Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Богомил Райнов. Този странен занаят

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Добрина Имова

Издателство „Български писател“, 1978 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

* * *

— Колко излезе докладът? — хъркаше в слушалката гласът на ректора.

— Трийсет страници.

— Че ти си написал цяла монография, бе! — хъркаше още по-приятно гласът.

— Е, чак пък монография…

— Добре, чакаме те в два часа.

Затварях телефона и отивах в банята да се бръсна, понеже до два часа не оставаше много време. В огледалото срещнах едно още младо, но вече уморено лице, чиито отличителни черти, освен обемистия нос и рошавата коса, се изчерпваха с тридневната брада и зачервените от безсъние очи.

Пишех нощем, понеже дните бяха заети с работа по редакциите, с лекции, съвещания и срещи с приятели. Пишех нощем, с увлечение и чак до заранта, но времето все не ми стигаше и все така ставаше, че приключвах поредната тема едва в последния момент.

Пишех, четях лекции в два института, обикалях насам-натам да изнасям доклади, публикувах статии, участвувах в журита, обсъждания, заседания и неволно, но не без известна доза задоволство, се учудвах на собствената си работоспособност.

Мъртвите дни бяха останали в миналото. И когато понякога в паузата между два пасажа на поредния доклад извръщах очи назад, усещах не само страха пред тия мъртви дни, а и тръпката на доволство, че съм ги преодолял. Струваше ми се просто невероятно, че съм могъл тъй лекомислено да се кандилкам по ръба на пропастта. Тази, на алкохолните бездни. Или другата — на отчаянието.

Някогашните пристъпи на отчаяние сега ми изглеждаха като обикновено малодушие. Погледнати отдалече, нещата винаги изглеждат по-дребни. Важното е да имаш възможността да се отдалечиш достатъчно, и то така, че да не се строполиш в бездната.

Отчайвах се обикновено най-вече от самия себе си. Но последния път отчаянието дойде от това около мене — празнотата и безизходицата. И то настъпи тутакси след голямата бомбардировка на десети януари. Озовал се бях в тоя разрушен град без подслон и без пукнат грош, скаран със Стария, скъсал с родителите на жена си и с гузното съзнание, че съм увлякъл и нея в безпътицата си. Качихме се вечерта на някакъв претъпкан влак, за които не бе известно нито кога тръгва, нито накъде отива. И така започна една смахната одисея, чието описание наистина би представлявало цяла монография, както казва ректорът, но уви, една монография без всякаква стойност, дори за потърпевшите.

Използувах оскъдните си връзки в провинцията, за да диря подслон тук или там, обаче това, което намирах, бе или гавра, или съчувствен отказ. Тъй че когато най-сетне скитането приключи с връщане назад и с временния подслон в един таван в околностите на София, изпитах не облекчение, а пълна безнадеждност. Хоризонтът бе задънен от непрогледна нощ. Наоколо, додето погледът стига, бе пустота. Приятели и другари се бяха пръснали бог знае къде. А поезията… тя беше отдавна забравена.

Впрочем не беше напълно забравена. Написах предсмъртното си стихотворение. Задгробното послание се състоеше само от два куплета, тъй че не бе трудно да го нанеса с дребни букви върху тънка книжка, извадена от цигарената кутия, и да го сгъна в миниатюрно пликче, както се сгъват праховете против главобол. Поставих го на дъното на малка кутийка и го скрих в джоба. Сега вече бях съвсем готов за път. Това ме успокои.

Така ме успокои, че на другия ден реших да отложа задгробното пътуване. А известно е, че отложиш ли днешната работа за утре, шансовете да я свършиш значително намаляват. Но аз продължавах да мъкна у себе си предсмъртното послание и това се отразяваше добре на самочувствието ми. Усещах се в пълна готовност за последния рейс. Помня, че го скъсах много по-късно една заран, след като предната вечер под влияние на бялата логика едва не бях се изкушил да го покажа на двама приятели като нещо твърде секретно. Да извадиш наяве предсмъртното си стихотворение, това означава или да го съпроводиш със съответното дело, или да станеш смешен. В момента и двете тия възможности не ме блазнеха особено. Така че скъсах го.

Да, всички тия пубертетни кризи бяха далечно минало. И сега вече спокойно и уверено плувах в дълбоките и бистри води на духовното творчество. Знаех, разбира се, че творчеството ми не е от най-високо качество. Маниите ми, доколкото съм ги имал, са били свързани с увереност не във вече създаденото, а в другото, което тепърва предстои да създам.

Това, дето го пиша, може да не е бог знае що, но все пак върши работа — мислех си. — Дори като количество да го вземеш, пак е нещо.

Количеството наистина не беше малко. И за по-голяма нагледност събирах всичко публикувано по вестници и списания и трупах в отделни папки ръкописите на докладите. Стотици очерци, репортажи, хумористични разкази, фейлетони… Години по-късно при една квартална акция за събиране на вторични суровини се изхитрих да изхвърля този грижливо подреден архив заедно с някои други бумаги.

Плитка хитрост. Веднаж написаното не може да се изтрие. Изтрива се за читателя от гумата на забравата, но не и за тебе, дето си го написал. И когато се обръщам назад, виждам отново един неприветен пейзаж. Виждам редицата хилави насаждения край голите грозни скали на мъртвите дни. Хилави насаждения, най-често с ръждиви сгърчени вейки, понеже не са се хванали. И там, в корените на тая суха растителност, пълзи и се вие някаква гадна твар. Сивата змия.

Сивата змия. Така древните са наричали небрежността. Да свършиш работата набързо, как да е. Ме да я свършиш, а да я махнеш от главата си. Какво таткова ще му мислиш. Следващия път ще бъде по-добре. Карай нататък.

И ти продължаваш нататък по скучния и неприветен друм на немаратал здраво трамбован от хиляди нозе, понеже хиляди други са минали преди тебе по същия път, хиляди млади мърлячи, които са смятали, че животът е състезание по бързина и че по-нататък, с опита и с времето, работата ще тръгне по-добре. Ала и по-нататък рядко се случва работата да тръгне по-добре, въпреки времето и въпреки опита. Защото влезеш ли веднъж в улея на тоя скучен и равен друм на немарата, трудно излизаш оттам. И защото какво друго може да се получи с течение на годините от един млад мърляч освен един стар мърляч.

И когато, преди да захвърлиш в кварталната купчина всички ония младежки творения, ти ги разлисти набързо отсам и оттам, те ти се сториха като онези жилищни сгради, дето изглеждат доста добре отдалече, обаче само отдалече, понеже са претупани надве-натри, с криви стени и криви тавани, с врати и прозорци, които не се затварят, с разкъртени стълбища и нагънати подове, всичко иззидано и сглобено някак си, как да е, без обич към тия, дето ще влязат да живеят тук, и без обич даже към себе си. Мърлячът си мисли, че нескопосаната работа е изцяло в негова изгода, че тя му спестява излишни сили и време, а всъщност тя го ограбва, превръща силите и времето му в нищо, лишава го от най-съкровената и най-скъпа радост — радостта на създаването, за да я замени с горчивината на гузната съвест, ако изобщо някаква съвест му е останала.

Ти се стараеше, разбира се, да не падаш до нивото на мърляча, но в същото време си казваше, че би било прекалено да се търси от една статия или доклад нещо особено оригинално. Това беше за времето удобна работна формула: оригиналността не се ценеше твърде и дори нерядко будеше подозрение. Оригиналността, казваше си ти, ще я запазим за втората част на попрището, за най-важната част — за поезията.

Бедата е там, че не можеш да вършиш половината си работа как да е, а останалата половина — на образцово ниво. Бедата е там, че лошите трудови навици, веднаж възприети, се проявяват неизбежно и в двете половини, макар не винаги в съвсем еднаква степен.

За щастие или нещастие, напевният ритъм на стиховете все повече заглъхваше у тебе през ония години. Отначало това ти се струваше странно и обезпокоително: все едно, че се движиш с влака, а не чуваш тропота на колелата по траверсите. Такава тишина от много отдавна не бе те спохождала. После реши, че явлението е съвсем естествено. Някои критици бяха почнали да обявяват всеки мотив на интимност за субективизъм и всяка нотка на скръб — за декадентщина, и всяка необичайна метафора — за образомания. Някои критици вещаеха, че ти и другите от твоето поколение не можете да намерите нов тон за новото. И най-лошото е, че сам почваше да им вярваш, че почваше да привикваш с тишината, настъпила вътре в тебе, и с мисълта, че втората част на попрището се отлага за неопределено време.

Това може би обяснява дългата пауза, но не оправдава небрежността. Небрежността ти я познаваше от много по-отдавна, още от времето на най-ранните си стихове. Образите на тия стихове ти ги виждаше плътни и ярки и ритъмът на ненаписаните строфи звучеше у тебе увличащ и властен, ала почнеше ли да драскаш по хартията, почваше и да се препъваш в думите, да заместваш фразите, които търсиш и не намираш, с другите, които сами ти се натрапваха, но не чинеха, да запълваш с непотребности появилите се празни места, да правиш отстъпки на стъпки и рими и отчаян, че не можеш да постигнеш точността, да се задоволяваш с приблизителното.

Важното е да го излееш цялото от началото до края — казваше си ти. — Да го излееш, защото иначе ще го зарежеш недовършено. Да го излееш и да го видиш цялото — тогава и по-ясно ще разбереш как да го доизпипаш. Обаче до доизпипване рядко се стигаше, навярно защото си роден под тая неустойчива зодия на близнаците и още на следния ден усещаше, че вече си изстинал към стихотворението и в главата ти се раздипляха вече нови образи и звучаха нови призивни ритми, обречени да заемат на свой ред мястото си върху купчината на несполуките. Те приличаха, тия несполуки, на снимки, чиито негативи не бяха достатъчно експонирани или чиито копия не бяха преседели необходимото време в проявителя. Те биха могли да се превърнат в свежи и плътни отражения на образите в главата ти, ала наместо туй бяха си останали само сиви и бледи свидетелства за едно добро намерение.

За жалост проявяването на невидимия образ в един видим ръкопис е твърде различно от механичната операция на фотолабораторията. То е не механичен, а творчески акт. То е вероятно не най-основната, но във всеки случай най-трудната част от процеса на създаването. Замисълът може просто да ти хрумне изневиделица. Образът може да те споходи, без да си го търсил. Ала написаната строфа не може да се роди без упорито усилие. Защото тя се ражда в преодоляването на един материал — словото, а всяко преодоляване е резултат на усилие.

Голямото изкуство предполага освен сила на таланта и сила на характера. Творецът като всеки човек не винаги е властен да поддържа мощта на тялото. Но той е длъжен да поддържа упорството на своя дух. Или както е казал грохналият, отдавна глух и вече сляп Гойа в края на живота си: „Нито чувам, нито виждам, нито мога да пиша. Не ми е останало нищо освен волята. Но воля имам в изобилие.“

Само с упорство могат да се прекрачат ония многобройни препятствия към осъществяването на видението в словесен образ, познати на всеки, за когото литературата е нещо повече от любителско ръкоделие. И когато подобно упорство ни липсва, на мястото му се настанява неговата противоположност, защото там, където светлината си е отишла, не може да не е настъпил мрак. И ние усещаме оная тръпка на отегчение и погнуса — най-верният знак, че в гърдите ни вече се е свила сивата змия.

Липсата на достатъчен инат да постигнеш равнозначния образ на едно ярко видение неизбежно води до използуването на заместителя. А заместителят, това са шаблоните, готовите изрази, които сами ти се натрапват. Паразитите винаги сами се натрапват. Те не са дотам надменни, та да очакват специална покана. И ти ги използуваш, понеже все пак трябва да използуваш нещо. А сетне недоумяваш как жената от мечтите ти се е превърнала в уличница.

Разбира се, в последна сметка всичко започва от видението. Но макар богатството на видението също да е свързано с работа, тая работа е дотолкова своеобразна и неуловима, та си изкушен да я считаш за божа работа. Писателството вероятно започва тъкмо от яркото видение или, ако щете, от дарбата да се виждат нещата малко по-другояче. Това „другояче“ понякога е равно на прозрение, а понякога — на изопачаване. И всъщност тия две неща — прозрението и изопачаването — независимо от умението, с което са постигнати, съществуват като два потока в литературата на всички епохи.

И понеже видението като смисъл и образ е сърцевината, то и работата се свежда до намиране на словесната му равностойност, а не до човъркане на думи и везане на фрази, според принципите на някакъв „стил“. Стилът — ако го има изобщо — е още в строежа на образа, а ако го няма там, няма и да го има, освен като повърхностен и досаден налеп.

Спомням си един мой познат, не лишен от дарба писател, който минаваше за придирчив майстор на стила. Толкова придирчив, че изпипваше с часове всяка фраза и публикуването на два или три къси разказа през годината бележеше върха на неговата продуктивност. Логично бе да се предполага, че с течение на времето упоритата работа над словото неизбежно ще го доведе до умението значително по-бързо и лесно да се преборва с прилагателните. Но стана обратното.

Продукцията постепенно спадна до един разказ в годината, а сетне все тъй продължи да спада, додето познатият ми започна да ознаменува с нова творба само високосните години.

— Просто го мързи да пише коментираха безцеремонно някои.

— Не че го мързи, ами не може — оправдаваха го снизходително други.

Обаче аз знаех, че може и че съвсем не го мързи, и че както по-рано използува неприкосновените часове от седем заранта до обяд изцяло за свещенодействие пред олтара на безупречния стил. Но дали бе почнал да развива някаква сенилна психоза, или по друга причина придирчивостта му към словото бе прераснала в такъв краен педантизъм, та дори след като преобърнеше речника на синонимите и се увереше черно на бяло, че точната дума, която му е нужна, изобщо не съществува поне в родния му език, писателят още дълго продължаваше да напряга ума си в суеверно очакване, че все пак накрая несъществуващата дума може да го осени.

Но ако дори отделните думи му причиняваха подобни главоболия, то не е трудно да си представим какви мъчнотии възникваха при целите фрази. Завършил подир двуседмичен тормоз първата страница на ръкописа, белетристът го прочиташе веднаж, дваж и повече пъти наум, шепнешком, полугласно и с цяло гърло, додето напълно се убедеше, че всичко трябва изцяло да се преработи в стилово отношение. Защото известно е, че почнеш ли разказа с фалшива нота, той докрая ще си върви все тъй фалшиво.

И ето че върху машинописния лист, отпърво по-откъслечно, а впоследствие все по-нагъсто, започваше да подскача масивното златно перо на самописката „Монблан“. То подскачаше напред и назад, нагоре и надолу, вляво и вдясно, додето от печатните букви не останеше почти нищо зримо, а ръкописните думи така се възсядаха една друга, сякаш не бяха думи, ами участници в циркова атракция. Налагаше се прочее на даден етап листът да се препише на чисто, подир което перото „Монблан“ отново поемаше нестинарския си танец.

Най-после, след няколко поредни цялостни корекции и цялостни преписвания първата страница можеше да се приеме в общи линии за завършена. Това, разбира се, не ставаше много лесно и много бързо, ала изтеклите месеци не бяха отишли напразно: стилът бе намерен — нито излишно фамилиарен, нито прекалено официален, нито грубо директен, нито прекомерно смътен, нито претенциозно натруфен, нито досадно аскетичен, нито фейлетонно ироничен, нито траурно скучен, изобщо точно такъв, какъвто би трябвало да бъде стилът на един солиден белетристичен опус, призван да остави диря в световната класика.

Но тържественият момент, в който щеше да бъде маркирана дирята, все още бе твърде далеч. Тепърва идваше ред на втората страница. И едва ли е нужно да пояснявам, че набелязаните по-горе творчески процеси, включително словесните възсядания и нестинарските танци на перото, се повтаряха с пълен размах.

Ала и това не бе всичко. Едва завършил втората страница, писателят грижливо я сравняваше с първата, за да установи с лесно обяснима горчивина, че между стиловото звучене на първата и на втората се е появил известен дисонанс. Не че дисонансът бе твърде фрапиращ. Авторът бе достатъчно солиден майстор, за да допусне подобен провал. Но все пак съществуваше някакъв лек нюанс на несъответствие, нещо такова… нещо едва забележимо… нещо в интонацията, каквото може да се случи дори на големия пианист и което кара редовния абонат на концертите да промърморва авторитетно „фалш“, додето новаците наоколо с цялото си невежество примират от възторг.

И тъй редактирането трябваше да почне наново от самото начало и единствената дилема, изникваща пред писателя, бе: дали да промени стила на първата страница според образеца на втората, или, напротив, да префасонира втората по модела на първата. Трудна дилема, за чието вярно решение се налагаха грижливи и многобройни съпоставки и по-точно продължително четене ту на едната, ту на другата страница наум, шепнешком, полугласно, а при нужда и с цяло гърло. Най-сетне и тази задача намираше своето решение, което широко отваряше пред писателя вратата за самите словесни корекции.

Ще се въздържа да проследявам по-нататъшния ход на творческия процес, толкова по-сложен и по-труден, колкото повече нарастваха страниците и колкото по-властно възникваше необходимостта всички те да бъдат в пълно стилово съзвучие без никаква сянка на дисонанс, без нищо такова… без нищо, което… изобщо без никаква възможност подготвеният читател да процеди злорадо „фалш“.

Единствено на сериозния професионалист е съдено да разбере с какви изтощителни усилия бе свързано осъществяването на творчески задачи от рода на посочените. Това пораждаше необходимостта от паузи за размисъл, а също и от минути на краткотраен отдих. Но у този непривикнал на бездействие човек дори и минутите на отдих бяха своеобразно осмислел ни. Той почистваше поредицата дълги цигарета, които му помагаха да не изоставя папиросата по време на работа и в същото време да не възпалява окото си със струята дим. Или пълнеше резервоара на самописката, наистина все още доста пълен, ала заплашващ да се изпразни точно когато не трябва. Или обхождаше с поглед рафтовете на библиотеката, за да установи ненадейно и за свой голям ужас, че томовете на втория рафт вляво не са наредени точно според размера, явно свидетелство, че малкият вчера пак е ровил тук и явна необходимост да се възстанови тутакси статуквото в поредицата на световните автори. Или прескачаше до кухнята, за да предупреди тъкмо навреме слугинята, че един килограм сол е малко прекалена доза за три чаши бульон. Или излизаше да се разтъпче в градината. Или изпиваше поредното кафе. Или използуваше момента да се обади тук-там по телефона.

— Намери ли от копривщенската луканка? — обръщаше се той към постоянния си доставчик.

На което онзи отговаряше, че засега не е намерил, но разполага с чудесно холандско какао.

— За какво ми е какао? Нали ти казах да купиш луканка!

На което онзи повторно отвръщаше, че луканка няма, но затуй пък може да му достави индийски фъстъци.

Разговорът продължаваше още известно време в тоя дух на диалог между глухонеми, но писателят не губеше нито търпението, нито творческия си порив и нищо чудно, ако дори когато беседваше за луканката, той продължаваше да съобразява дали да не замени на пета страница в началото на третия пасаж думата „някога“ с по-разговорното, но по-малко изтъркано слово „нявга“, или да прояви още по-голяма смелост, като въведе старинното „някогаш“.

Изобщо за него часовете от седем заранта до обяд бяха строго неприкосновени и изцяло отдадени на литературата. Макар че понякогаш вследствие на лесно обяснима преумора интермедиите в тия творчески часове нарастваха дотам, че познатият почваше да ми напомня за един друг познат, който също се ползуваше от периоди на неприкосновеност.

Въпросният познат бе жертва на странната аномалия да пълнее. Сам той не виждаше никакъв начин да си обясни тази аномалия и когато някои нетактични хора подхвърляха, че може би причината е в яденето, това дълбоко го огорчаваше. И все пак, понеже аномалията с годините не само не изчезваше, а застрашително нарастваше, познатият взе стоическото решение да обяви петъците, по стар християнски обичай, за гладни дни. Това му даде възможност да се убеди на практика в силата на характера си и да натрие носовете на близките, дето го обвиняваха в лакомия. „Вчера, по време на моя гладен ден“, обичаше да подхвърля той. Или: „Утре, когато ми е гладният ден, нали знаете, че имам гладен ден…“

Един отзивчив лекар обаче бе му пояснил, че като е казано „гладен ден“, това не значи съвсем пък нищо да не сложиш в уста и че една ябълка, чинийка салата или чашка кафе без захар няма да нарушат диетата. Затуй познатият започваше гладния ден именно с кафето без захар, а понеже и децата знаят, че тая течност, особено когато е без захар, страшно дразни стомаха, прибавяше към кафето няколко безобидни лъжички конфитюр и четири-пет филийки кекс.

Подир подобен аскетичен дебют гладният ден можеше да продължи с цялата си непоколебимост, което и ставаше. Познатият не слагаше ни трошичка в устата чак до десет часа — времето на споменатата ябълка. Известно е обаче, че ябълката дразни стомаха не по-малко от кафето и дори много повече, така че, след като си я изял, усещаш търбуха си просто ощавен от киселината. Тъкмо по тая единствена причина и по никоя друга скромният фруктов сеанс биваше застъпен от тавичка с печени ябълки, добре поръсени с пудра захар, за да добият все пак някакъв вкус.

Критичният пункт на гладния ден бе, разбира се, обедният час. Законният и атавистичен рефлекс, наследен от най-древни времена, да се притичаш на помощ на изгладнялото тяло, което тъй вярно и безропотно ти служи. Тъкмо в този драматичен миг между двата хафтанма на петъчното изпитание познатият най-категорично проявяваше цялата желязна устойчивост на характера си. И колкото невероятно да прозвучи това за ушите на разни клюкари, той се задоволяваше с една-единствена чиния салата. Естествено, поради най-елементарно изискване за целесъобразност това не бе плитка чиния, от която салатата да се разсипва на всички посоки, а достатъчно обемиста фруктиера с няколко скромно аранжирани зеленчука — пет-шест домата, две-три краставици, известно количество маслини — не си въобразявайте, че става дума за килограми — а също, все с оглед на стомашната хигиена, неголям брой твърди яйца и бяло месо от кокошка, чиято хранителност, както е известно, се равнява на нула — всичко това съответно нарязано и поръсено с подправки.

С подобна постническа неумолимост познатият омиташе към четири часа втора тавичка захаросани ябълки, примесени — като заслужена награда за стоицизма — с отделни фрагменти печена тиква. Подир което, твърд и неподкупен, отново поемаше пътя на мъките, за да спре да си отдъхне едва кът осем часа с вече споменатата фруктиера, разбира се, съответно заредена с посочените вече жалки огризки.

Той имаше обичай да си ляга рано, и по-точно почти веднага след предаването „Лека нощ, деца!“, ала специално в гладния ден би било истинско кощунство да не се вдигне отново към полунощ, за да отпразнува съвсем скромно поредната победа на героичния дух над грешната плът. Съпругата, естествено, бе в течение на тоя му навик, така че когато в тишината на късния час победителят проникнеше в кухнята, на масата вече го очакваше паницата с кюфтета и тепсийката с пържоли, и другата — с грижливо нарязана баница, и гювеча с кисело мляко, което така те прочиства, че все едно нищо не си ял, и изобщо всички тия оскъдни наслади, които си бе запрещавал през целия този безкраен гладен ден.

Някой може би ще забележи, че моят позна? — не постникът, а писателят — е просто един бездарник, изпаднал в обичайната дребнавост, посрещаща ни гостоприемно в преддверието на склерозата. Убеден съм, че не е така, макар че не мога да възразя, ако желая да запазя анонимността на примера. Примери обаче не липсват дори в класиката и всеки от нас може да си спомни за тоя художник, който трийсет години бил работил над една-единствена картина, или за оня поет, който цял живот създавал своята книжка сонети. И все пак подобни творци, без да отричам таланта ми, не ме покъртват особено.

Да оставиш подир дълъг живот една-единствена книга всъщност не е лошо, ако книгата е от съответното качество. Допускам даже, че както стремглаво нараства броят на пишещите братя и както убеждението „да не би да съм по-лош от Хемингуей“ се превръща в често заболяване, не е много далеч денят, когато обществото ще се види принудено да наложи на писателите принципа „само една книга в живота“, за да не бъде затрупано от продукцията им.

Да, наистина: едно произведение, ако то е от висок ранг, съвсем не е малко. И все пак авторите, които десетилетия наред човъркат едничката си книга, не ме вълнуват. Знам, че някои ще нарекат подобно настойчиво човъркане титанично упорство, но на мене то ми се струва като буксуване. Да завършиш на зряла възраст творбата, която си започнал на младини, е все едно като да изваеш човек с юношеско лице и снага на старец. За три десетилетия начинът на възприемане и преживяване доста се изменя, а ако не се изменя, значи, че буксуваш.

В името на стиловото съвършенство Ередиа тридесет години цизелира и шлифова своите „Трофеи“. Резултатът е внушителен, поне според мерките на парнасизма. Докато Достоевски просто отчайва критиците с небрежния си стил. Някои хора са били даже готови да запретнат ръкави и да прередактират романите му — да стегнат фразата, да премахнат повторенията, да се преборят с отклоненията и излишната обстоятелственост.

Както е известно, на времето Съмърсет Моам бе се впуснал в подобни стилистични операции, за да поправи Толстой, Флобер, Стендал, Дикенс и, както сам скромно бе заявил, „да ги обнови и подобри“. И ако се бе въздържал да посегне към Достоевски, причината вероятно е, че случаят му се е виждал съвсем безнадежден.

Достоевски наистина обезкуражава любителите на стегнатата, синтетична и лаконично експресивна фраза. Но дали това е сивата змия на немарата? Или е трескавото усилие на гения да изрази възможно по-точно образите-видения? И можем ли да си представим тоя Достоевски в продължение на три десетилетия да се върти като крояч или фризьор около своята Неточка Незванова, докато в същото време във въображението му Разколников и Соня, княз Мишкин и Настася Филиповна, Ставрогин и Верховенски, Альоша и Иван Карамазови напразно чакат да бъдат родени?

Вярно е, че даже неспокоен дух като Роден също цели тридесет години се занимава с прочутата си „Врата на ада“ — мечтата на неговия живот и крушението на неговата мечта. Защото това нестройно, претрупано, сецесионно-усложнено нещо в края на краищата се оказва негодно да украси входа на Музея на декоративното изкуство. Изобщо не се получава врата. Създава се по-скоро един Ноев ковчег. И от тоя именно Ноев ковчег Роден в продължение на дълги години вади и моделира поразителните същества на своя изпълнен с копнеж и страдание свят — Вечната пролет и Вечният идол, Целувката и Болката, Адам и Ева, Минотавър и Данаида, Сенките и Мислителят. Една може би погрешно замислена вселена, но която при разпадането си се превръща в дълга върволица от удивителни шедьоври — такава е тази „Врата на ада“, несполуката на един гений.

Изобщо на гениите им е трудно. Те постоянно са заплашени от несполуки и непрестанно са потиснати от мисълта за несъвършенството си, и винаги усещат, че нещо не им достига. Вече стигнал до старостта, Хокусай пише в епилога на своите „Сто изгледа от планината Фужи“: „Добих привичката да рисувам формите на нещата от шестгодишна възраст и на петдесет години бях публикувал голям брой книги с картини, но всичко, което съм създал преди седемдесетгодишната си възраст, не заслужава изобщо да бъде споменавано. На 73 години бях усвоил донейде строежа на птиците, животните, насекомите и рибите, а също как растат тревите и дърветата. Така на 80 години ще постигна още по-голям напредък, на 90 ще успея да проникна в тайната на нещата и на 100 ще се докосна до състоянието на божественост. Когато бъда на 110 години, всичко, което правя, точка или черта, ще изглежда живо.“

Хокусай не доживява до 110 години, а умира само на 89, така че очевидно не стига до състоянието на божественост. Изобщо на гениите не им върви. Те никога не съумяват да се доберат до съвършенството, те смятат, че вечният им дял е несполуката, и умират с горчивото съзнание, че почти нищо не са направили. Като Ван Гог, чиито последни думи са: „Мъката няма да има край“. Или като бедния Хокусай, който склопва очи тъкмо преди да проникне в тайната на нещата.

Наистина, бедният Хокусай. Беден в преносния и буквален смисъл на думата, защото цял живот се е завивал с дрипи и се е хранил с шепа ориз, и не е мислел за нищо друго, освен за тая проклета и божествена рисунка. „Старецът, луд за рисуване“, така се е подписвал той под творбите си. И за да се знае, че не е бил нищо повече от човек на простия труд, и за да не го бъркат с другите, жадни за пари и за слава, е поставял на вратата си малка картичка с надпис „Хокусай, селянин“.

Да, спукана им е работата на гениите. Никога и в нищо не им върви. А на нашия познат, другаря Еди-кой си, му върви. Той още от младини е постигнал съвършенството и има пълно съзнание за това. Поради тая причина от години насам изобщо не поправя ръкописите си, убеден, че дари възможните грешки в тях носят печата на неповторимост. Колкото до някои по-дребни несъобразности, например че героят в първата глава е кестеняв, а в третата — русокос, или че на едно място се нарича Васко, а на друго — Венко, за тия подробности съществуват коректори.

Но макар и застанал още в самото начало върху стъпалото на съвършенството, другарят Еди-кой си не остана да тъпче на това стъпало, а отиде и по-нататък. Творческият процес у него започна постепенно да се развива с такава бързина, че вече изпреварваше тракането на машината. Наложи се да изостави писането и да мине към диктуване. Полуизлегнат на дивана в кабинета си и вперил замислен поглед в потона, точно там, дето гипсовата мазилка се бе леко пропукала — „трябва тия дни най-сетне да извикам зидаря да поправи това безобразие“ — писателят снасяше на неравни интервали художествените си инвенции, докато стенографката, разположена зад бюрото, акуратно ги записваше.

Като всяка проста жена, стенографката понякога не можеше да се въздържи от някоя неуместна забележка:

— В последната ви фраза има само вметнати изречения, а главното липсва.

— Е, кво като липсва? — отвръщаше авторът. — Като липсва, ще го добавиш. Ето, пак ми прекъсна мисълта…

Приключила стенограмата, секретарката имаше задължението да я превърне в машинописен текст, а подир туй да отнесе текста в издателството. Но като проста жена, тя понякога съвсем глупаво питаше:

— Няма ли да прегледате ръкописа?

— За кво да го преглеждам? — питаше на свой ред писателят. — За да ти поправям грешките?

— Има там някои несъобразности… — забелязваше сконфузено жената.

— Какви например?

— В шеста глава, дето Драганов умира…

— Е, че какво? И в живота е така. Умират хората…

Само че в епилога той отново се явява на празненството.

— Ами значи сбъркала си нещо. Щом е умрял, значи умрял е. Ще го махнеш от празненството. Санким празненството няма да мине и без него.

— Има и още някои други такива…

— Като има — поправяй. Аз ли ще те уча.

Той я поглеждаше с нескрита досада и добавяше:

— И гледай да свършиш за ден-два. В понеделник започваме нов роман.

— Дълъг ли ще е?

— Напротив, съвсем къс. Към петдесет страници.

— Роман от петдесет страници? — учудваше се тая проста жена.

— Е, това са само страници за връзка. А за главното ще използувам три стари разказа и една повест.

— Но нали имената са различни?

— Имената! — въздъхваше отново с досада писателят. — Имената ти и сама можеш да ги промениш. Важен е човекът, а не имената. Какво значение дали ще го нарека Сульо или Пульо, когато това е все този тип на преустройващия се дребен собственик.

Не съм му светил, разбира се, на другаря Еди-кой си, когато е диктувал произведенията си, и на драго сърце съм готов да приема, че в горните сведения, получени от втора ръка, е допуснато известно сгъстяване на боите. Обаче самите произведения са налице, издадени и преиздадени, и те говорят достатъчно.

Както мърлячът занаятчия, който трупа купища брак, така и маниакалният производител на стилистична бижутерия напълно са забравили каква е истинската цел на творчеството. Вселената на ярките видения отдавна е погаснала у тях или изобщо никога не е съществувала. Дали ще носиш в себе си такава вселена, това е може би божа работа. Дали ще бъде тя по-странна и по-богата, или по-обикновена и по-бедна, това е може би също божа работа. Но дали ще я предадеш с необходимата изразителност и правдивост, това е вече твоя работа. И грешката — ако има такава — е само твоя. Сивата змия не идва от никъде. Тя е наше изчадие.

Наближава обед и моят работен ден теоретически е започнал, но само теоретически, защото долу под прозореца децата играят на футбол с една консервена кутия и крясъците им, допълнени с дърнченето на тенекето, ми пречат да се съсредоточа.

Напускам прочее работното си място и заставам на прозореца в очакване да се съсредоточа и накрая след известни усилия наистина постигам това. За съжаление съсредоточавам се не върху следващия пасаж на книгата си, а върху спортното състезание на двора. Взирам се без цел и без смисъл с оная позната наслада от зяпането зарад самото зяпане. Също като моя отдавнашен познайник Васил.

— Какво правиш? — питах го не защото ме беше грижа какво прави, а просто от инерция.

На което той неизменно отвръщаше:

— Занимавам се с любопитство.

По мои сведения това наистина бе единственото му занимание. Любопитството му беше всестранно и безкористно. С еднаква наслада слушаше и един симфоничен концерт, и една улична кавга. С еднакво удоволствие присъствуваше и на прожекцията в кварталното кино, и на поредното сбиване в кварталната кръчма. Съвсем безразлично му бе дали ще прекара времето си в общата изложба, или в градската градина, защото и на двете места имаше достатъчно много за гледане. А вечер, прибрал се най-сетне в студентската си квартира, разтваряше някой том от голямата енциклопедия Ларус и потъваше в четене. За тази енциклопедия, макар и купена на старо, Васил бе пожертвувал всичките си спестявания.

— Не съм нито дотам богат, нито дотолкова глупав, че да правя библиотека — обясняваше той. — За какво ми е библиотека, когато в тая енциклопедия са събрани пет хиляди книги. Ти имаш ли пет хиляди книги?

Налагаше се да призная, че нямам.

— Политай ме нещо и веднага ще ти го кажа — продължаваше Васил. — Искаш да знаеш какво е казуар, сцинтилация, ейдетизъм, изогамия, доминат, веднага ще ти кажа. А ти можеш ли ми отговори на всичко, което те запитам?

Принуден бях да призная, че не мога.

„Трябва да го опиша тоя тип — мисля си. — Той Също бе една машина за трепане на времето.“ Намерил бе най-евтиния източник за наслади — зяпането. И с такова неизменно удоволствие се посвещаваше на зяпането, че го наричаха Василий Блажени.

Опитвам се да си спомня някои случки от житието на Василий Блажени, но не успявам, защото децата долу са се сбили. По-точно, бият един малчуган, най-дребничкия от тайфата. Детето е пременено с червена плетена шапчица с пискюл и майка му вероятно едва го е пуснала навън в тоя влажен ден, а сега големите го удрят по главата и го пъдят, понеже и за двата екипа е в повече и понеже каква полза от такъв дребосък.

Това ме принуждава да се покажа на прозореца и да уведомя състезателите, че ако не оставят детето на мира, ще сляза да ги изхвърля всички на улицата. Обикновено избягвам да заемам позата на рефер, но детето с червения пискюл и насълзените очи вероятно ми напомня как и мене ме биеха, когато бях малък. Така ми напомня, та забравям, че съм вече с побелели коси, и се виждам седемгодишен хлапак, раздърпан и окалян, да седя в скута на майка си, която бърше с мокра кърпа праха и сълзите от лицето ми. Старая се да спра плача си, но той напира заедно с горчивото чувство за неправда и едва след като мама ме целува и погалва по косите, почвам да се успокоявам.

Стоях край количката на сладоледаджията, когато дойде Коко, дангалакът на съседите, и си поръча фунийка за левче. Аз имах възможност само да наблюдавам подобни сделки, тъй като на мене никога не ми даваха пари за сладолед и ако се въртях край количката, то бе единствено заради зрителните наслади. Едно блаженство наистина, само че точно като онова на моя познат — Василий Блажени.

Уловил вероятно гладния ми поглед към фунийката с ухаещо на ванилия лакомство, Коко подхвърли злорадо, додето лижеше сладоледа си:

— А ти защо не си купиш?

— Ще си купя, само че от два лева — рекох.

Не знам защо го казах. Вероятно защото чувството за достойнство не ми позволяваше да се призная за толкова беден, колкото бях в действителност.

— Лъжеш. Нямаш два лева.

— Нямам, ама имам. Ето ги, тук са — отвърнах, като потупвах за доказателство джоба си, дето в действителност се намираше само едно стъклено топче.

— Покажи, да видя!

— Няма да ти покажа.

Коко налапа остатъка от фунийката и се хвърли отгоре ми. Опитах се да побягна, не от страх, че ще ми вземе несъществуващите два лева, а от срам, че ще установи жалкото ми безпаричие. Но той ме настигна, събори ме и ние се завъргаляхме в гъстия пловдивски прахоляк. Бях отчайващо дребен в сравнение с Коко, така че понесох доста удари, а сетне, когато измамата ми бе разкрита — и няколко добавъчни, за да знам друг път да не лъжа. Поуката бе уместна, само че аз я възприех по своему: хората са толкова завистливи, че могат да ти завидят и на това, дето го нямаш.

Стреснати от заплашителния ми тон, децата долу са прекратили междуособицата и волю-неволю са включили в мача дребосъка с пискюла. Една добра възможност, за да се съсредоточа най-сетне, върху следващия пасаж, мислите ми се връщат към съня, наж да се разсейваш, тя тръгва… И вместо към следващия пасаж, мислите ми се връщат към съня, от който се бях сепнал заранта.

Всъщност сънят съвсем не е нов. Това е един от тия сънища, дето те спохождат на неравни интервали години наред, без да се грижат за туй, дали са желани, или не.

Навярно съм нейде на екскурзия в планината и всичко, което виждам, наистина съм го виждал и усещал някога, още като дете, когато баща ми ме водеше по балкана. Росата се изпарява и над ливадата се носи замайващ аромат на овчарски босилек и на риган. Сякаш слънцето си вари чай. Чай от билки.

Усещам, че е станало вече горещо. Усещам, че умирам от жега, когато забелязвам тунела. А, значи прокопали са го вече, минава ми през ума, и се запътвам към сенчестия отвор, примамващ ме с хладината си в летния ден.

Тунелът отпърво е като всеки тунел, но скоро се превръща в някаква стая и по-точно в полутъмна кръчма, а по ъглите виждам насядали хора, които мълчаливо ме гледат. Какво са ме зяпнали тия, казвам си, но те продължават да ме гледат с тежки погледи и аз, за да се отърва от тия погледи, решавам да се върна назад и в тоя момент забелязвам, че сводът на тунела зад мене бавно и безшумно се кърти. Той се кърти на едри пластове, които безшумно се свличат и затрупват изхода и аз, ща не ща, трябва да продължа напред и прекосявам тъмната кръчма, като се движа сред тия безмълвни лица с изцъклени погледи и прониквам в ново помещение, и то пак ми напомня на кръчма, от тия, най-мръсните кръчми на моята младост, а в полумрака неясно се открояват фигурите на непознати мъже и макар да не виждам очите им, усещам, че са втренчени в мене, а когато поглеждам назад, забелязвам отново как огромните пластове пръст се свличат безшумно и затрупват изхода.

И аз продължавам напред и минавам от помещение в помещение, все напред, защото подире ми сводът бавно се срутва, и вървя из тъмните кръчми, и отново виждам насядали мълчаливо мъже, и дори ми се струва, че познавам някои от тях, и че онзи там с бледото обло лице е Гошо Свинята, и дори го запитвам шепнешком, за да не наруша тишината: „Гошо, ти ли си?“, но той само ме гледа и аз също го гледам, додето откривам, че това не е Гошо Свинята, а Талей и ми става неловко, че съм се припознал, и се готвя да кажа, че съм се пошегувал, но не казвам нищо, защото това вече не е и Талей, а някакъв съвсем непознат и той ме гледа враждебно, и аз отминавам нататък, защото искам да избягна погледа му и защото сводът зад мене отново се свлича в тежки и мазни пластове.

И додето се движа все тъй от помещение в помещение, усещам, че страхът ми нараства, защото те стават все по-тъмни, тия кръчми-бърлоги, и хората в тях ме гледат все по-заплашително, а отдире ми проходът неотменно се срива и за да се успокоя, аз си казвам, че това е само един сън, но съвсем не съм сигурен дали е сън и затуй ускорявам крачки, за да стигна по-бързо до изхода, защото нали всеки тунел освен вход има и изход, там, към ухаещия на мащерка слънчев планински простор, който тъй лекомислено бях изоставил.

И аз вече не бързам, а тичам, с тоя муден бяг на кошмара, при който нозете ти тъй тежко се движат, сякаш газиш в дълбока вода, сякаш за теб са се заловили и те дърпат назад всички мъртъвци на преизподнята. Тичам, доколкото мога, и завивам насам и натам, и минавам от помещение в помещение, и ето че виждам нейде далеч някакво мъждиво петно и с последни сили пристъпвам напред и се изтръгвам от тия невидими мъртъвци, и ето ме най-сетне в последното помещение, ето ме на края на тунела. Само че това не е тунел, а пещера и пред мене вместо спасителен изход се изправя черното дъно на пещерата.

Назад! — казвам си трескаво, ала вече няма назад, понеже и последният свод зад гърба ми е затулен от огромните рухнали пластове и аз съм затиснат от всички страни с мазната пръст. И тогава едва се досещам, че съм в гроба си. И додето, потънал в студена пот, се оглеждам безпомощно, ненадейно съзирам там, в черното дъно, онуй същото мъждиво петно, което бях взел отдалече за изход.

Това е сивата змия, навила тлъстото си тяло в гадни пръстени и отправила към мене гадната ся плоска глава. Трябва да я смачкам тази твар, мисля си, и се озъртам за камък, ала камъни няма, има само рохкави буци земя, а влечугото, сякаш отгатнало намерението ми, бавно се развива и запълзява насам.

В тоя миг се събуждам. Поне това е добре, че винаги в тоя миг се събуждам. Така си и знаех, казвам си. Легнал съм на лявата си страна. Легна ли на лявата си страна, ще сънувам я змии, я гущери.

Децата навън продължават да блъскат консервената кутия. Днес е неделя и ще мине доста време, додето родителите се сетят да ги приберат. Днес е неделя и ти също имаш доста време, за да напишеш някоя и друга страница, но това съвсем не е причина да зяпаш през прозореца или да инвентаризираш кошмарите си.

Делниците са по-неприятни. Вярно е, че сега, за разлика от далечното някога, вече знаеш какво ще правиш през новия ден, по-точно какво би искал да правиш, понеже острият звън на телефона още при ставането ти напомня за препятствията, които те дебнат по пътя към работната маса: две заседания, едно събрание, пет посещения от служебен характер и неограничен брой обаждания от всякакъв характер. Но все пак поне го виждаш пред себе си тоя път към работната маса и почваш деня с надеждата, че ако не до обяд, то поне следобед, а ако не следобед, то поне вечерта ще изминеш този път и ще седнеш над машината.

А колко младежки дни са изгрявали, без дори да се сещаш с какво ще ги запълниш. Разбира се, на масата винаги е лежало нещо започнато, но ти нерядко оптимистично си решавал, че това, започнатото, може да бъде свършено и по-късно, в някой щастлив ден, когато просто ще преливаш от желание за работа, а понеже тоя, сегашният ден, не е такъв, най-добре е да излезеш из града, пък после ще видим. Писателят има нужда и от впечатления. Акумулаторът трябва да се зарежда.

Разбира се, акумулаторът се зареждаше най-вече из кафенетата и кръчмите. Зареждаше се или добавъчно се изпразваше. А сега търсиш грешката.

Всяко отлагане, дори най-невинното, е начало на грешката. И никакво наваксване не е възможно, защото изтеклото време не може да бъде върнато. Ако ти е писано, ще разполагаш с още време, но с изтеклото — никога вече. Старият анекдот за майката, която запитала педагога кога трябва да започне възпитанието на детето си, а той на свой ред я запитал: на каква възраст е детето ви, а тя отвърнала: на две седмици, на което пък той отвърнал, значи закъснели сте вече с две седмици. Голямата заблуда, че сме богати с време, че нищо друго да нямаме, време поне дал господ. А то е ужасно малко, във всеки случай толкова малко, че всяка загуба е крачка към разорението.

Някога обичах да чета Сенека: „Та в това е именно нашата грешка, че гледаме на смъртта като на бъдещо събитие. А голяма част от смъртта е вече настъпила: времето, което е зад нас, е в нейно владение… Ако днешният ден е в ръцете ти, по-малко ще зависиш от утрешния. Докато ние отлагаме живота, той си отива. Всичко, о, Луцилий, не е наше, а чуждо; само времето е наша собственост.“

Не виждах какво може да се възрази на тия думи. Но когато Замбо казваше: „Майната му на Сенека, я да пием още по едно“, също не възразявах. Изобщо мислех, че макар времето да тече, то съвсем не изтича чак толкова бързо. Нашият учител по латински твърдеше, че денонощието е достатъчно дълго, за да стига за всичко:

— Осем часа ще спите, осем часа ще играете и осем часа ще учите латински.

А понеже аз почти не играех и почти не учех латински, оставаха ми цели шестнайсет часа за четене на романи и писане на стихове. И едва по-късно почнах да усещам, че в едно денонощие се струпват толкова неща, та дори не забелязваш как се е стопило, без да си направил нищо.

Всекидневното суетене за хляба, всекидневните грижи, твои и чужди, всекидневното лутане без посока, всекидневната гонитба на скучни удоволствия… А смисълът? Навярно същият като в играта на децата отвън, които ритат и блъскат консервената кутия, додето някой им каже: „Хайде прибирайте се“, Додето някой ни каже: „Хайде прибирайте се“.

Почваш с една мечта, за да свършиш с едно разочарование. И колкото по-голяма е мечтата ти, толкова по-голямо е разочарованието. И си казваш за утешение, че животът не се строи спокойно и по план, както се строи сграда. По-точно, строи се като тия сгради, дето се започват с оскъден материал и се издигат с помощта на това, което е подръка, и нерядко представляват един мизерен кърпеж или просто остават недостроени. Утешавай се, казваш си, с тая жалка барака, дето сам си я скърпил, и мирясвай.

И дори ти се вижда странно, че все пак си успял да скърпиш една жалка барака. И даже не можеш да си дадеш сметка и да си спомниш как е станало тъй, че при цялата ти разпиляност и лекомислие все пак си се опитал да вградиш в тази мизерна постройка някакъв смисъл. Дали нещо по-силно от тебе те е осенило, дали тия, дето са ти дали живот, са се постарали да ти дадат и нещо повече от живота, дали си попаднал в бистрия поток на някакви могъщи влияния — въпрос на подробности, понеже при всички случаи заслугата не е твоя. Твоя е грешката.

Защото, макар да си отгатнал смътно посоката, не винаги си имал волята да следваш избрания път, който единствен би могъл да те отведе отвъд късните съмнения на тия часове, в които висиш на прозореца и наблюдаваш разсеяно играта на децата, и се питаш къде е грешката.

На тяхната възраст ти мечтаеше за оня източен град със синкавобели кубета, с глухата тъмна зеленина на градините и с изгряващото слънце, възлизащо иззад моравите планини в образа на хубав младеж. И страшно ти се искаше този младеж да си ти самият — когато пораснеш, разбира се — и да можеш също тъй леко да плуваш из лазура към синкавия, все още потънал в съня си приказен град:

Стани! Слънцето вече е хвърлило

своя елмаз в чашата на нощта.

И ето, ловецът от изток е уловил султанското минаре

в едно серкме от светлина.

Странно, ала макар да те е страх от високото и да смяташ стола в самолета за малкия брат на електрическия стол, винаги си мечтал да летиш. А вместо туй си се давел в бъркотиите си, препъвал си се в строфите и фразите и си превръщал ярките видения в бледи и сиви фотографии на несътвореното.

Но да искаш, значи да можеш. Затуй понякога и за тебе желаното се превръща в постижимо. И ето че възлизаш в светлата нощ по някакъв хълм и газиш до колене в кичести теменужни цветя. Хълмът е цял теменужен от тия гъсти цветя и ти се изкачваш към заобления хребет, изрязан върху фона на светлото звездно небе. Вървиш сред уханните разкошни цветя и крачките ти са леки, сякаш не стъпваш по земята, тъй леки, че когато стигаш върха на хълма, съвсем естествено продължаваш нагоре, все нагоре към звездната синева и ето че вече летиш високо над хълма, а сетне още по-високо над планини и морета, и още по-високо, тъй високо, че земята под тебе вече е само малко зелено кълбо. Летиш така, без космически кораб и скафандър, защото си израсъл, преди да се появят по детските списания чудесата на космическата ера и затуй нямаш нужда от кораб или скафандър. Летиш в пространството, сякаш плуваш в безбрежен нощен океан и наблюдаваш наоколо планетите, блещукащи в мрака с неземна красота, като златните, розови и сини кристални, кълба, които блещукат сред клонките на коледната елха. Те бавно се движат, тия кълба, всяко в своята орбита, те се въртят плавно с лек приятен звук и всички тия звуци се сливат в една обща тиха и тържествена мелодия, ритмична и непресекваща, по-звучна и затрогваща от най-прекрасния стих.

И усещаш, че си се изтръгнал от гравитацията на несполуката и от мъглата на меланхолията, и от студените течения на неприязните. Значи това било да летиш — казваш си. И усещаш такава лекота, сякаш си се слял с лазура и светлината и безпределността.

Само че насън.

Край