Барбара Делински
Обричане (19)

8.

Денят беше дълъг. Дерек беше прекарал една част от него с Джейсън, като се опитваше да изработи стратегията за един репортаж относно употребата и злоупотребата с извънредните фондове за политическите кампании, а друга част на телефона, опитвайки се да се свърже с някоя от жените, чиито имена му беше посочила Джанет Лавайн, и една част в опит да общува по-отблизо със Сабрина.

Нямаше особен успех на нито един от тези фронтове. Беше уморен и раздразнителен. Вечерята се оказа много необикновена, като осем души се надигаха от масата и сядаха непрекъснато и четири разговора се пресичаха взаимно — и когато най-накрая беше се освободил от всички в къщата и беше останал със Сабрина, той поиска от нея да седне за малко и да се отпусне.

— Когато свърша тук — каза му тя, докато избърсваше трохите от масата, — мисля да напълня машината за миене на чинии.

Той влезе във всекидневната, хвърли се на дивана и зачака. След петнадесетминутно мислене, което с нищо не подобри настроението му, се върна в кухнята, където намери Сабрина коленичила. Половината от съдържанието на горния шкаф беше до нея. Другата половина беше разположена в безпорядък върху рафта.

— Какво правиш, Сабрина? — попита той.

— Не мога да намеря канелата — отговори тя, избутвайки встрани една кутия с ориз. — Цяла седмица я търся. Спомняш ли си да си я пипал?

Дерек се почеса по врата и каза загледан в пода:

— Не, не си спомням такова нещо — той погледна към нея. — Реших, че приключваш с работата си тук…

— Почти съм приключила — каза тя. Опитвайки се, доколкото може, да бъде в хармония с нея, той се върна във всекидневната и почака още пет минути.

— Сабрина? — извика оттам.

— Идвам — отвърна тя.

Той закрачи насам-натам, като с всяка крачка губеше една малка част от търпението си. Накрая се завъртя на едната си пета и се втурна обратно в кухнята. Сабрина беше настанила върху лакътя си една огромна купа и разбъркваше с дълга дървена лъжица нещо, което подозрително напомняше тесто за палачинки.

— Какво правиш? — попита той, без да се опитва да скрие досадата си.

Тя го удостои с кратко поглеждане.

— След като без друго извадих всичко, реших да направя кифлички.

— Кифлички?

— С банани.

— Кифлички с банани?

— Ти ги обичаш за закуска.

Дерек я гледаше учуден.

— На крак си от шест сутринта. Цял ден си правила разни неща — писа, изтича до града за храна, готви, пак писа, занимаваше се с нещо в градината, пак ходи в града за компютърна хартия, сменя чаршафи, чисти тук — а сега е девет и половина вечерта и ти правиш кифлички с банани за закуска!

Тя повдигна брадичката си.

— Има ли нещо лошо в това?

Тъкмо това подканяне му беше нужно — или само пришпорването, а той беше доловил някакво предизвикателство в тона и, — защото се отказа от всякаква благосклонност.

— Да, има нещо лошо — отсече той. Ръцете му бяха на кръста, тъмните му вежди се спускаха над още потъмните му очи, които проникваха в нейните. — Изморяваш се прекалено много, Сабрина. Правиш какво ли не десет, дванадесет, четиринадесет часа на ден без истинска почивка. Всички си вземат законната пълна почивка, но през това време ти вече си се заела с нещо ново. Пренатоварваш се, а това не е добро за здравето ти.

— Сигурна съм, че е здравословно — опълчи се Сабрина, задвижвайки лъжицата още по-бързо.

— Ти си бременна. Длъжна си да почиваш.

— Лекарката каза, че мога да правя каквото си искам.

— Но с мярка. Само че ти не знаеш значението на тази дума. Какво, по дяволите, правиш? Да не би да се готвиш за конкурс за супержена на годината?

Тя го погледна намръщено, но продължи заниманието си.

— Остави това нещо — рече по-грубо Дерек и преди тя самата да успее да го направи, той прекоси стаята и взе купата от ръката й, оставяйки я не чак дотам внимателно на масата.

— Дерек…

— Искам да знам какво правиш. Нима искаш да се разсипеш… да разсипеш и мен, като те гледам?

— Обичам да бъда заета с нещо. Винаги съм заета.

— Не по този начин. Не с този самоубийствен безспирен труд.

— Той ми носи радост.

— Не изглежда да е така. Ти си в постоянно напрежение. Затваряш си очите за всичко друго, освен това, над което работиш.

— Това наричат концентрация.

— Наричат го невроза. Това е срещу природата, като се има предвид какво става с тялото ти точно сега. Какво е това, Сабрина? Не поемаш ли риск да повредиш детето?

В продължение на една минута Сабрина мълча като вкаменена, но само в продължение на една минута. Някакъв неестествен гняв кипеше в нея.

— Как можа да кажеш толкова идиотско нещо…

— Идиотско ли е? — повтори той, слагайки дългата си мускулеста ръка на масата. — Помисли. Откакто лекарката потвърди, че си бременна, ти растеш като снежна топка и аз не говоря за тялото ти, защото извън талията и гърдите ти си по-тънка отпреди. Говоря ти за работата. Във всеки следващ ден ти се натоварваш с още нещо, после с още. Хвърляш се от една работа към следващата и аз не мога да повярвам, че получаваш някакво удовлетворение от едната или от другата, или от по-следващата, защото не си позволяваш да поседнеш и да се усмихнеш.

— Получавам удовлетворение…

— Аз знам какво правиш, Сабрина. Ти бягаш. Съществува проблем и вместо да се обърнеш с лице към него, ти бягаш. Ужасява те мисълта за този тест, ужасява те бебето, затова набутваш и наблъскваш, вкарваш всичко във времето, което имаш, само и само да не мислиш за това колко си ужасена. Защо, за Бога, да не можем да седнем и да обсъдим това?

— Може би защото имаш да мислиш за други неща — отвърна тя с обвинение.

— Чакай малко! Не съществува нищо по-важно от теб и нашето бебе.

— О? — тя изпитваше нужда да нанесе удар на свой ред и разполагаше със средствата за това. — Затова ли първото нещо, което правиш всяка сутрин, е да грабнеш вестника и да се държиш така, като че ли го прелистваш, за да попиеш час по-скоро новините, преди да прочетеш особените неща, когато аз знам, че през цялото време се оглеждаш за някакво съобщение във връзка е Гриър? Донякъде мисля, че искаш той да излети високо в тези избори, за да може да се натърти повече при падането си, когато го катурнеш. Но ти не говориш за това с мен, нали?

— Това не ти трябва. Ти никога не си одобрявала това, което правя.

— Приела съм го — прекъснато тя тихо. — Зная, че трябва да постигнеш целта си по свой начин. Тогава защо не ме оставиш да се справя с моя проблем по мой начин?

— Понеже този проблем не е само твой и защото не ми харесва начинът, по който играещ на руска рулетка. Детето е и мое. Искам малко да бъде глезено.

Сабрина поотстъпи. Тя се подпря на масата и се опита да изглежда спокойна.

— Ти мислиш, че правя не това, което трябва.

— Сабрина…

— Тъкмо това казваш. Казваш ми, че съм нехайна майка. Не одобряваш това, което правя.

— Да, не одобрявам. Натоварваш се прекалено много. Рискуваш собственото си здраве и това на бебето. Но това бебе аз го искам, Сабрина.

— И мислиш, че аз не го искам?

— Ако го искаш, то го показваш по странен начин.

Тя размаха ръка във въздуха.

— Само за това, защото не седя с вдигнати крака на дивана, аз не мисля за това дете и следователно не го искам? Това е невероятно!

— Остави детето. Помисли за себе си. За теб не е добре да се преуморяваш…

— Аз съм лоша майка. Това е смисълът на твоето обвинение. Твърдиш, че не съм виновна за Ники, но не си сигурен. Страхуваш се, че ще се случи същото…

Думите й бяха прекъснати, когато Дерек я сграбчи за раменете й я разтърси. Погледът му беше потъмнял, жилите по челото му се издуваха.

— Това не е вярно! Щях да ти повтарям, че трябва да почиваш, даже ако беше имала десет напълно нормални здрави бебета. Ти си бременна, Сабрина. Бременните жени не се съсипват умишлено от работа.

— Не правя това.

— Не правиш?

— Не правя. А ти можеш да си свалиш ръцете от мен, освен ако не смяташ да ме раздрусаш отново, което наистина ще бъде като подигравка за загрижеността ти за физическото ми състояние.

Едва сега Дерек разбра напълно колко дълбоко се бяха впили пръстите му в кожата й. Той ги отстрани, свали ръцете си от раменете й, вдигна ги във въздуха и отстъпи назад.

— Мисля — каза той стегнато, — че говорим на различни езици. Обичам те. Да, тревожи ме физическото ти състояние, но ме тревожи и емоционалното ти състояние.

Съмненията й я нападнаха.

— Мислиш, че съм неустойчива?

— Разбира се, че не мисля — промърмори той. — Но погледни сериозно на нещата. Преминала си през истинско изпитание с едно дете и сега си отново бременна. Всяка жена при това положение ще бъде неспокойна. Аз мисля, че ти се намираш под едно напълно разбираемо напрежение…

— И аз не мога да го понеса. Това ли е? Е, добре, нека ти кажа нещо, Дерек — каза тя. — Понесла съм много по-лоши неща от това. Какво те кара да мислиш, че ще клекна? Или може би силният мъж гледа отвисоко на слабата, безпомощна женска?

Дерек я погледна с очи, от които яростта не беше напълно изчезнала, после прокара пръсти по косата си, която отново падна върху челото му. На това той изглежда не обърна внимание.

— Господи, това е изумително! И става по-лошо. Аз се опитвам да разговарям с теб и ти изопачаваш всяка дума. Имам чувството, че вървя върху яйца и всяко едно от тях се чупи под краката ми — той се обърна, като че ли с намерение да се махне, но след миг се обърна обратно. — Опитвах се да разбера нещо от теб. Не говорих много за бебето и твоите страхове, защото, не исках да те разстройвам — е, добре, може би имам свои собствени страхове за бебето и не искам да мисля и за тях, но с игнориране няма да стигнем много далече. Защото без друго мисля за това бебе и знам, че ти също мислиш, така че няма смисъл да не говорим за него. Може би към всичко това се отнасяме съвсем не както трябва. Може би трябва да излезем и да тръгнем из бебешките магазини за биберони, терлички и всичко останало, за което кандидат-родителите се оглеждат.

— Как можем да направим това — извика Сабрина, — когато даже не знаем дали то ще се роди? Ако тестът покаже нещо…

— По дяволите! — избухна Дерек. Сивите му очи пламнаха във възмущение. — Ето къде грешиш! Ти приемаш, че ще стане нещо лошо, когато шансовете за това са крайно незначителни — отчаянието, което той чувстваше, беше болезнено и изразът на лицето му отразяваше това. — Казваш, че си реалист, Сабрина, но ако това беше така, щеше да погледнеш статистиките и да подскочиш от радост от това, че трябва да очакваш здраво бебе. Статистиките говорят в наша полза и ако те не са нещо, което заслужава доверие, тогава какво? Защо трябва да гледаш на всичко с черни очила?

През ума й преминаха бързо сенките на стари спорове. Ник я наричаше паникьор. Песимист. Предсказателка на беди.

— Може би — каза тя на Дерек с разтреперан глас — аз съм именно това.

— Това са глупости — реагира Дерек. — Ти си силна, разумна жена, само че веднъж си изгоряла и сега толкова много се страхуваш, че можеш да протегнеш ръка към щастието и да го загубиш, че отиваш на риск. Това суеверие ли е? Чувстваш ли по някакъв начин, че ако бебето оцелее, ще бъдеш силна? Или стискаш палци с него да се случи нещо и да не види белия свят?

Като не можеше да понесе тези думи, а и да направи крачка с краката си, които усещаше като гумени, Сабрина наведе глава и запуши ушите си.

— Не искам да слушам това — промърмори тя. — Не мога. Не съм се стремяла към тази ситуация. Не съм се молила за болката от повторен провал. По дяволите, аз не заслужавам това… — извика тя, като отпусна ръцете си и повдигна глава.

Но всичко, което успя да види, беше гърба на Дерек. Няколко секунди след това вратата се тръшна след него и той изчезна в нощта.

Сабрина чака два часа. Като се разхождаше, изпълнена с предчувствия, от кухнята до всекидневната и обратно, тя очакваше завръщането на Дерек. С всяка изминаваща минута от неговото отсъствие тя чувстваше, в себе си някаква нарастваща кухина. Празнота. Едно напрегнато чувство на самота.

Без да съзнава факта, че беше почти полунощ, тя изкачи стълбите и почука внимателно на вратата на Джей Бий. Знаеше, че е там, в края на книгата си вече и че се опитва да поспи няколко часа, преди да се върне призори за работа в хамбара. Колкото и да й беше неудобно за това, че го смущава, тя все пак много искаше да поговори с близък човек. Джей Бий беше нейната плът и кръв. Щеше да й прости натрапничеството.

Тя отвори тихо вратата и се вгледа в тъмното.

— Джей Бий? — повика го тя с тих и несигурен глас. — Джей Бий?

Но не той, а, Ан се надигна мълчаливо от леглото с вид на загубено дете в дългата си фланелена рокля. Като хвърли поглед към неподвижната фигура на Джей Бий тя отиде на пръсти до вратата.

— О, Боже — прошепна Сабрина, като се почувства безкрайно голяма глупачка. — Съжалявам. Не бях помислила…

Ан сложи пръст на устните си, обърна се, за да вземе един шал от близкия стол и премина в коридора, затваряйки вратата след себе си.

— Той наистина е напълно изтощен — прошепна тя. Улавяйки Сабрина под ръка, тя я поведе към стълбите и я задърпа към най-горното стъпало.

Известно време нито едната от двете жени не проговори. Седяха в полусветлината, която идваше отдолу, и мълчаха. По едно време Ан каза:

— Ти не знаеше ли?

Сабрина, която беше достатъчно изненадана от това, което беше току-що открила, за да избяга от собствените си грижи, поклати глава.

— Предполагам, че би трябвало да знам. Когато не работи, той е с теб.

— Имам кошмари, ужасни кошмари и в такива случаи е още по-лошо, когато съм в леглото и затова ставам и ходя насам-натам — тя говореше тихо, бързо, малко нервно. — Това беше причината, поради която Джей Бий и аз започнахме да си говорим. В хамбара посред нощ. Той също има кошмари.

— Джей Бий? — попита Сабрина сепната.

— Е, не толкова често сега, но ги имаше, така че той знае какво е. Когато работи, умът е винаги включен и затова му е трудно да спи. Затова не се застояваше в леглото.

— Джей Бий има кошмари? Джей Бий винаги причинява кошмари. Не знаех, че ги има.

— Ужасни, когато е бил дете — Ан беше обгърнала с ръце коленете си, а върху тях беше шалът. Тя гледаше замислено към основата на стълбището, а след това, сякаш беше стигнала до някакво решение, започнала говори много тихо и по-бавно.

— Не е казал на никого — вземам си думите назад, казал е на баща си веднъж и баща му му казал, че кошмарите съществуват в ума и че могат да бъдат лесно контролирани и че Джей Бий би могъл да постигне това ако се опита. Той правел опити, но кошмарите не спрели.

Тя се усмихна тъжно, почти извинявайки се.

— Били са глупави кошмари и всеки от тях различен от следващия. Той имал свръхплодовито въображение, но без отдушник. Бил е много затруднен. Мислел, е, че нещо с него не е в ред, защото не е успявал да ги прогони и затова ги е държал при себе си, не е казвал за тях на никого. А по-късно стигнал до свой собствен начин как да излезе на глава.

На Сабрина не й беше необходимо да пита по какъв начин.

— Хората го намират за странен — продължи Ан, обръщайки лицето си към нея, — но те не разбират, че дълбоко в неговото същество той продължава да е онова малко момче, което от страха изплита истории. Невероятното е, че е успял да превърне този страх в слава и богатство. Той се опълчил срещу кошмарите и ги е използвал за своя изгода. Уважавам го за това.

Сабрина не беше знаела, че Джей Бий е имал кошмари!

Ан се засмя нервно.

— Мисля също така, че го обичам, но това е извън темата.

— Не, не е — каза Сабрина, чувствайки в себе си нещо хубаво и топло. — Ти го разбираш, защото го обичаш. Аз го обичам по различен начин. Никога не ми е казвал за кошмарите си. Никога не е обяснявал постъпките си. Бих искала да съм знаела.

— Щеше ли да бъде по-различно, ако си знаела?

Сабрина поразмисли, след това объркано вдигна рамене.

— Не знам. Може би щях да мога да му помогна някак. Той преживя много години в самота. Може би не е било необходимо.

— Приятно ми е да мисля, че е било — не се съгласи Ан. — И знам, че изглежда жестоко, но не трябва. Джей Бий се е видял принуден да се сражава с какви ли не демони. Той продължава да се сражава с тях, но е посвоему силен човек. Малко момче с кошмари, но силен мъж. Самоуверен, но въпреки това такъв, на когото е необходим някой — гласът й премина в несигурен шепот. — Ако не са били тези години на самотност, съмнявам се, че сега щях да сляза от неговото легло — тя отправи кротък поглед към Сабрина. — Разбираш ли какво искам да кажа?

Сабрина мислеше, че я разбира. Ан беше умна и енергична, но до известна степен премного вглъбен в себе си човек, какъвто беше и Джей Бий. Ако се вземеше под внимание интересът и желанието за работа, които проявяваше в кухнята, можеше да се заключи, че е силно привързана към домашната обстановка, което може би беше тъкмо това, което трябваше на Джей Бий. Той беше срещнал Ан в един момент от живота си, когато започваше да осъзнава тази необходимост. И така, от болката се беше родило добро… също както отношенията на Сабрина с Дерек бяха възникнали, когато и двамата бяха захвърлени в ада.

Неочаквано Ан се загледа надолу по стълбите. Проследявайки погледа й, Сабрина видя Дерек, който влизаше през предната врата. Той погледна нагоре, забеляза двете жени и спря.

Без да изрече и дума, Ан се изправи. Тя сложи ръката си върху рамото на Сабрина и я притисна нежно, разкривайки по този начин далеч повече от това, което Сабрина вече беше чула, а след това безшумно се върна при Джей Бий.

Сама на нейното стъпало, Сабрина остана потопена в онова, което приличаше на цяла вечност. Тя наблюдаваше как Дерек я наблюдава, изгаряше за него, изгаряше за себе си. Когато караницата им беше най-разгорещена, той беше казал, че я обича. Тя не беше произнесла тези думи, но трябваше да ги произнесе, защото, като го гледаше сега, като чувстваше всеки сантиметър от разстоянието, което ги делеше един от друг, тя разбираше, че го обича и че така ще бъде винаги. Това, което я плашеше най-много, беше съзнанието, че ако не беше болката, която изпитваше за Ники, те никога нямаше да се срещнат.

Той беше хубав, както стоеше там, облечен толкова неподходящо в кожено яке и джинси. С разрошената си тъмна коса, с лицето си, потъмняло от ново поникналата брада, и с окото си, обхванато като в скоба от белега, изглеждаше страшен. Беше и силен, и нежен, забавен и нараним. Не можеше да си представя живот без него.

Като се изправи от стъпалото, тя тръгна надолу по стълбите с крачка, която не се разколеба нито веднъж, докато не стигна до него. Ръцете й се плъзнаха веднага около него, лицето й се зарови в гърдите му. Почувства как той също я прегръща и облекчено се отпусна в ръцете му, а те я стегнаха здраво, готови, да я подкрепят, което тя и беше очаквала. После той наклони главата си ниско и започна да се потърква в бузата й, докато, поулягайки лицето си към неговото, тя намери устните му.

Целувката му беше нежна, но дълбока и изричаща извинението, което не беше изрекъл на глас. Той задържа лицето й в двете си ръце, отдръпна се назад, целуна я от друг ъгъл, и от още един. Всяка целувка беше бавна, наситена, интимна. Езикът му произнасяше вместо него десетки неизказани думи, нито една, от които не беше пълна с толкова съдържание, колкото погледа, който й отправи, докато я държеше на известно разстояние пред себе си. Обичам те, говореха очите му и той я целуна отново. Устните й, брадичката, носа, очите, челото — той се застояваше навсякъде, а после я взе на ръце и я отнесе в спалнята.

Безмълвно я положи в края на леглото и отметна завивката настрани. После се обърна към нея, отново обхвана с ръце лицето й и обсеби устните и с по-голяма сила, по-голям глад.

Сабрина ликуваше. Беше се чувствала потисната още преди скарването с Дерек и това скарване не й бе помогнало. Знаеше, че самата беше най-големият свой враг. Не беше необходимо Дерек да казва, че се държи безотговорно, тя го знаеше, беше чувствала вината си, но не можеше да се промени. Когато ставаше дума за бебето, тя беше раздвоена. Искаше го, не го искаше. Тази двойственост личеше в много голяма степен във всичко, което правеше напоследък.

Но имаше нещо двойствено и в любовта, която Дерек й предлагаше. Докато устните му се прилепваха към нейните, той се освободи от якето си, разкопча ризата си и я захвърли настрана, после се залови с пуловера й. Те се разделиха само за няколко секунди, докато той се опитваше, да измъкне пуловера й през главата, после отново бяха един до друг, като този път телата им бяха голи от кръста нагоре и се докосваха. С ръце на гърба й, Дерек я насочваше неуловимо към себе си и вече гърдите й, сега по-пълни и по-чувствителни от обикновено, се притискаха към него. И през цялото време, докато я целуваше с отворена уста, краката й се подкосяваха и това беше толкова вярно, колкото, че миризмата му на мъж я упояваше.

Тя се опита да произнесе името му, опита се да му каже, че изгаря, че иска още, но не излезе никакъв звук. Единственото, което можеше да прави, беше с едната си ръка да дърпа колана му, докато другата се спускаше надолу по меките му джинси и се мъчеше да обхване плътно ерекцията му.

Той простена, присви се, обхвана задничето й с двете си ръце и го притегли силно към себе си, но това не беше достатъчно. Докато я приковаваше върху леглото, дишането му ставаше все по-неравномерно.

Тогава Сабрина му помогна. Изгаряща от нетърпение да почувства нещо могъщо и грубо, което да изпълни вакуума в нея, тя освободи колана му и дръпна надолу панталоните му. Той се погрижи за останалото, извивайки се, за да се освободи, без да сваля погледа си от нейния. Очи, уста, ръце — нещо трябваше да бъде в постоянен контакт, за да се компенсират няколкото току-що изминали часа, през които бяха разделени.

С ръце, обхванали врата му, Сабрина повдигна бедрата си като отговор на усилията на Дерек да я освободи от джинсите й. Тя едва ги беше изритала от краката си, когато едрото му тяло се настани между краката й. След това то се разлудува и той вече беше в нея. Тя шумно въздъхна, изви гърба си, за да увеличи максимално усещането от неговото проникване и кръстоса краката си зад гърба му.

Дълго време Дерек остана неподвижен. Движеше се само главата му, направлявана от ръцете на Сабрина, които бяха сграбчили косата му. Той обсипа с горещи, жадни целувки цялото й лице, надолу по шията й, към раменете и ръцете й. После пое с жар цицата й между устните си и я засмука здраво с неутолимо желание.

Да се каже, че ласките му имаха оздравителен ефект, означаваше да се каже само половината истина. Това, което устните му лекуваха, след малко се възпламеняваше от ръцете му, а когато се включи цялото му останало тяло, Сабрина започна да се стопява със съскащ шум.

Сливането им беше пълно. Сабрина предлагаше топлина и всеотдайност, беше и агресивна, преизпълнена с енергия. Дерек участваше на места с нежност, на места с предизвикателство и на места с тъмна, почти разрушителна сила, граничеща едва ли не с опасност. Те се допълваха взаимно, даваха от себе си всичко най-дълбоко, най-страстно, най-добро.

Но ако в любовните им схватки се съдържаше допълнително буйство, то беше единственото указание за това къде бяха прекарали вечерта. След като изригнаха в умопомрачителен оргазъм и след като малко по-късно бавно дойдоха на себе си, те заспаха прегърнати, без да разменят нито една дума.

 

 

На следващия ден отпътуваха за Кливлънд, където живееше друга от изгорите на Лойд Балантайн. След като телефонираха на две, които недвусмислено заявиха, че отказват да бъдат интервюирани, тази, макари предпазливо, се съгласи. Дерек не искаше да й даде време да промени решението си.

Дерек имаше някои опасения, особено го тревожеше безопасността на Сабрина при пътуването. Ако един снайперист беше взел на мушка колата, Сабрина щеше да бъде изложена на опасност просто защото е с него. Той беше нащрек. Беше нащрек даже при напускането на къщата. Но нямаше нищо нередно и той не забеляза някой да ги следи по пътя. Като предпазна мярка беше решил да пътува под измислено име.

Често се замисляше дали не разиграва своя собствена форма на руска рулетка, като вземаше Сабрина със себе си. Но времето минаваше, а файловете му трябваха. Едва след като сложеше ръка върху тях, щеше да може да насочи вниманието си към емоционалната страна, свързана с бременността на Сабрина.

Освен това смяташе за важно да държи Сабрина далеч от къщата и работата, която тя винаги си намираше.

И така, те отлетяха за Кливлънд, където бързо разбраха защо Синтия Конрой се беше съгласила на срещата. След няколко минути формален разговор, по време на който явно реши, че двамата заслужават доверие, Синтия представи една история, която можеше да съперничи на разказаната от Джанет Лавайн.

Синтия е била омъжена за военен от кариерата на служба в Пентагона, когато е кандидатствала за длъжност при Балантайн. Била с адвокатска степен. Висококвалифицирана. Но по време на интервюто се случило нещо, при това взаимно, както тя бързо добави. В хода на работата, която била свързана с много движение, тя започнала да се среща с Балантайн в необичайни часове в един или друг хотел. Той я бил развълнувал. Тя самата имала чудесно прикритие. Да, неговите сексуални вкусове били малко необикновени, но тя намирала мъжа си скучен и затова нямала нищо против. Ако понякога Балантайн е проявявал грубост, това е представлявало част от очарованието. Знанието за това кой е бил той и какво бе представлявал, винаги й е давало достатъчно спокойствие.

След четири месеца той се прехвърлил на друга жена. Но Синтия била заловена. Три месеца след това мъжът й я намерил в легло с декоратора, който бил наел предната седмица. Скоро след това се разделили, а по-късно се развели. Оттогава парите, които печелила от практиката си като адвокат, отивали у терапевта, когото посещавала два пъти седмично.

Синтия беше озлобена. Осем години след събитието тя продължаваше да изпитва злоба към Лойд Балантайн и към бъркотията, до която беше докарал живота й.

Не, никога не беше виждала, нито чувала за частни файлове. Нито знаеше да е бил корумпиран. Винаги беше мислила, че е образец за почтеност в съда. Вън от съда бил нещо друго. Едно от нещата, които са я изумявали, каза тя, беше, че той никога не се е прочувал като женкар — много забележително, според нея, след като е имал незаконна дъщеря.

Също като малки деца, които са чули тропота на копитата на елена върху покрива, Дерек и Сабрина не можеха да сдържат вълнението си, след като напуснаха Синтия Конрой.

— Солидно — обобщи Дерек, докато вървяха пъргаво към колата. — Това е нещо солидно. Може ли Гриър да има в ръката си по-добър лост от едно незаконно дете. Балантайн можеше да отрече присъствието на жени в живота си. Те са се появявали и изчезвали. Но детето остава. Това е такъв скандал, който никой мъж, никой женен мъж не би желал, а най-малко един съдия от Върховния съд на Съединените щати. Ако по някакъв начин Гриър е научил за момичето и е заплашил да разкрие съществуванието й, което би довело до изкарването на бял свят на цялата сексуална материя, мога да се обзаложа, че Балантайн е бил готов на драго сърце да влезе в преговори — той отвори вратата на колата пред Сабрина.

— Но къде са файловете? — попита тя, намествайки се в седалката, а след това поглеждайки към него. — Наистина ли мислиш, че майката ги притежава?

— Няма да загубим нищо, ако попитаме — каза той. Като облегна едната си ръка на покрива на колата, а другата на вратата, той се наведе. — Жената на Балантайн не ги притежава. Децата му също. Търсих подчинените му чиновници, секретарите, партньора му от времето, когато е бил на частна практика, най-близките му хора в правния отдел — никой от тях не каза, че знае за съществуването на файловете. Това би могло да означава, че или те изобщо не съществуват, или че са скрити някъде на сигурно място.

Той се изправи, затвори вратата, заобиколи колата и се пъхна зад волана.

— Само помисли. Ако ти беше на мястото на Балантайн, ако имаше дете, бащинството, на което трябва да отречеш, ако поради това се чувстваш виновен и искаш да направиш нещо за това дете, какво по-добро от това, да му дадеш в ръцете бомба, с която да победи всички други бомби, и която да може да възпламени, когато намери за добре? Знаещ какво привлича вестникарите. Тези файлове могат да струват като нищо един милион като база за биография, а кой може да е по-подходящ, за да напише сам или с някой друг тази биография, отколкото някой кръвен роднина на Балантайн?

Сабрина все още се намираше под впечатлението от новината за детето.

— Мислиш ли, че Синтия беше откровена?

— Тя знаеше, че ще проверим.

— Ами ако Гриър й е платил, за да ни подведе?

— Това би означавало, че е на крачка пред нас и ако това беше така, щяхме да подушим това от някои от другите, с които сме разговаряли. Те биха се чувствали много по-неудобно. Синтия също. Но тя се държеше напълно свободно. Само беше озлобена. И тя сама предложи тази информация. Ако Гриър й беше платил, тя щеше просто да се държи глупаво. Но тя ни даде едно име — той се намръщи. — Не мога да разбера защо тя самата не го е използвала, за да изнудва Балантайн, когато той я е зарязал.

Може би за Сабрина беше по-лесно да разбере женския ум.

— Между любов и омраза съществува много деликатна граница. Тя може да е презирала Балантайн — и да продължава да го презира, — но в същото време донякъде да го обожава.

Дерек беше объркан.

— Преди всичко не мога да разбера защо Балантайн й е казал.

— Нали ни каза, че една нощ бил истински депресиран. Плакал. Може би е трябвало да сподели с някого, за да не се пръсне.

Дерек въздъхна.

— Това наистина подхранва теорията са самоубийството — депресия, вина, страх.

Те прекараха една минута в мълчаливо размишление върху емоционалната потиснатост, необходима за самоубийство. Изпитвайки желание да мисли по-прагматично, Сабрина попита:

— И така, тръгваме за Сиатъл?

— Тръгваме за Сиатъл — той насочи към нея цялото си внимание. — Готова ли си за това?

Те се сближаваха. Тя можеше да го почувства. И колкото повече се обвързваше, толкова по-добре се чувстваше.

— Готова съм — каза тя с усмивка.

 

 

На възраст малко след четиридесет, привлекателна, дребничка и с приятен глас, Гейл Фарел представляваше с външния си вид най-малко вероятната кандидатка за връзка с перверзен секс, която Сабрина би могла да очаква да види. Дерек също беше малко объркан, защото с добре модулирания тон на гласа си, нежността на погледа, чертите, които излъчваха спокойна вътрешна сила, Гейл му напомняше за Сабрина.

Все пак той се държеше със същата самоувереност, която винаги учудваше Сабрина. Тя не можеше да каже дали това се дължеше на красноречието на погледа, изкусителността на усмивката му, дълбокия и леещ се тембър на гласа му, но нещо в него караше хората да говорят. Донякъде тя подозираше, че, въпреки несъгласието на Дерек, това се дължеше на факта, че, облечен в блейзър и джинси и с вратовръзка, той беше още веднъж Онзи Дерек Макгил от Аутсайд Инсайт с произвеждащата силно впечатление приятна външност и престиж. И талант. Инстинктът, който проявяваше като интервюиращ, беше безпогрешен. Той знаеше кога да говори тихо, кога да се смее, кога да се заяжда или предразполага, или да напада, или да отстъпва.

Много по-късно Дерек щеше да каже, че такова е било времето, че от смъртта на Балантайн е изминало колкото трябва. Че всичките тези Джанет и Синтия и Гейл на този свят са били просто узрели да говорят, и че са щели да говорят, все едно кой е почукал на вратата им. Сабрина обаче мислеше, че заслугата за големия удар принадлежеше изцяло на Дерек.

Гейл Фарел не изпитваше злоба към Лойд Балантайн. Въпреки че е била омъжена по времето на връзката си с него и че бракът й се беше разпаднал не дълго след това, тя имаше чувството, че е станала по-силна. Без ничия помощ беше постъпила на работа в една банка и успяла, започвайки като касиерка, да се издигне до поста на вицепрезидент, нещо, което никога не би се случило, ако беше останала омъжена.

Преди да огледат Гейл, Сабрина и Дерек се спогледаха учудено. Когато Дерек се осмели да попита за детето, Гейл се усмихна с тази нейна усмивка, която напомняше на Дерек толкова много за Сабрина, и каза, че тя е получила най-доброто от този свят — добра кариера и чудесна дъщеря, но че ако те искат да се срещнат с Алексис, или ще трябва да почакат един месец до края на семестъра, или да отпътуват на изток. Стана ясно, че незаконното дете на Лойд Балантайн не е на девет или десет години, както очакваха Дерек и Сабрина. Алексис Фарел беше на деветнадесет и завършваше първата си година в Йейл.

Гейл, разбира се, не притежаваше файловете. Сабрина мислеше, че ако някой ги има, то това е Алексис. И така, те отлетяха обратно за Бостън, качиха се на сааба и се отправиха към Ню Хейвън. Предпочетоха пътя покрай брега, който, макар и по-дълъг, даваше възможност за чести отклонения, с цел да се избегне следенето, но целта беше двойна. Този път беше по-живописен, по-разтоварващ. При напрежението, което съпътстваше тревожното очакване, това беше еднакво необходимо и за Дерек, и за бременната му жена.

 

 

Едно от най-невероятните неща беше физическата прилика между Алексис Фарел и човека на снимката, която Сабрина носеше в чантата си с дълга кожена презрамка. Не можеше да има съмнение, че Лойд Балантайн е баща на Алексис. Тя самата не го отрече.

Въпреки че гласът й беше приятен, както на майка й, Алексис нямаше нейната зрялост и ведрост. Тя беше сериозна млада жена, която се разхождаше сама из двора на колежа и много личеше, че се отнася с особена предпазливост към Сабрина и Дерек.

— Не разбирам защо сте тук — каза тя. Стоеше облегната на широкия дънер на едно дърво, където най-после бяха успели да я открият, и изглеждаше донякъде като че ли поставена натясно. — Досега никой не ме е търсил. Никой не се е интересувал кой е баща ми. Защо това става точно сега? Защо изобщо!

Беше странно, че Дерек, който досега се беше чувствал прекрасно, действайки прикрито в отношенията си с другите, сега почувства непреодолимо желание да тръгне направо с истината.

— Сега, защото сега научих за съществуването ви. Изобщо, защото се налага. Ние подозираме, че един много могъщ човек е имал незаконни взаимоотношения със съдията Балантайн. Балантайн не е жив, но този човек е и е на път да придобие дори по-голямо могъщество, освен ако не научим истината. Единственият път да стигнем до тази истина минава през файлове, за които сме чували, че съществуват.

— Книжата му бяха завещани на Чикагския университет.

— Имате предвид официалните му книжа. Тези са други. В тях са изложени подробно въпросните незаконни сделки.

— Предполагаеми незаконни сделки — уточни Алексис.

Дерек прие корекцията на младата жена, която сега според него беше не само умна, но и твърда.

— Предполагаеми незаконни сделки. Лойд Балантайн е ваш баща. Вие може би го мразите за това, че не ви е признал, но той остава ваш баща. Ние разполагаме с изчерпателни доказателства, че е водил двоен живот и всичко сочи към факта, че се е самоубил. Ако е било така, той е трябвало да има някаква причина. Страхът от разобличаване чрез изнудване би могъл да бъде достатъчно силен мотив.

Алексис притисна книгите, които държеше, към гърдите си, докато оглеждаше последователно физиономиите на Дерек и Сабрина.

— Но не разбирам защо сте дошли при мен. Аз даже до смъртта му не знаех, че този човек ми е баща. Как бих могла да ви помогна?

— Допуснахме, че вашият баща може би ви е оставил тези файлове — каза Сабрина.

— Защо е трябвало да го прави? — последва бързият въпрос на Алексис.

Дерек отговори тихо и спокойно:

— За да ви остави нещо ценно. Като компенсация за всичко онова, което не е направил за вас, докато е бил жив.

Но Алексис клатеше глава.

— Не знам нищо за никакви файлове, а и да знаех, какъв смисъл би имало за мен да ви ги дам?

— Той е ваш баща. Ако го мразите, ще ви бъде приятно да бъде осветена невидимата му част. Ако го обичате, ще поискате гибелта на човека, който го е съсипал.

— А каква е вашата изгода?

Дерек отговори след една минута.

— Лично удовлетворение, което, предполагам, можете да разберете, ако се опитате — каза той. — Аз съм журналист по разследванията. Същият човек, който, както вярвам, е изнудвал баща ви, беше косвено виновен за едно убийството и пряко отговорен за това, че аз прекарах две години в затвора. Там не ми беше приятно. Но ми е приятно да мисля — в по-добрите си моменти — че подобни неща стават ненапразно, а в името на някаква цел. Повярвайте ми, беше ми трудно да открия друга цел зад моите две години в затвора — освен да почувствам под себе си огън, който да ме накара да тръгна да търся тези файлове.

Той замълча, погледна я с оценяващ поглед, изправи главата си и я предизвика, като каза:

— Вие сте млада. Вие сте идеалист. Как бихте реагирала, ако ви кажа, че желанието ми е да предпазя тази страна от един корумпиран лидер?

— Бих казала — отговори Алексис, — че ако вие бяхте млад и идеалист, бих могла да ви повярвам, но на вашата възраст съм по-готова да приема, че това, към което се стремите истински, е отмъщението.

Сподавяйки смеха си, Сабрина погледна Дерек.

— Бива си я.

— Да-а — каза той провлечено, заразен от хумора й, — но и аз не съм по-лош. — И се обърна към Алексис:

— Каква е вашата дума? Искате ли да ми помогнете да предпазя тази страна от един корумпиран лидер?

Но Алексис не споделяше напълно този хумор. Тя отново заяви, че не знае нищо, че не знае за съществуването нито за местонахождението на файловете. И колкото и Дерек и Сабрина да изтъкваха всеки един от аргументите си, и колкото и да настояваха, тя не отстъпи от твърдението си.

Бяха сигурни, че лъже. Не можеха да го докажат, но бяха сигурни. Може би за тази сигурност спомагаше отчаянието, защото без помощта на Алексис Фарел те се намираха на първото квадратче, откъдето бяха започнали. Не можеха да я завържат на кола на мъчението и да я заставят да признае. Най-доброто, което можеха да направят, беше да й оставят името на хотела, където щяха да прекарат нощта, да й оставят адреса си във Върмонт в случай, че реши да каже нещо повече.

През тази нощ Сабрина и Дерек бяха по-обезсърчени, отколкото когато и да е, откакто бяха започнали издирването. Бяха налетели срещу каменна стена в лицето на една деветнадесетгодишна колежанка и не знаеха какво да предприемат, за да пробият. Единственото, в което бяха убедени, беше това, че не трябва да се предават.

Може би Алексис Фарел беше почувствала това.

Или може би причината беше омраза или любов, или нощ, прекарана в душевни терзания. Или може би тя беше без остатък толкова млада и идеалистка, както Дерек беше й внушил, че е. Каквото и да беше обяснението, тя телефонира в хотела рано сутринта на следващия ден и малко преди девет се срещна с Дерек във фоайето и му предаде файловете на Балантайн.

Никой от двамата не забеляза мъжа, който сгъна вестника си, стана от креслото и тръгна към редицата от обществени телефони.