Лий Патисън
Открих те отново (4)

IV

С отварянето на входната врата Мелиса чу телефона да звъни и се втурна към него, хвърляйки куфара си на пода. Зарадва се на скъпия глас, който закачливо попита:

— Задъхана ли си? Трябваше да си бъдеш вкъщи още преди десет минути!

Боб имаше добра новина за нея:

— Утре приключвам работата си тук и ще се върна със самолета в девет часа.

— Чудесно, Боб. Ще те посрещна.

— Би било хубаво — каза той със съжаление, — но аз ще пътувам заедно с няколко наши делови партньори и на летището имаме уговорена среща с други двама, които по това време трябва да излетят. Това е единствената възможност да поговорим малко с тях. След това ще взема служебната кола.

Докато говореше с Боб, погледът на Мелиса попадна върху една голяма плоска кутия, поставена на стъклената масичка. Беше изпратена по пощата и сигурно мисис Арнолд, чистачката й, я бе приела. Опита се да си спомни какво бе поръчвала, но за нищо толкова голямо не се сети.

Боб усети, че вниманието й беше отклонено и попита:

— Нещо си разсеяна. Всичко в ред ли е?

И тогава я осени една мисъл.

— Изпращал ли си нещо на моя адрес? Нещо голямо, четвъртито?

— Аха, значи е пристигнало. Отвори го? — настоятелно я подкани той. — Надявам се, че ще ти хареса.

Мелиса сложи слушалката до апарата и с голямо любопитство се зае да разопакова кутията. По формата си й заприлича на картина. Каква ли картина й изпращаше? Беше идвал веднъж в жилището й и вероятно познаваше вече нейния вкус. Хвърли бегъл поглед върху малкото подбрани графики, за които бе спестявала дълго време.

Когато махна и последния лист хартия, видя, че картината изобразяваше плажен пейзаж. Вгледа се по-внимателно и изведнъж разбра какво беше това. Грабна я и с радостен вик се втурна обратно към телефона.

— О, Боб, чудесна е! Къде я намери?

— Знаех, че един такъв екзотичен плаж като този на Киликренки Бей не може да не е рисуван поне от дузина художници. Оставаше ми само да избера най-добрата. Поръчах фотокопия от всички и така издирих тази картина. Според мен е най-хубавата.

Мелиса мълчаливо се любуваше на пейзажа.

— Видя ли, че художникът е нарисувал и нашата скала? — тихо попита Боб.

— Това беше първото, което ми направи впечатление — нежно отвърна тя.

Отново зад него се чуха някакви други гласове и Боб я осведоми, че трябвало да влиза на едно заседание.

След като се сбогуваха, Мелиса започна да обмисля къде да окачи картината. Най-добре би стояла според нея на стената в спалнята, но след известно колебание реши, че все пак е по-добре да я окачи във всекидневната.

Щеше да бъде тяхна обща тайна, на нея и на Боб. Другите щяха да разглеждат картината и да виждат в нея един обикновен морски пейзаж. Само те двамата щяха да виждат повече… много повече.

Мелиса разопакова куфара си и позвъни на редакторката на „Нърсис куатърли“, за да й каже, че след няколко дни статиите ще бъдат готови. След това се обади на секретарката си, която имаше съобщение за нея от Джейк — едно „Добре дошла вкъщи“ и молбата му да се чуят по телефона.

Мелиса набра номера му.

— Отново съм тук. Умирам от глад, хладилникът ми е празен и не ми се обядва сама!

Джейк се засмя.

— Много се радвам, че се върна, Мелиса. Точно в дванадесет в „Ла Фонтен“. И не принуждавай никога един мъж да те чака! — заплаши я той.

В дванадесет часа Мелиса влезе в любимия ресторант на Джейк. Оберкелнерът, който добре я познаваше, и каза, че мистър Къртин е в кухнята.

— Донесъл е нещо по-особено, което иска да бъде приготвено веднага за обяд.

„Джейк е един от тия, които успяват да въртят всички заобикалящи ги хора на малкото си пръстче“ — каза си тя, сядайки на една маса. Малко по-късно се появи и Джейк откъм кухнята, сърдечно я разцелува и седна на срещуположния стол. Мелиса изгаряше от любопитство, но не го попита какво е правил там. Бавно ядеше предястието си и слушаше последните новини и клюки, с които я обсипваше.

Най-сетне чиниите от предястието бяха вдигнати от масата и Джейк напрегнато се загледа към кухнята. Когато оттам се зададе оберкелнерът, носещ огромно блюдо със сребърен захлупак, той се ухили като някой гимназист, скроил хитър номер на приятелката си. Тържествуващо повдигна капака и отдолу се показаха печени на грил опашки от лангусти.

— Сутринта тези лангусти са плували още в океана, но са били уловени навреме, за да бъдат транспортирани до тук със същия самолет, с който се върна ти — на лицето му отново се появи хлапашката усмивка. — Това е работа на Боб, Мелиса. Той ми поръча да ти се обадя и да те поканя на обяд с лангусти.

— Искаш да кажеш, че Боб е подготвил всичко това? — учудено го изгледа тя.

— Боб ми се обади късно снощи. Много късно при това! Каза ми с кой полет се връщаш и ме помоли да свърша останалото.

Джейк внезапно стана много сериозен.

— Боб си е такъв, Мелиса. Захване ли се с нещо, прави го както трябва. Нищо не предоставя на случайността, а организира и най-малката подробност. Не знам какво има между вас, но съм длъжен да ти кажа всичко за него. Той ще организира и целия ти живот, ако допуснеш това. Преди да го направиш, трябва да си наясно дали ти се иска да бъде така. Боб не е от хората, с които можеш да си играеш безнаказано.

Мелиса внезапно се почувства неудобно под изпитателния му поглед. Джейк се поколеба, преди да продължи. Изглеждаше така, сякаш много предпазливо подбираше думите си:

— Мелиса, не подценявай този мъж, и преди всичко се опитай да отделиш кариерата си от личния си живот.

Тя остави ножа и вилицата и се втренчи в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си на върха на професионалната си кариера и можеш още да растеш. Внимавай да не се озовеш някой ден с подрязани криле в позлатена клетка.

— Нямам намерение да попадам в подобна ситуация — Мелиса изглеждаше силно раздразнена, затова Джейк само допълни:

— Повече няма да ти кажа нищо. И без това казах много. Но аз те обичам и не искам някой да те нарани.

Не можа да изтръгне нищо друго от него. Довършиха обяда си в мълчание, а след това се сбогуваха сухо.

Мелиса замислено се отправи към дома си. Джейк винаги беше прям и откровен с нея, уклончивите отговори не му бяха присъщи. Сега като че ли искаше да я предупреди за нещо, свързано с Боб Уитни, но не смееше да се изрази по-ясно. Ако наистина беше така, защо?