Блага Димитрова
Пътуване към себе си (6)

VI

— Стой! — двама в униформа спряха колата.

Колко наивна съм била да вярвам, че мога да се измъкна. По телефона са съобщили за моето изчезване. Протегнах ръка с документите си. Лицето ми не се опита да скрие нищо. Напразна треперация! Искаха само граничен лист. Дълго гледаха снимката ми и я сравняваха с мене. Стори им се, че не си приличам. Толкова ли се бях променила през тия две години? Върнаха ми документите.

— Имал съм спътница, без да зная! — шофьорът най-вежливо ме покани в кабината.

Гузният е неспособен за отказ. Седнах до него, турих куфара си на колене. Неговото лице просия. Тия шофьори мило и драго дават да седне до тях момиче. Готови са да спрат колата тъкмо са дали пълен газ при най-стръмно нанагорнище и под най-остър завой с риск да се сгромолясат в пропастта, само и само да поканят в кабината някое случайно настигнато момиче. Гласно завиждат на всеки свой щастлив колега, който върти кормилото редом с млада, развята коса. Според шофьорското поверие, едно момиче в будката на камиона е талисман по пътя.

Шофьорът и пътникът. Седят един до друг, а са хора от различни планети.

От шофьорското място зад кормилото пътят изглежда съвсем друг. Завоят е мускулно напрежение. Стръмнината — изпитание на окомерната предвидливост. Трапчината — дебнещ удар по ресора. Далечината напред — задаваща се кола. Вятърът отзад — бръмчене на настигаща те кола. Асфалтът — предизвикателство за скорост. Всеки отрез от пътя те поглъща със своя цел: да задминеш оня камион и да се измъкнеш от пушилката му. Постигнеш тая мечта и за миг си щастлив. Грабне те друг идеал: да използваш свободното шосе и да вдигнеш бързина. Натиснеш педала, скоростта бликне от това твое малко усилийце, полетиш напред, превърнеш се във вятър и си отново щастлив — задоволил си и тоя свой каприз. Иззад завоя изскочи непредпазлива кола, без малко да се забиеш в нея, но преди да съобразиш, рефлексът ти извил волана точно толкова, колкото е необходимо. Ти си спасен. Светът край тебе е новороден. Живееш втори живот. При това го дължиш не на сляпа случайност, а на себе си. Накрая жив и цял, стигаш до пътния знак, с името на града, към който си тръгнал. Каква победа! Слизаш горд като Колумб.

Съвсем различно е мястото до шофьора. Страшно е това пътническо седалище. Пътят е безкрайност. Мислите — пуснати на свобода без никаква спирачка. Завоят е внезапно нахлул спомен. Стръмнината — някакъв повишен копнеж. На всеки километър — сблъскване с ненадейно изникнали образи, с неосъществени мечти, с непоправими грешки, със собствена вина. Разминаване със себе си. Далечината е някаква мамеща, непостижима цел в живота ти. Сам летиш през времето и пространството. Напрягаш се да извиеш своята участ натам, накъдето искаш. Но в това пътешествие, през миналото и бъдещето рефлекси не помагат. Пред тебе е неизвестността. Зад тебе е непоправимото. Завиждаш на шофьора, че е погълнат от своите малки, сменящи се цели и е освободен от големите проблеми. А ти с бездействащи ръце, с очи волни да гледат настрани и да се отвличат, си обвързан с по-отговорно шофиране. Въртиш волана на съдбата си. Как да се изтръгнеш от неотменните задължения. Пътническото място до шофьора е прицел на въпроси, колебания, нерешими решения, преоценка, съвест. Накрая слизаш много по-изтощен от шофьора, макар че нищо не си вършил. И докъде си стигнал? И дали не си катастрофирал?

 

 

Бягайки, тъпчех на едно място. Ръката тежеше на рамото ми. Седях пред пианото, парализирана от страх. В ухото ми ехтеше въпросът:

— Ти, момиче, къде си учила така хубаво да свириш?

Нищо друго не мислех, не търсех освен усмивката си. Да мога да продължавам да се усмихвам, сякаш нищо не се е променило, сякаш няма от какво да се плаша. Но трябваше планините да отместя, за да намеря усмивката си отпреди една минута.

Пристигна инженер Горов, запъхтян по стръмнината. Той страдаше от задух. Сега дълго не можеше да си поеме дъх. Но не искаше да го разберем. И ние се правехме, че не разбираме. Графът се възползва от задъхването му:

— Другарю инженер, заради вас докарах пиано! Виенско, екстра! Сто пъти се изпотих по тия завои! Крана на завода като возих, не съм треперал така!

Ванчо се изстъпи напред, черен и неопровержим:

— По цяло Родопско се знае, че ще има концерт на Гръмовец! Няма да се излагаме!

Горов се приближи до пианото. Аз станах и се отдръпнах настрани. Смутен, трогнат, поразен, инженерът го разглеждаше. Свали очилата, изтри ги с кърпичка и пак ги надяна.

— О, Зайдлер! Най-солидната фирма!

Удари наслуки един клавиш. Смръщи се. Удари втори, трети. С другата ръка си запуши ухото:

— Фалш! Съвсем разстроено!

Графът придоби вдървено лице като след плесница:

— Не думайте! Пазили сме го като очите си!

Бай Крум се разстрои повече от пианото:

— Нищо му няма, другарю инженер! Нали пак свири?

Инженерът бе истински музикант и не допущаше компромиси:

— Как се свири на такова тенеке?

Рошлю се възмути по своему:

— На хиляда метра над морското равнище бобът едва завира, та пианото ще свири, както долу!

— Трябва да се акордира! На всяка цена — отсече инженерът с безпрекословен жест.

Ванчо съвсем почерня, като овъглен от гръм:

— Какво? Обратно ли ще го караме?

Инженерът го потупа по рамото:

— Нужен е акордьор, малкият!

Графът изведнъж доби вид на страшно изморен, недоспал човек.

— От джоба си ли да го извадя? — измърмори той.

— Акордеонисти много! — пошегува се намръщен Ванчо, макар че много добре разбираше, че се касае за някаква рядка и тънка професия.

Архитект Влад Радев, нехаен дори към пианото на леля си, се намеси:

— Има един стар акордьор в Пловдив… През две улици от леля ми. Щом ти се случи път през Пловдив, Графе, кажи му да акордира Зайдлера! Веднага ще тръгне…

Графът дойде на себе си:

— Пак до мене опира! Без мене накъде сте? — и се обърна строго към помощника си: — Черно, хайде, че тухлите ни чакат насред пътя!

Ванчо се направи, че не чува. Увърташе се около пианото. Удари един клавиш. Лицето му имитираше смръщеното лице на инженера:

— Фалш! — Ухото му, наклонено към клавиатурата, искаше да разгатне какво е това фалш. Графът го издърпа за ризата:

— На тебе говоря! Хайде, ако още не са обрали тухлите!

Ванчо тръгна неохотно. Считаше, че има известно право върху пианото. Фигурите на големия и малкия се стопиха в здрача. Работният ден за тях още не бе свършил.

Рошлю и Васю изтърсиха одеялото по войнишки. Вдигна се пушилка, сякаш препускаше стадо говеда. Покриха пианото. То щеше да нощува на открито. Отгоре му наредиха дъски като навес за всеки случай. Погледнах към небето. Ясната вечер предвещаваше хубаво време.

 

 

Тръгнах си заедно с всички. Искаше ми се да остана насаме с пианото, да повтарям до несвяст гами и технически упражнения, да възвърна някогашната еластичност и ловкост на пръстите си. Но трябваше да се разтворя сред зелените работни якета, да изчезна.

Шефът ме настигна с поверителни стъпки:

— Има ли музиканти в семейството ти? — гласът му бе плътен, непроницаем. Сякаш от тоя глас внезапно се сгъстя здрачът.

Отговорих с прибързано усърдие:

— Музиканти? Не, няма!

Стъпките зад мене дълго обмисляха моя отговор. Очаквах следващия въпрос като нож в гърба. Отдавна предвиждах тоя разпит, но си го бях представяла съвсем иначе. Лице срещу лице. Пред бюрото в кабинета на отдел кадри. При затворена врата. Стоя изправена под бърз, кръстосан огън от въпроси. От портрета ме гледа младото лице на шефа и ме разбира. Аз отговарям на портрета:

— Напуснах дом и удобства, дойдох в дивите планини за едно честно име.

— Само за това? — пита старият подозрително.

— Само за това! — кима младият от портрета: — Нали и аз затова напуснах дом и отидох с оръжие в Балкана?

Но сега разпитът се водеше при обратна обстановка и аз не бях подготвена. Вървях с потиснати крачки и чаках удар в гърба. Шефът заговори за съвсем друго:

— Хубаво е младите да се залисват с нещо…

Гласът му бе наведен надолу от някаква тежка грижа. Дълго мълча умислен. Внезапно ме запита:

— По колко часа на ден трябва да свири един ученик на пиано?

— Не зная! Зависи… Аз не съм учила… Аз само така…

Съвсем се обърках. Той мълчеше. Стъпките му, натежали, следваха някаква своя мисъл. Едва промълви:

— Моето момиче има слух. Добре би било да се увлече в музиката, да учи… Да си запълни времето!

Всичко ми се замъгли. Защо бе нужно с такива заобикалки да ме разследва? Отвърнах с обща фраза:

— Да, музиката облагородява!

Той се закопча за тая идея.

— Да, но как да заставя това момиче да учи?… Увлякло се е по глупав джаз, по танци!

В гласа му наистина имаше бащинска тревога. Нещо ме стрелна. Кое бе неговото момиче? Не го ли познавах? Без да се усетя, аз го подложих на разпит:

— Вашето момиче пее ли в хора?

— Ами… В началото пееше, после се отказа!

Едно досещане ме обжегва. Но не бях сигурна.

— Защо се отказа?

— Песните не й харесват. Скучни били!

Разбира се, това бе Мая! Още почти дете. Дълги коси а-ла-Вещицата, силен грим, предизвикателно вдигната цигара. Светлата рокля! Чак сега открих кое бе онова момиче, което се събличаше под шлагерния напев в младежкото общежитие. То искаше да смъкне скуката от себе си, да я стъпче с боси нозе на мръсния под, да я сгази с дивашки танц. Дъщерята на бдеца. Наистина имаше хубав глас. Спомних си как я убеждавах да идва на репетиции. Тя ми се надсмя презрително:

— Не ми се пеят химни!

Мая избяга от химните на скуката, които нейният баща бе наложил в програмата на самодейността. И нейните вечери се загубиха от погледа ми. Къде ли, с кого ли, как ли убиваше тя скуката, която собственият й баща въдворяваше наоколо си? Угрижените му стъпки изповядваха на тишината своята мъка. Родната му дъщеря му отмъщаваше за всички проточени от него до безконечност събрания, за всички цензурирани от него песни, танци и забави, за всички забранени от него вицове и епиграми, за всички изворчета на смеха, откровеността и таланта, които той бе запушил. Но бащата не можеше да проумее, че детето е неговото заслужено наказание. И продължаваше да налага скуката, да изтръгва из корен всяко стръкче на веселие и безгрижие, за да върне момичето си към сериозността. Но с това все повече я тласкаше към пропастта. Дъщерята на скуката бе жестоко възмездие за скуката.

Шефът ме засече с въпрос в упор:

— Какви са били твоите родители?

Сякаш внезапно ме блъсна в пропаст. Тъкмо се бях отпуснала. Вкопчих се в първото сляпо хрумване.

— Бедни работници… Баща ми е починал отдавна…

— А кой те е учил на пиано?

Летях надолу по някаква урва и се залавях пипнешком, за каквото ми попадне, сякаш за коприва:

— Ами… имах една съученичка, тя свиреше… Ходех у тях… И така, като я гледах, и аз почнах…

— Само от гледане?

Премятах се все по-надолу под ударите на собствените си лъжи, проглушена от биенето на сърцето си:

— Приятелката ми показваше… аз имах голямо желание…

Тежките стъпки на шефа потънаха в размисъл.

 

 

Луната, една едра дюля в клоните на дърветата, узря и натегна над мене. Листата от време на време вещателно прошумяваха. На един клон висеше забравена кирка. Тя замахна с огромна сянка връз мене по склона. Вървях към общежитието с лице не за възрастта си. Собствените ми стъпки ме гонеха. Момичетата спяха, изморени от деня. Стори ми се, че ще ги събудя с грохотното биене на сърцето си. Съблякох се и нахлух нощницата. Застанах пред прозореца. В тъмното стъкло се отрази бледо, изплашено, подгонено лице. През отражението на собственото си лице видях навън целия нощен пейзаж. Моята тревога се предаде на него. Назъбени борови сенки като наежени пред опасност. Профилът на планината, вглъбен в тъмно предчувствие. Издайническа луна броди в нощта.

Залепила чело о хладното тъмно стъкло, видях през собственото си отражение странни, нелепи неща, които се спотайваха в тая нощ. Сякаш моето прозрачно отражение бе направило стени, скали, мрак и човешки черепи също така прозирни, за да виждам през тях скрити постъпки и помисли. А може би страхът бе изострил зрението ми. Зърнах заобикалящия ме свят през рентгенов поглед. В какво състояние съм била не зная, но ни за миг не се усъмних в реалността на онова, което си представих, че виждам през своето отражение в прозореца. Нещо повече: от това нощно видение ми остана много по-ярък и плътен образ, отколкото от много действително видени неща на пълна дневна светлина. Мъчно бих могла да се разубедя, че това не е съществувало наистина.

Питам се: нима страхът притежава такова коварно свойство да създаде цяла друга реалност, в която ти веднага си готов да повярваш? Да те прехвърли в друг свят с други закономерности, с друг език и с друго време? Отвориха ми се несвойствени сетива. Цяла се превърнах в свръхчувствителен приемник, който от преувеличени шумове не може да улови истинските гласове на света. Ако страхът произвежда свои биотокове, навярно те обхващат цялата мозъчна кора и предават своя информация, различни от тая на действителността край нас. Те дезориентират съзнанието. И са неопровержими. Тогава човек става податлив на измамливи представи. Както понякога пилот в реактивен самолет е предразположен да се заблуди. Понесен със свръхзвукова скорост, той има чувството, че е с главата надолу, че самолетът прави остър завой, че се отдалечава от земята, а всъщност се е устремил да се забие в нея. Ако се поддаде на тия лъжливи представи, летецът е изгубен. Но безпогрешните уреди пред него му откриват с точни стрелки и радиосигнали верните посоки. И той се изтръгва с усилие на волята от клопките на собствените си несъвършени човешки сетива. А обладаният от страх няма пред себе си никакъв уред, нито висотомер, нито радар, за да му посочи самозаблудите. Страхът със свръхзвукова скорост го понася в един измамлив свят с особена система от значения и посоки. И тоя лъжлив свят става за него действителен. Сред намеци, недомлъвки, двусмислици изплашеният става мнителен и загубва себе си.

През оная страшна нощ аз видях неправдоподобни неща, но ни за миг не се усъмних в тяхната истинност.

 

 

Полунощ. Шефът Кирил Манолов с мрачни крачки се отправи към бараката с надпис „Отдел кадри“. Голям лозунг на стената в коридора: „Кадрите решават всичко“. Посетителите си го тълкуваха по своему, че отдел кадри решава всичко, и навеждаха покорно глави. А отвън, минавайки край спуснатите плътни пердета, аз усещах винаги ония тайнствени тръпки, които полазват закъснял, самотен пътник в тъмна гора, населена с поверия за самовили. Всички знаехме, че вътре под ключ се охраняват съдбините ни.

Секретен ключ изщрака острорезно в нощната тишина. Шефът влезе в своята обител. Превъртя ключа отвътре. Светна лампата. От портрета в рамка на бюрото строго го погледна неговото голобрадо, изтънчено лице. Нейде издалече, от глъбините на Балкана и на младостта, идеше тоя поглед. Взираше се в него някогашното момче, което е бил самият той. Същият човек и все пак съвсем друг: буйнокос, изпит, излъчващ светлина, в партизански дрехи с шмайзер през гърди.

Сегашният Кирил Манолов, прошарен, понатежал и някак помрачнял оттогава, се приближи към стената. Там бе картотеката с личните досиета. Очите му блеснаха като на скъперник, който нощем, скрит от всички в подземието, си брои жълтиците. Тук бе неговото съкровище, трупано дума по дума, намек по намек, подозрение по подозрение. На дългите рафтове в идеален войнишки строй по азбучен ред бяха нанизани папки с име и номер на гърба. Неговата клавиатура. Пръстите му започнаха да играят по тях. Там бяха подвързани, прошити и прономеровани греховете, знайни и незнайни, на всеки един от строителите. И най-малкото, отдавна избледняло петънце в живота на човека, се пазеше тук. Дори сам човек не знаеше толкова за себе си, колкото административният началник и шеф на отдел кадри.

Той имаше самообладанието да знае всичко за тебе и да не се издаде, да бъде все един и същ към всекиго в обноските си, непроницаем. Никога не прибързваше да разкрие проучванията си. Търпеливо изчакваше узряването на съдбовния час, когато ще стовари удара си, за да улучи не само един човек, но и съзнанието на останалите. За него по-важно бе отражението, а не самото действие. Всички трябваше да разберат, че докато те дремят, той бди. И да не си въобразяват, че могат да го измамят или подведат. Знаеше, че не го обичат, че се боят от него и го избягват. Приемаше омразата жертвоготовно, с пълно съзнание, че сам се обрича на мъченичество в името на светлата цел. Той, който някога е бил открито, весело, общително момче — това личеше от портрета, — сега доброволно се бе замразил в самота. Не доближаваше никого до себе си. Не бе откровен с никого. Не споделяше и в най-тежките минути с никого. Само след полунощ тук в кабинета изливаше душата си пред самия себе си на портрета, сякаш пред по-малък брат.

Плъзгайки пръсти по папките като по клавиши, той се замисли с полушепот:

— Горчи ми, брат! Виждаш ли ме? Презираш ме, нали? Но кажи: как иначе? На моите плещи тежи цялата отговорност. Границата е на два разкрача оттук. Всяка нощ се опитва да припълзи някой. Утре ще осъмне между нас. Аз трябва да го открия… Лесно ли е, мислиш? Шепа страна, боса, гладна, се е запретнала с голи ръце да строи индустрия скоростно под носа на капиталистите. Представяш ли си как става това? Ти знаеш битката в обръч от фашисти. Но знаеш ли труда в клещи от империалисти? Ти познаваш хората в романтиката на борбата, но познаваш ли ги в прозата на делника? Всеки ли е готов като тебе на саможертва? Ти, гладен, издържаше по цели денонощия и отстъпваше последния си картоф на ранените. Но днес всеки ли е като тебе? Търпят, търпят хората, ускоряват темповете, увеличават нормите. Но кои? Пак ония, които винаги са търпели. А галените дъщери и синове? Готованковците, егоистите, самовлюбените? Ще понесат ли те годините на свръхусилия? Как мислиш? С обещания за бъдещето как се ловят лакомите за удоволствия, жадните да си изживеят единствения живот? Отвъд им предлагат пари, вещи, красиви, лъскави залъгалки, леки удоволствия. А ние им предлагаме труд и бъдеще. Години наред само труд и бъдеще. Ами наивниците? Ами неволните предатели? Как се строи нов живот на две педи от врага?

Портретът от младостта му го прекъсна нетърпеливо. Гласът му отекна сякаш издън гори с ехо, пътувало десет години дотук:

— Спомни си, на две педи от врага Страхил, твоят другар, те извлече на гръб, когато те раниха. Ти лежеше на две педи от смъртта. Той те върна към живота. Две педи е достатъчно разстояние, за да се спаси животът, когато има другарство…

Бдецът се унесе в спомени:

— Да, мечтаехме, брат, за един свят на доверие и усмивки. Воювахме за един свят на искрени думи и песни. Ти даде младините са за един свят на другарство и нежност. Ела сега да ме видиш! Мой пръв сътрудник е Страхът. Аз самият го пущам да броди навън в мрака. Всекидневен, насъщен страх. Да сковава интимни срещи, да се попива в думи и усмивки, да съпътства чувства и помисли. Да се боят от собствените си стъпки, да се отказват от собствените си наклонности. Да не се доверяват и на най-близкия. Да премислят седем пъти, докато изрекат една дума, да кроят седем пъти, докато отрежат едно решение. За най-малкото да питат по-горе. Хора със забавени действия — това създадох аз. Но аз ли съм виновен, че светът е разсечен на две и че пукнатината минава през душите?

Младежът от портрета не повярва на ушите си:

— Наистина ли мислиш, че ще построиш нов свят със страхливци?

Шефът запали цигара и го погледна през дима:

— Още хвърчиш по облаците, момчето ми! Виждаш ли тия папки, пълни с доноси, клевети, факти, предположения, съмнения? Те са мои съучастници. Хората се боят да идват тук. Когато ги повикам, бледни пристъпват прага на пръсти, сякаш да не събудят подозренията, които обитават тая стая. Миналото, натегнало от волни и неволни грехове, оживява тук и ме предупреждава за настоящето и бъдещето. Всеки си има някакво петно в живота. Може да е най-невинно. Но как да отличиш отровната гъба от сладката? По-добре да сбъркам сто сладки за отровни, отколкото да пусна една отровна за сладка. В тоя полумрак зад спуснатите плътни пердета се люпят червеите на съмнението и подозрението и гризат мозъка ми. Виновен ли съм аз, че има още капиталисти по света? Че на два разкрача оттук някакъв дебел пръст приближава копчето…

И той с нервни пръсти приближи папките, опипа ги, извади една наслуки, прелисти я. Сякаш пребъркваше душите на хората. В очите му блестеше фанатична принципност. Никакво пристрастие към никого, никакво лично отношение, никакъв компромис. Тук бе натрупано миналото с мътните си сенки, с укриваните петна в биографиите, с позорните грешки, със забравените увлечения, с противоречията, с лъжите и истините. Всички вън от тая стая си имаха душевна фасада, но тук бе тяхното вътрешно лице, което някои криеха дори от себе си.

Портретът с младежка страст сепна шефа на отдела от служебния му унес:

— Опомни се! Без да подозираш, ти, бдителният, си развъдник на двуличници. Когато човек усети, че е прицел на подозрения, това го принуждава да се снабди с две лица за самозащита. Нищо така не деформира характера, както недоверието. Ти от свръхбдителност си допуснал да се промъкне най-опасният враг: недоверието. Твоят отдел кадри не си изпълнява задължението да привлича и задържа способни кадри, а гони хората и създава натегнатата атмосфера. Ти не предполагаш, че си проводник на нов начин на убийство: мислено. Ти така насочваш подозренията си към някого, така го обграждаш с тревожни симптоми, стесняваш кръга на недоверие край него, че човекът се движи във вакуум. Всички бягат от него. Дебнат го подводни скали, край него — зинала пропаст от недоверие. Докато сам рухне обезсилен в нея. Така безкръвно ти изваждаш от строя самостоятелните, смелите, талантливите, оригиналните — най-опасните според тебе.

Бдецът се ядоса:

— Безпочвен идеалист! Хабер си нямаш от живота и от хората! Докато всички сладко спят, аз бдя заради тях, гълтам хапове против сън, хабя здравето си! И не чакам никаква благодарност. Напротив! Успехите ми са невидими. А само един пропуск, една грешка да допусна, ще се види и от слепите. Моята сила е тайната. Никой не бива да знае какво зная аз. Всяко петно в миналото на човека е безценна находка за мене. Оттам се разплита чорапът. Само да надникнеш в тая картотека, ще настръхнеш!

Гласът от портрета негодуваше все по-разпалено:

— Тая твоя картотека, така грижливо подредена, е разсадник на заразни съмнения, на злокачествени подозрения. Оттук се надига някаква подпочвена психическа епидемия и връща полъх от Средновековието. Суеверие във вещици със съвременни имена: саботьори, врагове, гнили интелигенти. Някакво анахронично викане на призраци: човекът, когото от дете познаваш, ти се привижда като злостен враг. И сам ти вярваш в тоя призрак. Под хипнозата на подозрението самият заподозрян добива облик на враг — озърта се гузно, усамотява се, избягва разговорите да не изтърве някоя дума, трепва при всяко повикване на името му, ходи мрачен, сякаш зает с пъклени замисли, и дотолкова е потиснат, че при разпит е готов да признае какво ли не.

— Млъкни, подривнико! — шефът пребледня. — Не ми пречи! Не се бъркай в неща, които не разбираш! Имам най-главоболната работа. От цялата страна тук са надошли разни авантюристи, печалбари, нехранимайковци!

— Надошли са толкова добри хора! Сляп ли си?

— Има най-различни. Всеки един от тях за мене е задача с много неизвестни. Не вдигам глава от работа!

Портретът му се надсмя язвително:

— Виж се в огледалото! Имаш вид на човек, който и вървейки, работи усилено. С когото да заговориш, каквото да вършиш, гдето да отидеш, ти очебийно бдиш, наблюдаваш, подозираш, вслушваш се, теглиш си важни заключения. Край тебе витаят усойни полъхи на съмнения. Всеки се бои да влезе в обсега на твоята бдителност и се старае да се отдалечи колкото се може повече. Дори аз се оттеглям навътре в рамката си. Току-виж си намерил и в моята биография някой таен грях. В твое присъствие стоя нащрек. Защото ти си неизменно нащрек. Сигур и когато спиш, следиш хората. Ти и насън бдиш!

Бдецът сбърчи чело:

— Чакай, чакай. Сигурен ли си, че си съвсем чист? Нямаш ли някакво петно? Човек без петно не съм срещал. И ти не правиш изключение. Я си напрегни паметта!

Портретът се забърка, думите му се уплетоха.

— Какво? Пак ли ме тормозиш с оня факт? Съвестта ми е чиста. Веднъж заспах на пост в Балкана. Бях капнал от изтощителни походи. Тогава ни нападнаха.

Шефът злорадо прошепна:

— Видя ли? Но сега аз няма да заспя на поста си! Трябва да изкупя твоята вина! Кълна ти се, ще бдя!

Портретът замлъкна. После се осмели:

— Да бдиш! Някой някъде казал нещо. По невидими антени стига веднага до слуха ти. Виновникът също по някаква нервна жица долавя, че е под око. Сън не го хваща вече. Как е изпуснал излишна дума? Става неусетно мълчаливец. Променя характера си. На най-невинен въпрос отговаря след дълбок размисъл с едно нечленоразделно: „А… а… хм!“ Превръща се в бавноразвиващ се. Благодарение на твоите усилия!

— Лесно ти е на тебе да ме съдиш отдалеч! Аз ще ти запуша устата! Стига си ме теглил назад към романтиката! Днес няма място за разнежване!

Така мрачен, заключен, раздвоен в полутъмната стая, Кирил Манолов се бореше със своя портрет от младини. Будните му пръсти прелистваха трескаво досиетата. Всяко петно в миналото на човека бе лъскава жълтица за него. Наведен, съсредоточен, с една подозираща искра в погледа, той оглеждаше петното от всички страни при светлината на лампата и го пазеше, както скъперник крие припечеленото с много труд и хитрост. И се стараеше с всички аргументи да убеди гласа на младостта си, че е прав, че няма друг път, че този е единствено правилният. А голобрадото непримиримо лице от портрета се отчуждаваше все повече от него, все по-хладно го гледаше, все по-отдалечено ехтеше бунтуващият се вик. И все повече приликата помежду им се губеше.

 

 

Шефът даде гръб на портрета и плъзна пръсти като по клавиши по папките на картотеката. Търсеше буква Р-Р-Р… Райна Стаматова. Но пръстите му нервно се върнаха назад, назад като притеглени от магнит. Спряха се върху една дебела папка с надпис на гърба: „Асен Горов, главен инженер“. Не можаха да устоят на изкушението да я разгърнат. Това бе гордостта на бдеца. Бързо, бързо прелисти. Снимка с елегантна вратовръзка. Формуляр, попълнен с педантично равен почерк. Автобиография. Три сведения от три различни лица, които познават инженера през различни периоди от живота му. Подчертани редове с червен молив: „Завършил инженерство в Германия, Дрезден. Работил в белгийски фирми на строежи из Африка и Европа. Преди 9-ти 1944 г. бил на служба в немската фирма «Гранитоид». Дошел доброволно на родопските строежи. Свири на цигулка. Получава западни списания. Парторгът го предложи за член на партията.“ Към папката бяха прикачени разни други документи, наблюдения, анонимни писма, доноси. Шефът ги прелистваше наслуки. Една от най-острите нощни наслади за него бе да препрочита страници от досиетата и да ги тълкува. Това бе гимнастика на неговата проницателност.

Проучвайки за кой път папката на главния инженер, той попита през рамо портрета си:

— За какво мислиш тоя галеник на буржоазията е дошъл доброволно в тия диви планини?

Младежът едва не изскочи из рамката от възмущение:

— А защо галеници, единствени деца на майка, дойдоха в Балкана да загинат?

— Запалянко! Не трябва да ти обръщам внимание!

Бдецът грижливо завърза папката с досието на инженер Асен Горов и я постави на рафта при буква А. В очите му се разгоря трескав огън. А в жадните очи на портрета се разпали младежки гняв. Кирил Манолов плъзна пръсти към долните редове все по-близо към буква Р… Р… Р… Райна Стаматова, проста монтажничка, която подозрително свири на пиано… Но внезапно му се поиска да се наслади поне за миг на друг бисер, заключен в съкровищницата на картотеката му. Пръстите му сами полазиха към рафта с буква Б, сами налучкаха и извадиха папка с етикет: „Богдан Янев, парторг“. По лицето на бдеца лумна тържество. Тук бе скрит най-сладкият плод на денонощните му потайни бдения, наблюдения, съпоставяния, анализи. Шефът се похвали пред портрета си:

— Аз единствен разгатнах ахилесовата пета на неуязвимия пратеник на партията. Данните, натрупани в тая папка, правят мене, скромния административен служител, по-силен от парторга. Аз го държа в ръцете си! Само един поглед, хвърлен върху това досие, е достатъчен, за да изпълни уморените ми гърди с бодрост и самоувереност. Аз стоя над всички, дори над парторга, защото зная слабото му място!

Портретът се обади злъчно:

— Ами твоето слабо място никой ли няма да открие?

— Аз не си позволявам никаква човешка слабост!

— Тъкмо това ти е най-голямата слабост!

Шефът се сепна и се замисли. Но надделя себе си. Отвори папката. От моменталната снимка на формуляра го погледна право в очите намръщено, волево, храбро лице, сякаш фотографирано пред полиция. Бдецът трепна под тоя прям поглед и отклони очи към текста: „Богдан Симов Янев, род. 1920 г., с. Ягодово, Пловдивско, член на партията от 1943 г., политзатворник“.

— Да, биографията му е героична. Зная я наизуст. Ни един ден от живота си тоя 33-годишен мъж не е изживял за себе си. Няма ни един празник, ни един обикновен делник. Затова накрая и здравето му не издържа. Той не иска да се предаде, но болестта все повече го поваля. Безсъние, нерви… Всички нас това ни чака! Първо него избра да извади от строя. Докога ще може да се бори с болестта? От ранно юношество борби, напрежение, нелегалност, смъртен риск, единична килия, очакване на разстрел… А защо не са го разстреляли?

Младежът на портрета доби такова лице, каквото навярно е имал при сблъсък с фашисти. Шефът изпревари вика му:

— Не прибързвай, ще се убедиш сам! След освобождението за парторга — ни един ден отдих. Ръководител на бригадирското движение, отговорник по прокопаване пътища, организатор на строежи. Тъкмо завършва един обект, тъкмо да се порадва на благоустрояването на новия град, пак го пращат на гола поляна — да подхване строежа на миньорски селища в изостаналия Родопски край.

— Всеки би се преклонил пред такава биография! — възторгна се младежът от портрета.

— Само аз, ръководител и кадровик, страж на епохата, не се прекланям пред нищо, без то да е проверено докрай. Реших да проуча тая сурова съдба. Търпеливо като пчела събирах сведения от всяко кътче на страната, където кракът му е стъпил. А то значи, почти от цялата страна. Идваха писма, пълни с нови данни и подробности за неговата смелост, всеотдайност, жертвоготовност. Ето ги тия писма! Другари и познати при разговор се възхищаваха с блеснали очи от тоя неподкупен комунист. Сравняваха го по безкористност и скромност с Левски. Собствените ми наблюдения съвпадаха с всеобщото мнение. Ден и нощ парторгът в сняг и дъжд, изпит от грижа, с хроническа хрема, в стара полушубка, кръстосваше планините с партизанска походка, отиваше при всеки човек, мъчеше се да открие и развие в душите най-доброто. Никой не може да обори правотата на живота му.

Портретът го прекъсна хапливо:

— Но ти, свръхбдителният, не се успокои. Какво те подтиква все да издирваш, да ровиш, да душиш в миналото на хората, дори на такъв герой като Богдан Янев, какъвто ти никога не си могъл да бъдеш?

Бдецът се сконфузи:

— Все пак нюхът ми не се излъга! Дали смръщените вежди на тоя преждевременно състарен мъж носят сянката на някакъв загадъчен облак, минал над буйната му глава? Или стиснатите челюсти, странната сдържаност крият някакъв по-особен опит? Както и да е, най-сетне затрупаният от годините факт попадна в шепата ми подобно бисер, изваден от дъното на океана. Слушай: в затвора младежът Богдан Янев, ръководител на бойни групи, е бил поставен в единочка за смъртни. Очаквал е всеки ден разстрел. На 7 септември граждани разбиват затвора. Заедно с другите арестанти освобождават и него, спасявайки го от смърт. И тук е загадката. Защо дотогава не е бил разстрелян? Защо е бил забавен разстрелът?

— Ами аз защо се измъкнах от обръча на жандармеристите жив?

— То е друго, момче! Парторгът е бил в лапите им! Един кадровик не бива да вярва в щастливи случайности. Подлових къртовско проучване. Едва-едва разравях гъстия мрак на годините. Преплетени канали ме извеждаха все до загинали свидетели.

Портретът вметна:

— Как още не си изнамерил начин за изтръгване данни от мъртъвци?

— Широко ти е около врата на тебе, хлапако! Само за себе си отговаряш, а аз отговарям за всички, за делото на живите и на загиналите! Следите ме отпратиха към архивите, иззети от полицията. При една служебна командировка в София успях да получа достъп до тия пожълтели от времето позорни документи, трактати с дявола, декларации за отказ от идеите, договори с убийците, разписки за пари срещу продадени съвести, отчети за извършени подлости.

— Оттам ли взе образец за своята картотека?

— Прекаляваш! Там открих документирано предателство. Един от членовете на бойните групи не е издържал инквизициите и е бил завербован за полицейски агент-провокатор под прозвището Скорец. Докладите на Скореца са точни и подробни.

— Признай си, че неволно завидя на полицейския шеф за такъв сътрудник!

— Мълчи, дяволе! От тия изчерпателни доклади ми стана ясно, че характерът на ръководителя на бойните групи, Богдан Янев, не се е променил с времето. И днес както тогава, той следва примера на Левски и се стреми лично да се свързва с всеки отделен човек, да се сближи и с най-малкия, да открие и развие най-доброто в него. Използвайки тая слабост на бореца, провокаторът имал лични срещи с него. И парторгът заплатил скъпо своето доверие. Скорецът го предал.

— Това ли е твоето откритие? — изуми се портретът.

— Малко ли е това? Сега аз зная слабото място на най-силния. Парторгът страда от доверие към хората. Неговият възрожденски идеализъм го тласка да обикаля като Левски от човек на човек, да чука от сърце на сърце.

— Но това е най-голямата сила!

— Левски не може да не попадне рано или късно на поп Кръстю!

От портрета блесна поглед, зареден с динамит:

— Нима ти искаш да накараш Левски да престане да бъде Левски, за да не попадне на поп Кръстя? Тогава значи предателят ще успее да надвие героя, като го унищожи в самия него!

Шефът отстъпи:

— Добре де! Но парторгът има едно уязвимо място: Защо не е бил разстрелян? Защо разстрелът е бил забавен?

Младежът от портрета смъртно пребледня:

— Защо ли с толкова нечовешки усилия се измъкнах от кордона на жандармеристите, защо ли се спасих? По-добре аз да съм се оставил на фашистките куршуми, за да не бъдеш жив ти сега!

 

 

След дълго, замислено вторачване в себе си бдецът се окопити:

— Всяко препоръчано от парторга лице аз подлагам на щателна проверка. Доверчивият може да се обгради със съмнителни хора. Вече успях с обиколни ходове да отстраня редица от тях.

Той метна един горд поглед към отсрещните рафтове, където се прехвърляха досиетата на снетите от длъжност лица. Полека-лека тия рафтове се изпълваха, а другите — на длъжностните лица — оредяваха и пак се попълваха с нови папки, на гърба с нови имена.

Портретът забеляза иронично:

— Голяма дейност развива отдел кадри, който трябва да се грижи да няма текучество на кадрите!

Шефът му прощаваше снизходително:

— Ти си расъл в друго време и не разбираш как се строи социализъм!

Погледът му падна върху една новоизхвърлена папка към рафтовете на снетите длъжностни лица. На гърба й бе залепен етикет с името „Мирон Ковачев, редактор на многотиражката, поет“. Пръстите му се вкопчиха гневно в нея, измъкнаха я и я държаха като гърмяща змия.

Той просъска:

— Ето още един препоръчан от парторга! Негов любимец. Парторг — покровител на изкуството! Това досие ми създаде много главоблъсканици. Напуснал доброволно столичните заведения и клубове, тоя бохема и пияница дори в трезво състояние се подиграва с литературни награди, пренебрежително се отнася към признати имена в изкуството, пародира вестниците. Особено предизвикателни са епиграмите му. Без чувство за отговорност, без уважение към авторитети той изтипосва някой шеф в два куплета, че мало и голямо ги запомня из един път. Многотиражката се разграбваше не заради уводните статии, които често пишех аз, наблягайки на важността от бдителност, а заради дръзките смешки на тоя нахалник!

— Спомни си, че някога аз бях любимец на класа, загдето имитирах и карикатурех учителите!

Бдецът се усмихна на спомена:

— Това е съвсем друго. Поетът Мирон бе търсен и обичан от всички. И това го правеше неуязвим. Има безброй подражатели по скелите. Вече не мога да хвана кой е автор на последните епиграми и смешки. Всички ги приписват на Мирон. Парторгът се смее, прехласнат от парливите му остроумици. Неведнъж съм му загатвал, че сме твърде толерантни към тоя стихоплет. А парторгът повтаря като молитва: „Да приемеш критиката, това е израз на сила!“ И най-простите изкопчии разбират шегите му, не се сърдят, когато ги прави за смях пред всички. Неговите едноактни сценки в стихове предизвикват избухлив като барут смях по самодейните забави. Голямо чудо! Критикува от долу до горе. Не пощадява дребните хитрувания на майстори и работници да подведат нормировчиците, за да получат по-високи надници, осмива разсипничеството, невежеството, бюрокрацията. Понякога засяга користните навици на някои шефове.

— Само ти кисело се усмихваш при такива несъгласувани с твоето мнение закачки. Ти не търпиш шега. Искаш да я изгониш вън от подчинените ти райони. Изобщо преследваш смеха като опасен елемент. Още отдалеч, като доловиш екливия смях на хората по работните площадки, се наежваш.

Бдецът вземаше отношение към смеха:

— За какво могат да се смеят през работно време? Смехът е нарушение на дисциплината.

— Ами вечер, обикаляйки край общежитията, защо избухването на общ гърлен смях от бараките те кара да настръхваш? Или се питаш, за какво могат да се смеят изморени от работа хора?

— Смехът е подкопаване на авторитети, разяждане на правилници, разклащане на властта.

— Но как ще забраниш смеха?

— Трябва да се изтръгнат корените му, да се пресушат изворите му. Неизчерпаем извор на смях бе въображението на поета Мирон Ковачев. Аз спуснах мрежи в литературните и артистични води, инсталирах цели рибарски таляни и търпеливо зачаках да се уловят едри сведения. Първите хванати риби ме поразиха: Мирон Ковачев бил в миналото ремсист, строг въздържател, после доброволно отишъл на фронта с Народната армия не като привилегирован кореспондент, а като редови боец. За разлика от повечето досиета при поета съмнителните моменти се явиха не в миналото, а в близките години. Да му се неначудиш! Някога при оскъдица и преследвания младежът бил предан до смърт на принципите, а днес при хонорари и изгоди си търси белята. На някакво писателско събрание изказал странни мисли против привилегиите. Друг път — срещу затлъстяването и обюрократяването на някои поети. Нали самият е хилав и не се свърта дълго на една служба, може да си позволи да подиграва улегналите си колеги. И защо се е пропил?

Портретът не му даваше мира:

— Признай си, в твоите бдителни очи най-голямото провинение на поета е епиграмата, насочена срещу самия тебе:

Той денем бди и нощем,

все души като пес,

но свойта сянка още

не улови до днес.

— Не е вярно! Издал съм уволнителна заповед за редактора на многотиражката въз основа на самата многотиражка. Всички броеве се пазят тук. Я погледни: последният брой е съставен навярно в пияно състояние. Целият е в стихове, които не би публикувал ни един печатен орган в страната. Изгоних автора им от строежа по параграфа за пиянство и хулиганство. Слушай какви бисери има между стиховете:

Завод

Построихме голям завод.

Преплетохме много тръби и колони.

Иззидахме много сводове и стени.

Въздигнахме много зали и цехове.

Съвсем забравихме една малка килийка.

Без нея не можем да влезем в завода.

И до гигантската сграда на края

сковахме една барачка

подобно брадавица

„Бюро пропуски“ —

да пази завода от нас.

Новаторство

Искат ми новаторство

с точно означени мерки:

Ширина —

до обръча на кръгозора,

ни поглед отвъд.

Дължина —

до последната трамвайна спирка,

ни крачка по-далеч.

Височина —

до тавана на последния етаж,

ни крило по-нагоре.

Съгласен съм, защото

това е много лесно!

Голям

Когато говоря

за своята вяра

с големи фрази,

когато немея

за свойто съмнение

с голямо мълчание,

когато подпирам

свойто безсилие

с големи цитати —

значи ли, че съм голям?

Младежът от портрета се оттегли в безмълвие. По негово време никой не пишеше така, а дори и някой да би дръзнал да пише така, никой не би приел това за стихове.

 

 

Моят непознат шофьор поглеждаше крадешком ръцете ми, сложени върху куфара на коленете ми, сякаш искаше от тях да прочете какво работя, какъв е характерът ми, напреднала ли съм в любовта, достъпна ли съм — всичко, което може да интересува един мъж на път със само момиче. Неволно свих ръце на скута си, да скрия издайническите ръждиви петна по тях.

— Кани се да вали! — подхвана шофьорът, за да ме изпита дали съм разговорлива.

Мълчание. Най-сигурната защита на сама жена по пътя.

— Все се кани и все не вали! — отговори си сам, за да покаже, че не се е засегнал от моята неотзивчивост.

Отбих поглед встрани към пропастта. Спомних си страшните слухове за изнасилвания, за подлъгвания, за отвличания на момичета по отстранените планински шосета.

Само̀ момиче на път. Това е героизъм, невъзпят от никой поет. Вървиш към своята далечна цел и на всяка стъпка се озърташ. Какви сили имаш, за да браниш нежността от грубите закачки? Какво доверие имаш в човека, за да седнеш до непознат шофьор и да споделиш с него безкрайните километри? Какво упование имаш в доброто, за да посрещнеш свечеряването сред пустинния път? Вървиш напред въпреки обезпокоителните усмивки, въпреки спотаените шушукания край тебе, въпреки надигащата се закана на грубиянството. Вървиш упорита, поела най-страшния риск. И не се връщаш от средпът. Най-сигурната ти защита е твоята беззащитност. Ще стигнеш ли до своята далечна цел, без да те оскърбят, унизят, омърсят, без да се погаврят с тебе и да те унищожат? Каквото и да те дебне, трябва да вървиш.

Само̀ момиче на път — най-тихата храброст в тоя свят.

 

 

— Поетът си получи заслуженото наказание! — Шефът затвори папката и я постави на рафта при досиетата на отхвърлените. — Това ще му помогне да се оправи!

— А ти би ли понесъл едно наказание? — попита портретът.

— Аз непрестанно понасям най-страшното наказание: да наказвам другите!

Шефът на отдела съвсем забрави за какво бе дошел. Зорките му пръсти се поколебаха по папките:

— Откъде бях тръгнал? Ах, да! Препоръчаните от парторга лица. Ето, още един! — пръстите му се насочиха към горния рафт с буква В.

Папка с надпис: Влад Радев, архитект. Кадровикът като рентгенолог вадеше и разглеждаше тъмните сенки в душите на хората. Отвори папката. Право в очите го стрелна присмехулната искра от светлия поглед под тъмни, сключени вежди. Младежът от портрета на бюрото надникна през рамото на шефа и намигна съучастнически на снимката в досието.

— Тоя архитект е опасен за тебе, защото е млад и талантлив!

Бдецът се бранеше от собствения си портрет:

— Ти си по-опасен, защото не искаш да остаряваш с мене! Ти ме преследваш навред с твоята младежка романтика. Ти ме караш с прошарени коси да искам да върша лудории. Тласкаш ме към искреност и доверчивост, мене, опарения от дългогодишен опит. С тебе ми е трудно да бъда принципен. Махни се от мене! Престани да ме раздвояваш и разкъсваш!

— Аз съм най-светлото в тебе. Ако аз те напусна, какво ще остане от тебе?

Кирил Манолов обърна гръб на младостта си и зачете с нервен пръст в досието на архитекта:

„Първенец на курса по архитектура… Изпратен в Родопите на практика… Избягва събрания… Самонадеян… Парторгът се възхищава от таланта му и поддържа неговите проекти…“

— Той е мой връстник… Бих се сприятелил с него, ако можех да го срещна по хайдушките пътеки в Балкана! — замечта се гласът от портрета.

— Него не би срещнал в Балкана. Търсѝ го по дансинги да танцува, във весела компания да пуши и флиртува, при главния инженер да прелиства чуждестранни списания и да разпитва за Запада със святкащи очи!

Пръстите прехвърлиха няколко страници. С кламер бе прикачена карикатура на самия шеф, направена от архитекта. Някой верен угодник бе му я доставил. Кирил Манолов отиде към портрета с кисела усмивка:

— Я се виж, момко, как изглеждаш след десет години: подпухнал, необръснат, рошав, състарен от бдителност…

— Смешен в очите на младите! — промълви тихо портретът и бръкна в раната на шефа.

Той затвори папката светкавично, сякаш да затвори зинала рана. Трескаво я напъха на старото й място. Единият й ъгъл се подгъна. Той със суеверен педантизъм я върна, за да оправи подгънатия край, и пак я сложи между другите папки. А през това време мърмореше:

— Младите! Готованковци! Всичко получиха даром: стипендии, висше образование, стадиони, библиотеки. А как, момчето ми, минаваха твоите младини? Крадеше от съня си да се самообразоваш. Нямаше книги, нямаше изложби и театри в Балкана.

— Но имаше едно ръкописно вестниче. И в него — стихове и карикатури. Тогава никой не смяташе, че стиховете и карикатурите са опасни елементи…

— Днес никой официално не е забранил карикатурата… Когато е градивна… И сатирата, когато е утвърждаваща…

Портретът изрече някаква младежка насмешка на жаргон от онова време, но другият си бе турил оглушки на ушите.

Изведнъж шефът на отдела се сети, че бе дошел да провери досието на монтажничката, която свири на пиано. Плъзна още един последен, тежък поглед по редиците с папки, сякаш по безброй вретена на огромен стан, за да провери всички ли нишки се навиват и дали някоя не се е скъсала. Безшумно, неуморно, непрестанно нишките на сведенията се точеха, прииждаха, намотаваха се, понякога се заплитаха и късаха, но той ловко ги оправяше и свързваше и те равномерно, безсънно тъчаха, тъчаха пъстрото минало, настояще и бъдеще на хората с всички знайни и незнайни петна и петънца.

 

 

Пръстът търсеше Р… Р… Внезапно му хрумна нещо и отскочи назад към друг рафт на буква К. Право към папка с надпис Крум Василев, бригадир на монтажна бригада. Понечи да извади папката, но се забави и отпусна надолу.

— Само на тоя не мога да открия никакво петно. Челичен комунист. Всички го почитат. Стар септемвриец. Добре е възпитал сина си, загинал като герой в съпротивата, никого не издал… Сега бащата работи безукорно.

Портретът го сяде:

— Тебе ти е чогло, ако у някого не можеш да намериш петно. Сам не се усещаш, че вече петната те радват, а не чистотата!

Бдецът се полуусмихна:

— Чистота! Има ли съвсем чист и безгрешен човек? Все ще хвана и на бай Крум някоя бримка… Защо държи в бригадата си такива тъмни елементи като Рошлю например?

— Рошлю спаси монтажа в най-трагичния момент! — извика портретът с младежки, възмутен глас.

— Зная, зная. Не съм забравил случая с багера. Но все пак тоя, чорлавият, е способен на всичко! И той е заразен от безогледно присмехулство.

Портретът се застъпваше за своите връстници:

— Щом бай Крум е могъл сина си да възпита така добре, той и момчетата от бригадата ще съумее да превъзпита.

— Бригадирът прибира куцо и сакато, глухо и нямо, и тая Райна. Той прие първата девойка на работа при него!

Пръстите му най-после се насочват към целта. Прескачат няколко рафта, тръгват по редицата с буква Р… Р… Лутат се, тършуват, не могат да намерят Райна Стаматова… Накрая изваждат една съвсем тъничка папка, притисната между другите. Моето досие!

Досие… Това е тайното, неизмито лице на човека. Не е важно ти такъв си, какво е истинското ти лице: красиво или грозно, чисто или окаляно. Твоето невидимо, но определящо лице е скрито в папката на личното ти досие. Ти самият не познаваш собственото си лице. Щом нямаш солидно досие, ти си непълноценен член на обществото. Никаква сериозна работа не може да ти се повери, ако щеш да пращиш от таланти и знания. Ти си неблагонадежден. Никой не може истински да ти повярва, ако щеш да се самоподпалиш от желание да бъдеш полезен. Досието е съдбата. От него зависи дали човекът ще получи достъп до своята любима професия, да учи, да се отдаде всецяло на работата си, да направи своето откритие, дали ще му се отвори път, дали ще напредне в кариерата, дали ще го пуснат да замине в чужбина, дали ще спи спокойно в леглото си, дали ще си осигури децата, дали ще запази усмивката си. Но никой не знае съдбата си — тоест собственото си досие. То е загадъчно като Мойра. Какво пише в него, кой е дал сведения, верни ли са, как се тълкуват, върху какво е акцентувано — тайна. Никой не може да промени сам съдбата си, да я отклони от неизвестната й посока, поне да я знае. А казват, че човек сам ковял съдбата си…

Пръстите, бдящи, проучващи, отвориха моята участ. Никой смъртен досега не е надниквал в съдбата си. Само аз с огромните рентгенови очи на страха надзърнах в папката на своята съдба:

Ученическа снимка. Момиче с плитки, което доскоро бях аз. Тъмни, вперени очи срещат погледа на шефа и не се навеждат. Когато се снимах в схлупеното дюкянче на провинциалния стар фотограф, гледах втрещено право в черното платно, спуснато над обектива. То се приповдига като черна завеса към неизвестността. Утрешният ден се взря в мене от страшното, безизразно око на обектива. И аз се насилих да не мигна, да издържа тоя поглед. Ето кой ме е гледал от неизвестността. Вместо в тая лунна южна нощ влюбен момък да изважда снимката ми, да изтръпва от моя поглед, да се мъчи да разчете и разгадае по чертите на лицето ми тайните на моето сърце, един неумолим бюрократ търсеше скритото петно по челото ми, за да ме унищожи.

Пръстът, бавен, съобразяващ, се плъзна по формуляра:

„Родена 1933 г. в гр. Ловеч… От чиновническо семейство… Празни графи, празни… Завършила гимназия в родния си град… Грижлив ученически подпис…“

Нищо друго! Пръстът изненадан се стрелкаше нагоре-надолу, ръцете раздразнено обръщаха папката на всички страни, шефът търсеше из непопълнените графи на формуляра. Липса на елементарни данни! Сведенията несъбрани! Съвсем кратка автобиография… Служителят на съдбата се чудеше кого да обвини:

— Заспал съм на поста си. Към работническата класа съм бил прекалено доверчив. Аз все съсредоточвах вниманието си върху интелигенцията, върху специалистите. А ето откъде се е прокраднала измама. Момичето тая вечер много смутено смутолеви, че произхожда от бедно работническо семейство. А тук е написано: от чиновническо семейство. Кое е вярно?

Втора изненада! Пръстът втрещен се спря горе в левия ъгъл. Собственоръчна резолюция на шефа, написана със зелено мастило. Отривист почерк:

„По лична препоръка на парторга и по съгласие на бригадира Крум Василев да постъпи в монтажа, въпреки че досега няма жена в тая професия.“

— Ето, още една съмнителна нишка води към доверчивостта на парторга!

Младежът от портрета надзърна към моята снимка:

— Момичето ми харесва. Има огънче в него.

— Само това липсваше!

Бдецът седна пред бюрото. Държеше отворена папката. Едва сега усети колко е уморен. Потърка челото си с ръка. Но се сепна. Сам се уговаряше да не се отпуща:

— Няма време за почивка! Всеки пропуснат миг е един пропуснат враг!

А портретът от младостта му се заплесна по мене:

— Ако бях срещнал това момиче, щях да се влюбя!

Шефът отстрани портрета към края на бюрото, в сянката, за да не му пречи. Под навеса на писалищната лампа започна да пише с отсечен замах със зелено мастило, без да се спира и обмисля. Личеше, че бе фабрикувал много такива писма. Придружаваше писането с повелително мърморене под нос в ритъма на бързо движещата се ръка:

„Моля, незабавно изпратете точни данни за лицето Райна Стаматова, 20-годишна, ръст среден, коса кестенява, особени белези няма. От какво семейство произхожда, с какво се занимават родителите й, роднините й? Тя къде е учила пиано? (Това подчерта с дебела линия, едва не прокъса листа.) Какви прояви има? Как е попаднала на строежа при нас? Изпратете имена и адреси на лица, които познават нея и семейството й. Запазете настоящото в пълна тайна! Отговорете телеграфически!“

Ръката му завъртя министерски подпис. Удари печат. Старателно залепи плика и го запечата с щемпъл: „Отдел кадри — Родопски строежи“. Написа адреса: „Гр. Ловеч, Градски народен съвет, отдел кадри“. Върху плика косо удари с все сила морав печат: „Строго поверително!“ В левия долен ъгъл написа с печатни букви: „Препоръчано! Експрес бърза поща!“

Бдецът отпусна рамене изтощен. Дотук стигна енергията му. Като последна капка бензин в претоварен камион. Полека лека главата му клюмна. Захлупи лице върху лакти на бюрото.

 

 

Аз се отдръпнах от прозореца. Моето отражение в тъмното стъкло се стопи. Остана само облаче пара от дишането ми. Сякаш се събуждах от страшен сън. В стаята момичетата спяха дълбоко. Първата мисъл бе за майка ми. Само когато ми бе тежко, си спомнях за майка си.

Видях прощалната й усмивка на перона. Още ме болеше от тая усмивка и никога нямаше да ме преболи. Уж издалеч бях подготвила майка си. Но нямах кураж да й кажа направо истината. Излъгах с най-невинен глас:

— Съвсем скоро ще се върна!

И за убедителност взех малко багаж. Щом чу това „съвсем скоро“, лицето й стана съвсем загрижено. Тъкмо бях завършила с отличие гимназия. Връстниците ми се готвеха да следват в Софийския университет. А аз, първата ученичка в класа, тръгнах на доброволно заточение. В нашата къща, пълна с чужди наематели, самотата на майка ми щеше да бъде още по-непоносима. Но тя не мислеше за себе си:

— Защо тъкмо там? — И ме гледаше с уголемени, заклинащи очи да се вразумя.

Единствена самоотбрана от тоя поглед бе да не гледам в него. Залисвах се с какви не дреболии около заминаването. Само на перона преди тръгване на влака срещнах погледа й. Така ще запомня майка си завинаги, до сетния си ден. Очите й крещят от болка, а устните й се усмихват. Колко сили й е струвала тая усмивка? Оттогава две години. Всеки ден по няколко пъти заставах на оня перон. Особено в дългите зимни вечери. Влакът все още не бе потеглил в спомена. Всеки ден по няколко пъти посягах да скъсам билета, да се откажа, да се върна, да изтрия мъченическата усмивка от устните на майка си. И накрая пак тръгвах, защото нямаше друг изход за мене. И колко пъти в безсънните нощи се питах: дали напразно причиних на мама такава усмивка? Тая мисъл ме заставяше да изтърпя всичко.

Колкото по-самотна се чувствах, толкова по-остро си спомнях огорченията, които бях нанесла на майка си. Всички обидни думи, изречени случайно, изтървани неволно и забравени начаса, сега се връщаха към мене и ме нараняваха с тройна сила. Собствените ти думи са най-лютите рани, които не зарастват никога. Все по-често започвах да се сещам, че дори когато си бях у дома, всъщност пак отсъствах. Все бързах нанякъде, все свирех, все четях, все мислех нещо далече от нея. И майка ми все мълчеше да ми пази тишина. Дори стъпките й ставаха мълчаливи. Сега бих била съвсем друга с мама. Едва в тая страшна нощ се събуди истинска дъщеря в мене.

Откога не бях й писала! Как минаваше нейното време? Скоростта на майчиното време е различна от скоростта на времето на детето й, сякаш обитават две различни планети. Още в утробата на майката, вътре в самия цикъл на нейното време, се зарежда друг зародиш на времето с друг, независим цикъл. И двата цикъла все повече се отдалечават и все по-невъзможно е да се срещнат. За мене дните хвърчаха улисани в работа, амбиции, забави, любов, ревност, мъка, страхове. А нейните дни бяха спрели в очакване. Броените й дни бяха празни. От писмо до писмо живееше тя. Времето й се парализираше. Раздавачът отминаваше прага. И времето я отминаваше. Все едно че бе мъртва. Но тя дишаше още, чакаше, вярваше, че ще дочака. Какво? Да се върне дъщеря й разбита и да плаче в полата й…

Нейните писма нищо не споменаваха за ужаса на спрялото й време, което в своята неподвижност изтичаше по-бързо към края. Равният й, обмислен почерк потулваше самотата, състаряването, тревожното похлопване извътре на болестите. Писмата й бяха само търпеливи, точно повтарящи се, неотменни заръки да се обличам топло, да се храня редовно, да не пия студена вода запотена и така нататък — вечния поменик, който аз знаех наизуст и никога не спазвах…

Сега, както бях по нощница, без да се наметна, седнах пред масичката. Светнах настолната лампа и я затулих с вестник да не пречи на съня на момичетата. Откъснах лист от тетрадката, където бях си чертала скици за скоростен метод в монтажа. Тъкмо написах датата в левия ъгъл и започнах:

„Мила май…“ — писалката ми пресъхна. Тръснах перото встрани към пода. Опитах пак, натиснах го по листа, — нищо не пусна. Продължих с молив:

„… ко.“

Ами нататък? Какво да й кажа? С какво да я зарадвам?

„Мила майко,“

Вдигнах глава. Една сълза замъгли погледа ми. Ръката ми, бавна и колеблива, повлече подире си мислите ми:

„Много съм добре! Не се тревожи за мене!“

Сълзата натежа и се търкулна по бузата ми.

„Днес е празник за мене. Пристигна едно пиано!“

Сълзата, едра и неочаквана, капна върху листа. Изтрих я с ръка. Добре че не пишех с мастило, би се размазало. Още сълзи рукнаха по бузите ми, потекоха по-бързо от първата по нейната диря.

„Не съм забравила да свиря.“

Избърсах с ръка очите си. Шепата ми се намокри.

„Всички ми се радват.“

Две избързали сълзи капнаха една след друга върху написаното. Листът се нагърчи. Дали мама нямаше да познае, че съм плакала? Тя винаги познаваше, когато съм плакала, колкото и да се усмихвах. Изтрих листа.

„Ще има концерт.“

През гъстата влажна мъгла едва виждах буквите. Излизаха разкривени и залитащи.

„Много съм щастлива!“

Извираха неудържими сълзи. Захлупих глава върху писмото, за да не събудя някое момиче. Задушавах хлипанията си. Те се превръщаха в разтърсвания на раменете, в гърчове на глътката, в безгласен плач. Общежитие. Тук не можеш да имаш дори утехата на плача.

Полека-лека тръпките на раменете ми оредяваха, уталожваха се, преляха се в равномерно дишане. Без да усетя, съм заспала. И ми се присъни сънят на бдеца.

 

 

Кирил Манолов спеше върху лакти на бюрото. Плещите му равномерно се повдигаха. Но сънят му не бе спокоен:

От портрета, изблъскан към края на бюрото, се размърдва младежът партизанин, прекрачва рамката с един крак, вдига шмайзера от гръдта си и тегли един откос по шефа, тоест по самия себе си след десет години. Отеква проглушителен гърмеж, повтарян и потретен от десетгодишно ехо.

Шефът изправя сепнат глава от лактите си. Вдига ръце да се предпази. Гледа иззад ръцете си към собствения си портрет с ужасени, подпухнали от сън, мигащи очи.

Младежът, бледен от гняв, бавно се прибира в рамката, премята шмайзера пак през гръд, застава чинно и неподвижно в предишната си поза като за снимка.

Бдецът разтърква очи и се опомня. Още изплашен, се полуусмихва на портрета:

— И ти ли, моя младост, си против мене?

Но в ушите му продължава да бучи същият ехтеж, сякаш отзвукът от изстрела не стихва. Той се озърта в тъмния кабинет, не може да разбере какво става. Отвън е гръмнала радиоуредбата, пращи и пука на залпове. Пак „Защо ме биеш, Хасан ага?“…

Събудих се. Задрямала съм на масичката върху писмото до мама. Главата ми тежеше, цяла пращяща като високоговорителя отвън. Така ми се поиска да полегна, да потопя лице в нежната хладина на възглавницата, да се отморя поне за две минути. Но радиоуредбата ме гонеше като с крачки на преследвач да ставам, да бързам. Момичетата вече се миеха и се препираха коя е изпреварила другите. Скочих и нахлузих бързешком като работен костюм задължението да съм бодра. Светлината от прозореца ме разсъни. Всички се бяхме успали тая сутрин. Аз бях последна. Водата спря тъкмо пред моите очи, подпухнали от плач, засъхнали, жадни. Някои казват, че сълзите облекчават. С мене не е така. След като съм плакала, чувствам самоунижение от червенината и подутостта на клепачите си. Не мога да гледам хората в очите, сякаш съм гузна за нещо през тях.

Изпитливият глас на Лина ме задебна:

— Да не би да си плакала?

Аз извърнах настрани от тоя глас подлютени очи:

— Нищо подобно! Не съм се разсънила още.

Момичетата бяха някак хладни и отчуждени към мене. Това правеше утрото неприветливо. Обличах се несръчно, спъвах се в ръкави и крачоли. Недоумявах в какво се бях провинила. Спокойният глас на Дора отрази като тиха вода общото настроение:

— Защо не си ни казала досега, че свириш на пиано?

В общежитие не се прощават дори най-малки тайни. Бях забравила това основно правило. В смущението си отвърнах прибързано и провалих всичко:

— Не свиря!… Аз само така…

Изведнъж започнаха да ме оглеждат подозрително. Това бяха първите странни симптоми на едно явление, което наблюдавах през тоя ден. Моят страх внушаваше на другите собствените ми мисли и представи, проецираше ги във въздуха край мене. Страхът имаше свойството да извиква без причина подозрение и съмнение в околните. Не можех да спра това излъчване на собствения ми страх с радиус на действие навред край мене.

Гласът на Лина просто ме обследваше:

— Как не свириш? Нали снощи свири?

— Аз само така… опитах!

Все повече се заплитах, както снощи пред шефа. Дора най-спокойно припомни още нещо, което бях скрила от тях:

— Докато ти опитваше, архитектът те гледаше, да те глътне!

Фането бе погълната от сложната си фризура:

— Кови желязото, докато е горещо!

— Вчера пристигна Димана — гласът на Лина ме прониза.

Усетих как изстивам като от вътрешно кръвоизлияние. Лина всъщност ми направи услуга. Предупреди ме направо, без упойка. Момичетата се спогледаха и скриха една съжалителна усмивка. Те знаеха нещо или се досещаха. Всичко край мене се стесни. Целият ми кръгозор стана една присвита, съжалителна усмивка.

Влязох в деня с неизмито лице. Може би най-трудният ми ден. Отвън пред вратата ме чакаха гуменките ми с корясала, вчерашна кал. Заоткъртвах я с клечка. Най-мъчно поносимото на строежа бе калта.

Тръгнах по една странична пътека, за да се измия на кладенчето. Минах край голямата варница. От нея ме лъхна на пресен делник и това ме поосвежи. В миглите ми залютя бялата утринна светлина, сякаш в нея бе разтворена гасена вар. Небето на изток се открехваше. Жадно помирисвах разсъмването, събуждането на земята, разпукването на гласовете. Но все още отвътре бе стегната душата ми. Целият простор и предчувствието за простор отвъд планинския гребен бе черупката ми, която не можех да разчупя.

На студеното кладенче измих следите от плача. Прогледнах с нови очи. Светът бе свеж, току-що измит в извора на изгрева. Усетих разсъмването по лицето си. Слънцето унищожи стронций страх в мене. Но не можа да пресуши ревността. Димана бе дошла.

 

 

Обърнах се и застанах лице с лице пред един друг век. Насреща идеше родопчанка с кобилица на рамо. Още от ранно утро уморена, тя се спря. Пътечката бе тясна да се разминат два века. Единият под чер чембер, а другият в избелял панталон. Тя отмахна чембера, сякаш да отпъди сянка. Очите й имаха цвят на ръждив желъд. Това бе Рафина, жената на болния Садък.

— Добро утро!

— Добра среща!

Думите й, дълго носени и обръщани от времето, бяха като камъни, огладени от река:

— Лош сън ли ти се присъни нощес, че си посърнала?

— Не ми върви…

— Ела да ти хвърля боб! Всичко ще ти позная!

— Довечера… Сега ще закъснея за работа.

Речта й, напевна и топла, разтваряше целите планини и ме приютяваше:

— Пуста работа, свършек няма! И ти наред с мъжете… Ела след работа! Ще ти кажа късмета! Не чакай повтор калеска!

Сред думите на моя век все в една тоналност — или гръмко патетични, или натрапливо разяснителни, или премълчани — нейните самородни, пеещи думи ме залюляха в съвсем друг ритъм като в люлката на забравено детство:

— Хубавинко момиче си, ама защо си отрязала косите си и защо ходиш все с гащи?

Погледът й продължаваше мисълта:

… Дошла си тук да си търсиш мъж. Имаш голям избор. Кого ли ще хванеш? Сигур си хвърлила око на най-хубавия! Само че си почерняла като циганка. И лактите ти са почернели. Как ще те хареса мъж? Жената, ако не е бяла като първи сняг, не е жена. Трябва от дете да се пази слънце да не лизне кожата й. А ти — черна маслина. Само зъбите ти изглеждат по-бели. Като се засмееш, може да излъжеш някого!

— Да не забравиш? Довечера ще те чакам!

Рафина свали менците от кобилицата и се наведе над кладенчето с древно търпение да ги напълни капка по капка. Аз забързах към обекта. В слуха си още усещах вкуса и аромата на речта й. Опитът на вековете трябва да ни води до някаква мъдрост, инак вековете са изгубено време. Какво научих от нея? Че бях в разрез с целия многовековен женски опит. Тя ме жалеше: кой мъж ще хареса това полумомче, което чука железа наравно с мъжете? Наистина не се отличавах много от тях. Но какво е женственост?

Знаех, че това е обратният полюс на мъжественост. Но какво точно? Знаех, че женствеността е компас за мъжа — по тоя компас той се насочва към мъжествени стъпки и жестове, които толкова ни харесват. Но какво е истинска женственост днес? Дали външна, натраплива отлика? А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарски бас нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, там е притегателната мъжка сила. Мъж — това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят.

Тогава женствеността би следвало да се изявява предимно в психически план, в невидими усети, а не във външна подчертаност. Външно аз не се откроявах рязко от момчетата. Бях далече от журналния и кинозвезден тип момиче. Само моето вътрешно, инстинктивно противопоставяне на мъжете ме правеше момиче в техните очи — може би дори повече момиче от нагиздените същества с дълга коса и широка пола, издута от вятъра на балон. Прикривайки разликата между половете с външна уеднаквеност в труда, в движенията, в държанието, може би още повече будех любопитството им да надникнат в скритите отлики, които оставях запазени за един-единствен мъж в мигове на интимност. Аз имах с какво да изненадам любимия, а изненадата действа по-силно от очакването. Момчетата край мене неволно се питаха: Каква ли е нежността на тая твърдоглавка? Каква ли е целувката на таз хапливка? Какъв ли е нощният шепот на тая кресливка?

За по-голяма вътрешна устойчивост си давах вид на по-силна, отколкото бях всъщност. Гласът ми, неотстъпчив, все налиташе на спор. Но в редки мигове, когато неволно се издавах как съм чувствителна и слаба, забелязвах, че това им действа като изненада. Изведнъж откриваха, че съм жена. Но отново шумът на железата превръщаше гласа ми в безполов, безцветен вик. Най-силното ми оръжие бе смехът. Дори при шум смехът се чувства. Всички го долавят по самата вибрация на въздуха край мене. И това бе моят единствен женски накит. А не можех да понасям да ми протягат ръка за подкрепа. Не разбирам женския стремеж да се опираш на мъжка здрава десница, сякаш си половин човек.

Горе на монтажа се научих на най-трудното: на естествени движения. Нито един излишен жест, нито привързване, нито позиране, нито разтакаване. Над зиналата бездна само напълно естествена стъпка е сигурна, само съвършено естествен наклон на тялото. Никаква скованост, изопнатост или търсена гъвкавост. Тялото ми вече съвсем не можеше да понася преструвка. На един свестен мъж, струва ми се, не би могло да се хареса нищо друго освен естественост и непринуденост.

Едва когато срещнах Влад, в мене поникна женствеността. Не мога да определя в какво, но я усетих с всяка своя клетка. Сякаш се преродих в друго същество или се събудих от летаргия. Рошлю пръв откри промяната. Тогава самият по индукция се промени. В мое присъствие стана мъж — самообладан, готов на рискове, на благородни жестове. Така установих простата зависимост между женственост и мъжественост. Без да съзнавам, бях се превърнала в компас за това полудиво, необуздано, тласкано на разни посоки от темперамента си момче. Женствеността, която друг събуди в мене, накара в Рошлю да се събуди непредвиден мъж. Не само Лина, и други момичета доловиха промяната и се влюбиха в хлапака. Но аз бях имунизирана вече.

За мене в архитекта Влад Радев имаше нещо неустоимо. Още от пръв поглед той влезе в цялото ми същество така, както си вървеше със своята походка сякаш срещу силен вятър, право срещу посоката на вятъра, без да се озърта, подчертавайки с всяка своя стъпка, че не се бои от погрешна крачка. Грабна ме неизпитвано женско желание — не да бъда приютена до рамото му, не закриляна като крехко цвете, а да изравня стъпките си с неговата широка стъпка и да тръгнем заедно в крак срещу вятъра, без да се озъртаме и боим от нещо, което ще ни издебне изотзад. Може би за пръв път влизах в досег с независим мъжки характер. И се почувствах жена. Усетих своята слабост и своята сила. Тъкмо когато се бях почти уеднаквила с мъжете — с ватенка, с момчешка походка, приспособена към стръмни пътеки и камънаци, с налитане на караници, лакът до мъжките лакти, крясък сред мъжките крясъци. И изведнъж почувствах опиянението да бъда жена. Странно как успя Влад без никакво усилие да ме накара да се самооткрия? Може би женствеността е рядка искра, която лумва само при досег с истинска мъжественост.

Пред него бях слаба и уязвима. Смехът ми ставаше крехък, чуплив от най-малка промяна в погледа му, в гласа или в жеста. Влад дори не усещаше, че трябва да внимава да не строши тоя звънлив смях — най-хубавото, което имах и което знаех, че му харесва. Той сякаш все го изтърваше с нехаен жест или го блъскаше с остра дума, с присмехулен поглед, с мълчание и разбиваше смеха ми на ситно о камъните. Каква бе тая разрушителна сила в него — да унищожава тъкмо това, което го привлича и му се нрави?

А пред другите самочувствието ми порасна. Даже горе, на монтажа, станах по-стабилна. Бях намерила вътрешна опорна точка. Слизах след работа пъргаво, отърсвах от плещи умората и крачех редом с момчетата. Самонадеяната, весела, едра стъпка е истинска наслада. Не мога да разбера какво удоволствие е да ситниш с кокетни, скокливи стъпки като Димана. Наблюдавах подплашения сърнен бяг на родопчанките. И си мислех: с каквато стъпка върви жената, това определя характера на обществото и на времето. Самочувствието на жената е барометър за епохата, за цивилизацията на страната. Тръгни по улиците на непознат град и само по походката на жените можеш да определиш къде се намираш. Ако вървежът им е скоклив, предизвикателен, с широка амплитуда на люлеенето — ти си в капиталистически град, където жената трябва да бъде самка и със стъпките си да примамва мъжете. Ако женската походка е тромава, изнурена, някак свита, скриваща женствеността — ти си в страна, минала 5-вековно робство, която строи ден и нощ с наднормен труд, за да догони напредналите страни.

Една ранобудна болка ме придружаваше тая заран. Димана бе дошла. Аз продължавах да я следя във въображението си навред. Как отваря бележника си, как задава дежурните си въпроси с предразполагащ глас. Търсех женствените черти в нея и цяла изтръпвах от тях. Откривах промяна в походката й, без да съм я видяла. Любовта се отразява първо върху походката на жената. Само веднаж ми се бе мярнала отдалече. Но то бе достатъчно. На следния ден от загадъчната вечер на интервюто с Влад тя бързаше към автобазата да хване камион. Чух следи от остри токчета, които и след като отминаха, бяха оставили в тишината тревожещи трапчинки.

Хванах се в това, че завиждам на столичната журналистка за дрехите, за обувките, за красивите й вещи, за професията. Това ми се стори най-голяма обида, която сама съм си нанесла: да завиждам на съперницата си. Няма по-жалко и по-грозно от лице на завистник. Представих си израза на собственото си лице и се ужасих. Най-тежкото ми поражение би било да допусна да стана завистлива, озлобена, обидена от живота. Това лице така точно ще подхожда на дъщеря на бивш царски офицер, съден от Народния съд, и на пренебрегната в любовта. От инстинктивна самозащита и от егоистичен стремеж да имам хубаво лице прогоних завистта. Веселостта ми се възвърна с някакъв повишен градус. Станах най-веселото момиче. По-весело, отколкото в най-безгрижните си дни. Усмивката, походката ми се превърнаха в клокочеща веселост. Може би то бе най-острата разновидност на озлоблението.

 

 

Предстоеше ми тежък ден.

Заоблачи се. Върховете надянаха сиви, кълчищени чулове. Замириса на приближаващ дъжд. Денят напълваше и препълваше моите уши. Не бих доловила придебването на дъжда, ако да не пробягна един трепет през мене: пианото! Прекъснах насред замаха си. Скочих долу при бригадира. Той не вдигна очи към мене. Железносивите му коси ми кимваха студено. Бай Крум не обичаше да се напуща работа. Затичах се към кофражистите на културния дом да ги помоля да сковат набързо един навес. Но още при втората крачка се спрях. Там щях да срещна Влад. Нишката, която ни свързваше, днес бе утъняла изведнъж. Димана бе тук. И аз се боях да го виждам, да го викам, да го зова дори в мислите си, да го тегля към себе си, да не би от най-малко дръпване да се скъса тая тъничка нишка.

Но нямаше време за губене. Дърветата наоколо подемаха все по-дълбока въздишка, предупредени от вятъра. Дъждът вече виснеше над главите ни. В сгъстения, възвлажен въздух планините се скриха. На височината заварих група работници, които бяха ме изпреварили да се сетят за пианото. Внасяха го в недовършения културен дом на закрито. Дъждът неусетно заръси гъст, ситен, безкраен. Погледът ми издържа да не се извърне към скелите наоколо и да потърси познатия строен силует. Сега грижата за безпомощното пиано ме поглъщаше като радост.

Земекопачи с натежали ботуши от тиня и умора се приближиха да изпушат по цигара и да погледат как се внася пианото. Захапваха цигарата направо от пакетчето и я изсмукваха докрай, без да я хващат с калните си пръсти, докато изплюят угарката. Петко Родопски, човекът канара, ме помоли:

— Райне, ще посвириш ли, като внесем пианото вътре?

Извърнах гласа си на другата страна:

— Аз не свиря, Петко… Аз само така…

Нагласиха пианото във фоайето на долния етаж. Околовръст гъмжеше от стълби за боядисване, от изцапани с разни бои ведра, четки. Паркетчии търкаха паркета. Майстори излъскваха мозайката с машина. Невъобразим шум. От тавана ръсеше бяла прах. Гипсираха свода. Работниците завиха пианото с ватенките си да не се цапа. Сами останаха по ризи. Сгряваха се с бързане и с напрегната работа. Чух припрян глас на някакъв майстор:

— Кога ще докарате стъкла, другарю архитект?

Аз се шмугнах между ведра, стълби и работници. Отправих се към изхода, сякаш бягах. Влад никога не бе ме гонил. За пръв път усетих стъпките му да бързат зад мене. Не повярвах. При него все се натъквах на изненади. Да се реши да ме гони в присъствие на своите бригади, да покаже и пред самата мене, че не иска да изпусне някаква случайна среща, това бе странно. Сигурно се чувстваше гузен. Той ме настигна пред изхода и прегради пътя ми с ръка, опряна о скелите:

— Защо бягаш? — гласът му извърши това, което ръцете му не смееха пред очите на хората: сграбчи ме и ме притисна до дъха си.

В мене изригна озлоблението, ревността, обидата. Не го е срам! Иска да ме държи в запас, та когато Димана си отиде, да не остане сам! Аз го погледнах право в светлите очи, без да наведа поглед:

— За да стана по-интересна на един Дон Жуан! — препъхнах се под ръката му и изскочих навън.

Той подаде глава през кръстоската на скелето. Бе пребледнял. Една електрично синя искра блесна в погледа му и ме прониза до петите.

— Много се лъжеш! — гласът му бе неузнаваем и извърши това, което ръцете му не можеха: изтласка ме и отблъсна завинаги от себе си.

Залитнах. В следната секунда осъзнах каква обида му бях нанесла пред всички. Исках да го върна с поглед, с вик, но той бе влязъл вътре и потънал в суматохата на делника. Делеше ни само един миг, само един праг, и то недовършен. Но ние вече не можехме да го прекрачим един към друг, освен по някакво чудо. Сякаш бях блъсната на земята от самата себе си и не можех да се изправя на нозе.

 

 

Сенките на крайпътните дървета се удряха с растяща скорост в предния прозорец на камиона. И те ме блъскаха и поваляха. Отчаяно търсех вътрешна опора, за да се вдигна и закрепя някак. Но насрещният вятър ме преобръщаше като дърво, изтръгнато с корена.

Пъте, свободомислещ пъте! Толкова съдби се кръстосват по тебе. Дай ми някакъв умен съвет!

 

 

Спуснах се по сипея като по пързалка надолу към монтажа. Над мене тежеше някакво проклятие. До каквото се докоснех, то се рушеше. Започнах да се плаша от тъмните сили, скрити в мене самата. Като насън минах край една изкопчийска бригада. Копаеха канала, нагазили до глезен в локви. Имах още способност да наблюдавам. Учудих се, че там работи Евтим Свраката. Често менеше занаятите. Сега, след като Мирон поетът бе прогонен, кого щеше да подслушва и следи? Всичко бе лениво в него — дрехите му вяло висяха, дори цигарата в ъгъла на устните му мързеливо димеше и догаряше по-мудно, отколкото в енергично присвитите уста на другите. Неговата кирка се отделяше от всички кирки: правеше показно широка дъга във въздуха, но захапваше малко пръст. Лентяят замахваше със своеволни и несигурни движения, само колкото да заблуди погледите, че уж работи. Той ме видя отдалеч и кирката му сякаш това чакаше, за да започне да описва все по-скъсени дъги, преставайки да заяда пръстта.

— Райне, много хубаво свириш!

Идеше ми да ритна гласа му като някое куче, което се подмилква край нозете ми. Но то внезапно ме захапа и аз се заковах на място:

— Райне, имаш ли си вкъщи пиано?

Черепът ми зазвънтя. Направих се, че не чух, сякаш съм отвъд планините. Само за един миг го погледнах с крещящи очи:

… Значи ти събираш сведения! Ти си доносник. За това те търпят на работа. За това се влачеше все след Мирон поета като негова сянка. От колко бригади си бивал изхвърлян за лентяйство! Но веднага те назначават в друга бригада. Ти си бил нужен!

Не усетих как се изкатерих на върха на конструкциите — да не ме настигне там подмилкващият се, душещ глас и да забие като куче зъби в мене. Заработих с изтощаваща настървеност. Дъждът се усили. По лицето ми потекоха лъкатушни браздулици. Улових се, че плача. И се смутих не от това, а от тежестта на капките. Сълзите ми се търкулваха по-бързо надолу по лицето, отколкото дъждовните капки. Навярно нямаше видима разлика, понеже дори набитото око на Рошлю нищо не забеляза. Инак би се смръщил от ревност — за какво плача? И би подхвърлил някое утешение в негов стил:

— Да донеса шофьорски конци да си изтриеш витрината?

Доволна бях, че поне в дъжда можех свободно да се наплача. Удрях железата с почти весела ярост. Шумотевицата на монтажа претовари слуха и накрая преля извън слуховите брегове и се превърна в болезнено звънтене на тъпанчето на ухото.

Стига с тая несигурност! Нямах нищо, за което да се хвана. На работното място висях над бездна. В досието си бях безпомощна. И в любовта — още по-мъчителна неопределеност. Трябваше отдавна да прекратя играта. То бе непрестанно люшкане от надежда в отчаяние, от лед в огън. Добре стана, че нагрубих тоя себелюбец! Рано или късно разривът бе неминуем. Какво загубих освен един тормоз! Една сълза по-малко. Заради него старият инженер Чалъков съсипа паметта си. Проектосметните му документации се превърнаха в кръстословици, които никоя комисия не може да реши. А младата му жена дотолкова глътна въдицата по светлоокия архитект, че стана за смях и се прибра при майка си в София, уж планинският климат не й понасял. Интересно докъде ще стигнат с Димана? Тя имаше неблагоразумието да го идеализира. Навярно ще пострада най-тежко. Впрочем все едно ми бе. Аз се спасих. Вярвах, че съм се спасила.

Стоварвах чука по железата, сякаш да строша, да сплескам, да раздробя любовта си. А въпросът на Свраката не бе случаен. Отде накъде той ще се сети да ме подпитва? Сигур бдецът му е поставил задача — да разузнае с опипливи думи. Това досещане ме въведе обратно в изминалата нощ. Ожесточеното дрънчене на железата сега минаваше в слуха ми през филтъра на страха и ставаше непоносимо, раняваше, кълцаше всеки мой нерв. Аз развързах забрадката си и оставих косата ми да се напои със свежестта на дъжда. Изведнъж прихлупих глава върху стоманената греда и изплаках мъката си на желязото. Във врата ми падаха едри дъждовни капки. Малко ми олекна.

 

 

Привечер мудни удари закапаха по железата с видима умора. Долу в изкопите кирките правеха изтощени, намаляващи дъги във въздуха. И моят чук отпадна капнал. Исках да остана още и да доизработя изгубеното около пианото време, но бригадирът ми кимна строго да слизам. Това и чаках. Момчетата се спуснаха да завардят ред в стола за вечеря. И там имаше разпределение на труда. Един чакаше на опашка за бележка пред касата, други двама за получаване на храна пред кухненското прозорче, трети за място по масите. Сега блъсканицата бе в разгара си. Представях си как Рошлю е запазил стол за мене, готов да го брани с юмрук като чук, и как съсредоточено започват да ядат, гълтайки фасула с прибързана наслада.

Аз се отделих встрани, без да ме забележат. Тръгнах при Рафина да ми гледа на боб. Не че вярвах. Влечеше ме към колибката, която даде подслон на Влад след оная нощ с вълците. А може би натам ме тласкаше една подсъзнателна надежда, че ще го срещна. Знаех, че той често навестява болния Садък и рисува смешни картинки на децата му. При това вървях със сърдити стъпки, убедена, че съм го ликвидирала в себе си.

Изведнъж почувствах човек зад гърба си. Озърнах се. Евтим Свраката бе вече досами рамото ми.

— Май ще вали цяла нощ… Жалко за пианото!

Думите му дебом опипваха. Гласът му ме полази като гъсеница. Ускорих стъпка. Усетих противните му очи като конски мухи, залепени за тила ми.

— Къде бързаш? Почакай… Много важна стана, откак засвири…

Гласът му бе лепливо лазене по кожата, противно ухапване. Още по-бързо се спуснах, за да се изплъзна от досега на тоя глас. Почти се затичах, но, кой знае защо, се отбих в друга посока. Сякаш се боях, че Свраката ще ме проследи. Какво толкова лошо имаше в това, че една родопчанка ще ми гледа на боб? Но вече всичко, което вършех, ми се струваше подозрително. Едва сега съобразих, че Свраката бе винаги сам, винаги се прикачваше към някого. Всички го избягваха. Бяха по-проницателни от мене. Около него винаги имаше един обръч празно пространство. Колко тъжен занаят — доносчик! Куче върви след човека, дебне го, слухти, души. По-добре да сляза да копая в най-тъмния рудник, в най-отровния въздух, но да си остана човек…

Сменяйки слепешком посоката, бях тръгнала право към бараката с надпис „Отдел кадри“. Понечих да се върна, но видях на прага силуета на шефа. Трябваше да продължа, инак щеше да се получи гузен негонен бяга. Как да мина край него — с наведени очи, с гордо вдигната глава, с бързи крачки, с нехайна, мудна походка? Като го наближих точно колкото бе нужно, поздравих:

— Добър вечер!

Той вдигна глава и чак тогава ме забеляза. Бе вглъбен в някаква своя грижа. Ако не бях се обадила, едва ли щеше да ме види. При всеки друг бих пуснала в действие усмивката си, за да го спечеля. Но само в службата на бдеца не влизаше емоционална податливост. Той бе строг, принципен, непоколебим. Всяко човешко снизхождение се заклеймяваше от него с позорното прозвище „християнщина“. Забавих крачка пред него. Погледнах го. И цял живот ще се презирам за тоя раболепен поглед. Той долови, че съм смутена. Опита се да ме успокои и предразположи, но с това още повече ме накара да настръхна:

— Момиче, ти се ползваш с обичта и уважението на всички. Добре работиш на най-трудния обект. Полагаш грижи за самодейността…

Нищо добро не предвещаваше такова начало. Чаках на къде ще избие.

— Но защо бе необходимо снощи да ме излъжеш?

Бях потресена не от тия думи, а от потвърждението на нощните си видения. Наистина той веднага бе проверил моето досие! По-добре би било да съм сляпа и глуха, отколкото да предвиждам лошото и да чета мисли от разстояние. Бих била по-спокойна. Той обра с един бърз поглед ефекта от думите си. Бе убеден, че ме е изненадал със своята прозорливост. Сега стана изведнъж добър:

— Но ти си прогизнала от дъжда! Цял ден на открито си работила. Влез на сушина!

Бих предпочела да стоя под пороен дъжд, отколкото да вляза в неговия сух кабинет. Очите ми се съпротивяваха, почти се боричкаха с него:

— Не, не! Моля ви, ще изпусна вечерята си в стола! Той си даде вид, че това му прозвуча убедително, за да ми внуши, че ми вярва:

— Правилно!

Не мога да понасям тая дума. Някой си присвоява правото да оценява постъпките ти, желанията, мислите. Правилно! Самозвана дума! Отде накъде ще те потупва по рамото: Правилно! Значи той е арбитър да определя кое е правилно и кое не. За най-лични, твои неща — изведнъж тая канцеларска дума!

— Не искам да те задържам. Само две минутки!

Две минутки са достатъчни, за да ти отрежат главата. Шефът излезе напред от закрилата на стряхата. Застана близко до мене под дъжда. Никак не ми хареса тая солидарност.

— Райна Стаматова…

Той произнесе името ми тихо съзаклятнически. Дъждът се напои със стронций Страх. Всяка капка, която падаше по лицето ми, по косите, по дрехите, носеше гъста отрова. Чувствах как я попивам с кожа. Стана ми студено. Започнах да зъзна.

— Ти си забравила, че в автобиографията си пишеш: „Майка ми е учителка, баща ми — чиновник, отдавна покойник“. А снощи ми каза: „бедно работническо семейство.“

— Исках да кажа „бедно трудово семейство…“

Той се усмихна високомерно, сякаш обяснява на дете:

— Това е дребна лъжа, разбира се! Но човек, като свикне да скрива истината, да я изопачава, може далеч да стигне!

Двамата мълчахме. Паузата се насити със стронций. Най-после той проговори. Гласът му прозвуча като из кладенец:

— Слушай, момиче… Аз познавам хората. Ти си добър, наш младеж!

Нещо го затрудняваше, сякаш той къртеше думите си от твърда канара:

— Но трябва да докажеш това.

— Готова съм! — извиках с неочаквана за самата мене неотложност. Наистина бях готова в огън и вода да се хвърля, за да измия петното от името си, да туря най-сетне край на дребните лъжи и премълчавания, които ме гнетяха. Още сега, на часа!

Той долови как цяла съм залитнала да извърша нещо голямо.

— Добре! Ще ти дам възможност.

— Веднага! — настоях аз, чакала две години узряването на тоя миг. Не биваше да го изпусна. В никакъв случай!

Той си пое дъх, сякаш се готвеше да рискува. Напълни гърдите си с въздух, като пред скок в дълбок вир. И скован, изопнат, се реши да се хвърли право в най-дълбокото:

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Цял живот съм пазила тайна! — изтървах се аз в своето престараване да му угодя.

Но той чу само моята готовност, а не вникна в думите ми.

— Вярвам ти… Работата е деликатна.

— Всичко ще направя! — прошепнах аз под напора на някаква вътрешна пара, събирана, пресована цял живот. Най-после бе дошел часът да избухне тая вулканична пара и да стори чудеса. Да бе ме пратил да извадя от най-дълбокия, затрупан рудник жив огън, бих се спуснала вдън земя и бих донесла една запалена главня.

Той ме погледна право в очите:

— Ще направиш голяма услуга на истината! Инженер Горов си води дневник. От тоя дневник ще установя един факт. Само за една вечер ми е нужно да надникна в него, и то на една страничка под една дата… Нищо повече.

Усмивката ми повехна на устните. Преди още да съобразя, преди да вникна, преди да обхвана с мисъл това, което той искаше от мене. Някакво чувство изпревари съзнанието. Никога в живота си не съм била така тъжна.

— Ти имаш достъп до тяхното семейство. Например тая вечер инженер Горов трябва да замине в обиколка по всички строителни участъци. Ще се върне чак утре следобед…

Бих изобличила ушите си, че нагло ме лъжат, ако да не четях с очите си същите думи, отпечатани по лицето, по цялата поверителна стойка на шефа. Изглежда от светла възторженост изведнъж съм се превърнала в непрогледна мъка, понеже дори и той изпита жалост:

— Нищо, малката! Помисли си…

Тръгнах си със състарена походка.

 

 

Възлизах по ко̀са пътека и мъкнех на гръб зъбчатите сенки на канарите. Бях прегърбена под тежестта им. Дълбоко в пролома течеше гръмовит екот. Щом завали, река Грохотна пощурява. Инженер Лалю Наумов пак щеше да си има грижи. Пакостливката щеше да задръсти яза с тлъсти наслаги от чакъл, тлак, пясъчни наноси. Дано буйните води отвлекат Лалю от голямата мъка, която му причиних.

Дъждът се поуталожи. Дълбоката пропаст притегли погледа ми. Той пропадна надолу, надолу, опита се да се задържи о някой храст, но не можеше да се спре. Дъното не се виждаше. Свят ми се зави. Ето освобождението… Един скок, и край. Само миг смелост. Ще ме поеме шеметна, растяща скорост. Все по-бързо и по-бързо надолу. Ще се изскубна от унижението, от страха, от самата себе си. Няколко пъти ще се преобърнат земята и небето в очите ми, ще се слеят и ще изчезнат. Все едно че не са съществували никога… Така ясно си представих всичко, така го изпитах с кожа, с цяло същество, като че го извърших. И повече никога не се върнах към това.

Не се плашете за мене! Няма така лесно да пропадна. Ще се държа дори само затова, за да бъда изправена на два крака, а не да се валям надолу. Не е естетично.

Изтеглих погледа си от пропастта. На канаристия присклон се гнездеше махаличка с разцъфнало име Черешово. Наоколо — изтощени, изпосталели нивици. Високо на бърдото бе кацнала еднокрила къщица. Там гаснеше болният Садък, който се бе притекъл на помощ на Влад при вълците. Спомних си, че Рафина ме чака да ми гадае на боб. И тръгнах нагоре. Имах чувството, че нейната суха, костелява ръка ме измъкна от дъното на пропастта. Изкачвах се с разлюлени стъпки. Под реснистия дъжд гледах излинелите стени на къщицата през очите на Влад. Той бе взел отчасти идеята за трите жилищни блока от старинната архитектура на тоя беден родопски дом.

Наистина рядка архитектурна находка: долният етаж като заграден от три страни двор отпред бе гостоприемно открит. Там децата можеха да играят на за̀вет, а в летни дни Рафина да тъче на сянка. Станът й пееше от ранно утро. Горният „кат“ бе широк пруст с една стая. Цялата му предна стена бе открита като чардак с решетеста дърворезба. Това бе народна досетливост. Ветровете тук идеха от северозапад. Като се закъта откъм ветровитата страна, домът се превръща в лястовиче гнездо. Винаги чист въздух, простор и за̀вет.

Влад често търсеше родопчанина. Колкото пъти споменеше името му, нещо го хващаше за гърлото. Все му се струваше, че не му бе благодарил достатъчно. Докато лежа от простудата, нахвърля няколко рисунки: историята с вълците в картинки. То бе цял празник за децата на Садък.

Сега аз вървях по същата пътечка, по която Влад тогава се е приближавал към къщицата, изградена от самоукия бедняк. В ума му бавно се е зараждал изплъзващият се образ на трите блока. За пръв път архитектът е вкусвал сладостта и горчилото на професията си. Тричленната комисия от София би имала нов, по-сериозен повод за безпокойство, ако би разгатнала какви ветрове духат в главата на младия архитект. Но той ни с един намек, ни с един поглед не издаде своя интерес към родопските къщи. Казваше, че „за покриване на спортни норми“ катери високите бърда. Само веднъж го хванах, облегнат на отсрещния дъб, да скицира нещо в блока си.

Тъкмо през тримесечието, когато проектантската организация в София бе най-зле с плана, архитект Влад Радев представи своя проект за трите блока. В суматохата, без много да вникнат, го одобриха. Главно по липса на време, а също за икономии: строежът по тоя проект излизаше двойно по-евтин и бърз. Лятос се вдигнаха неговите фантастични домове. В тях своеобразно бе развит старинният родопски похват на преход между стая и веранда. А приземният етаж бе преход между двор и полуоткрит хол. Тая двупосочност бе смел експеримент. Звучеше като предизвикателна шега срещу мрачните затворнически блокове, вдигнати по височините в скован стил. Трите блока се отделяха отдалеч и привличаха погледа като една усмивка срещу южното слънце. Пристигнаха „от горе“ и обвиниха младия творец в модерните грехове „формализъм“, „западно влияние“… Но странно! Неуките родопчани искаха да бъдат поселени в тия весели сгради, а не в ония — правилните. Цели борби се поведоха по разпределение на квартирите. Хората, влезли в още неизсъхналите три блока, придобиха някак по-други, по-ведри лица. Струваше ми се, че мога по настроението да позная кои живеят в тях и кои в строгите затворнически блокове.

Ето къщицата на Садък с плочест, тревясал покрив. Зидове с облицовка от мъх. Северната стена напролет се раззеленяваше с бръшлян, сякаш покарваше. Събух калните си гуменки долу пред дъсчената стълба. Стъпалата, изтъркани с керемида и речен пясък, светеха от чистата. Прустът горе бе застлан със суро козиняво халище. От стаицата се чуваше тежкото, пресекливо дишане на болния Садък. Вдишванията му бяха преброени.

 

 

Рафина ме посрещна на прага. От дъждовната привечер влязох право при слънцето, грейнало от ярко халище на пода. В моя чест го бе постлала. То грабна очите ми. Сякаш земята се залюля под мене и ме понесе върху топлите вълни на боите към някаква забравена родина на детството. Вълна след вълна, боя след боя, минзухареножълто, тревистозелено, угарнокафяво. Не зная дали скъдният огнец от огнището караше минзухарената боя да пламенее, или тая оранжева ивица от халището хвърляше своето сияние върху пламъка и го разгаряше. В очите на жената с цвят на ръждив желъд проблясваше същият огнец. Болният Садък бе поприлегнал върху вехто, излиняло халище на пода в ъгъла. Облегнат на тъкани възглавници, той се бе загледал в някаква своя мисъл. Приличаше на сянка, дишаща тежко, поела по далечен, стръмен път.

— Ще ти изтъка едно за сватбата! — Рафина върна погледа ми към слънчевото халище.

— Само до сватба ми е сега!

Тя се сети за разплакалото ми лице тая заран. Отвори една ракла в стената. По корниза на раклата се сушаха дюли, изпълвайки стаята с кротък, тъжен мирис на есен. Родопчанката сръчно извади кенарена кърпа и зашепи от чулчето бобени зърна.

— Седни да ти гадая!

Приседнах пред огнището върху топлите бои на халището. Срещу мене по турски седна Рафина. Котка с антрацитна козина се загали о полите й. В котешките очи святкаха искри от огнището. Жената приглади с длан рунтавата вълна на халището, постла кърпата и сипа върху нея шепа бели бобени зърна, поръсени с лунички. Пропъди котката да не би да ги вейне с опашка. В гласа й затля присъщо женско влечение към потайности:

— Разбъркай боба с лява ръка!

Прострях недоверчива ръка. Докоснах бобената купчинка. Започнах да разбърквам зърната. В мислите ми всичко се завъртя и разбърка: Влад, Димана, името ми, шефът, дневникът на инженера, Лалю, майка ми, недостъпната ми мечта да следвам…

Образуваха се снопчета от по две-три бобени зърна. Рафина кимна вещателно с глава да спра. Ръката ми се отдръпна послушно. Гледачката бързо и похватно започна да вади зърно по зърно, да ги чифтосва, да ги разлъчва, някои да отделя настрани. Тая загадъчна плетеница от движения ме хипнотизира. Стаята се изпълни с хоровод от сенки. Край мене витаеха тайни. Поглед не можех да отлепя от сухите като черни съчки пръсти. С тях Рафина искаше да хване заплетените нишки на съдбата ми. В ритъм на движенията заниза на песен думи като пъстра шевица:

— Големи премежди има да минеш. Здрава и читава ще излезеш с венец на глава. Всичко с мъка постигаш. Похвалство накрай ти се пада. Тъй показва бобът. Един млад мъж ти мисли постелката. Друг иска да го измести.

Едва се възпрях от усмивка.

— Една жена път ти пресича. Кахър на сърце си не слагай. Тая жена по друг път се отбива. Тъй показва бобът. Всичко ти се нарежда. Далеч отиваш. Един добър човек добро ти мисли.

Вярвах ли, не зная. То бе нещо повече от вяра. Доверие. Олекваше ми, като я слушах. Утеха бе самото й желание да ме утеши. Може би тя четеше по разхвърлените бобчета вибрациите на ръката ми, тревогата, страха, грижите ми. А може би направо й се предаваха моите мисли и желания. Тръпнех и поглъщах думите й с упование, без да искам да си призная това. Дори по-мъчно ми се струваше да повярвам в очевидността на случките през днешния ден, отколкото в ефимерността на нейните предсказания. Тя говореше за по-естествени и присъщи на мене неща, отколкото реалността ми бе донесла днес.

Внезапно кипна ошавът в котлето, окачено на синджир над огнището. Разля се, засъскаха въглените. Рафина гъвко скочи, без да се подпира с ръка о земята, свали черното опушено котле от ченгела на синджира, сипна в шарена, пръстена паница ошав. Разчупи пита. Подаде ми един краищник. Постави паницата пред мене. От нея излиташе дъхава пара. Котката се присламчи към паницата, но жената я отпъди да не разбърка боба. Подаде ми дървена лъжица. Отхапнах от топлата пита.

— Колко е сладка!

— В гореща пепел се пече, с кимион се посипя!

Гребнах с дървената лъжица ошав, духнах парата. Сръбнах и се вцепених. Един крехък, едва доловим мирис на нещо свидно. Какво точно? Индрише, канела, плодове… Някаква капчица странен аромат, разтворил в себе си цялото ми детство. Пресявах пъстрия аромат на ошава, отделях мирис по мирис, за да открия и разчленя вълшебната смес от спомени, намеци, знаци. Пренесох се години назад в родната си къща. Но нищо не намерих там от търсения полъх. Тогава мисълта ми отскочи пет километра по-нататък — към лозето, където лете прекарвах с родителите си. Там открих сладкия мирис: зарзалки нападали по земята, луничави, ситни като златна градушка. Аз ги събирам и ям до пресита. Баща ми дялка с нож някакъв дълъг клон да ми прави играчки. Най-непонятното за мене бе това, че той бе нежен баща. Как е могъл към чуждите синове и дъщери да бъде съвсем друг?

Едно ме терзаеше най-много: че баща ми е извършил всичко заради дъщеря си. А тъкмо върху нея тегнеше вината му. Родители, които не се спират пред нищо в името на децата си, унищожават бъдещето им. Всяка подлост дава удвоен и утроен отзвук напред във времето. В съдопроизводството има давност, но във времето — неминуеми последици. Никакъв компромис в името на някого или на нещо не се оправдава. Рано или късно целта, постигната с недостойни средства, се сгромолясва под тежестта на средствата. Баща ми бе избрал посоката на лекото съпротивление — дисциплината. За да ми осигури безгрижно детство и да ми отвори път в живота, той бе изпълнил заповедта. Съвсем не бе помислил, че с това подписва и моята присъда. Преследвайки чуждите синове, той бе подхвърлил дъщеря си на преследване. Моят живот бе объркан, преди да започне. Преди да погледна света, бях виновна и наведох поглед. По-добре тоя нежен и грижлив към мене баща да ме е оставил, да ме е захвърлил, да ме е забравил, но да се е жертвал за другите. Тогава цял живот щях да му бъда признателна и да се гордея с името му. Присъдата на баща ми дойде не от Народния съд, а от моето отчуждаване. Няма по-окончателна присъда за един човек от вътрешното отрицание на собственото му дете.

Но имах ли право да го обвинявам, щом всичко това бе сторил заради мене? Тоя мъчителен въпрос ми отравяше всеки спомен, всеки сладък мирис от детството. Аз нямах право и на детски спомени. Родопчанката проследи промяната по лицето ми:

— Да не си се опарила?

Тя бе ревнива към гозбите си.

— На какво тъй хубаво мирише? — я попитах.

— Зарзалки се сушат, сини сливи се разцепват да падне костилката, дюли на резени се пущат, круши меденки се притурят. Мащерка се наръсва отгоре…

Сърбах с наслада благоуханните думи на Рафина.

 

 

Език… Познат от детството и все непознат. Все ме поразява с новота. Хилядолетно дърво с корени в дълбините на времето — дърво, което гугука, пее, шуми, гърми в мене. Странно! Вековете с подковани копита са погазвали в тая земя всяка тревица и клас, всяко гроздово зърно и бучка пръст. Но слова, ароматни като диви ягоди, са оцелели в люлчени песни, в забранени предания, в любовни напеви, в майчино надгробно оплакване. Тоя прилив на новодошли думи, старинни и току-що родени за мене! Те ми разкриват нови нюанси на човешка болка и радост. Всяка сполучливо намерена дума носи едновременно мъката и утехата, защото е дала точен израз на мъката и значи я е облекчила с това.

Ако бих могла така точно да изразявам моите мисли и усещания, както Рафина умееше да извади верни, като на точилен камък наострени думи за своите, аз бих разбрала по-добре света и себе си и бих била по-добре разбрана. В нашия разговор, в самия наш речник се срещаха два века и се разбираха, и взаимно си прощаваха вината един пред друг. Рафина просто наливаше езика в душата ми. Аз го попивах заедно с багрите на халището й, с вкуса и аромата на ошава й, с керемидения здрач край огнището й. Щях да отнеса тоя език в себе си като противоядие в мъките. С него по-лесно се понася болката да живееш.

Нямах нищо друго освен движението в мене на тоя език, а чрез него получавах всичко: усещане за времето, мъдростта на вековете, светлинния трепет на любовта, загадката на бъдещето. Никой не можеше да ми го отнеме. Където и да идех, тоя език щеше да бъде с мене, в моите мисли, в моите болки, в пулсиранията на моето време. Да ме затвореха в единична килия до живот, с тоя език аз щях да разговарям със себе си и с вселената. И нямаше да бъда сама. Това морско вълнение на тъмни и светли гласни, на звучни и шипящи съгласни, които неспокойно мислят, кипят, зреят в мене и ме тласкат към някакво по-висше осъществяване. Тлеещо море на езика. Всички забравени, изчезнали в немота, убити, впепелени поколения говорят и оживяват в мене чрез езика. Той носи многослойни спомени за онова, което съм била, преди да се родя. И аз чрез речта си спомням за своята вечност.

Рафина скочи да притвори вратата, че става „продух“. Една случайна дума ми връща цял забравен свят. Продух? Изведнъж изтръпвам до корена на косите си от тая за пръв път чута и така позната дума: продух. Веднага разбирам, че значи „течение“. Но какво силно вътрешно течение предизвиква изненадата от новата дума! Тя ми открива безгранични дълбочини във времето и пространството. Сякаш някога съм знаела тая дума, отрасла съм с нея, но съм я разпиляла през вековете по далечните извървени пътища и сега ненадейно я намирам отново. И се радвам като на нещо свидно, което смътно ми е липсвало. Никога не съм я чувала, но съм я носила в кръвта си. Тя събужда в мене вълни от аромати, неповехнали багри. Продух! Каква кръстоска на ветрове, пътища и времена! Тая дума ме облъхва със свежест на простор и с топлота на старинен български дом. И аз се приютявам в уханна купа сено, в някакво грижовно дихание на моя непознат, роден прадом.

Тая вечер поисках да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя трагичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени образи. Усещам как в мене мъчително пониква зърното на убити светове, как се протяга към светлината, как иска да пробие сляпата си кора и да разцъфне със закъснение от векове. В зърното набъбва музика, поезия, фрески, любовни песни, открития.

Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство. Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна жизнена па̀ра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.

Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен — с модерния танц. Доченият панталон — с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.

Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.

Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си — откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне.

Рафина продължи да ми гледа на боб:

— От тебе зависи всичко да ти тръгне на добре. Слушай мене! Ако жената не подтикне мъжа, той сам никогаж не мой се оправи в галилото!

Дъсчената стълба запя, заскърца. Нечии стъпки се изкачваха. Сърцето му се покачи в гърлото. Влад! Погледът на Рафина озадачен изреждаше наум кой може да бъде по това дъжделиво време. Садък трепна. Лицето му просия в лъчисти, дърворезбни бръчки. По стъпките позна своя любимец. Той обичаше Влад с най-силната човешка привързаност, както можеш да обичаш само оня, на когото си сторил добро. Садък виждаше в цветущия живот на момъка, спасен от него, смисъла на своя затрит живот.

Пред открехнатата врата застана силует. С него нахлу полъх на гъста, влажна хладина. Преди погледа мисълта ми го видя с неповторимите особености на стойката, израза, движенията му. Той внесе брожението на дъжда вътре. Стоеше поразен, че ме намери тук. Аз отправих не към него, а към Рафина една усмивка на радостна изненада, сякаш започваше да се сбъдва нейното пророчество. Тя мълнийно събра боба в шепа като крадени пари и го скри под престилката си. Моят трепет й се предаде. Цяла засвети. Тогава вдигнах очи към него.

Усмивката ми се вкамени. Лалю.

Бях гузна пред добрия младеж за оная нощ, когато допуснах ръката му да се заблуждава, че държи моята. Оттогава заобикалях издалеч всяка възможност да го срещна. Той със своята чувствителност навярно бе разбрал това. Само веднъж ми се мярна. Отклони се от пътеката и тръгна напряко по урвата, за да ми спести неудобството да срещна погледа му. От него лъхаше непреклонно отхвърляне на всякакъв компромис. Но сега не можеше да се върне от прага. Отслабнал, с изопнато лице, стърчеше като издялан от камък. Гласът на Рафина го разкамени:

— Добре дошъл! Влез де!

Тоя наелектризиран глас ме прониза. Рафина, която в своя живот и в живота на майка си не бе познала открита любов, искаше сега чрез мене, пришелката, да я изпита. С бистра, женска прозорливост тя видя първото ми смущение. Помисли, че това е момъкът, за когото въздишам. И с цялата си неизживяна страст се зае да ми помага. Засуети се край госта, покани го да седне точно срещу мене. Той стоеше сериозен, неловко изправен. Стори ми се, че очите на котката дяволски святкат. Едно досещане ме стрелна:

Защо тая вечер Лалю бе дошъл тук? Защо бе сам? Трябвало е да освободи квартирата за приятеля си. Димана сигур гостуваше на Влад. Момъкът услужливо се е лутал в дъжда. Къде да се приюти? Решил е да навести родопчаните и да стори двойна услуга на милия си приятел: да предаде на болния поздрави от Влад, за да докаже, че не го е забравил, само че е много зает. Тъкмо това съобщаваше сега Лалю със скован глас, който не вземаше участие в думите му.

Внезапно през мене мина опустошителен циклон. Представих си целувката на Влад и Димана. Чух жадния им шепот под съпровода на дъждовния ромон по прозорците. В един миг душата ми се превърна в развалини. В никого и в нищо не вярвах. Отде се появи тоя циклон? Под какви кръстосани сили се разрази в мене?

Ние мислим, че нашите чувства са наши. А колко често те възникват в нас или се оформят и видоизменят под пречупеното облъчване на чужди въздействия. Станах някакъв акумулатор на многогодишната натрупана жажда за любов в родопската жена, на нейната неудовлетвореност, на обидите и горчивините й. Така всесилна бе тая ожаднялост и онеправданост, че предизвика в мене развихряне на всички обиди и съмнения. Ревността ми към Димана се кондензира в удар, който подкопа устоите, крепящи ме досега. Не зная каква лудост бих извършила, ако не бе укротителното въздействие на присъствието на приятеля.

От любопитната, развълнувана до невероятна степен родопчанка прииждаха към мене възпламенителни токове. А от сериозния, тъжен Лалю струяха усмирителни вълни. За да се отмотаем от тия преплетени смущения, двама с него се хванахме в халището. Лалю се загледа в него, сякаш нищо друго не съществуваше. Представих си как Влад би се възхищавал от съчетанието на боите. Той не можеше дори да се възхити без ирония. Навярно би казал:

— Формализъм! Абстрактен колорит. Нищо не е научила тая майсторица от сивите блокове, които ние строим! Поне в магазина да бе влязла да види какви басми се продават — да вземе терк от безвкусните шарении!

Изтръпнах от една друга представа: навярно в най-острите любовни мигове с Димана е също ироничен. Как ли вбесяващо действа това върху нея? А пред мене той се чувстваше така сигурен, че дори смъкваше ироничната си маска заедно с дрехите си. Един нов пристъп на циклона помете и последните останки от вярата ми в любовта, в чистотата, в човека. Почувствах нужда да си отмъстя някому за тая разруха. Но кому? Пред мене бе сериозният Лалю, който се възхищаваше от всичко без ирония:

— Да дойдат нашите строители да се учат в тая бедна колиба! Да видят вековна естетическа култура. Редом строят шаблонни сгради, нареждат ги с шаблонна мебел. Но ние сме народ без памет. Изтрита е нашата многовековна памет. Все започваме отначало. Все на гола поляна!

Както бях объркана, един въпрос ме връхлетя: какъв е моят народ? Хилядолетен по възраст, а още съвсем дете по дух. Като че ли всичко за него започва утре, а не е имало вчера. И тоя вълчи глад за новото, за чуждото! Странен характер. Надушва промените в модата и във вкусовете, макар и през веригите на планините. Дори новото да е по-грозно от старото, само да е ново, модерно, да носи полъх от света. Каква е тая първобитна, ненаситна влюбеност в света, която го кара да забрави себе си, да отрече себе си? Дали защото толкова века е бил насилствено откъснат от света?

Изведнъж пак се сблъсках с една остра представа и се нараних. Всичко ме водеше към любовната ми болка. Не можех да се отбия по странична тема, без да се натъкна пак на същото. Димана за Влад бе светът — непознат, далечен, модерен. Можех ли да изляза в единоборство с целия свят? Всичко бе безсмислено.

Какво бях виновна аз, че Влад носеше в себе си вековната ненаситеност на своя народ за света, за неопитаното, недокоснатото, новото? Как можех да изтръгна от кръвта му тая унаследена жажда? А какво пък бях виновна, че в мене се бе освободила многовековната женска потискана жизнена па̀ра? Тя напираше неудържимо в мене и искаше да се осъществи най-после в голяма любов, в открити отношения, в пълна взаимност, в уважение, във всеотдайност и още в нещо необхватно, неназовимо, знам ли в какво… Само така биха могли да се заличат в мене вековните следи от натрупани обиди, унижения, отрови, които скритом продължаваха да ме разяждат отвътре.

 

 

Рафина светна лампата. От една мъждива, възмътна крушка въздухът в стаицата извлече теменужно трептене. Садък се надигна запъхтян и погледна през прозореца. Вън блещукаха светлинките на Гръмовец, събрани сякаш в раковина сред мрака на планините. Гласът му прозвуча като ехо из дълбок кладенец:

— Земята станала небе!

Садък си отиваше задъхан по някакъв стръмен път. И с него си отиваше неповторим живот на планини, на рудници, на дървета и пътечки, свързани с негови единствени преживявания, непринадлежащи на никого другиго. Само неговите очи, привикнали на дългогодишен мрак под земята, можеха да видят светлинките в планината като преобърнато небе. Мислите му пак свърнаха към мината — там бе оставил младините си, здравето си, там бе останал и брат му. Заговори на прекъслеци, както може да приказва болен човек, който иска да скрие от другите своите болки и постоянната си мисъл за приближаващата смърт. Той вече предвкусваше страшната сила на последните неща — на последната дума, последната мисъл, последния жест, последния дъх. И затова бе цял съсредоточен да остави една добра дума, един добър спомен след себе си. И всяка дума изговаряше като последна. Словата му падаха изрядко и тежко като капки от сталактит в дълбока и тъмна пещера.

— Вадеше добри пари, но си извади от земята и тая болест — каза Рафина с въздишка.

— Под земята има цветя и пеперуди от камък! — изрече Садък.

Той се удивляваше на природните тайни, а аз се удивлявах на него. Какво бе това чудо на природата, тоя душевен кристал, който намираше красота там, където жив е бил заровен самият той, здравето му, дъхът му?

Старият миньор разсъждаваше върху рудните изваяния, сякаш искаше да подслуша безезиките камъни, да разчете тайнописите им:

— Иди, че разбери! Повече те радват тия мъртви цветя и пеперуди под земята без мирис и хвъркот, отколкото ония, живите!

Дали защото са един намек, че мъртвата природа също крие някакъв живот?

Тръпки те полазват под земята. За пръв път нагледно усещаш единството на живата и мъртвата природа.

— Само че каменните цветя и пеперуди не вехнат и не умират! — добави той.

Без слънце, без полет, без въздух, без аромат, без плодоносно опрашване — каменно безсмъртие. На живата природа принадлежи смърт. На движението, на крилете, на дишането, на любовта принадлежи неотменимо краткостта.

Умиращият Садък разсъждаваше върху това и си поемаше дълбоко дъх, съсредоточен в болката и насладата на дишането. Целите му гърди бяха напрегнати в страха дали ще могат да стигнат до следващото вдишване, до следващата дума. А той искаше непременно да сподели с нас и да ни остави като наследство нещо важно, нещо носено цял живот, кристализирало в неповторима форма, нещо единствено негово и последно…

 

 

Лавина от облаци заприщи хоризонта и затрупа вътрешния ми обърнат хоризонт. Колкото по-далече ме носеше камионът, толкова по-близо ме настигаше тревогата. Какъв спомен оставих за себе си в хората там горе? Каква бе моята последна дума? Какъв бе последният ми жест? Какъв образ им се е впечатал в паметта от мене? Незавършеност. Ето какво оставаше след мене. Няма по-голяма мъка от това да си идеш отнякъде, без да завършиш сам себе си в представата на другите. Да си идеш, без да останеш в хорската памет. Все едно че не си бил. А колко търпение, колко преглътнати обиди и болки, колко сила се изисква, за да завършиш себе си и да вгориш в спомена им своя образ — цялостен, неповторим, неизтриваем.

Нима бягах от мъката да завърша себе си докрай?

 

 

Стана късно. Вън тъмнината прииждаше. Скочих да си вървя. Лалю се поколеба дали да ме изпрати. Рафина с хитра усмивка стори всичко да му вдъхне смелост. Накрая направо го подстрекаваше:

— Бива ли такова хубавичко момиче да тръгне саминко в тъмницата? Ще го открадне някой, че после…

Нямаше как да се измъкнем. За да не я разочароваме, си тръгнахме заедно. На прага погледът на родопчанката блесна така, сякаш в един миг тая жена изживя всичко, което цял живот е било отказано на нея и на майка й, и на баба й. Изпрати ни с благословия. Тръпнеше от радост, че бобеното й предсказване се сбъдва така бързо. А ние слязохме по стълбата с наведени глави. Обух гуменките си. Дълга се мотах с връзките. Вън ни посрещна сиянието на дъжда.

Лалю мълчеше. Закрачихме под монотонния валеж. Не го гледах, но ясно виждах състоянието му. Така чувах, усещах, помирисвах близката гора, без да я виждам в тъмнината. Това бе непроходима самотност. Лалю разбираше, че някаква тежка врата помежду ни се бе затръшнала от внезапен вятър и не може вече да се отвори. Нищо не ме питаше.

Вървяхме под влажните сенки на дърветата. Къде бе дървото, под което Влад щеше да ме целуне? Стори ми се, че цял свят да обиколя, няма да намеря такова дърво, че светът е обезлесен за мене. Всички близки и далечни дървета бяха изкоренени. Циклонът, който бе преминал през мене и опустошил душата ми, бе опустошил и целия свят.

При разклонението на пътечката Лалю ми подаде ръка за лека нощ. Гледайки настрани от погледа ми, каза, че има намерение тая нощ да навести водопроводчиците от Ерма река. Толкова далеч? В такава тъмнина?… Ясно. Приятелят му бе поискал квартирата да бъде свободна през цялата нощ. За мене никога Влад не бе правил такава жертва. Аз му бях подръка навред — по окапалите листа, по тревата, върху голата земя. Дива ярост ме заслепи. Лалю си тръгна. Не можех да остана сама. Извиках името му като за помощ. От собствения си вик се подхлъзнах по калната пътека и се вкопчих в стеблото на едно дърво. Изведнъж ме окъпа пороен душ. Дървото бе запазило дъждовните капки в шепите на листата си за мене, за да угаси злия огън, който ме впепеляваше. Зелен, ухаещ на мъзга дъжд. Косите ми рукнаха като струи. Лицето ми цяло бе обляно с едри, прохладни капки. Просто усещах блясъка и аромата на тия дървесни капки. Ето дълго търсеното дърво, което ме приюти с друг!

Лалю се върна и гледаше не мен, а капките. Приближи се, без да ме прегърне. Започна със сдържани устни да изсушава лицето ми, шията, челото. Капка по капка. Сякаш жадно пие. Целуваше не мене — капките. Заобикаляше устните и очите ми. Аз със затворени клепачи стоях неподвижна. И сякаш с капките проглеждах. Виждах колко безкрайно добър и благороден бе тоя момък, как разбираше моята обърканост и не искаше да я изкористи. И какъв самонадеян егоист бе другият, как го ненавиждах и как го обичах, него единствен…

Когато не остана вече ни една капка по лицето ми, Лалю се отдръпна. Уплаших се, че ще изгубя и него.

— Обичаш ли ме? — на него зададох отчаяно въпроса, с който цялото ми същество бе отправено към другия. Лалю мълчеше. Най-сетне промълви само с устни:

— Ти знаеш…

Връщах се сама. За нищо не съжалявах. Бях излъгана в любовта. И аз излъгах. Равновесието в света бе възстановено. Само че моето равновесие се наруши. Новоизлюпена тревога се надигаше в мене. Тя ме подгони със собствените ми единични стъпки. Няма по-голям страх от страха, предизвикан от самотните ти крачки нощем. Те ечат като отчаяни удари по заключена врата. Ускоряват се като пулс на бягащо животно. Ехото от собствените ти стъпки те преследва. Може би това е неумолимият ход на пропуснатото време. С биенето на твоите кънтящи крачки те гони времето. Когато объркаш стъпките си, когато не знаеш накъде — ти объркваш времето.

 

 

Озлобението в мене растеше заедно с ускоряващия ми се вървеж. Виждах лицето на Влад, опушено от тютюневите й коси. И мислех, стиснала зъби:

Разнообразие на бои — това ли е най-нужното на един млад мъж? Светът за него е една огромна бояджийница, нищо друго! Погледът му пламва от жажда за нови цветове, за нови съчетания и оттенъци. Смесва всякакви бои като в изцапано бояджийско ведро. Мъжкият поглед пие баграта като гъст напитък, който, вместо да утоли жаждата му, я разпалва за противоположната боя. Опиянява го не самият цвят, не особеният тембър на тона, а промяната. Възторгът от една боя буди в него любопитство за контрастната. От лененоруса до катраненочерна — цялата безкрайна гама от тонове и полутонове го привлича. Кръстосвайки улиците на голям град, той е полупиян. Има пред себе си движеща се палитра от женски типове и багри. Ако остане насаме с най-красивата, няма да бъде така замаян, както от тоя многолик, текущ, безпределен спектър. Всеки цвят подчертава другия, всеки нюанс се откроява върху контрастния, всеки инак блед тон изпъква на общия пъстър фон. Ненаситният мъжки поглед иска да отпие всеки цвят от дъгата. И преди да е погълнал до дъно една боя, се нахвърля алчно на друга. Така, без да почувства силата и самородната прелест на една единствена багра, смесвайки безразборно боите, ще получи накрая сивота, непроходима като гъста мъгла, в която ще се удави всичко. Неусетно тоя млад, жаден, искрящ поглед ще угасне и помътнее. Гледец на изхабен и равнодушен самотник. Тогава ще проблесне в него един цвят. От цялата пъстроцветица ще оцелее само една боя, съвсем не най-ярката и ослепителната. И той ще разбере, че тъкмо тая скромна, отмината багра е била достатъчно силна, за да оцвети единствена целия му живот. Но вече ще бъде късно и непоправимо! Пада му се!

Отмъстителните ми стъпки ме бяха довели пред жилището на Горови. Прозорецът светеше. Крайно време бе да взема нотите на акомпанимента, за да го разуча. Почуках на вратата. Жената ме посрещна с искрена сърдечност, както винаги, когато мъжът й бе в командировка. От нея разбрах, че пианото е разстроило не само моето спокойствие. Вечер след напрегнатия ден инженерът бързал да се прибере, изваждал цигулката и упражнявал като ученик етюди и пиеси. Поисках нотите. Горова посочи към цигулковия калъф над гардероба. Там бяха наредени в правилна купчина разни нотни сборници. Тя издърпа един стол и тромаво понечи да се качи. Аз я изпреварих, за да й спестя усилието. Най-горе бе Моцарт. Прехвърлих всичките: Бах, Бетовен, Чайковски. От кориците на един дебел том изпадна тетрадка с кожена подвързия. Сърцето ми спря. Погледнах с крайчеца на окото си към Горова. Тя крепеше стола да не падна. Разкрехнах тетрадката. Енергичен, гъст почерк. Дата почти на всяка половин страница. Дневникът! Сам ми се пъхна в ръцете. От него зависеше съдбата ми.

Тая вечер излъгах доверчивия Лалю. Защо да не открадна дневника? Човек е единен. Щом веднъж започне, трябва да бъде последователен. Две години с честни усилия не постигнах нищо. Да видим какво ще постигна по втория начин!

Пъхнах тетрадката в нотите на Моцарт. Стиснах здраво кориците, за да не се забелязва, че са издути. Подредих другите сборници един над друг в педантичен строй, както си бяха преди това. Скочих долу. Услужливо преместих стола на старото му място. В една ръка стисках с все сила кориците като пружина, която може да отскочи и да ме погуби.

— Кога ще си дойде другарят инженер? — гласът ми прозвуча като откраднат.

— Утре следобед, ако успее…

— Аз до обед ще върна нотите… Само ще ги прегледам!

Извих лицето си да го скрия. Имах чувството, че и лицето ми е крадено и че жената веднага ще ме хване. Горова ме покани настоятелно да остана за нощувка при нея:

— Хайде, да не съм сама! Пък и ти къде ще се спъваш в тъмното!

По-леко ми бе да открадна дневника, отколкото да се измъкна от трогателната й любезност. Най-сетне изскочих в спасителния мрак. Забързах с крадливи стъпки.

 

 

Нощният вятър като прилеп пърхаше и префучаваше край мене с широки криле от сенки. Късно бе да търся шефа, за да му докажа своята преданост. Утре рано щях да му занеса залога за честното си име. Нали му трябваше само една страничка от дневника? Щеше да я прочете за две минутки.

Пътят до общежитието ми се видя пълен с опасности. Придружаваха ме неустойчиви сенки. Озъртах се като нощен крадец. Най-сетне стигнах до нашата барака. Хвърлих се към вратата, за да намеря убежище. И се блъснах в една топла сянка. Едва не рухнах от уплаха. В тишината прозвуча гласът, който най-малко бях допущала, че ще чуя. Атлазен, дълбок като влажната нощ:

— Тебе чаках!

Димана седеше свита на прага. Седнах до нея полужива. След любовната си среща бе дръзнала да ме чака! Какво самообладание! Аз заради нея излъгах Лалю. Заради нея откраднах дневника. Заради нея стъпках всичко чисто и светло. Озлобението изведнъж ме превърна в пепелянка. Ухапах я и пуснах жилото си в кръвта й:

— Защо не остана при твоя герой през цялата нощ?

Стори ми се, че и тишината онемя. Димана не дишаше, не трепваше, сякаш я нямаше. Започнах да се съмнявам дали не ми се е привидяла сянката й. Най-после ме докосна наведен шепот:

— За това са нужни двама.

— Да, трима са много!

— Може би той обича тебе… Не зная.

Шепотът й бе все така наведен. Всичко ми стана неясно.

— Той никого не може да обича! — изсъсках с език на пепелянка. Ако внезапно изгрееше луна, не бих се учудила да се видя в петниста змийска кожа.

— Не е истина… — прошепна тя.

Всички гонеха истината. Аз откраднах чужд дневник за тая проклета истина. Какво бе откраднала Димана, за да хване истината? Изведнъж шепотът й се вдигна и прозвуча, озарен с вътрешна, спокойна светлина:

— Чаках те да се сбогувам с тебе. Вече няма да идвам насам.

— Защо пък?

— Не съжалявам… Тук срещнах хора.

— Герои на епохата!

— Ще ми бъде трудно да го виждам…

— Кого?

— Щастлива съм да зная, че има такива като него…

— И това ти стига?

— Стига ми да зная, че там някъде, в планините, той върви със смела походка срещу вятъра, че се присмива смело на всяка глупост, че вечер стои до късно, надвесен над смели чертежи…

— С какви очи го виждаш?

— Нищо подобно!

— Е, как ще изпуснеш такъв.

— Влюбените очи виждат най-вярно!

Въпросите ми стигаха до нея със закъснител. Димана бе погълната от някаква тайна, която я облъчваше цяла извътре.

— Какво става с тебе?

— Никога няма да го изпусна… от паметта си.

— Хм… не те ли боли?

— Не зная какво става с мене…

— Къде си, на земята или на небето?

— Да ме боли?

— Той е като всички!

— Никога не съм била така здраво стъпила на земята.

— Е, защо бягаш?

— Той е различен от всички!

— Затова ли така те е уплел?

— Бягам, за да му спестя чувството на вина… По-силно боли, когато трябва да отблъснеш някого… По собствен опит зная. Досега все аз съм отказвала. Няма по-тежка мъка! По-леко е ти да бъдеш наранен, отколкото сам да нанесеш рана.

Тя стана, протегна ми ръка и си тръгна. Гъвкавият й силует плуваше в мрака тихо, като безплътен. Чак когато се изгуби, я видях в пълна светлина. Тя сама се оттегляше жертвоготовно заради мене. Бе дошла да ми загатне, че уж той я е отблъснал, за да ми е по-леко.

А аз стоях, препълнена с мрак. Ръката ми продължаваше конвулсивно да стиска кориците на нотите, издути от откраднатия дневник. Бях запалила лъжлива надежда в сърцето на един влюбен. Стори ми се, че нощта от моето присъствие стана още по-непрогледна.

 

 

Пъхнах се в леглото без шум като пепелянка. Момичетата спяха сладък сън на праведници. Скрих интимния дневник под възглавницата си. Какви ли тайни щеше да ми нашепне на ухото? Не вярвах, че днешният ден е бил истински. По едно време мушнах ръка под възглавницата, за да се убедя, че дневникът е една от моите измислици.

Ръката ми се вдърви. Докоснах кожена подвързия.

Изведнъж лампата светна. В първия миг ослепях. После съобразих, че електричеството е пуснато. Момичетата на лягане са забравили да превъртят ключа, понеже токът е бил спрян. Това и друг път се случваше. Без да усетим, спяхме на светлина и сънувахме фантасмагории. Но сега сънят бягаше от мене, макар че отчаяно го търсех да ми даде забрава. Ръката ми машинално издърпа тетрадката изпод възглавницата. Прелистих наслуки. Неволно пробягвах страниците едновременно със своите очи и с очите на шефа. Представях си какви съмнения, съпоставки и изводи ще запъкат в бдителния му мозък и какви възражения ще отправя към него възмутеният портрет от младините му.

7 юни 1952, Мадан

… Човек — това е отговорност. Знаех, че е излишно да предупреждавам за опасността. Сигурен бях, че ще ме обвинят в най-голямото престъпление: забавяне на темповете. И все пак на конференцията станах и заявих дословно: „Преди да се построи хвостохранилище, не бива да се пуща флотацията в производство, ще отровим рибата в Арда.“ Страшен вой се надигна срещу мене. Едва не ме изкараха саботьор. Не съжалявам. Трябваше да го сторя. За самоуважение.

15 юни 1952, Буриева

… Миниран свят. За една дума трепериш. Днес техникът при хаспела не може място да си намери, че в яда си изрекъл някаква излишна дума. Оправдава се, обяснява. Отсега нататък ще мълчи. Хора, едвам научени с дългогодишни усилия да говорят, да владеят човешка реч, започват да се учат на мълчание. А то е много по-трудно от говора. Мълчанието изисква и съответен манталитет. То води до мълчащ израз на лицето, до мълчащ поглед, до мълчащ жест, което значи — без израз, без поглед, без никакъв жест. То води до мълчащи мисли, което значи спряно мислене. Защото, за да мислиш — трябва да спориш, да опровергаваш, да се съмняваш, да търсиш истината по всички посоки. Мълчанието води до запушване на волята, до закостеняване на характера. Мълчанието убива човека и го връща към животинския стадий.

(Шефът: Явни вражески настроения. Ламти за свобода. Но каква? Кому служи? Кого ползва?

Портретът: А кого ползва страхът и мълчанието?)

21 юни 1952, Вълчи дол

… Срещнах К. М. Разменихме две-три дежурни фрази. Всеотдаен догматик. Диша не въздух, а „принципи“. Обърнал е революцията в резолюция. Няма душевна палитра. А животът е вечно променлив, гъвкав като планински поток. Той е по-буен, по-многозвучен, по-богат от всички наши представи за него. Животът не иска да влезе в гипсов калъп като счупен крак…

30 юни 1952, Рудозем.

… Тая сутрин срещнах случайно Р. По руменината на бузите й мога да определя годините й. Младостта ме пленява все по-неотразимо. Момичетата стават все по-млади. Това е сигурен признак, че старея. Не бива да си позволя ни един по-дълъг поглед. Веднага ще бъде забелязан и използван срещу мене. Ще ми залепят етикет: битово разложен. Тъкмо това чакат, за да ме смачкат. Ако искам да изкажа самостоятелна мисъл и да я браня, трябва да съм безупречен. А кой жив човек е бил и ще бъде някога безгрешен? Понеже в специалността ми не могат да ме хванат, ще издебнат някоя друга слабост, за да ме унищожат.

5 юли 1952, Страшимир

… При бригадата на бай Руси. Работят на най-трудния терен. Пренасят на гръб всички материали. Дълго наблюдавах бригадира. Неизчерпна, весела енергия блика от всяко негово движение. Работи наравно с другите. Мислех си: ето, тоя не съжалява, че е дошел тук, не се тормози от съмнения и колебания. Ами аз? Понякога се чувствам излишен тук, с вързани ръце. А не мога да си представя да се върна в София и да се затворя по цял ден в кабинет, да заседавам до късна нощ. Къде е моето място?

11 юли 1952, връх Гръмовец

… Небето е черно, с едри звезди, много по-ярки, отколкото в моя прозорец в града. Сякаш оттук е по-близо до звездите. Аз, който страдах от упорито безсъние в своя тих апартамент, сега под съпровода на нощните взривове, чуканици, мотори, глъчка, тракане на врати и скърцане на дъски спя непробудно. Нима човек разбира у дома си какво значи чист чаршаф? Само за това си струва да дойдеш на другия край на страната, за да оцениш нежността и прохладата на белия, чист, лъхащ на сапун чаршаф. И сънищата ти стават детски и чисти.

8 септември 1952, Рудозем.

… Днес награждаваха с ордени срещу празника. Пристигна пратеник от министерството. Мнозина се чувстват обидени. Всичко стана бързешком, претупано. Някаква несправедливост витае из въздуха. Който получи орден, е гузен пред оня, който не получи, а заслужава. Инженер Мазнев направи пътека до стройуправлението, докато си осигури орден. Сега важно върви с рамото напред, на което е закачен орденът, и си пробива път с него като с пропуск. Далеч ще отиде… Как жадуват хората за признание! Стига им да им кажеш добра дума, истински добра, с разбиране и вникване в работата и заслугите им. А то — някакъв гост от София раздава скорострелно медали от една торба, чете списъка, бърка имената и дори няма представа кому за какво връчва висока награда. Само бригадата си познава своя човек и труда му, но той би желал и другите да чуят, пък и самият той още веднъж да си чуе за какво точно го ценят и отличават. Подслушах разговори: „Не медалът, а работата хвали човека!“ Работниците си тръгнаха умълчани, стараейки се да не покажат, че са оскърбени. Не умеем да зарадваме човека.

21 септември 1952, Страшимир

… Пороен дъжд. Грозна кал. Тук в тия тежки условия всеки добива истинския си образ. Всеки изглежда точно такъв, какъвто е в действителност. Илюзията от костюма, от обстановката, от маниерите се изпарява. Остава голият характер на пълна дневна светлина. Тук и себе си виждаш с изненада, без никакво самооблащение и самозалъгване. Ако не бях дошел в Родопите, нямаше да позная себе си.

30 септември 1952, Ерма река.

… Всичко след дъжда е младо. И аз се чувствам подмладял. Не забелязвам, че сърцето се задъхва и отказва. Когато си все у дома си, много чувства се атрофират в тебе. Това единение с природата, тая зависимост от настроенията на времето, това любопитство към живота на треви, дървета, насекоми, тая общителност между непознати хора, срещнали се случайно на пътечката. Може би сбърках, че се зареях в пустошта. Всеки мой ден е загуба на концерти, театри, книги, филми, култура. Но тая загуба е печалба на нови вълнения, на размисли. Не познавах вкуса на дъжда и вятъра. Тоя див пейзаж е мълчалив, няма навик да се разкрива чрез бъбривост на птици и буйни листа, затворен в себе си. Пълен с мълчаливи думи, в които обичам да се вслушвам.

6 октомври 1952, Черешово

… Поразяват ме не безобразията, простащината, изостаналостта, завистта, злоупотребите, а нещо друго. Юноши в тесни, студени, влажни общежития четат на газеничета вечер до късно, водят си записки на коляно, спорят за нова техника, следват задочно. При всяка среща с мене се стараят да научат нещо. Идват в кабинета ми и разглеждат чуждите списания. Очите им жадно купуват, купуват. Искам да разшифровам тия младоци. Пресметливи, делови, насмешливи. Къде е някогашната ни романтика? Мъча се да се приспособя към грубостта на разговора и маниерите им. Те се срамуват от сантименталности. Настръхват от фалшив патос, от престорена скромност от угодливост към авторитети, сякаш ги полазва паяк. Расте самонадеяно поколение. При нашето българско самоотричане и ниско самочувствие, при вековния навик на българина да се самоподценява това поколение е нещо изненадващо. Всички ни ще тури в джоба си!

(Шефът: Страх на буржоазен специалист от конкуренция. Утре тия младоци ще го направят излишен!

Портретът: Утре тия младоци и тебе ще направят излишен и смешен като допотопно изкопаемо!)

15 октомври 1952, Мадан

… Творец, строител, който се ориентира по „средния“ човек, винаги попада в глупаво положение. Архитектурните проекти за родопските жилища са нагодени според вкуса и скромните нужди на безличния среден човек. Но тъкмо сме построили дом за средния човечец, той през това време взел и без да ни пита, порасъл. Тясно му е в тоя дом, предназначен за вчерашните му нужди и вкусове. Авторът на проекта се стреми към достъпност, нагажда се към простия човек, принизява се към него, очаква неговото признание. А тоя вчерашен простак днес го ругае за просташки построения дом. Секретът на нашата професия е в това, че не бива да се разчита на „днес“. Който работи за „днес“, се озовава бързо във „вчера“. При строителството трябва да се преселиш в „утре“. А това е свързано с борба, с неразбиране, с навличане обвинения в седемте божи гряха. Трябва да си готов на всичко, да се бориш, да падаш, да ставаш, но да не се огънеш и после да те е срам да минеш край сградите, построени от тебе. Винаги съм смятал: трябва да се рискува, за да се направи нещо свястно и трайно.

19 октомври 1952, Петровица

… Заварих К. М. на обект въжена линия. Мери думите си на аптекарски везни. Пази авторитета си зад седем ключалки. Подаде ми ръка с жест, който му отнема колкото се може по-малко време. Гласът му е дошел до нас от ледниковия период. Тоя човек за мене е загадка. Съвсем изсушен. В него видимо са пресъхнали спомените от детство и младост. Изтръгнати са ароматите на цветя и зеленина, които някога са го облъхнали. Запушени са изворчетата на човешки копнежи и нежност, които някога са клокочили в него. Лицето му е без израз, като корито на пресъхнал поток. Навява жажда.

(Шефът: Доволен съм от тая характеристика. Бих бил обезпокоен, ако се харесам на такъв чужд поглед!

Портретът: А на собствения си поглед харесваш ли се?)

27 октомври 1952, Рибница

… Силният, самостоятелен характер днес е неудобен.

29 октомври 1952, Кърджали

… В лабораторията правят точни проби за издръжливостта на бетона. А няма къде да се направят проби за издръжливостта на хората. Претоварваме ги свръхсили…

3 ноември 1952, Рудозем

… Злополука с покрива на завода! Всички подозрения падат върху мене. Изчисленията на моя проект са точни, проверени. Залагам главата си! Причината е другаде: прекаленото бързане в изпълнението. Аз предупреждавах. Но кой те слуша? Сега се движа в пространство, изпълнено с въздушни ями, с примки, с подводни скали.

8 ноември 1952, Рудозем

… Недоверието, подозрението, обвинението, разследването — всичко това ме угнетява повече от есенните бури, мъгли, дъждове. Мисля за ония, които са изпитали всичко това преди мене, и си повтарям: това, което друг преди тебе е изтърпял, винаги можеш да понесеш и ти!

15 ноември 1952, Рудозем

… Мнозина от колегите ме избягват. Чувствам се глух — не говорят с мене. Чувствам се сляп — не ме гледат в очите. В такива тежки моменти оценяваш човека до себе си. Ако не бе жена ми с нейното беззаветно доверие и упование, да съм си теглил куршума.

20 ноември 1952, Средногорци

… Отидох при работниците по водопровода. Почувствах се човек. Слуховете около мене не са променили отношението им. Все същото уважение към опита и знанията ми на инженер. Дори сега към това се е прибавила някаква нова капка уважение като към мъченик. Питам се защо? Дали многовековният опит на народа е изработил в тях инстинктивна мъдрост да вярват в човека?

(Шефът: Това наивно доверие на народа векове го е държало в робство!

Портретът: А не мислиш ли, че тъкмо това взаимно доверие го е запазило през вековете като народ?)

23 ноември 1952, Кърджали

… В дивна страна живея. Да ми кажеше някой, че някъде има такава невероятна страна, бих го сметнал за шегобиец. И все пак има такава страна. В нея всичко се прави за машините и заводите. Хората се лишават от най-необходимото, за да се доставят машини и да се построят заводи. От храната, водата, електричеството, дрехите на хората се дава на машините и заводите, те гълтат с метална паст залъка от устата ни. Хората се лишават от любов, почивка, здраве, за да растат и се размножават машините и заводите. Те са като някакви стоманени богове, на които се пренасят жертви. Безпощадно се изсичат вековни гори, за да се тъпчат стоманените ненаситни челюсти. Но нали машините и заводите трябва да служат на човека, а не човекът да робува на тях?

30 ноември 1952, връх Ветровец

… Събудени са огромни ламтежи. Всеки може да постигне всичко само да поиска. Ето, Първан Гагов от село Дивотина се издигнал, станал началник. Голяма заплата, вози се в кола. Всички от неговото село искат да го настигнат. Нали и той е бил като тях? Щом оня хлапак, с когото заедно са пасли говедата, е станал големец, защо и те да не станат? Не го ли знаят кой е, от какъв коптор е излязъл, какъв е баща му? Започва голямата битка с всички средства за постове. От една страна, е освободена енергията на масите. Всеки вижда пред себе си открити възможности. Обаче заедно с енергията се развързват и страстите. Не могат да се обуздаят. Завист, угодничество, подлост, организирана бездарност, хайки срещу таланта.

1 май 1953, Рудозем

… За празника пуснахме пробен концентрат. Голямо тържество. Усетих сълзи в очите си. Видях завършено своето дело, увенчан с успех своя денонощен труд. Познах най-голямото човешко щастие. Заводът започна да работи предсрочно.

5 май 1953, Рудозем, след полунощ

А днес е отровена цялата ми радост. Бистрата белопенеста Арда е посиняла от изтичащите в нея оловни отпадъци. Няма да забравя тая картина до сетния си ден: от двата бряга на реката се носи оплакване. Родопчанки, надвесили черни чембери над вълните, се огъват като тръстики под силен вятър и вият на умряло. Плачът им се извишава като песен, после спада надолу в ридание. Тъкмо замлъкне една група, отсреща друга група подлавя оплакването като ехо, засиля го, извисява го в небесата до вик и постепенно го смъква в стон и вопъл. Нищо не разбрах. Приближих се. На повърхността на буйните води се носеха цели стада от риба. Прочутата ардинска пъстърва! Спомних си как дядо Метю, старият родопски бедняк, при първото ми идване тук ме покани на пържена риба, току-що уловена от реката. Такъв вкус не бях познал през целия си живот. Как ми се радваше старецът: дошъл инженер в техния див край! А ето как му се отблагодарих аз за гостоприемството. Сребристата гъвкава пъстърва изглеждаше съвсем иначе в оловната река: преобърната откъм жълтото коремче, подпухнала, носена своеволно от вълните. Рибата бе отровена! Далече по цялото течение на Арда отекваха хорови оплаквания. Нейде в дъното на хоризонта се чуваше някакво проточено вайкане като свирене на вятъра. Цял ден и цяла нощ продължи сърцераздирателното прощаване с мъртвата риба. Родопчанките оплакваха пъстървите като свои свидни рожби. Те бяха прехраната им, гордостта на софрата им, гостоприемството им, празникът и поминъкът им. Плачевният им вой се надига и спада с приливите и отливите на вятъра. Не мога да заспя. Излязох навън, отидох край реката. В лунната светлина плуват, плуват по течението бананови тела. С кошове изхвърлени гнили банани. Мисля за гръцките бедняци, до които утре Арда ще довлече отровената риба. Какви усилия ще се изискват от следващото поколение, за да върне обичта и доверието към нашата страна! И всичко, за да се отличи някакъв себичен властолюбец с пущане на завода предсрочно. А рибите са неми. Те никога няма да вдигнат глас на протест. Аз предупредих навремето. Поде се грозен вой срещу мене, че саботирам. И аз млъкнах. А сега няма за мене ни сън, ни сладък залък… В дълбоката планинска нощ ечи оплакване, понася се от бряг до бряг, сякаш жените от една махаличка подхвърлят мъката си към отсрещната махала, за да я споделят, а оттам тя расте, носи се към другия бряг, минава отвъд хоризонта. И така от бряг до бряг, от вик до вик — чак до устието на реката в далечното Бяло море…

(Шефът: Заплакал за рибите! Да основе дружество за закрила на рибите!

Портретът: Ще дойде ден и ти скъпо ще платиш своята вина за отровените реки, за изсечените гори, за осакатените човешки души!)

 

 

Четях откраднатия дневник под кръстосаните възражения и контравъзражения на раздвоения шеф. А може би това бе само моето развинтено въображение. Може би онова младо, голобрадо лице, което ме погледна веднъж от портрета на бюрото в отдел кадри, бе отдавна изтрито в душата на тоя суров човек? Може би, копаейки чуждото тъмно минало, той бе забравил своята светла младост?

Какъв бе той? Един странен дефект във времето.

Той се мъчеше да извие течението на времето в обратна посока. Връщаше всяка добра дума, всяко добро намерение, всяка усмивка назад към някоя тъмна сянка от миналото. Неговото време вървеше със заден ход, сблъскваше се с вълните на днешните дни, тласкаше ги наопаки. Самотен, упорит, заобиколен от призраци на миналото, той се бе превърнал в спирачка на времето. Изваждаше от дъното отдавна утаена тиня и кал, силейки се да задръсти, да размъти, да затлачи буйната река на дните. Търпеливото време течеше иззад гърба му, заобикаляше го, край него се получаваха водовъртежи. Посочените от него хора потъваха и ако не се удавеха, изплуваха по-далеч от бдителното му око. А той се бореше сред талвега на живота, спираше, забавяше течението напред. Човекът, в когото времето бе спряло.

А аз, която исках да изпреваря времето, бях станала негов сътрудник, бях се превърнала в сляпо винтче в тая спирачка на времето.