Лий Патисън
Открих те отново (11)

XI

Рано на следващата сутрин Мелиса хвана първия самолет за Франция и веднага след като се приземи, телефонира на Толи:

— Има ли нещо ново?

— Ще им дадем онова, което искат — и тя започна да изрежда дълъг списък от оръжия. Повечето от тях бяха непознати на Мелиса, но и това, което разбра, накара косата й да настръхне от ужас.

— Такава е цената за Франсин, Мелиса. Принудени сме да я платим — беззвучно завърши Толи.

Мелиса нямаше какво да възрази, само колебливо попита:

— Ще ти помогна ли с нещо, ако дойда при теб? Мога да отложа интервюто с мадам Ла Батист за по-късно.

— Можеш ли да дойдеш наистина? Би било хубаво да има някой, с когото да говоря. Не смея да кажа на никого от приятелите си. Ако дойдеш, аз и Пол… — тя млъкна и изхлипа.

Мелиса си представяше как се чувстват Пол и Толи. Нямаха никаква гаранция, че ще си получат Франсин невредима, дори и в случай, че изпълнят стриктно всички искания на похитителите. Не можеха да бъдат сигурни дали и в момента девойката все още е жива и здрава.

Тя побърза да наеме кола и тръгна към имението на семейството. Изненада се, че всичко наоколо се оказа мирно и тихо, както при първото й посещение. Беше си представяла, че в къщата ще цари пълен хаос, но нищо подобно нямаше. Тогава се досети, че отвличането се пази в тайна, затова никой от съседите и познатите не трябваше да заподозре за разиграващата се между стените й драма.

Толи я посрещна в антрето. Видимо се беше състарила, от бликащата й допреди няколко дни енергия нямаше и следа. Още по-голяма беше промяната у Пол. Той беше чувствително отслабнал, движенията му бяха забавени, някак безжизнени. Лицето му беше восъчно бледо, под очите му се бяха образували тъмни кръгове. Като че ли бе станал сянка на самия себе си.

Мелиса не попита нищо, но не се наложи да чака дълго, преди Толи да й разкаже какво се бе случило. Изглеждаше облекчена, че най-сетне има някой, на когото може да изплаче болката си.

— Нищо не подозирахме до мига, когато похитителите ни позвъниха — сигурно си спомняш, че тъкмо когато ти си тръгваше, извикаха Пол на телефона. Те очевидно са знаели, че Франсин е тръгнала с Боб за Париж. Той я е закарал до входа на жилището й и след това е продължил пътя си. Отвлекли са я направо от улицата, защото портиерът не я е видял да влиза. О, Мелиса, всичко това е някакъв кошмар.

— Но те ще я върнат, нали самата ти ми каза, че ще им дадете оръжието, което искат!

Толи кимна съкрушено.

— Пол се погрижи пратката да замине за Кале. Похитителите искат оръжието да бъде доставено там — тя изтри сълзите, които се стичаха по бузите й. — Това е голямо количество оръжие. Само като си помисля, за какво може да послужи… Колко ли невинни хора ще загинат от него… — помълча нерешително, после продължи безгласно. — Но ние не можем да постъпим другояче.

Мелиса се опита да си представи какво ли им е на родителите, изправени пред подобен избор, но в следния момент си спомни за снимките, които Джейк бе правил в размирните части на планетата, и сърцето й се сви. Не можа да даде отговора, който Толи очакваше от нея. Побърза да смени темата:

— Кога ще ви уведомят за освобождаването на Франсин?

Толи примирено повдигна рамене.

— Не знаем. Всичко зависи от тях.

„Най-лошото е чакането и тази неизвестност“ — мислеше си на вечеря Мелиса, вглеждайки се в лицата на Пол, Толи, Михаел и Етиен. Всички бяха на масата, но никой не беше гладен. Седяха мълчаливо, заболи поглед в пълните си чинии.

После се преместиха в салона, но настроението не се промени. Рядко някой нарушаваше потискащата тишина, изпълваща цялата къща. Така измина около час, когато чуха някаква кола да спира пред входа. Пол каза с облекчение:

— Това е Боб, познавам по звука на двигателя — той се изправи и тръгна да го посрещне, последван от Толи. Мелиса остана в салона с Михаел и Етиен. За момент я обзе лудо желание да скочи и да избяга, но и бездруго вече беше късно. Боб пристъпи вътре, и когато я видя, спря като закован:

— Какво, по дяволите, прави тя тук? — с мъка потискайки гнева си, се обърна той към Пол. — Нали се разбрахме да не изнасяме нищо в пресата?

Толи махна с ръка.

— Мелиса е тук като приятел, а не като репортер, Боб.

Боб недоверчиво смръщи чело, но не каза нищо повече по този въпрос. Обърна се отново към Пол и продължи разговора, който бяха започнали още отвън:

— Така че, както казах, с доста голяма увереност можем да стесним кръга до тези три групи като възможни извършители.

Мелиса наостри уши.

— Бояхме се, че имаме работа с нови хора, които не познаваме, но според последните данни, можем да изключим подобна възможност. Цялата операция е била планирана твърде добре. Моите информатори ще продължават да се ослушват тук-там.

Боб сложи на масата малък куфар и извади от него едно специално записващо устройство, което включи към телефона. През това време Пол представи на Мелиса непознатия мъж, пристигнал заедно с Боб:

— Това е Мартин Валера, наш стар приятел. Участвал е многократно в разследвания при други случаи на отвличане и има голям опит. Боб смята, че ще ни бъде много полезен.

Вечерта мудно се влачеше. Удари единадесет и Пол уморено заяви:

— Сигурно няма да се обадят сега, стана късно. Най-добре да отидем да поспим.

Толи и децата се изправиха и напуснаха стаята. Мелиса, която беше сигурна, че няма да успее да затвори очи, остана заедно с Боб и доктор Валера.

— Наистина ли си тук само като приятелка на Толи? — попита след известно време Боб.

— Научих за отвличането, когато бях в Ню Йорк. Ако исках да пиша за него, щях да го направя веднага още там — отвърна Мелиса.

— Но няма да е толкова ефектно, както ако е написано на мястото на събитието, нали така? — гласът му преливаше от сарказъм.

Всъщност, ако трябваше да бъде докрай откровена, той не беше далеч от истината. Мелиса гневно прехапа устни и премълча отговора си. По дяволите, тя нямаше намерение да предприема каквото и да било, докато съществува опасност за Франсин. Но какво лошо щеше да има в това, да направи един хубав репортаж, когато всичко премине? Естествено, ако семейство Ле Кур няма нищо против.

Настъпи тягостно мълчание. Доктор Валера гледаше недоумяващо ту единия, ту другия. Чувстваше се неловко.

Внезапно телефонът иззвъня. Тримата едновременно трепнаха. Боб реагира пръв и вдигна слушалката. Известно време слуша напрегнато, после каза:

— Не, няма да предприемате нищо!

Затвори и се обърна с мрачно изражение. Мелиса усети тръпки по гърба си, преди още да заговори.

— Сега вече знаем кои са похитителите. Новините никак не са обнадеждаващи — той се отпусна на един стол и продължи. — Както споменах преди малко, бяхме се спрели на три групи. С двете лесно бихме се справили — това са идеалисти, които се борят за определена кауза. Нашата проверка показа, че не са били те. Третата група, която вероятно е извършила отвличането, за жалост не ни е много позната. Всъщност, единственото, което се знае за нея, е, че тези хора са движени от жаждата за пари. Източникът ни на информация смята, че крайната цел на оръжейната пратка е Южна Америка, където ще бъде продадена на онзи, който даде най-висока цена.

Боб склони глава и я подпря с длани. Помълча малко, после вдигна поглед, без да скрива тревогата в него:

— Най-големият проблем се състои в това, че си имаме работа с банда побъркани аматьори. При тях не може да се предвиди как ще постъпят. При професионалистите нещата стоят другояче, те се придържат към определени правила и са лесно предсказуеми.

Мартин Валера също изглеждаше силно обезпокоен:

— Боб е прав. Никога не си сигурен какво можеш да очакваш от аматьори, те правят фатални грешки от страх. Дори и да бъдат изпълнени техните искания, не е сигурно дали ще удържат думата си.

На Мелиса й се зави свят:

— Да не би да искате да кажете, че Пол и Толи ще дадат всичко, което им искат, и въпреки това тези бандити могат да… причинят зло на Франсин? — не посмя да произнесе думата „убият“.

Мартин вдигна рамене.

— Може би да, може би не. Не е изключено Франсин да се чувства добре и да бъде освободена веднага щом похитителите получат оръжието си. Ако пък са склонни към безсмислено насилие, щяха да се погрижат да дадат някакво доказателство за жестокостта си, за да бъдат изпълнени незабавно условията им.

Нямаше какво повече да се прави тази вечер и тримата се упътиха към стаите си. На Мелиса изобщо не й се спеше, затова, след като се изкъпа и облече нощницата си, се приближи до прозореца и се загледа навън в градината. Скоро очите й привикнаха с тъмнината и тогава забеляза една тъмна фигура да седи на зида, отделящ къщата от моравата. Тя отмести още малко пердето и се вгледа по-внимателно. Беше Боб.

Усети да я обхваща непреодолим копнеж да отиде при него и да се сгуши в прегръдките му, да му разкаже за всичките си страхове и колебания, да сподели опасенията си. Искаше да почувства отново устните му върху своите, да изпита ласките на силните му ръце.

Тя се поколеба за миг, после бързо навлече халата си и се отправи към вратата. Изтича надолу по стъпалата, посегна да отвори външната врата и изведнъж се закова на място.

Спомни си за непроницаемото изражение по лицето на Боб, когато я видя тук, както и за възраженията му против присъствието й. Не доказваше ли това, че никак не му е приятно да я вижда и, ако не бе направил скандал по този повод, то беше само заради Толи, за да не я тревожи допълнително. Но ако сега идеше при него в тъмнината на топлата нощ, нямаше какво да го възпре да излее гнева си върху нея.

Тя се ужаси пред възможността Боб да й се подиграе и да я отблъсне. Не би могла да го понесе. Обърна се и бавно се запъти към стаята си. Съблече халата, мушна се в леглото и угаси осветлението. Остана да лежи с отворени очи.

Долу в сенките на дърветата Боб видя как угасна лампата в нейната стая. Изправи се с тиха въздишка и се върна в къщата. Беше се надявал, че… Нетърпеливо отпъди от себе си мисълта, която го бе накарала да излезе на терасата. Знаеше, че там, където бе застанал, можеше да бъде забелязан от прозорците в спалнята на Мелиса. Ако тя имаше желание да го види насаме…

Не беше му простила и сигурно никога нямаше да го направи. На няколко пъти вечерта, когато говореха за отвличането, погледите им се бяха срещали. Тогава Боб усещаше как се ускорява пулсът му. Той гневно стисна устни.

Глупаво беше от негова страна да си въобразява, че в интереса й към разговора можеше да се открие някакъв знак, че е променила отношението си към него. Или пък че в паметта й тъй ярко се е врязал споменът за онзи слънчев следобед на другия край на света, та заради него страстно да й се прииска да върне стрелките на часовника и да започнат всичко отначало.

Нямаше никаква надежда.