. Той я наблюдаваше толкова напрегнато, че тя не можеше да направи много нещо, освен да мисли за способностите за чувство в този човек и факта, че те щяха да се похабят. Къде беше топлината, която тя помнеше? Сега не можеше да открие нищо от нея. Всички знаят, че затворът е ад, но, както се досети, само негов обитател можеше да знае истинското значение на тази дума. Тя не можеше да си състави представа за ужасните неща, които бяха превърнали Дерек Макгил в нещо толкова студено и грубо.

— Не знам — избъбри тя накрая, след това леко раздвижи тялото си и попита: — Сега вече името ми ще бъде ли в списъка ти?

— Да — тонът му стана по-циничен. — Смущава ли те това, че съществува списък, писмено доказателство, че си била тук?

Малко я смущаваше, но само защото се страхуваше от реакцията на Ник, ако узнаеше за посещението й. Бог им е свидетел, че напоследък често им се налагаше да воюват помежду си. Но тя не би го казала на Дерек. Не за това беше дошла.

— Не ме смущава — отговори тя, като си мислеше, че Ник никога няма да узнае. След това й дойде наум да попита: — Ограничен ли е броят на посещенията, на които имаш право?

— Да.

Очите й се разшириха.

— О, Боже мой! Не отнемам ли времето на някой друг?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Нямам много посетители.

Тя не можеше да повярва. Той се бе намирал във вихъра на живота, нещо повече — под светлината на прожекторите. Приемаше, че той винаги е бил заобиколен от хора, че са го познавали, спирали са го на улицата, поздравявали в ресторантите. Не можеше да повярва, че няма приятели и колеги, които биха искали да го посетят, да го ободрят, да му разкажат как върви светът.

— В случай, че не си забелязала — каза той като реакция срещу онова, което за нея представляваше очевиден скептицизъм, — това не е място за приеми. Затворите потискат и затворниците са като с вързани ръце за много неща.

— Но ти не си… — започна тя, без да мисли.

— Затворник? Съм.

— Но не си…

— Като тях? — завърши той вместо нея, като завъртя глава по посока на другите затворници в залата. — В очите на закона аз съм точно като тях. Няма значение къде съм бил в нормалния живот. Факт е, че излежавам три до седем години за убийство — погледът му задържа нейния по начин, от който личеше, че той умишлено се показва безчувствен. В тона му имаше съпротива и нещо повече от предизвикателство.

Сабрина отговори на предизвикателството.

— Предумишлено убийство. Обвинителят пледираше за по-сурова присъда, но съдията беше на друго мнение?

— Ти си следила съдебната процедура.

— Да. Аз… съжалявам.

Той повдигна въпросително вежди.

— Че си тук — обясни тя.

— Това не е твоя грешка.

— Не е. Но всичко изглежда не необходимо.

— Затворът не необходим? Трябва да видиш някои от момчетата тук. Много бързо ще си промениш мнението.

— Искам да кажа — додаде тя много тихо, — че ти не трябва да бъдеш тук.

Звукът, който излезе от него, беше дрезгав и приглушен, тъжен заместител на смях.

— Кажи това на съдията.

Тя се намръщи, после преглътна и попита в объркаността си:

— Как се случи това?

— Престъплението?

— Осъждането. Бях напълно сигурна, че един добър адвокат…

Той я прекъсна.

— Имах добър адвокат.

— Но имаше толкова много място за съмнение — настоя тя внимателно. — Все още съм изумена от това, че съдебните заседателите намериха за виновен.

— Може и да са били прави — декларира той незабавно.

— Не.

Устните му се присвиха в ъгълчетата на устата, като че ли нейната убеденост го забавляваше. Но това беше забавление без удоволствие и не продължи дълго.

— За това ли дойде, да ми го кажеш?

— Не. Но е истина.

— Много си наивна — лицето му придоби сериозно изражение. Той обърна глава и се загледа с блуждаещ поглед. — Ще се изумиш от това, на което е способен човек, когато е умело провокиран.

Тя не знаеше как да разбере това. Инстинктът й подсказваше, че той не говори за миналото, а за настоящето, и по-точно за живота си в затвора. Поглеждайки за момент белега до окото му, тя се запита как ли го е получил.

— Останах с впечатлението — започна тя колебливо, — че въпросът не беше дали си застрелял човека. Полицията каза, че си го застрелял. Ти каза същото. Но съдебните заседатели казаха, че си го убил съзнателно и с желание. Това е, което не мога да повярвам.

Въпреки че Дерек се наведе напред, за да подпре лактите на коленете си, в тази поза нямаше нищо отпуснато. Очите му проникваха дълбоко в нейните.

— Заседателите казаха, че е имало мотив. Може и да е имало. Този, когото убих, предаде татко преди двадесет и пет години.

Сабрина знаеше за това.

— Ти каза, че си го застрелял в самозащита.

— Може да съм излъгал.

— Ти каза, че не си знаел кой е, докато полицията не го е идентифицирала след това.

— Може да съм излъгал и за това.

Тя гледаше на враждебността му като на тест и беше решена да успее. Поддържаше гласа си тих, но не направи усилие да лиши от глас увереността си.

— Ти каза, че той ти се е обадил, като е употребил друго име, че е твърдял, че разполага с информация с решаващо значение за материала, който подготвяш. Никой репортер, който е с всичкия си, не би погледнал в устата на такъв харизан кон.

— Никой репортер, който е с всичкия си — контрира Дерек със злобно мърморене, — не би се съгласил на среща с човек, когото не познава, на изолирано място, за което не знае нищо, по такова време на нощта, когато никой друг човек с всичкия си не би излязъл!

В този миг Сабрина разбра, че беше насочил гнева си към себе си. Тя се почувства принудена да не се съгласи с причината на този гняв.

— Отишъл си, защото си по-различен от много други и не ти липсва смелост. Срещата ти с Джоуи Падила в онази нощ е напълно в твой стил.

— Правилно. Стилът и характерът, с които съм роден — тъмните му очи имаха опасен блясък. — Татко беше бандит. Той убиваше. Лежеше по затворите. Умря в една уличка, след като беше загубил всичката си кръв от куршум в корема. Какво се казва за това, дето историите се повтарят — за крушата, която не пада далече от дървото, за леопарда и петната му?

Сабрина беше чела за бащата на Дерек. Не беше чела нищо от рода, на какъвто бащата, такъв и синът, но нямаше никакви съмнения за това, че такива неща се шушукаха в много задимени ъгли на не един от късните барове. Очевидно за Дерек това беше нещо болезнено.

— Сбъдващо се пророчество? — попита тя бавно. — Не мога да повярвам в това дори за момент.

— Защо не?

— Защото те познавам от по-рано.

— Веднъж, Сабрина — й напомни той с тих, мрачен глас. — Срещали сме се веднъж. Заедно прекарахме всичко на всичко петнадесет минути.

Тя не можеше да спори за времето, а само за ефекта на това време.

— Тогава нека го обясним с инстинкта. Ти не си убиец. Към теб в тъмнината на нощта е приближил човек с пистолет. По всичко е личало, че е искал да те убие. Защитил си се по единствения възможен начин — тя задържа дишането си. — Боже мой, Дерек, пистолетът беше неговият! Ти си отишъл на тази среща напълно невъоръжен!

Той се загледа в нея продължително, разкъсан, както помисли Сабрина, между вярване и невярване. Радиаторът съскаше, продължаваха да се чуват тихи гласове, през стените се носеше ек от затръшкващи се врати. По едно време той прокара пръсти през косата си и отмести погледа си с отвращение.

— Това няма значение — промърмори той. — Никакво значение.

— Има.

— Няма. Свършено е. Аз съм тук.

— Какво ще кажеш за обжалване?

— Обжалване? — думата се отлепи от езика му, прозвучавайки като истински абсурдно понятие. Той продължи със снишен глас, който само повишаваше напрежението. — Когато един процес е манипулиран от самото начало — когато ти е отказано пускане под гаранция и трябва да гниеш в кофата за боклук два месеца в очакване да те съдят, когато предварителните искания до съда падат като мухи, а доказателственият материал се самоубива, и свидетелите лъжат, и наставленията, които съдията дава на съдебните заседатели, са от гледище на закона перфектни, но предубедени колкото си искат — не можеш да имаш много вяра в обжалванията.

Сабрина му съчувстваше до болка. Думите му се бяха разлели с отчаяна, кипяща сила и й се струваше, че в тях има достойнство. Той имаше вид на ранено животно. Вярата му в правосъдието беше разрушена. Беше покрит с рани и страдаше.

— Затворили са те въз основа на фалшиво обвинение.

Очите му казаха да. Устата му остана затворена.

— Знаеш ли кой е направил това? — попита тя много, много тихо.

— Не трябваше да идваш, Сабрина.

— Няма ли нещо, което да можеш да докажеш?

Той се изправи в стола си и разтърка врата си.

— Господи, тук е много горещо.

— Дерек…

— Защо дойде? — попита той. Очите му, носът му, леката извивка на устните му, стиснатите му зъби — всичко излъчваше гняв.

Погледът й се задържа за момент срещу неговия, а след това се плъзна към най-близко намиращия се тъмничар, който гледаше право към тях и никак не се стесняваше, че слуша разговора им. Сабрина знаеше, че не можеха да направят много, за да променят това, но тя се чувстваше крайно неловко в още едно отношение.

— Защо дойде? — повтори той упорито. — Ако си дошла, за да ми помагаш, губиш си времето. От същото моят адвокат се разболя от язва.

Тя притисна влажните си длани към полата си.

— Аз не съм адвокат. Не бих знаела какво да правя.

— Тогава защо си тук? От любопитство?

— Не.

— Съжаление?

— Не!

Сарказъм направи гласа му по-остър.

— Не мога да повярвам, че в Ню Йорк е толкова скучно, че си дошла тук за малко невинно общуване.

Ръката й се върна към рамото и започна да разтърква същото онова място точно над лакътя.

— Моля те, Дерек…

— В такъв случай трябва да е добрият стар фантазьорски инстинкт.

— Не! Защо съм тук? Защото ти разбра… Бях наблизо…

Отмъстителният поглед, с който той я простреля, се оказа отлично средство да я прекъсне.

— Не е оригинално — отсече гневно. — Чух го и преди от моите словоохотливи бивши колеги, които се довлякоха тук, за да търсят сензации. Твърде е прозрачно. Паркързвил е все едно на Луната — подходящо място за затвори.

— И за домове за хора със сериозно забавено умствено развитие — добави Сабрина и повдигна брадичката си. Прямотата и се струваше единствено оръжие срещу горчивината на това, което чуваше. — Бях във Върмонт, където посетих един център-пансион, който може би е подходящ за сина ми. Паркързвил ми беше на пътя. Щеше да е пропуск, след като съм толкова наблизо, да не се отбия.

Маската на Дерек се свлече и тя разбра, че по някакъв начин беше успяла да стигне до него. Не знаеше дали той ще я разпитва за детето, не знаеше дали това изобщо може да го интересува при ужаса на собствения му живот. Беше напълно в правото си да й каже да си вземе проблемите и да изчезне заедно с тях през най-близкия ред решетки и да го остави на мира.

Но не го направи. Тонът му стана мек. Той наистина не топлеше, но беше загубил разяждащата си острота.

— Как е той?

Тя преглътна.

— Ники? Много добре. Ъъ, окей.

— Изглеждаш изтощена — изрече изведнъж даже още по-кротко. — До това ли те води това окей?

— Той означава повече от пълен работен ден — вниманието й се насочи към палеца й, който разтъркваше дланта й. Главата й беше наведена и тя си позволи краткотрайна гримаса. — Репортажът ти беше добър, Дерек. Гледах първото предаване. Исках да ти кажа, но някак си… — тя неопределено вдигна рамене. — Мина време. Имах други грижи. Ти имаше други грижи — като се намръщи по-силно, тя обърна главата си и прошепна: — Господи, това вони ужасно.

Дерек проследи посоката на погледа й по една парлива следа, която водеше до двама, които пушеха като скъсани печки.

— Целият свят се отказва. Но не и тук. Пушенето е все пак нещо, което правиш, нещо, към което се стремиш. Никой пет пари не дава за това, че ние сами се убиваме.

Сабрина изведнъж се замисли сериозно. Ние. Не изглеждаше нормално той да е един от тях. Тя не гледаше на него като на престъпник. Но той наистина се идентифицираше със затворническата маса. Тя се опитваше да си представи до каква степен, когато белегът попадна пред очите й. Подобно на алената буква на Хестер Прим или печата на Кайн, Дерек имаше своя белег. Назъбените му краища разваляха лицето му. Цветът му беше като на потиснат гняв. Той представляваше агресия на насилието срещу цивилизоваността, символизираше краха на неговия живот.

Белегът я разстройваше. Тя почувства непреодолимо желание да го докосне, да го изглади, да го отстрани с едно избърсване. Понесена от този импулс, тя вдигна ръка, но в последния момент не й достигна решителност. Очите на Дерек бяха потъмнели и това означаваше предупреждение. Опасност! Не пипай! Тя сви пръстите си в юмрук и отпусна този юмрук върху коленете си.

— Защо съм тук? Защото ти разбра и аз исках да говоря… Целият затвор ли е толкова горещ? — попита тя изведнъж.

— Почти.

Тя огледа другите в залата.

— Изненадана съм.

— Очаквала си, че ще видиш как затворниците зъзнат в килиите си? — попита той, след което реши да й отговори: — Така не се постига нищо. Изолаторите са студени, но това е, с цел да стане по-лошо, когато те съблекат и те захвърлят в тях. През останалото време се смята, че, ако те накарат да се потиш, това ще изцеди силите ти — той я изгледа бавно. — Трябва им покорство.

Тя беше на мнение, че може да разбере това — за покорството. Като се опитваше да мисли рационално, попита:

— Излизаш ли достатъчно навън?

— Полага ми се право на разходка.

Тя погледна прозореца.

— Ужасна зима.

— Накарай мъжа ти да те изпрати на юг. Той може да си го позволи.

Тя се усмихна тъжно, разтърка рамото си, поклати глава.

— Не може да си го позволи? — попита Дерек.

— О, той може, но аз не мога да замина.

— Заради Ники.

Тя замълча, след това направи малък жест с глава, който означаваше да.

— Колко е голям сега?

— Тридесет и четири месеца.

— Това е почти три години.

Усмивката, която до този момент беше тъжна, сега говореше за разкаяние.

— Тридесет и четири месеца звучи по-добре. По-бебешки. Той все още е до голяма степен бебе.

— Никакъв прогрес?

— Прогресът е относителен, предполагам. Не се задавя толкова много, когато се храни.

— Какво казват докторите?

Повдигайки леко едното си рамо, тя заговори смутено:

— Същото, както винаги — че развитието му е забавено и че не знаят защо.

— Не дават ли надежди за подобрение?

— Не много.

Дерек започна да става по-спокоен. Той се отпусна назад в стола си, стисна устните си, загледа се разсеяно навън през прозореца.

— Репортажът ти беше точен, Дерек. Той съвсем ясно представи проблемите.

— Опитах се да постигна нещо повече.

— Как би могъл? Отговорите са толкова малко.

— Попаднах на един от тях — той бавно завъртя глава и я погледна в очите. — Ще настаниш ли Ники в заведение?

Тя беше на път да отрече автоматически. Бързо поклати глава, но след това се отказа, когато й мина през ум, че не разговаря с мъжа си, нито с техните приятели или роднини. Тя говореше с Дерек. Беше записала репортажа му и го беше гледала половин дузина пъти. Той беше проявил особена грижливост по отношение на думите си, но посланието им беше ясно. Вярваше, че при някои случаи най-доброто решение беше настаняването в заведение. Беше се ориентирал добре.

— Ъъъ, не знам. Да, може би.

— Но не си сигурна.

Това я накара да се замисли за около минута. После кръстоса пръсти в скута си, пое дълбоко, с примирение, дъх и се загледа надолу.

— Сигурна съм. Просто това не е популярно решение.

— Не беше и преди. Терапевтите твърдят, че независимо от недъга си, едно дете се чувства най-добре вкъщи.

Сабрина кимна.

— Точно това твърдят терапевтите.

— Това само показва колко разбират.

Тя вдигна глава изненадана, защото, можеше да се закълне, че той я дразни, но в израза му нямаше хумор, особено когато той попита:

— Помага ли ти някой?

— Донякъде. Трудно се намират гледачки, които биха дошли втори път.

— Сега баща му ли е при него?

— Не съвсем — му отговори. След това, изпитвайки в миг известно разкаяние, тя забърза с думите си, надявайки се, че сарказмът й ще остане незабелязан. — Мъжът мие в Чикаго по работа. За Ники се грижи един от терапевтите, който ни сменя, когато ни няма.

Докато разговаряха за Ники, Дерек като че ли се отпусна малко. Раменете му все още бяха изправени, но се беше плъзнал малко по-ниско на стола, скръстил крака при глезените и забил ръцете си в джобовете на панталоните. Сабрина мислеше, че въпреки затворническите дрехи и всичко останало, беше много привлекателен мъж, когато той я изненада, като обяви:

— Мъжът ти не ми харесва.

Първият й импулс беше да се засмее, защото имаше нещо, което подозрително прозвуча като ревност в декларацията му. Тя беше поласкана. Беше и уплашена, защото чувствата й бяха по смущаващ начин близки до тези на Дерек и й се стори, че ако веднъж започне, много лесно би могла да премине от смях към истерия. Тя намери компромис в едно доста неравно:

— Това откъде дойде?

Дерек посочи с пръст гърдите си, искайки да каже, че това му е подсказано от вътрешно чувство.

— Но ти никога не си се срещал с него.

Той вдигна рамене.

— Всичко това, защото не е пожелал да ти помогне за репортажа?

— Всичко това, защото мисля, че той прави живота ти труден.

Той гледаше навън от прозореца, лицето му, както през всичкото това време, имаше строго изражение, но Сабрина почувства в себе си някаква топлинка. Много време беше изминало, откакто за последен път някой мислеше за нейните интереси.

— Но защо мислиш такова нещо? — попита тя с глас, твърде висок, за да изглежда безразличен.

Дерек много бавно завъртя главата си на деветдесет градуса и от новия ъгъл я заразглежда внимателно. В израза на лицето му изведнъж се появи нещо много лично, а гласът му прозвуча странно интимно.

— През онзи ден, когато отивах у вас, имах чувството, че ще говориш с мен, ако мъжът ти не е там. Ти изглеждаше неспокойна, когато си погледна часовника и видя колко е часът. Какво щеше да се случи, ако той беше дошъл и ни беше заварил да говорим?

— Щеше да се обърне към президента на твоята фирма, както беше заплашил.

— Мисля, че щеше да направи нещо повече от това — каза настоятелно Дерек. — Мисля, че щеше да ти направи голям скандал за това, че си ми обърнала внимание. Забрави факта, че се промъкнах с хитрост. Забрави факта, че ти отказа да бъдеш интервюирана. Мисля, че той щеше да побеснее. Той държи никой да не знае, че нещо не е наред със сина му, нали?

Тя се поколеба в продължение на един-два удара на сърцето.

— Не съм казала това.

— Не си, но никога не е имало публична разгласа, а напоследък вестниците много се занимават с мъжа ти.

— Състоянието на нашия син няма нищо общо с кариерата на Ник.

— Пряко — не. Но името на Никълъс Стоун е влиятелно. Той би могъл да организира събирането на огромно количество пари за изследователска работа в областта на медицината, ако иска да пожертва нещо за каузата.

Сабрина трябваше да направи усилие, за да се задържи неподвижна на стола. Беше съгласна с казаното от Дерек. Самата тя беше говорила подобни неща на мъжа си. Искаше й се да каже на Дерек, че Никълъс подкрепя каузата скрито, но не можеше, защото това не беше истина. Той отказваше да повярва, че такава кауза съществува. Предпочиташе да си дава вид, че според него Ники е просто от тези деца, които по-късно разгъват възможностите си, но старателно криеше детето от света.

Относно това Дерек беше прав. Но Сабрина не беше достатъчно силна, за да го признае и затова отговори на въпроса му най-общо.

— Занимава се с благотворителност.

Дерек не можеше да приеме това.

— Казват, че благотворителността започва в собствената къща. Кажи ми. Само ти ли разхождаш Ники, когато плаче, или мъжът ти също участва?

Колебанието й продължи малко повече, отколкото би трябвало.

— Правил го е.

— Но не често. Как вървят опитите за водене на нещо като разговор с Ники — предполагам, че сте правили усилия?

Сабрина трябваше да се признае за победена. Може би беше изминала година и половина, откакто той беше направил репортажа и вероятно беше работил върху половин дузина други материали по онова, време, но той не беше забравил научения урок. Привържениците на опитите за такъв вид разговор с деца предполагаха, че, ако слагате ръката на детето до устата му в подходящото време и за съответната цел много, много пъти, в крайна сметка детето ще разбере за какво става дума. С Ники това не се беше случило.

Но не за това беше питал Дерек.

— Опитвали сме се — отговори тя.

— Мъжът ти помагаше ли?

— Прави каквото може, но между шестдесетчасови работни седмици и чести пътувания той просто не е често под ръка.

Дерек изобщо не изглеждаше изненадан.

— А как се отнася той към идеята за настаняване на детето в здравно заведение?

Под лявото й око шавна малко мускулче.

— Трябва да помисли още — което беше уклончив отговор, ако изобщо можеше да мине за отговор. Никълъс и за момент не беше помислял за такава възможност, тъй като отказваше да признае, че положението на сина му е много сериозно. Изглеждаше, че го задоволява положението Ники да бъде вкъщи със Сабрина, където никой не може да види детето и да разбере, че не е добре с развитието. За съжаление по този начин върху Сабрина падаше цялата отговорност за Ники, а също и бремето на мълчанието. Тежестта беше огромна. Самата мисъл за това я вцепеняваше.

Хапейки устната си, тя се опитваше да се разсее, като хвърляше погледи наоколо, но това беше не по-малко потискащо. Мъж и жена бяха станали от столовете си и се сбогуваха с прегръдка, чийто трепет беше почти неприличен.

— Наскоро виждах снимки на мъжа ти във вестниците — продължи Дерек.

Сабрина се опитваше да отклони погледа си от мъжа и жената, но той непрекъснато се връщаше към тях. Тя чакаше да се отделят един от друг — или това, или да се развихрят. Те с нищо не показваха, че съзнават какво правят. Дерек изглежда не им обръщаше никакво внимание. Тъмничарите проявяваха толерантност. Само тя ли се чувстваше в затруднено положение?

Тя се покашля.

— Компанията отбеляза няколко големи успеха.

— Изглеждаше свеж, пълен с енергия, съвсем не изморен. Оставил е умората на теб, а?

— Той е зает.

— Той е глупак.

Тя го погледна в очите.

— Защо го казваш?

— Защото в твое лице той притежава едно хубаво нещо, но се съмнявам дали даже го забелязва. Ти си лоялна. Подкрепяш го, независимо от това, дали заслужава или не. Заслужава ли?

— Аз съм му жена. Лоялността е… нещо съвсем естествено.

— Оценява ли това?

Тя помръдна с рамото си, което означаваше, че преминава в защита.

— Той не е много по похвалите, но и аз не очаквам от него похвала.

— Какво очакваш?

Тя не отговори.

— Той е глупак, защото ще те загуби — каза Дерек. Като се завъртя бързо и плавно, той отпусна ръце на бедрата си. За първи път заставаше срещу нея очи в очи. Гласът му беше тих, строго сдържан. Очите му пламтяха. — Ако беше моя, щях да те ценя. Но не си. Ти си негова. И, да го вземат дяволите — гласът му се промени до плътен, безрадостен шум, — не знам защо си тук. За да ме мъчиш ли? Това правиш, знаеш го. Трябваше да минат седмици, за да мога да те махна от ума си миналия път. И сега няма да ми бъде по-лесно.

Сабрина беше като зашеметена. Не беше мислила… Не беше й минавало през ум… Може би беше разбрала погрешно… Положително беше разбрала погрешно. С нервни пръсти тя придърпа палтото към себе си, вероятно това беше прелюдия към сбогуване, още по-вероятно чувствайки по този начин някаква, макар и фалшива сигурност.

— Съжалявам — прошепна тя.

Гласът му беше тих почти като нейния, но много, много по-уверен.

— Не съжалявай. Само ми кажи защо си тук.

— Не знам. Исках…

— Какво?

— Исках… Искам…

— Какво би могло да ти предложи едно посещение при мен?

Лицето му беше наблизо. Чертите му изпълваха полезрението й, очи на голямо разстояние едно от друго, които в този момент имаха цвят на въглен, грубо оформен нос, стиснати устни, волева брадичка. Тя видя бръчките на челото му, чернотата на миглите му; малката бенка на сляпото му око, начина, по който долната му устна показваше, че е по-пълна от горната.

Но очите му я теглеха към себе си. В тях скрито зад упорство, гняв и гордост тя видя отчаяние и поиска да заплаче.

— Сабрина… — подкани я той с тиха, мрачна команда.

— Ти разбра, Дерек. В оня ден. Ти разбра. Аз не знам защо съм сега тук. Не беше по предварителен план, но това ми се струваше единственото нещо, което трябваше да направя, когато разбрах, че ще бъда толкова близо, а след като посетих центъра, се почувствах толкова опустошена, че се надявах… надявах… — тя задържа пръсти върху окото си.

— Надяваше се на съчувствие?

— Не…

— Защото нищо не разбирам.

— Не ми трябва съчувствие.

— Тогава какво?

— Не знам! — извика тя. Сепната от звука на собствения си глас, огледа залата със замрежен от сълзи поглед. Няколко от намиращите се там затворници и почти всички тъмничари я гледаха. Като изпитваше силно неудобство, тя бързо наведе поглед и сниши глас. — Не знам — прошепна. — Може би се надявах на нещо… една частица… тази топлина, която почувствах, когато се видяхме и ти разбра, и ти беше ясно — пръстите й се забиха в палтото, когато се опитваше с всичка сила да се овладее. — Сила. Помислих си, че може би ще имаш малко сила. Беше глупаво, егоистично от моя страна, струва ми се.

Дерек се изпъна бавно.

— Цялата сила, която имам сега, е насочена към оцеляването ми, а що се отнася до топлината, тя е изчезнала, Сабрина. Просто вече я няма — в момента, в който думите избягаха от устните му, той се изправи.

Сабрина вдигна глава и затаи дъх, но преди да успее да каже нещо, той се завъртя на петата си и започна да се отдалечава. Пръстите му се бяха вкопчили силно в сакото му. Раменете му бяха стегнати. Той се спря за малко на вратата й погледна назад, запечатвайки завинаги в ума й образа на един човек, който се бори с последни сили за достойнството си, човек, безкрайно сам. Малко след това той изчезна.

Минути по-късно Сабрина седеше зад волана на колата си и трепереше. Не студеният вятър й действаше, той беше добре дошъл. Треперенето беше предизвикано от това, което беше видяла и почувствала.

Дерек беше сърдит. Беше язвителен, понякога враждебен. Той беше онова пословично затворено в клетка животно, ранено и мятащо се насам-натам с поглед, тон, дума.

Беше много възможно да е бил прав, когато каза, че няма сила в излишък, а тя да е сгрешила, когато е поискала тази сила. Но той излъга за топлината. Беше я забелязала в онези няколко момента, когато той я разпитваше за Ники. А след това я беше почувствала. Не знам защо си тук. За да ме мъчиш ли? Това правиш, знаеш го. Трябваше да минат седмици, за да мога да те махна от ума си миналия път. И сега няма да ми бъде по-лесно. Тя беше почувствала живота в тялото му, беше чула плътността на гласа му, беше видяла жарта в очите му. А какво друго беше тази жар, ако не остатък от изчезнала топлина?

О, да, топлина имаше. Тя беше складирана, заровена под гняв, горчивина, отчаяние и недоверие. Тя трябваше да се бори с гордостта и в повечето случаи губеше, но все пак продължаваше да съществува. Той беше излъгал, когато каза, че тя е изчезнала. Беше излъгал.