Брайън Олдис
Хеликония. Зима (13)

XII
Какуул по пътя

 

 

В северното полукълбо лятото на малката година беше към края си. Мразовитите нощи предвещаваха още по-страшен студ. Всички същества, осмелили се да навлязат във виещите се проходи на Шивенкската верига, трябваше да се подчинят на това ледено господство.

Тази сутрин с писъка на вятъра се носеше и сковаващият дъх на полюса. Хората подреждаха припасите върху шейната. Фагорът и Ууундаамп запрягаха асокините. Минаха седемнадесет дни, откакто потеглиха от Шарагат. Никакви преследвачи не ги застигнаха засега.

От тримата пътници Шокерандит понасяше най-добре трудностите. Торес Лал почти не продумваше. Нощем лежеше като труп в палатката. Фашналгид отваряше уста само за да избълва мръсни ругатни. Щом излезеха навън, ресниците им се заскрежаваха за минута-две, кожата по скулите им почерня от премръзване.

Последната част от пътя минаваше на повече от шест хиляди метра надморска височина. Вдясно се белееше склон от плътен лед, обвит в мразовити изпарения. Никой не виждаше на повече от няколко крачки пред себе си.

Очичките на Ууундаамп святкаха бодро, когато пристъпи към Шокерандит.

— Днеска леко бъде — провикна се ондодът. — Все надолу през тунел. Ти помниш тунел, началник?

— Тунелът Нуунат ли?

— Я-я, Нуунат. До вечер минем. Ще пием, хапнем, пушим лула. Гумтаа.

— Гумтаа. Торес се умори.

Водачът поклати глава многозначително.

— Тя скоро става само мръвка за асокин. Вече не може пъха в нея, а? Няма гумтаа.

Младежът се досети, че Ууундаамп иска да му каже още нещо. Двамата едновременно обърнаха гръб на останалите. Ондодът скръсти ръце на гърдите си.

— Твой приятел има опашка на лице.

Последва бърз лукав поглед през рамо.

— За Фашналгид ли говориш?

— Да, има опашка на лице. Кучета не го харесва. Прави много какуул. Върви бавно. Хвърляме тоз лош човек в тунел Нуунат, ищо?

— Той пак ли досаждаше на Мауб?

— Да досажда? А, не, ама пак пъхал в Мауб снощи. Натискал мой грозен чувал, ясно? Тя не харесва. Корем пълен с малък Ууундаамп. — Водачът се засмя. — Ние зареже него в тунел. Ще видиш.

— Съжалявам, Ууундаамп. Луубис, че ми каза, но моля те — никаква самертаа в тунела. Ще говоря с мой приятел в Нуунат. Няма вече пъха в Мауб.

— Началник, ти най-добре се отърве от такъв приятел. Иначе стане много какуул.

Водачът се озъби, чукна с пръсти по челото си и рязко обърна гръб на Шокерандит.

Ондодите рядко издаваха гнева си. Шокерандит знаеше колко са коварни. Ууундаамп продължаваше да се държи любезно. Без поне привидно дружелюбни отношения това пътуване ставаше невъзможно. Само че водачът се чувстваше засегнат от нахалството на Фашналгид.

Самият той бе поканил Шокерандит да се възползва от Мауб, но така проявяваше добри обноски според разбиранията на ондодите. Би се обидил от отказ. Но Фашналгид се натрапи нежелан на жена му и наруши простите и безмилостни закони на тази раса. Престъпленията се наказваха със смърт. Ако Ууундаамп бе решил да се отърве от капитана в тунела Нуунат, застъпничеството на Шокерандит нямаше да помогне.

И Торес Лал, и Фашналгид стрелкаха любопитно младежа със зачервените си очи. Колкото и да се безпокоеше, той не си позволи да изтърве дори една излишна дума. Водачът не го изпускаше от поглед и щеше да забележи каквото и да било предупреждение към Фашналгид. А това се смяташе за какуул.

Косматото туловище на Бриир се появи от полумрака. Алените му очи огледаха поред хората. Изражението на биволската му муцуна беше неразгадаемо.

Тесният му дълъг език се стрелна към запушените от лед ноздри, после двурогият викна силно, за да го чуят през воя на вятъра:

— Впряг готов тръгне. Качвай се на място. Дръж здраво!

Харбин Фашналгид измъкна манерка изпод кожите, пъхна гърлото й между напуканите си устни и отпи голяма глътка. Шокерандит промърмори:

— Не те съветвам да се наливаш. Дръж се здраво, както ти каза фагорът.

— Абро Хакмо Астаб! — изръмжа капитанът, оригна се и му обърна гръб.

Торес Лал вдигна умолителен поглед към Шокерандит, но той само поклати глава и се навъси.

Когато заеха местата си в шейната, едва виждаха двата издути вързопа отпред — Ууундаамп и Мауб, която се бе увила и в пъстрото одеяло. Изобщо не можеха да различат асокините. Водачът вдигна дългия бич над главата си и изплющя с него пред главното куче. Стоманените плъзгачи заскърцаха по снега. Веднага загубиха от поглед площадката, където нощуваха.

След час вече се носеха надолу към тунела Нуунат. Шокерандит усещаше, че гърлото му се сви от страх. Би се опозорил, ако позволеше на ондода да убие друг човек, колкото и да бе прегрешил. Гневеше се и на Ууундаамп, и на Харбин Фашналгид. Виновникът седеше прегърбен до него. Двамата не си проговориха.

Скоростта нарастваше постепенно. Вероятно вече се движеха с десет километра в час. Младежът се взираше напред с присвити очи. Виждаше само сива мътилка, макар че отгоре се процеждаше неясна светлина. Край пътя се мяркаха призрачно бели дървета.

Привичните шумове — скърцането на плъзгачите, пръдните на кучетата, унилата песен на виелицата — потъваха в друг звук, кух и заплашителен. Вятърът нахлуваше с вой в гърлото на тунела Нуунат. Мауб наду дългия извит рог, който държеше подръка.

Ондодите предупреждаваха за присъствието на шейната други впрягове, които може би идваха насреща.

Светлината изчезна отведнъж. Вече бяха в тунела. Фагорът викна дрезгаво и заби в утъпкания сняг задната спирачка. Бичът на Ууундаамп също заплющя пред муцуната на главното куче, за да го накара да тегли по-бавно.

Леденият вятър ги блъскаше като плътна стена. Този тунел в планината беше по-прекият път към междинната спирка Нуунат. Обиколният маршрут, по който минаваха тежки кервани или военни колони, не беше толкова рискован. Тук винаги съществуваше опасността две шейни да се сблъскат челно, хамутите на впряговете да се оплетат безнадеждно и заедно със злобната схватка между асокините да започне и смъртен бой с ножове. Тунелът имаше приблизително кръгло сечение и предлагаше почти невъзможното спасение от сблъсък, ако и двамата водачи успееха да плъзнат шейните си странично по стените. Повечето от тях не се надяваха на това, предпочитаха да крещят с все сила.

Тунелът беше дълъг цели петнадесет километра. Шейната се люшкаше като неуправляем кораб от тласъците на вятъра, разтресе се още по-силно от опитите на Ууундаамп да намали скоростта. Фашналгид псуваше. Водачът и жена му се преместиха от двете страни на предницата и забиха пети в снега, за да намалят ускорението.

Бриир се наведе към Фашналгид и подвикна:

— Твоя бутилка ей сега паднала.

— Манерката ли? Къде е?

Капитанът се изви назад, за да погледне, а фагорът стовари вроговената си длан върху гърба му. Човекът кресна и се претърколи в снега зад шейната.

В същия миг се чу пронизителният вик на Ууундаамп, който зашиба яростно асокините. Двурогият веднага издърпа нагоре задната спирачка. Шейната полетя устремно по наклона.

Фашналгид побърза да стане, вече се губеше от очите им в тъмата на тунела. Затича след шейната. Шокерандит му крещеше да бяга по-бързо. Вятърът виеше, водачът пищеше, плъзгачите скърцаха. Капитанът застигаше впряга. Изравни се със задницата на шейната, лицето му се кривеше от усилието. Фагорът вдигна ръка да го блъсне.

Неминуема смърт очакваше самотния пешеходец в тунела. Някоя от следващите шейни щеше да го прегази. Това беше самертаа на ондодите.

Шокерандит измъкна револвера си и припълзя назад на колене. Опря цевта в продълговатия череп на двурогата твар.

— Ще ти пръсна пихтиестия мозък!

Опашката от сребърна лисица падна от устата му и изчезна мигновено. Фагорът се сви стреснато.

— Забий спирачката!

Бриир се подчини, но вече нищо не можеше да възпре набралата инерция шейна. Спирачката само покри тичащия мъж с облак от фин снежен прашец.

А бичът плющеше над кучетата, водачът виеше яростно. Фашналгид изоставаше, устата му зееше в сгърченото почерняло лице. Слабата му воля отново го изостави.

— Не се отказвай! — изрева Шокерандит и му протегна ръка.

С последни сили капитанът застигна шейната, ботушите му трополяха глухо по снега. Фагорът се просна по корем и се хвана здраво.

Едната ръка на Шокерандит се вкопчи във въже, крепящо палатката, другата почти докосваше пръстите на Фашналгид, който явно нямаше да издържи още дълго. Само два метра разделяха ококорените очи на мъжете.

— Да, да! — крещеше Шокерандит. — Хайде, човече, скачай при мен, по-бързо!

Тъкмо да издърпа капитана при себе си и Ууундаамп рязко зави наляво, плъзгачите изстъргаха по извитата стена на тунела и шейната едва не се преобърна. Младежът се изтърси на снега. Единият плъзгач мина на сантиметри от протегнатата му ръка. Фашналгид се препъна в него и падна по лице.

Когато се изправиха, шейната вече чезнеше в гърлото на тунела.

— Мръсна гадина! — изграчи Фашналгид, превит от задушаване. — Животно!

— Той го направи нарочно. Такова е възмездието на ондодите. Всичко стана заради маймунските ти номера с жена му!

— Оная тлъста отрепка ли? Нали той сам ми разправяше, че не ставала за забавление и на асокините.

— Такива са им обичаите, глупако! Сега ме слушай внимателно. Ако останем в тунела, скоро ще умрем. Всеки миг може да ни прегази шейна от едната или от другата посока. Няма как да я спрем, освен с телата си. Има десетина километра до другия край и най-добре да побързаме.

— Защо не се върнем и да минем по обиколния път?

— Защото ще трябва да вървим към петдесет километра. Нямаме никаква храна и ще се стъмни, преди да сме стигнали до Нуунат. Ще загинем. Готов ли си да тичаш? Аз тръгвам.

Фашналгид изпъшка.

— Благодаря ти, че се опита да ме спасиш.

— Вдън земя да потънеш, нагъл тъпако! Защо поне не се опита да спазваш правилата?

Лутерин Шокерандит побягна напред. Поне наклонът му помагаше. Едното коляно го болеше от падането. Ослушваше се за друга шейна, но чуваше само рева на вятъра.

Стъпките на Фашналгид отекваха зад него. Нито веднъж не се обърна да погледне капитана. Бе напрегнал цялата си воля в стремежа да се махне от тунела.

Дори когато му се струваше, че няма сили да продължи, принуждаваше се да не спира. Веднъж му се мярна светло петно отстрани. Той се закова на място от облекчение и отиде да провери. Част от външната стена на тунела бе паднала. Не се виждаше нищо освен облаци и леден сталактит, недостижим за протегнатата ръка на младежа. Той метна камък в пространството и се заслуша, но така и не го чу да падне.

Фашналгид го догони, пухтеше задъхано.

— Я да излезем през тая дупка.

— Отвън има само отвесен склон.

— И какво от това? Брибар е някъде долу. Цивилизация, а не дивотия като тук.

— Щом толкова ти се иска, пребий се.

Фашналгид се опита да промуши наедрялото си тяло през дупката, а в този момент далечен тръбен звук от рог предупреди за връхлитаща шейна. Шокерандит забеляза бързо приближаваща мъждива светлина от фенер. Притисна се в нишата до капитана.

След секунди край тях профуча дълга черна шейна, теглена от десет кучета. Висящото до водача звънче дрънчеше лудешки. Във возилото се бяха вкопчили десетина мъже, покрили лицата си с плетени маски за защита от студа. Изчезнаха след миг.

— Май са военни — предположи Фашналгид. — Дали гонят нас?

— По-точно търсят тебе. Има ли значение? Сега са пред нас и ни разчистват пътя. Това е единственият ни шанс да излезем от тунела здрави и читави. Ако не предпочиташ да паднеш от триста-четиристотин метра, ела с мен.

Той отново затича по наклона. След малко съзнанието му престана да участва в усилието. Усещаше как белите му дробове се блъскаха тежко в ребрата. По брадичката му лепнеше лед от дишането. Ресниците му се заскрежиха. Загуби всякаква представа за изминалото време.

Ярката светлина се стовари върху зрението му като удар. Продължи да подтичва в тръс, преди да осъзнае, че е излязъл от тунела. Разхълца се, отби встрани и се свлече до един стърчащ камък. Пъшкаше и му се струваше, че никога няма да си поеме дъх нормално. Подминаха го още две шейни, но той не вдигна глава.

Във врата му падна мокър сняг и той се отърси от унеса. Разтърка енергично лице и се взря пред себе си. Светлината още го заслепяваше. Вятърът бе стихнал. Съвсем наблизо се разхождаха хора, захапали лули и покрили раменете си с одеяла. Някаква жена се пазареше с търговец пред сергията му. Престарял сгърбен мъж караше няколко овце по улицата. Имаше табела „Странноприемница. За ондоди вход забранен“. Беше стигнал Нуунат.

 

 

Това беше последната спирка преди Харнабхар. Забутано в снежната пустош селце, където водачите можеха да сменят преуморените си впрягове. Но имаше и още нещо. Пътят от Ривенджк през Шарагат до Харнабхар следваше извивките на планинската верига и използваше всяко укритие от полярните ветрове. А от Нуунат започваше разклонение през замръзналите водопади и високите плата на западното било, като накрая стигаше до Брибар. Оттук до Харнабхар имаше по-малко път, отколкото до съседната страна. И все пак равнините бяха по-близо от Ривенджк.

Сигурно враждебността между Ушкутошк и Брибар обясняваше присъствието на множество униформени мъже в Нуунат, както и напредналия строеж на голяма дървена сграда, чиято фасада бе обърната на запад.

Шокерандит беше твърде изтощен, за да го е грижа какво ще стане с него. Въпреки това пое по странична пътека, която го отведе до каменен обор за кози. Пъхна се при животните и заспа.

 

 

Когато се събуди, чувстваше се бодър и се ядоса, че е загубил толкова време. Изобщо не го интересуваше дали Фашналгид е жив. Жадуваше да открие по-скоро Торес Лал и да се добере с шейната до Харнабхар. Там щеше да се отърве от всички затруднения.

Бедняшките къщурки на Нуунат се притискаха в склоновете като прогорени петна в козината на звяр. Бяха скрити сред тънките многобройни стволове на елдавонови дървета. И понеже повечето бяха построени от елдавон, трудно се различаваха в рехавите горички.

Свързваха ги пътеки, утъпкани от хора и домашни животни. Заради стръмнината понякога нечий праг беше наравно с комина на съседа. Малки нивички се гушеха до покривите. Около всяка къща имаше струпани нацепени дърва. Чуваха се неспирните удари на брадви — секачите или попълваха запасите за отопление, или приготвяха материал за още постройки.

Облаците се разнесоха за малко и въздухът засия, както е възможно само в планината. Баталикс светеше бледо над далечен зъбер. По каменистите поля се виждаха момчета, които уж трябваше да наглеждат овце и кози, но вместо това пускаха хвърчила.

Наскоро в Нуунат бе влязла цяла тълпа пеши поклонници, запътили се към Харнабхар. Гълчавата им отекваше в кристалния въздух. Повечето си бяха обръснали главите, а някои ходеха боси по снега. Имаше хора на всякаква възраст, дори възрастна жена с прежълтяло лице, седнала в носилка. Малцината местни търговци оглеждаха преценяващо новодошлите и бързо загубиха интерес. Явно тълпата бе добре оскубана, преди да стигне до Нуунат.

Шокерандит вече бе изминавал този път и знаеше, че Ууундаамп ще трябва да спре тук. Щеше да върже асокините за отдих, да ги нахрани обилно, особено главното куче. Шейната и хамутите имаха нужда от дребни поправки, ако двамата ондоди все още възнамеряваха да се отправят към Харнабхар. А какво ли щяха да правят с Торес Лал?

Нямаше да я убият. Жената беше твърде ценна придобивка. Можеха да я продадат като робиня. Само че малцина човеци биха я купили от презрени ондоди. От друга страна, фагорите нямаше да се поколебаят… От страх за нея Шокерандит съвсем забрави за Фашналгид.

Макар че двурогите се срещаха рядко в Сиборнал, избягалите от робство идваха често в Шивенинк и се настаняваха в уютните за расата им планини. Точно те с удоволствие заробваха на свой ред хора. А отведат ли Торес Лал, никой повече няма да я зърне.

Младежът обиколи цялото село по пътеките зад схлупените къщурки. Накрая стигна до висока ограда. Още преди да наближи, посрещна го яростен лай. Надникна през пролука между дъските и видя много асокини, вързани на глутници или поотделно. Мятаха се към него, колкото им позволяваха опънатите вериги.

Спомни си, че тук е пунктът за смяна на впряговете. При предишното му минаване през Нуунат бушуваше виелица и почти нищо не се виждаше.

Реши да не вбесява повече рогатите кучета и тръгна предпазливо край оградата.

Пунктът беше последната сграда в северната част на разпръснатото селце. Нечий вик му подсказа, че е забелязан, но не видя никого. Ондодите бяха достатъчно предпазливи, не се и надяваше да ги изненада.

Изведнъж трима от тях изскочиха пред него, стиснали дръжките на дългите си бичове. Знаеше колко са опасни и спря веднага. Очерта на челото си знака за миролюбиви намерения.

— Искам видя мой приятел Ууундаамп, казва него луубис. Само да говоря луубис, ищо?

Гледаха го начумерено и не помръдваха.

— Няма види Ууундаамп. Не иска луубис от тебе. Негова жена сега много какуул.

— Знам. Идвам помогна. Мауб ражда, я-я?

Пропуснаха го неохотно. Шокерандит знаеше, че вече са му подготвили клопка, беше готов за всякакъв обрат.

Пред приличащото на хамбар здание водачите се скупчиха и се спогледаха мрачно. Махнаха му да влезе. Вътре беше тъмно. Младежът надуши дим от окара.

Тласнаха го напред и затвориха вратата.

Той претича няколко крачки и се хвърли по корем на пода. Острият език на бич изсвистя до рамото му. Шокерандит се претърколи и отскочи към стената.

Огледа се набързо. Голата Мауб лежеше широко разкрачена на дъсчена пейка. Бе покрила само гърдите си с пъстрото одеяло, което й подари. Торес Лал стоеше до нея. Едната й ръка бе вързана, но така, че да може да си служи с нея. Другият край на въжето беше у един от тримата фагори с отрязани рога, изправили се сковано до отсрещната стена. Главното куче Ууундаамп бе вързано за прът в средата на хамбара, челюстите му щракаха свирепо в напразен опит да отхапе част от Шокерандит.

Тук беше и съименникът му ондод. Вероятно бе наблюдавал през някой от дългите тесни прозорци. С ловкостта на своята раса бе скочил върху гредата над входа. Готвеше се пак да замахне с бича. В усмивката му липсваше обичайното престорено веселие.

Шокерандит вече държеше револвера в дясната си ръка. Знаеше, че не бива да го насочва към ондода, за да не предизвика намесата на фагорите. И заплаха за живота на Мауб не би възпряла Ууундаамп.

Прицели се в асокина.

— Убива твое куче, прави го мърша, ищо? Веднага слиза долу, пуска бич на под. Ти идва бързо тук, момче! Иначе твое куче види много какуул ей сега!

Шокерандит почти натика цевта в гърлото на озъбения асокин.

Бичът падна на пода. След миг и Ууундаамп скочи. Засмя се, поклони се, докосна челото си.

— Мой приятел, ти паднал от шейна в тунел. Не е гумтаа. Аз много тревожил.

— Ако чуя още една тъпотия, ще се простиш с кучето си. Развържи Торес Лал! Добре ли си, Торес?

Гласът й трепереше.

— На много бебета съм помогнала да се родят, ще се справя и с това. Но не можеш да си представиш колко се радвам да те видя.

— Какво бяха намислили тези?

— Фагорите щяха да направят някаква услуга на Ууундаамп и да получат мен в замяна. Ужасно се страхувах, но нищо лошо не ми направиха досега. Ти как си?

Фагорите стояха неподвижно до стената. Докато развързваше възлите на въжето, Ууундаамп каза:

— Това много мил жена. Позволила и на космат приятел радва нея… не се опъвала, я-я. Няма похаби от малко пъхане.

Разсмя се злорадо. Шокерандит прехапа долната си устна. Нямаше как, долната твар пред него също искаше да опази достойнството си по свой начин. Не им останаха почти никакви пари и трябваше да разчитат на него, за да стигнат до Харнабхар.

Когато се освободи от примката, Торес Лал се обърна към водача:

— Ти добър. Щом дете се роди, аз купува тебе и Мауб лули с окара, ищо?

Шокерандит се учуди на хладнокръвието й. Ууундаамп се усмихна и пое въздух през зъби.

— Ти иска купи лула и за бебе? Аз изпуши всичките три заедно.

— Я-я. Само ако изгониш трите космати чудовища, за да помогна на жена ти на спокойствие.

Лицето й беше бледо, но гласът й не трепна. Ондодът реши, че още не е изравнил сметката.

— Даваш пари сега. Мауб отива купи три лули окара. Ние по-добре махне от Нуунат, преди да стане тъмно.

— Изтекоха й водите, ей сега ще роди!

— А, не, бебе чака още двайсет минути. Тя отиде бързо-бързо. Първо пуши, после ражда.

Плесна с осемпръстите си ръце и пак избухна в смях.

— Но детето почти се е подало навън!

— Таз жена един мързелив чувал.

Стисна ръката на Мауб, а тя се надигна и седна, без да възрази. Торес Лал погледна Шокерандит и когато той кимна, тя извади няколко сиба и ги даде на жената. Мауб омота одеялото на червени и жълти ивици около тялото си и се затътри към изхода на хамбара, без да продума.

— Ще почакаме — каза младежът.

Торес Лал се отпусна на мократа пейка. Главното куче седна на задните си лапи, аленият му език висеше от устата. Само с едно махване на ръката Ууундаамп отпрати тримата фагори през задната врата на постройката.

— Къде твой приятел с опашка на лице? — невинно попита водачът.

— Загубих го по пътя. Не успя да го убиеш.

— Ха-ха! Всичко станало, както аз намислил. Ти още искаш отиде в Харнабхар?

— Ще ни откараш ли? Платихме ти, Ууундаамп.

Ондодът разпери ръце в жест на щедрост, откривайки своите шестнадесет почернели нокти.

— Не е гумтаа, ако твой приятел каже на полиция. Стане лошо за мене. Той зъл човек, не разбира ондод като тебе. Той иска самертаа. Ние тръгва бързо, ищо, щом мой чувал изхвърли бебе от дебел задник.

— Съгласен съм.

Нямаше смисъл да се карат. Шокерандит прибра револвера в джоба на кожуха. Възстановиха лицемерното приятелство, налагано от законите на пътя.

Но двамата не се изпускаха от поглед, кучето също беше нащрек. Увитата в одеялото Мауб се върна тромаво. Даде две лули на Ууундаамп и пак се пльосна по гръб на пейката, захапала третата.

— Сега бебе роди. Гумтаа — обяви тя и без повече бавене на бял свят се появи още едно ондодско момченце.

Торес Лал го вдигна пред очите на Ууундаамп, който само кимна и обърна гръб, за да се изплюе в ъгъла на хамбара.

— Момче добре. Не като момиче. Момче върши работа, скоро пъха в жени, след година.

Мауб седна и се закиска.

— Ти не прави мен весело, глупав мъж. Тоз момче от Фашналгид.

И двамата се разсмяха неудържимо. Водачът отиде да прегърне жена си, започнаха да се целуват разпалено.

Сценката така погълна вниманието на всички останали, че не чуха тревожното подсвиркване отвън. В хамбара влязоха трима полицаи с готови за стрелба пушки.

Старшият каза спокойно:

— Имам заповеди да арестувам всички ви за извършени нарушения на законите. Ууундаамп, ти и жена ти сте виновни за смъртта на не един човек. Лутерин Шокерандит, преследваме ви чак от Ривенджк. Вие сте съучастник в покушение срещу армейски лейтенант и в убийството на войник, който е изпълнявал заповед на своя офицер. Освен това сте дезертьор от армията. Вследствие на това, Торес Лал, вие сте в положение на избягала робиня. Дадено ни е правото да ви екзекутираме още тук, в Нуунат.

— Тез хора какви? — попита Ууундаамп, сочейки възмутено Шокерандит и Торес Лал. — Не ги виждал преди. Ей сега дошли и направили много какуул.

Без да му обръща внимание, старшият полицай каза на Шокерандит:

— Заповядано ми е да ви застрелям на място, ако се опитате да избягате. Къде е доскорошният ви спътник? Трябва да заловим и него.

— За кого говорите?

— Знаете за кого. За дезертьора Харбин Фашналгид.

— Ами тук съм — неочаквано се обади познат глас. — Хвърлете пушките! Мога да ви гръмна веднага, а вие дори не ме виждате. Ще броя до три, после ще пръсна червата на някой от вас. Едно. Две…

Пушките изтракаха на пода. Полицаите вече бяха забелязали цевта на револвера, подаваща се между две дъски.

— Хайде бе, Лутерин, съживи се най-после! Вземи им оръжието.

Шокерандит се опомни и събра пушките. Фашналгид влезе през задната врата и по пътя разлая всички вързани на двора асокини.

— Как се появи толкова навреме? — учуди се Торес Лал.

Той се озъби кисело.

— Както ви намериха и тия глупаци. Проследих едно набиващо се в очи шарено одеяло. Не знаех как да ви намеря иначе.

Забелязаха, че Фашналгид си е обръснал грамадните мустаци и е подкъсил косата си. Говореше, без да отделя цевта на своя револвер от старшия полицай.

— За пушки може вземе много пари — подсказа Ууундаамп. — Първо да режем гърла на тез хора, ищо?

— Да не си посмял, малък смрадливко! Ако твоят космат грозник беше тук, вече да съм го очистил. Имаме късмет, че не се налага да вдигам шум, защото наоколо гъмжи от полиция и войници.

— Няма да е зле, ако побързаме да се махнем — предложи Шокерандит. — Съвсем навреме се намеси, Харбин. Може и да излезе добър офицер от тебе някой ден. Ууундаамп, ако ние задържим полицаите тук, двамата с Мауб ще успеете ли да впрегнете кучетата наистина бързо?

Ондодът се разшета трескаво. Заповяда на двете жени да вкарат шейната в хамбара и настоя, че е много важно да намаже плъзгачите. Шокерандит и Фашналгид накараха полицаите да се обърнат към стената, със смъкнати до глезените панталони. Всички се дръпнаха почтително, докато главното куче бъде впрегнато. Останалите седем асокина също заеха местата си. Докато работеше, Ууундаамп ругаеше животните добродушно.

— Моля те, побързай! — накрая не издържа Торес Лал.

Водачът веднага се отпусна на пейката, където жена му роди преди минути.

— Малко да почивам, ищо?

Изчакаха със стиснати зъби ондодът да задоволи накърненото си самолюбие. През разбитата задна врата нахлуваше сняг, когато той отново започна да преглежда хамутите.

Откъм улицата се чуваха викове. Някой вече търсеше тримата полицаи.

Ууундаамп взе бича.

— Всичко гумтаа. Качвай се.

Припряно бутнаха пушките под омотаните около шейната ремъци. Ондодът Ууундаамп подвикна на кучето Ууундаамп и впрягът потегли. Полицаите веднага се разкрещяха оглушително. От улицата им отвърнаха други гласове. Шейната подскочи на прага и излезе от хамбара.

Другите асокини беснееха зад оградата. Водачът се надигна, завъртя бича и дългото жило изплющя към вратата. Върхът му изтръгна дървения клин.

Цялата лаеща и виеща маса от тела се изтръгна на свобода. Кучетата се втурнаха вкупом към хамбара, откъдето се чуха кратките ужасени писъци на полицаите.

Шейната набираше скорост по неравния сняг. Ондодът крещеше и умело пляскаше с бича поред кучетата от впряга. Тримата пътници се бяха вкопчили в ремъците. Лаят и виковете заглъхнаха, когато поеха надолу по северния път.

Шокерандит се озърташе често, но никой не ги преследваше. На завоя Торес Лал се хвана с едната си ръка за него, за да не падне. С другата притискаше към гърдите си мръсно вързопче — новороденото. То я погледна и се ухили, откривайки мънички остри зъбки.

След около два километра Ууундаамп спря впряга и посочи Фашналгид с дръжката на бича.

— Хайде, зъл човек, скачай. Не те искаме.

Фашналгид не каза нищо. Обърна се към Шокерандит, изкриви лице в гримаса и слезе от шейната. Щом потеглиха отново, фигурата му се скри във виелицата. Само чуха последните му думи — ужасното проклятие:

— Абро Хакмо Астаб!

Ууундаамп се взираше в пътя.

— Натам Харбер! — весело подвикна на своите пътници.

 

 

Фашналгид заобиколи отдалеч Нуунат и се присъедини към група брибарски поклонници, които се връщаха от Харнабхар по виещите се пътеки към западните долини. Бившият капитан бе решил да се махне от земите, където някой можеше да го познае въпреки променената му външност.

Само след едно денонощие срещнаха друга група, изкачваща се към Нуунат. Бегълците разказаха за толкова страховити събития, че Фашналгид веднага разбра грешката си. Може би за него всички пътища вече водеха към злощастието.

Десета гвардия на Олигарха се спуснала в долините на Брибар със заповед да завладее или разруши двата града Браджит и Ратагон.

Кобалтовосините води на езерото Браджит запълваха по-голямата част от централната долина. Над острова в езерото се издигаше огромната древна крепост Ратагон. Всеки нашественик бе принуден да я нападне с кораби и лодки. Но който и враг да опиташе подобна атака, потъваше заедно с разбитите си съдове под унищожителния огън откъм суровите крепостни стени.

Брибар беше най-голямата житница на Сиборнал. На юг плодородните поля стигаха до края на тропическата зона. На север обширна тундра и пояс от каспиарнови дървета деляха долините от ледената полярна шапка.

Тази страна бе населена предимно с мирни земеделци. Но имаше и войнствена върхушка в Браджит и Ратагон, която безразсъдно застраши неприкосновеността на светинята Харнабхар. Управниците в Браджит искаха да получат по-голям дял от властта над Сиборнал. Покорните стопани продаваха на безценица зърното в Ушкутошк. За да окажат натиск върху Олигархията, местните владетели започнаха демонстративно да се готвят за поход срещу светия град Харнабхар, който можеха лесно да достигнат през планинските проходи.

В отговор на заплахата Ашкитош изпрати армия срещу тях. Браджит бе превзет пръв.

Сега Десета гвардия чакаше на брега и се взираше в крепостта Ратагон. Войниците гладуваха и трепереха от студ.

С напредването на есента езерото полека замръзваше.

Защитниците на Ратагон знаеха добре, че след време ледът ще укрепне достатъчно, за да издържи настъпваща вражеска войска. Засега обаче нищо по-тежко от вълк не можеше да ги доближи. Щеше да мине поне още една десета от годината, преди по леда да мине дори един взвод, без да се удави до последния човек. Но дотогава враговете щяха да прегладнеят и да се върнат с позор в страната си. Ратагонците знаеха как да използват езерото си.

Самите те не гладуваха. В древната долина имаше множество гънки и потайни кътчета. Отдавна бе прокопан тунел под езерото до северозападния бряг. Вярно, там винаги газеха във вода до колене, но успяваха да пренесат достатъчно храна. Затова бранителите на крепостта можеха да чакат още дълго, както при безброй подобни опасности в миналото.

Една нощ Фрейър се скри изцяло в гъстите вихрушки от север и Десета гвардия си послужи с хитростта на отчаянието.

Ледът беше достатъчно здрав да минават вълците по него. Щеше да издържи и въоръжени мъже с хвърчила, поемащи по-голямата част от тежестта им. Така ставаха леки като вълци, но може би превъзхождаха зверовете по свирепост.

Офицерите настървяваха хората си с красноречиви описания на пищните женички в крепостта, които не се деляха от съпрузите си и по време на война, за да ги топлят в постелите.

Силният вятър не спря и за миг. Хвърчилата теглеха мъжете напред. Войската стъпи храбро върху леда и бързо се понесе към стените на Ратагон.

А часовите на стените дремеха, свили се във всяко закътано ъгълче. Почти никой от тях не успя да извика, преди да умре.

Доброволците от Десета гвардия прерязаха вървите на хвърчилата и се втурнаха към цитаделата. Заклаха коменданта на гарнизона, както хъркаше.

На следващия ден флагът на Олигархията се развяваше над превзетия Ратагон.

Тази ужасна новина, разказана с ненужни подробности край лагерния огън, убеди Харбин Фашналгид, че е по-благоразумно да се върне към Нуунат и да потърси път на юг.

За обикновения човек винаги е болезнено да се забърка в историческите събития, казваше си той, докато отпиваше от манерката.