Брайън Олдис
Хеликония. Лято (16)

XVI
Човекът, който копаеше ледник

В южното полукълбо есента смени лятото. Мусоните се събираха край бреговете на Хеспагорат.

И докато на приятно топлия северен бряг на Орловото море кралица Мирдем-Ингала плуваше в синята вода със своите делфини, на еднообразния южен бряг на същото море, където то се сливаше с Морето на ятагана, късметлията от авернианската лотария Били Ксяо Пин умираше.

Островната група Лордри, съставена от над двадесет парчета земя, защитаваше пристанището Лордриярдри от стихиите на откритото море. Тези островчета и полегатите брегове на същински Хеспагорат бяха пренаселени с морски игуани. Бронираните в дебелата си кожа, но иначе безобидни животни достигаха на дължина до пет-шест метра. Често ги виждаха да плуват в морето. Били ги зърна за пръв път, когато „Дамата на Лордриярдри“ под командването на Крилио Мунтрас наближи Димариам.

На брега, влечугите пълзяха по скали и блата, както и едно върху друго. Нещо в техните лениви движения и внезапни скокове ги оприличаваше на влажното, променливо време, изнервящо жителите на димариамските крайбрежни области през този сезон на малката година. Студените въздушни потоци откъм южния полюс се сблъскваха с топлия въздух над океана, за да образуват гъста мъгла, обгръщаща всичко.

В градчето Лордриярдри живееха около единайсет хиляди души. Незначителното пристанище дължеше поминъка си почти изцяло на предприемчивостта, присъща за рода Мунтрас. Една от по-забележителните черти на градчето беше разположението му на 36,5 градуса южна ширина, тоест с градус и половина извън широката тропическа зона. Само осемнадесет и половина градуса по на юг беше полярният кръг. Между него и самия полюс, сред вечните ледове, Фрейър никога не изгряваше през дългите векове на Лятото. Но през Голямата зима той се появяваше отново и в продължение на десетки поколения властваше неизменно над бялата пустош.

Били научи това, докато го откарваха с традиционната тук шейна към дома на Ледения капитан. Крилио Мунтрас споделяше подобни факти с гордост, но щом пред очите му се показа голямата къща, млъкна.

Отнесоха Били в изцяло бяла стая. Бели завеси обрамчваха прозорците. Прикован в леглото от болестта, младежът можеше да гледа дърветата и над градските покриви към стената от белезникава мъгла, в която понякога се мяркаха мачти.

Той знаеше, че скоро ще се отправи в последното си пътешествие към неизвестността. Преди да го отнесе призрачният кораб, грижите за него поеха Ейви — съпругата на Мунтрас, и неговата страховита дъщеря Имия. Били научи, че цялото градче се прекланяло пред лечителската дарба на Имия.

Тяхното старание и почивката подействаха, а може би болестта отстъпи временно. Вдървените му мускули се поотпуснаха. Имия го уви в одеяла и му помогна да се настани в шейната. Четири гигантски рогати кучета — местните асокини, бяха впрегнати и семейството откара Били по-навътре в сушата, за да разгледа прочутия Лордриярдски ледник.

Той си бе издълбал ложе между два хълма. Челото му свършваше в езеро, чиито води изтичаха в морето.

Били забеляза, че държанието на Крилио Мунтрас малко се променяше в присъствието на Имия. Явно бащата и дъщерята бяха силно привързани един към друг, но капитанът като че се отнасяше с по-голямо уважение към Имия, отколкото тя към него. Личеше не толкова в разменените думи помежду им, а по изправения гръб и по прибрания внушителен корем на Мунтрас, когато дъщеря му го гледаше. Сякаш смяташе за свое задължение да изглежда представителен, за да не я излага.

Мунтрас започна да обяснява подробно какви работи се извършваха по ледника. Но когато Имия скромно поправи грешката му в броя на работниците, Мунтрас я помоли да продължи тя вместо него. Наглед не се разсърди. Див стоеше зад баща си и сестра си и се зъбеше. Макар търговската компания да му се падаше по наследство като единствен син в семейството, нямаше какво да прибави и скоро се помъкна нанякъде.

 

 

Имия беше не само най-тачената лечителка в Лордриярдри. Тя бе омъжена за най-влиятелния адвокат в градчето, чиито основи бяха положени от рода Мунтрас. Пред Били винаги наричаха нейния съпруг Адвоката, като че името бе му дадено по рождение. Този изтъкнат мъж бе изразител и защитник на интересите на хората от града в борбата им със столицата Ойшат. Столицата се намираше на запад, близо до границата между Димариам и Искаханди. Тамошните чиновници хвърляха завистливи погледи към процъфтяващия нов град и неуморно измисляха данъчни уловки, с които да отмъкнат част от богатството му. Но Адвоката незабавно и успешно се опълчваше срещу кроежите им.

Освен това се пребори да бъдат отменени наложените от семейство Мунтрас местни закони, предназначени да облагодетелстват именно хората с фамилия Мунтрас, а не техните служители и работници. Така че Крилио имаше основание и да се възхищава, и да се муси на своя зет.

Но неговата съпруга не се двоумеше. Не искаше и да чуе дори намек за недоволство срещу дъщеря си или Адвоката. Колкото и да беше покорна, често проявяваше раздразнение от Див, като по този начин го подтикваше да се държи твърде предизвикателно вкъщи.

Веднъж Ейви стоеше със съпруга си до леглото на Били и разгневена от поредната щуротия на Див, натякваше:

— Би трябвало да размислиш. Предай компанията в ръцете на Имия и Адвоката, за да се радваме и занапред на благоденствие. Див ще я съсипе за две-три години. А нашето момиче разбира кое как е в живота.

Имия несъмнено разбираше кое как е в Хеспагорат. Но никога не бе напускала континента въпреки честите удобни случаи, сякаш предпочиташе да си остане затворена зад прага, охраняван от многобройните, покрити с твърди люспи стражи, обикалящи по бреговете на Димариам. Все пак в едрото й тяло живееше душа, събрала историята и същината на южния континент.

Имаше добродушното квадратно лице на своя баща. Лице на човек, способен да се справи с цял ледник. Изправи се самоуверено пред бялото чело на тази природна твърдина, докато вдъхновено описваше как поддържат семейното начинание.

Тук бяха достатъчно далече от крайбрежните мъгли. Величествената ледена стена, на която Мунтрас дължеше богатството си, искреше в слънчевите лъчи. По-нататък светлината на Баталикс се отразяваше със сапфирени отблясъци от вдлъбнатините по леда. Дори отражението в езерото блещукаше с диамантено сияние.

Въздухът беше свеж и ободряващ. Птици прелитаха ниско над водната шир. По сините цветчета жужаха хиляди насекоми.

Пеперуда, чиято глава по форма наподобяваше човешки палец, кацна върху часовника на Били. Той я зяпна замаяно, опитваше се да стигне до скрития в тази твар смисъл.

Нещо като че ревеше мощно над главата му, но младежът не знаеше какво може да е то. Вирусът се бе загнездил в хипоталамуса, в мозъчния му ствол. Щеше да се размножава неумолимо, без да го възпрат никакви домашни лекове и отвари. Скоро Били щеше да изпадне в неподвижност като двурог праотец в своя отвъден покой.

Не съжаляваше за нищо. Само се натъжи, че пеперудата отлетя от ръката му. За да изпита какъв е истинският живот, недостъпен за хора като неговия Съветник, трябваше да се жертва. Но поне бе зърнал кралицата на кралиците. Бе се любил с прекрасната Абати. Дори и сега, вече останал без сили полуинвалид, можеше да се наслаждава на простиращия се надалеч ледник, на играещите по него светли и мрачни сини оттенъци, които превръщаха леда повече в цвят, отколкото в твърдо вещество. Той опита от великолепието на природата. Естествено, щастието си имаше цена.

А Имия го запознаваше с обработката на големите ледени блокове, минаващи с грохот над главите им. По челото на ледника се виждаха мъже, качили се на скелета, които дълбаеха с големи брадви и кирки. Това бяха ледените миньори на Лордриярдри. Отсечените блокове падаха в широка издълбана канавка и се плъзгаха към улея, изграден от дебели трупи и дъски. Той беше дълъг цели три километра и с достатъчен наклон, за да стигне ледът чак до пристанището.

Грамадните ледени буци бавно се спускаха, а подпорите скърцаха от натоварването. На пристанището ги нарязваха на по-малки парчета и ги подреждаха в изолираните с дебел слой тръстика трюмове на корабите.

Така снеговете, паднали някога отвъд полярния кръг, бавно притискани, уплътнявани и изтиквани към тясната умерена зона, накрая получаваха полезно предназначение — да разхладят живота на хората от далечните тропици. Дотук с ролята на природата. Останалото бе поел в здравите си ръце капитан Крилио Мунтрас.

— Моля ви, отведете ме у дома! — промълви Били.

Потокът от числа, които Имия изреждаше, секна отведнъж. Не можа да довърши дългия си разказ за пренесените тонове, изминатите морски мили и определяните от търсенето и предлагането цени. Въздъхна и каза нещо на баща си, но поредният леден товар в улея заглуши думите й. После лицето й се отпусна в усмивка.

— Най-добре е бързо да върнем Били на топло — съгласи се тя.

— Видях го — изфъфли Били. — Видях го…

 

 

Чистият въздух навлезе в тялото на Били, окъпа със свежест белите му дробове. Позволяваше му да разгледа всяка дреболия в яркия свят. Но този блясък и гръмките звуци бяха повече, отколкото можеше да понесе сега. Затвори очи. Когато се насили да ги отвори отново, асокините усърдно теглеха шейната, плъзгачите подскачаха по неравния утъпкан сняг, а бледата белота на крайбрежната влага вече замъгляваше околността.

За да се изтъкне след днешните унижения, Див Мунтрас настоя да управлява шейната. Прехвърли поводите над дясното си рамо, притисна ги с лявата си мишница и със същата ръка се хвана за дръжката. С дясната размаха бича, който изплющя над асокините.

— Карай по-кротко, момче! — изръмжа Мунтрас.

Още не беше млъкнал и шейната се удари в туфа твърда трева и след миг се преобърна. Тъкмо минаваха под улея, където почвата беше мека и мокра. Мунтрас се приземи на ръце и колене. Ядосано хвана поводите и мрачно изгледа сина си, но не каза нищо. Устните на Имия се изопнаха в тънка черта. Тя повдигна Били и го настани удобно в шейната. Мълчанието й говореше по-ясно и от най-хапливите думи.

— Не бях виновен аз — измънка Див, престорил се, че си е навехнал китката.

Баща му дръпна поводите и мълчаливо кимна на младежа да върви зад шейната. После продължиха към дома, без да бързат.

Разпрострялата се нашироко къща на Мунтрас беше едноетажна. Но заради скалистия терен този един етаж се разполагаше на площадки на най-различни равнища, свързани с по няколко стъпала. Стаята, където Мунтрас и Имия настаниха Били, гледаше към вътрешен двор. Тук Мунтрас плащаше на работниците си през всяка десета от годината.

Дворът бе украсен с гладки обли камъни, довлечени с ледниците до брега чак от полярните планини, където човешки крак не бе стъпвал. Във всеки камък сякаш беше запечатана историята на цели геоложки ери, която никой от заетите жители на Лордриярдри не си даваше труда да разчете. Но електронните очи на „Авернус“ вече бяха сторили това. До камъните растяха високи дървета, чиито дънери се разклоняваха близо до пръстта. От леглото си Били ги виждаше.

Ейви, съпругата на Мунтрас, ги посрещна и се засуети около окаляния си мъж, както досега се грижеше припряно за Били. Болникът беше доволен, че поне замалко го остави на мира, сам в голата дървена стая, за да се взира в голите очертания на дърветата. Очите му се заковаха в една точка. Бавно безумието пропълзя в тялото му, размърда крайниците, докато накрая ръцете му се изопнаха неподвижно над главата, също като клоните навън.

В стаята влезе Див. Пристъпи предпазливо, затвори вратата и бързо се надвеси над Били. Очите му зейнаха изумено, щом забеляза застиналото в гърч тяло. Лявата китка на чужденеца така се извиваше назад, че опакото на дланта почти опираше в предмишницата и часовникът се впиваше в кожата.

— Ще ти сваля часовника, да не те мъчи — предложи Див.

Непохватно разкопча каишката и остави странния предмет на масата, по-далеч от замръзналите очи на Били.

— Дърветата… — изхриптя умиращият през стиснати зъби.

— Искам да си поприказваме — започна Див заплашително, свил юмруци. — Помниш ли онова момиче на „Дамата“, оная Абат-Васидол? Момичето от Матрасил? — подсети го тихо, приседнал на леглото, без да отделя поглед от вратата. — Оная хубавица, с разкошната коса и големите гърди?

— Дърветата…

— Ами да, тия дървета са кайсии. От плодовете им татко си прави „съживителя“. Ей, Билиш, не го ли помниш онова момиче Абати?

— Умират…

— Слушай бе, Били, ти умираш, а не те. Точно за това съм дошъл да си говорим. Помниш ли как татко ми направи сечено с онова момиче? Даде я на тебе, Билиш, да се скапеш дано! Пак ме унижи, все така постъпва с мен. Разбираш ли? Билиш, татко къде заведе Абати? Ако знаеш — кажи ми. Билиш, кажи ми! Нищо лошо не съм ти направил.

Лакътните стави на вдървения младеж изпукаха.

— Абати…

— Не ти се сърдя, защото ти си един чужденец, боклук. Слушай ме! Искам да знам къде е Абати. Обичам я. Май изобщо не трябваше да се връщам тук. Все ме мачкат баща ми и оная моя сестра. Няма да ме остави да наследя компанията. Слушай, Билиш, аз се махам. И сам ще се оправя, не съм някакъв глупак. Ще намеря Абати, ще подхвана нещо отначало. Питам те, Билиш — татко къде я заведе? По-бързо бе, човек, че някой ще влезе!

— Да… — Тъмните клони на дърветата се клатеха, опитваха се да изпишат име. — Двойновиждащият…

Див стисна раменете му.

— Кара-Бансити ли? Значи е завел Абати при Кара-Бансити?

Умиращият едва прошепна своето „да“. Див го пусна да падне в леглото, като че беше дъска. Изправи се, щракаше с пръсти, мърмореше. Чу шум в коридора и се метна към прозореца. За миг туловището му застина в рамката, после изскочи.

Ейви Мунтрас се върна при болния младеж. Нахрани го с парченца превъзходно бяло месо, от което носеше пълна паница. Подканяше го търпеливо, но Били и без това ядеше със стръв на хищник. В света на болестите Ейви бе извънредно самоуверена. Изми му лицето с влажна кърпа. Дръпна завесата, за да намали светлината в стаята. През полупрозрачния плат дърветата се превърнаха в призраци.

— Гладен съм — съобщи Били, когато изпразни паницата.

— Миличък, скоро ще ти донеса още месо от игуана. Специално за тебе го сготвих в мляко.

— Гладен съм! — гласът на Били премина във вой.

Разтревожената Ейви излезе. Той я чу да говори с други хора пред вратата. Вратните му мускули се напрегнаха, слухът му се изостри в стремеж да долови казаното. Но не разбираше нищо. Били реши, че е легнал неправилно и затова думите не влизат както трябва в ушите му. Завъртя се с усилие и вече отлично схващаше смисъла на разговора.

Имия гълчеше, но не сърдито:

— Мамо, правиш глупости. Тези домашни измишльотини няма да излекуват Били. Почти нищо не знаем за тази рядка болест, освен написаното в историческите хроники. Или е костната треска, или Дебелата смърт. При него симптомите не са особено ясни, вероятно защото е от друг свят, както ни уверява. Значи клетъчният строеж на тялото му може и да се различава от нашия.

— Скъпа Имия, нищо не знам за тия неща. Само си помислих, че малко месце ще му дойде добре. Или пък да му дам гуинг-гуинг…

— Но може и да получи пристъп на неутолим глад, съчетан с необуздана ярост. Така е при Дебелата смърт. Тогава ще трябва да го вържем за леглото.

— Миличка, не вярвам да се стигне дотам. Той е много кротко момче.

— Майко, причината не е в характера му, а в болестта.

Това изрече мъжки глас, натежал от нескрито пренебрежение, сякаш се опитваше да обясни нещо съвсем просто на дете. Беше Адвоката, съпругът на Имия.

— Е, не знам, не знам. Дано не е заразно.

— Според нас нито костната треска, нито Дебелата смърт са заразни по това време от Голямата година — отвърна Имия. — Смятаме, че Били е общувал с фагори, с които по общоприетото мнение са свързани тези болести.

Разговорът продължи още малко в същия дух, после Имия и Адвоката вече бяха в стаята и се взираха в Били.

— Може и да оздравееш — каза Имия. Беше се навела над него и произнасяше думите бавно и отчетливо. — Ще се грижим за тебе. Ако буйстваш, ще се наложи да те вържем.

— Умирам. Неизбежно. — Струваше му върховно напрежение на мисълта да се престори, че не е дърво. — Костна треска и Дебелата смърт… мога да ви обясня. Един вирус. Различно действие. Според сезона. На Голямата година. Вярно е.

Повече не издържа. Гърчовете започнаха отново. Макар и заниманията му в „Авернус“ да не бяха свързани с хеликонийския вирус, това микроскопично явление се бе превърнало в легендата на Наблюдателната станция. Разбира се, изучаваха го по видеотекстове, защото последният общопланетен разгар на епидемията бе отминал няколко поколения преди сега живеещите в станцията. В момента безпомощно наблюдаваха от орбита как тази стара история отново оживява само защото така завършваше всяко теглене на Хеликонийската лотария.

Развихрянето на вируса причиняваше ужасяващи страдания, но за щастие се ограничаваше с два кратки периода през Голямата година. Първо шест местни века след най-големите студове, когато климатът се обръщаше към пролетта. И вторият път — в късната есен, след дългия период на тежки жеги, в какъвто Хеликония навлизаше сега. Веднъж вирусът се проявяваше като костна треска, после като Дебелата смърт. Почти никой не успяваше да избяга от това безмилостно прочистване на човечеството. Всеки път смъртността достигаше почти петдесет на сто. А оцелелите съответно губеха или прибавяха една трета от телесното си тегло, така бяха по-добре подготвени да посрещнат горещините или студовете.

Вирусът представляваше механизъм, чрез който човешката обмяна на веществата се пренастройваше към страхотните промени в климата. Сега Били изтърпяваше тази промяна.

 

 

Имия мълчеше до леглото. Скръсти ръце на пищните си гърди.

— Не те разбирам. Откъде си научил подобни неща? Не си бог, иначе нямаше да боледуваш…

Дори гласовете го натикваха още по-дълбоко в тъканта на дървото. Опита отново.

— Една болест. Две… различни системи. Ти си лечителка. Разбираш.

Да, тя го разбра. Настани се на края на леглото.

— Но ако е така… защо пък не? Имаме два вида растения. Дървета, които цъфтят и разхвърлят семена веднъж на 1825 малки години, и дървета, които правят това всяка малка година. Всичко е разделено, но и свързано…

Стисна устни, все едно се боеше да не издаде тайна. Съзнаваше, че е стигнала до прага на нещо, простиращо се отвъд способностите на ума й. Двояката проява на хеликонийския вирус не беше съвсем същата като двойствената ботаника на планетата. Все пак, Имия правилно изтъкна твърде различните начини, използвани от растенията, за да се приспособят. Когато преди около осем милиона години планетната система на звездата Баталикс попаднала в гравитационното поле на Фрейър, Хеликония била подложена на мощно облъчване, причинило генетични изменения в най-разнообразни родове и видове. Някои дървета продължиха да цъфтят и да дават плод както преди — опитваха се да разпръснат семената си 1825 пъти в продължение на една Голяма година независимо от климатичните условия. Други се приспособиха към новите промени чрез по-подходяща обмяна на веществата си — размножаваха се само веднъж за същото време. Такива бяха раджабаралите. А кайсиевите дървета пред прозореца на Били не се бяха нагодили достатъчно и наистина изсъхваха в необичайните за тях жеги.

Бръчиците около устните на Имия подсказваха, че се опитва да проникне мислено в тези трудни и важни въпроси. Накрая вместо това се зае да търси смисъла в едва изречените от Били думи. Умът й подсказваше, че ако твърдението му се окаже вярно, ще има огромно значение — макар и не веднага, след няколко века, когато според оскъдните сведения от минали цикли предстоеше планетарна епидемия от Дебелата смърт.

Но местните хора не бяха свикнали да надничат толкова надалеч в бъдещето. Тя кимна и каза:

— Билиш, ще помисля за това и ще предам каквото ми каза на нашето лечителско сдружение още при първото ни събиране. Разберем ли същинската природа на това бедствие, вероятно ще открием и как да му противодействаме.

— Не. Болестта е важна за оцеляването… — Той осъзна, че не ще успее да обясни, а тя никога не би се примирила. Затова само добави с последни сили: — Разказах на баща ти.

Вниманието й се отклони от проблемите на медицината. Тя извърна глава, потънала в мълчанието си, и дори сякаш се смали. Щом отново отвори уста, гласът й зазвуча по-гърлено и по-рязко, като че говореше от някакъв свой, душевен затвор.

— А какви ли сте ги вършили заедно с баща ми там, в Борлиен? Той постоянно ли препиваше? Ще ми се да знам, като се спускахте по реката от Матрасил, имаше ли на кораба и една младичка женичка? Той сношаваше ли се с нея? Длъжен си да ми кажеш! — Тя се наведе и сграбчи раменете му също като брат си по-рано. — Имаше жена, нали? Питам те заради майка си.

Напрежението в гласа й уплаши Били. Опита се да потъне още по-навътре в своето дърво, да усети как грубата кора го скрива от света. По устните му се пукаха мехурчета слюнка.

Имия го разтърси.

— Питам те, той лягаше ли с нея? Кажи ми! Ако щеш, умри, но ми кажи!

Били се помъчи да кимне.

Нещо в разкривеното му лице потвърди нейната догадка. Лицето й се изпъна от прилива на отмъстително задоволство.

— Такива сте мъжете! Само използвате жените. Горкичката ми, невинна майчица цял живот е страдала от неговата поквара. Разбрах го що за стока е още преди години. Толкова ми беше мъчно! Ние, димариамците, сме почтени хора, не като жителите на Дивашкия континент, където се надявам кракът ми да не стъпи…

Тя замълча, а Били се опита да възрази нечленоразделно. Само успя да разпали отново враждебността на Имия.

— Ами онова невинно момиче? И нейната майка? Отдавна принудих брат си, проклятието на живота ми, да ми признава всичко, което прави нашият баща… Мъжете са свине, подтиквани единствено от похотта, неспособни да сдържат и едничко свое обещание…

— Момичето…

Но името на Абати заседна в сплетените на възли мускули на гърлото му.

Вечерният здрач обгърна Лордриярдри. Фрейър се готвеше да изчезне на запад. И Баталикс беше ниско над хоризонта, като че зает да се взира в люспестите опашати твари, трупащи се една върху друг по брега. Мъглата се сгъстяваше, скри звездите и Нощния червей.

Преди да си легне, Ейви Мунтрас донесе на Били малко бульон. Докато пиеше, целият потъна в усещането за зверски глад. Отърсил се от неподвижността, той скочи към Ейви и отхапа парче месо от рамото й. И затича из стаята с непоносими писъци. Това беше ненаситната стръв за храна — признак за последния стадий на болестта Дебелата смърт. Притичаха другите членове на семейството, нахълтаха и роби със запалени светилници. Ругаеха Били, удряха го, най-сетне го вързаха здраво за леглото.

Изоставиха го така за около час, скупчиха се в другия край на къщата, загрижени за стопанката. Били се измъчваше от видения как изяжда Ейви жива, как изсмуква мозъка от черепа й. Заплака. Представи си, че пак е в „Авернус“. Във въображението си изяждаше Роуз Йи Пин. Пак се разплака. Сълзите му падаха като листа на дърво.

В коридора изскърцаха дъски. Появи се мъждукаща лампа пред мъжко лице, понесло се над потоци от мрак. Ледения капитан дишаше тежко и около него се разнасяха изпарения от „съживителя“.

— Добре ли си вече? Билиш, ако не умираше, щяха да ме накарат да те изхвърля. — Олюля се и потърси опора в стената. — Жалко, че стана така… Билиш, знам, че си нещо като ангел от един по-добър свят дори понякога да хапеш като същински демон. Човек трябва да вярва, че все някъде има по-добър свят. Не като този, където на никого не му пука за другите. Авернус… Стига да можех, щях да те върна там. И на мен щеше да ми е хубаво да го поразгледам.

Били се пренесе в своето дърво, крайниците му бяха неразделна плът от сгърчените в агония клони.

— По-добър…

— Правилно. По-добър! Ще поседна в двора, Билиш, до прозореца на твоята стая. Ще си пийна. Ще си помисля за това-онова. Скоро ще се съмне и ще дойдат хората да им платя. Ако имаш нужда от нещо, само ми викни.

Натъжаваше се, като виждаше, че Билиш умира, а от „съживителя“ започна да съжалява и самия себе си. Пак се озадачи от неоспоримия факт, че с чужди хора, дори с кралицата на кралиците, се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото сред семейството си. Тук го караха винаги да се оправдава.

Остави каната и чашата на пейката до себе си. В тази млечна тъмнина камъните из двора му заприличаха на спящи животни. Цветчетата на пълзящата лоза се отвориха като папагалски човки. Умиротворяващо ухание насити въздуха.

Когато осъществи плана си тайно да доведе Билиш тук, вече не му се искаше да предприема нищо друго. Преди това имаше намерение да разправя на всеки попаднал пред очите му, че животът крие много повече, отколкото си представят, и че Били е живо доказателство на тази истина. Възпря го не само смъртоносната болест на Билиш. Една притаила се частица от съзнанието му нашепваше, че за него самия животът можеше да се окаже и по-скучен, отколкото го познаваше. Защо ли се отказа от пътуванията? Бе се завърнал у дома — завинаги…

След малко Ледения капитан въздъхна, изправи се и надникна през прозореца.

— Билиш, буден ли си? Виждал ли си Див?

Клокочещо хъркане в отговор.

— Горкото момче, наистина не го бива за моята работа…

Върна се на пейката с пъшкане. Надигна чашата. Жалко, че Билиш не искаше и да помирише „съживителя“.

Млечната светлина се засилваше, но вечерните мушици още подскачаха по цветчетата на лозата. Дъските поскърцваха в спящата къща.

— Все трябва да има по-добър свят някъде…

С тези думи Мунтрас заспа, стиснал в устата си незапалена тръбичка от листа на вероника.

 

 

Събудиха го гласове. Мунтрас се надигна. Видя, че неговите работници вече се събираха в двора, за да си получат парите. Денят беше настъпил. Мъртвешко спокойствие във въздуха.

Той стана и се протегна. Надзърна към сгърченото тяло на Билиш върху леглото.

— Билиш, дойде денят на асатасите, най-високият прилив в месеците на мусоните. Щеше ми се да видиш това. Голямо събитие по тези места. Довечера ще има празненства. Да знаеш, страшен гуляй ще бъде.

От леглото долетя една-единствена дума, някак минала през стиснатите челюсти:

— Гуляй…

Събралите се мъже изглеждаха грубиянски в работните си дрехи. Упорито не вдигаха погледи от протритите камъни на настилката, защото не знаеха дали господарят няма да се разсърди, че го завариха заспал. Но Мунтрас не се отличаваше с дребнавост.

— Хайде, хора! Скоро няма аз да ви плащам. Идва ред на господаря Див. Да привършим бързичко и да се приготвим за празника. Къде е касиерът?

Но дребничкият човек с висока яка на куртката вече прекосяваше двора с устрема на стрела. Стискаше сметало под мишница, след него вървеше сталун, понесъл желязно ковчеже. Касиерът нарочно разбутваше работниците от пътя си. Докато се провираше, очите му и за миг не изпускаха господаря, а устните му мърдаха неспирно, като че вече пресмяташе какво се полага на всеки днес. Появата му накара мъжете да се наредят, за да получат скромната си заплата. На тази необичайна светлина лицата им изглеждаха безжизнени.

— Ще си приберете паричките, за да ги дадете на жените си или да се напиете до затъпяване — изтърси Мунтрас.

Говореше на застаналите най-близо до него. Бяха само обикновени наемни работници, сред тях не се виждаше никой от майсторите и отговорниците. Обзеха го възмущение и жал, вложи повече сила в гласа си, за да го чуват всички.

— Животът ви отминава неусетно. Не можете да мръднете оттук. Никъде не сте ходили. Чували сте легенди за Пеговин, но някой от вас виждал ли го е с очите си? Е, кой е бил там? Кой е пътувал до Пеговин?

Мъжете се облягаха на валчестите камъни в двора и мърмореха тихичко.

— Аз пък бях навсякъде по света, разгледах го целия. Ходих в Ушкутошк, отидох и до Великото колело на Харнабхар. Обикалях из древните порутени градове на Пановал и Олдорандо, продавах боклуци по техните пазари. Говорих с крале. Срещах кралици, по-прекрасни от всяко цвете. Ей там е всичко, само чака оня, у когото е останала капка дързост. Навсякъде ще намерите приятели. Великолепно е. Наслаждавах се на всяка минута. Светът е по-необозрим, отколкото си представяте вие, сврели се в тая дупка Лордриярдри. При последното си пътуване срещнах човек, който е дошъл от друг свят. Хеликония не е единствена. Над нас обикаля светът Авернус. Има и по-далечни, те също ни очакват. Например Земята.

През цялото време касиерът си подреждаше принадлежностите по масата под голите клони на едно от кайсиевите дървета. От вътрешния си джоб измъкна ключе за ковчежето. Придружаващият го фагор остави товара си точно където трябваше. А хората се бутаха към масата, изяснявайки си кой след кого е. В двора влизаха още мъже и гледаха подозрително господаря си, докато се нареждаха зад по-пъргавите. Светът уютно си оставаше все същият под виолетовите облаци.

— Казвам ви — има други светове! Напрегнете си въображението! — Юмрукът на Мунтрас се стовари върху масата. — Понякога не ви ли увлича желанието да скитате? Да знаете, краката ми не спираха, когато бях млад. А сега в къщата ми е едно момче от онези, другите светове. Болен е, иначе щеше да излезе и да поприказва с вас. Може да ви разкаже за какви ли не чудеса по безкрайно далечни места.

— А пийва ли „съживител“?

Гласът откъм колоната чакащи работници спря Мунтрас насред разпалената му реч. Мина покрай наредените мъже, лицето му се зачерви. Никой не посмя да срещне погледа му.

— Ще ви докажа, че говоря истината! — кресна той. — Тогава ще трябва да ми повярвате!

Обърна се гневно и тежко се втурна към къщата. Само касиерът донякъде прояви нетърпението си — потропваше с хилави пръсти по дъските на масата, подръпваше острия си нос и зяпаше към ниските облаци.

Мунтрас нахълта в стаята при ужасно разкривеното, неподвижно тяло на Били. Стисна вкаменената му китка и откри, че часовникът е изчезнал.

— Билиш!

Наведе се над болния, вгледа се отблизо в лицето му и пак го повика по име, но тихо. Докосна студената кожа.

— Билиш… — но вече не го викаше.

Знаеше, че младежът е мъртъв и знаеше кой е откраднал часовника с трите екранчета, който Джандол-Анганол бе подмятал в ръцете си. В този дом имаше само един човек, способен да направи това.

— Билиш, вече няма да имаш нужда от часовника си — промълви Мунтрас.

Закри очи с месеста длан и произнесе нещо средно между молитва и проклятие.

Постоя още малко в стаята, взирайки се в тавана. Припомни си задълженията си, отиде до прозореца и махна на касиера да плаща на хората.

Влязоха Имия и Ейви с превързано рамо.

— Нашият Билиш умря — безстрастно съобщи Мунтрас.

— Олеле, точно в деня на асатасите… — промърмори Ейви. — Едва ли очакваш от мен да плача за него.

— Ще се погрижа да отнесат трупа в избата с лед и ще го погребем утре, след пиршествата — заяви Имия, взряла се в сгърчените останки от госта. — Преди да умре, той ми каза нещо, което може да допринесе за лечителската наука.

— Ти си способно момиче — призна Мунтрас. — Погрижи се за него. Правилно, ще го погребем утре. Както подобава. Сега ще отида да проверя как върви работата с мрежите. Между другото, много ми е тежко, но на кого ли му пука…

 

 

Без да обръща внимание на дърдорещите жени, които опъваха мрежите по високи колове, Ледения капитан вървеше покрай водата. Носеше високи ботуши с дебели подметки, ръцете му бяха пъхнати в джобовете. От време на време някоя черна игуана подскачаше към него като досадно куче и Мунтрас безучастно я отблъскваше с коляно. Гущерите се въргаляха в плитчините сред дебелите кафяви влакна на водораслите, понякога пляскаха с опашки, за да се измъкнат от плетеницата. Тук-там се бяха натъркаляли един върху друг, без това да им пречи.

Сякаш да подчертаят безнадеждното униние на позите им, наоколо щъкаха милиони от техните паразити — космати раци с дванадесет крачета. Те поглъщаха незабавно всяко парченце храна, изтървано от влечугите. Не се гнусяха и от току-що излюпили се игуани. Характерните за димариамския бряг шумове бяха хрущенето и стърженето на крачета по твърди люспи.

Ледения капитан не се заглеждаше в тези мрачни обитатели на брега, а се взираше в морето, към китобойния остров и отвъд него. Беше се отбил на пристанището, където му казаха, че през нощта е била открадната лодка.

Значи синът му ги бе напуснал заедно с вълшебния часовник — за късмет или за да го продаде. Дори не се сбогува с никого.

— Защо постъпи така? — гласно изрече Мунтрас, зареял поглед над притихналото в пълното безветрие море. — Предполагам, подтикнали са те все същите причини, подмамващи мъжа надалеч от дома му. Или вече не си могъл да понасяш семейството си, или си търсил приключения — непознати страни, чудеса, нови жени. Е, момчето ми, желая ти сполука. Ясно е, че от тебе нямаше да излезе най-преуспяващият търговец на лед. Да се надяваме, че няма да си изкарваш прехраната с препродажба на крадени пръстени…

Някои от съпругите на работниците му подвикваха да се качи над мрежите, преди да се надигне приливната вълна. Мунтрас им махна с ръка и се отдалечи от струпаните наоколо игуани.

Налагаше се Имия и Адвоката да поемат търговската компания. Не му бяха любимци, но вероятно щяха да развият начинанието по-добре и от него. Не биваше да обръща гръб на фактите. Нито да се настройва враждебно. Колкото и неловко да се чувстваше в присъствието на дъщеря си, признаваше, че е добра жена.

Поне можеше да отдаде последна почит на един приятел, да се погрижи за достойното погребение на Билиш-Оупин. Вярно, нито той, нито Билиш вярваха в боговете. Но щеше да направи това заради дружбата им.

Добра се до безопасното място зад мрежите, където вече бяха надошли много от работниците.

— Ти беше свестен човек, Билиш — промърмори Мунтрас. — Умно момче…