Брайън Олдис
Хеликония. Зима (5)

IV
Една армейска кариера

Прокламацията за ограничаване броя на живеещите на едно място предизвика най-различни чувства, както впрочем беше обичайно за всяка нова забрана, налагана от Олигархията. В по-привилегированите квартали на града хората кимаха и одобряваха мъдрата идея, а по-близо до пристанищата жителите възкликваха: „Сега пък тая щуротия ли им хрумна?!“

Когато се връщаше към своя пететажен дом, Идап Мън Одим не показваше открито какъв смут е обзел душата му. Знаеше, че полицията скоро ще го обвини в грубо нарушение на новия закон.

Вечерта погали децата по бузките, после настани кльощавото си тяло до своята потънала в дрямка едра жена и се приготви да изпадне в паук. Не сподели нищо с половинката си, защото не се съмняваше какво би последвало — тя щеше да вие от мъка, да се облива в сълзи, да се мята от единия край на къщата до другия и в движение да целува чедата си. Но това с нищо не би му помогнало да реши тежкия проблем. Дишането му стана равномерно като ароматния есенен ветрец над долините на Кудж-Джувек и Одим събра ведно вътрешните си сили, за да преживее подобието на смърт, позволяващо му да проникне в долния свят.

Бедните, обърканите, потисканите винаги разполагаха с това убежище — общуването с духовете на мъртвите. Паук им даваше възможността да се свържат отново с онези, чиито земни дни бяха свършили. Нито държавата, нито църквата можеха да се разпореждат в царството на покойниците. Това безкрайно пространство на смъртта не допускаше никакви ограничения, там не се намесваше дори Неживеещият бог. Само шепнещите духове на най-скоро напусналите земния живот и наставляващите духове на отдавна умрелите съществуваха в строго подредената пустош и потъваха бавно към никога неизгряващото слънце на Прасътворителката. Тя приемаше отново в лоното си всички, изчерпали отредените им дни сред живите.

Подобно на падащо перце, неспокойната душа на Идап Мън Одим се спускаше към предстоящата среща с духа на неговия баща, напуснал горния свят неотдавна.

Сега бащата му напомняше за нескопосано изработена позлатена клетка. През плътната обсидианова скала на небитието не се виждаше добре, но без да се смущава от това, душата на Одим изрази почитта си към духа, който заблещука в отговор. След това синът сподели тревогите си.

Шепнещият го изслуша и изрази съчувствието си с всяващи ужас облачета ярък прах. После на свой ред се свърза с мъждукащите по-надолу редици от праотци. Накрая даде съвет:

— Мой любящи сине, твоите прадеди изразяват уважението си за нежните ти грижи към нашия род. Семейството трябва да разчита само на себе си, защото държавата не може да вникне в затрудненията му. Прекрасният ти брат Одирин Нан живее далеч от тебе, но той също е изпълнен с добросърдечие към нашите окаяни сродници. Отиди при него. Премести се при Одирин Нан.

Беззвучният глас затихна. Одим отвърна с уверения, че е изключително привързан към своя брат Одирин Нан, но той все пак се е установил в твърде отдалечения Шивенинк. Не е ли по-добре, вместо да предприемат това пътешествие, да прекосят планините и да се върнат при далечния клон от рода, който още живее в долините на Кудж-Джувек?

— Онези от нас, които още са способни да си спомнят делата на живите, не те съветват да се връщаш в Кудж-Джувек. С всеки месец пътят през планинските проходи става по-опасен, както споделят мнозина наскоро пренесли се в нашия свят. — Крехкото видение просветваше едва забележимо, докато говореше. — Освен това в долините пашата е много по-оскъдна и стадата измършавяват. Отплавай на запад, любими сине, за да се събереш с брат си. Ето какъв е нашият съвет. Вслушай се в него.

— Татко, винаги се подчинявам на изреченото от тебе.

И двамата изразиха отново нежната си обич един към друг, после душата на Одим се понесе нагоре през обсидиана, сякаш беше въгленче в звездния мрак. Редиците на отминалите поколения скоро се изгубиха в безкрая. За душата започна мъченическото намиране на тленното човешко тяло, изпънало се безчувствено върху дюшека, за да се слее пак с него.

Одим се завърна в смъртната си плът, отпаднал от преживяването, но с укрепена воля от мъдростта на своя баща. До него пищната му жена дишаше спокойно, без нищо да смущава сънищата й. Той я прегърна и се настани уютно до топлата й плът, както дете се гуши в майка си.

 

 

Някои предпочитаха да вършат делата си потайно и се надигаха от постелите по времето, когато Одим се приготвяше за сън. Други използваха нощта, за да започнат работа много преди зазоряване и така да изпреварят съперниците си. Имаше и хора, на които непрогледният мрак и студът бяха повече по вкуса и затова преливаха от бодрост, когато обикновено човешката издръжливост е най-ниска.

Камбаните отбелязаха със звън третия нощен час, а майор Гардетерак вече се бе изправил пред огледалото, навлякъл кожения си панталон. Взираше се изпитателно в отражението си, докато се бръснеше.

Този офицер не понасяше глупости, като например изпадането в паук за общуване с предците. Смяташе се за рационалист. Дори можеше да се каже, че рационализмът бе символ-верую за него и цялото му семейство. Защото не вярваше в Неживеещия бог (но не се отнасяше с пренебрежение към властта на църковните йерарси), а паук просто отхвърляше. На майора никога не би му хрумнало, че неговият начин на мислене го обрича да прекара живота си в земно подобие на обсидиановата забрава, без никога да зърне дори лъч светлина.

В момента грижливо прокарваше по бузите си острието на бръснача и обмисляше как да вгорчи съществуването на хората от Кориантура, без да забравя и за своя пряк подчинен — капитан Харбин Фашналгид. Гардетерак преливаше от увереност, че има напълно рационални причини да ненавижда Фашналгид, сред които изпъкваше некадърността на капитана. Майорът си представяше, че на негово място всеки разсъдлив човек би постъпил така.

Преди последната Голяма зима в Сиборнал бе властвал един велик крал. За потомците си беше познат под името крал Денис. Дворът му се намирал в Стария Ашкитош, имал резиденция и в могъщите постройки, известни сега като Есенните палати. Така гласешез легендата.

Крал Денис приветствал в двореца си учени мъже от цялата планета. Великият държавник се борил за оцеляването на Сиборнал през мрачните столетия на страшната зима. Организирал и силен флот, който пратил през морето да покори Пановал.

Учените на краля съставяли каталози и енциклопедии. На всичко живо били давани имена, за да се попълнят и подредят списъците. Единствено неподвижният свят на мъртвите бил пропуснат, и то само от уважение към Църквата на страшния покой.

След смъртта на Денис последвал дълъг период на смутове. Настъпила зимата. По-късно изтъкнатите родове на седемте сиборналски народа се обединили, за да създадат Олигархията и управляват континента според повелите на разума и науката, както им завещал и мъдрият крал. Разпращали просветени мъже да поучават и жителите на Кампанлат. Някои стигнали дори до древното културно средище Кийвасиен в югозападния край на Борлиен.

А през есента на сегашната Голяма година бе издаден един от най-разумните укази на Олигархията. С него се променяше сиборналският календар. Доскоро народите на северния континент (с изключение на невежите селяндури от затънтени краища като Горен Хазиз) мереха времето по формулата „толкова и толкова години след коронясването на крал Денис“. Олигархията отмени тази традиция.

Отсега нататък малките години бяха номерирани — според указанията на астрономите — от малката година, в която Хеликония и бледото й светило Баталикс бяха най-отдалечени от Фрейър. С други думи, отправна точка беше годината на апастрона.

Всяка Голяма година се състоеше от 1825 малки, разделени на свой ред на 480 денонощия. Настоящата година, когато Аспераманка и армията му нахлуха в Чалс, беше 1308-ма след апастрона. С тази астрономическа система на летоброене никой не забравяше в кой сезон на Голямата година живее. Така беше по-рационално.

Смяната на календара разтревожи селяните като всяко нововъведение. Но Олигархията знаеше добре какво прави. Започна да управлява потайно и трупаше разни загадки и секрети. Разпръсна навсякъде прикрити агенти. През цялата есен укрепваше тайната полиция, за да брани интересите си. А водачът — самият Олигарх, постепенно се превърна в анонимна, потискаща легенда, сякаш надвиснала над Ашкитош, докато според преданията крал Денис бил обичан от поданиците си и често се срещал с тях.

Зад всички закони и забрани, налагани от Олигархията, имаше множество рационални доводи. Уповаването на разсъдливостта се превъплъти в жестока философия, прилагана в живота от хора, подобни на майор Гардетерак. Рационалността му даваше удобни поводи да тормози по-нисшестоящите. Всяка вечер вдигаше тостове за веруюто си в столовата на казармата, а грамадните му зъби захапваха свирепо ръба на чашата, когато питието се стичаше в гърлото му.

Сега довърши сутрешния си тоалет и благоволи да изтърпи, докато слугата му помагаше да нахлузи ботушите и облече палтото си. Рационално защитен от студа, той излезе на покритите със скреж улици.

 

 

Капитан Харбин Фашналгид не изповядваше рационализма. По-скоро беше пияница.

Запоите му започнаха като начин да се приобщи към компаниите на другите младши офицери. Но както растеше омразата му към Олигархията, така се усилваше и жаждата му заедно с потребността да чете. Вече отбягваше колегите си.

Един общо взето сърдечен капитан на име Найпундег поспря до стола на Фашналгид и пусна фъшкия от хоксни върху страниците на отворената книга.

— Харбин, песоглав серсем такъв, пак ли четеш! Някоя мръсотийка, а?

Фашналгид затвори книгата и заговори безизразно:

— Найпундег, ти не би спрял погледа си на такава творба. Това е история на архитектурата на храмовете през вековете. Намерих я оня ден на една сергия. Отпечатана е преди повече от три столетия и в нея се обясняват тайни, които вече сме забравили. Мога да ти разкажа още, ако те интересува.

— А, не. Честно казано, изобщо не ме интересува. Звучи ми ужасно досадно.

Капитанът се изправи и напъха книгата в един от джобовете на униформата си. Взе чашата си от масата и я изпразни до дъно.

— В нашия полк е пълно с тъпанари. Всъщност досега не съм намерил нито един занимателен събеседник. Нали не те засягам, като казвам това? Гордееш се с тъпотията си, нали? И ако в книгите не се разправя за мръсотийки, не искаш и да ги погледнеш, прав ли съм?

Той се олюля. Найпундег също се беше наквасил здравата. Изрева от ярост.

В този напрегнат момент Фашналгид забълва неудържимо думи за омразата си към Олигархията и към неумолимо растящата власт на Олигарха.

Найпундег изля в устата си още една пълна чаша от изгарящото вътрешностите питие, остави я и го призова на дуел. Повикаха двама други офицери за секунданти. Излязоха на двора пред столовата.

Там кавгата се разпали наново. Каращите се капитани махнаха на секундантите да се дръпнат встрани и изпразниха пистолетите си един срещу друг.

Повечето куршуми прелетяха далеч от целта.

Освен един.

Той се заби в лицето на Найпундег, отклони се от костта, премина през лявото око и излезе през задната основа на черепа.

Фашналгид успя да убеди колегите си, че разпрата е започнала заради честта на някаква дама. Свиканият от Аспераманка военнополеви съд бе удовлетворен от обяснението. А и Найпундег, който беше от Брибар, не се радваше на особена симпатия. Съдиите снеха от Фашналгид всички обвинения. Само собствената му съвест го терзаеше неуморно — бе убил друг офицер, събрат по съдба. Колкото повече го успокояваха приятелите по чашка, толкова по-виновен се чувстваше.

Подаде рапорт за отпуск и се върна замалко в имението на баща си, разположено сред хълмистите равнини северно от Ашкитош. Имаше сериозното намерение да се промени, да надмогне страстта си към жените и пиенето. Родителите му вече изпадаха в старческо слабоумие, макар още да яздеха (както всеки ден през последните четиридесет години) из своите ниви и гори.

Имението управляваха двамата му по-млади братя, подпомагани от съпругите си. Бяха умни и находчиви. Когато по-крехките култури се поддаваха на климата, засяваха на тяхно място издръжливи. Избираха видове с по-къс период на съзряване, отглеждаха предвидливо фиданки на лесно понасящия студа каспиарн, след като свирепите бури поваляха другите дървета. Издигаха здрави огради срещу нахлуващите от север стада фламбреги. Мудни начумерени фагори изпълняваха заповедите на братята.

В детството си Харбин възприемаше имението като същински рай. Сега това място се превърна в килия за изтезания. Съзнаваше какви усилия бяха необходими за поддържането му в неотклонно влошаващия се климат и не искаше да има нищо общо с това. Всяка сутрин трябваше да издържи един и същ разговор с баща си, за да не се присъедини към братята си навън. После се усамотяваше в библиотеката и неохотно прелистваше стари томове, които някога го запленяваха. От време на време си позволяваше по чашка.

Харбин Фашналгид често тъгуваше за липсата на душевни сили у себе си. Не беше способен да наложи волята си. Но прекалената скромност не му позволяваше и да разбере колко хора, особено жени, го харесваха именно заради мекия характер. В някоя по-снизходителна към слабостите среда би постигнал големи житейски успехи.

Беше наблюдателен и чувствителен човек. Не минаха и два дни, когато забеляза, че най-младият му брат не се погажда добре с жена си. Вероятно разногласията им бяха съвсем преходни. Но Фашналгид се намеси и започна да показва съчувствието си към жената. С всеки пореден разговор между тях отслабваше и решимостта му да се промени. Той я съблазняваше упорито. Омайваше я с преувеличени истории за блясъка на военния живот, а в същото време я докосваше, усмихваше й се и се преструваше само отчасти, че изпитва тежка тъга. Така спечели доверието й и двамата станаха любовници. Беше лесно до нелепост.

Разбира се, в държанието му нямаше нищо рационално.

Но дори многото стаи и ъгълчета на просторната двуетажна къща не можеха да опазят в тайна връзката им. Опиянен от любовта (или от някакво нейно подобие), Фашналгид загуби всякакво желание да се държи прикрито. Обсипа партньорката си с глупашки подаръци — плетен хамак, двуглава коза, кукла на войник, костено шкафче, пълно с преписани на ръка легенди от Понипот, две пекубии в позлатена клетка, сребърна статуетка на хоксни с лице на жена, карти за игра в инкрустирана със седеф кутийка, клавикорд, панделки, поеми. Имаше и череп на мадис с очи от алабастър.

Наемаше музикантите от близкото село, за да й свирят серенади.

На свой ред жената обезумя от възторг при срещата с първия мъж, който не знаеше нищо за саденето на картофи и ценни планински билки. Танцуваше му гола на верандата, сложила само подарените от него гривни, и му пееше дивите мелодии на танца „зиганк“.

Това не можеше да продължи. Провинциалните нрави не допускаха подобни крайности. Една нощ двамата братя на Фашналгид запретнаха ръкави, нахлуха в любовното гнезденце, изхвърлиха клавикорда през прозореца и с ритници прогониха Харбин от къщата.

„Абро Хакмо Астаб!“, ревеше капитанът. И на окаяните работници в имението не бе позволено да изричат гласно отвратителното проклятие.

Надигна се от прахта и изтръска дрехите си в мрака. Двуглавата коза се опитваше да похапне крачола на панталона му.

Фашналгид застана под прозорците на престарелия си баща, разкрещя се и гневно, и умолително.

— Ти и майка ми си живяхте щастливо, да пукнете дано! Нали сте от поколението, за което любовта е въпрос само на воля! „Волята ни отличава от звяра, любовта — от падението“, както е казал поетът. Свързали сте се за цял живот, нали, изкуфял дъртако? Е, само че животът доста се промени. Волята се поддава на изпитанията на времето… Човек вече трябва да сграбчва каквото му падне в ръцете… Нима не беше твой родителски дълг да се погрижиш за щастието ми? А? Отговори ми, мръсен стар празноглавецо! Щом си бил толкова гнусно доволен от живуркането си, защо не дари и мен с такъв лековат характер? Нищичко не си ми дал. Защо винаги съм толкова печален?

Никакъв отговор не прозвуча от тъмната сграда. Кукла на войник излетя от прозорец на втория етаж и го удари по слепоочието.

Не му оставаше друго, освен да се върне при полка си в Ашкитош. Само че новините се разпространяваха бързо сред семействата на земевладелците. Фашналгид сякаш носеше дамгата на скандала. А майор Гардетерак се оказа вуйчо на опозорената жена — същата, която съвсем наскоро му танцуваше съблечена на верандата. Военното всекидневие на капитан Харбин Фашналгид ставаше все по-непоносимо.

Прахосваше парите си за забравени от всички книги, наред с жените и пиенето. Трупаше обвинения срещу Олигархията, защото откриваше постепенно как всевластието и е нараствало в северния континент през сънливите векове на есента. Веднъж се ровеше в боклуците из тавана на един антиквар и попадна на списък с ускутските владения, носещи доход над определена долна граница, сред тях намери и владението на рода Фашналгид. Видя забележка, че собствениците на тези имения „са се заклели да изпълнят задълженията си към Олигархията“. Нямаше подробни пояснения.

Докато си вършеше работата на офицер, размишляваше потиснато над това изречение. Скоро успя да убеди сам себе си, че е част от собствеността, заради която са „поети задължения“.

Ако не се наливаше с алкохол или не преспиваше при различни жени, припомняше си някои от хвалбите на своя баща. Нали старецът веднъж му каза, че е виждал Олигарха? Само че никой никога не се срещаше с върховния повелител. Не съществуваха и негови портрети. В съзнанието на Фашналгид с Олигарха не бе свързан никакъв образ, освен може би чифт хищни лапи, стиснали в ноктите си целия Сиборнал.

Една вечер след дежурството си по гарнизон Фашналгид заповяда на своя личен слуга да оседлае хокснито му и препусна бясно към имението на баща си.

Братята му ръмжаха като кучета. Не му позволиха дори да зърне любимата. Само видя за миг гола ръка, докато дърпаха жената навътре в някаква стая. Позна гривните на изящната китка. Как звъняха, когато тя танцуваше пред него!

Баща му се изтягаше на един диван, завит с няколко одеяла. Старецът едва смогваше да проумее що за въпроси му задава неговият син. Отплесваше се в обясненията си, опитваше се да увърта. Фашналгид разпозна с тъга себе си в лъжите и преструвките на баща си. Старецът и сега твърдеше, че е виждал веднъж Върховния олигарх Торкерканзлаг ІІ. Но това се случило преди повече от четиридесет години, в младостта му.

— Всички тези титли са една условност — каза баща му. — Крият зад тях истинските си имена. Олигархията се опира на тайните, затова и имената на Олигарха и на членовете на Олигархията са грижливо пазен секрет. Никой не ги знае. Че те дори помежду си не се познават… Все едно.

— Значи все пак никога не си виждал Олигарха?

— Никой не може да твърди, че се е срещал лично с него. Но онзи случай беше особен и затова той се намираше в съседната стая. Самият Олигарх. Поне така ни уверяваха. Сигурен съм, че беше там, винаги съм го казвал. Кой знае, може да е един гигантски рак с щипки, достигащи до небето, но поне беше в другата стая тогава. Ако бях отворил вратата, щях да го видя, с щипките и мустаците и всичко останало…

— Татко, а ти какво правеше там?

— Наричат го Исенския хълм… И ти си чувал за този хълм. Всички го знаят къде е, но дори Членовете на Олигархията не се познават помежду си. Тайните са много важни. Не забравяй това, Харбин. Честността е за юношите, добродетелта е за жените, а тайните — за мъжете. Нали знаеш онази стара поговорка, дето дядо ми все я повтаряше: „В ръкава на сиборналеца са крие не само ръка“. Истина е.

— Ти кога беше на Исенския хълм? Да не си прехвърлил правата върху имението на Олигархията? Трябва да знам!

— Задължения, момчето ми, човек има и задължения в този живот. Не може само да купува кукли на жените и да им рецитира стихчета. Поемеш ли някои задължения, получаваш срещу това защита и покровителство. Наближава зимата, трябва да гледаме напред. А аз остарявам. Нужна ни е сигурност… Няма за какво да се тревожиш. Всичко беше уговорено още преди ти да се родиш. Тогава бях важна личност, по-издигнат, отколкото ти някога ще бъдеш. Ти би трябвало вече да си майор, но чувам разни неща от семейство Гардетерак… Затова подписах задължението, че първородният ми син ще служи в армията на Олигарха срещу защитата, която получихме според онзи указ, когато аз…

— Значи си ме продал на армията още преди да се родя?! — възкликна Фашналгид.

— Ех, Харбин, синовете на всички служат в армията. Това е благородно. И е проява на набожност, както ни учи църквата.

— Продал си ме на армията! И какво получи в замяна?

— Спокойствие. Чувство за изпълнен дълг. И сигурност, както вече ти казах, но ти не ме слушаш. Майка ти също одобри решението ми. Питай я — идеята беше нейна.

— Пресътворителко… — изпъшка капитанът и си наля пълна чаша.

Докато гълташе течността на големи глътки, баща му изведнъж произнесе силно и разбрано:

— Получих обещание.

— За какво?

— За бъдещето. За неприкосновеността на нашето имение. Харбин, самият аз в продължение на много години бях един от Членовете. Затова и подписах документа за армейската ти служба. Да си офицер е чест… а и възможност за добра кариера. Би трябвало да си оправиш отношенията с младия Гардетерак.

— Продал си ме! Татко, ти си ме продал като някой роб…

Фашналгид се разплака и излезе тичешком от къщата. Без да се оглежда, той пришпори хокснито си в галоп, далеч от мястото, където се бе родил.

След няколко месеца полкът, в който беше и неговата рота, пристигна в Кориантура. А от прекия си началник и личен враг майор Гардетерак капитан Харбин Фашналгид получи заповедта да подготви „сърдечно“ посрещане за завръщащата се армия на Аспераманка.

 

 

Откакто имаше писана история, Сиборнал винаги беше значително по-единен от пъстрото сборище народи, които съставляваха населението на Кампанлат. Разбира се, и жителите на северния континент имаха своите разногласия, но винаги успяваха да се опълчат заедно срещу външните заплахи.

През вековете на по-мек климат Сиборнал беше благодатна земя. Още от ранните години на Голямата пролет Фрейър се издигаше в небето и не залязваше никога, затова нивите и градините на север даваха плод рано. Но сега наближаваше периодът на мраз и тъма и Олигархията се стремеше упорито да затегне юздите на властта в ръцете си, като посвоему също мяташе покривало от мрак върху континента.

И Олигархията, и обикновените хора съзнаваха, че от напрежението на неотклонно настъпващата зима обществото може да се пръсне като замръзнала водопроводна тръба. Студът и недостигът на храна биха могли да съсипят цивилизацията. След страховития Мракоден, който предстоеше само след няколко години, тъмнината и ледът щяха да сковат северните страни за три и половина местни века. По време на зимата Сиборнал ставаше царство на полярните виелици.

И Кампанлат щеше да рухне под бремето на снеговете. Тамошните народи никога не биха си помагали взаимно. Много земи щяха да се върнат към първобитно състояние. Но въпреки по-суровите изпитания Сиборнал щеше да оцелее благодарение на рационалността и предвидливостта.

В търсене на утеха Харбин Фашналгид се срещаше често с проповедници и други свети мъже. Църквата беше хранилище на знанието. В нея той откри отговора на въпроса за оцеляването на Сиборнал. Потиснат от факта, че на практика бе прогонен от имението на своя баща, от полята и горите, където се бъхтеха неговите братя, Фашналгид прие отговора като откровение. Не на земята щеше да се опре северният континент през тежките столетия.

Толкова голяма част от Сиборнал беше покрита от дебелите полярни ледове, че всъщност представляваше тясна ивица суша край морските си брегове. Именно в морето се криеше спасението. Студената вода съдържаше повече кислород от топлата. През зимата океанът щеше да гъмжи от живот. Издръжливите хранителни вериги щяха да предложат изобилието си на хората — дори когато ледът се вкопчеше в имението, откъдето изпъдиха Харбин.

Мисълта за ужасните пътища на историята сякаш разяждаше душата му. Бе свикнал повече да мисли за дните и месеците, отколкото за десетилетията и вековете. Бореше се с жаждата си за алкохол и прекарваше повече време със свещеници, отколкото с проститутки. Един от отците, обслужващи военния параклис в казармите на Ашкитош, стана изповедник на Фашналгид. Един ден капитанът се реши да разкрие пред този свещенослужител омразата си към Олигархията.

— Църквата също ненавижда Олигархията — отвърна кротко отецът. — Въпреки това работим съвместно. Църквата и Държавата не бива да се делят за нищо на света. Олигархията ти е неприятна, защото е наложила принудителното ти постъпване в армията. Но недостатъците в нрава ти, които се налага да преодоляваш, са само твои — не на армията, не на Олигархията. Въздай дължимото на властта за положителните й страни. Възхвалявай я за нейната неизменност и стремежа й към общото благо. Казват, че Олигархията не спи никога. Радвай се, че има кой да бди над нашия континент.

Фашналгид си замълча. Мина време, докато разбере какво го смущаваше в думите на свещеника. Откри противоречие в твърдението му, че Олигархията се стреми към „общото благо“. Самият той беше чист ускут по произход, а всъщност бе продаден в армейска робия. А пък приказката, че Олигархията не спи никога… Това само подсказваше нечовешката й същност, нейната враждебност към хората, не по-малка от тази на фагорите.

Още по-късно се сети, че отецът говореше за Олигархията по същия начин, както за Неживеещия бог. Нали славеха и божеството за неговата неизменност и грижата му за общото благо? Неживеещият също бдеше над континента. А не казваха ли и за Църквата, че никога не затваря очи?

От този момент Фашналгид престана да се среща със свещеници и у него още по-непоклатимо се затвърди убеждението, че Олигархията е един чудовищен тумор.

 

 

Първа гвардия на Олигарха не бе сполетяна от злощастието да тръгне с наказателната експедиция на Аспераманка към северните райони на Кампанлат. Само след няколко седмици обаче получи заповед да се премести в Кориантура за охрана на границите.

Фашналгид се осмели да попита майор Гардетерак каква е причината.

— Дебелата смърт се шири навсякъде — грубо отвърна неговият командир. — Не ни трябват бунтове в пограничните градове, нали така?

Дотолкова не понасяше подчинения си, че го гледаше не в лицето, а в мустаците.

Последната си вечер в Ашкитош Фашналгид прекара при една жена на име Ростадал, която живееше в мансарда само на няколко пресечки от казармите.

Харесваше я, но и я съжаляваше. Тя беше като дърво без корен. Произхождаше от едно северно село. Нямаше нищо — никакви собствени вещи, нито политически и религиозни убеждения, нито роднини. Въпреки това се държеше мило и вдъхваше уют на стаичката, която наемаше.

Капитанът се надигна рязко в леглото и каза:

— Ростадал, трябва да тръгвам. Ще ми сипеш ли нещо да пийна?

— Какво ти става?

— Просто ми налей нещо. Тъжен съм. Не мога да остана при тебе.

Без да се оплаква, жената се измъкна от постелята и му донесе чаша вино. Фашналгид я изля на един дъх в гърлото си. Ростадал го гледаше втренчено, накрая промълви:

— Кажи ми какво те измъчва.

— Не мога. Твърде страшно е. Целият свят е обладан от злото.

Започна да се облича. Жената навлече зацапания си кийдрант. Повече не продума, само се чудеше дали той ще й плати. Бледото пламъче на една маслена лампа осветяваше сценката.

След като нахлузи ботушите си, Фашналгид прибра книгата, оставена до леглото, и сложи на масата няколко сиба. Имаше окаян вид. Виждаше, че плаши жената със състоянието си, но не намери думи да я успокои.

— Харбин, ще дойдеш ли пак при мен? — попита тя, сплела пръстите на ръцете си.

Капитанът вдигна глава към напуканата мазилка на тавана и поклати глава. После излезе.

Упорит дъжд се сипеше на тежки струи върху Ашкитош и препълваше канавките. Фашналгид не обръщаше внимание на стихията. Крачеше забързано по безлюдните улици и се опитваше да потисне измъчващите го мисли.

Предишната нощ един вестоносец, пришпорващ изчерпил последните си сили йелк, бе минал по същите тези улици. Добра се до щаба на армията, разположен на върха на хълма. Макар че старшите офицери се постараха да запазят случая в тайна, мълвата скоро се разнесе. Вестоносецът бил таен агент на Олигарха. Носел новини за победата на армията под командването на Аспераманка срещу обединените сили на Кампанлат. В доноса било написано също така за очакванията на архиепископ-командира да бъде посрещнат триумфално в Сиборнал.

Мъжът се свлякъл от измъченото си животно в двора на щаба и паднал по лице. Забелязвали се всички симптоми на Дебелата смърт. Един от старшите офицери лично застрелял вестоносеца.

Само час-два след произшествието, майката на Фашналгид му се яви в тревожен сън и изрече: „Брат ще вдигне ръка срещу брата“. Присъни му се и че самият той виси окачен на кука.

След два дни се отправиха към Кориантура.

Докато изслушваше заповедите на майор Гардетерак, Фашналгид си представи съвсем ясно плана на Олигарха. Имаше един важен фактор, който би могъл лесно да съсипе замислите за оцеляването през зимата — това беше Дебелата смърт, още по-застрашителна от студовете. Безумието на заразата наистина принуждаваше брат да изяжда брата си.

Смъртта на среднощния вестител предупреди навреме Олигарха, че със завръщането си от Дивашкия континент армията на Аспераманка ще разнесе Дебелата смърт. Така че той стигна до най-рационалното решение — армията не биваше да се завърне. Първа гвардия, в която служеше и Фашналгид, бе пратена в Кориантура с единствената задача да изтреби войските на архиепископ-командира, щом доближат границата. Правилата, въведени с цел ограничаване разпространението на болестта, включително за броя на лицата, обитаващи едно жилище, от своя страна трябваше да подготвят населението и да направят предстоящото клане по-приемливо и оправдано.

Ето какви тягостни размишления терзаеха Харбин Фашналгид, докато лежеше в стаята си под покрива на Одим. За разлика от Гардетерак, капитанът не обичаше да става рано. Но не можеше и да избяга в забравата на съня от своите видения. Вече си представяше Олигархията като паяк, притаил се някъде в тъмата с твърдото решение да се опази през идните епохи, каквото и да струваше това на хората.

Такъв беше скритият смисъл в подмятането на баща му, че си е купил обещание за сигурно бъдеще. Бе платил с живота на сина си. Значи неговият баща също бе постигнал спокойствието на един бивш Член на Олигархията, без да го смущава цената за това.

— Няма да оставя нещата така — промърмори Фашналгид, когато най-после си наложи да стане от леглото.

Зората вече осветяваше стаята през прозореца. Чуваше как грамадното семейство на Одим се разшава за поредния ден.

— Няма да оставя нещата така — повтори си той упорито, докато се обличаше.

Няколко часа по-късно Бези Безамитикал влезе в неговия кабинет и той разчете в безмълвния език на тялото й готовността да изпълни всяко негово желание. В този миг Фашналгид прозря възможността да използва нея и Одим, за да провали плана на Олигарха и да спаси армията на Аспераманка.

 

 

Клисурите източно от Кориантура, чиито отвесни склонове се спускаха чак до началото на Чалския провлак, бяха общоприетата точка, където се срещаха континентите Сиборнал и Кампанлат. Хълмистите земи южно от скалите, откъдето бе принудена да мине всяка армия, насочила се към Ушкутошк, на запад граничеха с обширни блата, които стигаха чак до морето. Няколко километра южно от клисурите се издигаха Костените скали, стърчащи като часови над степта.

Харбин Фашналгид и тримата войници с него спряха йелките в подножието на скалите и слязоха. Намериха пещера, за да се спасят от режещия вятър, и Фашналгид заповяда на единия редник да накладе огън. Извади манерка от задния си джоб и я надигна.

Вече бе извлякъл полза от познанството си с Бези Безамитикал. Тя му показа откъде да мине по тесните улички на Кориантура, които се спускаха стръмно надолу. Така капитанът слезе в равнината незабелязано за караула на Първа гвардия, разположен по укрепленията над склона. Формално погледнато, в момента Фашналгид беше в положението на дезертьор.

Обясни на войниците с полуистини целта на идването им тук. Трябвало да чакат, докато армията на Аспераманка се появи от юг. Нямало да изпълняват никакви опасни задачи. Просто щял да предаде на архиепископ-командира съобщение от Олигарха.

Скъсиха поводите на йелките и ги вързаха така, че ги принудиха да легнат, после опряха гърбове в хълбоците на животните, за да се топлят. Докато чакаха завръщащите се войски, Фашналгид се зачете в томче с любовна поезия.

Минаха няколко часа. Войниците започнаха да се оплакват. Мъглата се разпръсна, небето блесна в прозрачна синева. В далечината се чу тропот на копита. От юг наближаваха ездачи.

Можеха да минат само оттук, защото с Костените скали започваше неприветливият каменен гръбнак на платото, обгърнал целия Чалски залив. Всички пътници бяха принудени да се провират нагоре през клисурите.

Фашналгид затвори книгата и се изправи.

Както често му се случваше, отново усети слабостта на волята си. Дългото чакане и отпускащата душата печал на стиховете подрониха решимостта му да предприеме нещо. Все пак се насили да даде ясни заповеди на войниците си, които трябваше да заемат позиция, скрити зад скалите. Очакваше да види след малко авангарда на армията. Вместо това се появиха само двама ездачи.

Напредваха бавно. И двамата се гърбеха уморено на седлата на своите йелки. Носеха военни униформи, а животните бяха наполовина остригани, както бе прието в армията. Фашналгид заповяда на новодошлите да спрат.

Единият слезе от йелка и се приближи предпазливо. Макар че едва бе минал юношеската възраст, лицето му сивееше от прахта и преумората.

— От Ушкутошк ли сте? — подвикна прегракнало.

— Да, идвам от Кориантура. А вие от армията на Аспераманка ли сте?

— Изпреварихме с три дни войската. Може би и с повече.

Фашналгид се замисли. Пуснеше ли тези двамата да минат, те щяха непременно да се натъкнат на постовете, разположени от майор Гардетерак. Вероятно щяха да разкрият и скривалището му. Не вярваше, че би могъл да ги застреля хладнокръвно… при това юношата пред него също беше офицер, младши лейтенант. Оставаше му единствено да ги възпре, като им обясни предрешената съдба на идващата армия и да си осигури помощта им.

Пристъпи към младия офицер, който обаче измъкна незабавно револвер и го опря на свитата си лява ръка. Примижа зад цевта и нареди:

— Нито крачка повече! Знам, че сте скрил още хора наблизо.

Фашналгид разпери ръце.

— Вижте какво, няма нужда да се заплашваме. Не ви мислим лошото. Искам само да поговорим. Май нещо освежително няма да ви е излишно.

— И двамата ще стоим, където сме. — Без да отделя поглед от мерника на револвера, младши лейтенантът заповяда на своя спътник: — Слез и му вземи оръжието.

Фашналгид нервно облизваше устни и се надяваше неговите войници да го спасят, но в същото време се молеше те да кротуват, за да не бъде застрелян в суматохата. Следеше с поглед втория ездач, който слезе от хокснито. Ботуши, панталон, наметало, кожена шапка… Нещо в движенията на човека подсказа на опитния сластолюбец, че това е жена. Тя тръгна нерешително към него.

Когато го доближи, Фашналгид сграбчи протегнатата й ръка, изви китката и грубо извъртя жената. Прикри се зад нея и измъкна своето оръжие от кобура.

— Хвърли револвера или ще застрелям и двама ви!

Лейтенантът се подчини и Фашналгид извика своите войници. Те се показаха предпазливо, личеше неохотата им да се намесят.

Обезоръженият мъж стоеше и се взираше предизвикателно във Фашналгид. Капитанът пъхна ръка под наметалото на жената и опипа гърдите й.

— Кои сте вие, мътните ви взели? — засмя се той, а пленничката му захлипа. — Ей, приятелю, ти май обичаш да си угаждаш, когато пътуваш… тази тук си я бива.

— Казвам се Лутерин Шокерандит. Лейтенант съм. Нося бързо известие за Върховния олигарх, така че най-добре ни пуснете да продължим по пътя си.

— Загазил си, да ти кажа.

Капитанът заповяда на един от войниците да прибере револвера, завъртя жената с лице към себе си и я побутна назад, за да я огледа по-добре. Погледът на Торес Лал бе натежал от ярост. Фашналгид я потупа по бузата и се обърна към Шокерандит:

— Няма защо да се караме. Напротив! Искам да те предупредя за близка опасност. Сега ще прибера оръжието си и ще си стиснем ръцете, както подобава на достойни мъже.

Здрависаха се сдържано, докато се преценяваха взаимно с погледи. Шокерандит хвана Торес Лал за ръката и я дръпна до себе си. А Фашналгид сякаш още усещаше гърдите й под пръстите си. Ободрен, той тъкмо се поздравяваше мислено, че се справи добре с доста сложно положение, но поставеният на пост войник извика, че откъм Кориантура идват ездачи.

Колоната се насочваше към Костените скали, над главите на мъжете се развяваше знаме. Фашналгид побърза да извади далекогледа от джоба на палтото си.

Изпсува. Начело яздеше не някой друг, а неговият командир майор Гардетерак. Отначало му хрумна, че Бези го е предала. След миг се сети, че е по-вероятно някой жител на Кориантура да е забелязал измъкването му и да е доложил.

Все пак имаше време до пристигането на колоната.

Капитанът не се съмняваше каква участ ще го сполети, ако бъде заловен, затова реши да изпревари събитията. Изписаната по лицето му тревога убеди по-бързо от думите му Шокерандит и жената, че е по-безопасно да се присъединят към него, отколкото сами да търсят път за бягство. Освен това Фашналгид им предложи да сменят уморените си йелки с два от неговите. Той кресна на войниците си да не мърдат от мястото и да кажат на майора, че от другата страна на скалите имало голям отряд въоръжени мъже. Метна се на седлото и отпраши в пълен галоп, следван от лейтенанта и Торес Лал. С ритници подканваше един от йелките без ездач да не изостава.

Малко по-нататък по тесния пролом в скалите имаше странично отклонение. Фашналгид плесна йелка да продължи право напред, но поведе спътниците си по отклонението. Надяваше се тропотът на препускащото животно да заблуди преследвачите и те да го подгонят.

Вече едва се провираха през цепнатината. Упорито водеха животните си напред и се катереха все по-нагоре по ронещите се камънаци. Излязоха на по-равно място, където сред изкъртените камънаци растяха ниски дървета и храсти, наклонени на юг от постоянния вятър. Някъде отдолу се чуваше тътенът на преминаващия отряд, воден от майора.

Фашналгид изтри от челото си избилата студена пот и смуши йелка да продължи на запад, като избираше внимателно пътя между големите камъни. Двете слънца се сближаваха в небето — Фрейър ниско на югозапад, както винаги, а Баталикс клонеше към залез.

Тримата ездачи минаха до нацепена скала с размерите на голяма къща, край която се забелязваха следи от някогашно човешко присъствие. В далечината местността се спускаше надолу към блещукащото море. Фашналгид спря и надигна манерката си. Предложи и на Шокерандит да си пийне, но младежът тръсна глава.

— Досега ви се доверих — каза той. — Но след като се отървахме от вашите съмнителни приятелчета, би трябвало да ми обясните причините за държанието си. Имам задача да отнеса спешното известие за Олигарха.

— А пък аз имам задача да се отърва от Олигарха. Нека ти кажа нещо — явиш ли се пред неговите хора, най-вероятно ще те застрелят още щом те зърнат.

Капитанът обясни накратко какво посрещане се готвеше за Аспераманка. Шокерандит клатеше глава недоверчиво.

— Нали именно Олигархията ни прати в Кампанлат? Щом вярвате, че ще ни избият, когато се върнем, явно сте се побъркал.

— За Олигарха животът на отделния човек не струва пукната пара. Нима очакваш да прояви повече загриженост и за цяла армия?

— Никой човек с ума си не би унищожил една от своите армии.

Фашналгид заразмахва ръце възбудено.

— Ти си по-млад от мен. Липсва ти житейски опит. Точно разсъдливите хора правят най-големите бели. Нима още си убеден, че живееш в свят, където хората се държат според повелите на разума? Всъщност какво е разумът? Не е ли обикновена заблуда, че и останалите ще се държат подобно на тебе? Едва ли си отдавна в армията, щом вярваш, че всички мислят еднакво. Честно казано, смятам повечето си приятели за безумци. Някои полудяха от армейските порядки, други са си били достатъчно смахнати, за да бъдат привлечени от царящия в армията идиотизъм, а трети просто са били такива по природа. Чух една от проповедите на архиепископ-командира Аспераманка. Говореше с такава убеденост и сила, че ми се стори добър човек. Все пак трябва да има и свестни хора… Мога да те уверя обаче, че повечето офицери са като мен — негодници, след които биха тръгнали само побърканите.

След това словоизлияние настъпи тишина. Минута по-късно Шокерандит изрече студено:

— Аз изобщо не бих се доверил на Аспераманка. Той също беше готов да прати подчинените си на сигурна смърт.

— „Мъдростта на безумието се скоро предава, когато душата само мъки познава“ — изрецитира Фашналгид и добави: — Значи имаме една армия, носеща заразата със себе си. Олигархията ще се отърве с удоволствие от нея, щом вече няма опасност от страна на Кампанлат. Пък и за Ашкитош ще е добре, ако брибарският отряд изчезне от лицето на земята…

Нямаше какво повече да каже. Обърна им гръб и отново надигна манерката за голяма глътка. Баталикс се спускаше към видимата тясна ивица от далечното море, по небето се трупаха облаци.

— Е, какво предлагате да направим, ако не искаме да попаднем между двете армии? — дръзко попита Торес Лал.

Фашналгид махна на запад.

— Госпожо, оттатък блатата чака един приятел с лодка. Натам съм се запътил. Можете да дойдете с мен, стига да пожелаете. Ако ми вярвате, ще дойдете.

Той се поизправи върху седлото, оправи яката под брадичката си, приглади мустаци и кимна за сбогом. Срита йелка си да тръгва. Животното закрачи с наведена глава по каменистата равнина към трепкащите отблясъци на водните простори.

Лутерин Шокерандит подвикна след отдалечаващия се мъж:

— И къде ще ви отведе тази ваша лодка?

Вятърът, рошещ полегналите храсти, почти погълна отговора.

— На кораб, който ще отплава към Шивенинк.