Лий Патисън
Открих те отново (2)

II

Леля й Джени живееше горе в планината, на около осемдесет мили от Мелбърн, затова на другата сутрин Мелиса тръгна много рано. Въздухът беше прозрачен и кристалночист и тя спусна страничното стъкло, когато зави от магистралата, и по един селски път се отправи към близките планински върхове. Още няколко минути, и щеше да се озове в имението, където леля й отглеждаше кози.

Когато спря колата пред дървената къща и изгаси двигателя, беше станало време за закуска. Леля й се показа на верандата и, приглаждайки с две ръце посребрената си вече коса, я поздрави с добре дошла.

— Идваш тъкмо навреме, Лиса. Чаят е готов, а току-що извадих и бисквитите от фурната.

Леля Джени беше единствената, която я наричаше така. Тя минаваше шестдесетте, но бе все още тъй жизнена и работоспособна, както и преди двадесет години, когато бе купила тези четиридесет хектара земя в планината и първите четири кози, сложили началото на огромната по мащаби за този край животновъдна ферма. Дребничка, крехка на вид, но пълна с неизтощима енергия, леля Джени никога не се бе омъжвала. Приятелите и познатите й я считаха за побъркана, загдето се бе установила в една забравена от бога и от хората местност, без електричество и течаща вода, вместо да изживее спокойно и уютно старините си в града. Тя не бе послушала никого и се постара да подобри бита си: черпеше вода с помпа от подземен кладенец и специално за нея бе прекаран електрически ток в района.

Бързо бе успяла да си създаде име в отглеждането на първокласни кози и сега продаваше животните си на клиенти от цялата страна. Въпреки това, постоянно се намираха добри приятели, които й даваха да разбере, че е крайно време да изостави самотния си живот и да се върне в града; тя обаче продължаваше да пренебрегва съветите им, заявявайки, че има намерение да остане тук поне още двадесет години.

Хванати под ръка, двете влязоха в кухнята и седнаха на масата пред изпускащия пара чайник и една купа хрупкави бисквити.

— Наистина ли трябва да се връщаш довечера? — попита леля й.

Мелиса кимна, наливайки си чай в чашата.

— Постъпих необмислено, като в последната минута приех една покана за театър тази вечер.

Леля Джени повдигна вежди.

— Това не е обичайно за теб. Разбира се, причината е някой мъж. Трябва да е по-различен от другите, или?

Мелиса усмихнато поклати глава.

— Ако ти се струва, че чуваш сватбени камбани — не си на прав път. Просто един чужденец в Мелбърн, това е всичко.

— Хм-м, значи просто акт на любов към ближния, така ли? Има ли си име това нещастно сираче?

— Боб Уитни.

Мелиса бе изумена от въздействието на това име върху леля й. Джени шумно остави чашата си върху подложката и отчаяно се втренчи през масата в племенницата си.

— Боб Уитни ли каза? Човекът на „О’Съливан груп“ от Лондон?

За кой ли път Мелиса се удивляваше на факта, че въпреки откъснатостта си от света, леля й беше винаги много точно информирана за събитията.

— Да. Те купиха няколко списания тук — отвърна тя.

— Включително това на Нед Бартлет — ядно подхвърли Джени.

— Но откъде знаеш? Покупките ще бъдат официално обявени едва в понеделник!

— Знам, защото имах няколко негови акции и Нед ме беше помолил да не ги продавам — горчиво каза леля й. — Снощи обаче ми телефонира, за да ми съобщи, че вече не притежава контролния пакет.

— Значи той не е искал да продава?!

— Нима си повярвала в това? След всичките тия години, откакто го познаваш? „Пийпълс уърлд“ беше за него онова, което бяха за баща ти вестниците на „Шърман“. Не, други продадоха акциите си. Хора от неговото семейство. О’Съливан успя чрез този Уитни да подмами повечето от тях, като им е направил — как се казваше — „предложение, на което не може да се устои.“

Както и предишната вечер, Мелиса усети студени тръпки да пробягват по гърба й.

— Как са могли да постъпят така с Нед, след като знаят какво означава за него списанието?

— Има хора, за които парите са по-важни от всичко друго на света — бавно произнесе Джени с натъжено лице.

Думите й странно се свързаха в съзнанието на Мелиса с онова, което й бе казал Боб Уитни снощи — че с пари може да се купи почти всичко.

Тя замислено се огледа в уютната кухня, погледът й се спря на синьо-белия порцеланов сервиз, подреден по лавиците на стената, после на старомодните тежки тенджери на печката. Представи си и останалите стаи в жилището: една малка всекидневна и две още по-малки спални, безупречно чисти и подредени, но без никаква следа от лукс. Леля й успяваше да покрива разходите си с печалбите от отглеждането на кози и с някои дребни инвестиции, но Мелиса знаеше, че няма никакви спестявания.

Ако сега продадеше акциите на Бартлет, които се котираха много високо в момента, щеше да осигури старините си, без да прави нищо повече през живота си.

— Не си ли мислила някога да ги продадеш? Ще имаш голяма печалба.

Леля й уморено се усмихна и каза с мек глас:

— Мечтите на един мъж не се продават дори за всичките пари на този свят.

„И все пак — мислеше Мелиса късно следобед, когато се връщаше в града, — има някои, които точно това са направили.“ Бяха се намерили достатъчно Бартлетови, които не са могли да устоят на изкушението на парите, и за които е било безразлично дали списанието ще остане в семейството.

„Шърман груп“ беше смисълът на живота на нейния баща, също както „Пийпълс уърлд“ за Нед Бартлет. Имаше ли вероятност Кевин О’Съливан да прояви аспирации и към „Шърман“? Боб Уитни беше отрекъл такава възможност, но това нищо не значеше. Дали тогава нямаше да се намерят членове на семейството й, които да се поддадат на съблазнителните предложения и да постъпят така, както Бартлетови?

Замислена дълбоко, Мелиса паркира колата пред дома си. Трябваше да проведе някои телефонни разговори с роднините си. Собствените й акции се управляваха от чичо й Пат. Тя не искаше да участва активно в семейната фирма по две причини. Първо, дялът й беше относително малък. Правата на глас и на решение бяха в ръцете на по-възрастните членове на семейството. Второ, беше решила да си пробива сама път в журналистическата кариера, без да се ползва от връзките на баща си, и толкова последователно се придържаше към това си намерение, че пишеше репортажи и статии само за вестници, които нямаха нищо общо с „Шърман груп“.

Боб Уитни беше заявил, че няма да купува вестници, но въпреки това не бе излишно да се вземат предпазни мерки. Още от утре щеше да се заеме с това.

Когато същата вечер отваряше вратата на Боб, лицето й с нищо не показваше какви мисли са я вълнували през целия ден. Тя го покани във всекидневната да изпият по един аперитив, преди да тръгнат. Прочете в очите му възхищение от външния й вид. Беше облечена в тъмновиолетова вечерна рокля от естествена коприна, на шията си носеше кремавата перлена огърлица, която баща й бе подарил за осемнадесетия й рожден ден. Роклята беше достатъчно къса, за да открива великолепните й стройни крака, обути в елегантни обувки с много висок ток.

Боб беше не по-малко изискано облечен от нея. Мелиса беше сигурна, че тъмният костюм, който носеше, бе ушит от един от най-известните лондонски шивачи. Ризата му също очевидно не беше купена от някоя извънредна разпродажба. Когато разкопча сакото си, за да потърси нещо във вътрешния си джоб, тя забеляза, че беше шита по мярка и плътно обхващаше добре развития му гръден кош.

Отвън ги чакаше луксозна лимузина с шофьор и когато я видя, Мелиса многозначително повдигна вежди. Боб сухо се засмя.

— Това ми спестява търсенето на място за паркиране, когато съм в непознат град, а освен това е включено в служебните ми разноски.

— Звучи логично — усмихнато каза Мелиса и в добро настроение двамата се качиха в екстравагантната кола.

 

 

Пиесата се оказа весела комедия, вечерята след представлението в един изискан ресторант също беше на очакваното ниво и Мелиса вече не съжаляваше, че бе приела поканата на Боб. Чувстваше се напълно отпусната и освободена, когато тръгнаха към дома й. Шофьорът спря плътно вдясно точно пред входа и Боб, очевидно в най-добро настроение, й подаде ръка и я придружи до вратата на жилището. Кимвайки мълчаливо, Мелиса го покани да влезе и бе едновременно изненадана и разочарована, когато той поклати отрицателно глава. Бе се облегнал на рамката на вратата и си играеше с ключовете, които тя му бе дала, за да й отключи.

— Трябва утре рано да хвана самолета, а в хотела ме чакат някои документи, които непременно искам да прегледам тази нощ.

В отговор на въпросителния й поглед той допълни:

— Ще летя за Сидни. Две от заседанията там бяха изтеглени напред. Днес направихме запис на пресконференцията, така че в понеделник след отваряне на борсата ще бъде излъчена в ефир.

Мелиса взе ключовете от ръката му.

— Надявам се, че заседанията ще бъдат успешни — тя се обърна и понечи да влезе, но той й прегради пътя с ръка и се приведе към нея:

— Сидни не е далеч, скоро ще се върна. Мога ли да ви се обадя? С удоволствие бих прекарал и други вечери с вас.

Мелиса кимна.

— Да, вечерта беше наистина прекрасна. Довиждане, Боб.

Устните му бегло докоснаха нейните, той свали ръката си и отстъпи назад. Затваряйки вратата след себе си, Мелиса го чу да казва:

— Не забравяйте да поставите веригата!

Това далеч не бяха романтичните думи, които подсъзнателно бе чакала, но все пак създадоха в нея чувството, че той е загрижен в известен смисъл за нея. Тази мисъл някак си й допадна.

На следващата сутрин Мелиса започна да звъни на роднините си.

— Чичо Пат, виждал ли си скоро Нед Бартлет?

— Не, а и не съм сигурен дали бих искал да го видя. Как трябва да се разговаря с един човек, когото собственото му семейство нападна в гръб?

Мелиса се почувства донякъде облекчена от този отговор. Реакцията му ясно показваше, че той няма намерение да продава акциите на „Шърман“.

— Значи така мислиш по въпроса?

Чичо й презрително изпръхтя.

— А как другояче да мисля? Само членовете на семейството му притежаваха акции. Нед не искаше да продава, но повечето от тях са преотстъпили акциите си на оня хитрец от „О̀Съливан“, така че сега контролният пакет е у него.

Мелиса реши да отиде малко по-далеч, отколкото бе предвиждала първоначално. Не искаше да внушава никому нищо, но беше длъжна да разбере как стоят нещата.

— Акциите на „Шърман“ са също така доста разпилени, както и на Нед Бартлет.

За момент се възцари мълчание, след това той предпазливо попита със зле прикрита уплаха в гласа:

— Мислиш ли, че О’Съливан ще протегне насам пипалата си?

Мелиса разбра, че чичо й погрешно изтълкува думите й и побърза да обясни:

— Не, нямам това предвид. Исках да кажа, че издателството е семейна фирма, и ако определен брой роднини продадат акциите си, някой бързо би могъл да се сдобие с най-висок процент от тях.

Той раздразнено потвърди опасенията й:

— Това казвах още преди години на баща ти. Когато той раздаваше наляво и надясно от акциите си на по-младите членове на семейството, аз го предупреждавах, че майка ти вече бе разделила своя дял и го бе завещала на теб, на братовчеда ти Джим и на сестра му Емили. Това означаваше, че никой, освен леля ти Маргарет не притежава достатъчно акции, за да попречи на евентуално прехвърляне на пакета. Но ти знаеш какъв беше баща ти, когато ставаше дума за семейството. Той беше сигурен, че за всички вестниците значат толкова, колкото и за него. Аз не съм така сигурен. Що се отнася до тия неща, баща ти беше истински глупак и аз тогава му го казах.

Вечерта, след като бе провела безброй разговори, Мелиса вече имаше относително ясна представа на какви позиции във фирмата бяха повечето й роднини. Прегледа още веднъж малкия списък с имена, в който с кръстче бе отметнала ония акционери, които понастоящем нямаха намерение да продават дяловете си. Другите, които показваха колебание или които биха могли да отстъпят под натиск, тя отбеляза с въпросителна.

Не можа да открие двама от роднините си. Братовчедът й Джим живееше в Канада и по-голямата част от времето си прекарваше, придружавайки туристически експедиции из дивите прерии и планинската пустош. Леля й Маргарет пък отново се бе отправила в едно от безконечните си околосветски пътешествия.

Джим притежаваше само няколко акции. Когато беше по-млад, те също се намираха, както и нейните, под попечителство и едва преди две-три години му бяха приписани. Следователно той не представляваше опасност, освен ако не решеше да продаде малкия си дял някому.

При леля Маргарет нещата стояха другояче. Както беше казал чичо й Пат, тя беше главният акционер, защото освен своите собствени, бе наследила и акциите на мъжа си, починал през миналата година. За разлика от Пат, който сам се грижеше за финансовите си въпроси, леля Маргарет не се интересуваше много-много от вестниците и предоставяше на адвокатите и счетоводителите си да се грижат за ценните книжа и имуществото й. Следователно, ако Боб Уитни й направеше предложение, то трябваше да мине през адвокатите й и със сигурност другите членове на семейството щяха да разберат. Затова Мелиса нямаше основания да се страхува от нея.

Погледът й попадна на едно име, което бе отбелязала с дебела въпросителна. Емили не скри какво мислеше за продажбата на „Пийпълс уърлд“, Мелиса ясно долавяше завистта в гласа й.

— Хората казват, че Бартлетови са получили два милиона долара за списанието си. Два милиона! Представяш ли си колко е получил всеки от тях?

— Но те са продали семейното си списание — беше й напомнила Мелиса.

Равнодушният отговор на Емили обаче я обезсърчи:

— Е, и какво от това? Списанията не са толкова важни. Супермаркетите са пълни с тях. Всеки от Бартлетови сега може да си позволи всяка седмица да си ги купува всичките и пак да му останат излишни пари.

Мелиса побърза да приключи този разговор. Едничкото й утешение беше, че дялът на Емили е малък.

Звънът на телефона я откъсна от мислите й. Обаждаше се редакторката на „Семейството днес“.

— Марджори, колко ми е приятно да ви чуя! Какво има? — попита Мелиса. Обхвана я смътно предчувствие, че нещо не беше наред.

— Имам лоша новина за вас, Мелиса — чу да казва Марджори с потиснат глас. — Не можем да отпечатаме статията, която ви поръчахме. Естествено, ще ви обезщетим за направените разходи — допълни тя, тъй като Мелиса не каза нищо.

Никога досега не й бяха връщали статия, нито пък й бяха предлагали обезщетение. Почувства се адски неудобно. Преглътна едва и рече беззвучно:

— Марджори, ако трябва да я преработя… нека поговорим за това… Може би бих могла…

Редакторката замълча, после тихо изруга:

— По дяволите, Мелиса, и без друго скоро ще се разбере, нека поне ти го кажа честно и почтено още сега. Нямаме право да го разгласяваме, но „О’Съливан груп“ купи нашето списание и по всичко личи, че предстоят големи промени. Беше ни наредено да изоставим плановете си за пролетното издание и да уволним половината от сътрудниците ни, и то веднага. Много съжалявам.

В първия момент Мелиса почувства облекчение, че не качеството на статията й бе причина тя да не излезе, но от това решението на редакционния съвет не ставаше по-приятно. После изведнъж осъзна какво й бе казала редакторката и предпазливо попита:

— Марджори, работата ви там не е под въпрос, нали?

От другия край на жицата се чу приглушена въздишка.

— Още не се знае. Това е най-лошото. Наистина аз имам договор, но той нищо не значи сега. Никой не знае какво ще стане.

Мелиса й пожела късмет и се сбогува. Отново се замисли за Боб Уитни. За втори път се намесваше в живота й. В нейния хубав, сигурен и удобен малък свят. Първия път я беше засегнал индиректно, чрез дружеските й отношения с Бартлетови. Но с покупката на „Семейството днес“, за което тя пишеше много статии, ударът беше директно върху нея.

Марджори беше казала, че се очакват големи промени и Мелиса се залита какви ли щяха да бъдат те. После повдигна рамене и се изправи. Просто трябваше да ги изчака, нищо друго не можеше да направи.

 

 

В четвъртък Мелиса прекара целия ден в обществената библиотека. Опита се да събере данни за Кевин О’Съливан, издири всички вестници и списания, които беше купил, и сравни тиража и съдържанието им преди и след покупките. Напусна читалнята изплашена. Не бе предполагала, че „О’Съливан груп“ толкова променяше повечето от закупените издания. Много малко бяха останали такива, каквито си бяха по-рано.

На една видеокасета тя откри интервю с Боб Уитни, в което той се изказваше по въпроса за промяната в облика на въпросните заглавия. Един подчертано критично настроен репортер му задаваше множество неприятни въпроси, като при това се държеше почти безсрамно невъзпитано.

Боб Уитни отговаряше открито и без заобикалки. По начина, по който даваше интервюто, Мелиса можа да заключи, че той е почтен противник. В началото отговаряше търпеливо и любезно, но после явно реши, че репортерът прекрачва границите на доброто поведение и отговорите му станаха също такива хапливи и агресивни, както и въпросите.

— Очевидно вие не купувате нашите вестници — отвърна Боб на репортера. — Но без съмнение, огромното болшинство от читателите правят това. Бих искал да ви обърна внимание на обстоятелството, че във всички онези случаи, които досега цитирахте и критикувахте, тиражът на изданията ни се е увеличил драстично, след като в тях са били направени от нашите хора промените, срещу които вие толкова протестирате. Ако си бяхте направили труда да помислите малко, щяхте да видите, че ние работим за, а не против нашите читатели. Ние предлагаме на обществеността това, което тя иска да чете. Не е ли това задачата на едно списание или на един вестник?

— Мислите, че като направите вестничетата си на най-ниско интелектуално ниво…

На това място Боб го бе прекъснал, привел се заплашително напред на стола си:

— А вие мислите, че трябва да се цензурира онова, което чете обществеността. Вие искате да й дадете само това, което според вас е подходящо. Но то не е нищо друго, освен форма на цензура, маскирана като опит да се повдигне културното ниво така, както вие го виждате. По мое мнение това е също толкова лошо, също толкова неприемливо, както и всяка друга форма на цензура.

Мелиса намери толкова много материал, че не успя да го обработи за цял един ден. Тя фотокопира няколко статии, а от други си направи записки или си взе бележка да ги прегледа по-късно.

Боб Уитни със сигурност беше много оспорвана личност. Имаше хора, които хвалеха усета му спрямо обществените настроения и бяха на мнение, че след като е поел ръководството на „О’Съливан груп“, е допринесъл много за оживяването на една самодоволна и скучна индустрия. Имаше и такива, които го ругаеха, че е обърнал деловия свят с краката нагоре. Между тези две крайни становища се намираха ония, които се радваха на финансовите успехи, осигурени от него на фирмата, и които не бяха склонни да обсъждат методите и представите му за работа. Мелиса не успя да реши за себе си за какъв да счита Боб Уитни.

 

 

Вечерта Боб й телефонира от Сидни. Мелиса тъкмо четеше една от неговите статии, които бе фото копирала. Докато говореха, се опита да свърже в едно мъжа, за когото бе чела вече толкова много, с мъжа, чийто глас звучеше в ушите й… този ерудиран, нежен и вежлив мъж, с когото бе прекарала една толкова приятна и безгрижна вечер.

— Мога да дойда в Мелбърн в събота. Заета ли сте тогава?

Тя естествено беше заета. Много рядко й се случваше уикендът й да е без ангажименти. Един дълъг миг се колеба дали да не отложи уговорката си и да приеме неговата покана, но си каза, че може би няма да е много добре, ако толкова скоро се видят отново, затова отговори:

— О, колко жалко. Съжалявам, но целият ми уикенд е предварително планиран.

— Аз, естествено, съм разочарован, но не се учудвам. Моето предложение идва твърде късно. Но в такъв случай няма смисъл да идвам до там. Тук също мога спокойно да си седя в хотелската стая.

Поговориха още малко за незначителни неща и затвориха. Дълго време след това Мелиса се взираше в телефона. Намекът, че тя е единствената причина Боб да дойде в Мелбърн, беше твърде ласкателен за нея. Беше й дал телефонния номер на хотела си в Сидни: — „В случай, че плановете ви се променят, за няколко часа ще дойда в Мелбърн.“

Да, наистина беше много ласкателно. Тя се зае отново със статията, но не успя да се съсредоточи. Закрачи неспокойно из стаята, после извади адресника си и се поколеба, когато откри телефонния номер на Джейк. Постепенно лицето й придоби решително изражение. Все пак реши да се обади на Джейк и да го покани да пийнат нещо или пък да излязат заедно. Когато избра и последната цифра на номера му, бързо сложи обратно слушалката.

Не, по дяволите, щеше да бъде прекалено, ако прекараше вечерта, говорейки с Джейк за Боб Уитни!