Барбара Делински
Обричане (11)

10.

Задачата да се добере до сведения, отнасящи се до Лойд Балантайн, се оказа много по-сериозна, отколкото Сабрина си беше представяла, защото трябваше да се изследват голямо количество източници и защото първите проби предлагаха много малко. Материалите във вестниците и списанията представяха идентични картини на прилежен труженик, учен, човек със семейство, който се е проявявал като умерена сила от адвокатската скамейка.

Прегледа внимателно една биография, написана малко след смъртта му, но тя представляваше многословна и подсладена история. Това, което я изненада, беше, че книгата беше написана от известен автор, от когото беше очаквала много повече.

Прекара няколко преди обеда в обществената библиотека, въоръжена с микрофилм, а освен това отнесе вкъщи куп списания, които да прегледа. Но напредъкът беше под очакванията й, тъй като беше решила да обяви за продан апартамента на Пето авеню и веднага започнаха да й се обаждат от всички страни.

В един съботен ден рано през август след почти две седмици в Ню Йорк тя се качи на колата си и отново тръгна на север. Този път най-напред посети Паркързвил.

Тъмничарите от контролно-пропускателния пункт вече я познаваха. Тя се открояваше физически от мнозина други редовни посетители, а освен това винаги проявяваше приятелско отношение. След като беше започнала да разпознава физиономиите зад стъклото, тя предлагаше усмивки за поздрав. С течение на времето й отговаряха също с усмивки.

Само че в този ден усмивки нямаше.

— Той не е тук, госпожо Стоун.

Сабрина беше сигурна, че не е разбрала добре.

— Моля?

— Не е тук.

Тя се намръщи и после преглътна смутено.

— Не е тук? — в главата й нахлуха различни предположения, първото, от които беше, че пак е имало сбиване и че Дерек е пострадал сериозно и затова е бил преместен на по-подходящо място. Сърцето й започна да тупти силно. — Къде е?

— Не мога да ви кажа.

— Случило ли му се е нещо лошо?

— Не, доколкото знам.

— Тогава, значи е добре?

— Предполагам.

Тя се опита да запази спокойствие и да помисли за други възможности. Знаеше, че не му предстои през следващите два месеца да се появи пред борда по предсрочните освобождавания, но може би този процес е бил ускорен.

— Да не би да е пуснат? — попита тя, страхувайки се да се надява.

Можеше и да не се страхува, защото отговорът, който получи, беше едно категорично:

— Не, не е пуснат.

— Да е в карцер?

Може би причината беше в това, че лицето й загуби много от цвета си, или тревогата в очите й, или доброжелателността, с която усмивките й бяха влияли през изминалите месеци, но тъмничарят изглежда се размекна.

— Ако беше, щях да ви кажа. Съжалявам, госпожо Стоун, той просто не е тук. Знам, че е преместен, но това е всичко.

Тя вярваше, че човекът действително не знае нищо, но това представляваше малка утеха.

— Защо е трябвало да бъде местен?

Тъмничарят вдигна рамене.

— Да е имало сбиване или нещо такова?

Отново повдигане на рамене.

— Той… Няма ли някаква бележка за мен? Би трябвало да знае, че ще дойда.

Тъмничарят се откъсна от микрофона и каза нещо на колегите си, които прелистиха няколко малки купчини от листове. Търсенето нямаше резултат.

Като пое дълбоко въздух, за да се успокои, Сабрина се опита да разбере с какви възможности разполага.

— Как — започна тя кротко — бих могла да науча къде е Дерек?

— Не знам със сигурност, госпожо Стоун. Ако някой знаеше, щяхме да знаем и ние.

— Служителите в неговото крило… би трябвало да знаят, нали?

— Не.

— Тогава директорът. Бих искала да се видя с него.

— Отиде някъде за уикенда.

— Трябва да е оставил някой, който да го замества. Някой друг?

— Така е, но не можете да го видите. Не днес. Ще ви трябва предварителна уговорка, а това не може да стане преди понеделник.

— Не мога да повярвам — прошепна тя, чувствайки се много нещастна, а след това опита следващата възможност: — Тъй като е неделя, вероятно няма да стигна доникъде и с управлението на затворите. Не разполагате ли с вътрешен номер, от който мога да се възползвам?

Тъмничарят отправи поглед зад нея към опашката, която беше започнала да се образува. Наведе се по-близо до микрофона.

— Опитайте с телефонния указател. Специалният пълномощник е Лу Деджййнио. Живее в Уотъртаун.

Очите й се разшириха.

— Специалният пълномощник? Той е имал пръст в преместването на Дерек?

— Не е задължително да е така. Но Макгил не е средна ръка затворник. Ако Деджййнио не е запознат със случая, поне ще ви насочи, към когото трябва.

Разбирайки, че няма да постигне повече, Сабрина му благодари с последна тъжна усмивка и си тръгна. Спря до една телефонна кабина в града, но само за да открие, че телефонният указател е откраднат. Не че той щеше да реши проблема. Според службата за справки, в Уотъртаун имаше четирима с това име.

Сабрина беше достатъчно дръзка, достатъчно отчаяна и затова позвъни на всеки от четиримата и попита дали говори със специалния пълномощник. Когато стигна до последния, стаи дъха си, след това го изпусна в болезнена въздишка, когато й казаха, че не е и разбра, че номерът на пълномощника не е включен в указателя.

С чувство за невероятна празнота тя продължи към Върмонт, до малкия хотел, където беше решила да прекара нощта. Там, в една стая, която спокойно можеше да окаже гостоприемство на Джордж Вашингтон в онази далечна епоха, тя телефонира в Ню Йорк. След като опита последователно всички квартали, операторът най-накрая намери един номер в Уечестър с името, което Сабрина му беше дала. Тя се беше подготвила за вероятността човекът да не си е вкъщи.

Дълбок плътен глас отговори на повикването й.

— Дааа.

— Господин Котрел?

— Ммм?

Тя въздъхна с благодарност и въздишката й беше незабавно последвана от порой от думи.

— Името ми е Сабрина Стоун. Приятелка съм на Дерек Макгил и не бих ви безпокоила вкъщи в съботен ден, ако не смятах, че положението е спешно. Днес ходих в Паркързвил и Дерек не беше там. Не беше ми казвал нищо за някаква възможност за преместване. Даже след като знаеше, че ще го посетя, не ми е оставил никаква бележка. Не можаха да ми кажат къде е. Ще трябва да се срещна с някой от хората, които управляват затвора, отделът за затворите е затворен, а номерът на специалния пълномощник е неизвестен — тя беше на път да се разплаче. — Знаете ли къде се намира той?

От другата страна на линията последва кратко мълчание и за миг на Сабрина й хрумна, че може би не е попаднала на човека, който й трябва. Ясно си спомняше името Дейвид Котрел от съобщенията във вестниците по процеса на Дерек, но не можеше да изключи възможността при объркаността си да е запомнила погрешно. В ума й нахлуваха страхове и я объркваха още повече.

Отново се чу гласът на Дейвид, все още провлачен, но много жив и предпазлив.

— Добре ли сте, госпожо Стоун?

Тя поднови дишането си.

— Аз съм много добре, но дали същото важи за Дерек? Видях го последния път, когато беше бит. Тогава трябваше да бъде изпратен в болница. Сега си представям какви ли не ужасни неща. Имате ли някаква, някаква идея какво се е случило?

— Дерек е добре.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен.

— Откъде знаете?

— Тази сутрин разговарях с него. Оттогава непрекъснато се опитвам да се добера до вас. Ако сте била на път за Паркързвил, това обяснява защо не съм могъл да се свържа.

Сабрина се отпусна в леглото. Дейвид Котрел беше говорил с Дерек и Дерек беше добре.

— Къде е той? — попита тя със слаб глас.

— Преместен е.

— Толкова казаха и на мен, но къде?

Последва пауза.

— Боя се, че не мога да кажа.

— Знаете ли?

Нова пауза.

— Не бих казал и това, но да, знам.

— Защо не можете да ми кажете къде е?

— Казаха ми, че информацията е поверителна.

— Но аз съм неговата… Аз съм… Аз го посещавам редовно.

— Зная това, госпожо Стоун — каза Дейвид с плътния си глас — и ви казвам това, което мога. Дерек беше преместен, защото се носеха слухове за опасност. Нищо не се е случило — увери я той, както Дерек го беше инструктирал да й каже. — Нищо няма да се случи. Но властите искат да го държат под крилото си до освобождаването му.

— Какво значи това? — попита тя много спокойно.

Беше готова да изкачи Скалистите планини, ако Дерек беше оставен в някаква колиба на най-високия връх, но я измъчваше тревожната мисъл, че ще й откажат даже това.

— Това значи — каза Дейвид, — че никой няма да узнае местонахождението му до деня, в който се появи по улиците.

— Но вие знаете.

— Аз съм му адвокат. Имам участие в това преместване. Два месеца, най-много три — това е всичкото, което му остава. Би било безумие да се допусне някаква грешка в този стадий…

Сабрина почувства добре решителността му. Той беше на страната на Дерек. Тя инстинктивно знаеше, че може да се довери на този човек.

— Но аз искам да го видя — каза тя. Два месеца, може би три без този шанс? Мисълта беше болезнена.

— Съжалявам. Той също — добави малко кисело Дейвид. — Той не е никак доволен от отдела за затворите, нито от мен точно сега, но, повярвайте ми, това е най-доброто.

Сабрина не искаше да повярва, затова опита нова тактика.

— Може да ми се има доверие. Ако ми се разреши да го видя, няма да кажа на нито една жива душа къде е. Готова съм да отида с превръзка на очите — каза тя с молба. — Возете ме в затворена кола, сменете колите по средата на пътя.

Дейвид трябваше да се засмее.

— Отделът никога няма да се подведе по този начин — той се поколеба за миг. — От друга страна, оттам никога не са казвали, че не можете да пишете писма — това го беше казал Дерек. Той се страхуваше, че писмата й могат да бъдат четени. — Ако ги изпращате до моя офис, аз с най-голямо удоволствие ще ги препращам заедно с пакет от адвокатска документация. Така ще бъде осигурена неприкосновеност на кореспонденцията.

— Може ли Дерек да ми пише по същия начин?

— Разбира се.

— Мислите ли, че ще ми пише?

— Не знам. Той не обича да пише.

— Знам.

— От друга страна… — спомняше си гласа на Дерек, когато го беше помолил да се обади на Сабрина. Човечецът беше влюбен. Не можеше да има грешка в това отношение. Нито можеше да има грешка в преценката, че Сабрина му отговаря със същото чувство. — От друга страна, аз мисля, че това ще му подейства добре. Откакто го посещавате, той е по-кротък, по-объркан в някои отношения — но общо взето спокоен. Мисля, че би било прекрасно, ако му пишете — той спря за малко и след това попита предпазливо: — Какво мислите за това?

— Мисля, че това не е толкова хубаво, колкото ако го виждам.

— Вярно, но е по-добро от нищо.

— Не бих казала, че ми харесват съветите ви, господин Котрел — каза Сабрина с твърд, но все пак лишен от злоба глас.

— И на мен не ми харесват. Но имайте ми доверие. Само това искам. Мисля много и много сериозно за Дерек. Той не заслужава това, което го сполетя за тези две години и положително не заслужава случилото се сега. Всичко онова, което можем да направим, е да се опитаме да облекчим малко положението му — той се поколеба. — Ще пишете ли?

— Разбира се, че ще пиша — Дейвид й даде домашния си адрес и този на офиса, след това приключи:

— Благодаря ви, госпожо Стоун. Може би когато всичко това свърши, ще имаме възможност да се запознаем.

— Бих се радвала — изрече тя искрено, след което продължи по-делово: — Имате номера ми. Трябва да бъда отново в Ню Йорк не по-късно от средата на идущата седмица. Ако се случи нещо, ако има някаква промяна, ако има някаква възможност да видя Дерек, ще ми се обадите ли?

— Това е сигурно, мадам.

Тя трябваше да приеме положението каквото е.

Сабрина написа на листа, на който в горния ляв ъгъл имаше малка емблема на Сийдър Ледж:

„Скъпи Дерек, какъв ужасен ден! Не можах да повярвам, че те няма, когато пристигнах в Паркързвил. Никой не можеше да ми каже къде си отишъл или ако можеше, не искаше, и тъй като беше уикенд, всичките ми пътища бяха отрязани…“

Тя смачка листа и го хвърли в кошчето. Не можеше да пише на Дерек и да се оплаква!

Като взе друг лист от бюрото с извит сгъваем капак, тя хвана писалката и предприе нов опит.

„Скъпи Дерек, не мога да кажа, че бих искала днешният ден да се повтори. Появих се в Паркързвил и веднага изпаднах в паника, когато ми казаха…“

Отново смачка хартията и я хвърли в кошчето. Ако Дерек научеше, че напразно е ходила в Паркързвил, щеше да му стане неприятно. Освен това думата паника беше не на място. Излизаше, че е паникьорка, за каквато я беше смятал Ник. В действителност, тя чувстваше, че беше имала причина за паника, но не в това беше въпросът. Думата отиваше против нея по няколко различни начина.

Тя взе трети лист от бюрото и направи още един опит.

„Скъпи Дерек, пиша ти от един очарователен хотел, стара Англия в най-добрия си вид. Мебелите са от полиран махагон, колониален стил, потъмнели от времето. Художествените предмети са в класически стил Американа, килимите ръчна направа, а балдахинът над леглото…“

Със задавена ругатня тя смачка листа в ръката си и го изпрати след другите. На Дерек не му беше необходим справочник на декоратора, нито пътеводител. Нямаше защо да научава за чаровни неща, които му липсваха. А ако продължеше с балдахина над леглото, той щеше да помисли за нея, че има ограничен ум.

Имаше случаи, когато — това имаше връзка с Дерек, тя мислеше същото за себе си. Но този случай не беше такъв.

Преди да посегне към нов лист, тя събра мислите си. Едва когато беше сигурна, че е готова, започна. Предварителният план се оказа сполучлив.

„Скъпи Дерек, имаш голям късмет, че работиш с Дейвид Котрел. Той е не само лоялен и предан, но е истински вълшебник в отношенията си с хората. Той ми обясни — търпеливо и с разбиране и насърчение — че си бил преместен по съображения за сигурност и аз съм съгласна, че твоето пазене на безопасно място за следващите няколко месеца е малка цена за това, че не мога да идвам при теб. Струва ми се, не понякога съм егоистка. Ще трябва да се коригирам.

Вълнуваща новина: продадох апартамента и взех ателие. То наистина е таван, но е голямо. Служило е за склад, а сега се преправя. Една от стените е цялата от стъкло и гледа към Хъдзън. Има и четири капандури.

Сигурно се чудиш дали знам какво правя, след като се водя по минутни хрумвания. Нямах намерение да постъпвам така. Обадих се на моя агент, за да го попитам между другото какви са шансовете да продам къщата, и се оказа, че е налице готов купувач. Миналият понеделник подписахме предварителните документи. Във вторник взех ателието.

Работата е там, че аз винаги си запълвам времето с различни планове и решения. Но ми мина през ум, че при всичките ми усилия, някои от решенията ми са напълно несполучливи. Затова в този случай действах импулсивно.“

Тя си спомни за едно друго импулсивно взето решение, което я беше отвело в Паркързвил в онзи първи ден. Още не беше изпитала съжаление за постъпката си.

„Вероятно се питаш защо е трябвало да напускам града ида се ориентирам към някое спокойно и уютно място. Ами точно затова съм тук.“

Тя нарисува една стрелка от думата „ТУК“ до емблемата на хотела.

„Утре ще ходя при Ники, но след това тръгвам на лов за къщи. Никога не съм живяла в селски условия. Реших, че мога да опитам.“

Вече беше стигнала до края на страницата и затова взе още един лист.

„Знам какво мислиш. Мислиш, че съм се вързала за Ники и имаш право. Той ми липсва. Когато съм в Ню Йорк, имам чувството, че се намирам прекалено далече. Може би това ще помогне. В идеалния случай бих искала да съм на един час от Грийнхаус. Така ще знам, че при спешен случай мога да стигна бързо до Ники, но няма да мога да се отбивам много често — което няма да е по-добро за Ники, отколкото за мен.

Мислех да потърся нещо близо до Бенингтън. Чувала съм, че там наоколо има писатели. Би могло да бъде забавно — о, забрави това, което току-що казах.“

Вече беше написала твърде много, за да смачка целия лист.

„Не правя това по съображения от социален характер. Правя го най-вече, защото ми трябва промяна. Ню Йорк ми навява спомени далеч не фантастични. От професионална гледна точка ми е необходимо да поддържам там жилище, но аз прекарвам по-голямата част от времето си във Върмонт. Искам земя, дървета и свеж въздух. Искам да мога да отида с кола до най-близкия град и да поздравя бакалина и да го назова по име и той да ми отвърне на поздрава. Искам да вървя по улиците и да виждам как хората се усмихват. Но след това искам да мога да се прибера в собствената си къща и просто да си почина.“

Тя прекъсна писането и се облегна за малко на плетената облегалка на стола. Почти можеше да чуе как Дерек я пита: „Защо?“ Така той измерваше чувствата й. Беше изненадана, че за толкова кратко време беше свикнала да очаква и да разчита на това. А сега щеше да й липсва.

Все пак може би така беше по-добре. Като се опитваше да измъкне чувствата си от едно ъгълче на ума си, където те искаха да се скрият, тя успя да ги прехвърли върху хартията:

„Мисля, че искам да бъда сама. Не, думата сама не е подходяща. Искам да бъда зависима само от себе си. Това никога не е било. Мисля, че е време да бъде. Когато Ник си отиде…“

Отдръпна писалката от листа. Не трябваше да занимава Дерек с Ник. Какво може да иска да чуе един мъж за мъжа на една жена… или за бивш мъж?

И все пак Дерек беше по-различен. Той вече беше преживял много от нейните лични тревоги. Можеше да разбере мислите й.

И така, тя приближи писалката към листа и продължи.

„… бях ужасена. Затова нямаше съществена причина, но факт е, че се ужасих. Ужасих? Понякога и сега изпитвам същото чувство. Преди, даже когато нещата вървяха зле, можех да мисля за себе си като съпруга и майка. Сега не мога. Не мога да повярвам, че някой би могъл да ми помогне да се почувствам така.

Чувствам самотата като разумна необходимост. Може би тя е част от развитието на личността. И още нещо — може и да е криза, характерна за началото на средната възраст. За първи път през живота си ще бъда отговорна единствено пред себе си. Трябва да е интересно.“

За малко тя захапа края на писалката, а след това написа:

„Не съм забравила какво ме помоли да направя, когато последния път бяхме заедно. Вече започнах. Искаш ли да ти изпращам по малко информация или предпочиташ всичко наведнъж? Не знам какво ти липсва там.

Не знам какво имаш. Надявам се, че условията са по-добри отколкото в Паркързвил — повече пространство, повече самостоятелност, повече забавления — нещо, каквото и да е, което да компенсира ограниченията.“

Тя остави писалката и вдигна ръцете си до устата си. Можеше да го види толкова ясно, една висока фигура с тъмна коса и тъмни очи, мускулести ръце и дълги стегнати крака. Можеше да го види как я приближава с уверената си съблазнителна походка и поиска да го докосне.

Като притисна по-силно ръцете си една към друга, тя почака, докато вълната на копнежа отмина, после с доста неравна въздишка вдигна писалката.

„Дейвид е много мил за това, че ще препрати това писмо до теб. Мисля, че бих се почувствала напълно задушена, ако въобще не можех да ти пиша — освен ако не предпочиташ да не ти пиша. Веднъж ти ми каза, че не трябва да ти пиша и ако все още мислиш по същия начин, ще направя както искаш. Същото се отнася и за това ти да ми пишеш. Ако решиш, Дейвид ще знае къде се намирам.

Ще мисля за теб. Ще мисля за теб често.“

Тя разлюля писалката в ръката си, докато мислеше как да оформи края. „Искрено твоя!“ Прекалено формално. Същото се отнасяше и за твоя предана и с най-добри пожелания. Последното не беше чак толкова лошо, но все лак не беше много удачно.

Имаше само едно нещо, което беше удачно, и изглежда, че беше глупаво да не го употреби. Спускайки надолу писалката, тя написа:

„С любов,

Сабрина.“

 

 

Дерек четеше и препрочиташе писмото на Сабрина. Седнал на пода на килията и опрял гръб на стената, той затваряше очи, мислеше, после ги отваряше и четеше отново. Дали не предпочиташе да не му пише? Дали не предпочиташе да не диша?

Вярно е, беше казал на Дейвид, че тя не трябва да му пише, но това беше, защото разговорът му с Дейвид се беше състоял малко след разсъмване и той беше много ядосан. Бяха го разбудили посред нощ и без никакво обяснение измъкнали от Паркързвил в кола без прозорци, разкарван три часа и повече до Бостън и пренесен с полицейска лодка до Пайн айлънд. Едва тогава му казаха за опасността за живота му.

Заплахата не беше нова. Дерек знаеше откъде идва, знаеше, че беше резултат от дребна кавга, която беше имал с един от другите затворници преди няколко месеца, и че единствената причина, поради която това беше стигнало до ушите на директора, беше необходимостта за друг един затворник да се докара пред началството.

Заплахата сама по себе си не беше толкова сериозна, но заплахите на Дейвид Котрел, както изглежда, също бяха успели да стигнат до ушите на директора и да му подействат много по-силно. Той не искаше да рискува да прибавя черни точки към досието си. Далеч по-лесно беше да си измие ръцете от Дерек.

Дейвид, който беше оказал натиск за преместването като тактическа мярка и даже беше избрал мястото, съвсем не беше най-обичаният от Дерек човек в този момент, малко след разсъмването. Едва по-късно, когато Дерек се беше укротил, той разбра, че условието за секретност не беше наложено от Дейвид. Беше наложено от пълномощника, който откровено — така каза той на Дейвид — искаше да измъкне Дерек от тази система колкото може по-бързо. Но законът беше закон, а Пайн айлънд щеше да бъде безопасно място, така каза пълномощникът, и Дерек се беше съгласил.

Пайн айлънд се издигаше над водите, които очертаваха пристанището на Бостън. Островът имаше като единствена постройка едно голямо каменно укрепление, служило някога за военна станция. Преди две години то било усилено обновявано, когато задръстването на затворите стигнало такова критично ниво, че е стоял въпросът за избор между строителството на ново заведение или пускането на свобода на затворниците от старите затвори. Сега преправеното укрепление побираше триста души.

Изправяйки се от пода, Дерек се настани на стола. Той отново прочете писмото на Сабрина, после го сложи на масата и попи лицето си с хавлията, която висеше на врата му.

Мразеше писането, мразеше го страстно. Но беше готов да пише, макар и само за да бъде сигурен, че Сабрина ще му пише на свой ред.

Като изтегли няколко листа от чекмеджето, той хвана писалката и написа:

„Скъпа Сабрина. Много ти благодаря за писмото. Зарадвах се, когато го получих…“

Скъса листа, смачка го на топка в ръката си и го захвърли с висока парабола като баскетболна топка в кошчето. Прекалено тромаво и формално. Сабрина можеше да помисли, че го е взел от някой справочник.

Като придърпа листите по-близо до себе си, той предприе нов опит.

„Скъпа Сабрина. Благодаря за писмото. Приятно ми е да науча, че някой прави интересни неща…“

Скъса и този лист, смачка го и го хвърли. Сабрина не заслужаваше сарказъм.

Той мразеше писането на писма. Мразеше го. Поемайки дълбоко въздух, той опита още веднъж.

„Скъпа Сабрина. Можеш ли да познаеш къде се намирам?“

Блестящо, Макгил. Направо брилянтно. Той смачка листа с отвращение.

После затвори очи и си представи Сабрина седнала до него и хванала ръката му. Представи си кроткия й поглед и некритичния начин, по който го гледа, милата извивка на устните й, с която му вдъхва увереност, и вечно присъстващия, вечно присъстващия аромат на жасмин.

Като отвори очи, той написа същото, което би й казал:

„Скъпа Сабрина. Мразя писането. Вече съм ти казвал това, знам, но аз наистина страшно много го мразя. Когато бях малко момче, дисциплината ме убиваше. Сега не толкова дисциплината ме измъчва, колкото самотният характер на писането. Пиша ти, защото не мога да те видя и от това боли.

Липсваш ми.“

Той погледна тези две думи, помисли дали да не ги подчертае или да не ги напише още веднъж за по-голяма сила, след това реши, че не би искал да се представи като разнежено момченце. Ужасна история.

„Дерек Макгил е жив и е добре и се намира в — няма да ми разрешат да ти кажа къде, но мястото не е толкова далече, че да не мога да гледам звездите и да си представям, че гледаш същите тези звезди и в същото време.“

Когато този път погледна към думите, които беше написал, той малко се изненада. Дали не беше написал нещо поетично? Понякога му се беше случвало да измисли нещо поетично или да го каже, но никога и да го напише. Дали защото не му беше стигало времето? Или поради липса на търпение?

Като стоеше в известна степен наполовина встрани от себе си, той взе писалката и се замисли с любопитство какво ли щеше да напише по-нататък.

„Като не се смята фактът, че не можем да бъдем посещавани, това място е подобрен вариант на Паркързвил. Настанен съм в крило, запазено за специални гости и въпреки че килията ми не е по-голяма от предишната, тя има мивка, леглото и масата са по-нови и водата в тоалета се изтича, без да пръска встрани, а дупките в стената изглеждат естествени, а не направени от човешка ръка.

Но най-хубавото от всичко е наличието на специален контингент тъмничари в това крило и това, че единият от тях бяга за здраве. Шефовете се съгласиха да мога да бягам с него. Бягах и в Паркързвил, но само в двора на затвора, и при това трябваше да слушам подхвърлянията на затворниците. Пътеката тук е по-дълга и по-изолирана.“

Искаше да й каже, че тя опасва острова и че пулсът на прилива поглъща шума на затвора, но това щеше да означава косвена информация, от която беше по-добре да се въздържа. Затова той продължи:

„Чувствам полза от физическото натоварване. Винаги е така. Времето, прекарано навън, има далеч по-добър ефект от всекидневните лицеви опори в килията.“

Той остави писалката, раздвижи пръстите си и прегледа страницата. Учителката му от прогимназията беше права. Пишеше като доктор. Тогава се беше почувствал поласкан, но по-късно разбра какъв цапач е бил. Сабрина щеше да има късмет, ако можеше да дешифрира думите му.

Решен да пише по-ясно, той вдигна писалката и започна в началото на втория лист.

„Това за тавана в Ню Йорк ми звучи прекрасно. Мисля, че си постъпила правилно, като си го взела, и не би трябвало да се безпокоиш за фактора време. Ако беше чакала, би могла да загубиш твоя купувач. Кога ще се местиш?

Харесва ми и идеята за жилище във Върмонт, но част от причината за това е, че по произход съм селско момче. Израснах в града и все още имам жилище в града, но когато ми трябва утеха, първата ми мисъл е да отида в провинцията. Твърде привлекателно ми изглежда това особено сега.“

Той спря да пише, за да си помисли за Сабрина и провинцията. Можеше да види новата обстановка, картината изглеждаше пълна. Пред очите му изплува споменът за първата им среща отпреди вече толкова много време, когато я беше сравнил с малко цвете. Спомняйки си за това, той се почувства по-успокоен, отколкото няколко минути по-рано.

После въздъхна и се залови отново с писмото.

„Задръж бележките, които водиш относно онзи въпрос. Ти си права, те не ми трябват тук. В офиса на управителя липсват сигурни места за съхранение на документи. Нямам гаранция, че някой ден нещата ми няма да бъдат претършувани в мое отсъствие. Това се е случвало, не тук, но в Паркързвил. Чувството за посегателство е вбесяващо. Казвам ти това, за да бъдеш внимателна, когато ми пишеш. Това, че кореспондираме чрез Дейвид, осигурява известна сигурност, но само донякъде.“

Той се спря, раздвижи челюстите си, за да ги освободи от напрежението.

„Все пак продължавай да водиш бележки. Знам, че няма да разполагаш с много време поради преместването и всичко останало, но каквото и да направиш, ще бъде от полза. По въпроса имам само предварителна информация. Ще бъде прекрасно, когато изляза на свобода, да имам още нещо, което да използвам като трамплин.

Как е Ники? Често мисля за него. Често мисля за теб. Знаеш ли, че си ме омагьосала? Моля те, пиши ми пак.“

Той взе писмото на Сабрина и го прочете отново, за да се убеди, че и е отговорил по всички нейни въпроси, след това съсредоточи вниманието си върху финала. С любов, Сабрина. Обикновен завършек. С любов, Сабрина. Можеше да се вземе просто като ефектен израз.

Но той беше видял очите й и почувствал докосването й и беше разбрал. И така, той не беше сам. Нямаше да загуби нищо, ако бъде честен със себе си. Взе писалката и написа:

„И аз те обичам.

Дерек.“

 

 

Сабрина писа в отговор в същия ден, когато получи писмото му.

„Скъпи Дерек,

Нямаш представа какво означава за мен писмото ти, бях разтревожена. Дейвид ме беше уверил, че си добре, но не можех да бъда напълно спокойна, докато не получих писмото ти. Ти вероятно мислиш, че «добре» е относително, и аз знам, че е, но мисля, че «добре» означава добре със здравето и се радвам, че си здрав. Привиждаха ми се насинени очи и счупени ребра, счупени ръце и крака. Ще се радвам, ако там си добре защитен.“

Тя прекъсна писането, писалката й беше над монограмирания лист. Сърцето й биеше по-бързо от нормалното. Не преставаше да се усмихва след прочитането на писмото му. Това че й беше писал, означаваше за нея повече от просто въпроса за здравето му. Важно беше, че беше решил да пише, и, разбира се, бяха важни тези четири особени думи.

Като разтърси леко глава, тя се съсредоточи отново върху писмото си.

„Много неща се случиха през двете седмици, откакто ти писах последния път. Намерих най-прекрасното място във Върмонт.“

Тя се върна малко назад, за да подчертае прекрасното, защото й се струваше, че това е безспорно.

„Фермерска къща от началото на века и е в такова отчайващо състояние, че ти вероятно би предпочел твоята килия пред нея, ако не беше, и повтарям, ако не беше обстоятелството, че са включени десет от най-хубавите акри, които си виждал някога. Има гори и ливади и поточета. Самата къща е на едно възвишение, откъдето се виждат трева и дървета до реката Куандахусик, която се влива в Кънектикът, което означава, че отникъде не е близо до Бенингтън. Говоря ти за другата страна на щата, около тридесет мили северно от Братълборо.

Наех един предприемач, който да започне работа по къщата — нов покрив, нови електрически и водопроводни системи, допълнителна изолация, такива неща — но смятам да се заема сама с част от работата вътре в къщата. Никога не съм боядисвала стени или отлепяла дървени корнизи. Надявам се, че работата ще бъде за мен донякъде като това, което е за теб бягането. Държа на този отдушник. Не съм знаела колко е трудно човек да се научи да релаксира. Предполагам, че нещата се развиват добре — ще изляза от апартамента и ще се настаня на тавана в рамките на две седмици, но когато това стане, ще мога да се заема с къщата.“

Тя помисли малко, а след това се предаде на изкушението да напише мисълта си:

„Интересно е, когато откриваме как нещата променят посоката на мислите ни — да се преместиш от едно място на друго, да обновиш трето. Имам желание да пропиша отново, но когато освободя ума си за тази цел, той отново се изпълва с мисли, насочени към теб или към Ники и емоциите са много силни и е трудно да се съсредоточа върху други неща. Предполагам, че времето ще реши и този проблем.

В Грийнхаус ми казват, че ще свикна с положението, че Ники ще живее там. Надявам се, че са прави. Все още е трудно. От миналата неделя Ники бил добре, което в неговия случай означава, че нищо не се е променило. Познава ме, когато ме види — издава неговите си звуци и се усмихва, а аз се смея и после се разплаквам, и го държа в ръцете си, и не искам да го пусна.“

Писалката се разлюля. Тя се поколеба, намръщи се, продължи да пише.

„Но все пак го пускам. Една част от мен наистина се радва, че го пускам. Чувствам се виновна, но истината е тази. Обичам да виждам Ники и майката в мен умира по малко всеки път, когато трябва да си ходя, но когато помисля, че пак ще направя нещо за него, в стомаха ми се образува буци и започвам да треперя. Не критикувам хората в Грийнхаус, но те могат да си позволят да бъдат прекрасни, те работят само на смени от по осем часа, пет дни седмично най-много и когато си отидат, могат да се върнат към хубавия си спокоен нормален живот. Емоционалната ангажираност е по-друга. Една майка взема присърце, много сериозно всичко онова, което детето в прави или не прави. Не може да изключи тези чувства след осем часа работа. Тя не може да набута бебето си в ръцете на някого, когато то се разплаче. Това може да направи една баба или дядо, предполагам, но не и аз.“

Като остави писалката, Сабрина се изви настрани. Тази мисъл не я беше навестявала преди и тя откри, че е не по-малко тъжна от всички други тъжни мисли. Това, да има деца, после внуци, винаги беше представлявало важна част от мечтите. А сега какво?

Не разполагаше с отговор. Животът й все още представляваше непрекъснат низ от промени.

Може би когато нещата се уталожеха, може би когато се върнеше към писането, може би с простия ход на времето тя щеше да вижда бъдещето по-ясно.

Връщайки се отново към писмото си, тя продължи:

„Съжалявам, Дерек. Не исках да се плъзна по тази допирателна. Мисля, че си ме разглезил. Досега не бях говорила по такъв начин с никого. Липсваш ми, липсват ми въпросите ти и подкрепата ти. С радост бих се върнала в Паркързвил — или който и да е затвор, за да мога да те видя.

Три месеца, може би по-малко. Чул ли си нещо повече за това?“

Дали преместването ще промени положението в една или друга посока? Неведнъж си беше позволявала да си представя, че Дерек ще получи предсрочно освобождаване, че тя ще отвори вратата и ще го види пред себе си. Тя не беше оптимистично настроена от това, което беше й казал, той не получаваше никакви облекчения или привилегии. Законът беше закон, така предполагаше тя, и ако законът казваше, че той трябва да излежи най-малко две трети от минималната присъда, едно ранно освобождаване приличаше на въздушна кула.

Три месеца, може би по-малко — това зависеше от датата, когато бордът ще се занимае със случая. Но три месеца най-много. Това беше всичко.

Беше прекалено дълго.

Чувствайки се много потисната, тя взе писалката и завърши писмото, като написа:

„Моля те, знай, че често мисля за теб.

Любов моя,

Сабрина.“

В края на август Дерек й писа, за да й съобщи, че идеята за къщата във Върмонт му изглежда прекрасна. Той го мислеше. Гори, ливади, поточета — и река. Познаваше добре Куандахусик. На места беше тясна, там, където скалите подлагаха на изпитание даже най-свикналите с реката, но на други места тя се разтваряше и преминаваше в изумителен коридор от бистра вода, очертана от двете страни от върби.

Той не беше изненадан, че Сабрина беше избрала порутената селска къща. Тя имаше време за работата, която й предстоеше, имаше и необходимата енергия. Беше съгласен, че това ще е добър отдушник. И нито за момент не се съмняваше, че ще свърши работата сама. Тя не беше сноб. Не беше от хората, които биха предпочели да седят отстрани и да гледат как другите работят. Имаше ирония в това, че ако беше като тях, щеше да й бъде по-лесно с Ники. Просто щеше да наеме още някого.

Ремонтирането на къщата беше по вкуса й. Тя щеше да отлепи старите тапети от стените и да ги замени с нови и щеше да прояви същата грижа в тази работа, която беше проявила, когато Дерек беше пребит и тя го беше приспала с милувки.

Единственото му желание беше той да е там.

В началото на септември Сабрина писа, че е свършила с декорирането на тавана и че в момента пренася останалите си неща във Върмонт. Работата по къщата напредваше по-бързо, отколкото се беше осмелявала да се надява. Новият покрив беше сложен, а също и новите прозорци и врати, бяха подменени камъчетата и дъските на външната облицовка, което означаваше, че тя можеше да живее на това място без страх от природните явления. В началото беше мислила да остане в Ню Йорк, докато се свърши с електрическата част и тръбите, но нуждата й да бъде вън от града, по-близо до Ники и заета с ремонта целодневно, надделя. Можеше за известно време да поживее при сурови условия.

През последните й няколко дни в града тя беше заета с подготовката за преместването на север, но все пак успя да открадне малко време за библиотеката. Повече от друг път искаше да говори с Дерек. Трябваше да знае защо се интересува от Лойд Балантайн, който, доколкото тя можеше да се ориентира, беше една от най-слабо забележимите фигури от съдиите във Върховния съд в продължение на години. Тя научи, че той общо взето е гласувал с мнозинството и че мненията, които е излагал в писмена форма, са били преценявани като компетентни, макар и далеч не вдъхновени. Извън съда той беше също така безличен.

Дерек й беше писал, че бележките й ще му послужат за трамплин, когато излезе на свобода, но трамплин към какво?

Тъй като Сабрина не можеше да му постави този въпрос, тя просто събра каквито можа нови подробности, отнасящи се до Балантайн, и ги приготви заедно с другите за изпращане във Върмонт. Възнамеряваше да инсталира компютър, след като къщата бъде годна за живеене, а един модел щеше да й даде достъп до широк обхват от информация. Между това и ползването на библиотеката в Дартмут, която беше на по-малко от четиридесет и пет минути, тя се надяваше, че до освобождаването на Дерек ще разполага с пълно досие, което да му представи.

Към средата на септември Дерек се чувстваше обезсърчен. Почти два месеца не беше виждал Сабрина и имаше минути, когато си задаваше въпроса дали тя наистина съществува. Вярно е, той получаваше писмата й. Четеше ги толкова много пъти, че можеше да ги повтори дума по дума в душата си. Но не беше същото. Тя пишеше, че се е пренесла в къщата, но той никога не беше виждал тази къща и затова не можеше да си представи Сабрина там. Пишеше му, че буквално лагерува на пода на спалнята, че все още няма осветление и печка, че е набрала бръшлян в гората — и той не можеше да си представи нито една подробност от цялата картина, защото не я беше виждал облечена по друг начин, освен с пола!

Писмата не можеха да заменят живия човек, а това беше, за което той копнееше — човек от плът и кръв, топлина, усмивки, този вид слънчева светлина, която да го стопли отвътре, този вид, който единствено Сабрина излъчваше.

Всекидневният му живот се беше върнал към старото досадно съществуване, което познаваше от времето преди първото й идване в Паркързвил. Нямаше посещения, които да очаква с нетърпение. Всеки ден се влачеше с мъка, докато се слееше със следващия. Нямаше кой да го спаси от лошите настроения, да разсее гнева му или да облекчи отчаянието му.

Бягането му помагаше донякъде, също както и календарът му с все повече и повече кръстчета и все по-малко и по-малко празни пространства. Но без писмата на Сабрина — съществуваща реално или не — той положително щеше да полудее, защото тя завършваше всяко едно от тях с любовта си, а това му трябваше.

В началото на октомври Сабрина писа, че семейството й е посетило къщата.

„И тримата, целия път от брега, без никакво предупреждение! Седях на пода на предната врата, мръсна и уморена, след като цял ден бях лъскала разни дървени части, когато нахлу с голям шум една кола. Изглежда, че са се наговорили в последната минута да видят сами къде се «крия» (терминът е техен, не мой). Истинско чудо е, че са успели да пристигнат невредими. Баща ми е нещо неописуемо, когато е зад волана (повече му отиват конете), но той настоял да кара взетата под наем кола от Бостън. Когато пристигнаха, майка ми му беше много ядосана, а Джей Бий беше бледен като дух (това е поетическа справедливост).

Съвсем честно, мислех си, че съм изпаднала в криза, и то в тази фаза, когато човек загубва чувствата си. В този момент се появиха. Те нравят нещо за мен, Дерек — вълнуват ме по някакъв начин, мобилизират защитните ми ресурси, карат ме да се чувствам непълноценна: Ако мама не ми разправяше, че не мога да живея далече от цивилизацията, татко ми изтъкваше, че гипсаджията работи с неправилна смес по таваните. Слава Богу, Джей Бий не говореше много. Той само оглеждаше всяко нещо, после излизаше и започваше да оглежда хамбара.“

Тя не писа, че по-късно, когато вечеряха в един хотел в намиращия се наблизо Графтън, където Аманда беше настояла заедно да прекарат нощта, Джей Бий беше решил да разпита за Дерек. Сабрина не беше споменавала за него пред никого от родителите си, но брат й с радост попълни празнините в знанията им.

Аманда и Гебхарт почувстваха, че от историята на Дерек, при условие, че бъде романизирана, може да излезе истински хит. Но Сабрина нямаше намерение да романизира каквото и да е. И в това състояние на духа тя ги заведе на следващия ден в Грийнхаус на посещение при Ники. Тя писа на Дерек за това.

„Това се оказа грешка, Дерек, ужасна грешка. В никакъв случай не трябваше да ги водя там. Те казаха, че искат да си видят внука и тъй като бях много хвалила Грийнхаус, нямах избор. Но никакво количество хвалебствия не може да скрие истината за един дом за умствени инвалиди. Майка ми побледня силно и стана много тиха. И още по-лошо, баща ми, който умее да се владее, сякаш рухна вътрешно. Джей Бий изглеждаше учудващо добре, може би защото мама и татко явно бяха разстроени. Той носеше Ники, докато ние се разходихме наоколо, после си поигра малко с него.

Ники беше в обичайната си форма. Хубав е както винаги, но колкото повече расте, толкова повече изпъква несъответствието между физическата и умствената му възраст. За родителите ми беше много мъчително да видят това. И за мен.“

Докато четеше това, Дерек изпитваше силно съчувствие. Винаги се беше размеквал, когато ставаше дума за Ники, може би от времето, толкова отдавна, когато го беше държал в ръцете си. Винаги беше изпитвал болката на Сабрина. Тогава повече от всичко друго му се искаше да бъде с нея.

Освен това не знаеше дали иска да бъде със семейството й. Когато мислеше за тези хора, се чувстваше не на място. Той беше от съвсем различен сой. Житейският му опит беше изцяло друг. Не се виждаше до тях.

Особено сега.

Той беше затворник и броенето на дните беше започнало. Имаше слухове, че бордът ще започне разглеждането на отделните случаи в Пайн айлънд на девети и десети ноември. Сега, когато оставаше по-малко от месец до тази дата, напрежението се чувстваше в целия затвор.

Дерек го чувстваше особено остро, защото този път се решаваше собственото му бъдеще. Когато ги държаха заключени през деня, той седеше облегнат на стената в килията си и си мислеше къде ще се намира след пет седмици.

Нощем лежеше върху нара, загледан в тавана, и знаеше, че иска да бъде със Сабрина. Дейвид не се съмняваше в скорошното му освобождаване. Дерек се беше научил да се съмнява във всичко.

 

 

В средата на октомври Сабрина можеше да пише, че в къщата вече почти може да се живее.

„Не съм се хванала още с декорирането, но мръсната работа почти приключи, а когато окончателно се свърши с нея, ще бъда свободна. Кухнята ми вече действа. Трябва още една вана, освен тази, чието монтиране е готово. Нямам търпение и чакам да видиш всичко това!“

Последното изречение я забави и измъчи. Много пъти или по време на посещенията й в Паркързвил, или в писмата, които си разменяха, Дерек се беше обвързвал с някакви планове за след освобождаването си. Тя знаеше, че той се страхува да не би освобождаването му да се забави, страхуваше се и тя, но й беше необходимо да не пада духом и поради това мечтаеше.

Искаше да вярва, че той я обича. Вярваше в това, когато си спомняше държанието му при последните й няколко посещения — и той пишеше думите във всяко писмо, — но не беше същото, както, ако той беше до нея, ако тя беше в прегръдките му и чуваше тези думи, прошепнати със силата на значението си.

Проблемът беше, че освен любовта му тя не знаеше какво иска от него. Знаеше, че го обича, а това означаваше, че искаше да бъде с него, но къде я в качеството на каква, беше неясно. Тя имаше свои собствени нужди. Той имаше своите собствени. Дали двете можеха да се преплетат в едно, беше поредният въпрос.

„Ники все по-често има пристъпи — писа тя. Двамата Грийн не изглеждат разтревожени от това, но подхвърлиха, че може би, ако искам, ще бъде по-добре да го заведа при лекуващия го лекар, за да си даде преценката за дадения момент. Мисля, че са прави, но такова пътуване не ме привлича.

А сега нещо по-малко сериозно. Моята приятелка Моора ме посети тази седмица. Тя каза, че не може да повярва, че живея във ферма, докато не го види. Опитах се да обясня, че не живея в истинския смисъл по този начин, че обитавам една фермерска къща, но тя погледна към хамбара и реши, че трябва да отглеждам овце, след това да преда вълната им и да печеля от това.“

В действителност Моора беше казала това с отвращение, след като Сабрина упорито избягваше да отговаря на въпросите й, свързани с Дерек. Моора не криеше желанието си да накара Сабрина да пропише и фактически Сабрина имаше няколко идеи за статии, които идеи я занимаваха доста сериозно, но Моора беше непримирима. Тя настояваше за книгата за Дерек. Тъй като Сабрина нямаше намерение да споменава за книгата пред Дерек, когато той трябваше да мисли за толкова много неща, тя държеше, доколкото можеше Моора на разстояние.

 

 

В края на октомври кореспонденцията вървеше трудно. Сабрина можеше да съобщи на Дерек, че току-що е завършила стените в банята, че есенните листа представляват прекрасно зрелище, гледани от входната й врата, или че беше попаднала на интересна двойка, преселила се от Ню Йорк, която отворила хотел наблизо, но тя знаеше, че мислите му бяха заети със значително по-важни неща. Както и нейните.

Работата й носеше радост. Тя я уморяваше приятно и резултатите се виждаха. Умората беше полезна за през нощта, когато чувството за самотност лесно се загубваше от покривалото на съня.

По-трудни бяха сутрините. Зората. Скоро след зората, когато тя се събуждаше с изгрева, със засилени чувства, с желание, насочено към него. За някоя, която никога не е идентифицирала себе си на езика на сексуалността, това беше пробуждане не в един смисъл на думата, а в много повече.

Дерек, от друга страна, не се нуждаеше от никакъв вид събуждане. Беше искал Сабрина от месеци. Много бяха нощите, повече, отколкото можеше да се опита да преброи, през които се беше измъчвал от болката на възбудата, но тази болка разказваше само половината от историята. Желанието му обхващаше всичко, което тя представляваше, и ставаше толкова силно с приближаването на ноември, че имаше случаи, когато той скачаше от сън облят в студена пот, за да открие, че този страх и това желание даже в прлусъзнаващия му ум са обединили усилията си, за да създадат паника.

Той не можеше да пише на Сабрина за това. Вярно е, много пъти й беше казвал, че я обича, но не искаше да изглежда напълно вманиачен. Даже не искаше да го признае пред себе си, защото никога дотогава не беше побеждаван от подобно състояние. Решителност, може би, и амбиция, но не и лудост. Знаеше, че обича Сабрина, Знаеше, че това беше силно, но не знаеше дали чувствата му не бяха повлияни от ситуацията.

Не можеше да пише на Сабрина и за това.

Какво можеше да й каже? Че е уплашен? Че е силно напрегнат, както нито за момент през цялото му затворничество? Че се движи из коридорите на затвора с отворени на четири очи за всяка сянка, постоянно нащрек да не би някой да направи последен опит да го препъне?

Не можеше да й каже, че рядко спеше нощем, че много, много мисли измъчваха ума му — мисли и страхове, и блянове, свързани помежду си по толкова объркан начин и толкова лесно разрушими, колкото къщичка от карти.

И така, той, който мразеше толкова много да пише, но беше стигнал толкова далеч, не беше в състояние да надраска повече от едни съвсем кратки отговори на писмата на Сабрина. Задържаше всичко в себе си и от това напрежението растеше. Ежедневните му бягания не помагаха много на схващащите му се мускули на рамото или стегнатите мускули на челюстта му. Нищо не можеше да помогне, боеше се той, освен освобождаването.

Най-накрая в името на емоционалното оцеляване той изключи всичко друго, освен мисълта за предсрочното си освобождаване. Не мислеше какво ще прави, когато го пуснат. Не мислеше за Ноел Гриър и за отмъщение. Не мислеше и за Сабрина.

Единственото нещо, което имаше значение, беше да излезе. Само да излезе.

На девети ноември бордът интервюира двадесет и двама затворници, които имаха основания да се надяват на предсрочно освобождаване. Седем от тях го получиха, на петнадесет беше отказано и из Пайн айлънд тръгна мълвата, че положението е тежко.

Съдбата пожела така, че Дерек не беше призован да застане пред борда преди десети ноември. От шестнадесетте интервюирани през този ден девет бяха одобрени, а седем трябваше да чакат по-добри времена. Дерек беше между деветимата.