Брайън Олдис
Хеликония. Зима (2)

I
Последната битка

Природата на тревата беше такава, че продължаваше да никне въпреки усилията на вятъра. Полягаше под напора му. А корените се разпростираха в почвата, крепяха я на мястото й и не позволяваха на други растения да намерят убежище и пристан в нея. Защото тревата беше тук отколе. По-скоро вятърът беше нова стихия… както и леденият му дъх.

Мощните повеи от север тласкаха облаците, нашарили надвисналото небе в черно и сиво. Още над далечните планини те изсипваха товара си от дъжд и сняг. А на степите на Чалс носеха само мрачина, сякаш огледално отражение на еднообразната местност.

Поредица плитки долини преминаваха една в друга, без да се различават почти по нищо. Само тук-там из тревата човек можеше да зърне някакво ярко петно. Сред някои скупчени туфи се криеха дребни жълти цветчета, които вятърът диплеше на вълни като разрошената козина на полегнало животно. Единствените ориентири наоколо бяха каменните колони, отбелязващи земните октави. От южната страна на някои от тях растяха жълти и сиви лишеи.

Само остър поглед би забелязал пътечките в тревата, използвани от животинки, които щъкаха насам-натам нощем или в здрачните часове, когато само едно от двете слънца беше над хоризонта. Самотни орли, реещи се с неподвижни криле, веднага подсказваха на наблюдателя защо през деня няма никакво движение. Най-широка следа в степите бе проправила реката, носеща се на юг, към далечното море. Дълбоките, мудни води като че се бяха съсирили. В тях се отразяваше дрипавото небе.

През тази неприветлива земя минаваше стадо аранги, идващо от север. Тези дългокраки подобия на кози следваха досадните извивки на речното корито. Кучета с извити рога ги пазеха да не се разпръскват. А на свой ред шестима мъже, яхнали хокснита, надзираваха усърдните си асокини, като ту се отпускаха върху гърбовете на животните, ту се изправяха на стремената, за да дадат отдих на схванатите си мускули. Всички бяха облечени в кожи, пристегнати около телата им с върви.

Мъжете често се озъртаха назад, сякаш се бояха от преследвачи. Неуморно подканяха рогатите асокини с викове и подсвиркване. Сигналите се разнасяха надалеч в равнината въпреки блеенето на арангите. Колкото и да се оглеждаха пастирите, мрачният северен хоризонт си оставаше пуст.

Пред тях в една от гънките на реката се появиха руини от някакво селище — разпръснати каменни постройки без покриви. От една по-голяма сграда бе останала само черупката на стените. Възползвали се от преградата срещу вятъра, жилави растения избуяваха около основите и надничаха през дупките на прозорците.

Пастирите накараха стадото да заобиколи останките отдалеч, защото се страхуваха от зараза. Няколко километра по-нататък един широк завой на реката служеше за граница, оспорвана от векове, а може би и откакто имаше хора по тези земи. Тук започваше областта, наричана Хазиз — най-северната част от северните равнини на Кампанлат. Кучетата подкараха арангите покрай брега, където личеше отдавна утъпкана пътека, и ги принудиха да се подредят в колона — муцуната на всяко животно почти опираше опашката на предното.

След време стигнаха до широк и очевидно здрав мост, чиито два свода се прехвърляха над шибаната от вятъра вода. Пастирите свиреха пронизително и асокините пак събраха стадото накуп, като не позволиха на нито един аранг да се отклони към моста. На около два-три километра от моста на северния бряг се виждаше укрепено селище, построено във формата на колело. Името му беше Истуриача. Оттам прозвуча рог и пастирите разбраха, че са били забелязани. Въоръжени мъже и черни сиборналски оръдия пазеха по външния отбранителен периметър.

— Добре дошли! — подвикваха стражите. — Какво видяхте на север? Армията движи ли се насам?

Шестимата мъже вкараха стадото в приготвените за арангите кошари.

Каменните къщи и хамбари на селището бяха наредени така, че служеха за външни укрепления. Самите стопанства, където се отглеждаха животните и житните растения, бяха разположени по-навътре. В главината на колелото пръстен от приличащи на казарми здания обкръжаваше висока църква. Пастирите се смесиха със забързаната тълпа по улиците и отидоха в една от централните постройки да се освежат след прехода през степта.

На юг от моста равнината имаше по-разнообразен релеф. Срещаха се единични дървета — признак за по-обилни валежи. Земята сякаш беше поръсена с бели петна, отдалеч приличащи на разпаднал се варовик. Но отблизо личеше, че това са кости. Почти нямаше парчета, по-дълги от десетина сантиметра. Някой зъб или челюст подсказваше, че това са останки от хора и фагори. Тези свидетелства за отдавнашни битки бяха разпръснати на много километри нашир и надлъж из полето.

През покоя на това печално място един мъж, възседнал йелк, доближаваше моста от юг. Малко по-назад го следваха още двама. Всички носеха униформи и армейско снаряжение.

Водачът беше дребен човек със сякаш изсечено лице. Спря ездитното си животно много преди да стигне до моста и слезе. Отведе йелка в една падинка и го върза за дънера на ниско дърво с плоска трънлива корона. След това пак се покатери по склона и започна да наблюдава с далекоглед вражеското селище.

Другите двама скоро се присъединиха към него. Скочиха от йелките си и ги вързаха за корените на мъртъв раджабарал. Като старши офицери не пожелаха да застанат до съгледвача.

— Ето я Истуриача — обърна се той към тях.

Но офицерите разговаряха само помежду си. Те също си послужиха с далекоглед и тихо обсъждаха видяното.

Единият, който беше артилерийски експерт, остана на наблюдателния пост. Другият и съгледвачът препуснаха обратно към армията, настъпваща от юг.

Денят отминаваше полека. Монотонните очертания на равнината започнаха да се изпълват с колони мъже — някои ездачи, повечето пешаци — и оръдия, каруци и други неизбежни принадлежности на войната. Йелки или не толкова издръжливи хокснита теглеха каруците. Подредените колони от стегнато стъпващи войници бяха в очебиен контраст с обозите и тълпите от жени и тилови служби, които се придвижваха хаотично. Над някои от военните части се развяваха знамената на Пановал, над други — флагове с религиозни символи.

Още по-назад се влачеха лазаретите и каруците на полевите кухни с припасите. Много други бяха натоварени с фураж за животните в този наказателен поход.

Макар хилядите хора да представляваха колелца във военната машина, всеки от тях преживяваше отделни случки и възприемаше това мащабно начинание през ограниченията на възгледите и предразсъдъците си.

Нещо подобно се случи и с артилерийския офицер, който чакаше до своя вързан йелк. Лежеше, без да издава звук, и се взираше напред, но цвиленето на животното го накара да обърне глава. Четири дребни същества, на ръст едва до гърдите на мъжа, се прокрадваха към йелка. Явно не бяха забелязали офицера, защото се измъкнаха от дупка в пръстта до основата на разцепеното дърво.

Общо взето, бяха човекоподобни с тънките си крака и дълги ръце. Бяха покрити със светлокафява козина, по-дълга по ръцете и почти скриваща осемпръстите им длани. Муцуните им смътно приличаха на кучешки.

— Нондади! — кресна офицерът.

Разпозна ги мигновено, макар досега да ги бе виждал само пленени. Йелкът се мяташе ужасен. Първите двама нондади се хвърлиха към гърлото на животното и мъжът насочи към тях двуцевния си пистолет, но в същия миг застина.

Още една глава се подаде между древните корени. Притежателят й се напъна да освободи раменете си и се надигна, отърси пръстта от гъстата си козина, после изсумтя.

Фагорът изглеждаше твърде едър до дребните нондади. Неговата грамадна глава с формата на кутия бе увенчана с изящни, извити назад рога. Когато се показа от дупката на нондадите, навъсеното му биволско лице се заоглежда наляво-надясно и очите му светнаха, забелязвайки притаилия се офицер. Само за миг се смръзна неподвижно, едното му ухо трепна и страшната твар се хвърли към мъжа с главата напред.

Артилерийският офицер се претърколи по гръб, хвана здраво с двете си ръце дръжката на пистолета и изпразни двете цеви едновременно в търбуха на фагора. По козината му се пръсна назъбена звезда от златиста кръв. Но двурогият нападател не спря. Грозната му паст се отвори и откри жълти зъби като лопати. Мъжът се изправи със скок и в този миг фагорът го връхлетя. Груби трипръсти длани се вкопчиха в тялото му.

Офицерът трескаво удряше с дръжката на пистолета по дебелия череп.

Задушаващата хватка се отпусна. Бъчвоподобното тяло падна настрани. Ужасната твар се надигна с невероятно усилие, изрева и се строполи, разтърсвайки земята.

Задъхан и хълцащ от тежката млечна воня на фагора, мъжът беше принуден да се опре на рамото му, за да стане. В гъстата козина подскачаха миниатюрни насекоми, преживяващи своя собствена криза. Някои се наместиха върху ръкава на офицера.

Той успя да се закрепи на краката си. Трепереше също като своя йелк, по чието гърло имаше кървящи драскотини. Нондадите не се виждаха никъде. Бяха се оттеглили в подземните си лабиринти, в царството си, което наричаха Осемдесетте мрачини. След малко офицерът се овладя достатъчно, за да се издърпа върху седлото. Бе чувал приказки за съвместни нападения на фагори и нондади, но и през ум не му минаваше, че ще стане жертва на нещо подобно. Току-виж, под краката му се бяха притаили още зверове…

Все още останал без дъх, той препусна назад към своята част.

 

 

Пановалският експедиционен корпус беше в поход от немалко време. Задачата му бе да изтрие от лицето на земята сиборналските укрепени селища, построени на територия, която Пановал смяташе за своя собственост. Досега бяха осъществили няколко успешни нападения. След разрушаването на всяко вражеско селище корпусът се придвижваше все по на север. Оставаше им да се справят само с Истуриача, но вече се надпреварваха с времето — трябваше да приключат с това преди края на лятото от малката година.

В съзнанието на жителите на тези селища се бе вкоренило чувството, че живеят под постоянна обсада и дори не се сещаха, че биха могли да се подпомогнат взаимно. Пък и се ползваха с подкрепата на различни народи от Сиборнал. Затова едно след друго ставаха жертва на нашествениците.

Отделящите се от колоната пановалски части почти нямаше от какво да се страхуват, освен от случаен сблъсък с фагори, които ставаха все по-многобройни със спадането на температурата в равнината. Произшествието с артилерийския офицер не беше единичен случай.

Когато той се присъедини към бойните си другари, едно от слънцата се показа под разкъсаните облаци и се заспуска на запад сред пиршество от цветове в небето. Но като потъна зад хоризонта, не се смрачи. Второто слънце, Фрейър, пламтеше ниско на юг. Когато в облаците се откриваше пролука, сенките на хората сочеха като показалци на север.

Без да бързат, отдавнашните неприятели се подготвяха за сражението. Далеч на югозапад беше великият град Пановал, от който идваха заповедите за войната. Бе скрит във варовиковите кухини в Кузинтските планини, образуващи гръбнака на тропическия континент Кампанлат.

Някои от множеството народи на континента бяха подчинени чрез династични или религиозни връзки на Пановал. Съюзите обаче винаги бяха временни, а мирът — неустойчив. Местните народи често воюваха помежду си. Затова и Кампанлат бе известен сред северните им врагове като Дивашкия континент.

Тези врагове бяха сиборналците. Под натиска на климатичните крайности народите от севера бяха принудени да съхраняват нерушимото си единство. Поне привидно съперничеството им не се поощряваше. През цялата записана история сиборналските народи бяха настъпвали на юг, през Чалския провлак към по-плодородните земи на Дивашкия континент.

Имаше и трети континент — южният Хеспагорат. Всички земни маси бяха разделени почти изцяло от морета, заемащи умерените географски зони. Тези морета и континенти се намираха на планетата Хеликония, или Хърл-Ихор Ихар, както я наричаше по-старата разумна раса на двурогите.

По времето, когато кампанлатци и сиборналци се приготвяха за последната битка при Истуриача, Хеликония навлизаше в най-студените векове на своята Голяма година.

Планетата принадлежеше към двойна звездна система и правеше една обиколка около породилото я слънце Баталикс за 480 дни. Но самият Баталикс се въртеше около обща ос с много по-голямата звезда Фрейър, основния елемент на системата. И сега по-малкото слънце отнасяше със себе по удължената си орбита Хеликония към най-далечната точка спрямо Фрейър. През последните два века есента все по-явно изместваше лятото. Хеликония вече беше пред прага на зимата от поредната Голяма година. Предстояха столетия на мраз и тишина.

И най-невежият селянин разбираше, че климатът се влошава. Дори да не обърнеше внимание на времето, имаше други признаци. Отново се ширеше заразната болест, известна като Дебелата смърт. А двурогите, наричани от хората фагори, предусещаха наближаването на сезона, когато се чувстваха най-добре, когато условията на планетата почти се връщаха към съществувалите преди милиони години. През пролетта и лятото на Голямата година тези злощастни твари страдаха под господството на човеците. Но с настъпването на студовете броят на хората щеше да намалее и фагорите щяха да се възползват от още един шанс да си върнат превъзходството… освен ако човечеството не обединеше силите си, за да ги възпре.

Имаше неколцина с могъща воля на тази планета — воля, способна да подтикне към действие човешките маси. Един такъв властител живееше в Пановал, друг — в сиборналската столица Ашкитош. Но в момента повече ги занимаваше предстоящото стълкновение.

Така че сиборналските заселници в Истуриача се стягаха да издържат на обсадата и току поглеждаха неспокойно на север, за да видят идват ли подкрепления.

И в предните редици, и в тила на пановалските сили цареше бъркотия, с която командващият главен маршал не беше в състояние да се справи. Нямаше как да предотврати дезертьорството на някои части, награбили достатъчно плячка в съсипаните селища. Замениха ги с други от резервите. А артилерията, разположена зад стените на Истуриача, вече започваше да обстрелва вражеските позиции. Взривовете избухваха сред рандонанските войници, дошли от южните земи на Дивашкия континент.

Много народи имаха свои представители в пановалския експедиционен корпус. Свирепи любители на ръкопашните схватки от Кейс, които вървяха, спяха и се биеха рамо до рамо със своите фагори, лишени от рога. Високи мъже с безизразни лица и с полички от Брастърл в подножията на западните Преградни планини. Племена от Мордриат с пъстри амулети, окачени на шиите им. Имаше и силен батальон от Борлдоран, обединеното кралство на Борлиен и Олдорандо — най-могъщият съюзник на Пановал. Все още малцина от войниците бяха с набитото масивно телосложение на хора, заразили се от Дебелата смърт и оцелели.

Борлдоранците бяха преминали високите, ветровити проходи на Кузинтските планини, за да се сражават заедно със съюзниците си. Някои се поболяха и поеха обратния път към дома. Остатъците от първоначалната военна част бяха изтощени от дългата кампания. А сега откриха изведнъж, че достъпът до реката им е препречен от пристигнали по-рано части и не могат да напоят ездитните си животни.

Свадата се разгорещяваше, а наоколо все по-често падаха снаряди, изстреляни от защитниците на Истуриача. Командирът на батальона отиде да се оплаче на главния маршал. Този жизнерадостен и наперен мъж изглеждаше още млад, за да му поверят съдбата на стотици бойци, но като истински офицер си бе пуснал пищни мустаци и се отличаваше с изпъчената си стойка. Името му беше Бандал Ейт Лал.

С него тръгна хубавата му млада жена Торес Лал. Тя беше лекарка и също имаше оплакване, което искаше да изложи пред главния маршал — от лошата хигиена в лагера. Вървеше скромно зад съпруга си, а полите на дрехата й се влачеха по тревата.

Представиха се на часовите пред палатката на командващия. Един адютант излезе с гузен вид.

— Господине, маршалът се чувства не особено добре. Съжалява, че не може да ви приеме, но се надява да ви изслуша някой от следващите дни.

— Някой ден ли?! — възкликна Торес. — Бива ли един войник да си служи с подобен израз на бойното поле?

— Предайте на маршала, че ако продължава в същия дух — сопна се Бандал Ейт Лал, — може да не доживеем дори утрешния ден.

Дръпна ядосано мустаците си и едва не ги изскубна, преди да обърне гръб на адютанта. Жена му го последва към предната линия, където установиха, че и борлдоранците са подложени на обстрел откъм Истуриача. Не само Торес Лал забеляза зловещото присъствие на крилатите мършояди, които вече се събираха над равнината.

Жителите на Кампанлат никога не планираха действията си достатъчно предвидливо, както правеха сиборналците, нито можеха да се похвалят с дисциплината на северняците. Въпреки това походът бе замислен и организиран добре. Офицерите и войниците потеглиха с висок боен дух, въодушевени от справедливата кауза, за която щяха да се бият. Трябваше да изтласкат враговете от своя континент.

Но вече не преливаха от ентусиазъм. Някои бяха довели жени със себе си и сега трескаво се любеха с тях, за да не пропуснат може би последната възможност да се насладят на това удоволствие. Други се напиваха усилено. Офицерите също бяха позагубили желанието си да защитават справедливи каузи. Истуриача не изглеждаше град, който си струваше усилията за превземането му. Не вярваха да намерят там нещо повече от роби, жени с тежки задници и селски сечива.

Командването също не се радваше на особено добро настроение. Главният маршал получи съобщение, че още фагори се спускат от платата на Високия Нктрик, величествената грамада от планински била, за да нахлуят в подножията. Новината предизвика у него тежък пристъп на нервна кашлица.

Преобладаваше нагласата да унищожат Истуриача колкото може по-бързо, при това без излишни рискове. После всички щяха да се завърнат в сигурността на родните си страни.

Но Баталикс, по-бледото слънце, отново се издигаше, за да разкрие пред очите им зловеща намеса в предстоящите събития.

От север към тях се придвижваше сиборналска армия.

Бандал Ейт Лал скочи на най-близката каруца и се взря през далекогледа в далечните редици на врага, все още смътно различими в бледата утринна светлина. Извика първия попаднал пред погледа му вестоносец.

— Веднага отиди при главния маршал и го накарай да се размърда — на всяка цена! Внуши му, че нашата армия трябва незабавно да смаже съпротивата на Истуриача, преди да ни връхлетят вражеските подкрепления.

 

 

Селището Истуриача се намираше в южния край на големия Чалски провлак, свързващ екваториалния континент Кампанлат със Сиборнал. Източната половина на Чалс се заемаше от неговия планински гръбнак. Преминаването от единия континент в другия включваше и пътуване през сухите степи, лишени от дъжд именно от планините, изцеждащи влагата от въздушните потоци.

В тези тревисти равнини нямаше място за смесеното земеделие, с каквото бяха свикнали кампанлатците, следователно тук нямаше място и за техните богове. Каквото и да се появеше от този ветровит и студен район, то не вещаеше нищо добро за Дивашкия континент.

Свежият утринен вятър разпръсна мъглата и нападателите вече можеха да преброят настъпващите към тях колони. Движеха се по криволичещите пътеки край реката, по които и пастирите прекараха стадото си предния ден. Птиците, реещи се над пановалските войски, можеха по въздушните течения само след няколко минути да се озоват над сиборналската армия.

Болният маршал изкрета от палатката, хванат под ръка от свои помощници, и насочи погледа си на север. Студеният вятър изтръгваше сълзи от очите му. Възрастният мъж ги триеше разсеяно, докато се вглеждаше в наближаващия враг. После дрезгаво прошепна заповеди на мрачния си адютант.

Най-отличителното свойство на настъпващия противник беше желязната дисциплина, каквато човек не би могъл да срещне сред армиите на Дивашкия континент. Сиборналската кавалерия напредваше равномерно, за да пази фланговете на пехотата. Множество впрягове теглеха оръдията, а каруците с боеприпаси се стараеха да не изостават от артилерията. Отзад трополяха обозите и полевите кухни. Още и още колони изникваха в сивата далечина и се виеха на юг, сякаш за да наподобят капризите на речното корито. Сред разтревожените бойци от Кампанлат нито един не се чудеше откъде идваха тези колони или какви бяха намеренията им.

Адютантът на стария маршал издаде първата заповед. Независимо от вярата си бойните и спомагателните части трябваше да отправят молитви за победата на Кампанлат в предстоящото сражение. За това занимание бяха отделени четири минути.

Някога Пановал бе не само голяма страна, но и могъща религиозна сила и думата на нейния Ц’сар се чуваше почти из целия континент, а понякога съседните държави се превръщаха в покорни изпълнители на волята му. Обаче, четиристотин седемдесет и осем години преди стълкновението при Истуриача, Великият бог Акханаба бе унищожен в двубой, превърнал се в легенда. Богът бе напуснал този свят сред изригналите пламъци, като отнесъл със себе си краля на Олдорандо и последния Ц’сар Киландар IX.

Следствие от това бе раздробяването на религиите в хаос от всевъзможни изповедания с малобройни последователи. Затова и сега, през 1308 година от сиборналския календар, на север наричаха Пановал Страната на хилядата култове. Животът на нейните обитатели бе станал по-неуютен, по-изпълнен с несигурност. Всички дребни божества бяха призовани в този решителен час, всеки кампанлатски воин се молеше за собственото си оцеляване.

Раздадоха на бойците чашки с изгарящо гърлото питие. Офицерите се заеха да вдъхновяват хората си за битката. По цялото поле зазвуча продраният тръбен сигнал „Батальони в готовност“. Заповедта беше да нападнат незабавно селището Истуриача и да смажат съпротивата, преди да пристигнат подкрепленията. Една бригада стрелци веднага се устреми към моста и започна да се прехвърля на отсрещния бряг, колкото и упорито да я засипваха с оръдеен огън противниците.

Сред мобилизираните кампанлатци имаше цели семейства, които не се деляха и в този час. Мъжете, понесли пушките си, бяха следвани от жени, понесли деца, на които тепърва никнеха зъби. Тропотът на ботуши и дрънченето на щикове се съпровождаше от тракането на тигани, както по-късно пищенето на наскоро отбитите кърмачета щеше да се смеси с виковете на ранените. Всички заедно газеха тревата и старите кости по полето.

Онези, които се помолиха, вървяха до презиращите молитвите. Настъпваше критичният момент. Всички се напрегнаха. Време беше за битка. Страхуваха се, че смъртта ще ги сполети този ден… но и живота си бяха получили по случайност и може би щяха да се спасят с малко късмет. С късмет и хитрост.

А през това време появилата се от север войска ускори ход. Армия с непоклатима дисциплина, с добре платени офицери и старателно обучени бойци. Звучаха сигнални тръби, барабаните отмерваха ритъма на настъплението. Развяваха се знамената на различните страни от Сиборнал.

Тук бяха подразделения от Лорадж и Брибар, племена от Каркампан и диваци от Горен Хазиз, които по време на похода запушваха всичките си телесни отвърстия, за да не проникнат в тях злите духове на степта. Бе дошла цяла бригада набожни воини от Шивенинк редом с обраслите с буйни бради и коси планинци от Кудж-Джувек. Разбира се, много части бяха от Ушкутошк. Всички те изпълняваха строгите заповеди на тъмноликия архиепископ-командир, прочутия Девит Аспераманка, чиято власт обединяваше в едно Църквата и Държавата.

Сред тях стъпваха тежко и фагорите — мощни, винаги мрачни, — организирани във взводове и въоръжени, но с отрязани рога.

Общо сиборналската армия наброяваше около единадесет хиляди. Тази значителна военна сила се бе придвижила от Сиборнал през степите, проснати като разрошена постелка пред прага на Кампанлат. Заповедите от Ашкитош гласяха да подкрепят каквито селища са останали и да нанесат тежък удар на отколешния южен враг. За тази задача събраха колкото можаха войници и дадоха на армията оръдия от най-новия модел.

Но докато организират войската, изниза се цяла малка година. Колкото и обединен да се представяше Сиборнал пред останалия свят, в рамките на държавната му система все пак съществуваха разногласия, съперничество между народите, както и потисничество, започващо от самия връх на управлението. Дори при избора на командващ бе проявена известна нерешителност. Спираха се на неколцина офицери и ги отхвърляха, преди да утвърдят Аспераманка. Някои казваха, че го е назначил самият Олигарх. Докато траеше всичко това, селищата, на които трябваше да помогне армията, едно след друго падаха под яростния устрем на пановалския корпус.

Авангардът на сиборналската армия все още беше на повече от два километра, когато първите редици вражеска пехота нахлуха в селището. Истуриача беше твърде бедна, за да издържа пълноценен гарнизон. Местните жители бяха принудени да се бранят, доколкото могат. Бързата победа на кампанлатците изглеждаше несъмнена. Но за зла участ на нашествениците появиха се затруднения около моста.

От южната му страна настана суматоха. Две роти пешаци от различни държави и един рандонански ескадрон се опитаха да преминат едновременно. Избухна ожесточен спор кой трябва да е пръв. Неколцина се сбиха. Един йелк се плъзна в калта и пльосна заедно с ездача в реката. Извитите саби от Кейс се кръстосаха звънко с широките мечове от Рандонан. Отекнаха изстрели.

Други части се мъчеха да прекосят реката, помагайки си с опънато въже, но бяха победени от дълбоките води и неумолимия напор на течението.

Всички участници в бъркотията пред моста се колебаеха как да постъпят, може би с изключение на кейсийците, за които сраженията бяха поредният повод да погълнат изобилни количества от своята коварна национална напитка пабоур. Тази внезапна несигурност причини отделни злополуки. Зарядът в едно оръдие избухна и пръсна дулото, двама артилеристи умряха на място. Един йелк бе ранен, препусна бясно и осакати лейтенант от Матрасил. Артилерийски офицер падна от своя йелк в реката и когато го извлякоха на брега, различиха в него симптомите на болест, която никой не можеше да сбърка. Новината се разпространи мигновено:

— Заразата! Дебелата смърт!

За всички участници в събитията тези ужаси бяха тепърва преживявана действителност. И все пак нещо подобно се бе случвало и преди, в същите равнини на северен Кампанлат. Както и в предишните случаи, нищо не вървеше според предварителните планове. Съюзниците от южната армия се караха помежду си. А нападащите селището сами се оказаха нападнати. Започна хаотична битка, куршуми свистяха във всички посоки, навсякъде проблясваха щикове, преди да се забият в жива плът.

Дори връхлитащите сиборналци не успяха да съхранят военната си организация, с която бяха известни. Млади офицери с гореща кръв решиха да нахлуят светкавично в Истуриача, за да спасят селището на всяка цена. Артилерията, извлачена упорито през повече от триста километра степи, сега бе изоставена отзад и снарядите с еднаква вероятност можеха да унищожат както врагове, така и свои.

Отделни групички се вкопчваха свирепо. Вятърът виеше, часовете минаваха, хора умираха, йелки и двуйелки се подхлъзваха в собствената си кръв. Настана жестока касапница. После част от сиборналската кавалерия успя да пробие през бъркотията и превзе моста, като отряза пътя за отстъпление на противниците, нападнали Истуриача. Сред сиборналците, напредващи в този момент, имаше три подразделения от различни страни — от влиятелния Ушкутошк, от Шивенинк и добре познатият на всички пехотен батальон от Брибар. И в трите бяха включени фагори.

С предния ускутски отряд яздеше и архиепископ-командирът Аспераманка. Главнокомандващият изпъкваше между подчинените си. Носеше униформа от синя кожа с тежък колан и корава яка, бе обул черни ботуши с обърнати кончове, високи до коленете. Аспераманка беше висок, грозноват човек, говореше кротко и дори лукаво, когато не даваше заповеди на бойното поле. Всички изпитваха страх от него.

Някои казваха, че външността му е направо отблъскваща. Вярно, имаше голяма ръбата глава, на която се открояваше учудващо правоъгълно лице, сякаш родителите му се бяха зачели в учебниците по геометрия при сношението си. Но особено го отличаваше от останалите вечно тежащият облак на гнева, събрал веждите му, смръщил носа и притиснал надолу клепачите му, под които очите му бяха неизменно нащрек. Усещаше се и в най-невинната забележка, напуснала устните му. Немалко хора се заблуждаваха, че това е внушена от бога ярост.

На главата си имаше широка черна шапка, над която се развяваше флагче със символите на църквата и Неживеещия бог.

Отрядите от Шивенинк и Брибар влязоха в стълкновение с врага. Архиепископ-командирът прецени, че в този ден победата вече клони към сиборналската армия, и повика при себе си полевия командир на ускутските части.

— Изчакайте десет минути, преди да нападнете.

Подчиненият му възрази нетърпеливо, но бе прекъснат непреклонно.

— Стойте по-назад! — отново заповяда Аспераманка. Посочи с черната си ръкавица брибарците, които стреляха непрекъснато, докато напредваха по бойното поле. — Нека им пуснат малко кръв.

Напоследък Брибар оспорваше върховенството на Ушкутошк сред северните народи. В момента брибарските пехотинци бяха въвлечени в отчаяна ръкопашна схватка с противника. Мнозина загинаха, но ускутският отряд не бързаше да се притече на помощ.

Войниците от Шивенинк влязоха в боя без колебания. Слабонаселената страна бе известна като най-мирната сред северняците. Там се намираше Великото колело на Харнабхар, една светиня. Жителите на Шивенинк рядко се прочуваха в битките.

Смесеният ескадрон от кавалерия и фагори беше под командването на Лутерин Шокерандит. Държеше се достойно, забелязваха го дори сред многобройните ярки характери в тази армия.

Сега Шокерандит беше на тринадесет години и три десети. Преди повече от година се бе сбогувал с бъдещата си съпруга Инсил, за да потегли към Ашкитош и воинския си дълг.

Армейското обучение му помогна да се отърве и от последните остатъци излишна плът, натрупана по време на болестта. Отново стана строен младеж със забележително изправена стойка, но в държанието му се смесваха самохвалство и колебание. Тези две противоречащи си черти на поведението му издаваха несигурността, която би желал да прикрие от околните.

Намираха се хора, които твърдяха, че младият Шокерандит е получил чин младши лейтенант единствено защото баща му беше Пазител на Колелото. Дори неговият приятел Умат Есикананзи, също младши лейтенант, си позволяваше гласно да се чуди как ли ще се прояви Лутерин в първата си битка. В обноските на младежа още тегнеше сянката на мъртвия му брат, която лесно можеше да го отчужди от приятелите му. Но възседнал своя йелк, той беше самото въплъщение на увереността.

Бе оставил косата си да порасне. Очите му гледаха ясно от измършавялото лице, което му придаваше прилика с орел. Яздеше по-скоро като провинциален господар, отколкото като войник. Подканяше хората от своя ескадрон да побързат и вълнението, изопнало чертите му, го правеше водач, когото си струваше да следват в сблъсъка.

Когато подкара ездитното си животно към решителното сражение за моста, мина достатъчно близо до Аспераманка и дочу думите на главнокомандващия: „Нека им пуснат малко кръв“.

Това коварство го разтърси по-силно от пискливия звук на сигналната тръба. Пришпори своя йелк и вдигна юмрук.

— Нападай! — изрева той на ескадрона си.

На снежнобялото им знаме бе изобразено Великото колело, външният и вътрешният кръгове бяха свързани от вълнообразни линии. Устремиха се към врага и флагът се развя над главите им.

Когато всичко свърши, единодушно обявиха атаката на ескадрона за един от повратните моменти в битката.

Но засега оставаше още много до победата. Денят отминаваше, а сражението не стихваше. Пановалската артилерия най-сетне се организира и честите й залпове причиниха много загуби в тила на сиборналците, освен това попречиха на сиборналските оръдия да се преместят на по-предни позиции. Още един артилерист бе повален от заразната болест, после и трети.

Не всички жители на Истуриача бяха заети да стрелят по пановалците. Жените и дъщерите им, също толкова яки и издръжливи, събориха един хамбар и разковаха дъските.

До следващия изгрев на Баталикс приготвиха две здрави платформи и ги спуснаха в реката. Сиборналците нададоха победни викове. Подкованите йелки на северната кавалерия преминаха с гръмовен тътен по новите мостове и нахлуха в пановалския лагер. Тиловаците, които само допреди час смятаха, че са в безопасност, бяха застрелвани още преди да помислят за бягство.

Северните отряди се разгръщаха в широк фронт по равнината. Купчини убити и издъхващи отбелязваха пътя им.

Когато Баталикс залезе отново, сражението още не беше свършило. Фрейър се намираше под хоризонта и за около три часа падна мрак. Въпреки опитите на офицерите и от двете армии да вдъхновят подчинените си, войниците се свличаха върху пръстта и заспиваха мигновено, често на един хвърлей от противника.

Тук-там горяха факли и вятърът пръскаше искрите им. Мнозина ранени се простиха с живота през нощта и последният им дъх се смесваше с ледения повей над равнината. Нондади изпълзяваха от дупките си и крадяха украшения от мъртъвците. Гризачи дъвчеха месото от раните. Бръмбари влачеха парченца от вътрешности, за да осигурят неочаквани пиршества на своите ларви.

По-бледото слънце изгря за пореден път. Жени и ординарци разнасяха храна и напитки на войниците и им вдъхваха смелост с по някоя дума. Дори невредимите бяха пребледнели. Говореха съвсем тихо. Всеки разбираше, че е настъпил денят, в който ще се реши всичко. Само фагорите стояха настрана и се почесваха, обърнали алените си очи към изгряващото слънце. Те не познаваха нито надеждата, нито опасенията.

Гнусна смрад се разнасяше по бойното поле. Под краката на сражаващите се жвакаше мръсотия. Възползваха се от всяка гънка на терена, от всяка могилка и бодливо дърво. Отново започнаха престрелки. В сблъсъците между преуморените войници липсваше яростта от предишния ден. Червената кръв на човеците се лееше до жълтата кръв на фагорите.

Три основни схватки имаше през този ден. Продължаваха боевете из Истуриача — пановалските нашественици успяха да се окопаят в част от селището и отблъскваха обединените атаки на жителите и един отряд от Лорадж. Ускутите, горящи от желание да измият вчерашния си позор, бяха спрени от съпротивата на врага южно от моста и нови сили от двете армии се втурваха в сражението. Дълги редици мъже пълзяха и се обстрелваха, преди да се вкопчат в ръкопашен бой. Имаше тежки, продължителни стълкновения из обозите на кампанлатците. Тук ескадронът на Лутерин Шокерандит пак беше пръв.

Фагорите се сражаваха заедно с хората в предвождания от него отряд. Сталуните и гилотите се биеха в обща група, често съпровождани от малките си. Мъжки и женски фагори загиваха един до друг.

Лутерин прославяше името на рода си. Обзет от безумието на битката, той пренебрегваше всякаква разсъдливост и на пръв поглед точно това го предпазваше от рани. Бойците около него, повечето негови приятели, веднага доловиха тази страховита магия на водача и се окуражиха още повече. Врязваха се в пановалските редици без страх и милост, а врагът отстъпваше — отначало с упорита съпротива, накрая в бягство. Войниците от Шивенинк преследваха противниците неуморно, пеша или на седлото. Съсичаха победените в движение, докато ръцете им натежаха от удари и се обляха в чужда кръв до раменете.

Това беше началото на поражението за Дивашкия континент.

Преди основните сили да се оттеглят, несигурните им съюзници се втурнаха обратно към родните си земи, за да се спасят. Батальонът от Борлдоран имаше лошия късмет да се изпречи пред ескадрона на Шокерандит. Командирът Бандал Ейт Лал храбро подканяше хората си да не се предават. Те се събраха за отпор, прикрити зад каруците на своя обоз. Започна престрелка.

Нападателите успяха да подпалят каруците. Мнозина борлдоранци бяха избити. Настъпи временно затишие, през което шумът от други схватки стигаше до ушите на двата отряда. Над полето се носеха гъсти кълба дим, разсейвани от вятъра.

Лутерин Шокерандит усети благоприятния момент. Извика на своя ескадрон и се понесе напред към позицията на борлдоранците. Умат Есикананзи го следваше неотлъчно.

В дивата пустош на родната си земя Лутерин бе свикнал да ловува сам, далеч от човешкия свят. От ранно детство му бе познато напрегнатото съпричастие между преследвача и жертвата. Познаваше миговете, когато съзнанието му се пренасяше в страховете на елена или на свирепия дългорог козел — най-трудния за поваляне дивеч.

Познаваше и миговете на тържество, когато стрелата му намираше целта си… и когато звярът умираше — преливащата смес от ликуване и угризения, разтърсваща като оргазъм и нараняваща сърцето.

Но колко по-опияняващо беше това извратено чувство за победа, когато преследваше хора! Прескочил преградата от трупове, Лутерин се озова лице в лице с Бандал Ейт Лал. Погледите им се кръстосаха. Отново същото съпричастие! Лутерин стреля пръв. Борлдоранският командир отметна ръце назад и изтърва пистолета, после се преви и притисна ръце към разкъсаните си вътрешности. Още докато падаше, беше мъртъв.

След гибелта му отбраната на борлдоранците рухна. Лутерин плени младата жена на Лал, събра ценна плячка и снаряжение. Умат и другите му бойни другари го прегръщаха и приветстваха, преди също да се впуснат в търсене на плячка.

Трупаха предимно припаси, включително сено за животните, за да облекчат завръщането на отряда към далечните планински вериги на Шивенинк.

Навсякъде из равнината силите на южняците претърпяха съкрушително поражение. Мнозина продължиха да се сражават въпреки раните си, дори когато загубиха всякаква надежда. Не им липсваше смелост, но този път безбройните им богове не бяха на тяхна страна.

Зад поражението на Пановал се криеше дълга история на безредици и смутове. С бавното влошаване на климата животът ставаше все по-тежък и Страната на хилядата култове все повече се опълчваше сама срещу себе си, отделните вероизповедания проявяваха все по-силна враждебност към останалите.

Само фанатичните легиони на Ползвателите имаха достатъчно мощ да поддържат реда в град Пановал. Тези заклели се във взаимна вярност религиозни братя живееха в далечни потайни пещери из Кузинтските планини и все още упорито се придържаха към вярата си в бог Акханаба.

 

 

В края на този злокобен ден вятърът беснееше, артилерията още стреляше, хората се биеха. Групички дезертьори се насочваха на юг, към убежището на Кузинт. Някои бяха селяни, хванали за пръв път в живота си пушки. Сиборналските войски бяха твърде изтощени, за да преследват бягащите врагове. Запалиха лагерните си огньове и се отпуснаха в унеса на вцепенението след битката.

Тук-там отекваха викове, скърцане на отдалечаващи се каруци изпълваше нощта. Но дори и за онези, които бяха успели да се оттеглят към далечния Пановал, оставаха нови, неподозирани опасности.

Оплетени в собствените си дрязги, хората възприемаха равнината само като сцена, на която се разиграваха военни действия. Не съзираха взаимозависещите сили, вплетени в неспирния механизъм на бавната промяна. Сегашното поле представляваше просто момент от забравена поредица преобразования, започнали в далечното минало. Приблизително шестстотин вида трева покриваха равните земи в северния Пановал. Заемаха нови територии или отстъпваха според тиранията на климата. И с успешното размножаване на всеки вид трева беше свързана съдбата на хранещото се с нея животно и на зависещата от него верига насекоми.

Високото съдържание на силиций в тревата изискваше зъби, покрити с устойчив емайл. Колкото и бедна да изглеждаше равнината за човешкото око, семената на тревите бяха извънредно хранителни — достатъчно, за да поддържат съществуването на многобройни гризачи и други дребни млекопитаещи. На свой ред млекопитаещите ставаха жертва на по-едри хищници. А на върха на тази хранителна пирамида стоеше съществото, чиято всеядност някога бе превърнала в господар на планетата. Фагорите поглъщаха всичко, без да различават плътта от тревата.

Климатът ставаше по-благоприятен за тях и свободните фагори се преместваха все по-близо до равнините. В източната част на екваториалния континент се издигаше грамадата на Високия Нктрик. Тя беше нещо повече от преграда между централните низини и хоризонтите на Морето на бурите. Поредиците от високи плата, издигащи се едно над друго като стъпала от гигантска стълба, сложните съчетания от пропасти и върхове представляваха самостоятелен свят. Горите отстъпваха място на тундроподобни алпийски поляни, които пък преминаваха в голи урви, остъргани от мудни ледници. Целият масив бе увенчан на петнадесет километра над морето от господстващо плато, сякаш плешив череп си кимаше с почти лишената от въздух стратосфера.

Племената от двуроги, които прекарваха дългите векове на лятото по алпийските ливади, където не можеше да ги достигне човешка ръка, вече се спускаха към по-плодородните склонове, защото в техните убежища нахлуваше свирепа зима. Броят на фагорите нарастваше из подобните на лабиринт подножия на Нктрик.

Някои от тях и в момента навлизаха в териториите, където често минаваха хора.

Под прикритието на тъмнината в околността на битката се появи група фагори — сталуни, гилоти и потомството им, всичко шестнадесет твари. Яздеха ръждивокафеникави кайдо, а малките здраво стискаха родителите си, полузадушени в гъстата им козина. Някои от сталуните бяха увили къпинови клонки около рогата си. Над тях в сковаващия студ на нощния въздух се носеха неизменните им спътници — белите птици.

Това беше първата група мародери, осмелила се да проникне сред уморените войски. Наближаваха и други.

Една от каруците, доскоро трополяща в посока към Пановал, бе заседнала. Коларят се бе опитал да премине право през един мадиски укт — криволичеща ивица растителност, простираща се от изток на запад. Макар и доста повехнал в сравнение с лятното си великолепие, уктът още беше истинска зелена преграда и каруцата спря с омотани във всички колела клонаци.

Коларят псуваше и се опитваше да размърда заинатилите се хокснита.

В каруцата имаше единадесет редници шестима от тях ранени, един ефрейтор и две грубовати млади жени, които готвеха или правеха други поискани от тях услуги. Отзад бе вързан с верига фагор-роб с отрязани рога. Всички бяха толкова съсипани, че се натръшкаха един върху друг и заспаха в каруцата или около нея. Окаяните хокснита бяха зарязани впрегнати за тегличите.

Групата фагори, възседнали своите кайдо, изникна от нощта в колона по един. Напредваха покрай неравната линия на укта. Щом стигнаха до каруцата, веднага се скупчиха. Белите птици накацаха в тревата и постепенно се събраха нагъсто. Издаваха дълбоки гърлени звуци, като че неспокойно чакаха какво ще се случи.

Нападението беше внезапно. Спящите хора не усетиха нищо, преди едрите туловища да ги връхлетят. Някои от фагорите се спешиха, други удряха с дълги копия от ездитните си животни.

— Помощ! — писна една от повлеканите, но след секунда забито в гърлото й острие я накара да замлъкне.

Двамата легнали под каруцата мъже се събудиха и направиха опит да избягат. Бяха повалени с удари в гръб. Фагорът-роб започна да се моли на своя език, но и него довършиха бързо. Един от ранените успя да изпразни пистолета си по двурогите, преди да бъде убит.

Фагорите взеха метален казан и чувал с храна от каруцата. Разпрегнаха хокснитата и ги поведоха на върви със себе си. Един се върна и отхапа гръкляна на ефрейтора, който още показваше признаци на живот. После подкараха грамадните си кайдо нататък в равнината.

Макар че мнозина чуха изстрела и крясъците, никой от хората по обширното бойно поле не се притече на помощ. По-скоро побързаха да благодарят на божествата си, че са избегнали опасността, преди отново да потънат в кошмарите след битката.

Но с първата мъждива светлина на утрото, когато запламтяха огньовете на кухните, убитите бяха открити и реакцията беше съвсем различна. Вдигна се голяма олелия. По това време двурогите бяха далеч оттук, но разръфаното гърло на ефрейтора беше предостатъчно доказателство. Мълвата веднага плъзна из лагера. Още веднъж в историята на човечеството изникна древният символ на страха — рогатият фагор, възседнал рогато кайдо, за да върлува на воля. Нямаше съмнение, че зимата наближава, и древният ужас се надигаше.

Имаше и друго страховито явление, не по-малко древно, от което се бояха още повече. Но то не напусна бойното поле. Всъщност, благоденстваше сякаш барутният дим и изпражненията бяха най-добрата му хранителна среда. Вече личаха стъписващите прояви на Дебелата смърт у мнозина нейни жертви. Заразата се завръщаше и целуваше с трескавите си устни раните на уморените воини.

И все пак това бе началото на деня, в който празнуваха победата.