Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
zelenkroki (2011)

Издание:

Блага Димитрова. Пътуване към себе си

Издателство „Български писател“, 1985

Трето издание

Редактор: Георги Величков

Художник: Димитър Ташев

Худ. редактор: Стефан Груев

Техн. редактор: Любен Петров

Коректор: Стефка Бръчкова

Формат 60/84/16; тираж 75107 екз.; печатни коли 26,25; издателски коли 24,49; уик 24,30; л. г. У1/56а; изд. №6184; поръчка №145/1985 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 30. V. 1985 година; излязла от печат на 25. IX. 1985 година; цена 3,00 лв.

 

ISBN: 953–6242–51–6

5605–389–85

Код 25

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Други издания:

Пътуване към себе си, роман, София, издателство „Народна младеж“: 1-о издание, 1965; 2-о издание, 1972.

Journey to Oneself, London, Cassell, 1969; превод на английски: Радост Придъм.

Podróż do siebie samej, Warszawa, Czytelnik, 1970; превод на полски: Тереса Домбек-Виргова.

Na poti k sebi, Ljubljana, Državna založba slovenije, 1971; превод на словенски: Катя Шпур.

История

  1. — Добавяне

II

Ушите ми заглъхнаха от внезапна тишина. Празният варел до мене в каросерията вече не дрънчеше. Това онемяване бе лош знак. Камионът стоеше закован на едно място. Пред него — задницата на друга кола. Обърнах разтревожен поглед към устието на пътя. Далеч напред той бе задръстен. Една скала, огромна, ръбеста, бе рухнала от дъждовете през последното денонощие, препречена тъкмо сред пътя. Движението бе заприщено. От двете страни на шосето чакаха кервани от прашни, нетърпеливи коли. Гледах втрещена тоя грамаден гранитен юмрук, стоварен точно на пътя ми в няма закана: „Стой! Тъй лесно няма да се измъкнеш!“ Без да съм суеверна, потреперах. Ами сега накъде? Пеша да тръгна, всички ще ме забележат. Пък и колко мога да извървя? Трябваше да си наложа да изчакам, докато разчистят пътя. А ще сваря ли влака?

Още се носех по шосето по инерция. Лицето ми, наклонът на тялото ми изразяваха вътрешен бяг. Очите ми бяха присвити срещу вятъра, който сама — с въображаемото си движение създавах. Бях получила вече устрем и не можех да се спра. Дори внезапното спиране ми даде нов тласък напред. Мислено продължавах да се нося с непозволена скорост, да бягам по-далеч, по-далеч оттам.

Пъргави каменари, запъплили по канарата, я просвредляха с бургии, удряха с големи чукове, заклиняха в пукнатините й лостове, къртеха я с упорити кирки. Изсипваха пълни колички с отломъци по урвата. Лавини от камъни, чакъл и пепел рукваха надолу грохотно. Шофьорите се повъртяха нервно с ръце в джобове, с цигара, забравена в ъгъла на устата. Някои от тях се запретнаха да къртят канарата и да тикат колички. Станаха весели като деца, увлечени в тая хамалска работа. Защото не им бе съдба. Не си вадеха всекидневния хляб от нея. Навярно и каменарите с безкрайна наслада биха покарали един камион. Имаше да почакам, докато тоя гранитен юмрук бъде разцепен, разтрошен с взрив и отмахнат от пътя ми. А през това време влакът можеше да замине.

Едва ли има нещо по-непоносимо от принудително спиране сред път. Всяка твоя клетка се бунтува против тоя застой. До преди миг ти сам си бил превърнат в движение, в скорост, а трябва насила да се върнеш в своята тежест, в своята неподвижност. Спиране сред път — това е удар, нанесен изневиделица. Колкото по-стремглаво си летял по пътя, толкова по-тежко е стоварен върху тебе ударът на застоя. Чувстваш един нокаут право в диафрагмата. От енергия трябва да се превърнеш в материя. А щом веднъж си се изтръгнал от веригите, приковаващи те на едно място, и си станал движение, ти не искаш да се връщаш обратно и да станеш покой. Трябва на всяка цена да продължиш да се движиш, да се движиш. Всяко внезапно спиране сред път боли остро като травма. Дори да те заобикаля най-красива местност, не я забелязваш. Взираш се само в грубите ръце: ще освободят ли скоро пътя? Дори никой да не те вика при себе си, никой да не те чака, ни една надежда да не мъждука в края на пътя ти, пак гориш от нетърпение: кога ще потеглиш отново? Нещо извътре, от самия ритъм на кръвта те тласка да бързаш, да не спираш, все да се движиш. Какво е то?

Застой. Времето спря. Тъкмо навръх 20-те ми години. Няма по-мъртва точка от спряно време. Съзнанието не може да приеме това и се съпротивлява с всички сили. Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер, когато се прибираш след напрегнат работен ден, как бие с учестения ти пулс. Застой. Значи преставаш да живееш.

Бях завъртяна от вътрешна магнитна буря. Против волята ми нещо ме дърпаше назад към познатия шумен делник. И в същото време по инерция се носех напред към неизвестния си ден. Сякаш бях забравила нещо горе и трябваше непременно да се върна да си го взема. Нещо, без което не можех да продължа пътя си. А какво точно, не знаех…

 

 

Слънцето на сутринта прогони скуката и всички тъмни мисли. Навярно ми се бяха присънили. Планините надигаха каменни гърди да поемат издълбоко ведрия въздух. Светът в един прилив от различни багри се вля в мене и ме направи пъстра извътре. Боите, които през нощта бяха удавници в мрака, сега бяха изплували още по-ярки и свежи, като изкъпани. И възкликваха всяка със свой глас. Една овчарска торбичка на бърдото пееше на два гласа: минзухареножълто и облачномораво. Хребети, сипеи, скали, гори, небе разгъваха безкрайни гами. Тия утринни новородени тонове и оттенъци са еднодневки. Вечер умират. Затова боите тъй лудо гъмжат, сияят, звънтят, докато е светло. Южното слънце изтръгва и от най-усойния камък някакъв топъл тон, присъщ само на него. Ако имахме достатъчно чувствително зрение, щяхме да забележим, че всеки ден се разпукват нови бои, които много приличат на вчерашните и все пак са различни. Под друг ъгъл ги озарява слънцето, през друга призма ги пречупва атмосферата, друг тембър им придава движението на вятъра и облаците. Гледай ги, докато бликат в светлината! Кратък им е животът. Всяка вечер умират неповторими еднодневки от багри.

Бързах към обекта. През моето утринно настроение причудливо се преломяваха боите. За пръв път откривах пъстрината на света. Някакъв нов гледец се бе отворил в мене и долавяше полифонизма на боите. Пресявах всички цветове с нетърпелив поглед за един-единствен: безкомпромисно белия. Още едно откритие: какъв безкраен регистър от бяло? Теменуженобяла пряспа на отсрещния връх. Нокътнобяло облаче над нея. Гипсовобяла вар, гасена във варница. Опушено-бели повесма вълна, провесени по плетищата на колибките да се сушат. Синьобели чаршафи, прострени край реката на припек. От жълтобелия лист, измачкан в ръката ми, който ми обещаваше среща, две-три думи, чак до едно невероятно бяло, най-живото, най-сочното, напоено с буйна кръв, затъмняващо цялата бяла гама: подранила цъфнала череша! Всичко това ме караше да изтръпвам като от намек за бялото, което търсех. Затова тъй кален и мръсен ми се видя камионът на шосето. Графът ме зърна отдалеч и угаси мотора. За един поздрав пестеше гориво. Никак нямаше вид на толкова старателен. Не бе успял да се избръсне. На челото му — син патладжан от побоя.

— Графе, ти си изпълни думата! Чух снощи твоето бутилково пиано!

Извърнах глава да не гледам недоспалото и обраснало, някак усойно лице на шофьора. Оставих зад гърба си едно тъмно петно в тая светла утрин. И веднага го забравих. Не предполагах какво ми готви той. Навлизах с жадни крачки в деня, който трябваше да бъде най-хубавият ден в живота ми. Пътеката ме срещаше с поздрави:

— Добро утро, Райно! Много си подранила!

В такова предпролетно утро дори в най-дълбокия изкоп е весело: обърнато небе в локвите, бели непостоянни облаци, слънце. С надежда и боязън погледът ми се луташе в навалица от цветове. Най-после се удари в бялото, което търсех. Прониза ме леден ток.

Бях заобиколила откъм голямото възвишение, където се подготвяше площадка за строеж на културен дом. Знаех, че архитектът ще го ръководи. Все чакаха да пристигнат планове от софийската проектантска организация. И все още ги нямаше. Аз бързах на ранина да му предам листа с чертежите, за да не си помисли, че го търся нарочно вечер. Пък и възможно бе да му дотрябват. Залисан с новодошла бригада, на която не знаеше какво да възложи, нервен, с ръбати жестове, той не ме забеляза. Тъкмо да кажа: „Забравил сте си при нас ей това!“, свърнах обратно. Достатъчен ми бе един бърз поглед, за да разбера всичко: не му трябваха чертежите, не бе и помислял за тях. Ризата бе смачкана. Същата, която аз снощи тъй усърдно изгладих. Тая смачкана риза ми разкри неговите нощни тайни.

Вървях към монтажа, както всеки ден, с нехайна момчешка походка. Даже си подсвирквах. Идеше ми да смачкам листа и да го хвърля в реката. Утринните багри ме раняваха. Светът се надвикваше с бои. Небето бе невъобразимо синьо. А долу, отразено в реката, то бе смачкано, нагърчено на безброй бръчки.

Представях си нежни женски ръце, които не работят. Дълги, изтънчени пръсти с искрящ маникюр. Прегръщат бялата риза, галят я, вкопчват се в яката, в шева около рамото, който аз снощи с такава мъка изгладих. Мачкат го. Впих загрубели ръце с ниско изрязани бледоморави нокти в ръждивите железа. Изкатерих се по колоната нагоре с чука в ръка. Виждах изминалата нощ. Свети само бялата риза, ослепително изгладена. Женски, змийско гъвки ръце с фосфоресциращ маникюр шарят трескаво по ръкавите, по яката, мачкат я, запретват я, опитват се да откопчеят копчето на врата, което аз снощи заших. Един болт в железата като голямо черно копче се клатеше неустойчиво. Започнах да го затягам в гнездото му. Но го виждах смътно. Пред очите ми се препречваха фини, издължени пръсти с лунен маникюр. Не могат веднага да откопчеят бялото копче на врата, дърпат го. Здраво е зашито. Най-после го изскубват заедно с нишки от плата, сякаш го откъсват с живо месо. Ръцете, гладки и меки, обвиват шията, трескаво я галят, отмахват яката, съвсем я смачкват. Обвих твърди, мазолести ръце около ръбестата и студена шия на стълба. Ето моя ръждив, железен любим! Опрях буза о режещия ръб на стоманата. Нещо вътре в мене залитна.

Мярна ми се една протегната във въздуха ръка. Опомних се. Рошлю се бе преметнал издалеч и бе прострял ръка към мене. Автоматично му подадох чука, едва не го изпуснах от разхлабилите ми се пръсти. Рошлю бавно и безмълвно отдръпна ръката си. Не му трябваше чук. Бе си въобразил, че мога да падна. Помня тая изцапана от желязна ръжда едроставеста ръка, протегната към мене. Но аз винаги сама се закрепях по стълбовете. Уж небрежно, той ме наблюдаваше под чорлав, паднал над вежда перчем. Отърсих се от мислите си. Васю, смъкнал челния рефлектор, ме питаше нещо. До съзнанието ми долетя със закъснител:

— Как върви изненадата?

— Хайде, че сън не ме хваща! — каза Горан, подал глава от кабинката на багера и захапал лакомо геврек.

— И апетит си изгубил! — подхвърли Рошлю отгоре.

Отекнах със смях, на който липсваше усмивка. Изобщо от всяка дреболия губя нещо в смеха си. Замахнах ожесточено с чука по железата. В такта на ударите затананиках пиянската песен на Графа:

— Ето ти концерт на пиано, пиано, пи-а-а-ано!

Но аз не знаех чии са тия тънки, дълги пръсти със седефен маникюр. На младата смугла жена на стария инженер или на някоя свободна девойка? И коя от двете е по-опасна — омъжената или жадната да се омъжи? При коя се чувства той по-свободен? Най-опасна е неизвестната съперница. Приписваш й всичко онова, което ти нямаш. А то е толкова много!

От тая сутрин започнах да виждам вероятна съперница във всяка срещната жена. Трепвах при всеки женски глас. Вглеждах се ревниво във всеки момичешки силует по скели, конструкции, шосета. Гледах през мъжки очи. Пъстрината на света ми действаше като върху млад, ненаситен мъж. В общежитието бях постоянно нащрек. Всеки женски поглед ми засядаше като стрела в гърдите. Сетивата ми се удвоиха: станаха едновременно мъжки и женски. Откривах непредвидена привлекателност под прашните забрадки и отпуснати дочени дрехи. Светът край мене изведнъж стана интересен и мъчен за обитаване.

— Ето ти концерт на пиано, пиано, пи-а-а-ано!

Удрях с чука и пеех като пияна. А шумовете обеззвучаваха песента ми. Тя ечеше в мене само като вибрация.

 

 

Изведнъж чукът ми онемя. Инженер Горов минаваше на обиколка. Винаги елегантен, зад лъснати кожени ботуши и спортно сако, зад свежо избръснато лице, зад очила, шеги и остроумие той криеше една растяща тревога. Аз я долавях с моите изопнати антени: тревогата дали ще се справи с огромния, свръхнапрегнат план. Инженерът заговори с бригадира. Вдигна изтънчена ръка на цигулар нагоре към разклатена стоманена греда:

— Държи се на една честна дума!

Бригадирът отвърна с постоянния си жест на припряност:

— Изпратените елементи не съвпадат! Губим време — сваляй, преработвай, пак качвай!

Без да се отвлича, бай Крум направи знаци на глухонемия Тасим. Момъкът кимна с разбираща усмивка. И се наведе да скъсява с големия трион стоманена част. Мускулите му набъбнаха от напрежение. Той не бе чул ни една агитаторска дума, ни един патетичен доклад, ни едно клетвено обещание, а работеше запалено. Глухонемият с порите на кожата си всмукваше строителната треска.

— Елементите не съвпадат? — инженерът остана като треснат. Дори не усети стърженето на триона по нервите. Едва сега прецени как се усложнява и затруднява нашата и без това тежка работа. А бригадирът досега не бе се оплаквал. Спазваше сроковете. Друг да бе на негово място, щеше да вдигне олелия оттатък планините. И ако инженерът не бе попитал случайно, нямаше никога да узнае как се мъчим. Всеки досег с едноокия майстор изненадваше тоя изпечен специалист. А колко всекидневни, всекичасни малки битки премълчаваше бригадирът! Едно минаване край монтажа изпълваше измъчения от съмнения инженер с тиха увереност.

Щом го забелязах отгоре, протегнах чука и насила го напъхах в ръката на Рошлю. Без да изпущам от очи спортното сако, се засмъквах като акробат от греда на греда. С котешки скок се намерих точно под носа на инженера. Познатият тъп удар ме прониза от пети до слепи очи. Пак майката земя ме плясваше, за да ми напомни, че съм нейна дъщеря и че съм родена да вървя по нея, а не да се катеря така високо.

— От небето ли паднахте? — сепна се Горов.

— Моля, само две минутки! — заговорих с жадна неотложност.

— На ваше разположение! — Той винаги се държеше подчертано вежливо, за да отстрани първобитните условия и да създаде впечатление, че сме в центъра на цивилизацията.

Отдалечихме се от шума. Прескочихме гърбици пръст, цяла костница железа, струпани дъски с наежени гвоздеи. Заобиколихме багера. Горан от кабинката ми смигна — помисли, че ще си изпрося отпуска. Откак бях дошла на строежа, не бях виждала майка си. Инженерът вървеше крачка назад, малко встрани. Наблюдаваше походката ми. Какво пък толкова? Момчешка, независима стъпка, която съвсем не се интересува какво впечатление прави. Улових с кожа, с цяло тяло погледа му. Една горчива усмивка прикрих в себе си.

Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледът на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: „Ти ли си?“ Пълен с противоречия — надежда и разочарование, възторг и критичност, любопитство и нехайство. Очите на ергенина откриват първо недостатъците. Погледът му сравнява, претегля на везни, не бърза. Пред него са безкрайните възможности на света. Ти си една от безброя. Какви чудеса още го чакат! Струва ли си заради тебе да изтърве целия свят? Твърде си малка на ръст за него. Твърде свободно се държиш, твърде си своеобразна. Нежененият мъж гледа и с подигравателните очи на приятелите си: какво ще рекат, ако се яви пред тях с такова момиче? Гледа и с придирчивите очи на майка си: как би посрещнала на своя праг такова момиче? Гледа и със своите дълго очаквали, полудели очи, които са си съчинили някакъв кинозвезден тип и го търсят в сънищата си. Блясъкът на тоя поглед винаги е помътен от капка катран: все не отговаряш на мечтата му, все не си негов тип, все с нещо не си подходяща за спътница в живота. А каква трябва да бъде спътницата му, питай го, сам не знае. Той все се опитва да те транспонира в утрешния си ден, да те промени, пречупи, нагоди според себе си.

А погледът на женения мъж е съвсем друг. Жаден-изжаднял. Забелязва преди всичко достойнствата. С точен прицел улучва най-хубавото, най-неповторимото, което ти имаш, и го абстрахира от всичко останало. Само това вижда и му се радва с една особена тъга и завист към щастливеца, който ще те притежава. Погледът на обвързания мъж е развързан от съображения. Още при първата среща се изпречва раздялата, невъзможността. Това го прави по-проницателен, по-интензивен. Той е изгубил безкрайните възможности на света. В тоя миг ти си единствена от безброя, достъпна само за окото. Ти за него ставаш чудото. Няма пресметливост в тоя поглед, няма претегляне на везни, няма страх от съдбовна грешка, няма примес на чужди погледи. Само жененият мъж те поглежда със собствени очи. И тия очи не се стремят да те променят по свой калъп, да те пречупят, не те отлагат за утрешния си ден, а те поглъщат такава, каквато си, и се радват на краткия зрителен момент. Истински може да те види и оцени само погледът на женен мъж. Но защо ти е? От неговото възхищение ти става тъжно. При такъв поглед предварително изживяваш изневерите на собствения си бъдещ съпруг…

— За какво се касае? — запита той с учтив глас, предполагащ паркет и вратовръзка.

Отбих поглед от неговия. Да би могъл оня да ме погледне с такива очи, а не тоя!

— Съгласете се да изнесете концерт пред работниците! Вечер… скука, пиянство и какво не… — замолих го с една подмолна увереност, че на мене няма да откаже, както на молбите на собствената си жена.

Инженерът се усмихна снизходително. По общежитиен навик се опитах да се вмъкна в неговата кожа:

… Ти, който си слушал от най-големи европейски подиуми най-прочути световни изпълнители. Ти, който си посветил най-съкровените си часове на музиката…

— Аз свиря само за себе си! — довърши гласно той.

— Ще бъде тъмно, под открито небе, все едно че сте съвсем сам. А за хората… Пръв концерт в Родо…

Той ме прекъсна в мислите си и някак се отдалечи:

Ти, който донесе цигулката си тук — в откраднати мигове да се спасяваш от пошлост и огрубяване…

Аз пресякох мислите му:

— Поне веднаж ни посвирете! Стига ни е бил по ушите Хасан ага!

Дори съжалявах, че в момента радиоуредбата бе повредена и не гърмеше от гнездото си в дървото. Той догони мисълта си в дирята й:

… Ти, който благоговееш пред всеки тон и полутон на Моцарт… Ти, който презираш дилетантските музицирания…

Гласът му едва прикри раздразнението си:

— Бих го сторил, ако можех… Но без пиано…

Тогава му поднесох една миловидна усмивка:

— Не ми се сърдете, снощи неволно послушах вашето изпълнение на Анданте от Осма соната… Още съм замаяна.

Женската усмивка има сила на удар, особено ако е придружена от ласкателство. Мислите на инженера видимо се отклониха:

… Ти, който жаднееш за романтика, който дойде тук, за да търсиш силни изживявания, който би дал всичко, за да върнеш поне за една вечер младостта си. Ти, който само в музиката изживяваш неутолените си копнежи. Защо да не посвириш за това момиче, което има най-хубавата усмивка на света?…

— И в монтажа ли сте така упорита? — гласът му бе почти склонен да се съгласи. Усетих как руменина нагря бузите ми:

— Какъв празник ще бъде! Първа среща с Моцарт… — Прибързах да тържествувам. Като чу за Моцарт, своя бог, той започна да се отмята в мислите си:

… Ти, който си нараним от най-малкия фалш, ти ще се изправиш пред трънските дюлгери, пред родопските говедари да им свириш Моцарт. На тях им дай шопско хоро!

— Инженерът не си гледа плана накъде е, ами взел да свири като щурчо! — присмя се той на себе си със светска непринуденост. А погледът му зад очилата бе прекосен от една неловка представа:

… Инженер в ролята на гъдуларин. Ще се изтъпанчиш ти, ослепително избръснат, в официалния си костюм пред барабите, които жадуват панаирджийски гайди и пищялки. Още при първото цигу-мигу ще се разкашлят колективно…

Аз имах резервна усмивка за всеки случай, но закъснях. Изведнаж той отсече с глас, който най-вежливо ми даваше гръб:

— Без пиано изключено! — и се отправи към друга бригада.

Останах с половин усмивка. Щом пред чуждия мъж нямаш сила, тогава пред своя си изгубена. Върнах се бавно към монтажа. Без пиано изключено! Отгоре ми се изсипаха ударни шумове, за да се опомня.

 

 

Ето как започна денят, който исках да бъде най-хубавият в младостта ми. Смачканата риза. Отказът на инженера. Денят се познава от сутринта. Не винаги. Има и изключение. Моят най-хубав ден ще бъде изключение. А какво слънце грееше! Това малко ли е? Слънцето се вля в жилите ми. С внезапна лекота се намерих най-горе на монтажа. Все пак нали видях възхищение в очите на един мъж? Това да не би да е малко?

Отвисоко гледах шарения свят. Багрите ликуваха. Вечерта бе още далеч. Всичко бе в мои ръце. Здраво стиснах чука. Сама ще си изкова деня и вечерта! Удрях с чука по стоманата. Напук на всички несполуки! Замахът на ръката ми бе млад и силен, излиташе с широка дъга, ечеше с голям звуков радиус. Стъпила бях на гол железен клон, от който пак започна да никне моят безпричинен смях.

Внезапно изскочи вятър. Облаци се издуха като прострени ризи на хоризонта. Усмивката на реката посърна. Повехнаха багрите. А смехът ми клокочеше все по-пъстър. Това променчиво време и тоя мой шантав смях на изблици — всичко бе парола на пролетта. Рошлю недоумяваше: какво ме прихваща? Ту се олюлявам от мъка, ту от смях. За времето е позволено да бъде променчиво, колкото си иска, а защо за човека е недопустимо?

Чукове с различна големина удряха железа с различна дължина и изтръгваха разнокалибрени тонове от тях. Сякаш биеха камбани на катедрала. Някой плътен звън се отронва рядко, изтежко, екливо. А други малки, скокливи чукчета сипят ситно-ситно звънтене като през сито. Понякога се юрнат удари един през друг, като че ли стадо с хлопатари наваля от върховете и всяка хлопка носи свой тон в гамата. Но най-сладък е звукът, който извира от собствения ти удар. Сякаш самият ти пулс звънти и ехото му откликва. Колкото по-нависоко стъпиш, толкова по-звънко и по-надалеч ехти твоят чук, толкова по-широко отваряш простора. Понякога режещ шум се впива в тебе като пила. Стърже направо по голи нерви. Това е съпротивлението на стоманата срещу човешката ръка. Шумът превръща познатите гласове в непознати, докато ги заличи съвсем. И майка ми да дойде, не би могла да ме повика. Понякога отгоре ти рухва цяла планина от шумове. Трябва да се държиш крепко за някакъв свой постоянен звук, за някакъв вътрешен свой тон, за да не те премаже грохотът. Влюбеният е най-защитен от шумотевицата. Той като глухар не чува нищо друго освен трепета в себе си.

Сега бях неуязвима от шумовете. Те минаваха през мене, процеждаха се като през филтър през това мое странно настроение и звучаха с една мекота и дори мелодичност, която само аз можех да доловя. Движенията ми бяха отчетливи, работата ми спореше. Рядко съм постигала такъв ритмичен автоматизъм. Мисълта ми бе освободена от уморителния, непрестанен контрол върху ръцете. Както работех, взривни хрумвания ме отпращаха високо в облаците.

Добре разчетени удари с чука… Ранната пролет мирише на вар. И това я прави особено свежа. След работа ще се спусна да се измия на реката, ще потопя нозе в ледената вода и цялата ми умора ще се оттече с вълните надолу. Ще изляза освежена, заруменяла. Ще припна по стръмнините. Планинската река ще влее в мене своята пъргавина и палавост.

Отпуснах чука. Наместих болт в гнездото му, започнах да го затягам с монтьорския ключ… Довечера ще отида на производствено съвещание. Рядко съм зървала архитекта по събрания, той все бяга. Ако и тоя път го няма, ще се измъкна незабелязано. Ще го открия на всяка цена. Къде? Някъде под небето. Това небе иде с облаци, ветрове, птици отвъд планините откъм Бяло море. Прелетно, презморско небе. Лети над самите ми рамене. Да протегна ръка и ще го хвана. Пък може би небето е неподвижно, а аз летя, аз съм прелетна.

Елементите не съвпадат, гредите не се срещат. Рошльо, подай насам нивелира!… Ще го спра с една усмивка. Преди да се е съвзел, ще му нанеса втори удар: „Обикалям баирите, за да ви срещна случайно!“ Той ще се озадачи дали не го изпитвам. Ще бъде принуден да отвърне на дързостта ми с дързост: „За по-сигурно случайните срещи се назначават!“

Спокойно, да не трепва ръката ми с нивелира. Рошлю ми няма доверие и наднича. Мехурчето в тръбичката бавно-бавно се уравновесява… Ще му подам смачкания лист, добре че не го изхвърлих! Ще му кажа: „Така ли си пилеете чертежите?“ Ще чуя пак присмехулния глас. Какво ли ще отговори? Някаква шега. Едва ще се удържа да не прихна. Самият му глас е шега. Звуковата му нагласа е иронична. Той във всичко внася насмешка, за да се спаси от официалната скучна тържественост. А може би аз му се виждам такава смешна. С тая остригана коса…

Винкелът даде отклонение. Обратно разхлабвам болта. Рошлю помага отсреща с поглед… Ще срещна погледа му. Да бъда готова, да не се изненадам. Под тъмни сключени вежди — светъл поглед с една пъстра присмехулна искра. С ирония са пропити думите му, очите, мислите. Иронията просто влиза в химическия състав на клетките му. Какъв е той? Интересът ми към него расте въпреки волята ми, изпълва ме с предчувствие за неизбежност. И страх. Нима и любовта в мене се заражда със страх?

Пак проверка с нивелира. Съвсем леко отклонение. Бавно-бавно изправяне… Към гората ще ме поведе. Къде другаде? Вилнее вятърът. До довечера съвсем ще се развихри. Облаци, клони, сенки, планини — всичко лети, всичко е прелетно. „Къде отиваме?“ Вятърът ще заграби думите ми. Той едва ще ги улови в движение. Ще дойде близко до мене, за да ме стигне гласът му: „Не е ли все едно?“ Това ще ни даде материал за съвместно мълчание.

Подготвителни удари с чука. Рошлю ми подава болт. Прихващам с пръсти главичката на болта, нагласям го в гнездото му… Ще вървим с още независими един от друг стъпки. Аз няма да вървя, вятърът ще ме носи. Право към хукналите еленови рога на гората. Ще заглъбнем в развълнувани сенки. Дърветата ще се хвърлят едно към друго в обятията си. Ще направя усилие да се изскубна от тоя полудял пролетен вятър: „Да се връщаме, студено ми е!“ И ще присвия рамене за убедителност. „Много ли ви е студено?“ В мрака по гласа му ще видя, че се кани да ме прегърне. И ще ме завие в прегръдка. Под кое ли дърво? Обади се, дърво!

Замах с широка дъга. Удар с чука. Планината отеква… Изведнъж сред разногласицата от шумове ме прониза един тревожно жълт, тютюнев тон. Отдалеч ми се мярна русата журналистка. Пак обикаляше обектите. В косата й тлееше менливото слънце. Внезапен проблясък на женско ясновидство ме озари. Тя е! Никоя друга, само тя! Тя е била снощи или ще бъде тая вечер, или утре вечер! Ушите ми писнаха от тоя жълт, неопровержим тон.

Замахът ми стана несигурен, дъгата му започна да се колебае във въздуха, ударът — неточен. Сега цяла бях просвредлена от шумовете. Носех ги в себе си като пресни, тупащи рани. Проклетото ми настроение се промени: от филтър, който процеждаше грохота и го превръщаше едва ли не в музика, сега стана усилвател, който изостряше до непоносимост всяко звънване на железата. В мене отвред се забиваха безброй стоманени остриета, които аз не можех да изтръгна от себе си. И най-пронизителен от всички бе жълтият разяждащ тон. Всички багри и шумове наоколо се събраха в едно интензивно, натрапчиво, проглушително жълто.

На това отгоре упорито си повтарях, че днес трябва да бъде най-хубавият ми ден, най-хубавата вечер в младостта ми!

 

 

Седях в камиона върху куфара сред суматохата на застоя. Мъчех се в себе си да въдворя ред. Спряно движение, то значи спряно време. Как стана така, че времето за мене спря? Бях допуснала някаква грешка. Но каква? Това спиране ме изпълваше с растящо безпокойство. Въздухът бе продран от викове на камъни, които падаха към пропастта. Звънтенето на чуковете по твърдата скала бе така святкащо, че се чуваше как изхвърчат искри. Но това искрящо звънтене и сгромолясването на отломъците по урвата, и човешката глъчка ми звучаха като тишина. Ушите ми бяха опустели. Носех ги като преобърнати, изпразнени джобове. Липсваше ми оня проливен шум на железата, който от сутрин до вечер на монтажа плющеше върху мене и караше всяка моя клетка да резонира.

 

 

Всичко стана независимо от мене. Дълго чаканата вечер. Ни веднъж не се обърнах към задната пейка. Това ми струваше енергия, която, ако би се впрегнала в полезно действие, би запалила поне още една електрическа крушка в полутъмното помещение. Непрестанно стягах и удържах мускулите на шията си като юзди на буен кон, да не се извърти назад към новодошлата. Погледът ми устоя докрай. Но през цялото време я наблюдавах с някакво трето око на тила си. Най-отзад сред кални дочени панталони, варосани зелени якета и превити от умора плещи седеше журналистката. В полуздрача тютюневата й коса фосфоресцираше.

Смътно дочувах доклада на шефа с неговия лайтмотив: „Да бдим!“, от който в черепа ни се появи пукнатина. Когато той ръководеше събрание, чувстваше дълг да го проточи до безкрайност. По изключение тоя път архитектът не бе избягал. Нещо ме стрелна: защо бе дошъл? Стоеше небрежно облегнат на стената, подпрял блокче о гърба на плещест работник, и драскаше с отсечен замах. Откъсна един лист и го пусна между скамейките. Листът тръгна от ръка на ръка. Хората се смееха в яките си. Най-сетне стигна до мене. Карикатура на шефа: небръснат поради претрупаност, рошав от насрещни ветрове, замахвал ръка на вожд, отворил речовита уста. Не можах да се удържа от усмивка. Вдигнах поглед. Срещнах неговия. Пак удар на изненада. Не харесвах мъж със сини очи! Колко се бях гласила за тоя миг, каква артилерийска подготовка за дързост и усмивка. А изведнъж дори полуусмивката ми се отля. Лицето ми се вкамени от сериозност. Най-малодушно отбих поглед от неговия. Заслушах се в доклада с внимание, за което заслужавах орден първа степен. И пропуснах мига. Дълго дебнатия миг!

Помъчих се да надзърна през нейния гостуващ поглед. Всичко се обърна наопаки. Хората се прозяваха. Да им говорят за грижите, които полагат за тях и за бъдещето на децата им, пък те да се прозяват. Но тя не знаеше какво е умора от свръхнормен труд и от катерене по стръмни пътеки. Не можеха да се преборят с прозявката. Самият патетичен глас на докладчика им действаше сънотворно. Инженер Горов в президиума вежливо се стараеше да измени прозявката си в усмивка. Сега архитектът пусна карикатура на заспалия бай Темелаки. От ръка на ръка я предадоха до него, сбутаха го с лакът да се събуди. Майсторът се сепна, вгледа се доволен в рисунката и вече не я изпущаше от ръце: ще я изпрати на жена си. Те всичко изпращаха на жените си: надници, медали, многотиражка, в която Мирон пишеше накратко за тях.

Между отегчените дремещи лица само лицето на глухонемия Тасим бе съзнателно. Погледът му жадно се взираше в оратора, по мърдането на устните му да долови какво говори толкова дълго и запалено. Обръщаше се към другите да прочете по лицата им загадъчния смисъл. Недоумяваше защо дремят. Вярваше, че кой знае какво интересно нещо става, а той не може да го чуе. Пак ме порази птичето лице на Евтим Свраката, седнал близо до поета Мирон и протегнал човка да клъвне нещо. По това лице нямаше и сянка от отегчение. Наистина ми се стори лишено от най-човечното.

Следваше още едно разтегнато слово: назиданията на агитатора бай Спиридон. Навярно в очите на журналистката той изглеждаше ваятел на епохата. Всички усетихме, че ни изтръпва опашката от седене. Той непременно трябваше всичко да разясни. За него разяснителната работа бе по-важна от самата работа. Отчиташе я с точки, показатели, проценти като материално производство. А на всички нас отдавна бе ясно какво ще ни разяснява. Архитектът направи най-сполучлива карикатура на него. Дори физиономията на агитатора бе разяснителна.

— Брада ми поникна! — прошепна Рошлю така, че всички да чуем.

Накрая бай Спиридон завърши:

— За нас историята ще си каже думата!

— Или ще ни изтрие с гумата! — Мирон мигновено римува реплика. Издадените лопатки на гърба му се надигнаха като неразвити криле.

Избухна смях. Хората изведнъж се разсъниха. Евтим Свраката извади джобното си тефтерче. Само агитаторът мигаше забъркано. Не знаеше дали може да се засмее. Откак болният парторг бе изпратен на лечение, бай Спиридон нямаше с кого да съгласува смеха си. Често бе изправян пред такива неразрешими затруднения. Предпочете да се направи, че не е чул.

За един-единствен образ не можах да разгранича своя от нейния новодошъл поглед. Разискваше се някакъв въпрос, свързан с работата на архитект Влад Радев. Както очаквах, той скри димящата си цигара в шепа зад гърба, а мислите си — зад шега. Всички отекнаха със смях. Само аз закъснях да се засмея. По мургавото му лице бе заиграло отражението на една загадъчна усмивка, изпратена му от сянката на задните редове, където седеше другата. Погледите им се срещнаха и дадоха искра в мене. Той видимо се преобрази, цял облъчен от нейната усмивка.

Мълния ме прекоси от глава до пети и ме тласна извътре към тая непредвидена стъпка. Станах, промъкнах се между варосани плещи и гърбове, гледайки надолу пред себе си по тесния проход между пейките, уж да не настъпя скупчените нозе, а всъщност се боях, ако вдигна очи, чуждите погледи да не ме прочетат до дъно.

Насочих се право към задната пейка.

 

 

— Добре дошла! Значи пак между нас! — не познах собствения си глас.

Застанах пред младата журналистка. Гледах я отблизо, без да я виждам. Когато седях с гръб към нея, по-ясно си я представях. Сега очите ми замъглени се суетяха, търсеха трескаво някакъв страничен предмет, някаква случайна тема, за да се вкопча в нещо и да подхвана разговор. Но не съзирах нищо, ни едно стръкче на хрумване, сякаш бях стъпила на необитаем остров. Мълнията извътре ме овъгли. Исках да говоря, да говоря, да омотая и вържа новодошлата с думи, да я стегна през ръцете и нозете с думи, да запуша устата и очите й с думи, да не се отделям от нея, да не я оставя тая вечер да разполага със себе си. Очите ми бягаха от сивия втренчен, поглъщащ ме като мъгла поглед. Тя с женска прозорливост предугади нещо.

— Пак ли ще ми откажете? — мек алтов глас, отглеждан в стая, ме обгърна нежно и изправи на нозе. Разтопих се от благодарност. Тъкмо в най-неловкия миг другата ми се притече на помощ. Стори ми се дори, че можем да станем приятелки. Как сама не се сетих, че при вчерашната ни среща журналистката настоя за един по-дълъг разговор?

— Тоя път сама идвам при вас — хванах се аз за протегнатия клон, за да се измъкна от хлъзгавата стръмнина и да стъпя на твърда почва. Другата не скри тържеството си:

— Да идем тогава в квартирата ми. Там на спокойствие ще ми разкажете от игла до конец патилата си в Родопите!

Изведнъж клонът, о който се бях вкопчила, се откърши и аз усетих как политам още по-неудържимо по наклона. Да разкажа всичко! И на кого? Тъмна пропаст зина под мене. Връщане назад нямаше. Тръгнах като дърпана със синджир след скокливата походка на младата столичанка. Мъчех се да не се поддавам на нейния увличащ, ситен, изработен ритъм. Вървях не в крак с нея, подчертавайки своите независими, едри, момчешки стъпки, придобити от дълго ходене с панталон и с нисък ток по изрътените самотни пътеки. А предизвикателният ритъм на походката пред мене не се наруши от калта, грапавините, вятъра и мрака на планинската вечер. Какво значи автоматизъм на кокетството!

Мисълта ми шареше опипом наоколо по люлеещите се сенки на дърветата, дано се хване някъде и задържи. Но се плъзгаше надолу по ронлив сипей. Вчера хитро заобиколих настоятелните покани на журналистката, прикрих се зад заетост, издърпах се почти от ръба на тая пропаст с помощта на бай Крум. А сега сама се подхлъзнах в нея. Какво да измисля, как да се изкатеря с нокти и зъби назад към прежното си спокойствие? Но там, на старото ми непристъпно място, нямаше вече спокойствие. Там удряше мълнията, която пак щеше да ме събори извътре към наклона.

Заобиколихме изкопите, изкачихме хълма и залъкатушихме по пътечки между двуетажни дъсчени постройки, където бяха настанени семейни инженери. Светлинки иззад грижливо сдиплени цветни пердета даваха различни оттенъци на домашен уют, сигурност, защитеност. Почувствах се още по-изоставена, самотна, като дърво, ударено от гръм. Ето моята вечер, която чаках с такъв трепет! Без да изоставам назад, сякаш привързана с къс синджир, следвах ритмичната походка на другата. Поставях него на своето място. Сама ставах той. Гледах през неговите жадни очи. Влюбвах се като млад мъж. Представях си просто с мускули, с кожа, с двигателни нерви как той би тръгнал след тая мамеща походка и не би се върнал никога вече назад. Направих едно неволно откритие: влюбената жена включва в себе си и съществото на любимия. Тя е повече мъж понякога, отколкото самият той.

Пред нас се изпречи разкопан канал и преметната дъска над него. Гъвкавият силует се спря за миг поколебан. Аз минах напред, стъпих крепко на олюляващото се мостче и тук се почувствах по-уравновесена. Подадох й ръка, както би направил той. Усетих доверчивата мека длан в своята, изтръпнах до петите и гордо я прехвърлих над зиналия мрак на канала. Усещах остро до болка как той би я извел над всички опасни ровове и пропасти, по всички колебливи висящи мостчета в Родопите. И как покорно би тръгнал след нея, където и да го отведе. Защо? Не знаех точно. Може би защото тая походка носеше далечния отвъден ритъм на градски тротоари, модерни танци, високи игловърхи токчета, паркет и концертни зали, музика и изящество, на всичко онова, което тук нямаше.

Още по-парливо ме прекоси мълнията и ме блъсна с все сила от мрака към светналия прозорец. Седма постройка, горен ляв етаж. Тук вниманието ми трябваше да тъче на няколко стана: да владея издайническото си лице, да заговоря с домакинята, спомняйки си точно как съм говорила с нея по-рано, да бъда непринудена, естествена. Най-трудно сега ми бе да бъда естествена.

 

 

Горова ни посрещна с пресилено гостоприемство, което прикриваше умора и пресита от неканени гости. Чух гласа си из далеч като през стена:

— Съвещанието ще продължи до късно!

— Ах, значи мъжът ми ще закъснее. Както винаги. Първо за вас ще приготвя вечеря.

Впих поглед в износеното лице на тая жена. Мисълта ми се вкопчи като удавник в нейната мъка, за да се изтръгне от моята.

Жена на инженер. Мъченица… Често нахлуят неканени гости от София: шефове, ревизори, контрольори с чанти в ръка. Работниците ги наричат чантаджии. За тях няма предвиден хотел. И жената хуква да вади чисти чаршафи, които е прала чак долу на реката и се е връщала с мокри, пляскащи прасците поли, с моравосини ръце от ледената вода. Тича, гощава прегладнели от пътя шефове, дошли да критикуват мъжа й, че не е изпълнил предсрочно плана, за да се отчетат те по-горе и да се отличат с по-големи заслуги. Задъхана се старае да им угоди, да поддържа печката с последните дръвца, събирани от гората, да се усмихва с последни сили. А те хубаво се стоплят, нахранят, пийнат, наспят се на тишина, заран се измият с водата, която тя е донесла в тъмни зори далеч от едва сълзящо кладенче. И се провикнат:

— Абе вие тук царски живеете! Каква гледка! Какъв въздух! Какъв апетит се отваря, как сладко се спи нощем, как бодър се събужда човек! А само се оплаквате от несгоди!

И с приповдигнато настроение обикалят обектите, изкалят се, измръзнат от вятъра, изморят се от стръмнините, смръщят се, открият навред нередности, разкритикуват строителите на общо събрание, засрамят всички пред всички и си тръгнат за София, горди от себе си. После дълго разказват какви трудности изтърпели по пътя, как се спукала гума, как тропали нозе да се сгреят на шосето, как тикали колата по нанагорнището и как геройски издържали. А там еди-кой си инженер се огънал, бои се дали ще преизпълни плана. Добре че отидохме да го стреснем!

Жената се надява след голямото й гостоприемство шефовете да са благосклонни и да се сетят, че е време да върнат мъжа й в града. Жените така се стремят към града! Разбира се, някой ден все ще го върнат. Може би прославен по цялата страна, награден, знатен. Но дотогава тя съвсем ще се износи по затънтените планини. Мечтаният далечен град ще я причака с още по-голяма мъка. Там ще види тя как е загрубяла, повехнала, изостанала. А зажаднелите очи на прославения й мъж ще бъдат замаяни от града, от промените в женската мода, в танците, в прическите, ще бъдат ослепени от младостта и свежестта…

— Не, благодаря! Вечеряхме преди съвещанието в стола… Какво ли?

Да ме убият, не помнех какво съм яла. Боричках се с мълнията в себе си, опитвах се да я потуша, да я изхвърля навън в мрака, да я запокитя вдън земя, да затръшна зад нея вратата. Но подмолното счепкване я разлютяваше още повече. Тя заплашваше да ме повали, да ме впепели, да ме унизи и направи смешна. Цяла горях като в треска в хладната предпролетна вечер. Несполучливо имитирах всекидневния израз на собственото си лице.

Домакинята ни остави сами. Бележникът се разтвори върху бялата покривка на масата, за да ме нагълта дума по дума, признание по признание. След всяко пътуване из тоя край Димана Димова публикуваше серия очерци. В тях целите Родопи бързо се окичиха с щастливи усмивки. Не й завиждах на професията. Трябваше да изцежда капка по капка откровеност от хората. А за мнозина двуличието бе самозащита.

— Искам да си поговорим като жени! — стайният алтов глас опипом налучкваше доверието ми. — Завиждам на смелостта ви. Аз на земята се чувствам колеблива, а вие горе във въздуха сте непоклатима. Във вас открих една надежда и за себе си. Как сте постигнали това?

Търсеше да докосне струната на гордостта ми. Не ми хареса това начало. Не я гледах в очите, при все че тя настойчиво ловеше погледа ми. Правех се, че не забелязвам това.

— Когато дойдох тук, нямаше много жени на строежа. В началото срещах трудности, но постепенно ги преодолях! — отвърнах с уклончив глас.

Тя кимна. Общите фрази са дадени, за да скриеш мислите и чувствата си. Но лицето ми още не бе усвоило общ израз. Въпреки волята ми то говореше повече. Другата се опитваше да прочете по него премълчаното.

… Единствено момиче между толкова мъже, сурови и груби. Погледи отвред. Всяка пътечка крие засади от погледи. Всяка твоя стъпка се препъва о погледи. Всеки жест се заплита в погледи. С най-малко непредпазливо движение можеш да ги предизвикаш. Трябва да станеш укротителка на погледи, да ги заставиш да свикнат с тебе и да те уважават. Да ги опитомиш. Но това не е било най-трудното…

— Облякох дочен панталон и си отрязах косата — насила изскубвах от себе си думите.

Другата стрелна с женско, непропускащо око късите ми коси, взели формата на вятъра. Позна, че сама съм ги стригала. Че с тях съм отрязала мъжки погледи и помисли. Че съм отрязала нещо съществено от себе си. В името на какво? Че съм потърсила съответна походка за панталона и за късите коси. Но че това не е било най-трудното…

— Най-трудното бе преди това. Докато се измъкна от къщи. Нали съм единствена дъщеря. Майка не искаше да чуе. На младини се е натеглила по селата като учителка. Казах й, че нашето време изисква жертви от всекиго…

Другата пак кимна. А погледът й съобразяваше:

… С общи фрази момичето си е послужило дори пред майка си. И от нея е искало да скрие нещо. Жената не е пущала детето си да гази кал и да дивее. Защо е тръгнало толкова далеч? Защо е избрало най-опасния занаят в най-затънтения край на страната?

Но тя не знаеше, не можеше да знае, че всеки един от строителите си има някаква скрита причина, за да дойде тъкмо в тая пустош. Някаква мъничка тайна, за да обърне наопаки потока на дните си. Но никой не се разкрива. И пред най-близкия дори. За пред майка си аз намесих повелята на времето, за да бъде по-трудно да ми възрази. Но каква бе истинската причина? Защо мои другарки не са дошли, а само аз?… Нейните замислени сиви очи ме поглъщаха като мъгла.

Разговорът се запъна още преди да започне. Така си и знаех. Лицето ми се затвори. Погледът на другата ме подлагаше на разпит. Не обичам разпитите. Без да ме питат, мога да се изтърва и да кажа повече от нужното. Но когато ме изпитват, устата ми се заключва. Тя забеляза, че крия нещо наранимо. И пак кимна. Това неуместно кимване потвърждаваше собствените й догадки за мене, а не моите думи.

 

 

Отскочих на друга тема, за да отклоня вниманието й.

— Никога не бях идвала насам. В началото тия бърда ме стегнаха като с бъчварски обръчи. После неусетно свикнах.

Какво ли й разправях? Тя си нямаше представа как изглеждат тия планини, когато идваш при тях за дълго. Гледала ги е през съвсем други очи. През очи на пътешественик, дошел за ден-два да се освежи и обогати с екзотични впечатления. Пред нейния безгрижен поглед са се изправили романтични, високи, задгърбили се един друг ридове, които затулят някаква загадка. Шосето тясно, прорито от порои и коловози, се вие нагоре и се вглъбява в мълчалива легенда.

А пред моя поглед, обречен на дълго съжителство с планината, се нижеха плешиви, саможиви хребети. Натовареният с торби цимент камион едва-едва изпъпляше по стръмнината, завиваше неповратлив над самия ръб на пропастта. Какво усилие и напрегнато внимание изискваше това от шофьора! Все ми се струваше, че тромавата кола ей сега ще се прекатури по отвесната урва. Моторът ръмжеше проглушително, подсърден от нанагорнището. Щом изкачването бе така трудно, как ли труден щеше да бъде самият строеж, който ме очакваше по тия върли чукари и ярове!

Мисълта ми зави на друга страна. И там, в камиона, и тук, пред разтворения бележник, навред — страх. Насаден в мене още от детство страх. Растящ заедно с мене страх. Дрешките ми окъсяват, обувките отесняват, момичето се източва нагоре и очите му стават все по-големи, разширени, не могат да поберат растящия страх. Някой случайно ме попита: „Момиченце, как се казваш?“ Аз онемея. „Нямаш ли си име?“ Страх от собственото ми име. Страх от самото му звучене: Райна Стаматова. Ето, и сега ще трябва да произнеса пълното си име. Перото спря изчаквателно. Продължих нарочно с излишни подробности, за да отдалеча главното.

— Шофьорът бе Графът, познавате ли го? Искаше да ме уплаши: „В миналото тук са изпращани на заточение най-опасните бунтовници. Не всеки може да издържи по тия диви чукари!“ И наистина. Хребет след хребет, все по-отчуждени. Зъбер след зъбер, все по-непристъпни.

… Излишни са били предизвикателствата на шофьора и на планината! — заключаваше погледът на другата. — Това момиче на своя глава е скъсало с удобства, градски навици и дом. Доброволно е решило да дойде тук, колкото и тежко да е. Нещо по-тежко го е тласнало насам. Само̀ е търсило най-суровия и отдалечен край. Това личи от доброто му самочувствие. Достатъчна е мисълта, че сам си избрал трудния си път, за да имаш повишено самочувствие…

А тя не знаеше ли, че човек понякога се държи гордо и нахакано, за да прикрие липсата си на самочувствие? Но какво се заплеснах да й описвам тоя унил пейзаж? Тя го виждаше приказен. Може би тя имаше право. Само незаинтересованият поглед може да види някои красоти в света, скрити за обикновения, затулен от грижи и задачи поглед. Все пак моите очи на участник имаха едно предимство пред нейните очи на съзерцател. Аз бях уловила с тоя мой заангажиран, уплетен в задължения и тревоги поглед нещо, което тя със своите свободни, възторжени очи бе пропуснала:

— Планините за мен са нещо повече от красива гледка, те са изпитание. Стръмнината е проверка за моята издръжливост. Височината ме изправя лице с лице с вятъра, жегата и мраза. Голият сипей ме заплашва с жажда. Планинският изглед за мене е четириизмерен: той е не само пространство, но и време. Голямата отдалеченост за мене се мери с дните, през които писмото на майка ми пътува, докато стигне до мене. Тъжната изостаналост на родопския бит за мене означава години, години, през които трябва тук да работя, за да се промени животът. Всеки зъбер е предизвикателство за усилия, за мускулно и душевно напрежение. Всяка пътечка, по която аз тръгвам, е поставена задача със срок. Бурята, която поваля вековни дънери и току-що изправени монтажни стълбове, за мене е дивата съпротива на природата срещу моята ръка. Затова аз възприемам не само планината, но и себе си чрез нея. В това стълкновение с височината се сблъсквам с несъвършенствата на своето тяло и психика. Планините изтръгват от мене неподозирани сили и енергия. Поставят ми немислими препятствия и с това разширяват вътрешните ми граници. Планините събуждат най-доброто в мене, което можеше цял живот да остане приспано…

Нейната ръка се забави озадачена. Журналистката с дебнещ поглед се опитваше да ме улови. Събудих ненужен интерес. Как разсъждава едно просто момиче! Нейното кимване започна да изостава. Предположенията й за мене не можеха да ме догонят.

 

 

Хазяйката се вмъкна плахо като в чужда стая с чиния зимни ябълки, дребни, бледи, едва успели да заруменеят. Сякаш внесе на поднос скъдната усмивка на зимното слънце. Домакинята излезе на пръсти и потъна в кухнята под нисък, смазващ навес на простряно пране.

— Исках да стана върхолаз на всяка цена! — продължих аз, понеже разтвореният бележник като гладен пес искаше да бъде хранен непрестанно, да бъде натъпкван с думи, думи. — От училище ни водиха на екскурзия в Димитровград. Там видях високо в облаците съветската върхолазка Лидия Кудрявцева. Това бе съдбоносна среща за мене.

Другата претегли с примижал поглед тия мои думи и тона, с който ги произнесох. Не тежаха достатъчно, за да уравновесят тежестите на доброволното изгнаничество. Тя долови, че има нещо друго. Димитровградската среща бе само подтик. Усетих, че пак будя излишен интерес и се отдалечих:

— Да опитаме ябълките!

Впих зъби в плода и устата ми се напълни с прохладен, тръпчив, свеж сок. Да не вярваш, че има горчивини в тая земя, където дори през март можеш да вкусиш такива сладки плодове. Димана след ябълката запали цигара и се усмихна. Алтовият й глас, засенчен от дима, стана още по-здрачен:

— Е, да тръгнем по шаблона — от самото начало!

Загледах се като в хипноза как между нежните дълги пръсти с перлов маникюр се преде лилавата нишка на дима. Дали това не бяха същите пръсти, които са смачкали ризата му? Поставих него на своето място. Станах за миг той. По жилите ми рукна наркозата на тютюневия мирис, извиращ от тънките й, потръпващи ноздри. Без да съм пушила някога, изпитах как жаждата на пушача да всмукне от цигарата ще прелее в жажда на влюбен млад мъж да изпие устните, които докосват тая цигара. Димът подлюти погледа ми, задави дъха ми. Нов пристъп на мълнията ме просвредли цяла извътре.

— Как ви приеха на монтажа? — запита тя, за да ми напомни докъде бяхме стигнали. Трябваше да внимавам, да не я оставям да ми задава въпроси.

— Да, да, приеха ме… — Споменът за лазенето по монтажа ми възвърна равновесието.

— По една случайност! Заварих на обекта неколцина върхолази от Димитровград. Веднага си личат. Видиш ли някой наперен, да знаеш, че е димитровградец. Те считат тоя още нероден град за свой роден град. Погледнаха ме като някаква мравка. Наблюдавах ги как разковават с тесли огромни сандъци и вадят разни метални части. Дават си вид един пред друг, че всичко им е ясно, но ми се стори, че и те като мене недоумяват пред тия гигантски ребра и прешлени като пред разсипан гръбнак на някакво допотопно чудовище, което трябва да сглобят, без и насън да са го виждали. Пред тежките железни части цената на слабите ми женски ръце съвсем спадна. Почувствах се излишна и смешна. Щях да стана още по-смешна, ако си тръгнех веднага. Но вътрешно си бях почти тръгнала… И в тоя миг стана чудото. Бригадирът задърпа един грамаден сандък с катранен надпис: „Болгария. Родопы“. Дърпа, дърпа, не може да го помръдне. Отвътре изскочи рошав хлапак със синявица под окото. По дрехите му — полепнала слама от опаковката. Димитровградци се присмяха: „Бай Круме, нови кадри!“ Бригадирът се сопна: „Ей ти, Рошльо, какво правиш тук?“ Оттогава му остана прякор Рошлю. Младежът небрежно изтърси сламата от себе си и му обърна гръб. Аз се примъкнах край железата към бригадира. Но той още бе залисан с хашлака: „Тебе питам, кой си, какво правиш в сандъка?“ Рошавият отвърна с пренебрежение: „Намерих свободна квартира!“ Тръгна си бавно, дъвчейки угаснала угарка. „Няма ли за тебе общежитие?“ — разпитваше строгият бригадир. — „Аз в общежитие не вирея!“ — „Къде работиш?“ — „Търся си достойно място!“ Бай Крум има слабост да изравя под дърво и камък пропадналите, за да ги превъзпитава. Втурна се след безделника, сякаш сам търси помощ, а не да помага на него. Дръпна го за пеша: „Слушай, я ела при нас! Такъв здравеняк ни трябва!“ Рошлю след надменно колебание благоволи да приеме. През това време аз се осмелих: „Щом търсите работна ръка, ето и аз!“ Очите на бригадира се спряха върху мене. Изтръпнах. Едното му око, студено, втренчено, а другото — добро, тъжно. После разбрах, че едното е изкуствено. Той ме изгледа, сякаш съм изпратена от небето, и ме прие в бригадата.

Сянка прекоси гласа ми. На тоя човек дължах всичко. По-добре да не бе ме приел на работа. Отде да знае той на кого става учител? Отде да зная аз на кого се облягам? Да се зарея чак тук на края на географията и да налетя тъкмо на него. Чак после разбрах, но бе късно.

— Забелязах, че грижа му създавам не аз, както очаквах, а оня, Рошлю от сандъка. Дрехите му — просмукани с машинно масло и кал, лицето — мърляво, недоспало, на щипки от студ, синя краставица под окото. Изпод таралежа на сплъстени коси, пропълзял ниско над челото, святкаха два зачервени, озлобени въглена. Страх да те обземе. Бай Крум се сопна и на момчетата: „Ако някой го обиди, ще го изхвърля от бригадата!“ Скоро го потърси милиция. Някаква тъмна пиянска история. И досега не се разбра точно. Сбил се. Едвам не претрепал някого. Буйна глава като косите над нея. Никой бригадир не се решавал да го приеме на работа. Отвсякъде го пъдели. Останал без пари, без квартира. Намерили го да спи в една количка за пръст. После — в празния сандък. Имаше заповед да го изхвърлят от Родопите, кракът му да не стъпва на строежа. А Едноокият се сопна и на милиционера: „Аз отговарям за него!“ Милиционерът бай Страти запремигва в уплах: „Бай Круме, таралеж си пъхаш в гащите!“ Всички очаквахме бригадирът да даде на хулигана за проверка най-последната работа, а на мене — най-леката. Но дори наперените димитровградци, които с нищо не можеш удиви, се слисаха: бай Крум постави Рошлю на най-отговорно място — да монтира 38-метровата стрела на багера. Таралежът на косата му щръкна от важност. А на мене бригадирът нареди да помагам на Рошлю. Отнейде майка ми да видеше какъв колега ще имам! Още тогава щракна в мене едно досещане, че Едноокият е решил да ме използва като възпитателно средство за побойника. Едно момиче, макар и остригано като момче, все може да допринесе за изглаждане ръбовете в характера на един нехранимайко. Така че може би на Рошлю дължах бързото си приемане в монтажната бригада…

Електричеството внезапно угасна. И тая вечер не правеше изключение от всяка друга. Мракът погълна стените, предметите, стаята. И стесни разстоянието помежду ни.

 

 

— Хулиганът сигур се е влюбил във вас! — каза Димана.

— Рошлю да се влюби в мене? — В тъмнината моят глас се обърна втрещен към нейния сочен, падащ ниско като зрял плод говор. Двата ни гласа се гледаха и виждаха повече от думите си. Едва сега усещах спотаената сила, атлазената топлота на нейния алтов, отглеждан в уют глас. Поставих Влад на своето място. За миг станах той. С неумолим мъжки слух попих цялата сочност, женственост, ароматност на тоя тембър. Изпитах жажда. Нов удар на мълнията ме разтърси. Имах чувството, че в тъмното блеснах като светкавица и тя ме видя в един миг цяла извътре.

— Как така ще се влюби? — извърнах гласа си на другата страна, за да затуля израза му. Нервни тръпки ме побиха. Очаквах с копнеж и боязън да чуя отново нейния глас.

Домакинята внесе запалена свещ, втъкната в родопска глинена гаванка. Пламъкът трепкаше като люшкан от вятъра минзухар. Заговорнически сенки се надвесиха от тавана. В повехналите очи на жената бе цъфнало същото минзухарно пламъче. Загадката на дългия ни разговор не даваше мира на въображението й. Две свободни девойки. За какво ли си говорят? Младите днес са така независими, не като нас едно време! Тя се оттегли в мрака в кухнята. Там неволно щеше да се отплесне да мисли пак за болести, пари, храна, дрехи, квартири. Любовта я бе осъдила на доживотен затвор сред плътните сиви зидове на домашните грижи. Тя ни завиждаше на свободата. А ние тайно копнеехме вече за нейния затвор.

От свещта стана по-интимно. Полуздрачът предразположи към искреност.

— Защо да не се влюби? — попита Димана и ме смери с бърз, проучващ женски поглед от пети до коси. Аз прочетох в тоя поглед:

… Не можеш да определиш това момиче всъщност хубаво ли е, или не. Лицето му — в непрестанно движение, в някакво вътрешно преливане от едно състояние в друго, от една тоналност в друга. Не успяваш да го уловиш. Сякаш нарочно ти се изплъзва. Може би затова е по-привлекателно от лице на красавица. Поне не ти омръзва. Колкото повече го гледаш, толкова по-увличаща става играта на нюансите в него. Принуждава те да гониш беглия му израз. В едно вътрешно тръпно движение е и тялото с едва загатнатата вълна на гръдта. И тая сянка, която внезапно прекосява лицето и се изгубва. А най-интригуваща е усмивката — непредвидена, менлива, на проблясъци. Мъжете навярно мислят: „Хубаво момиче!“, без да разбират, че тук има нещо съвсем друго…

Доволна останах от преценката на погледа й. Само жена може истински да оцени достойнствата на друга жена. Нещо повече: само жена може да огледа друга жена с такова интензивно, непропускащо мъжко око, с каквото никой мъж не може да я види. Затова най-точно градусът на мъжкото харесване се определя от начина, по който теб оглеждат жените. Женското ревниво око знае повече какво се харесва на мъжа, отколкото самото мъжко недосетливо око.

— Как ще се влюби в мене, когато сме приятели? — снизходително се усмихнах на такова дилетантско предположение за любовта. — Работата ни заставя да си протягаме ръка изморени, прашни, плувнали в пот. Да си подаваме тежки инструменти един на друг, увиснали като паяци. Да не си крием недостатъците. Да се питаме с глупави лица, когато не разбираме нещо. Студен и твърд, металът не прощава грешките ни. Рошлю закрепя винкела, аз меря с нивелира. Под нас се клати стоманена греда. Разликата между половете се заличава. Това е самозащита. Защото и най-малко отвличане на вниманието може да предизвика изгубване на равновесието, нещастие. Длъжни сме да бъдем един пред друг естествени, открити, както пред самите себе си.

Представете си, перото й настървено записваше всяка моя дума. Имах чувството, че ме гони по петите, захапва чехлите ми, спъва ме. Мисълта ми не можеше да се носи с нормална скорост. Реших да си говоря, без да обръщам внимание на това преследващо ме, лакомо перо.

— Човек може да се закрепи високо над земята само ако захвърли от себе си всяка излишна тежест, всяка поза и маска. Горе ставаш прозрачен. Най-малкото петно в тебе лъсва. А каква любов, без да се покажеш по-красив, по-добър, отколкото си?

Не можах да скрия една заядлива усмивка:

— Само във вестникарските репортажи любовта възниква на трудовата площадка. И с другите момчета от бригадата се сприятелихме. Каква любов, когато загадката помежду ни изчезва? Ставаме едно. Вече не забелязват, че съм момиче. Любов не, другарство има между мъжа и жената в труда. Опознаваме слабостите, грешките си и заедно се мъчим да надскочим себе си. Може ли момък да се влюби в девойка, пред която се е разкрил в истинския си вид с всички свои колебания и пропадания, от които сам се срамува и избягва да си ги припомни? Мисълта, че това момиче го е видяло тогава в позорния за него миг, го кара да охладее предварително към нея. В моите очи амбициозният Рошлю срещаше себе си всекидневен, обикновен, още неосъществен. И се дразнеше от това. Той не можеше да се влюби в очи, които не го виждат тайнствен, силен, необикновен герой. Колкото и да се прави на циничен, в ядката си е романтичен. Зная го как търсеше далечни, учудени момински очи, пред които да се представи съвсем друг, та сам да си се хареса.

Другата кимна съучастнически:

— Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си…

Намерихме общ език. Започнах да се отпущам. Уж внимавах да заобикалям като коприва тия парливи въпроси, а сама нагазих в тях. Има някакво подмолно течение, което извътре тласка човека натам, откъдето той бяга. Забелязала съм, че неведнъж налитам на онова, от което най-много се пазя. Като велосипедист, който внимава да не се блъсне в дървото и се залепя право в него.

 

 

Както сега по пътя, бягайки с камиона, се сблъсквах тъкмо с това, от което исках да избягам. Пътят, макар че бе задръстен от падналата канара, ме носеше към неизбежния сблъсък със спомена. И аз не можех да се удържа. Дори колкото по-упорито отклонявах мисълта си от срещата с двете изминали години, толкова по-стремглаво тя се насочваше право към тях.

Можеш реки да отбиеш от хилядолетното им корито, дори да ги заставиш да потекат обратно към извора. Само собствените си мисли не можеш да хванеш с баражи и да регулираш буйното им течение. Щом са възникнали в тебе, те са по-силни от тебе.

 

 

Свещта затрептя и разбърка сенките по тавана. Стаята се превърна в пещера с приклекнали една срещу друга деформирани, уедрени сенки на две първобитни жени. Навярно нищо ново не прибавяха моите преживелици към вековния женски опит, но Димана слушаше с интерес:

— Момчетата така свикнаха с мене, че идеха да ме питат за съвет в любовните си истории. Всекидневната обща работа ни прави откровени един пред друг като мъже. Привечер, когато лъхне разхладянин и започне да ти се стяга душата от носталгия по града, момчетата тичаха при мене да им изгладя ризата за среща. Нервничеха. Изхлузваха презглава ризата пред мене. Почти забравяха, че съм момиче. Питаха ме как им стои, приличат ли на ония ръждиви дяволи, каквито ги зная по железата. Оглеждаха се суетно в огледалото, което аз им държах. Решеха четинестите си коси с моя гребен. Променяха прическите си по мое настояване. Ставаха почти красиви, празнични, неузнаваеми.

Отбих се от разговора към спомена за снощната вечер, когато гладих ризата на архитекта. Стори ми се, че е било толкова отдавна, откак се помня. Не е възможно да съм живяла, да съм дишала, без да се е случило това. То непременно е съществувало нейде дълбоко в мене и едва вчера е намерило външно въплъщение. Една подробност ме жилна като оса: „Внимавайте да не се опарите!“ Сега ми прозвуча като присмехулно предупреждение… Но перото чакаше ненаситно, не ми позволяваше никакви мълчаливи отклонения.

— Момчетата ме подпитваха уж на шега какво би си помислило едно момиче, ако още първата вечер го целунат. Дали няма да го отблъснат? Виждах как целувките вече набъбват по сухите им устни. Не можех да ги удържа и прошепвах: „Глупчо! Всяко момиче чака да бъде целунато!“ Тогава се юрваха като откъснати от въже навън към някое непознато, новодошло момиче. Далеч от мене, всекидневната. Оставах сама. Мъчех се да чета на свещ. Но страниците едва-едва се обръщаха като залепнали. Не можех да откопча мислите си от сенките на околните гори. Представях си моите приятели, преобразени, редом с някоя пъстра пола като обърнато лале, говорят с друг глас други думи, каквито никога не казват на мене. Целуват любимата си, насърчени от мене. А тя дори не подозира, че съществувам и съм й тайна помощница. Рисувах си някакви загадъчни лунни момичета, прикачвах им всичко, което аз нямам: дълги коси, нежни ръце, име…

Изтървах една излишна дума. По тия стръмнини не кракът ми се бе подхлъзвал, а проклетият език… Другата не забеляза. Или се престори, че не забеляза. С какво да залича, да стъпча изпуснатата дума? Освен пак с думи. Да я засипя, да я смажа, да я удавя с думи:

— До късно не заспивах. Чаках да се развърнат стъпките на момчетата в съседната барака и по тях да разгатна какво е било на срещата. Лежах върху жарава. Унесена в полудрямка, се сепвах. Някой от моите пощръклели приятели, без да чука, нахлуе в бараката, за да не събуди другите момичета, издърпа ме за петите изпод одеялото. Аз крия голи рамене, но той не ги забелязва, само иска да го слушам. Шепне, за да не ни подслуша случайно някоя престорено спяща хитруша. Все не се разбрали двамата с неговата, все се скарали, все се намесва някой трети помежду им. Аз им завиждам, въобразявам си кой знае какво, а те все се измъчват и развалят играта още в началото. И той все ме подпитва да му разтълкувам дълбокомислените недомлъвки на някоя глупачка: „Ами… Нима? Може би. Защо? Зависи… Не зная.“ Аз гледах разчорления перчем, смачканата риза, озеленена от трева, и си рисувах такива картини, че кожата ми пламваше като от копривна треска. А хлапакът нищо не сещаше и продължаваше да ми се изповядва. Имаше луди мигове, когато нещо в мене се разбунтуваше, разяряваше, идеше ми да скоча, както съм полугола, и да му кресна: „Сляп ли си?“ На утрото се уплашвах от тези нощни пристъпи на обидена женственост в мене.

Навярно представях тия сцени нагледно и живо, защото другата се увлече. Ръката й онемя, престана да драще. Това развърза думите ми:

— Веднъж след полунощ дойде Рошлю. Тих като никога. Седна на пода пред леглото ми с гръб към мене. Дъвче изгаснала угарка и дума не проронва. Той бе докачлив от най-малкото. Но сега се бе случило нещо особено. Не посмях да се шегувам. „Какво ти е? Да не си болен?“ Докоснах острата му четина и сякаш се натъкнах на други момински пръсти, заплетени още в перчема му. Отдръпнах ръка. Той зарови лице в шепи. Надменният хашлак изплю пред мене камъчето. Жестоко бе уязвен. Обидата захапваше думите му, едва му разбирах. До момичето му дошли лоши слухове: пияница, побойник, спял в колички и сандъци. И тя го напуща. Първа го напуща! Това, че той беше изоставил не едно момиче, бе в реда на нещата. Но някакво си женско него да зареже — това бе свръхпозор. Бе накърнена не любовта му, а мъжката му гордост. Утешавах го, както можех. Потупах го по рамото. Той потрепера, сякаш цял бе в рани от изгаряне. Внезапно ми хрумна: „Слушай, още утре ще ида при твоята и ще й разкрия всичко! Как дойде, прогонен отвсякъде. Как Едноокият повери на тебе най-отговорна работа. Как ти монтира стрелата, пълзейки с риск за живота си нагоре до самия й връх. Ах, чакай! Ще й опиша подробно как размота заплетеното въже във въздуха!“

— В един мразовит зимен ден стоманеното въже на багера се заплете горе при стрелата. Рошлю събу обущата си. Вкопчи ходила с кърпени вълнени чорапи около въжето и запълзя нагоре. Бригадирът крещеше да слиза долу, че после кой ще му монтира частите. Но Рошлю продължи да лази нагоре. Педя по педя. Настървен вятър жулеше. Вярвам, че само страшно унижаван човек е способен на такова свръхусилие, за да наложи своето човешко достойнство. Изведнъж той се хлъзна по въжето надолу. Едно ахване с бяла пара от устата на хората увисна във въздуха. Рошлю успя да се закрепи и пак запъпли нагоре. Отдолу не можех да различа ръцете му от стоманеното въже. Котленосини, те се сливаха с желязото. Най-после се добра до възела. Сега бе най-опасно. Въжето можеше да се отплесне и със страшна сила да го запрати нанякъде. А той бе видимо изморен и вкочанен. Имах чувството, че е увиснал само на една тънка бяла нишка пара, която струеше от устата му, а вятърът я късаше. Започна едва-едва да се полюшва, за да отплете възела. Постепенно засили люшкането. Внезапно възелът се отметна и въжето започна да се отвива шеметно, защото било пресукано. Рошлю се завъртя като на цирков акробатичен номер. Таралежът на косите му се превърна в разперена въртележка. Можеше всеки миг да отхвръкне. Възелът се размота, въртенето се забави. Рошлю, изглежда, бе още в свяст, в същия миг съобрази да се спусне надолу по въжето. Хлъзгаше се, без да жали дланите си. То е все едно да впиеш ръце в ренде и да ги стържеш. От около 10-тина метра над земята се изтърва и падна…

— През оная нощ се заканих да разкажа всичко на неговата глупачка: „Ще й опиша как вятърът те люлееше като лист на вейка и всеки миг заплашваше да те откъсне. Как за цял живот ти остана по дланите ръбец от седможилесто стоманено въже, което в мраза пари като ръжен. Как окачиха на гърдите ти орден на труда, та дори изкуственото око на бай Крум заблестя от гордост за тебе. Ще й открия каква воля имаш, щом тя е сляпа да я види. Ще й отворя очите как ти сам си тулиш доброто сърце зад шеги, грубост и инат, как ти завиждат страхливците и угодниците, как те клеветят. Никой не може да те разбере. Само Едноокият. Тя не те заслужава!“ Стори ми се, че острата му коса омекна в пръстите ми. Той вдигна лице. Още по-смръщен от смущение. Сграбчи ме изневидело и ме целуна. Отиде си, повярвал, че ще му върна момичето. Това бе първата ми целувка…

Пропуснах да уточня: в Родопите. Но то се подразбира.

— Обичате ли го? — гласът на другата изпитваше неловкост.

— Кого? Рошлю? С него сме само приятели. Но вие сте жена и разбирате. Да бъдеш цял ден сред дузина момчета, да те гледат от педя разстояние и да не те видят. Да мечтаят отдалеч за други девойки, да се разочароват от тях, да ги сменят, да търсят нови и нови, а да не забележат, че ти също си момиче. Идат мигове, когато искаш да бъдеш харесвана…

 

 

Димана ме гледаше със странни очи. Млъкнах. Забравих темата на разговора. През мене префуча нещо твърде вихрено, всеобхватно, за да бъде мисъл. Сякаш магнезий извътре в един миг ми освети невидимото. Прозрях в дните напред. Тя ще се влюби във Влад, ако вече не е влюбена. Имаше нещо сходно помежду ни. Тя гледаше през мои очи. Нейният растящ интерес към мене бе неосъзнат интерес към него, мъжа, който бе събудил интерес в мене. Димана непременно ще преплете съдбата си с неговата и с моята. Предварително в частица от мига изпитах всичко онова, което ме очакваше. В мене трепна, оживя зародишът на бъдещите ни отношения, неизвестни и вече определени. Изведнъж почувствах с цяло същество, че тая ненавиждана жена ми е най-близкият човек. Аз бях непрогледно самотна и сега за пръв път откривах сродно същество.

Има ли по-голямо родство от женско съперничество в любовта? Два трепета се срещат в едно магнитно поле и взаимно се намагнитват още повече. Два далечни потока се приближават и вливат един в друг, и стават двойно по-буйни. Сред толкова разнопосочни, сблъскващи се, разминаващи се, несъединими човешки излъчвания две вълни се сливат, понесени към един и същ зов. При това сливане всяка вълна поотделно става двойно по-стремителна и силна. Самото съществуване на съперница възпламенява любовта ти и я прави луда. Може би ти никога сама не би била способна на такава страст, ако нямаше тая интерференция на чувствата на двете. Твоята мисъл и нейната имат един общ извор. Твоят копнеж и нейният се вливат в едно общо устие. Така взаимно се удвояват. Болката е една и удвоена, жаждата е една и удвоена. Ти самата си една и удвоена, защото носиш в себе си и своите, и нейните радиации. Странно е да си помислиш, че в мечтите устните ви се сблъскват в един и същ миг върху едни и същи устни, че пръстите ви се сплитат в едни и същи пръсти, че денят ви се буди с едно и също име. Тая едновременност и идентичност е просто осезаема. Две нетърпими едно за друго същества се сливат напълно в света, където хората са раздалечени като планети.

Колкото и да изтласкваш другата от пътя си, тя присъства и взема участие при всеки твой досег с любимия. Търсейки дланта му, ти ще намираш там нейната длан или като спомен, или като закана. Догонвайки мисълта му, ти ще заварваш там нейната мисъл или като намек, или като твое предположение. Съперницата ти ще търси тебе в него и чрез него ще стигне до тебе, когато ти няма да бъдеш вече там. И ти чрез нея ще останеш при него. Дори да прогониш съперницата си, да я победиш, да я ограбиш, да я унищожиш — тя винаги ще дели любовта ти. Защото тя е в тебе. Твоята любов включва и нейната. Едва когато престанеш да го обичаш, ще се освободиш от съперницата си. Впрочем и тогава не. Ще забравиш любимото име на мъжа, устните ти ще се отучат от неговите устни. Дори един ден ще го срещнеш на улицата и ще се сепнеш от спокойствието си. Но срещнеш ли нея, старата съперница, ще изтръпваш с вечно млада сила. Чувството ти към тая жена ще остане парливо и свежо до сетния ти ден.

Страхът от съперницата е като страха от смъртта. Единствен начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.

Няма защо да лъжеш: ти я мразиш. Но крайностите се приближават. Омразата, когато е страшна, се превръща в любов. Както желязото при голям студ започва да пари. Идват мигове — и те са най-високите върхове, до които може да те изстреля една страст, — когато съперницата буди в тебе същото вълнение, както любимият. Чувството приижда, излиза от бреговете и не прави разлика между нея и него. Когато я видиш, те пронизва трепет като при любовна среща с него. Напразно се бориш с това мъчително, противоестествено желание да се сближиш с най-големия си враг. Общоприето е, че това е ход от женско лукавство: да спечелиш другата за приятелка, за да я опитомиш като отровна змия и да й изтръгнеш жилото. А в действителност няма по-насъщна нужда от приятелството между две съперници. Нещо те влече към тая опасна жена — нещо по-силно дори от физическото притегляне към мъжа, по-властно от душевното сливане с него. Какво е то? Любопитство, ревност, злоба, самоизтерзание, риск, отчаяние? И няма по-пълна взаимност от страшното чувство между две съперници. Тя е ти. Ти си тя. Свързва ви най-еднородното, най-кръвното — любовта към един и същ човек. Болката по един и същ поглед. Надеждата към един и същ бряг. Вие сте повече от сестри. Огънят на кръвта ви е общ. Зарядът на клетките ви е общ. Може би това е краен предел на човешка близост. А ние се боим от него. Или близостта на две същества, както на две планети, не може да бъде друго освен катастрофа?

Две жени, които са намерили сили да познаят това мъчително сближаване, до края на живота си остават свързани. Но за това се иска огромна любов към един мъж. Да станеш така безкрайна, да отмахнеш всички свои вътрешни граници и прегради, да приемеш в себе си другата. Да понесеш абсурдната мисъл, че другата също има право да го обича и да се стреми към него, независимо от това, че е дошла след тебе. Няма запазени периметри в любовта, няма откупени акции на притежание. Не да се оттеглиш като страхливка, която се прави на жертвоготовна и благородна, защото се бои от борба, от смъртоносни рани и поражение. А да изтърпиш докрай разпятието между надежда и отчаяние, кръста между себе си и нея. Тя посяга да ти отнеме повече от целия свят. Рискът да приемеш истината ти възвръща изгубената вяра в самата себе си. Тъкмо си стигнала до пределна слабост и безнадеждност, изведнъж получаваш второ дихание. Да имаш смелостта да пуснеш до себе си собствената си смърт, да имаш героизма да дружиш със собствената си смърт. Да погледнеш две раняващи женски очи, които са твои, защото твоето чувство е нейно. В тоя миг усещаш в себе си разбиването на атома.

 

 

Сякаш от полъха на моя трепет свещта започна да пуши. Оправих с два пръста фитила. На ръката ми капна гореща восъчна сълза. Срещу мене седеше съперницата ми. Хубава и интересна. Носеше загадъчното очарование на далечния голям град. Знаех, че Влад няма да устои на тоя магнит, както и тя — на неговото притегляне. Близката им неизбежна среща вече съществуваше в мене, сякаш бе станала. Облада ме една кротка дързост: да постигна невъзможното. Да противопоставя една друга среща. Аз, всекидневна, обикновена, свързана с прозаичния делник, да се изпреча на пътя му и да го накарам в мене да открие по-далечни светове. Да събудя в него по-неутолим интерес към себе си. Да отклоня любопитството му от другата — нова, непозната, непостижима. За това „мероприятие“ се изискваше дързост и вяра, както да върнеш Арда да потече към извора си. Тая вечер ме обхвана някакво слънчево пиянство. Превъзмогнах страха. Станах върхолаз в чувствата.

— Не е ли страшно горе? — попита тя.

Вече не се пазех от думите си:

— Отначало е страшна самата мисъл, че висиш във въздуха. Завива ти се свят. Трябва да забравиш това. Просто да свикнеш да вървиш по тънки железни греди, сякаш се разхождаш по бордюр на тротоар. Нямаш друга опора освен в себе си. Трябва да се съсредоточиш навътре, да намериш центъра на тежестта на тялото и на мислите си. Да си имаш нещо устойчиво, непоклатимо. Една цел. Непостоянният характер не е за височина.

— Понякога не сте ли губила кураж?

Вече не странях от питащия, уточняващ поглед на другата.

— Да, когато още гледах надолу, губех кураж и равновесие. Едва когато престанеш да гледаш под себе си, когато си изтръгнеш погледа от земното притегляне, от дреболиите, полепнали долу по земната кора, а това изисква дяволско усилие на волята, чак тогава се освобождаваш от страха.

Тя ме слушаше с учуден интерес.

— Работата ме изравнява с мъжете дотам, че те не ме забелязват. Но въпреки това я обичам. Тя е всекичасна борба с несъвършенствата на човешкото тяло: с виене на свят, гадене, губене на равновесие, нерегулирани движения, дърпаща надолу тежест. Тя е още по-упорита борба със слабостите на психиката. Преодоляване на самия себе си. А то е най-трудно. Всяка стъпка горе е една малка победа над страха. От дете ненавиждам страха, презирам хората, в които го открия, а най-вече себе си. Страхът загрозява и най-красивото лице, ранява усмивката, убива човешкото в човека. Пазиш се от собствените си думи, отричаш се от собствения си гняв, бягаш от собствените си мисли. Страхът ти отнема вярата, силата, другарите. Страхът ти отрязва крилете и вече никога няма да ти поникнат нови криле, както избити зъби никога не поникват. А пък няма протези за криле. Радвам се, че моят занаят е непрестанен двубой със страха. Колкото по-високо се изкатеря, значи толкова по-ниско съм захвърлила страха.

Тя ме слушаше с все по-учуден интерес. Как разсъждава едно просто момиче! Изглежда, още не бе забелязала, че простите хора започват да мислят, да си задават забранени въпроси и да се мъчат сами да си налучкват отговор. Трудно бе вече да ги накараш да вярват в онова, което сами не са проверили и досегнали. Простите хора бяха изправени пред неимоверна задача: да осъществяват за пръв път един житейски експеримент. Все едно че бяхме влезли в още неготова пробна машина, която сами в движение трябва да измисляме, чертаем, конструираме, видоизменяме, поправяме, разглобяваме, чистим. Животът на всеки човек зависеше от тая машина. Промените се извършват в движение при луда скорост. Без да искаш, започваш да се замисляш на всяка своя стъпка. Димана се озадачи на глас:

— Младежите са напреднали много, не мога да ги догоня по технически познания, по практически усет, по житейски опит. Довчерашното овчарче ми обяснява плетеницата от жици и апарати, снизходително се усмихва на моите наивни въпроси, на моя дилетантски възторг. И пред него аз се чувствам като овчарче!

— Моята работа и технически, и психически е по-трудна! — похвалих се аз.

— Кой е най-скъпият ви спомен в Родопите? Кога сте достигнали своя връх? Кога сте се осъществила в пълен капацитет?

Усмихнах се на провокиращия й тон.

— Не знам защо, най-скъп ми е споменът за най-тежките изпитания. Две седмици есенес. Ден и нощ валяха проливни дъждове. Арда придойде мътна, грохотна. Заплашваше да отвлече машини, материали, хора. Тя е опасна река. Скоклива, изменчива, гъмжи от въртопи. Телеграфните жици бяха изпокъсани и сплетени като конци, пътищата — задръстени от откъртени канари. Гръмовец няколко дни поред бе изолиран от останалия свят. Тъмен, кален, гладен. Ни хляб. Ни електричество. Камиони не можеха да преминат. Пак катърите ни спасиха. Носеха торби с хляб, набъбнал от дъжда, с мирис на мухъл. Най-сладкият хляб в живота ми! Под дъжда стърчеше железният скелет на завода. Ние пълзяхме по голите му ребра, лъснали от вода, омотавахме го със стоманени въжа, заскобвахме го с винкели, споявахме го с оксижени. Същински джуджета, плъпнали по спящия Гъливер. А мокрите студени железа се хлъзгат, оставят по ръцете ръждиви петна, които не могат да се измият. Ватенките, пропити с вода, тежат като войнишки раници на гръб в поход. Калта бе по-дълбока от ботушите. Всичко заглъбваше в нея. Големият багер бе затънал до ченгела като мамонт в тресавище. Ако изтървеш някоя гайка в такава кал, кой знае през кое столетие археолозите с разкопки ще я намерят. По нея ще съдят за твоята ръка и за епохата. Бригадирът разглеждаше свитъка на чертежите под ватенката си, да не ги накваси дъждът. Едва го виждахме през мрежата на дъжда как командува с въртене на китката. Това е морз на монтажниците. Нещо като матроска азбука. Сякаш бях стъпила на корабна мачта и под мене се вълнуваше сиво море от планини.

След като сама се похвалих така, обиграната ръка с перото пак подгони по петите думите ми:

— Горе под плесниците на дъжда усетих спойка между другари, сила, която се влива от единия в другия. То е нещо повече от любов. И тая увереност в другия те кара над зиналата бездна да се чувстваш по-сигурен, отколкото на земята, когато те заобикаля завист и подозрителност. Никой горе няма да те подслушва, да те дебне. Нека доносникът се качи по въздушните релси и тръгне зад гърба ти! Той не е способен на риск. Горе не се озърташ нащрек. Съвсем излишно и смешно е да бъдеш двуличен. Отвисоко обхващаш планините с поглед от край до край. Долу остават потънали в калта дребнавите ежби, завистта и страховете, така ниско, че просто не съществуват.

Отгатнах как Димана намисли увода на репортажа си. Нещо в неин образен стил:

… В тоя заглъхнал край, където родопчанката плахо ситни със сърнен бяг по пътечките, все наведена, все прибулена, все с поглед в земята, все безгласна и безропотна, едно момиче да вдигне открито лице, да се качи така високо и да събуди с ударите на чука си заспалото от хилядолетия ехо, това е едно гордо отхвърляне на вековната потиснатост на жената. Отгоре се открива могъщият ритъм на хребетите и годините, синята хипноза на новите далечини…

 

 

Побързах да смъкна патоса й от облаците долу на земята:

— Горе от простора ми е леко, но щом стъпя на твърда почва, нещо ми дотежава. Не че дните са скучни. Напротив. Може да се каже дори пълнозвучни дни. Всеки ден — някаква нова задача с много неизвестни за бързо решение. Делникът е увлекателен, макар да са тежки железата и отговорностите. Ни един работен ден не прилича на друг. Помня ги поотделно. Всеки си има свое лице, което не се повтаря. Това ти създава чувство, че живееш интензивно. Времето няма канцеларски порядък. Напрежение, изненади, нови пречки. Само едно липсва, за да бъде денят пълен. Няма вечер…

Усетих как другата потръпна. Тя не бе такъв тип, който може да вирее в дни без вечери. А това откритие ме накара аз, от своя страна, да потръпна.

— Ние се борим със скуката всеки по своему! — премълчах вечерните картини на строежа.

Клепките на Димана запърхаха като от неуловим ветрец. Наближавах опасна тема. Продължих със снишен глас:

— Работниците, изморени от деня, в тъмната родопска нощ търсят свой начин за убиване на скуката. Ако имаше вода, щяха да си перат дрехите, ако имаше електричество, щяха да търсят книги. Ако навреме пристигаха вестници, щяха да ги четат…

— А нима вестниците не носят скука? — заговори тя с полушепот, от който алтовият й глас стана бархетен:

— Никога не съм си представяла, че вестникът, който набързо правим в сиви дежурни часове, се разграбва тук като топъл хляб, минава от ръка в ръка, докато стане дрипел. А в хората се утаява едно разочарование. Така малко им е казал вестникът за света и за тях самите. Преди да го хванат, са си представяли кой знае какво е станало на земята, а като го пуснат, почти нищо ново не са научили. Целият свят им изглежда сив и скучен. Най-страшното е, че скуката се таи в мене, вестникарката, натрапчиво ме кара всичко да съгласувам с нея. Тя редактира мислите ми, задушава хрумванията ми в самия зародиш, обезплодява въображението ми. Перото ми пише под диктовката на скуката с миши сив език. И все пак някоя вироглава дума, някой храбър образ се изтръгва въпреки зоркото око на вътрешния редактор. Но скуката е на своя пост. Редакторът на отдела чете репортажа отпред назад и отзад напред. Той открива с набито око тъкмо тия случайно изплъзнали се живи фрази. Тогава скуката с червения редакторски молив ги задрасква и заменя с удобния пепеляв шаблон. Авторка на репортажа не съм аз, журналистка с определено име и стил, а безличната скука. Тя обича гръмогласицата на кухи епитети: прекрасен, възторжен, верен, всеотдаен, кристален, непоколебим, небивал. А само голата, правдива, точна дума, изчистена от станиолна обвивка и дрънкулки за украса, има сила да не остане на мястото си, да проникне навред, да разбуди и най-сънния лес. Но скуката е станала главен редактор. Тя редактира чувството и го превръща в равнодушие, редактира мисълта и я превръща в скудоумие, редактира откритието и го превръща в предъвкан молитвеник, редактира истината и я превръща в лъжа, редактира многолистното клонесто дърво на живота и го превръща в телеграфен стълб. Очерците ни имат дотеглив, назидателен тон като предназначени за несхватливи, бавно развиващи се ученици. С пресата всекидневно миши сивият език на скуката се шмугна сред тоя мускулест, могъщ, гъвкав език на народа. При това вестниците са така пълни с благополучие, че ми става страшно. Хората захвърлят скуката със смачкания вестник на земята, стъпкват я, обвиват със скуката кашкавал, скъсват я, забравят я, защото просто няма нищо за запомняне. Но някои прилепчиви думи и изрази се вмъкват като плевели в пъстроцветната им реч. Започват да растат, да заглушават дъхавите слова, отглеждани с обич, талант и грижа от векове. Скуката постепенно заговорва през устата на невинни хора и прави поразии в душите на младото поколение. Усмихне се девойче с росни устни и от тях изскочи вместо трендафила на някоя свежа дума зелен гущер в „Преодолях всички трудности!“ и кръвта ти изстине.

Имаше предвид не само мене.

— Отвори уста стар, беловлас майстор. Очакваш да капне зрелият сочен плод на народна мъдрост и остроумие, а от устата му изпълзи уродливо влечуго: „Отпочнахме мероприятията…“ И ти се отдръпнеш настръхнал. Всяка дума трябва да цъфти и върже дълго на дървото си, докато наедрее и натежи, да се откъсне сочна, закръглена, наляна с изстрадан смисъл и слънчева яснота. А сега хората заговориха с недоносени, сурови, присадени думи, с тежкотоварни фрази, които мъчно можеш да сдъвчеш — стипчиви, присядат ти на глътката, лишени от аромат и вкус. По събрания често се пръскат големи думи на безценица. Развива се една бъбрология… Главният ценз да напреднеш в кариерата е да се изказваш по събрания. А всеки, и най-невзрачният човек, е прибавил през своя живот поне едно житно зрънце към родния си език. Зрънце по зрънце е трупана богатата житница на езика. Но сивите плъхове на скуката се вмъкват и шарят из тия отворени хамбари. Как да ги уловиш в капана, как да ги удавиш, когато сам си станал развъдник на плъховете на скуката…

Димана ми даде урок по доверие. Гледах я вече със съвсем други очи. Тя ми върна уважението към вестникарското съсловие, което съм подценявала. Значи и там започват да мислят! Тогава й поверих:

— Работниците вечер пият и пеят напук на скуката. Зимъс пияници начело с Графа подпалиха рогозка, метната върху покрива на склада. Струпахме се да гасим среднощ. И аз помагах… Само, моля ви, не записвайте тия неща! Не са за пред света.

— Бива ви за редактор! — тя захвърли писалката.

— След пожара парторгът поведе война с Винпром, искаше да се затвори подкрепителният пункт. После склони поне да го изместят на километър от строителния обект. И това не стана. Обвиниха го, че срива държавния приход. Винпром преизпълнява плана и носи големи печалби, така нужни за строежа. Графът бе осъден условно. И тъй, работниците в страната на Левски надигат все по-сръчно бутилките срещу танка на скуката… Събота вечер… Навред по целия свят хората работят през делниците и очакват единствената вечер, в която могат да се повеселят до късно и на другата заран да си отспят. А при нас събота вечер е най-голямото изпитание. Понасяме с готовност и навик тежестта на труда в извънработни часове, но пустотата на свободната съботна вечер нямаме сили да издържим. Сами не можем да се познаем. Това е вечер на най-непредвидени щуротии. Не бих се учудила, ако видя пиян човек като бай Крум, който никога не е пил. Или чуя, че се кара за нищо и никакво в общежитието момиче като Дора, което никога не повишава тон. Дори Петко Родопски, човекът канара, да би се разплакал в тая вечер, не бих се изненадала. Новата работна седмица започваме винаги с чувство на облекчение, сякаш сме прескочили някакво премеждие. Но докато се усетим, пак приближава опасната вечер.

— Сега е събота вечер! — Една тъжна усмивка заигра в ъглеца на устните на Димана.

Ние двете не бяхме още овладели изкуството да говорим без да казваме нищо.

 

 

Щом стана дума за шаблона, аз се сетих за стиховете на Мирон. Интересно какво ще каже Димана за тях. Тетрадката ми с преписаните стихове я заинтригува. Втурнах се да я донеса от нашето общежитие. Прескачах ровове и вятър, катерех се по скалист мрак. Не забелязах, че се бе разстудило. Изпитвах непознато тържество. Бях потушила мълнията в гърдите си, бях я опитомила. Значи и най-тъмното си чувство човек може да трансформира в светлина. Бях победила нещо по-силно от мене.

Нахълтах в бараката като вихрушка, разбърках куфара си, докато намеря тетрадката, скрита на дъното му, раздухах любопитството на момичетата: какво ме е прихванало? И на един дъх прескочих тъмнината и вятъра и се озовах в стаята с догарящата восъчна свещ. Приближихме глави над тетрадката. Забранени стихове — най-сладкото четиво. Димана, отваряйки наслуки отзад напред, започна да чете с напевен глас, съвсем неуместен за грапавите куплети на Мирон:

Ода на шаблона

Слава на тебе,

изпитан шаблон!

Ти, който ме спасяваш

от болката да мисля,

ти, който ме закриляш

от риска да откривам,

ти, който ме избавяш

от собствено лице,

ти, който си гарант

за моята благонадеждност,

ти — приспивателно

за мойта будна съвест,

ти — бъчварски обръч

за виното на мойта кръв,

ти — усмирителна риза

за изблика на моя смях,

закъде съм без теб?

Димана смутена прелисти две-три страници. Пак зачете, налучквайки с мъка стъпката. Дразнеха я нарушенията в установения ритъм.

Тъга за тъгата

Днес тъгата е в немилост,

забранена е тъгата,

обявена е за враг.

Чудя се какво ми липсва,

моя прелестна изгнанице!

Радост без тъга е скука,

песен без тъга е крясък,

обич без тъга е навик,

памет без тъга — забрава,

и човек не е човек

без тъга.

Димана зачете с глас нащрек, очаквайки на всяка крачка някаква ритмична клопка или непредвиден обрат.

На загиналите на строежа

Вие не паднахте в сражение,

за да ви изпратят със салют.

Вие не увиснахте на бесило,

за да ви вдигнат паметник.

Вие не застанахте на разстрел,

за да изпеете „Жив е той, жив е…“

Вие тръгнахте в сиво разсъмване,

понесли на рамо кална кирка.

И мълчаливо, делово изкопахте

под насипа своята братска могила.

И над вашите сигурни кости

стъпи здраво завод от бетон.

Разказах й по какъв начин бе написано това стихотворение:

— При изкопа на основите на завода бяха засипани от свличане на насипа трима изкопчии.

Тя продължи да чете все нащрек. Поетът й готвеше засади от ненадейни чупки в ритъма, от прозаизми и странни асоциации. Може би това бяха негови хватки, за да държи будно вниманието и да не приспива върху люлката на напевния ритъм съзнанието на читателя.

Пролет

Бързах за пре-важно заседание.

Белият вятър ме блъсна:

— Спри се и дишай пролетта!

— Чакай! — му рекох. —

След заседанието! —

И се изскубнах едвам.

Чак като свърши

пре-важното заседание,

аз потърсих навън пролетта.

По главата ми падна сняг.

 

 

Само когато съм на път, усещам сезоните. Сякаш те са неотменима част от движението. Земята се върти и минава през разните бои на годишните времена като през спектрални пояси.

Край мене тлееше есента. На високи клади бяха изгорели пищните багри на лятото. Облаците бяха гъстите пушеци, стигнали небето след толкова пожари. И в самата мене догаряше някаква ярка, неповторима боя.

Пътят ме въвеждаше навътре в есента. Вдъхвах тихата й въздишка. И същевременно вдъхвах пролетта в спомена.

 

 

Ненадейно светна електричеството и ни ослепи. Минзухарът на свещта повехна. Духнах го. Той се откъсна от восъчното пъпчиво стебло и отлитна, оставяйки лъкатушна диря от пушек и мирис на дядовско време. Димана затвори тетрадката. Стиховете я измориха.

— Друг път ще ги дочета! Разказвайте по-нататък!

Отскочих към по-светла тема под влияние на светлината:

— Реших да конкурирам Винпром. Сън не ме хващаше. Мислех, кроях какво да сторя, та учени и прости, млади и стари, всички да очакват вечерта. Кой може да убие с един удар скуката, да отвлече погледите от картите, устните — от бутилките, да върне на хората отнетата вечер? Театърът. Да създадем театър на гола поляна. Боях се да не би шефът да поиска да го ръководи и да въдвори скуката. Не ви ли прави впечатление, че от тоя претрупан с работа човек никога не лъха на вечер? Все е необръснат, недоспал, мрачен. Няма празнично лице. Все принципен, непогрешим, все сериозен. Никога не се шегува, не разбира от шега. Дори преследва шегата като опасен враг. Сякаш докато не построим социализма, не бива да се засмиваме. А това е скучно до смърт. Самото му присъствие раздухва скуката.

Димана се разсмя:

— Той и мене поучава как да пиша, какво да отразя. Дава ми извисоко съветите си. Аз преглъщам поученията му като лъжица рибено масло. Той разбира от всичко: от организация, от техника, от наука, от изкуство. И чувства дълг да наставлява всички. А сам няма никаква специалност, нищо не е завършил. Все намръщен. Сигур смята, че това е най-идейно издържана физиономия… Но да го оставим, не е интересен!… Не сте ли наблюдавала? — тя питаше по-скоро себе си, отколкото мене. — Българинът няма навик да се весели. Работи до самозабрава, а когато опре до веселба, той е свит, скован. Има вътрешен огън, но го държи под седем ключа. Някой рипне, заситни ръченица, заподскача и в един миг се освести, сякаш сам се хване на местопрестъпление, и бяга от погледите. Дали това е наследство от петвековното робство? Българинът изпитва срам от радостта, сякаш не е създадена за него и той я е откраднал. По-свойска му е мъката. Дай му да се наведе над кирката, да замахне с чука, това му е веселбата.

Аз заговорих на два гласа. С единия — на нея, с другия — на себе си. На нея:

— Да бяхте дошли на нашата Орфеева вечер, да видите не умее ли българинът да се весели…

На себе си:

… Умее ли Влад да се весели? Има лице на човек, който не оставя на скуката да го надвие. Няма да остане жаден дори в тая пустош.

На нея:

— В тая пустош сме жадни-изжаднели за нещо интересно, увличащо. Есенес измислих една изненада. Тайно репетирахме. Съставихме хор от родопски момчета. Графът издири много скрити таланти. Веднъж като минавал с камиона по шосето, чул някой да пее от едно скеле: „Открих Карузо!“ — хвалеше се шофьорът. Това бе чиракът Върбанчо. Хорът заехтя.

На себе си:

… Заехтя хорът на горите от вятъра тая вечер. Къде ли е той сега? На съвещанието, изправен в ъгъла, драскаше карикатури. Държеше нехайно молива с дълги пръсти на надарен човек, комуто всичко лесно се поддава. Всичко прави като на шега, с подчертано безгрижие, сякаш си играе. Кое за него не е игра, а е сериозно? Треската в мене расте.

На нея:

— Растеше треската пред забавата. Неделен ден обикалях махалите да гледам как играят родопчани по сборове. С Рошлю издирихме стари носии, мятахме ги през рамо като сватбарски дарове и ги носехме тук. Усвоявах разни стъпки — вити, преплетени, пъстри като шевици. За пръв път ги видя, за пръв ги чуя, а веднага налучквам ритъма, сякаш си го спомням. Може би тия водовъртежни стъпки са впечатани в кръвта ни. Просто сами ми идват, а не от гледане и учене. Настана вечерта…

На себе си:

… Вечерта настана. Дълго чаканата! Все по-силно свири вятърът в комина. Разстудява се. Дали съвещанието още продължава? Щом го ръководи шефът, ще се проточи до полунощ. Дали Влад е успял да се измъкне? Присмехулната искра от погледа му, заседнала в мене, ме прогаря.

Усетих как по индукция се предаде от мене тая искра на Димана, без тя да съзнава това. Моето безпокойство бе заразително. Не изтървах ни дума за архитекта. Издалеч заобикалях спомените си с него. Колко бяха те? Две-три бегли впечатления от вървежа му, когато аз още не бях влязла в зрителното му поле. Снощната вечер, когато с копчето заших ума си в неговата риза. Тая заран — смачканата му риза. На съвещанието — карикатурите му и един поглед, който не можах да издържа. Изобщо — нищо. Но той присъстваше като основен тон в общата разногласица на строежа, за която разказвах на Димана. И аз усещах как тя долавя тоя основен тон. Тръпно любопитство я изпълни. Аз сама с проклетите си предчувствия предизвиках опасността.

 

 

Дъсчената стълба проскърца. Пребледнял от дългото съвещание, инженерът надникна при нас само да каже задъхано:

— Добър вечер! — и отиде да хапне набързо в кухнята. Димана погледна часовника на тънката си китка:

— Минава 10! Досега работниците са държани на събрание!

— Не им е първица! Свикнали са да си изкарват по един сън на събрание. Ходилата им така са се срасли с пътечките, че в мрака сами ще стигнат до отдалечените бараки. А утре преди зори ще тръгнат пак…

— Е, как мина Орфеевата вечер?

— Питайте другите, аз не зная.

Журналистката се вслушваше в думите ми с филоложки интерес. Как ли намираше моя речник? Навярно й звучеше като смешна кръстоска на няколко езика: вестникарски шаблони, книжни фрази, старовремски думи, технически термини, тарикатски изрази. Реч на момиче, дошло от училище право в най-затънтения край сред техници и прости работници, при напевния, старинен родопски диалект. Сигур в нейните чувствителни уши моят език звучеше на няколко разместени пласта. В езика на всеки човек има кръгове, както в дървото, по които се съди за възрастта му. И в моя език навярно от тия две строителни години се е появил някакъв нов кръг, който аз самата не мога да различа, но го нося в думите си, в мислите си като неизтриваем отпечатък на времето.

Но вслушай се в собствения си език, в своята шуплеста реч, просмукана от най-различни словесни наслади. Сегашният език отразява едно странно време, получено от преплитане на много времена: патриархална древност, сантиментални отгласи от бабините младини, романтично вчера, шаблонизирано и техницизирано днес, изобретателно, остроумно, още неоформено утре, готвещо изненади. В пластовете на езика са отпечатани епохите, както в земните пластове — ерите. Никога българският език не е бил така разнослоен, така калейдоскопичен, гъмжащ от дисонанси, с отломки от стари светове и зародиши на нови светове, така неуловим, клокочещ, вулканичен, както днес. Изпразнен от старо съдържание, фанфарно дрънчащ по събрания и уводни статии, в него бавно и незабележимо се наезеряваше ново съдържание, утаяваше се гъста, изстрадана мъдрост, язвителна острота.

Продължих на своя смесен език:

— По залез от строителните участъци и околни махали се заспущаха провървици от зелени работни якета, гайтанлии родопски елеци, шарени престилки. Насядаха по тревата в дъга около дъсчен подиум. Стъмни се. Светна глобусът на луната. По дърветата висяха гроздове от дечурлига. Тъкмо да започне хорът, един клон изпращя. Някой малчуган тупна в тревата като обрулен плод. Най-отзад в най-гъстата сянка стояха прави родопчанки, сами като сенки, гъсто сбити една в друга. Под чембера само за очите си бяха оставили една пролука, сякаш надзъртаха през ключалка. Друго не помня, играх като пияна. На следната заран тръгнах към обекта, както всеки ден. Чувам от скели, от изкопи, от кабини на багери и булдозери нашата песен „Фейминко ле, моме“. Не могат да се отърват от тоя прилепчив мотив. Отвред се провикваха: „Райно, родопската носия по-хубаво ти стои от панталона!“ или „Райно, можеш ли да изиграеш една ръченица горе по железните пръчки?“ От едно високо скеле чух коментар за фокуса на Графа. „Той бил гълтач на огън!“ Друг се провикна: „Абе, той пие огъня като разхладително!“ Двамина, увиснали в арматурите, сами вкопчани като железни халки, критикуваха: „Върбанчо изфалшиви от престараване!“ Инженер Горов правеше сутрешната си обиколка и обясняваше на колегите си, забравил, че те са израсли на село: „Нашият кавал е чуден инструмент! Само на открито, в унисон с планините, с широката вълниста линия на хоризонта може да се постигне такъв тон — вълнист, безкраен, проточен, с отмиращо благозвучие, така контрастно на днешните моторни шумове и джаз!“ Димо зидарят със своя кавал бе извикал такъв възторг у посетителя на европейските концерти. Младите инженери преувеличаваха: „Ние си мислим кой знае какво става по големите градове, а то може тук да е по-весело!“ Искаше им се сами да си повярват в това.

 

 

Наближавах към една парлива тема. Другата предугади това по гласа ми и наостри слух. Странно! Нещата, които нямаше да влязат в репортажа й, я интересуваха много по-живо.

— Любопитно ми бе какви са коментариите за забавата сред монтажниците. Имах тревожно предчувствие. Посрещна ме мълчание. Никакъв присмех. Това бе по-лошо. Всеки се улисал в работа, а бе още рано. Въздухът — наелектризиран. Момчетата — смръщени, важни като никога. Щом вдигнах ръце да си вържа забрадката, погледи отвред изстъплено се протегнаха към мене. Съвсем различни от предишните. Мигновено усетих. И се уплаших. Момчетата бяха забелязали най-сетне, че съм момиче. Толкова време се катерех пред тях по високите стълбове, толкова отблизо нощем слушах изповедите им, и не бяха ме видели. А трябваше само един път да развъртя поли отдалеч, да заиграя, да заподскачам на естрада, за да ме открият. Бяха се влюбили до уши. Сякаш ново момиче се бе явило сред тях. Започнах да се качвам по колоната, както всеки ден. Очите им се вкопчиха в мене, не ме изпускат. Искат да ме смъкнат долу на земята и да ме вдигнат в небесата. Раздвои се утринното ми настроение. Хем тържествувам, хем ме обзема страх. Познавам лудите им глави. Няма да ми бъде лесно да върна хубавото другарство помежду ни. Дотогава се чувствах при тях в безопасност, под заслон. Сега изведнъж останах сама. Разбрах, че от тоя ден нататък започват истинските ми патила в Родопите. Трябваше да вървя във въздуха като по ножове. Да уравновесявам ревността на хлапаците, обидите и озлоблението им. Не биваше да си позволявам никаква игра с огъня. Никому да не давам достъп до себе си. Трезво другарство, разпределено поравно на всички като дажба с купони. Никакви среднощни изповеди. Под ключ думи и усмивки. Трябваше да се обградя с хладина, да извира от погледа ми, от гласа, от движенията ми хладина. Да се осланям сама на себе си в работата. Да не протягам ръка за подкрепа. Впрочем те сами ме пазеха един от друг. Най-зъл стана най-добрият ми приятел, Рошлю. Стои горе, мери ме с огнестрелен поглед, таралежът на косата му заплашително щръкнал. Очите му ме ревнуват от четирите посоки на хоризонта. Аз смъкна челния рефлектор и се взра за миг далеч към сините планински вълни, за да отморя очи от електрожена, той вперва поглед нататък — какво гледам…

Димана ме наблюдаваше с изпитлива усмивка в ъглеца на очите. Все й се струваше, че нещо премълчавам. Прехвърлих се в друга тема:

— Дори шефът ни насърчи. А пред забавата строго ни предупреди да засилим идейната насоченост на програмата, да има остро политическо и възпитателно звучене. Хорът набързо научи химна за Сталин и сметнахме, че това е достатъчно. Шефът провери всички номера, искаше да отложи вечерта, докато не уплътним програмата идейно. Но понеже работници и родопчани очакваха с нетърпение обявената забава, стана неудобно да отлагаме. Обещанието за една вечер насити всички дни с тръпно очакване. А щом има очакване, дните са пълни. Бяхме разлепили саморъчно написани афиши с разкривени букви по скели, плетища и дървета. Щеше да бъде голямо разочарование за хората да дойдат и ние да ги върнем. Бяхме много смутени. Нещо ни се пресече. Излязохме на естрадата като покосени. Но ни посрещнаха такива отворени лица, че ние се увлякохме. На другия ден шефът дойде лично при мене. „Сега ще ми пили врата!“ — си помислих. А той, весел, разговорлив, без да си мери думите на везни. Рядко бива такъв: „Ще ви подкрепим! Ще ви пратим на национален преглед! Да станете първенци!“ Но вече огънят ни бе подплашен. Само мисълта, че тоя скучен човек ще проверява всеки номер, предварително попари фантазията ни. Мислехме как да се харесаме не на хората, а на него, тоест на скуката. А за да се харесаш на него, трябва да станеш сив. Скуката се вмъкна в нашите репетиции, започна да сковава гласовете и стъпките ни. И ни прогони. А шефът не можа да разбере нищо. Отпуснаха големи суми, купиха акордеони, костюми, знамена. Оказваха всякаква помощ, назначиха платен отговорник по самодейността и пак не вървеше. Шефът ми гласува доверие: да бъда помощник на отговорника. Дотогава все си втълпявах, че ме гледа подозрително — защо съм дошла тук, щом имам гимназиална диплома.

— А защо все пак сте дошла? — засече ме тя.

През цялото време очаквах тоя въпрос, но не тъкмо сега. Запасът от общи фрази не ми бе подръка. Мисълта ми видимо се залута, заблъска, замята, търсейки изход като бръмбар, който се удря в стъкло на прозорец и не може да излезе. Тогава Димана си отговори сама:

— Впрочем то е все едно да питам защо солта е солена…

 

 

Вратата се отвори. Влезе инженерът, усмихнат, свлякъл умората с потната риза от гърба си. Жена му го следваше с предани очи. Присъствието на двете млади гостенки го изпълни с оживление. Той ни предаде с духовит коментар развоя на споровете на съвещанието. Не внимавах в думите му, погълната от друго:

Инженерът с почти момчешка суетност искаше да се покаже в най-добра форма. В никоя от нас не се получаваше такъв резонанс на всяка негова находчива дума, на всеки негов улучил жест, както в собствената му съпруга, пред която ги е повтарял безброй пъти. Тя поглъщаше всичко негово с оная възприемчивост, на която е способна само женската дълголетна любов. Цяла излъчваше гордост, какъв мъж имам! Чакаше със затаен дъх повторението на познатите му движения, мисли, изрази и ги възприемаше като нови, току-що открити. Явно си приписваше заслуги за успеха на мъжа си, безименно сътрудничество в професията му, дори в шегите и остроумните му находки. Тя бе отгледала всичко това с денонощни грижи за удобствата и спокойствието на мъжа си. Обожаваше го до идолопоклонство. Жените в своята всеотдайност губят всяка мярка. С насмешка наблюдавах бъдещия си образ на съпруга.

Инженерът се увлече. Заговори за своята най-голяма грижа, прибързания строеж. В гласа му — назряла болка. Как да предотврати рисковете? Ще го провъзгласят за саботьор, за враг. Аз се вдадох в спор с него. Бях за бързането. Той ми възрази със снизходителна усмивка:

— Какво правим ние, момиче? Преизпълняваме плана, но само по изразходвани суми и материали, а не по завършени окончателно и предадени за ползване обекти…

Аз започнах да се застъпвам за комунистическите строежи пред самите комунисти. Защищавах правотата на нетърпението. Разбирах професионалната тревога на инженера, рисковете, преумората, свръхусилията, които се изискват от всекиго и от мене самата, но бях опиянена от бързите темпове. Строителната треска добре се погаждаше с младостта ми. По-скоро! — викаше кръвта в мене и въздухът край мене. В малкия провинциален град ме потискаше мудният, размерен вървеж на времето. Форсираният темп на строежа съвпадаше със собствения ми 20-годишен пулс. По-скоро! Днес по-скоро от вчера, утре по-скоро от днес! Само да няма застой. Младостта е припряна. Дори представата за завършено миньорско селище със завод, с въжена линия и с полет на вагонетки като лястовици над пропасти и върхове ми бе смътна и не ме увличаше така, както самият задъхан ритъм на строежа. Това опияняващо ускорение се предаваше на вървежа ми, на мислите, на чувствата, на жаждата ми за живот. По-скоро да изживея всичко! По-скоро да погълна света! Не да изчакам търпеливо, а сама да предизвикам разпукването на живота! По-скоро!

Погледът на инженера зад очилата ми се възхищаваше мълком: „Неблагоразумието така хубаво отива на младото ти свежо лице!“ Да можеше оня да ме погледне с такива очи, а не тоя!

Журналистката пък наблюдаваше инженера с очи, в които прочетох романтично възхищение: „Как мъжествено става лицето му при тия опасни думи, незащитени от тънките дъсчени стени!“

— Вред ме придружава едно чувство на вина. Масовите грешки са най-леки и най-леко забравими. Лесно е да се заблудиш колективно и после да не чувстваш никаква вина. Най-много ми тежи тая безлична, стадна вина! — въздъхна той.

Мислено възразих на възторга на Димана:

… Не му се възхищавай толкова! Той е рицар на маса… Още не можех да му простя, че ми отказа да свири. Над гардероба цигулката му спеше в своя черен калъф като в детски ковчег. Там бе затворена най-нежната усмивка на света. И той отказа да я извади за хората. Радваше й се сам, заключен като скъперник.

А Димана с тия възторжени очи го превръщаше в герой. Изглежда професионална деформация при нея бе да идеализира. Да, смел, независим и мъжествен става мъжът, щом го гледат женски очи, които искат да го видят такъв! Впрочем има ли женски очи, които могат да харесват самодоволци, страхливци, угодници? Невероятно. Има женски очи, които са отговорни за много подлости на тоя свят. Не всички са така романтични като авторката на родопски репортажи. Да можеха жените да не се влюбват в кариеристи! Да би могла всяка жена да напусне мъжа си още при първата му подлост. Но зад колко компромиси блести един суетен женски поглед, който иска лек живот, удоволствия, пътешествия. Зад колко несправедливости и престъпления стои един алчен женски поглед, който изисква удобства и сигурност. Светът би станал по-добър, ако женските очи знаеха как да гледат мъжа.

— Неуютен е нашият век! — това бе лайтмотивът на инженера, поклонник на Моцарт.

Имало ли е уютен век? Аз го ядосвах:

— Да, обувките ни се пълнят с пясък!

Инженерът стигна до шепот. С прошарени коси, той имаше още непрошарени мисли. В стаята, лъхаща на чам и ябълки, нахлу доверие. Тия тихи, спотаени разговори, когато хората се разкриваха в истинската си същност! Тия малки, незагасващи огнища, около които се грееха смразените пориви. В такива разговори човек се осъществяваше повече, отколкото животът му позволяваше.

— Най-големият риск в историята! — каза Димана със замислен глас. — Един обществен експеримент. Да изтръгнем тая бедна, изостанала страна от Средновековието и да я запратим в бъдещето. Технически е все пак по-лесно, но морално, психически… За всички малки страни в света ние поемаме тоя невероятен риск.

Навън в мрака на нощта бродеше страхът, моят стар познайник от детство. Невидим, неназовим, безлик страх. Тъкмо инициативата ти се подеме, литне нагоре, страхът иззад ъгъла я пронизва и тя пада като птица, разбита о камъните. А в такъв тих разговор сред подслушващите дъсчени стени разцъфтяваше най-хубавата усмивка на душите. Доверието разтваряше лицата като прозорец на юг. Езикът се развързваше, с него и мислите. Това е най-голямата радост, дадена на мислещото същество — човека.

Жената на инженера слушаше думите му с гордост и боязън за него. Всяка негова рискована дума я разкъсваше от противоречиви чувства. Тя го обичаше тъкмо такъв смел, самостоятелен, търсещ. И не искаше да го дърпа назад към мълчанието и глупостта. Но страхът я стискаше за гърлото. Щом останат насаме, тя ще се опита да го предупреди, да го предпази от излишни рискове. И в същото време ще сподели мислите му, ще го тласка към по-смели изводи. Кое ще надвие у него? Страхът й, който го тегли назад и запазва за себе си, или единомислието й, което го охрабрява? Може би той няма да се вслуша в предупрежденията й, ще остане верен на себе си. Но без да усети, една тънка струйка предпазливост ще се попие в него.

Тръгнах си. Димана се услови за продължение на разговора ни. Тя вече имаше нужда от мене, както и аз от нея. Домакинята ме изпрати до прага. Навън бе мрак и студ. Мисълта ми бе извърната назад към топлата стая. Съпрузите ще останат най-сетне сами. Дали ще намерят какво да си кажат? Дори да онемеят, жената ще счита тия мигове, когато двамата са заедно насаме, за най-пълни, препълнени. Мъжът й просто си е вкъщи, просто мълчи с нея. Какъв празник! И все ще му прощава неволните обиди на погледа, на жеста, на интонацията.

Опитвах се да свиквам с бъдещото си семейно щастие.

 

 

Слязох по стълбите. Сняг! Помирисах гъстия студ, примирената влажна скръб на земята. Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги. Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота.

Капнала от нервно изтощение, се прибрах. Чух как зъзнат зиморничави дръвчета. Изведнъж се сетих за подранилата череша, булчински накичена в цвят, която видях тая заран. Бе едно бяло чудо. Студът ще я попари в най-хубавия й сън. Била е твърде нетърпелива. Прибързала.

Побиха ме тръпки-мразници. Връхлиташе ме студен вятър. Не можех да считам, че това бе моят щастлив ден. И аз прибързах да разцъфна. А се връщах попарена не от друго, ами от очевидността, че не съумях да създам най-хубавия си ден. Само с добри закани нищо не става. Денят изтече като необуздан порой през пръстите ми. Останах с празни шепи. Всъщност не аз улових деня, а денят — мене. Вдругиден ще се изравнят утре и днес и вчера, ще бъдат едно и също. Все пак нещо ми бе останало от днешния несполучлив ден. Чувствах го, носех го, без да съзнавам какво точно. Нещо много нужно за утрешния ден. Някакъв съвсем малък опит. Почти нищо, от което зависеше всичко. Помъчих се да събера и скътам в себе си тая безценна капчица опит:

Запомни! Запомни! Не можеш по предварителен чертеж да построиш нито един свой ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока. Какво ти остава да правиш? Не е възможно да впрегнеш деня си с баражи. Нужна ти е друга, по-изтънчена подготовка. Да умееш да посрещнеш мига, да не го изпуснеш, да откриеш мълнийно с какви възможности е зареден той. Днешният ден ми предложи един-единствен миг и аз го изтървах. Влад потърси погледа ми. Къде се дяна прословутата ми усмивка? Цялата ми вътрешна нагласа е била от вятър. А денят, може би целият живот зависи от един светкавичен миг. Да свариш да го уловиш и да извлечеш всички заложби в един бегъл миг. Дори предварителната подготовка ти пречи, спъва рефлекса ти. Понеже никога не можеш да натъкмиш всичко според собствения си модел, ти не се радваш на ненадейното, на онова, което е съвсем различно от твоя беден шаблон и носи безкрайно повече вероятности. Ти си неспособен да му се откликнеш и поддадеш, да му помогнеш, да развиеш и освободиш заряда му. А може би тъкмо такава гъвкавост и отзивчивост към импровизатора миг е талантът да живееш…

И утре бе ден!