Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Богомил Райнов. Този странен занаят

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Добрина Имова

Издателство „Български писател“, 1978 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

* * *

— Вуйчо живееше за жилището си — каза младият човек, като ме въвеждаше в хола. — Жилището беше голямата му страст. Други страсти нямаше.

Това ми напомни за моя съсед, оня същия, дето от години наред дълбае в цимента някаква дупка, създаваща му доста затруднения. Не само защото циментът е страшно твърд, а и защото, след като издълбае дупката, трябва да измисли за какво би могъл да я използува.

Обаче след като разгледах апартамента, дето се бях озовал, наложи се да установя, че покойният вуйчо не се е занимавал с пробиване на дупки. Всъщност, като се изключат кухнята и банята, апартаментът представляваше едно-единствено, но твърде обширно помещение, съставено от хола и холната стая, едно помещение, създаващо едновременно впечатление и за простор, и за уют, едно помещение, в което се дишаше леко и вероятно се живееше удобно.

Чудесна гарнитура от кресла и столове стил Лун Сез с копринена тапицерия в пастелни тонове. Персийски килим в гълъбовосин цвят. Витрина с кристални и сребърни съдове. Импозантен мебел от орехово дърво, съдържащ също сребро, и по-точно „домашното сребро“ — сервиз от сто и не знам колко прибора. Най-сетне — великолепен шкаф, целият в резба и датиращ от XVI век.

Племенникът, възползувай от обстоятелството, че познатите на едни негови познати се бяха оказали и мои познати, ме бе извикал тук именно, за да видя шкафа. И вероятно се интересуваше не толкова от стилните особености на съоръжението, колкото от пазарната му цена. Но като човек с претенции за светско възпитание той започна, разбира се, не с въпроса за цената, а с някои бегли спомени за покойния си вуйчо.

За разлика от хората, които си подреждат жилището, за да могат да живеят, покойният бе живял, за да може да си подрежда жилището. Добре подбраните, скъпи, но немногобройни предмети в апартамента ясно говореха, че стопанинът не е принадлежал към смахнатото племе на колекционерите. Той се е стремял просто да създаде един изискан и лишен от претрупаност интериор, като в същото време вложи част от парите си в сигурни стойности, доколкото изобщо нещо може да бъде сигурно в тоя преходен свят. Всички елементи на обстановката, и тия, които вече споменах, и останалите, които се въздържам да изброявам, бяха безспорни по качество и аранжирани в образцов ред.

Вероятно от страх да не бъде нарушен тоя образцов ред вуйчото — пак противно на повечето хора — бе останал до края на живота си ерген. Известно е, че пуснеш ли в къщи жена, първата й работа е да обърне всичко наопаки според изискванията на собствения си вкус, без да говорим за всички останали поразии, свързани с появата на децата.

Но макар и запазил свободата си чак до старини, стопанинът — пак напук на общоприетото — не бе я използувал нито за дружески почерпки, нито за приятелско бъбрене, нито дори за белот на две ръце. Той не бе се поддал на толкова глупавия и тъй разпространен порив да бяга от самотата, а бе й се радвал като на божи дар. И след като развитието на събитията бе сложило край на търговската му кариера, бе се затворил окончателно в тоя апартамент, който със старинните си мебели и аристократичната си атмосфера го ограждаше от неприветното и грубо всекидневие.

Скуката? Тя е наказание за безделниците. А една хубава обстановка, когато трябва да бъде непрестанно поддържана, не предразполага към безделие.

— Оттатък в кухнята има цяло чекмедже с препарати — осведоми ме племенникът. — Прахове за чистене на среброто, смазки за мебелите, пулверизатори за тъканите… По цял ден триеше и лъскаше, бог да го прости…

— А от какво живееше?

— Ами и аз това съм се питал. Трябва да е имал на времето доста нещо скътано. Но след смъртта му намерихме само дреболии. Ако ми кажат, че се е хранил с въздух, не бих се учудил. Той нищо не вършеше като другите хора.

Изглежда, без да ща, бях засегнал деликатна тема. Затуй замълчах и съсредоточих вниманието си върху разкошния старинен шкаф.

— Колко може да струва? — запита наследникът, решил най-сетне да мине към същността на проблема.

— Едно нещо струва точно толкова, колкото можете да получите срещу него — рекох неопределено. — А у нас москвичът примерно се цени повече и от най-прекрасния шкаф.

— Е, да, но на Запад?

— Ами… пренесете го на Запад и там ще ви кажат — измъкнах се отново, тъй като нямах никакво желание да се наемам с ролята на експерт-оценител.

Наследникът обаче изтълкува по своему резервираността ми, защото запита:

— Вас интересува ли ви?

— Да, разбира се. Като зрител.

— Как? Не искате ли да имате у дома си едно такова разкошно нещо?

— В никакъв случай.

— Боите се, че е имитация?

— Не. Боя се, че поради липса на място ще трябва да го поставя на главата си.

— Е, ако е така… — промърмори разочарован племенникът.

И след малко добави:

— Той, вуйчо, вече го постави на главата си…

Защото покойникът, който бе правил всичко не като другите хора, бе успял да наложи следата на личен почерк дори върху смъртта си. Веднаж, додето бе чистил тежкия мебел, той бе го наклонил на една страна, шкафът се бе подхлъзнал върху лъскавия паркет, бе се сгромолясал върху стопанина си и — каква черна неблагодарност — бе пробил с един от острите си ръбове слепоочието му. Смъртта бе настъпила ако не безболезнено, то поне незабавно и на разтревожените от трясъка съседи бе останала само грижата да я установят.

А сега фаталният мебел се открояваше отново на обичайното си място, безупречно лъснат и невинен като младенец. Всичко останало беше история. Една никому ненужна история. Човекът, създал тоя малък рай, би беше отишъл и скоро щеше да бъде забравен от всички, дори от своя наследник, запретнал се вече да продава рая на части и на възможно по-изгодна цена.

„Живееше за жилището си. Други страсти нямаше.“ Да, обаче не е бил като моя съсед. Моят съсед разбива и чука по-скоро зарад процеса на самата тая дейност, също като лакея на Чичиков, който четял зарад процеса на самото четене. Докато тоя тук е свещенодействувал пред олтара на красотата — посипвал е прахове, смазвал е и е лъскал, за да сияе тя винаги в най-висшия си блясък. Този странен вуйчо наистина не приличаше на съседа. Той приличаше по-скоро на Мишел.

Мишел не беше французин. Беше си просто един нашенски Мишо, само че в изфинен вариант. Завършил бе вече университета, който аз току-що започвах, стажуваше при юрисконсулта на някаква чуждестранна фирма и отгоре на туй разполагаше с допълнителна заплата. Допълнителната заплата идваше от баща му и майка му, провинциални учители, които свиваха до максимум скромния си домашен бюджет, за да може синът по-ярко да блести в столицата.

Тия подробности ги научих едва по-късно. В началото Мишел бе за мене просто едно антипатично богаташко копеле. Богаташко, защото бе винаги облечен в безупречен костюм от английски плат. Антипатично, понеже в малко бледото лице и студените сиви очи бе стаено безучастие с лека нотка на надменност.

Мишел се отбиваше понякога привечер в заведението на Цар Шишман, дето се разпореждаше Костя, руски княз, келнер и кокаинист. Отбиваше се с някои спътник от мъжки или женски пол, изпиваше чаша-две и заминаваше. Това бе съвсем в стила на човек като него, който живее гладко, елегантно и без просташки увлечения.

Само че вечерта, когато се запознахме, нещата се развиваха не тъй гладко. Мишел седеше до малка маса в компанията на очарователна млада дама, а по-нататък, към дъното на заведението, се бе разположила тайфата на Замбо. Тайфата трябва да бе заседнала тук доста отрано, защото, когато влязох надвечер, настроението беше вече доста повишено. И едва оркестърът гръмна встъпителния фокстрот, когато гръмна и скандалът.

Момъкът, който се бе приближил до масата на Мишел, за да покани дамата му на танц, може би не беше твърде опитен като женкар, но бе достатъчно изпечен като побойник. Така че побоят се очертаваше сто на сто. В заведението не бе прието да се танцува, не бе прието и да се канят дами от чужди маси, а на всичко отгоре кавалерът натрапник, въпреки недвусмисления отказ на младата жена, не проявяваше никакво намерение да се оттегли. Прочее богаташкото копеле трябваше или да влезе в рицарската роля, обещаваща му обилни юмруци и кръв от носа, или да поеме позорния път на бягството пред очите на цялото заведение. И тъкмо в тоя драматичен момент съдбата ме определи за свой пълномощник.

Не мислете, че се нагърбих с благородната мисия да поема върху себе си ударите, отредени за Мишел. Постъпката ми не беше нито героична, нито рискована. И ако у мене бе заговорило съчувствието, то бе предизвикано не от богаташкото копеле, а от хубавата дама. Чисто и просто побойникът се броеше между приятелите ми, тъй че достатъчно бе да го дръпна настрана и да му кажа няколко вразумителни думи, за да се върне на мястото си. Така и стана.

— Благодаря ви, че ми спестихте една грозна интермедия — рече Мишел няколко дни по-късно.

„Болезнена интермедия“, поправих го наум, като сядах на предложения ми стол.

Малко по-късно обаче следваше да установя, че той не случайно е употребил думата „грозна“.

Келнерът едва ми бе донесъл канчето вино, когато видях през витрината на заведението хубавата млада дама. Дамата мина бавно, погледна през отворената врата, сякаш се двоумеше дали да влезе, а сетне отмина.

— Приятелката ви… — подхвърлих.

— Бившата — уточни той.

— Красива жена…

— Много жени са красиви, поне отдалече — отвърна той. — По-важно е връзката да бъде красива.

Не намерих за нужно да възразявам. По онова време половият въпрос не ме занимаваше особено. Него обаче, изглежда, го занимаваше, защото подир късо мълчание добави с ненадейна откровеност:

— Не знам как е с другите, но с мене някъде между петата и десетата среща винаги става нещо… Нещо такова, което ме принуждава да потърся спасение в бягството.

— Искат да ви се окачат на врата? — запитах безцеремонно.

— Вероятно. Започват да ме запознават с драмите си, сегашни и минали. Да споделят неприятностите си. Да ми прехвърлят част от грижите си, без даже да запитат „ще разрешите ли?“. И всичко изведнъж става грозно. Грозно, нали?

— Да — кимнах. — Но и нормално. Когато при вас идва една жена, вие не можете да вземете от нея само хубавото лице и ония части на тялото, които ви интересуват. Налага се да вземете целия пакет, включително грижите, оплакванията и всичко останало. Неизбежно е. И съвсем нормално.

Мишел ме слушаше с израз на учтиво внимание, но вероятно без особен интерес, защото подхвърли на минаващия келнер:

— Сметката, ако обичате…

— Ще ме обидите — рекох. — Аз също имам право на една поръчка.

— Е, щом поръчката става въпрос на чест… — усмихна се той и погледна часовника си.

Така че донесоха още по едно.

— Значи „нормално“? — запита Мишел, като се връщаше към темата.

— Съвсем нормално — потвърдих.

— И какво, като е нормално? Вие не сте ли белязали, че тъкмо най-нормалното е обикновено и най-грозно? И ако се движим по нормалното, дамата ще почне да ме занимава и с месечните си неразположения, а аз по същата логика ще я занимавам с неплатените си дългове и с напразно очакваното повишение, и с киселините в стомаха, които все повече ме тормозят…

— Защо не? Ако това ви забавлява…

— Съвсем не ме забавлява. Отвращава ме. Нормалното!… Нормалното е нейното тяло да мирише на пот. Но тя се мие и парфюмира, именно за да премахне нормалното и да го замени с нещо по-привлекателно. И все с тая цел изрусява косите си и черви устните си. А защо, когато стигне до другото, до мислите и преживяванията, изведнаж забравя правилата на козметиката и ми изтърсва целия пакет, както вие се изразихте, с грижите, неприятностите и страховете?… А после се чуди, че всичко изведнаж е свършило, и минава край тая витрина, и наднича през вратата да провери наистина ли всичко £ свършило…

Той бе отправил поглед към витрината, но сега през нея се виждаше само пустата улица, чиято грозота бе вече забулена от синкавия здрач. Лампите в заведението бяха светнали, а в дъното зад нас се раздаваха откъслечни акорди на инструменти. Оркестърът се готвеше за вечерния дебют.

— Вие навярно пишете — забелязах.

Мишел се усмихна със скъперническата си иронична усмивка:

— Да. Главно юридически документи.

— Тогава вероятно много четете.

— Боя се, че и сега не познахте. Чета всъщност един-единствен автор: Оскар Уайлд. Изобщо моите учители са Оскар Уайлд и Боби Савов. И двамата, уви, покойници.

Готвех се да запитам кое е това светило Боби Савов, ала Мишел ме изпревари:

— Защо смятате, че много чета?

— Защото в разсъжденията ви има нещо книжно — изтърсих без заобикалки.

— Понеже имам вкус към красивото?

— Не. Понеже красивото вие го разбирате като известна доза фалш: козметика, грим, привидност… И се боите да надзърнете по-дълбоко, защото там, в по-дълбокото, фалшът свършва и започва истинското.

Той ме погледна с лека изненада, сякаш едва сега установяваше присъствието ми, и устните му отново отбелязаха тирето на иронична полуусмивка.

— Това грях ли е?

— Грях ли? Не бих употребил такава силна дума. Вих го нарекъл по-скоро аномалия. Късогледството е аномалия, която хората компенсират с очила. Но при вас аномалията е може би по-голяма. Вие търсите да компенсирате доброто си зрение с едно изкуствено късогледство…

— Понеже приемем красивото, а отхвърлям грозното? Понеже отказвам да получа целия пакет?

— Ами… И така би могло да се каже.

— А нима когато купувате цветя за стаята си, вие ги взимате с корените?

— Сравнението е доста тенденциозно — позволих си да забележа. — Но даже да минем от хората към цветята, това не изменя положението. Вие никога няма да разберете едно цвете, ако не стигнете до корена му.

— Аз и не искам да го разбирам. Съвсем достатъчно ми е да му се любувам. Разбирайте го вие, ровете се в грозните корени и в калта, а на мене оставете повърхностното и привидното — красотата на разцъфналите пъпки…

Той млъкна, защото в тоя миг оркестърът гръмна. Обичайният встъпителен фокстрот. Й също както преди няколко вечери, до масата се изправи младият побойник, току-що влязъл в заведението. Но сега той бе трезвен и на масата нямаше жена, тъй че вместо покана за танц ни отправи само едно унило „здравейте“. Очаквах, че Мишел няма изобщо да му обърне внимание, но той възпитано отвърна на поздрава, след което промърмори, че трябва да тръгва, уреди сметката си и изчезна.

Постепенно свикнах да спирам на приказка с него, заварвах в казиното, дето ходеше да играе билярд, или го срещах нейде из териториите на безделието. Между нас дори се установи нещо като приятелства едно хладно приятелство. Във всеки случай антипатията ми се бе разсеяла, понеже бях установил, че Мишел съвсем не е богаташко копеле, а просто „облак“, както тогава наричахме фантазьорите.

Приятелството с него не можеше да не бъде хладно, защото самият той бе хладен човек, нещо, което не само съзнаваше, но с което се и гордееше. Хладни бяха му очи, металносиви като зимно море. Хладна бе тази бяла, добре поддържана ръка, която ви подаваше. Хладни бяха обноските му. И трябваше да изтекат доста месеци, преди да минем с него от „вие“ на „ти“. Затуй пък житейското му верую го узнах още на втората или третата среща.

Беше неделя и ние седяхме в бирарията на парка край една маса до самото езеро. Още бе пролет и още бе заран, ала въпреки туй слънцето доста припичаше и това ни караше да се чувствуваме твърде приятно тук, й сянката на високите кленове, при спокойната зелена вода и пред запотените ледени халби бира.

Пушехме и наблюдавахме лениво алеята край езерото, дето бавно се раздипляше празничното шествие на пременените еснафи.

— Неделната разходка… Новите дрехи… Букетчето цветя за съпругата… Чашката сладолед за малкия… И, разбира се, фасадата на добро възпитание за пред околните… Трябва да се живее красиво!

— Защо, лошо ли е?

— Напротив. Но не веднаж седмично от десет до дванайсет. И не само в празнични дни. През останалото време ще ги видите да бързат раздърпани по улиците, да се блъскат по трамваите, да се ругаят и заяждат, да се съсипват от работа или да умират от скука. И на никой от цялата тая тълпа не му минава наум, че да живееш красиво, това значи да правиш красив всеки божи ден, да го изработваш, да го изпилваш, да го цизелираш, както златарят цизелира едно бижу.

— Вие така ли правите? — полюбопитствувах.

— Опитвам се поне — отвърна скромно Мишел.

— И действувате спонтанно? Или спазвате някаква рецепта?

— Имам всъщност двама учители: Оскар Уайлд и Боби Савов. Но и двамата са вече покойници.

Отново изпитах неудобството, че познавам само единия от тия велики мъже. Тъкмо се готвех да се осведомя за втория, когато Мишел продължи:

— Всъщност рецептата е известна: хармонията, мярката, равновесието. Обаче човекът сякаш се е заклел да живее не според нея, а против нея. Ако не е истерик, ще се разплува в летаргия. Ако не е арогантен, ще бъде сервилен. Ако не мирише на нечисто бельо, ще вони на парфюмериен магазин. Равновесието го дразни. Хармонията го отегчава. Той не само няма сили и ум да я постигне, но дори когато тя сама му се предложи, бърза да я наруши, защото не е свикнал с нея, защото му се струва равносилна на болестно състояние. Не е ли така?

— Откъде да знам. Във всеки случай красотата е доста скъпа стока. И какво чудно, че не всеки може да си я купи.

Той ме погледна, сетне сложи ръце на масата пред себе си и рече:

— Вижте тези два пръстена: кой от двата ви харесва повече?

На лявата му ръка имаше старинен сребърен пръстен с красиви орнаменти и червен ахат. Върху ахата бе изрязано фино изображение на римска богиня или нещо от тоя род. Пръстенът на дясната ръка бе златен и масивен, в строга форма и с едър зеленикав топаз. Нямах никакво отношение към пръстените изобщо, нито към кой да е от тия двата поотделно, затуй отвърнах възпитано:

— И двата са хубави.

— Знам, че не са нещо изключително. Семеен спомен, какво повече. Но мисълта ми е друга. Вие казвате „и двата са хубави“. А все пак единият като материал не струва нищо, докато другият струва доста нещо. Значи красотата не зависи от цената.

— Вече ми е известно, че имате слабост към удобните примери — промърморих, като поемах машинално чашата си.

Халбата обаче се оказа почти празна. Огледах се, ала Мишел вече бе отправил красноречив жест към келнера. Дали защото обичаше да прави впечатление, но Мишел държеше винаги да се показва щедър.

— Удобните примери? — промърмори той. — Удобни за какво? За да отричам очевидното? Нямам никакво намерение да отричам очевидното. Знам, че това презряно нещо — парите, съвсем не е без значение. Знам, че колкото и грозно да звучи, тия мазни и миризливи банкноти понякога имат някаква връзка с красотата.

Той бе, изглежда, доста чувствителен към миризмите, защото винаги когато даваше някаква отрицателна характеристика, включваше в нея и миризмите.

Келнерът донесе двете изпотени от студ и преливащи от пяна халби, постави ги на масата и се отдалечи. Мишел небрежно отмести своята навътре — предвидлив жест, за да не измокри ръката си. Тия предвидливи или пресметливи жестове бяха у него цяла система, но познатият ги правеше с такава непринуденост, че не се забелязваха. След като бе държал известно време левия си крак преметнат върху десния, той автоматично и сякаш по часовник премяташе десния върху левия, за да не се мачка панталонът му прекалено и все на едно място. По същите съображения винаги преди сядане леко издърпваше нагоре крачолите и всякога, преди да се облакъти, правеше подобна операция с ръкавите. Други неуловими движения му служеха, за да поставя в ред вратовръзката или да приглажда косата си, а също да държи в добра видимост скъпия часовник-браслет и златните копчета на ръкавелите. Но на пръв поглед всичко това изглеждаше тъй непринудено, че не се забелязваше.

— С една скъпа кола на разположение човек, разбира се, може да живее по-красиво… — подхвана Мишел, като отпи от бирата. Не просто защото колата е красива, а защото ви предпазва от грозотата на блъсканицата и калта. И луксозният собствен апартамент, естествено, предлага повече красота от евтината стая под наем с кресливия глас на хазяйката и с кухненските и миризми. Обаче тия неща са съвсем елементарни и съвсем не доказват, че красотата се купува с пари. Може да имаш красота и на по-скромна цена, а може да си натъпкан с банкноти и красотата все пак да е далеч от тебе като Полярната звезда.

Не бихте ли могли и в случая да ми посочите някой удобен пример? — запитах, понеже в ония години бях такава драка, че дори когато исках да бъда любезен, не можех да се задържа докрай върху ръба на светската учтивост.

— Защо не! — отвърна Мишел, без да се засяга. — Примерът е готов: моят покоен учител Боби Савов.

„Стигнахме най-сетне и до този бележит мъж“, рекох на ума си и посегнах към халбата.

— Всъщност той е покоен като мой учител, а иначе като човек си е жив и здрав — поясни събеседникът ми. — От Боби получих на времето „Портретът на Дориан Грей“. От Боби научих какво значи да живееш красиво. А после Боби умря.

— В смисъл?

— В смисъл, че се ожени.

— От такова произшествие никой не е застрахован.

— Ожени се за богата жена — уточни Мишел. — И тъстът го включи в предприятието. И Боби така се запали да печели пари, да трупа в тестета тия мръсни и миризливи банкноти, че забрави всичко друго, включително и красотата. Все още го срещам понякога, само че не за да говорим за красотата. Сблъсквам се с него случайно в някоя банка, дето отивам по служба. Разменяме две-три думи, само две-три думи, защото винаги бърза. Небрежен към всичко освен към сделките, защото винаги бърза. Облечен как да е, защото винаги бърза. Изпречете красотата на пътя му, и той само небрежно ще я прескочи, защото винаги бърза.

Мишел извади цигара, огледа я внимателно, сякаш преценяваше дали това е наистина цигара, или нещо друго, сетне с обигран елегантен жест я забоде в ъгъла на устните си и щракна масивната сребърна запалка. Пусна две дълги струи дим през носа, погледна отново цигарата, вече в горящо състояние, и забеляза:

— За да бъда справедлив, трябва да кажа, че съм го виждал и в по-добра форма. Например на пролетните балове. Смокинг и всичко останало. Почти като някогашния Боби. Само че не съвсем. Предполагам, не използува и баловете, за да говори за сделки. А ако не говори за сделки, навярно ужасно скучае.

— Вероятно развежда съпругата…

— Именно. Малка жертва пред семейния олтар. Както и посещенията в Юнион клуб или в салоните на столичния елит. Без да говорим за вечерите, които сам е принуден да дава.

— Вас не ви ли кани?

— Честно казано, покани ме веднаж. Беше доста отдавна, в самото начало.

Мишел ме погледна бегло с хладните си сиви очи:

— За ваше сведение не отидох.

Той беше може би франт и позьор, но не му липсваше рефлекс. И за да ме увери напълно в това, добави:

— Изобщо не мислете, че съм го обявил за покойник, понеже не ме е въвел в светския живот.

— Нима там няма красота? — подхвърлих невинно.

— Може и да има за тия, които са там у дома си. Предполагам, че морето е много красиво за рибите, но ако хвърлите сред вълните кокошка, тя ще бъде на друго мнение по въпроса. Нямам никакво желание да се чувствувам като кокошка сред вълните. Или ако искате, като парий сред богатите парвенюта. Една аристокрация от затлъстели парвенюта, ухаещи на бръснарски салон, за да не вонят на кир. И изпълнени с подозрение, че сте дошли да им отмъкнете портфейла или щерката, което в края на краищата е едно и също.

„Значи все пак отзовал се е на поканата, поне веднаж“, рекох на ума си. И за да прикрия израз на подозрение, отново посегнах към халбата.

— Бедата на някои хора — подхвана пак Мишел — е именно в това: въобразяват си, че красотата се намира в някакъв по-горен свят. Висшия свят. Или небесния рай. А изкуството е да я намираш в тоя свят. Да правиш красив всеки свой ден…

— … Като едно малко бижу — подсказах.

— Да — кимна той. — Като едно малко бижу, което може да бъде хубаво, без непременно да е от чисто злато.

По-късно и с течение на времето успях да установя, че своите малки бижута той ги правеше всъщност по доста банален образец. Работата във фирмата не го обременяваше дотам, че да изпитва тягост, но и свободното му време не бе толкова много, че да скучае. Запълваше деня си по принципа от всичко го малко: партия билярд, чаша кафе в „Савоя“ или „София“, среща с този познат или с онази приятелка, обедният аперитив и следобедното канче вино, холивудският филм или нашумялата пиеса, разходката до парка и назад, консултациите с обущаря или шивача, надзъртането в този или онзи магазин за ризи и вратовръзки и към всички тия дребни удоволствия — голямото удоволствие да се движиш добре облечен и да оперираш виртуозно с елегантните си маниери, призвани между другото и да предпазват костюма ти от излишно измачкване. Колкото до евентуалните празни вечери, те бяха предвидливо застраховани с уюта на удобната ергенска квартира, на грамофона и на книгите от Оскар Уайлд. Само от Оскар Уайлд, Тъй като Боби Савов не бе оставил литературни паметници.

Беше някъде в началото на 1942 — тази мръсна зима, когато фашистите още твърдо вярваха, че Русия им е в кърпа вързана, макар хитлеристките армии да бяха вече понесли първите колосални поражения пред Москва. В една нощ, която съм запомнил най-вече с мразовития вятър, случаят ме сблъска на улицата с приятел, току-що завърнал се от провинцията. Всъщност точната дума е не „завърнал се“, а „избягал“: в родния град бе станал провал и познатият за по-сигурно бе решил да издими към столицата.

— Ще можеш ли да ме прибереш за някой и друг ден у дома си? — запита приятелят, като се загръщаше възможно по-плътно в тънкия си шлифер.

— Изключено. Аз сам не спя в къщи. Скарах се със Стария — отвърнах, като на свой ред се увивах в изтритото си пардесю.

— Е, все пак спиш някъде…

— У брат ми. Но и там е изключено. Той живее при тъста си.

Свихме се зад една тараба, за да избегнем вледеняващите пристъпи на вятъра, и започнахме да обмисляме положението. Подир доста умуване избрах три възможни квартири. И потеглихме в неизвестното.

На две от местата установихме, че познатите ми отсъствуват. Нищо чудно — това също бяха момчета от провинцията и те си бяха заминали за празниците. На третото място пък отказаха да ни приемат. И това не беше чудно. Особено в оная мръсна зима на четирийсет и втора.

Озовахме се отново на улицата, брулени от мразовития вихър, който сякаш си бе втълпил да отмъкне от гърбовете ни мизерните палта. И додето стояхме така в безпътица и потропвахме с нозе върху заледения тротоар, внезапно си спомних за Мишел. Мишел, разбира се, бе загубена кауза. Но загубена или не, това бе последният възможен шанс. И после, аз изпитвах някакво смътно и малко жестоко желание да го поставя на тясно, този поклонник на красотата, който изпадаше в ужас от мисълта, че някой може да му натрапи грижите си.

Вече минаваше полунощ, но когато стигнахме до съответния адрес, установих, че съответният прозорец още свети. Вероятно понеже бе периодът на коледните празници. Или понеже Мишел не можеше да се откъсне от романа на Уайлд и от афоризмите на лорд Хенри.

Домакинът ни прие, надянал тъмносивия си вълнен халат и хладно-учтивото си изражение. Очаквах да се осведоми още тук на прага какво обичаме, а подир туй да затвори тихо вратата под носа ни. Вместо това бяхме въведени в уютната гарсониера и дери почерпени с чаша вермут. Моята смътна надежда, разбира се, бе не гарсониерата, а намиращата се в съседство кухничка, снабдена с тясна кушетка. Изпих, прочее, вермута и дадох гласен израз на надеждата си. Обаче Мишел, както се и боях, възрази:

— На тая кушетка изобщо не може да се спи. Каква кушетка? Това си е обикновена седалка.

Опитах се да го убедя в обратното. Привлякох вниманието му върху мършавото телосложение на приятеля ми. Казах няколко похвални думи за школата на стоицизма. Припомних, че известни хора дори са добили навика да спят върху пирони. Додето накрая, за моя голяма изненада, Мишел капитулира.

— Снощи не постъпи много красиво — забеляза той на другия ден, когато се срещнахме в Кристал. — Трябваше да ме предупредиш.

Бяхме минали отдавна вече на „ти“.

— Съжалявам, но просто нямах друга възможност.

— И втори път недей да ме изненадваш тъй е разни нелегални.

— Той не е нелегален.

— Знам го какъв е. Нали е от моя град.

— И какво? Изгони ли го?

— Е, как ще го изгоня. Би било много грозно… след като веднаж съм го приел…

— А защо го прие?

Той сви рамене:

— Отде да знам защо? Сигурно защото бяхте съвсем премръзнали. Или защото се сетих за една приказка на Уайлд, моя учител.

— Каква приказка?

— Има една приказка за Великана-егоист. Не си ли я чел? Не искам да кажа, че се смятам за великан, обаче не държа и да бъда егоист.

Приятелят ми живя цял месец у Мишел, додето най-сетне успя да си осигури друга квартира. Допусках, че това принудително съжителство доста нарушава обичайното и удобното разписание на поклонника на красотата. Но дори и да бе така, той нито веднаж не изрази недоволство.

По-късно го загубих от очи. Разбрах, че се е настанил на работа в родния си град. И когато наново го срещнах, това стана именно в родния му град и едва след войната.

Бяха ме поканили там за някакъв доклад. И подир доклада между групата местни познати, които ме очакваха на излизане, зърнах Мишел. Стори ми се същият, като някога, сякаш се бяхме разделели вчера, а не преди пет години. Същата елегантно-дискретна външност, същото бледо безучастно лице и същите светли очи, сиви и хладни като зимно море.

Додето разговарях с познатите, той издебна момента, за да ми каже полугласно:

— Ще идем в къщи… Ако не си се ангажирал с някой друг…

Трябва да бе началото на юни. Когато излязохме на улицата, бе още светло и въздухът едва почваше да се разхладява в тоя ужасно топъл и доста прашен град.

— Нали няма да се сърдиш, ако се отбием за малко до редакцията. Само за малко наистина.

— Каква редакция?

— Ами… станах журналист… — промърмори той с известна неловкост, сякаш се налагаше да признае някакво прегрешение.

— Е, значи прав съм бил. Помниш ли, когато те питах дали пишеш?

— Тогава наистина не пишех.

— А откога почна?

— Ами още от Девети. Хвана ме тоя, твоят приятел, нашият приятел, дето живя в къщи. Хвана ме още на Девети.

В редакцията се наложи да установя две неща: че главният редактор бе самият Мишел и че споменатото „за малко“ едва ли щеше да трае малко. Освен дето следваше да се прегледат трите вече вързани страници, но и уводната статия на първа страница трябваше да падне и да бъде заменена с друга.

Разхлаждах се с топлата лимонада от анилинова боя и захарин и бегло го наблюдавах как трака на машината, захапал цигара и леко примижал от струята на дима. Всъщност беше се изменил. Само костюмът беше същият, сиреч един от ония костюми, дето ги носеше преди пет години, сиреч не в първа младост, макар и безупречно чист. Ризата също едва ли бе от най-ново време, както и вратовръзката. Изобщо върху всичко лежеше един лек печат на износване, включително и върху бледото лице, добило едва доловима интонация на загриженост или може би просто загубило израза на безгрижие.

Когато най-сетне наново тръгнахме, вече бе мръкнало и бе позахладяло.

— Щях да забравя виното — сети се Мишел, като стигнахме някакво заведение. — Трябва да вземем вино.

— Че вече нямаш ли домашна библиотека? — запитах, след като свършихме и тая работа.

— За какво ми е? Сам не пия, жени не каня…

— Не каниш жени ли?

— Е, как да каня, като съм женен.

— Прописа, ожени се… Навярно вече имаш и деца?

— Само едно — призна скромно Мишел. — Едно и — на една година. Имам предчувствие обаче, че и следващото няма да закъснее.

Съпругата ни прие радушно, ала нямаше много време да се занимава с нас, тъй като тъкмо променяше бельото на детето. Ако се съди по вида й, тя едва ли бе успяла да завърши гимназията или може би тъкмо сега се готвеше за тая работа. Това не й пречеше да домакинствува с крайна съсредоточеност и сериозност, нещо лесно обяснимо, ако се има предвид, че единствената стая на семейството бе затрупана с мебели, покъщнина и окачено на въженца пране, без да се смята наследникът, който врещеше и се търкаляше гол по леглото.

— Ела, ще идем в кабинета ми… — подкани ме Мишел.

Кабинетът се оказа кухнята, където като в някакъв сюрреалистичен кошмар интимните готварски съдове бяха примесени с респектиращи томове научна литература и до пишещата машина на масата се мъдреше мрежа с кромид лук.

Два часа по-късно или, казано на професионален език, две бутилки по-късно, набързо изпържените пържоли бяха най-сетне изядени, съпругата-гимназистка се оттегли в спалнята, а малкият спря да врещи и ние с Мишел останахме насаме със спомените.

— Премести се на миндера — предложи той. — Там е по-широко. То аслъ в тая кухня какво ли няма…

— Няма я красотата, твоята красота — промърморих, като последвах съвета му. — Ех, Мишел, Мишел!…

— Вярно, прав си — съгласи се домакинът. — Но най-странното е, че дори не се сещам за нея. Така ме е погълнала работата… Отпърво мислех, че ще е само за месец-два, додето се намерят други хора. А после така ме погълна…

— Няма го и Оскар Уайлд — продължих маймунджилъците си, като обхождах с поглед томовете върху насрещната лавица.

— Не може да го няма. Сигурно съм го затрупал някъде. Във всеки случай от години не ми се е мяркал.

— Е, че как така… Настолната книга…

— Настолната книга и без това я знам наизуст.

Той се облегна на стола, пъхна ръце в жилетката, притвори очи и подхвана:

— „Гъст аромат на рози изпълваше ателието на художника, а когато летният ветрец подухваше в градината, полъхът му донасяше през отворената врата ту опияняващия дъх на люляк, ту нежното благоухание от алените цветове на глога.“

„Той затова така ненавижда лошите миризми, защото се е възпитавал от подобни ароматни първообрази“ — мина ми през ума, додето го слушах. Само че кухнята, в която звучаха Уайлдовите фрази, ухаеше уви не на люляк, а на препържено месо.

— Да, научил съм я наизуст настолната книга — промърмори Мишел. — За жалост тя е единственото, което съм научил. А сега на стари години трябва да уча и другото: курсове по история на партията, по диамат, по политическа икономия… Ето, гледай!…

И той посочи с нехаен жест пръснатите навсякъде томове.

Гледах и виждах. Най-вече това бледо, малко уморено лице, с увисналата в ъгъла на устните цигара. Нещо ми липсваше в това лице. Нещо, с което бях свикнал. И трябваше да мине доста време, додето се сетя, че липсващото е позата. Позата на аристократическо безучастие. Заученият израз на хармонично спокойствие.

— Да бях чел каквото и да е, ама каквото и да е, статистически справочници, стари енциклопедии, ръководства по свиневъдство, телефонни указатели, за десет години все щях да науча нещо, което сега да ми влезе в работа… — разсъждаваше гласно Мишел. — А аз изследвах движението на билярдните топки… и проверявах максимите на Боби Савов…

— Това, да правиш от всеки божи ден по едно малко бижу, негово откритие ли е?

— А ти как мислиш?

Той извади от ъгъла на устните си догарящата цигара, за да отвори място на нова. Сетне отново се облегна на стола и пъхна ръце в джобовете на жилетката.

— Бижу… Вятър… Знаеш ли за какво ми напомня тая колекция от бижута?

— За съкровището на инките.

— Напомня ми за един приятел от детските години. Той се мъкнеше лениво с флоберката си из оная гора на хълма, изтягаше се лениво под дърветата и дебнеше лениво дали ще кацне наблизо някоя птичка. И щом птичката кацнеше, оня вдигаше флоберката и я застрелваше, без значение дали това бе врабче, стърчиопашка или славей. Тия птички не му служеха за нищо, даже за ядене. Какво ядене — в тия дребнички, скрити в перушината телца. Но той ги нанизваше на връв и ги окачваше на пояса си и така пременен, гордо крачеше по улицата, за да види цялата махала, че великият ловец се прибира. Живите, мили и хубави птички, както е мил и хубав животът, бяха се превърнали на смачкани окървавени кълбенца, висящи на връвта…

Мишел се наведе напред, облакъти се на масата и вдигна ръце, сякаш се прицелваше:

— Та и аз така: бум! Утрепах и този ден. Бум! Утрепах и следващия. Бум, бум, бум! Отиде й цялата седмица… Бижута, а? Само че — де ги? Къде се стопиха? Какво стана с тях?

— „Кажи ми де е ланшний сняг…“ — рекох да му помогна с един цитат.

— Да, ланшният сняг… Съкровището на инките… А сега тичай по курсове на стари години.

Слушах го и му съчувствувах. Тогава още бях достатъчно самонадеян, за да се сетя, че би следвало да съчувствувам и на себе си. Даже повече на себе си, отколкото на него. Всъщност той бе разрешил проблема си и сега нищо не го заплашваше освен може би курсовете. И сред грижите и шума на редакцията, сред задръстената стая, дето над главата му капеха току-що изпраните пелени, сред забързаната суетня на домакинята-гимназистка и купищата томове, и мрежите зеленчук, и тропането на машината, той бе по своему щастлив. Щом не се сещаше да копнее за щастието, значи бе по своему щастлив. И дори по своему бе стигнал до красотата. Не тая, стерилно чистата и аристократично благоуханната, а онази, живата и човешката, в която понякога дори не е изключено да проникне мирис на яхния и да прозвучи детски плач.