Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата от село Шумотевица (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bara roligt i Bullerbyn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Астрид Линдгрен

Ние, децата от Шумотевица

 

Шведска. Първо издание

 

Rabén & Sjögren, Stockholm

 

Илюстрации: Илун Викланд

Оформление: Любомир Михайлов, 1998

Предпечатна подготовка: Мишлена ООД

Издателство САМПО, София, 1998

Печатница Полипринт-ЕАД, Враца

 

ISBN 954-8048-37-X

История

  1. — Добавяне

Черешовото дружество

В село Шумотевица имаме страшно много черешови дървета. В нашата градина и в градината на Ана и Брита. В градината на Уле няма. Поне не такива, които да дават вкусни череши. Затова пък южняците имат едно дърво с чудесни късни круши и две с прекрасни дребни жълти сливи. Пред прозореца на дядо стои най-голямото дърво с бели череши в света — тъй мисля аз. Това дърво се казва „дядовото белочерешово дърво“. Клоните му висят почти до земята. И всяка година е покрито с едри бели череши. Дядо казва, че може да ядем колкото искаме. Но не бива да берем черешите от най-ниските клони, защото те са за Шещин, казва дядо. Той иска Шещин да си ги бере сама. И тя наистина може, въпреки че е толкова малка. Ама Уле трябва да я наглежда, иначе ще ги гълта с костилките. Правим каквото ни казва дядо. Не берем череши от клоните на Шещин. Толкова ни е лесно да се покатерим на дървото и да берем там. Има много удобни клони и чатали, където седим и ядем. Можем безкрайно дълго да се тъпчем с бели череши — или поне, докато ни заболят стомасите. Всяка година ни присвиват малко стомасите по времето на белите череши. Но след това не ни болят — докато не узреят сливите.

Ласе, Бусе и аз имаме по едно черешово дърво, които са си лично наши. Моето дърво не е особено голямо, обаче ражда много вкусни дребни черни череши. Тази година имаше просто невероятно много череши. По дърветата на Ласе и Бусе — също.

Черешите могат да се изсушат и запазят за зимата. Мама винаги го прави. Сипва череши в едно голямо сито за сушене и го слага във фурната, когато е слабо затоплена. Тогава черешите изсъхват и се сбръчкват, и се държат много дълго. От тях зимно време правим компот.

Като имахме толкова много череши по дърветата си, беше невъзможно да ги изядем всичките, въпреки че Брита, Ана и Уле ни помагаха. Един ден Ласе реши да изсуши малко череши, та напълни цяла тава и я бутна във фурната. След това отиде да се къпе и забрави цялата работа. А когато се сети да погледне своите череши, в тавата лежаха само малки черни и тъжни загорели топчета.

— Не е редно да се постъпва така с череши — каза Ласе.

Една вечер седяхме при дядо и му четяхме вестника. И там пишеше, че в Стокхолм черешите стрували по две крони за половин кило. Ласе ужасно се ядоса, че неговото черешово дърво не расте в Стокхолм.

— Тогава щях да застана на някой ъгъл и да продавам череши, и щях да стана толкова богат, колкото краля — каза той.

Опитахме се да пресметнем колко пари бихме изкарали, ако нашите черешови дървета растяха в Стокхолм. И излезе толкова страшно много, та Ласе почти пребледня, като си го представи.

— Ако нашето Северняшко езеро беше в Сахара, можех да продавам вода по две крони за литър — каза Брита, защото явно смяташе, че Ласе говори глупости.

Според мен, обаче, Ласе е лежал буден цялата нощ и е мислил за това, че в Стокхолм може да получиш по две крони за половин кило череши. Защото на другия ден заяви, че ще отвори магазин за череши край шосето от другата страна на Голямо село. Там минават много автомобили.

— Кой знае дали няма да довтасат и някои шантави стокхолмчани — каза Ласе.

Бусе и аз решихме също да продадем своите череши. Основахме дружество, което нарекохме „Черешовото дружество“. Приехме и Брита, Ана и Уле, въпреки че нямаха собствени череши. Но те ни помогнаха да оберем нашите.

Една сутрин станахме в пет часа и взехме да берем. Към осем всичките череши бяха в три големи кошници. Тогава и шестимата се налапахме здравата с каша, за да ни държи по-дълго. И после тръгнахме по надолнищата към Голямо село. Там влязохме в магазина на чичо Емил и купихме много кафяви хартиени кесии с пари, които бяхме взели на заем от касичката на Бусе.

— Какво ще правите с тях? — попита чичо Емил.

— Ще продаваме череши — отговори Ласе.

Бяхме оставили кошниците отвън и Уле ги пазеше.

— Много обичам череши — каза чичо Емил. — Може ли и аз да си купя?

nie_detsata_ot_shumotevitsa_74.png

Това беше чудесно! Ласе излезе и донесе едната кошница, а чичо Емил си претегли едно кило и ни даде за него две крони. Каза ни, че цената на черешите в този край била такава и за нас беше добре да я знаем. Върнахме на Бусе каквото бяхме взели на заем от касичката му и ни останаха още пари. Чичо Емил ни почерпи с бонбони, а Уле видя през стъклото на вратата и се втурна вътре, сякаш му се бяха подпалили гащите. Но щом получи своя бонбон, пак тъй бързо изтича навън.

Благодарихме на чичо Емил и си тръгнахме. Вънка видяхме, че Уле събира от тревата череши, които е разсипал.

— Какво си направил? — сопна му се Ласе.

— Аз… аз само прочиствах черешите ти — отговори Уле с много уплашен вид.

Оказа се, че е разсипал само няколко, та нямаше значение.

Шосето минава недалеч от Голямо село. През есента и зимата не се виждат особено много леки коли по него, а почти само камиони. Но лете по този път минават много автомобили, защото хората искат да видят колко е красиво тук.

— Ако изобщо могат да видят нещо, като карат така лудешки — каза Ласе, когато първата кола профуча край нас.

Бяхме направили голяма табела, на която пишеше ЧЕРЕШИ, и я вдигахме колкото пъти наближаваше кола. Обаче автомобилите само ни отминаваха. Ласе каза, че хората в колите сигурно мислят, че на табелата пише КАРАЙ ВНИМАТЕЛНО или нещо подобно и затова отпрашват с такава скорост. На Бусе обаче му правеше удоволствие да ги гледа колко бързо карат. И почти забрави черешите. Очите му ставаха като чинии, докато гледаше минаващите коли. Той знаеше марката на всеки автомобил. Седна край пътя и уж караше кола, и се опитваше да бръмчи като мотор. По едно време каза, че май има повреда в мотора, защото не звучал както трябва.

— Да, защото изобщо не звучи като мотор — обади се Брита, — а звучи като Бусе.

Ласе се ядоса, че автомобилите не спират, и рече:

— Ще ги науча аз!

И когато наближи следващата кола, той изтича насред пътя, вдигна табелата и отскочи чак в последния миг, преди да бъде прегазен. Тогава автомобилът спря с ужасен вой на спирачки и от него слезе един мъж, хвана Ласе за рамото и каза, че би трябвало да изяде такъв пердах, та пушек да се вдигне.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_75.png

— Да не си посмял да го направиш още веднъж! — викна той.

Ласе обеща да не го прави пак. И, представете си, тогава мъжът си купи половин кило череши и замина.

По пътя се вдигаше страшен прахоляк. Покрихме черешите с хартия и това беше разумно. Но себе си не можехме да покрием, а когато минаваха автомобилите, зад тях се вдигаха гъсти облаци прах и той се сипеше върху нас. Беше неприятно и аз казах:

— Уф, колко е прашно!

Тогава Ласе ме попита защо го казвам и добави:

— Защо не кажеш „Уф, как грее слънцето“ или „Уф, как чуруликат птиците“? Кой е заповядал да ни е приятно, когато грее слънцето, а неприятно, когато е прашно?

nie_detsata_ot_shumotevitsa_76.png

Тогава решихме да ни е приятно, когато се вдига прах. И след като отмина следващата кола, и целият прах се изсипа отгоре ни, та едва се виждахме, Ласе каза:

— Днес е чудесно прашно!

А Брита рече:

— Да, по това шосе се вдига чуден прах — колко хубаво!

Бусе пък изтърси:

— Де да искаше да се вдига още повече!

И наистина не трябваше да чака дълго. Наближи един голям камион и зад него се вихреха страхотни облаци прах. Не вярвах, че на света може да има толкова много. Мисля, че децата на Израил са виждали точно такъв облачен стълб в пустинята. Ана стоеше сред най-гъстия прахоляк, разпери ръце и се провикна:

— Какъв приказно разкошен прах!

Но веднага се закашля и не можа да каже нищо повече. След като прахът се слегна, ние се погледнахме един друг и всичките бяхме сиво-черни от горе до долу. Брита се изсекна и ни показа носната си кърпа, а тя беше почерняла на мястото, където се беше изсекнала. Тогава всички се изсекнахме и носните ни кърпи почерняха до една. Уле не си носеше носна кърпа, та се изсекна в тази на Бусе. Но Брита каза, че било трудно да се види дали и носът на Уле пуска черно, защото кърпата на Бусе поначало била черна.

— Я си върви вкъщи да си легнеш! — сопна й се Бусе.

Въпреки че се вдигаше такъв разкошен прах, всички съжалявахме, че никоя кола не спираше. Но най-сетне Ласе се сети, че сме застанали на лошо място — точно в средата на един прав участък, където автомобилите караха бързо. Каза, че трябва да се преместим на някой завой. Застанахме малко по-нататък, където пътят правеше два големи завоя един подир друг. И ни хрумна да се наредим край насипа, да се хванем за ръце и да ги размахваме, когато наближи кола.

— Тук ще хванем бика за рогата — рече Ласе.

И го хванахме. Почти всяка кола спираше. В първата седяха един татко, една мама, и четири деца, които всичките крещяха, че искат череши. Таткото им купи кило и половина, а майка им каза:

— О, това беше чудесно! Толкова сме гладни и жадни!

Купиха от моите дребни черни череши. Таткото каза, че ще пътуват много, много надалеч, чак в чужбина. Странно наистина, че моите череши щяха да отидат в чужбина, пък аз щях да си седя у дома в село Шумотевица! Като го казах на другите, Ласе рече:

— Глупости! Децата ще са изяли черешите, далеч преди да стигнат в чужбина, това да ти е ясно!

Но аз отговорих, че моите череши все пак щяха да отидат в чужбина, макар и в стомасите на ония деца.

Ей, колко череши продадохме! Един чичко купи цяла кошница. В нея бяха черешите на Бусе. Чичкото каза, че ще ги даде на жена си да му направи черешов сок, защото много го обичал.

— Колко странно — каза Бусе след това, само за да ме подразни, — че моите череши ще станат на сок, а пък аз няма да стана на сок!

Накрая бяхме продали всичко до последната череша. И тогава в пурената кутия, която си носехме за парите, лежаха трийсет крони. Кутията беше Ковчежето на Мъдреците, което най-сетне послужи за нещо разумно. Трийсет крони — това бяха страшно много пари! Поделихме си ги, та всеки получи по пет крони. Защото, въпреки че Брита, Ана и Уле не бяха дали череши, те ни бяха помогнали да берем и да продаваме.

— И сега, след като си нямате вече череши, може да ядете колкото искате от нашата градина — каза Брита.

— От мен ще получите сливи, щом узреят — рече Уле, когато му дадохме неговите пет крони.

Та никой не може да каже, че делбата не беше справедлива.

На връщане влязохме в сладкарницата в Голямо село и изядохме всеки по една паста и изпихме по една лимонада. Можехме да си го позволим. Остатъка от парите щяхме да си спестим. Моята паста имаше отгоре зелен бадемов марципан и беше много вкусна.

Като се прибрахме, и мама видя как изглеждаме Ласе, Бусе и аз, тя се хвана за главата и каза, че никога не била виждала по-мръсно черешово дружество. Искаше веднага да отидем в пералната барака да се измием. Но точно тогава дотърча Ана и извика:

— Страхотен късмет! Сауната е загрята!

Северняците имат финска сауна долу край езерото. Взехме си чисти дрехи и хукнахме през кравешкото пасище, та пушек се дигна.

В сауната се измихме от целия прекрасен прах. Показвахме си коритата и ги сравнявахме да видим чия вода е най-мръсна. Но не се забелязваше особена разлика.

Сетне поседяхме още в сауната, за да се изпотим здравата. И си говорехме, че може да направим и едно сливово дружество, когато му дойде времето.

В сауната е страхотно горещо и накрая така се сгряхме, та щяхме да се пръснем. Тогава се втурнахме навън и скочихме в езерото да се разхладим. Ох, колко беше хубаво! Пръскахме се с вода и плувахме, и се гмуркахме. А когато излязохме, дори в косите ни нямаше вече следа от прекрасния прах. Освен това се изсекнахме във водата, за да се отървем от цялата чернотия в носовете си.

А времето беше толкова хубаво! Седяхме до ръба на езерото и се печахме на слънце. Изведнъж Ласе каза:

— Уф, как грее слънцето!

Тогава Уле се изсмя и рече:

— Уф, как чуруликат птичките!