Брайън Олдис
Хеликония. Лято (2)

II
Посещения в двореца

Събитието, от което кралицата се опасяваше, вече беше в ход. Крал Джандол-Анганол потегляше към Гравабагалиниен, за да се разведе с нея.

Щеше да се спусне с кораб от столицата Матрасил по река Такиса до Отасол, да се прехвърли на плиткогазещ крайбрежен кораб и да се добере до тесния залив на Гравабагалиниен на запад. Джандол-Анганол щеше да се яви пред своята кралица с указа за развод, издаден от Светия Ц’сар. После щяха да се разделят в присъствието на свидетели, може би завинаги.

Съпроводен от бодрите звуци на тръбите, заобиколен от целия двор в бляскави одежди, крал Джандол-Анганол се спусна с парадната карета от хълма, на който се издигаше дворецът, през кривите улички на Матрасил до кея. В каретата освен него имаше само един пътник — Юли, неговият любим фагор. Юли беше още дребосък и сред бялата му козина още личаха детските кафяви кичури. Бяха отрязали рогата му. Сега седеше срещу господаря си и нервно се въртеше в очакване на предстоящото пътуване по вода. Щом Джандол-Анганол слезе от каретата, очакващият го капитан на кораба пристъпи напред и поздрави изискано.

— Ще отпътуваме веднага, ако сте готови — каза кралят.

Едва преди пет десети от годината неговата кралица бе тръгнала на заточение от същия този кей. Граждани на групички стояха на брега, обзети от желанието да позяпат краля, ползващ се с такава противоречива слава. Бе дошъл и кметът, за да изпрати своя повелител. Приветствените възгласи бяха нищо в сравнение с рева, съпроводил кралица Мирдем-Ингала при отпътуването й.

Кралят стъпи на борда. Чу се тракане на дървено кречетало, сухо и отчетливо като чаткане на копита по паваж. Гребците хванаха веслата. Платната бяха вдигнати.

Когато корабът се отдели от кея, Джандол-Анганол рязко се извърна и изгледа кмета, застанал на пристана заедно с помощниците си. Кметът улови погледа на краля и смирено сведе глава, но Джандол-Анганол знаеше колко е разярен. Не бе съгласен монархът да напусне столицата, когато е изложена на опасността от нападение. Възползвайки се от войната на Борлиен с Рандонан на запад, дивите народи на Мордриат настъпваха от североизток.

Кърмата скри мрачното лице на кмета и кралят обърна поглед на запад. Налагаше се да признае поне пред себе си, че опасенията на градския управител не са лишени от основание. Откъм метежните високопланински пасища на Мордриат бе дошла вестта, че племенният вожд Ундрейд Чука отново крои нещо. За да се повдигне бойният дух на борлиенската Северна армия, трябваше да бъде назначен на генералски пост синът на краля Робайдей-Анганол. Но младежът изчезна в деня, в който разбра, че баща му има намерение да се разведе с майка му.

— Иди, че се доверявай на собствения си син… — горчиво промълви Джандол-Анганол. Прехвърляше на своя син вината за пътешествието, в което се впусна току-що.

След малко кралят отново се обърна на север, стремеше се да открие поне някаква проява на верноподанически чувства. Сенките на корабните въжета рисуваха изкусни плетеници върху дъските на палубата. Когато Фрейър блесна в цялото си великолепие, сенките се удвоиха. Тогава Орелът се оттегли да поспи.

На кърмата се издигаше копринен балдахин, където кралят можеше да се скрие от палещите лъчи. Остана там през по-голямата част от тридневното пътуване заедно с придружителите си. На няколко стъпки под това издигнато място полуголите роби, повечето от тях рандонанци, седяха на веслата, готови да помогнат на платната, щом вятърът утихне. От време на време вятърът довяваше миризмата им, която се смесваше с вонята на катран, дърво и застояла вода, лъхаща от трюма.

— Ще спрем в Осоилима — обяви кралят.

Там, в свещения град, щеше да склони глава пред гробницата и да се подложи на бичуване. Джандол-Анганол беше вярващ и се нуждаеше от покровителството на Всемогъщия Акханаба в изпитанието, което го очакваше.

Кралят се отличаваше с мрачна и горда осанка. На двайсет и пет години и една-две десети още беше млад мъж, но излъчващото сила лице бе набраздено от бръчки и това му придаваше мъдро изражение — качество, което враговете му отричаха.

Също като своите ястреби, държеше главата си изправена. Обикновено вниманието на хората се приковаваше изцяло в тази глава, сякаш върху кралските рамене се крепеше живото олицетворение на неговия народ. Джандол-Анганол имаше орлов поглед, чиято сила се подчертаваше още повече от острия извит нос, свирепо сключените вежди и елегантната брадичка, скриваща доста чувствени устни. Очите му бяха тъмни и блестящи. Острият им блясък му бе заслужил прозвището, с което го наричаха по тържищата — Борлиенския Орел.

Онези от приближените му, които имаха дарбата да разбират човешкия характер, разправяха, че орелът е в клетка, а кралицата на кралиците още държи ключето. Над Джандол-Анганол тегнеше проклятието на неговия кхмир, неговата неясна и неопределена похот, напълно разбираема в тези горещи времена.

Често бързите движения на главата му като че не подхождаха на спокойната неподвижност на тялото и издаваха присъщия на изнервените хора навик първо да се озъртат, а след това да се обръщат.

Церемонията под скалата на Осоилима приключи бързо. Кралят с процеждаща се през туниката му кръв се върна на борда. С това приключи първата половина на пътуването и корабът отново отплава. Джандол-Анганол се гнусеше от зловонието и нощем спеше на палубата върху постеля от лебедов пух. Верният фагор Юли лягаше в краката му, за да го пази.

Зад кралския кораб на почетно разстояние се движеше втори, поначало използван за превоз на добитък, но сега преустроен. На него плаваше най-преданата на краля военна част — Първа фагорска гвардия. Следобед на третия ден навлязоха във вътрешния залив на Отасол и вторият кораб се приближи, за да защити краля при нужда.

В задухата на Отасол флаговете увиснаха по мачтите. На кея се бе събрала тълпа. Сред знамената и другите символи на патриотизма се виждаха и някои доста зловещи плакати: „ОГЪНЯТ ИДВА — ОКЕАНЪТ ЩЕ ПЛАМНЕ“, „ЖИВЕЙ С АКХА ИЛИ ПОГИНИ НАВЕКИ С ФРЕЙЪР!“ Църквата се възползваше от всеобщата тревога, за да вкара грешниците в правия път.

Измежду две складови постройки с наперена стъпка излезе оркестър и засвири приветствен марш. Възторзите при посрещането на краля бяха твърде умерени.

Да поздравят Негово величество бяха дошли членовете на градската скритина и някои по-изтъкнати граждани. Познаваха нрава на Орела и се постараха да съкратят речите си, а и той им отвърна немногословно.

— Ние винаги с удоволствие посещаваме Отасол, нашето главно пристанище, и се радваме да го намерим все така процъфтяващо. Не ми е възможно да остана тук по-дълго. Знаете какви значителни събития назряват. Имам непреклонното намерение да се разведа с кралица Мирдем-Ингала, за което получих указ с подписа на Великия Ц’сар Киландар IX, Повелител на Свещената пановалска империя и Върховен отец на Църквата на Акханаба, чиито служители сме всички. След като връча този указ на настоящата кралица в присъствието на свидетели, упълномощени от Великия Ц’сар, както законът ме задължава, аз ще бъда свободен и ще взема за своя законна съпруга Симода Тал, дъщеря на Олдорандо. По този начин чрез брачните връзки аз ще укрепя съюза между нашата страна и Олдорандо, сключен в незапомнени времена, и ще затвърдя нашата взаимопомощ в рамките на Свещената империя. Когато се обединим, нашите врагове ще бъдат сразени, а ние ще се издигнем до върховете на някогашното си величие, както е било по времето на нашите деди.

Тук-там се чуха възторжени викове и ръкопляскания. Повечето посрещачи се втурнаха да гледат слизането на фагорската войска на брега.

Кралят се бе отказал от обичайното си облекло и носеше жълто-черна туника без ръкави, така че мускулестите му ръце да личат добре. Панталонът от жълта коприна прилепваше плътно по бедрата и прасците му. Обувките с извити върхове бяха от матова кожа. На колана висеше къс меч. Тъмната му коса бе пригладена под златния обръч на Акханаба, по чието благоволение той управляваше кралството си. Сега стоеше и се взираше в посрещачите си.

Градските първенци може би очакваха да чуят от него нещо по-разумно. Всъщност кралица Мирдем-Ингала се радваше в Отасол на почти същата привързаност, каквато изпитваха към нея жителите на Матрасил.

Джандол-Анганол изгледа намусено свитата си, обърна се и тръгна напред.

Пред него се издигаха ниските, неугледни льосови скали на Отасол. За краля на кея бе постлана жълта пътека. Той мина отстрани и се качи в очакващата го карета. Кочияшът затвори вратата и незабавно потегли. Минаха под арката и веднага се озоваха в лабиринта на Отасол. Фагорската гвардия ги следваше.

Джандол-Анганол ненавиждаше множество неща и дворецът му в Отасол беше сред тях. Лошото му настроение никак не се подобри от факта, че на входа го очакваше Кралският свещеник, смразяващият Абстрог-Атенат с женственото си лице.

— Великият Акханаба да ви благослови, владетелю! Щастливи сме да лицезрем Ваше величество и да ви приветстваме сред нас сега, когато получихме лоши вести от Втора армия в Рандонан.

— За хода на бойните действия ще ми докладват военните — сряза го кралят и влезе в приемната.

Дворецът беше прохладен и си оставаше такъв въпреки усилващата се с всеки изминал ден горещина. Но за краля бе потискащо да се намира под земята. Напомняше му за двете години като семинарист в Пановал, когато беше още момче.

Неговият баща Варпал-Анганол бе разширил значително двореца. В желанието си да изкопчи похвала от своя син веднъж го попита какво мисли за цялото съоръжение.

— Студен, просторен и лошо замислен — гласеше отговорът на принца.

На Варпал-Анганол му липсваше военоначалническа дарба и затова не успя да прецени, че подземният дворец не може да стане непристъпен.

Джандол-Анганол си спомни деня, когато дворецът бе нападнат. Тогава беше на три години и една десета. Както си играеше с дървен меч в един подземен двор, гладката льосова стена се разкърти и се срути. През дупката нахълтаха десетина въоръжени метежници. Джандол-Анганол и досега изпитваше срам от писъка на ужас, който нададе, преди да се хвърли срещу тях с насочен меч-играчка.

Съвсем случайно по същото време се сменяше стражата и въоръжените войници се бяха събрали в двора. В ожесточената схватка нападателите бяха избити. По-късно тайният проход бе включен в плана на палата. Всичко това се случи по време на едно от въстанията, които Варпал-Анганол все не успяваше да потуши с подходяща суровост.

Сега старецът бе затворен в крепостта на Матрасил, а дворовете и проходите на отасолския дворец се охраняваха от хора и двуроги стражи. Джандол-Анганол пронизваше с поглед мълчаливите мъже, докато ги подминаваше из лъкатушещите коридори. Беше готов да убие всеки, позволил си да помръдне.

Мълвата за лошото настроение на краля незабавно се разнесе из прислугата. Организираха увеселения, за да го разтушат. Но най-напред той трябваше да изслуша вестите от западните бойни полета.

Една рота от Втора армия, придвижваща се през възвишенията Чуорт с цел да нападне рандонанското пристанище Пурич, била причакана в засада от превъзхождаща вражеска сила. Битката продължила до здрач, когато оцелелите се измъкнали, за да предупредят своите командири. Един ранен бил пратен да предаде известието по семафорната система край Южното шосе, чак до Отасол.

— А какво е станало с генерал Толрам-Кетинет?

— Още се сражава, владетелю — отговори вестоносецът.

Джандол-Анганол изслуша съобщението почти безмълвно, после слезе в личния си параклис да се помоли и да се подложи на бичуване. Да те налага с камшик девически хубавият Абстрог-Атенат бе наистина изтънчено наказание.

Дворът се отнасяше почти равнодушно към съдбата на войските, отдалечени на почти три хиляди мили. По-важно беше жлъчното настроение на краля да не провали вечерното празненство. Телесното наказание, на което се подложи Орела, беше добре дошло за всички.

Вита стълба водеше надолу към параклиса. Това потискащо място, построено по пановалски образец, бе изкопано в глината под льосовия пласт. Долната му половина бе облицована с олово, а горната — с камък. Влагата се събираше на капчици и се стичаше в мънички водопади. През цветните стъкла на лампите струеше светлина. Лъчите очертаваха обагрени фигури в мъгливия въздух.

Под звуците на печална музика Кралският свещеник извади иззад олтара десетжилен камшик. На олтара се извисяваше Колелото на Акханаба. Две вълнообразни спици прикрепяха външния обръч към главината. Зад олтара висеше гоблен в златно и червено, изобразяващ Великия Акханаба в сияйната му двойственост — Двама в Един, човек и бог, дете и звяр, преходен и вечен, дух и камък.

Кралят стоеше и се взираше в зверското лице на своя бог. Преживяваше искрено и чистосърдечно благоговение. През целия си живот, още от юношеските дни, прекарани в пановалски манастир, религията за него беше ръководно начало, същевременно самият той управляваше чрез религията. Религиозният страх държеше повечето придворни и народа в подчинение.

Единствено култът към Акханаба обединяваше Борлиен, Олдорандо и Пановал в несигурен съюз. Без Акханаба щеше да настъпи хаос, от който враговете на цивилизацията биха излезли победители.

Абстрог-Атенат даде знак на царствения грешник да коленичи и зачете молитва над него.

— Заставаме пред Тебе, о Велики Акханаба, за да измолим прошка за недостойните си провали и да пролеем виновната си кръв. Чрез зловредната природа на всички хора Ти, Великият изцелител, търпиш тежки рани, и Ти, Всемогъщият, губиш силата си. И затова насочваш стъпките ни между Леда и Огъня, за да изстрадаме в тленните си тела тук, на Хеликония, онова, що Ти си изстрадал другаде заради нас — вечно повтарящото се мъчение на Зноя и Мраза. Приеми това страдание, о Велики господарю, както ние се стремим да приемем Твоето.

Камшикът се издигна над царствените рамене. Макар и изнежен младеж, Абстрог-Атенат имаше сила в ръцете си и ревностно изпълняваше волята на Акханаба.

 

 

След изкуплението дойде ред на ритуала на измиването. После кралят се качи горе, за да участва в увеселенията.

Вместо плющене на камшик тук се чуваше шумоленето на поли, развети в танц. Музиката беше бърза и жизнерадостна, дебелите свирачи се усмихваха. Кралят също изобрази усмивка и я надяна като броня — спомняше си как преди присъствието на кралица Мирдем-Ингала озаряваше тази зала.

Стените бяха украсени с цветята на здрачния следобед — идронти и дъхави виспарди. На масата се извисяваха грамади от плодове, искряха кани с черно вино. Селяните може и да гладуваха, но не и дворецът.

Джандол-Анганол благоволи да приеме чаша черно вино за освежаване, като му добави плодов сок и лед от Лордриярдри. Седеше умислен, без да обръща особено внимание на околните. Придворните стояха на почтително разстояние от него. Жените, пратени да го забавляват, бързо бяха прогонени.

Преди да напусне Матрасил, кралят освободи от длъжност предишния си канцлер. Приемникът му, още в изпитателен срок, сега се суетеше наоколо. Високият ранг го бе направил още по-раболепен и усърден от обикновено, затова дойде да обсъди с краля приготовленията за предстоящото пътуване до Гравабагалиниен, но и той бе отпратен.

Кралят възнамеряваше да остане в Отасол възможно най-малко време. Щеше да посрещне посланика на Ц’саря и заедно с него да потегли към Гравабагалиниен. Когато приключеше церемонията с кралицата, Джандол-Анганол трябваше, ще не ще, да продължи към Олдорандо, да се ожени за принцеса Симода Тал и да сложи край на цялата тази история. Тогава с помощта на Олдорандо и Пановал щеше да се справи с враговете си и да даде мир на своята страна. Малката принцеса Симода Тал трябваше да живее в двореца, по това спор нямаше, но нищо не го задължаваше да се среща с нея. Планът трябваше да бъде изпълнен. Точно тази мисъл се въртеше през цялото време в главата му.

Кралят се огледа за посланика на Ц’саря — елегантния Алам Есомбер. Двамата се бяха запознали по време на престоя на Джандол-Анганол в пановалския манастир и до ден-днешен си оставаха добри приятели. Нуждаеше се от присъствието на този високопоставен сановник, изпратен от самия Киландар IX, като свидетел при подписването на документа за развода. После посланикът щеше лично да занесе указа на Ц’саря, за да бъде провъзгласен официално бракът за невалиден. В този момент Есомбер трябваше да бъде при него.

Посланикът обаче се забави. Точно когато се канеше да излезе от покоите си, някакъв мърляв дребен мъж с коремче и мазна коса, с наслоена по дрехите мръсотия от пътищата, някак бе успял да се добере до напудрената особа на негова светлост.

— Да не би да идвате от шивача ми?

Дребният мърльо отрече да има нещо общо с шивача, измъкна писмо от вътрешен джоб и го подаде на посланика. Докато последният отваряше писмото с изискан жест, човечецът пристъпяше притеснено от крак на крак.

— Само че, господине… то трябва да се предаде по-нататък. Лично на Ц’саря, да ме прощавате.

— Благодаря ти, но аз съм представителят на Ц’саря в Борлиен — заяви Есомбер.

Прочете писмото, кимна и подаде на приносителя една сребърна монета.

Човекът мърмореше под носа си, отдалечавайки се. Излезе от подземния дворец, отиде при вързаното си хоксни и потегли към Гравабагалиниен, за да докладва на кралицата, че поръчението е изпълнено.

Посланикът се замисли и с лукава усмивчица почеса върха на носа си. Беше строен, привлекателен мъж, навършил двайсет и четири години. Носеше богато украсен дългопол кийдрант. Прехвърляше писмото в пръстите си. Прати един от лакеите си да му донесе портрет на кралица Мирдем-Ингала и се зае да го изучава. Всеки нов обрат в събитията трябваше да бъде използван и за политическа, и за лична изгода. Стига да беше възможно, щеше да извлече максимално удоволствие от това пътуване до Гравабагалиниен. Есомбер си обеща, че няма да позволи на никакви задръжки да помрачат приятните мигове, които предвкусваше.

Откакто кралският кораб влезе в пристанището на Отасол, пред двореца се тълпяха мъже и жени с надеждата да измолят среща с краля. По закон всяко прошение трябваше да мине през скритината, но неписаната традиция молителите да се обръщат направо към краля още беше жива. И самият крал предпочиташе работата пред безделието. Бе се изморил да чака и да наблюдава как изплашените придворни стъпват на пръсти наоколо, затова се съгласи да даде аудиенция в една от съседните зали. Недораслият фагор стоеше нащрек зад малкия трон, кралят понякога го потупваше успокояващо.

След първите двама молители пред краля застана Кара-Бансити. Върху ризата си носеше везана жилетка. Джандол-Анганол го позна по важната походка и смръщи вежди, когато анатомът се поклони надуто и церемониално.

— Ваше величество, този човек е Бардол Кара-Бансити — съобщи канцлерът в изпитателен срок, застанал от дясната страна на краля. — В библиотеката ви има няколко от неговите трудове.

— Помня — каза кралят. — Ти си приятел на моя бивш канцлер Сартори-Ирвраш.

Кара-Бансити примигна насреща с кървясалите си очи.

— Господарю, надявам се, че Сартори-Ирвраш е добре, въпреки че вече е бивш канцлер.

— Той избяга в Сиборнал. Кой знае дали е добре. Какво искаш от мен?

— Най-напред един стол, господарю, защото от стоенето ме болят краката.

Двамата се втренчиха един в друг, накрая кралят даде знак на един паж да постави стол в подножието на подиума. Без да бърза, Кара-Бансити се настани.

— Искам да предложа на вниманието ви нещо твърде интересно по мое мнение, тъй като ми е известно, че Ваше величество е човек начетен.

— Аз съм доста невеж, а и достатъчно глупав, за да мразя ласкателствата. Кралят на Борлиен се занимава единствено с политика, за да опази страната си непокътната.

— Колкото по-добре сме осведомени, толкова по-добре си вършим работата. Аз бих могъл без всякакво усилие да счупя някому ръката, ако знам как са устроени ставите му.

Кралят се изсмя — рязък, дрезгав звук, който рядко се чуваше от неговата уста. Наведе се напред.

— Колко струва многознайството в сравнение с все по-силната ярост на Фрейър? Явно дори Всемогъщият Акханаба е безсилен пред нея.

Кара-Бансити сведе поглед.

— Ваше величество, не знам нищо за Всемогъщия. Той не поддържа връзки с мен. Миналата седмица някакъв загрижен за доброто на всички човек надраска на вратата ми „безбожник“, тъй че вече съм и публично заклеймен.

— Тогава погрижи се за душата си — каза кралят не толкова предизвикателно, а и по-тихо. — Като двойновиждащ човек, какво мислиш за нарастващата жега? Дали човечеството не е дотолкова затънало в греховете си, че ни е съдено всички да загинем в пламъците на Фрейър? Дали кометата в северното небе не е знамение за наближаваща гибел, както смятат обикновените хора?

— Ваше величество, тази комета, тоест кометата на Ярап-Ромбри, е символ на надеждата. Бих могъл да ви обясня по-надълго, но се боя да не оскърбя слуха ви с подробности, отнасящи се до астрономическите измервания. Кометата е наречена на името на мъдреца Ярап-Ромбри, картограф и астроном от Кийвасиен. Направил е първата карта на света, като е поставил в центъра Отаасаал, някогашното име на този град. Той е назовал и кометата. Станало е преди 1825 години, значи точно преди една Голяма година. Връщането на кометата е доказателство, че ние също като нея кръжим около Фрейър и че ще го подминем само с едно леко опарване.

Кралят се замисли.

— Даваш ми научен отговор също като Сартори-Ирвраш. Сигурно има и религиозен.

Кара-Бансити захапа кокалчетата на пръстите си.

— А какво мисли Свещената пановалска империя по въпроса за Фрейър? Заради Акха тя трепери да не би да стане нещо на небето и използва кометата само за да усилва ужаса у хората. И с още една свещеническа безсмислица проглушиха ушите на хората — трябвало да се отървем от фагорите. Църквата твърди, че когато тези същества бъдат изтребени, климатът незабавно ще захладнее. Ние обаче видяхме какво стана през мразовитите години, тогава пък Църквата твърдеше, че безбожните фагори докарали студа. Така че на идеите им явно не достига логика, както впрочем и на всяка религиозна идея.

— Не ме дразни. В Борлиен Църквата съм аз.

— Извинете, Ваше величество. Просто казвам истината. Щом ви дразня, пратете ме в изгнание, както постъпихте със Сартори-Ирвраш.

— Човекът, за когото говориш, беше поддръжник на идеята да изтребим фагорите.

— Такъв съм и аз, господарю, въпреки че са ми полезни. Ако мога още веднъж да кажа истината, вашата слабост към тях ме тревожи. Само че не бих ги избил заради някакви глупави религиозни съображения. Бих ги унищожил, защото те са изначални врагове на човечеството.

Орела на Борлиен стовари юмрук върху облегалката на трона. Канцлерът на изпитателен срок подскочи.

— Няма да слушам повече! Този спор е нелеп, дързък негоднико!

Кара-Бансити се поклони.

— Добре тогава, господарю. Силата прави хората глухи и те не желаят да слушат. Вие, Ваше величество, се нарекохте невежа, не аз. Понеже можете да всявате страх само с поглед, не ви е нужно да се просвещавате. В това е вашето нещастие.

Кралят застина. Канцлерът се сви ужасен. Кара-Бансити стоеше неподвижен, блед като смъртник. Знаеше, че прекали.

Джандол-Анганол обаче посочи треперещия от уплаха канцлер.

— Омръзна ми от хора, които се гърчат пред мен като този тук. Посъветвай ме така, както съветникът ми не би могъл и ще те направя канцлер — за да се окажеш без съмнение също толкова досаден като своя приятел и предшественик. Когато се оженя повторно и моя съпруга стане дъщерята на крал Сайрен Стунд от Олдорандо, връзките на нашето кралство със Свещената пановалска империя ще укрепнат и силата ни ще нарасне. Същевременно ще се засили натискът от страна на Ц’саря да изтребя двурогите, както направиха в Пановал. Войниците в Борлиен не достигат и фагорите са ни нужни. Ще мога ли с помощта на твоята наука да оспоря разумността на императорската заповед?

— Хъм… — Кара-Бансити подръпна увисналата си буза. — Пановал и Олдорандо, за разлика от Борлиен, винаги са мразили фагорите. Миграционните пътища на двурогите не пресичат нашите земи, както е в Олдорандо. Свещениците просто отново са си измислили повод да раздухат старата война… Можете да се опрете на науката, господарю. И така, простете ми, ще помогнете на Църквата да се избави от невежеството си.

— Тогава говори, а аз и моят хубав дребосък ще те слушаме.

— Господарю, вие ще разберете, а любимецът ви — не. Сигурно сте чувал за историческия трактат, озаглавен „Заветът на Рейни-Лаян“. В това съчинение можете да прочетете за една свята жена, Врай-Ден, съпруга на мъдреца Рейни-Лаян. Тя разгадала някои от тайните на небето, където според нея, а и според мен, обитава истината, а не злото. Врай-Ден загинала в големия пожар, опустошил Олдорандо през 26-а година. Триста петдесет и пет години са минали оттогава, петнадесет поколения, макар че сега живеем по-дълго от някогашните хора. Убеден съм, че Врай-Ден наистина е съществувала, а не е обикновена измислица от приказките за Ледниковата епоха, както Светата църква се опитва да ни убеди.

— И какво искаш да кажеш с това? — попита кралят.

Бе започнал да крачи нервно из стаята, а Юли припкаше след него. Джандол-Анганол си спомни, че неговата кралица много държи на тази книга и често чете откъси от нея на принцеса Татро.

— Много е просто. Същата тази Врай-Ден била атеистка и по тази причина виждала света какъвто е, а не замъглен от вярата в разни измислени божества. Преди нейната епоха хората вярвали, че Фрейър и Баталикс са двама одушевени стражи, поставени да пазят нашия свят от война на небето. С помощта на геометрията тази жена успяла да предскаже поредица от затъмнения, които отбелязали свършека на нейната епоха. Знанието може да се гради само върху друго знание, а човек никога не знае къде ще го изведе следващата крачка. И Църквата е избрала за символ кръга.

— Което лично за мен е за предпочитане пред твоето лутане в тъмата.

— Аз открих начин да зърна светлина в мрака. С помощта на нашия общ познат Сартори-Ирвраш шлифовах стъклени лещи, които по строеж са аналогични на очните.

Той обясни как са създали телескопа. С помощта на този уред изследвали фазите на Ипокрена и другите планети. Пазели наблюденията си в тайна, тъй като небето не било благодарен обект за изучаване в страните, където господства религиозната власт на Пановал.

— Един след друг тези странници ни разкриваха особеностите си. Скоро ние с точност можехме да определим предстоящите промени. Ето това означава да виждаш и скритото! Ние със Сартори-Ирвраш подкрепихме наблюденията си и с изчисления. По този начин стигнахме до законите на небесната геометрия, които според нас са били известни и на Ярап-Ромбри, само че той бил подложен на мъчения от Църквата. Тези закони доказват, че орбитите на планетите лежат около Баталикс, а орбитата на самия Баталикс е около Фрейър. И че радиус-векторът на слънчевото движение обхваща по едно и също време една и съща част на пространството. Освен това открихме, че бързата планета, наречена Кайдо от Врай-Ден, обикаля не около Баталикс, а около Хеликония, поради което е неин спътник или луна.

Кралят спря и рязко попита:

— Могат ли хора като нас да живеят на този Кайдо?

Въпросът толкова не съответстваше на неохотата, с която слушаше досегашните обяснения, че Кара-Бансити се изуми.

— Та той е само една сребърна искрица, Ваше величество, не е истински свят като Хеликония или Ипокрена.

Кралят плесна с ръце.

— Достатъчно! Не ми обяснявай повече. Нищо чудно да свършиш като Ярап-Ромбри. Нито дума не разбирам.

— Ако успеем да разясним всичко това на Пановал, бихме могли да променим остарялото им мислене. Ако накараме Ц’саря да разбере небесната геометрия, той ще може да оцени и човешката геометрия достатъчно, за да позволи на хората и двурогите да съжителстват с минимален допир помежду си, като Баталикс и Фрейър, вместо да проповядва свещено изтребление, смущаващо нормалното течение на всекидневието.

Беше готов да се впусне в още обяснения, но кралят отново го спря с жест:

— Някой друг път. Стига ми толкова ерес за днес, макар да оценявам хитроумието ти. Предлагаш да се съобразяваме с обстоятелствата и да действаме според тях, също като мен. Всъщност затова ли дойде?

Кара-Бансити за миг срещна настойчивия поглед на краля.

— Не, Ваше величество. Дойдох, подобно на мнозина ваши верни поданици, с надеждата да ви продам нещо.

Той измъкна от пояса си намерената у трупа гривна с трите реда цифри и я подаде на краля.

— Ваше величество, виждал ли сте някога подобен шедьовър?

Негово величество погледна гривната изненадан и я завъртя в ръцете си.

— Да. Виждал съм същата тази гривна и преди, в Матрасил. Наистина е странна, притежателят й също беше особняк — твърдеше, че идва от друг свят. От същия този Кайдо.

След загадъчните си думи кралят изведнъж замълча, сякаш съжаляваше, че ги е изрекъл. Взря се в цифрите на гривната, които трепкаха и се сменяха всеки миг, после каза:

— Ако някой път имам повече свободно време, ще можеш да ми обясниш как този предмет е попаднал в ръцете ти. А сега аудиенцията приключи. Трябва да отделя внимание и на други въпроси.

Сви пръсти около гривната.

Засегнатият Кара-Бансити се опита да възрази. Държанието на краля рязко се промени. Очите му блеснаха, лицето му се разкриви от гняв. Наведе се напред като хищна птица.

— Вие, атеистите, никога няма да проумеете, че Борлиен живее и умира със своята религия. Не ни ли заплашват от всички страни варварите, неверниците? Империята не би могла да просъществува без вярата. А тази гривна застрашава империята и самата вяра. Нейните гърчещи се цифри идват от един свят, който може да ни унищожи! — Добави по-спокойно: — Такова е моето убеждение, а човек трябва да живее и да умре така, както убежденията му повеляват.

Виждащият скритото хапеше кокалчетата на юмрука си и мълчеше.

Джандол-Анганол го изгледа преценяващо и заговори отново:

— Ако решиш да станеш мой канцлер, върни се тук утре. Тогава ще поговорим повече. А дотогава ще забравя, че съм слушал тези безбожни дрънканици. Как мислиш, какъв ще бъде отговорът ти? Ще станеш ли мой главен съветник?

Кара-Бансити се почувства зле, докато наблюдаваше как кралят прибира гривната в джоба си.

— Благодаря, Ваше величество, но се налага първо да потърся съвета на своя главен съветник, жена ми…

Кралят го освободи с жест и след нисък поклон Кара-Бансити се измъкна от стаята.

 

 

В един близък коридор посланикът на Ц’саря се готвеше да се присъедини към краля.

Портретът на кралица Мирдем-Ингала бе нарисуван върху овално парче кост, изрязана от бивните на някое морско чудовище. На несравнимото по красота лице изпъкваше съвършено чело с куп разкошна коса. Дълбоката синева в очите на кралицата бе засенчена от полупритворените тежки клепачи, а изящната брадичка смекчаваше иначе властното изражение. Алам Есомбер познаваше това лице, чиито черти бе съзерцавал и преди на портрети в Пановал. Красотата на кралицата беше прочута надлъж и нашир.

Докато разглеждаше портрета, официалният пратеник на Светия Ц’сар позволи на мислите си да се отправят в по-сладостна посока. С удоволствие си представи как съвсем скоро ще застане лице в лице с оригиналния шедьовър, вдъхновил художника.

Пред Есомбер стояха двама пановалски агенти, работещи за Ц’саря. Докато той разглеждаше портрета, те му докладваха слуховете, плъзнали из Отасол. Един през друг разнищваха подробно голямата опасност, в която ще се озове кралицата на кралиците още в първия миг след развода си с Джандол-Анганол. Кралят би искал веднъж завинаги да я отстрани от сцената.

От друга страна, огромното мнозинство от населението предпочиташе кралицата пред нейния съпруг. Нима кралят не бе затворил в тъмница собствения си баща, нима не бе разорил страната си? Тълпите биха могли да се надигнат, да се отърват от краля и да поставят на трона Мирдем-Ингала. И то с пълно основание.

Есомбер ги погледна кротко.

— Нищожества — изрече той. — Дръвници. Дребни клюкарчета. Има ли крал, който да не е разорил страната си? И кой не би затворил баща си, ако му дадат власт? Не са ли кралиците под постоянна заплаха? И не мечтае ли тълпата открай време да низвергне или въздигне един или друг владетел? Надълго разсъждавахте тук за традиционното разпределение на ролите в огромния, но общо взето, добре познат театър на живота. Не ми казвате нищо ново и съществено. Ако олдорандски шпиони се явят с подобен доклад, ще бъдат пребити с камшици.

Мъжете наведоха глави.

— Освен другото трябва да ви съобщим, че шпионите на Олдорандо са много дейни тук.

— Да се надяваме, че е така и не си губят времето само да се задяват с пристанищните проститутки, както очевидно правите вие двамата. Когато ви повикам следващия път, ще очаквам от вас новини, а не сплетни.

Агентите се поклониха още по-ниско и излязоха с такива широки усмивки, сякаш получиха щедро възнаграждение.

Алам Есомбер въздъхна, опита се да си придаде строг вид и отново се вторачи в образа на кралицата.

— Несъмнено е глупава или има някакъв друг недостатък в противовес на тази красота — промълви на глас и прибра портрета във вътрешен джоб.

Посланикът на Ц’сар Киландар IX беше дворянин от дълбоко набожна фамилия измежду Вземащите, чиито връзки се простираха чак до недрата на самия Свещен град. Неговият суров баща, член на Великото съдилище, бе убеден, че издигането на сина му (на което същият гледаше с презрение) е доста подранило. Есомбер приемаше като празник това пътуване с цел да свидетелства при развода на своя приятел. А на празник беше редно човек да се повесели. Започваше да се надява, че ще се позабавлява тъкмо с кралица Мирдем-Ингала.

Есомбер беше готов за срещата си с Джандол-Анганол. Повика един лакей, за да бъде въведен при краля. Двамата приятели се прегърнаха.

Посланикът забеляза, че кралят е по-нервен от обикновено. Скрито се взираше в изсечения му профил, докато вървеше до Джандол-Анганол към залата, където пиршеството беше в разгара си. Невръстният фагор Юли ги следваше. Есомбер му хвърли изпълнен с отвращение поглед, но не каза нищо.

— Е, Джан, успяхме да стигнем до Отасол живи и невредими. Никакви нашественици не застанаха на пътя ни.

Бяха приятели, доколкото в тези среди съществуваше приятелство. Кралят добре си спомняше циничното и високомерно държание на Есомбер, навика му леко да накланя глава на една страна, като че целият свят му дължи обяснение.

— Да, все още не ни е връхлетял Ундрейд Чука. Сигурно си чувал, че имам сметки за разчистване и с Дарвлиш Черепа.

— Не се съмнявам, че тези отрепки наистина са заслужили славата си на гадове. Ако бяха свестни хора, нямаше ли да им дадат по-прилични прозвища?

— Надявам се, че апартаментът ти е удобен.

— Честно да ти кажа, Джан, не съм във възторг от твоя подземен дворец. Какво става, когато Такиса придойде?

— Селяците я заприщват с телата си. Ако плановете ни те устройват, ще отплаваме утре към Гравабагалиниен. Достатъчно се забавихме, а наближава и сезонът на мусоните. Колкото по-бързо свърша с този развод, толкова по-добре.

— Пътуването по море за мен е удоволствие, стига да е кратко и да не губя брега от погледа си.

Поднесоха им вино със ситно натрошен лед.

— Нещо те притеснява, братовчеде.

— Много неща ме притесняват, Алам, но не в това е работата. Напоследък се безпокоя дори за вярата си. — Той се поколеба и угрижено се озърна през рамо. — Когато аз се чувствам несигурен, Борлиен се тревожи. Твоят господар Ц’сарят, нашият Свещен император, непременно би ме разбрал. Човек трябва да живее в съгласие с вярата си. Заради нея се отрекох от Мирдем-Ингала.

— Братовчеде, между нас казано, вярата е някак безплътна, нали? Докато твоята прекрасна кралица…

Кралят напипа в джоба си гривната, която взе от Кара-Бансити. Този предмет въобще не беше безплътен. Беше дело на коварен враг и интуицията му подсказваше, че от това държавата може да рухне. Сви пръсти около метала.

Есомбер махна с ръка. Жестовете му бяха вяли, лишени от онази непринуденост, която отличаваше краля.

— Братовчеде, светът е тръгнал към провала, а може би и направо към Фрейър. Въпреки това трябва да ти кажа, че ако съм имал безсънни нощи, не ги дължа на религията. Тъкмо обратното, твърде често ме е приспивала. Всеки народ си има своите грижи. Причина за твоите притеснения са Рандонан и онзи окаяник Чука. Олдорандо в момента си има проблеми с Кейс. В Пановал на свой ред ни нападат сиборналците. Напират на юг през Чалс, неспособни да издържат минута повече в онази пустош, която им е родина. Една здрава ос Пановал-Олдорандо-Борлиен би укрепила стабилността на целия Кампанлат. Всички останали народи са прости варвари.

— Алам, бих искал от тебе да ме разведриш, а не да ме потискаш в навечерието на развода ми с Мирдем-Ингала.

Посланикът на един дъх пресуши чашата си.

— Всички жени си приличат. Сигурен съм, че съюзът със Симода Тал ще те направи щастлив.

По лицето на краля се изписа болка. С поглед, вперен в танцуващите, Джандол-Анганол изрече:

— За Симода Тал трябваше да се ожени моят син, само че не пожела да прояви здрав разум. Мирдем-Ингала разбира, че се решавам на тази стъпка само в името на Борлиен.

— Дали? — Есомбер бръкна в джоба на копринения си жакет и извади писмо. — По-добре прочети това, току-що го получих.

Щом видя четливия почерк на Мирдем-Ингала, Джандол-Анганол пое с треперещи ръце писмото и зачете.

„До Свещения император, Ц’сар Киландар IX, Повелител на Свещената пановалска империя, в град Пановал, в държавата със същото наименование

 

Високопочитаеми владетелю,

Чиято свята вяра предано следва долуподписаната ваша дъщеря.

Приемете с благосклонност и снизхождение смирената молба на едно от вашите най-нещастни чеда.

Аз, кралица Мирдем-Ингала, бях прокудена, без да съм извършила каквото и да било престъпление. Бях несправедливо обвинена от моя съпруг краля и от неговия баща в заговор срещу Сиборнал и сега съм изложена на смъртна опасност.

Високопочитаеми господарю, моят повелител Джандол-Анганол се отнесе към мен с жестока неправда, като ме лиши от благоволението си и ме прогони в това забравено от Бога място. Тук трябва да остана, докато кралят реши съдбата ми по свое усмотрение — невинна жертва на неговия кхмир.

Бях негова вярна съпруга в продължение на тринадесет години, родих му син и дъщеря. Дъщеря ми е още дете, затова остана с мен. Синът ми загуби разсъдъка си след този раздор и сега не зная къде е.

Откакто моят повелител кралят узурпира трона на своя баща, кралството бе сполетяно от ужасни беди. Той си спечели врагове навсякъде. За да избегне справедливото възмездие, сега е замислил династичен брак със Симода Тал, дъщерята на крал Сайрен Стунд от Олдорандо. Както научих, този план е получил Вашата благословия. Аз скланям глава пред Вашата присъда, но за Джандол-Анганол няма да е достатъчно да ме отвергне, той ще направи всичко възможно да ме премахне веднъж завинаги.

Ето защо коленопреклонно моля своя Император да изпрати колкото може по-скоро писмо, с което да забрани на краля, под заплаха за отлъчване от Църквата, да причини по какъвто и да е начин вреда на мен или на децата ми. Кралят твърди, че е вярващ, така че подобна заплаха ще окаже нужното въздействие.

Ваша съсипана дъщеря във вярата

Конег-Ундунори Мирдем-Ингала

 

Това писмо ще стигне до Вас чрез Вашия посланик в Отасол и се моля да го предаде бързо в милосърдните Ви ръце.“

— Какво пък, ще трябва да уредим този въпрос — изрече кралят, стиснал писмото.

— Аз ще трябва да уредя този въпрос — поправи го Есомбер и си прибра писмото.