Брайън Олдис
Хеликония. Лято (13)

XIII
Как да се сдобиеш с по-добро оръжие

Дните на малката година се изнизваха, макар потокът горещина от Фрейър да бе заличил всякакви разлики между сезоните. Църквата неотклонно отбелязваше тържествените дати в календара си. Слънцата се търкаляха по небето над превитите гърбове на селяците.

Крал Джандол-Анганол отслабна в очакване да получи указа за развода. Замисляше още една военна кампания в Косгат, за да разгроми Дарвлиш и да си върне поне отчасти уважението на своите поданици. Прикриваше терзаещата го мъка с несекващо нервно оживление. Където и да отидеше, фагорчето Юли вървеше по петите му… заедно с нечии сенки, които изчезваха, щом кралят обърнеше орловия си поглед към тях.

 

 

Джандол-Анганол се помоли, изтърпя пречистващото бичуване от ръцете на своя свещеник, изкъпа се, облече се и отиде във вътрешния двор, където бяха конюшните за хокснита. Носеше кийдрант, богато украсен с извезани животни, копринен панталон и високи кожени ботуши. Над кийдранта бе завързал кожена ризница със сребърна украса.

Любимото му хоксни бе оседлано. Той яхна кобилата. Юли тичаше, пискаше и го наричаше „татко“. Джандол-Анганол пусна хокснито в тръс след него. Навлязоха в хълмистия парк зад двореца. На почтително разстояние от краля вървеше взвод от Първа фагорска гвардия. В тези опасни времена Джандол-Анганол още по-ясно показваше, че има доверие само на двурогите.

Топлият вятър сгряваше бузите му. Той вдиша дълбоко. Всичко наоколо бе посивяло заради далечния Ръстиджоник.

— Днез зте е зтрелба — подвикна Юли.

— Да, ще стреляме.

В долчинка, над която брасимите простираха своите сякаш покрити с кожа клони, бе поставена мишена. Неколцина мъже в тъмни дрехи щъкаха делово насам-натам. Когато кралят се появи, те застинаха, сякаш показваха, че Негово величество може да смрази хората със самото си присъствие. Фагорската стража пристигна мълчаливо и се нареди в линия, за да препречи достъпа до долчинката.

Юли подскачаше и се щураше наоколо, без да се интересува от приготовленията. Кралят остана в седлото, свъсил вежди заплашително, като че сам се вцепеняваше от своята избухливост.

Един от мъжете пристъпи напред и приветства краля. Беше дребен и слабоват човек с необичайно лице, облечен в безличните работни дрехи на занаята си.

Казваше се Сландживал-Иптрекира. Смятаха името му за смешно и просташко. Може би точно това житейско затруднение накара мъжа, отдавна простил се с младостта, да си пусне пищни настръхнали бакенбарди и мустаци като фагорски уши. Те придаваха на иначе меките му черти привидна свирепост.

Сега нервно облизваше устни под острия поглед на своя повелител. Притесняваше се не от срамното си име, а от факта, че беше Кралски оръжейник и главен майстор в гилдията на железарите. И от предстоящото изпитание на шестте мускета, изработени под негов надзор, по подобие на сиборналските.

Правеха това за втори път. Предишните шест пушки, изпитани само преди половин десета, бяха негодни. Затова сега Сландживал-Иптрекира си облизваше устните. А и коленете не го държаха достатъчно устойчиво.

Кралят се изпъна върху седлото. Вдигна ръка и даде сигнала. Всички се раздвижиха припряно.

Шестима фагори сержанти от гвардията щяха да изпробват мускетите един по един. Излязоха напред с безизразни биволски лица, с изправени тежки рамене. Косматите им туловища подчертаваха колко са хилави оръжейниците.

Новите оръжия, представени от Сландживал-Иптрекира, външно не се отличаваха от оригинала. Металната цев беше дълга повече от метър. Дървената ложа под нея продължаваше в приклад, прибавящ още половин метър. Медни пръстени прикрепваха цевта към ложата. Механизмите на пушките бяха изработени от най-добрата стомана, която можеха да произведат в гилдията на железарите. Прикладите бяха обковани със сребърни религиозни символи. Както и сиборналските мускети, тези се зареждаха откъм дулото с помощта на дълъг шомпол.

Първият фагор взе определената му пушка. Крепеше я, докато оръжейникът я зареждаше. Сержантът се отпусна на едно коляно, но долната част на крака му се изви не назад, а напред в поза, немислима за човешко същество. Ложата се опираше на триножник, който поемаше част от тежестта на оръжието.

— Готови сме, господарю — съобщи Сландживал-Иптрекира, вдигнал напрегнато очи от мускета.

Кралят кимна почти незабележимо.

Ударникът изщрака, барутът запращя. С мощен гръм оръжието се пръсна на парчета.

Сержантът падна по гръб и се развика гърлено. Юли писна и се скри в храстите. Хокснито подскочи. Над клоните се разлетяха кряскащи птици.

Джандол-Анганол укроти кобилата.

— Опитайте втория.

Помогнаха на сержанта да се отдалечи. От лицето и гърдите му се стичаше жълтеникава кръв. Мучеше тихичко. Вторият сержант зае мястото му.

Вторият мускет експлодира още по-страшно. Дървени трески се забиха в кожената ризница на краля. Част от челюстта на сержанта отлетя надалеч.

Третото оръжие въобще не стреляше. Няколко пъти се опитаха да го презаредят и накрая куршумът просто тупна в тревата. Кралският оръжейник се изкикоти истерично, лицето му придоби пепеляв оттенък.

— Ще имаме късмет със следващите — обеща той.

И късметът му проработи с четвъртата пушка. Изстреля куршума, както беше предвидено, и краят на мишената се отчупи. Беше голяма мишена за стрелба с лък, при това само на двайсетина метра от стрелеца, но приеха, че изпитанието е успешно.

Цевта на петия мускет просто се спука по дължина. Шестият изстреля куршума, но мишената остана непокътната.

Оръжейниците се гушеха в плътна групичка и зяпаха пръстта под краката си.

Сландживал-Иптрекира застана пред хокснито на краля. Отново отдаде чест. Мустаците му потрепваха.

— Все пак имаме напредък. Господарю, може би слагаме твърде мощни заряди.

— Напротив, правите слаб метал. Върни се след осем дни с шест безупречни оръжия, иначе ще заповядам да пребият с камшици всеки човек от вашата гилдия, а тебе ще прогоня гол в Косгатската пустош.

Взе един от съсипаните мускети, подсвирна на Юли и потегли в галоп към двореца през сивеещата трева.

 

 

Най-вътрешната част на дворцовата крепост, нейното сърце — ако каменните твърдини имат сърца — беше смазващо душата място. Пепеляви облаци тегнеха отгоре и мрачните им сенки покриваха всичко, всеки ъгъл, всяка ниша. Беше невъзможно да не се натъкнеш на следите от изригването на Ръстиджоник. Едва когато кралят отвори дебелата дървена врата и влезе, после мина и зад втората, успя да се отърве от пепелта.

Стъпалата се виеха надолу, мракът и студът го обгръщаха като подгизнало наметало, докато се спускаше към подземните покои, отредени за кралските „гости“.

Джандол-Анганол прекоси трите свързани стаи. Първата вдъхваше най-силен ужас. Бе служила за караулно, кухня, морга и стая за разпити, още съдържаше съответните уреди и инструменти, напомнящи за предишното й предназначение. Втората беше спалня и в нея имаше само един нар, но също изглеждаше по-подходяща за морга. В последната седеше Варпал-Анганол.

Старият крал се загръщаше с одеяло, опрял крака на скарата, в която едва мъждукаха няколко цепеници. Високо над него решетката в стената пропускаше достатъчно светлина, за да го очертае като тъмна буца, над която стърчеше белокосата глава.

Джандол-Анганол много пъти бе виждал същото. Неясната фигура, одеялото, креслото, скарата, пода, дори дървата, които никога не горяха буйно в преситения с влага въздух. Нищо не се променяше с годините. Сякаш само тук в цялото си кралство можеше да срещне нещо устойчиво.

Старият крал изхриптя, като че махаше нещо от гърлото си, и се позавъртя в креслото. Лицето му имаше полуидиотско изражение.

— Аз съм — Джан.

— Мислех си, че пак съм тръгнал по онази пътека… където подскачаха рибите… Ти… — Прекъсна с усилие мяркащите се мисли: — Ти ли си, Джан? А къде е татко? Кое време е?

— Наближава четиринайсет часа, ако това изобщо те засяга.

— Времето винаги ме засяга — неприятно се засмя Варпал-Анганол. — И не е ли време Борлиен вече да се блъсне във Фрейър?

— Бабини деветини. Искам да ти покажа нещо.

— За каква баба говориш? Момче, майка ти отдавна е мъртва. Не съм я виждал от… тя не беше ли тук? Забравям вече. Но като се блъснем, току-виж, дворецът се постоплил… Стори ми се, че надуших миризма на изгоряло.

— Изригна вулкан.

— Ясно. Вулкан, значи. Помислих си да не е Фрейър. Понякога се отнасям… Момче, няма ли да седнеш?

Помъчи се да стане, но Джандол-Анганол го бутна обратно в креслото.

— Откри ли Роба? Вече се е родил, нали?

— Не знам къде е, но поне съм сигурен, че се е побъркал безвъзвратно.

Старият крал се кискаше.

— Хитрец е той. Да знаеш, човек полудява и от прекалено много ум… Помниш ли как рибките подскачаха в онзи басейн? Е, трябва да ти кажа, че Роба винаги си е бил малко дивичък. Вече е почти възмъжал, предполагам. Но щом не е тук, не може да те затвори при мен, нали? Нито пък ти можеш да го ожениш и да се отървеш от него веднъж завинаги. А на онази как й беше името? Кюн. И тя си отиде.

— Сега е в Гравабагалиниен.

— Добре. Надявам се да не я убие. Майка й беше прекрасна жена. Ами моят стар приятел Ръшвен? Да не е умрял? Половината време не знам какви ги вършиш там, горе. Ако времето може да се дели наполовина…

— Ръшвен се махна. Вече ти казах. Агентите ми съобщиха, че е избягал в Сиборнал, но от това няма да спечели кой знае какво.

И двамата млъкнаха. Джандол-Анганол стоеше с мускет в ръка и не искаше да прекъсва хаоса в ума на баща си. Състоянието на стареца се влошаваше с всеки ден.

— Може пък да види Великото колело на Харнабхар. Нали знаеш, че то е свещеният им символ. — Едва завъртя схванатия си врат, за да погледне сина си. — Казах ти, че то е свещеният им символ.

— Знам.

— Нищо, постарай се да слушаш внимателно, когато ти говоря. Какво стана с онзи ускутец… да, Пашаратид беше, нали? Хванаха ли го?

— Не. И жена му замина преди една десета.

Старецът се отпусна в креслото и въздъхна. Пръстите му неспокойно опипваха ръба на одеялото.

— Както изглежда, Матрасил се е опразнил.

Джандол-Анганол извърна лице към квадратчето сива светлина.

— Да, само аз и фагорите останахме.

— Джан, казвал ли съм ти какво правеше Йо Пашаратид? Когато го пускаха да ме види? Твърде смахнато се държеше за човек от северния континент. Те имат голямо самообладание, не са сприхави като нас, борлиенците.

— Да не сте заговорничели за свалянето ми от трона?

— Ами, аз само си седях, а той преместваше една маса — онази, тежката. Все я прибутваше под прозорчето. Чувал ли си за нещо подобно досега?

Джандол-Анганол се разхождаше из килията, очите му шареха из ъглите, сякаш търсеше изход.

— Нима е искал да се наслади на гледката от твоите разкошни покои?

Откъм тъмната фигура се чу смях, приличащ повече на блеене.

— Именно! Наслаждаваше се на гледката. Добре казано. Чудесно се изрази! А гледката беше… момче, ако и ти си преместиш масата, сам ще разбереш. Ще видиш прозорците на стаите на Мирдем-Ингала, нейната веранда… — Суха кашлица го задави и разтърси тялото му. Кралят закрачи по-трескаво. — Ще разгледаш и басейна, където Кюн плуваше гола с придворните си дами. Тоест, преди да я отпратиш…

— Татко, кажи ми какво ставаше!

— Точно това ставаше. Вече ти обясних, а ти пак не ме слушаш. Посланикът се качваше на масата и зяпаше твоята кралица, както си беше без дрехи или само по прозрачна риза. Твърде… твърде смущаващо поведение за един сиборналец. При това ускут. Пък и за всеки друг.

— А ти защо си мълчал през цялото време?

Джандол-Анганол гневно се изпъчи пред стария си баща.

— Хе-хе! Ти щеше да го убиеш.

— Би трябвало да го убия. Да, никой не би ме обвинил!

— Освен сиборналците. И Борлиен щеше да си навлече още по-лоши неприятности от сегашните. Така и няма да се научиш на дипломация. Ето защо не ти казах.

Джандол-Анганол крачеше от стена до стена.

— Ама че пресметлив стар гадник си! Не ти ли бяха омразни постъпките на Пашаратид?

— Не… че за какво друго са жените? Пък и омразата не ми е неприятна. Поддържа ми живота, стопля ме нощем. Именно омразата води и тебе долу, при мен. Веднъж, не помня вече през коя година, ти слезе да ми говориш за любовта, но аз познавам само…

— Стига! — Джандол-Анганол тропна с подкования си ботуш по каменните плочи. — Никога повече не ще продумам за любов пред тебе, нито пред някой другиго. Защо никога не ми помагаш? Защо не ми съобщи какво е вършил Пашаратид? Той да не се е срещал тайно с Кюн?

— Ей, ти няма ли да пораснеш най-сетне? — злобно подхвърли сгушената сянка. — Как не, сигурно всяка нощ си го е пъхал в топлото й гнезденце…

Сви се в очакване на удар от вдигнатата ръка на сина си. Но вместо това Джандол-Анганол приклекна до креслото.

— Искам да погледнеш нещо. Кажи ми ти какво би направил на мое място.

Вдигна мускета със спуканата цев, направен от собствените му майстори, и го опря върху коляното на баща си.

— Тежко е. Не го искам! Вече никой не се грижи за нейната градина…

Бившият крал избута оръжието, за да падне на пода. Джандол-Анганол не се наведе да го вземе.

— Изработиха го в гилдията на Сландживал-Иптрекира. И цевта се спука при първия изстрел. От шестте мускета само един беше в изправност. От предишните шест нито един не ставаше за нищо. Какво са объркали? Защо нашите оръжейници, чиято гилдия уж проследява произхода си стотици години в миналото, не може да изработи най-обикновена пушка?

Старецът в креслото помълча, пръстите му все подръпваха одеялото. После заговори:

— Старостта нищо не подобрява. Я ме погледни! Може би твърде много от неизменните неща са остарели… Та какво щях да ти кажа? Ръшвен ми обясняваше, че различните гилдии били основани през Голямата зима, за да предават тайното си знание от поколение на поколение и уменията им да оцелеят през черните години, до настъпването на пролетта.

— И аз съм го слушал… Но какво от това?

Хрипкавият глас на Варпал-Анганол се засили.

— Ами след пролетта идва лятото. Гилдиите се поддържат с всяко ново поколение, но може би постоянно губят по малко от тайните на занаятите си, без да откриват нови знания. Стават тесногръди… Опитай се да си представиш какво е било през онези векове на мраз и тъма — все едно да те заврат в тази дупка за цяла вечност. Дърветата измрели. Значи нямало какво да горят. Нямало въглища. Огънят не стигал, за да топят и леят метала, както е редно… Като гледам тази цев, май точно в топенето им е грешката. Пещите… май имат нужда от нови. От по-добри методи, каквито използват сиборналците…

— Ще заповядам да ги бичуват за мързела им. Тогава може и да видим по-добри резултати.

— Не в мързела е разковничето, а в традицията. Защо не отсечеш главата на онзи Сланджи, а на останалите обещай награди. Ще ги подтикнеш да въведат новости.

— Да. Да, може и да стане!

Кралят взе мускета и тръгна към вратата.

Старецът подвикна немощно след него:

— За какво са ти тези пушки?

— За Косгат. За Западните войни. За какво друго?

— Първо изпозастреляй враговете до прага си. Дай един добър урок на Ундрейд. И на Дарвлиш. Така ще бъдеш в безопасност и ще можеш да пращаш войските си към по-далечни страни.

— Не ми трябват твоите съвети как да водя войни.

— Страх те е от Дарвлиш.

— От никого не се боя. Само от себе си… понякога.

— Джан…

— Да?

— Кажи им да носят дърва, които горят, бива ли?

Варпал-Анганол се закашля шумно. Синът му знаеше, че го прави само за да го ядоса.

 

 

За да покаже нужното смирение, кралят влезе под величествения купол на главния площад. Архиепископ Бранза-Багинут го посрещна до северния вход на катедралата.

Джандол-Анганол дойде да се помоли публично сред своите поданици. И без да се замисли, взе със себе си любимото фагорче, което чакаше търпеливо до господаря си, докато той лежеше проснат по лице в продължение на цял час. Но вместо да се хареса на народа си, само ядоса хората, защото допусна фагор в свещения дом на Акханаба.

Въпреки това Всемогъщият изглежда чу молитвата му и му даде знак, че потвърждава съвета на Варпал-Анганол за действията спрямо гилдията на железарите.

Но Джандол-Анганол се колебаеше. Имаше предостатъчно врагове и без да се хваща гуша за гуша с една от гилдиите, чиято власт бе подкрепена от традицията и началниците й бяха членове на скритината. Отново се помоли в уединение и се подложи на пречистващо бичуване, после задълго изпадна в паук, за да търси съвет от духа на своя дядо. Очуканата сива клетка, сякаш плуваща в плътната обсидианова скала, успя да внесе покой в съзнанието му. И също го подтикна към действие.

„Да си праведен означава да си твърд“, напомни си кралят.

Нали бе обещал пред скритината, че ще се посвети с цялата си душа на своята страна? И така ще бъде. Имаха нужда от мускети. Те щяха да му заместят липсващите войници. Мускетите щяха да върнат страната към благоденствието.

Съпроводен от кавалерийски отряд на Първа фагорска гвардия, Джандол-Анганол се отправи към древната гилдия на железарите и настоя да го допуснат вътре. Отвориха му портата към грамадните сумрачни помещения. Влизаше от зала в зала, все по-навътре в скалата. Всичко тук напомняше за отдавна отминали поколения. Стените и таванът бяха почернели от сажди.

Посрещнаха го някакви служители в подобия на униформи, вдигнали овехтели алебарди, за да го възпрат. Дотича и главният майстор Сландживал-Иптрекира с настръхнали мустаци. Да, извиняваше се, да, кланяше се, но непреклонно заяви, че никой освен членовете на гилдията (може би и по някоя жена) не бил влизал тук. Имали и осветена от вековете харта, потвърждаваща правата им.

— Отдръпни се! Аз съм крал. И ще огледам с какво се занимавате! — кресна Джандол-Анганол.

Даде заповед на фагорите и пришпори своята кобила. Двурогите, възседнали покрити с броня хокснита, нахълтаха във вътрешния двор, където вонеше на сяра и гробища. Кралят слезе от седлото и тръгна напред, заобиколен от многобройна охрана, а други войници останаха при хокснитата. Железарите тичаха наоколо, спираха, криеха се, смаяни от нахлуването.

Зачервеният Сландживал-Иптрекира отстъпваше заднешком пред краля и гръмко протестираше. Джандол-Анганол се озъби и измъкна меча си от ножницата.

— И да ме промушите — викаше оръжейникът, — завинаги сте прокълнат, защото влязохте насила!

— Ъххх! Спотайвате се под земята като духове! Дръпни се от пътя ми, нищожество!

Натрапниците минаха навътре под сивата скала, право към най-пазените тайни на гилдията.

Стигнаха до шестте пещи, издути като подпухнали трупове, зидани от тухли и дялан камък, поправяни и кърпени безброй пъти. Извисяваха се към вентилационните отвори по едва личащия в мрака таван. Една от пещите беше запалена. Момчета хвърляха и бутаха с крака гориво в яростното око на огъня под пещта. Мъже с кожени престилки издърпаха от вратичката табла с нажежени до червено прътове, оставиха я на голяма разкривена маса и стиснали устни, се отдръпнаха за да видят какво става.

За миг и кралят остана неподвижен. Слиса го тази ужасна пещера. Хванат в изкуствен улей поток задвижваше грамадните духала до пещите. Навсякъде бяха нахвърляни трупи и инструменти, страховити като пособията на палач. От странична пещера вкарваха дървени корита с руда. И отвсякъде го гледаха полуголи мъже със зачервени очи.

Сландживал-Иптрекира пак изтича към краля, размахал свитите си юмруци.

— Ваше величество, тук пречистваме рудата с дървени въглища. Това е свещен процес. Външни хора, дори с кралска кръв, не бива да наблюдават ритуала.

— Нищо в моето кралство не може да е тайна за мен.

— Нападнете го, убийте го! — развика се Кралският оръжейник.

Хората до светещите железни прътове ги стиснаха с дебелите си кожени ръкавици. Спогледаха се и пак ги пуснаха. Кралската особа беше неприкосновена. Никой друг не помръдна.

Джандол-Анганол изрече с непоклатимо спокойствие:

— Сланджи, ти току-що извърши държавна измяна, свидетели на което са всички присъстващи. Дори един от вас да вдигне ръка срещу мен, ще екзекутирам всеки член на гилдията. — Избута главния майстор и застана срещу двамата до масата. — Ей, вие, на колко години са пещите? От колко години добивате и обработвате метала по един и същ начин?

Не можеха да продумат от уплаха. Триеха почернелите си лица с осаждените ръкавици, а това никак не подобряваше вида им.

Сландживал-Иптрекира отговори на въпроса, вече снишил глас.

— Ваше величество, гилдиите са създадени, за да увековечат тези свещени методи и похвати. Правим това, което ни е завещано от предците.

— Отговорен си пред мен, а не пред мъртвите. Задължих те да ми изработиш добри мускети, но ти се провали. — Кралят се обърна към занаятчиите, събрали се тихо в одимената пещера. — Ей, вие! Говоря и на чираците. Служите си с твърде стари умения. Отдавна им е минало времето. Не ви ли стига умът да разберете? Вече има нови оръжия, по-съвършени от борлиенските. Нужни са ни нови методи и по-качествен метал. — Кървясалите очи на черните лица го гледаха втренчено. Не разбираха, че идва краят на познатия им свят. — Тези калпави пещи ще бъдат разрушени. Ще построим по-добри. Сигурно в земята на ускутите, в Сиборнал, имат такива пещи. Необходими са ни пещи като техните. Едва тогава ще правим оръжия като сиборналските.

Повика десетина от косматите си войници и им заповяда да разрушат пещите. Фагорите сграбчиха големи лостове и се заеха послушно да изпълнят заповедта. Когато пробиха стената на запалената пещ, отвътре плисна разтопен метал. Светещият поток се разля по пода. Един чирак не успя да отскочи и падна с писък. Пламнали стърготини подпалиха струпаните дърва за горене. Железарите се притискаха до стените, стъписани до онемяване.

Пещите бяха разрушени. Фагорите се изправиха неподвижно и зачакаха нови заповеди.

— Ще ги изградите наново според указанията, които ще ви изпратя. Повече няма да търпя безполезни оръжия!

С тези думи кралят излезе. Занаятчиите се опомниха и започнаха да хвърлят вода с кофи по подпаленото си царство. Сландживал-Иптрекира беше арестуван и отведен.

 

 

На следващия ден Кралският оръжейник беше изправен пред скритината и осъден за измяна. Дори главните майстори на другите гилдии не успяха да спасят Сландживал-Иптрекира. Бе заповядал на подчинените си да нападнат краля. Обезглавиха го на площада и забучиха главата му на копие, за да я гледа тълпата.

Враговете на краля в скритината (и не само враговете му, а и не само в скритината) все пак се разгневиха от нахлуването му в място, неприкосновено според прастарата традиция. Сметнаха постъпката му за поредната проява на лудост, която щеше да е немислима, ако кралица Мирдем-Ингала беше тук да го възпира.

Джандол-Анганол обаче изпроводи пратеник при своя бъдещ тъст, краля на Олдорандо Сайрен Стунд. Знаеше, че след унищожаването на града от фагорите занаятчийските гилдии са били организирани наново, при това с нови инструменти и похвати. Значи и леярството им трябваше да е по-напредничаво от борлиенското. В последния момент се сети да изпрати и подарък за Симода Тал.

На свой ред крал Сайрен Стунд изпрати на Джандол-Анганол един мургав прегърбен мъж на име Фард Фантил. Носеше препоръки, представящи го като познавач на топилните пещи, запознат с най-новите методи в леярството. Джандол-Анганол му нареди незабавно да се захваща с работата.

Веднага след това пред краля се явиха представители на железарската гилдия, пребледнели и възмутени от грубостта и пренебрежението на Фард Фантил.

— Харесвам грубияните! — изрева Джандол-Анганол.

Фард Фантил премести работилниците на гилдията по склона на един хълм извън пределите на Матрасил. Тук имаха под ръка достатъчно материал за дървени въглища, както и течаща вода. Нужна им беше за трошилните.

В Борлиен никой не бе и чувал за трошилни. Фард Фантил обясни надменно, че само така било възможно да смелят рудата добре. Занаятчиите се чешеха по главите и мрънкаха. Фард Фантил ги ругаеше. Разярени, че бяха прогонени извън привичния им градски квартал, членовете на гилдията правеха всичко възможно да провалят построяването на новите работилници и да очернят чужденеца. Така кралят пак не получи огнестрелни оръжия.

Диену Пашаратид внезапно последва съпруга си към Ушкутошк, но все пак остави няколко служители в посолството. Джандол-Анганол ги затвори в подземията на двореца. Сега заповяда да му доведат един ускутец, комуто предложи свобода срещу изграждането на добра леярна.

Хладнокръвният младеж имаше изтънчени обноски и направи сложен поклон пред краля, преди да заговори.

— На Ваше величество е известно, че най-добрите леярни са в Сиборнал, където този занаят е извънредно напреднал. Там използваме лигнитни въглища вместо дървени, така че можем да ковем най-добрата стомана.

— Тогава искам да ми построиш такава леярна тук и ще бъдеш възнаграден.

— Ваше величество знае, че колелото, това велико изобретение, е дошло от Сиборнал и не е било познато в Кампанлат допреди няколко века. И немалко от вашите зърнени сортове са пренесени от север. Дори пещите, които сте унищожил, са били направени по сиборналски образец през предишната Голяма година.

— Сега искаме нещо по-съвременно — напомни Джандол-Анганол, като с големи усилия сдържаше гнева си.

— Ваше величество, дори когато колелото било въведено в Борлиен, никога не сте използвали напълно предлаганите от изобретението възможности, и то не само за превоз, ами и в железарството, грънчарството и напояването. Трябва да отбележа, че в Борлиен нямате и вятърни мелници, каквито има навсякъде в Сиборнал. Струва ни се, Ваше величество, че народите на Кампанлат твърде бавно възприемат новостите на цивилизацията.

По челюстите на краля вече се забелязваха розовеещи петна.

— Не ви искам вятърните мелници. Искам пещи, произвеждащи подходяща стомана за огнестрелни оръжия.

— Вероятно Ваше величество говори за оръжията, които ще наподобяват сиборналските?

— Няма значение, само ви казвам, че искам свястно направена пещ. Разбирате ли ме или говорите само сибски език?

— Простете ми, Ваше величество, но аз се ръководех от заблуждението, че ви е ясно с какво се занимавам. Позволете ми да обясня, че не съм занаятчия, а чиновник в посолството. Боравя ловко с числа, но не и с мистрия и отвес. Осмелявам се да предположа, че съм още по-неспособен от Ваше величество да построя такава пещ.

Така кралят пак не получи огнестрелни оръжия.

 

 

Джандол-Анганол прекарваше все повече време с армията си от фагори. Съзнаваше необходимостта всичко да им бъде повтаряно и потретвано, затова всеки ден им втълпяваше, че съставен от тях многоброен отряд ще го придружи до Олдорандо, за да покажат силата си в чуждата столица по време на церемониите за брака му с принцесата.

Сред стените на крепостта бяха отделени места, където кралят се срещаше на равна нога с фагорската си гвардия. Нито един човек не влизаше в обитаваните от двурогите казарми. Кралят се придържаше към това правило по примера на Варпал-Анганол. Беше немислимо да престъпи невидимата черта, както направи в осветената от обичая обител на железарската гилдия.

Командващият фагорите майор беше една гилота на име Гхът-Мларк Чзарн, към която кралят се обръщаше само с Чзарн. Разговаряха на хурду.

Джандол-Анганол познаваше неприязънта на двурогите към Олдорандо, затова обясни неведнъж защо настояваше Първа фагорска гвардия да присъства по време на брачната церемония.

Чзарн отвръщаше:

— Разговор е направен с нашите предци в покой. Много реч е натрупана в нашите глави. Казано ни е да сме в поход с вашата повелителска особа до Хърл-Дра Нхдо в земята Хърм-Бърд Идок. Заповедта ще бъде изпълнена.

— Добре. Радвам се, че ще бъдем заедно в поход. Ликувам, че онези в покой са съгласни. Имаш ли още за казване?

Гхът-Мларк Чзарн стоеше неподвижно, дълбоките розови очи бяха почти наравно с неговите. Кралят усещаше миризмата й, долавяше тихото й дишане. Дългият му опит с фагорите подсказваше, че не всичко е изречено. Воините от стражата чакаха също толкова сковано зад нея, в плътни редици.

Макар да беше нетърпелив човек, Джандол-Анганол се поддаваше на умиротворяващата представа, че всичко казано от фагорите се поражда не само в техните умове, а някъде по-далеч, в древното, натрупано от предците знание, до което той никога нямаше да се докосне. Не помръдваше също като гилотата-майор пред него.

— Още за казване.

Гхът-Мларк Чзарн произнесе установения израз, известен на краля. Преди да обсъдят нов въпрос, трябваше да подновят връзката с онези в покой. Така се поддържаше почти неподатливата на нови понятия мисъл.

Срещнаха се, както изискваше традицията, в едно от военните помещения, наречено Порта на разбирането. Хората влизаха от единия край, фагорите от другия. Двурогите бяха боядисали стените в зелени и сиви вихрушки. Таванът беше толкова нисък, че по носещите греди личаха белези от върховете на рога — може би нарочно, за да напомнят, че на воините от фагорската гвардия не отрязваха рогата.

Само един бог — Акханаба Всемогъщия, покровителстваше краля. Но твърде много демони го измъчваха. Фагорите не бяха сред тях. Бе свикнал с неизменните им усилия да подредят речта си и нито за миг не допускаше в съзнанието си мисълта (толкова разпространена между братята му по раса), че са тъпи и разсеяни.

В тези дни на душевни терзания той откри нов повод да се възхити на своите гвардейци. Те никога не превръщаха секса в своя главна грижа. Не се съмняваше, че пълноводният поток от сладострастие, изпълващ главите на мъжете и жените в двореца — и неговата въпреки молитвите и бичуването, — никога не тече в мозъците на двурогите.

Фагорите се възбуждаха през определено време. Гилотите се разгонваха веднъж на четиридесет и осем дни, а сталуните бяха готови за съвкупление през двадесет и четири. Извършваха сношението без никакви церемонии и невинаги насаме. Може би липсата на свенливост в заниманието, което според хората изискваше по-строго усамотяване и от молитвата, бе превърнала двурогата раса в символ на похотта. Често пускаха мълва, че някой сталун изнасилил жена (понякога — мъж), и превръщаха измислиците в повод за изтребление на немалко фагори.

Когато мисълта на гилотата-майор стигна до думи, бе изречена накратко.

— В похода до Хърл-Дра Нхдо в земята Хърм-Бърд Идок ни е казано, че вашият отряд двуроги трябва да е представен внушително. За да е ярка светлината на вашата власт в очите на хората от Хърл-Дра Нхдо. Препоръката е на парада вашият отряд да е понесъл… — Дълга пауза, за да се превърне представата в думи: — … нови оръжия.

Джандол-Анганол обясни горестно:

— Да, имаме нужда от новите огнестрелни оръжия, каквито правят в Сиборнал. Но засега не можем да ги произведем в Борлиен.

По стените на Портата на разбирането се стичаха капчици влага. Задухата беше непоносима. Чзарн направи жест, добре познат на краля — „Стоя и чакам“.

Той повтори обяснението си. А тя повтори жеста.

След обсъждане и с живите, и с онези в покой, гилотата заяви, че „ще се имат необходимите оръжия“. Кралят разбираше какви усилия струваше на фагорите да превърнат в думи мисълта, но се почувства принуден да попита как ще се сдобият с оръжията.

— Много реч е събрана в нашите глави — произнесе Чзарн след кратко мълчание.

Имало отговор. Тя заговори на „езика на вечността“, за да е по-ясно за кой момент от времето се отнасят словата й. Отговор щял да бъде даден, дори сега вече бивал даден, но въпреки това трябвало да почака до друго време, друга десета от годината. Властта му ще бъде величествена в Хърл-Дра Нхдо. Нека роговете са вдигнати високо.

Трябваше да се задоволи с това. На тръгване Джандол-Анганол се наведе напред, притисна ръце към хълбоците си и изпъна шия. И гилотата наведе глава пред бозките си и бъчвоподобното тяло. Челата им се допряха, умовете им бяха едно цяло. После и двамата отсечено се обърнаха.

Кралят излезе през вратата, предназначена само за човеци.

Вълнението го обсеби. Неговите фагори-гвардейци щяха сами да се погрижат за оръжията си. Каква преданост! Изобщо не му хрумна, че може да тълкува иначе думите на Чзарн.

За миг се сети за щастливите дни, когато плътта му проникваше във възхитителното тяло на Кюн. Но дните на безгрижие и плътски забавления отминаха безвъзвратно. Сега бе длъжен да се грижи за тези същества, които щяха да го отърват от враговете на Борлиен.

Чзарн и останалите фагори излязоха от Портата на разбирането в съвсем друго състояние на духа. И без това беше трудно да се забележат промените в настроението им. Пулсът им се ускоряваше или забавяше само според ритъма на дишането.

Изреченото в Портата на разбирането бе предадено на матрасилския кзан, самия Гхът-Иронц Тарл. Кзанът властваше под своята планина, без за него да подозира дори кралят. В тези времена на злото, когато Фрейър доближаваше изгарящия си повей до въздушните октави, повечето двуроги се поддаваха на отчаянието. Жълтата кръв ставаше мудна във вените им. Племената от низините се оставяха хората да ги подчинят изцяло. Но сега получиха, знак и надеждата се събуди в умовете им.

При кзана Гхът-Иронц Тарл бе доведен един забележителен син на Фрейър, пленен от вече прогонения канцлер. Името му беше Бхърл-Хъж Роупин. Той идваше от друг свят и знаеше за Бедствието почти колкото и двурогите. Пред живеещите под планината Бхърл-Хъж Роупин бе изрекъл древни истини, които другите синове на Фрейър отричаха. Нито канцлерът, нито кралят се вслушаха в думите му. Но племето на Гхът-Иронц Тарл ги прие с внимание и в умовете им се затвърди решимостта.

Защото произнесеното от странния син на Фрейър придаде сила на гласовете от покоя, който понякога се губеха.

Синовете на Фрейър нареждаха зле делата на своите племена. Така беше и с краля според вестите от верния съгледвач Юли. И сега слабият крал им даваше възможност да отвърнат с удар на отдавнашния си враг. Като се престорят, че са му верни, те можеха да си върнат за страданията и мъките на Хърл-Дра Нхдо, някогашния Хърм-Бърд Идок. Олдорандо беше сред най-омразните им места и един от Великите го бе проклел завинаги — Превърналият се в кератинова кукла Хър-Брал Ипърт, Кзанът на възмездието. Там отново щеше да потече червена кръв.

Нужна е смелост. Бъдете храбри. Нека роговете са вдигнати високо.

За да получат необходимите огнестрелни оръжия, трябваше само да следват благоприятните въздушни октави. Понякога фагорите се съюзяваха с нондадите и им помагаха срещу синовете на Фрейър. Нондадите бяха в сблъсък със синовете на Фрейър, наричащи се ускути. Срамно беше дори да говорят за това, но ускутите изяждаха мъртвите тела на нондадите и ги лишаваха от блаженството на Осемдесетте мрачини… А нондадите можеха с ловките си ръце да лишат от доста пушки ускутската раса. И тези оръжия щяха да всеят смут в душите на синовете на Фрейър.

 

 

Ето как стана. Преди да отмине една десета от годината, крал Джандол-Анганол бе въоръжен със сиборналски мускети. Не му ги дадоха неговите съюзници от Олдорандо или Пановал, не ги изработиха собствените му оръжейници, а по потайни пътеки стигнаха до него като дар от онези, които бяха негови врагове.

По Хеликония бавно се разпространяваше едно по-резултатно средство за взаимно изтребление.

С голямо закъснение, след множество разгорещени спорове най-сетне гърбавият Фард Фантил довърши оръжейната си работилница извън Матрасил. Наскоро получените оръжия послужиха за образец. С неуморни проклятия към подчинените си дребният мъж ги накара да започнат местно производство на мускети, които поне не се взривяваха и стреляха сравнително точно.

Но дотогава сиборналските майстори усъвършенстваха изделията си и направиха колесен мускет, в който барутът върху подсипа се палеше с въртящо се кремъчно колело, а не с предишния несигурен фитил.

С увереност, вдъхната от новото въоръжение, кралят пристегна ризницата си, яхна хокснито и поведе армията си на война. Още веднъж тръгна начело на своята нечовешка войска към близкия враг — дрипавите, окаяни дриатски племена, върлуващи в Косгат по заповед на вожда Дарвлиш Черепа.

Двете сили се срещнаха само на броени километри от мястото, където Джандол-Анганол получи раната си. Този път Орелът на Борлиен се възползва от горчивия опит. След продължилото цял ден сражение успехът бе на негова страна. Първа фагорска гвардия го следваше сляпо в битката. Дриатите бяха застрелвани, насичани, хвърляни в пропастите. Оцелелите се пръснаха из кафеникавите хълмове, откъдето бяха се появили.

За последен път лешоядите можеха да славят името на Дарвлиш.

Кралят се завърна победоносно в столицата, а след него носеха главата на Дарвлиш, набучена на дълъг прът.

Забиха пръта пред портата на матрасилския дворец, за да изгние главата там, докато от Дарвлиш остана само гол череп.