Астрид Линдгрен
Винаги е весело в село Шумотевица (4)

Когато се прибираме от училище

Винаги пада голяма веселба, когато ние, децата от село Шумотевица, се прибираме от училище. Защото тогава си бъбрим за най-различни неща, които са станали в училището, а понякога си разказваме приказки или говорим за това какво ще правим, когато пораснем, и ей такива работи. Друг път сядаме край пътя да си починем малко, сегиз-тогиз се катерим по дърветата или ходим по крайпътната ограда, вместо по пътя, за да не е толкова скучно.

Мама казва, че не може да разбере защо връщането от училище трае повече от двойно по-дълго от отиването. И аз не го разбирам. Странно е, няма що! Но просто няма как иначе. Не виждам как бихме могли да го променим.

Един ден през пролетта, когато се върнахме страхотно късно, мама ми каза:

— Разкажи ми сега точно какво правихте по пътя!

И аз започнах. Ето как беше:

Първо отидохме в магазина в Голямо село и купихме бонбони за дядо. Дядо много обича бонбони, а ние обичаме да му ги купуваме. Защото той си ги държи в ъгловия шкаф в своята стая и ни черпи почти всеки път, когато отиваме при него. Брита купи бонбоните. Щеше да ни се услади, ако ги бяхме опитали, обаче знаехме, че не бива. Брита ги мушна в училищната си чанта и каза:

— Ако шестимата си хапнем от бонбоните, за дядо ще остане само пликчето.

— Тая няма да я бъде — рече Ласе. — Хайде по-бързо да се приберем, преди да е станала някоя беля!

Тръгнахме към къщи. Но Бусе е страшно лаком за бонбони и разни такива неща, та каза:

— Де да имах една крона! Щях да си купя бонбони за целия ден!

— Да, обаче нямаш никаква крона — обади се Ана. — Случайно!

— Нямам, ама представи си, че намеря — рече Бусе. — Случайно!

— И как ще стане това? — попита Брита. — Винаги зяпаш във въздуха, докато вървиш. Поне да гледаше в земята!

Тогава Бусе реши да гледа в земята. И сигурно не беше минал повече от петдесет метра, когато намери една крона. Сякаш стана чудо! Дали пък няма джудженца, които чуват какво си пожелава човек и почват да ръсят крони по пътя? Тази крона лежеше точно на разклона, където се отделя пътят за село Шумотевица.

Отначало Бусе застана и се вторачи в кроната, сякаш мислеше, че му се привижда. Но после я взе и хукна обратно до магазина да купи бонбони. Ние го чакахме на разклона. И когато дойде, почерпи всички с бонбони.

— Виж ти, колко било лесно да се намерят пари! — каза Бусе. — Какви богатства сме изтървали!

Че като взехме след това всички да зяпаме в земята! По едно време Ласе рече:

— Де да имах една крона!

Защото си мислеше, че някое джудже може би ще даде и на него една крона. Обаче не намери никаква крона. Тогава каза:

— Де да имах петдесет йоре!

Обаче и петдесетаче не намери. Въпреки това не искаше да се предаде, а продължи:

— Де да имах десет йоре!

Но дори и десетаче не намери и тогава изръмжа сърдито:

— Ще видите, че ще намеря едно йоре!

Ама и това не намери. Нито той, нито някой от другите. Изобщо, от онзи път, когато Бусе намери кроната, никой от нас не е намерил дори едно йоре.

Докато вървяхме, Бусе току ни черпеше с бонбони. Но накрая измисли да се състезаваме кой ще задържи своя бонбон най-дълго в устата си, преди да се разтопи. Сигурно го измисли, за да не се свършат прекалено бързо бонбоните. Но, както и да е, това състезание ни хареса. Лапнахме по един бонбон и го смучехме колкото може по-бавно. И като мина известно време, застанахме в кръг на пътя с изплезени езици и взехме да сравняваме. И се оказа, че от бонбоните не е останало почти нищо. Бяхме стигнали насред път до село Шумотевица и стояхме точно срещу къщата на обущаря Добриак. Обущарят подаде глава през кухненския си прозорец и извика, че ако на някого от нас е останал още малко ум в главата, нека вземе поправените обуща на Агда и да й ги занесе. Бързо си прибрахме езиците, защото не искахме някой да ни гледа като сравняваме. Тъй или иначе, Брита спечели бонбоненото състезание. А Ласе взе обущата на Агда и ги пъхна в раницата си.

После Уле реши да се състезаваме кой ще задържи най-дълго дъха си. И го направихме. Но за всеки случай първо отминахме къщата на обущаря. Защото на него сигурно и това щеше да се стори глупаво — да стоиш насред пътя и да задържаш дъха си.

Доста дълго задържахме дъха си. След това казах на мама, че не се прибрахме толкова късно само заради дъха, разбира се, но донякъде се дължеше и на това, че толкова дълго задържахме дъха си. Ласе твърдеше, че той е спечелил, но тогава Уле каза:

— Ами! На Бусе лицето беше посиняло повече от твоето!

После Ласе предложи:

— Хайде сега да видим кой може да плюе най-далеч. Обаче няма никакъв смисъл да участват момичетата. Защото изобщо не могат да се надплюват.

Как се ядосахме Брита, Ана и аз! Ние можем да плюем колкото всеки друг! Брита каза, че ако не ни дадат да участваме, момчетата няма нужда да идват утре на нейния рожден ден. Тогава решиха да участваме. Но Ласе спечели, естествено. Макар че Ана плюеше по-далеч и от Бусе, и от Уле.

Обущарят има една ливада, която напролет се наводнява. Тогава прилича на малко езеро. Насред ливадата лежи огромен камък. Пролетно време стърчи над водата като островче. Когато стигнахме до ливадата на обущаря, спряхме да си починем малко.

— Иска ми се да отида до оня камък — рече Ласе. Всички казахме, че и на нас ни се иска. Тогава Ласе намери няколко дълги оградни пръта и ги сложи като мост до камъка. И един по един изпълзяхме дотам. Ласе тръгна пръв. Времето беше хубаво и слънчево и се оказа много приятно да седим на камъка под слънцето.

— Ех, да имахме и нещо за ядене! — въздъхна Ана.

Но нямахме. Бонбоните се бяха свършили. Тогава Ласе взе да рови из раницата си. Там бяха обущата на Агда и един сандвич със сирене, който Ласе не беше успял да изяде в междучасието. Играехме, че камъкът уж е кораб, който се носи безпомощно из морето, и още на другия ден някои от моряците ще умрат от глад, ако не дойде помощ. Ласе раздели сандвича на шест равни парчета, даде ни ги и каза:

— Приятели, само тези залци ни делят от сигурна смърт. Но се дръжте като вашия капитан — бъдете храбри!

Капитанът беше самият той, разбира се. После каза, че най-страшното било, дето нямаме вода и трябва на всичкото отгоре да умрем и от жажда. Тогава се обади Бусе:

— Хайде де! Нали цялата ливада е пълна с вода, та чак прелива!

А Ласе рече, че Бусе е глупендер. Около нашия кораб имало само солена вода и Ласе смятал да застреля всеки, който се опита да пие от нея.

— Защото ако пиеш солена вода, полудяваш — добави Ласе.

След това легна върху камъка и почна да се преструва, че бълнува от глад и жажда, а Бусе каза:

— Май че все пак е нагълтал доста солена вода!

Ласе се надигна на колене, сключи ръце и взе да крещи „Помощ, помощ“, та проехтя надалеч, а на нас ни стана чак страшно. И както си крещеше колкото му глас държи, кой мислите довтаса тичешком? Самият обущар! Решил, че Ласе наистина крещи за помощ и беше зъл като оса.

— Както сте се добрали дотам, можехте и да се върнете — викна той. — Пустите му дечурлига!

Но въпреки това нагази във водата и ни пренесе един по един от камъка на сухо. Вярно, че беше обут с високи гумени ботуши, и вярно, че през цялото време ни хокаше, но все пак беше мило от негова страна да ни спаси. Макар и съвсем излишно. Обаче това не посмяхме да му кажем, разбира се.

Побързахме да изчезнем оттам, а той крещеше подире ни, че шумотевишките дечурлига така му били дошли до гуша, както нищо друго не му било идвало до гуша през целия му живот, и да не сме посмели друг път да пипаме оградните му пръти.

След като повървяхме доста време, случайно погледнах раницата на Ласе и казах:

— Какво направи с обущата на Агда?

Ласе ужасно се умърлуши. Призна, че обущата, естествено, са останали на камъка. Беше ги сложил там, когато търсеше сандвича. Тръгнахме всички обратно, защото ни дожаля за Ласе, ако се върне сам.

И наистина, обущата лежаха на камъка, увити във вестник. Но обущарят беше отнесъл прътите. Тъй като беше толкова топло и слънчево, Ласе реши да се събуем боси и всички да изгазим до камъка. Така и направихме. Оказа се, че водата не е особено студена. Представяхме си, че камъкът е разбит кораб, а ние сме пирати, които трябва да се качат на него, за да спасят едно ценно съкровище — обущата на Агда. Обаче разбитият кораб уж беше пълен с други пирати, които пазеха съкровището, и ние тичахме из водата и стреляхме по тях. А Ласе ни предвождаше и се покатерихме на кораба, стиснали ножове между зъбите — всъщност бяха само клечки, разбира се, но ние се преструвахме, че са ножове. Най-после всички се качихме на камъка и Ласе размаха обущата на Агда над главата си, и изкрещя:

— Плячката е наша! Смърт на всеки, който приближи!

Тогава дойде обущарят. Не друг, а той приближаваше. Горкият, направо го съжалих, като видях как ни гледа. Защото сега вече разбра, че напразно ни е спасил. Стоя доста време със зинала уста и не продума. А ние седяхме на камъка, като онемели. Но най-сетне обущарят дойде на себе си.

— Махайте се! — кресна той. — Махайте се, докато не съм ви изпотрепал всичките!

И ние наскачахме от камъка и изпляскахме до брега, грабнахме си обущата и чорапите и дим да ни няма! А обущарят крещеше подире ни, че това на какво приличало и дали в Шумотевица нямало място, където да вдигаме врява.

След това тръгнахме към къщи. Изобщо не спирахме повече. Освен веднъж, за да разгледаме едно гнездо, което Бусе знаеше. Покатервахме се на дървото един по един и го гледахме. Вътре имаше четири малки светлосини яйца. Бусе има такива яйца в своята сбирка. Но иначе Бусе много се грижи за птичките и за гнездата им. И ние надничахме много предпазливо. Не ни отне прекалено много време.

Но когато разказах всичко на мама, тя рече:

— Сега почвам да разбирам, че наистина е невъзможно да се приберете от училище преди пет часа.

А Ласе отиде при Агда и й каза, че утре щяла да получи поправените си обуща. Прибрал ги на много сигурно място. Нямало нужда да се тревожи, че ще изчезнат през нощта. Защото били на един разбит кораб, пазен от пирати. И от един страшно свиреп обущар.