Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Богомил Райнов. Този странен занаят

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Добрина Имова

Издателство „Български писател“, 1978 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Седях на пода в бащиния си кабинет и бършех от прах томовете на долната лавица. Всъщност не бършех праха, а прелиствах томовете. Тук, на долната лавица, се намираха някои от книгите, които най-много обичах да прелиствам. Една от тях се наричаше „Моите модели“ и бе пълна със снимки на голи жени със старовремски фризури и в пози на богини и нимфи. Позите ми изглеждаха красиви, ала телата — не особено. Това бяха повехнали тела на професионални модели, с отпусната плът и тлъстини по тазовете. Но в мъжкия дом, дето растях, тия снимки ми се струваха като изгледи от някаква много далечна и строго запретена територия.

Тук, на долния рафт, бе и разкошният том на „Рубаят“ от Омар Хайам с многоцветните илюстрации на Дълек. Най-много ми харесваше първата илюстрация със синкавобелите кубета на източния град, с глухата тъмна зеленина на султанските градини и с изгряващото слънце, възлизащо иззад моравите планини в образа на хубав младеж. И страшно ми се искаше тоя младеж да съм аз — когато порасна, разбира се — и да мога също тъй леко да плувам из лазура към синкавия, все още потънал в съня си, приказен град:

Стани! Слънцето вече е хвърлило

своя елмаз в чашата на нощта.

И ето, ловецът от изток е уловил султанското минаре

в едно серкме от светлина.

Шкафът с големите томове се намираше в ъгъла до вратата и това ми даваше възможност спокойно да разглеждам книгите, под предлог, че ги чистя от праха. Бюрото на баща ми бе чак в другия край на стаята, до прозореца. И слънцето — не това на Омар Хайам, а бледото зимно софийско слънце — прожектираше сред усойния сумрак на кабинета един голям светъл ромб, в който се открояваше силуетът ма Стария, наведен над работата си, сякаш Стария, подобно на султанското минаре, бе хванат в серкме от светлина.

Баща ми онзи ден рисуваше. На него рисуването му служеше за почивка от писането. И както си рисуваше, по едно време измърмори нещо.

— Какво, татко? — запитах, като побързах да затворя дебелия том.

— Нищо.

— Чух те, че говориш…

— Тъй ли?

Той ми хвърли бегъл поглед, усмихна се леко и добави:

— Сигурно съм си говорил сам на себе си… Като лудите…

Баща ми наново се наведе над рисунката, а аз поставих „Рубаята“ на мястото му, за да извадя следващата книга. Но книгите вече не ме занимаваха и аз поглеждах крадешком към другия кран на стаята, дето сред големил светъл ромб се открояваше приведената фигура на Стария. Усещах безпокойство въпреки шеговития му тон. Страх ме бе, че този човек, който тъй скъпернически говореше с околните, може изведнаж да заговори гласно със себе си. Като лудите.

Вярно е, че и самият аз, още като хлапак, също си приказвах на себе си. Не виждах в това нищо неестествено, стига да си приказваш наум. И трябваше да мине сума време, преди да почна да усещам понякога странния порив да заговоря гласни, за да се чуя по-добре, за да се разбера по-добре, да разгранича по-добре себе си, който говоря и обяснявам, от себе си, който слушам и съдя.

Нямам вече представа откога всъщност е почнал този безкраен глух монолог, затихващ в часовете на работа и действие и наново избликващ в миговете на неподвижност и самота, този монолог, който не само чувам у себе си, но който и виждам, защото тече и се разлива като някакво мудно тесто от думи и картини, думи и картини без връзка или с някаква своя си връзка, която напразно се опитвам да уловя.

Движа се в стаята си, изолирана в тоя час от другите помещения на жилищния кафез с плътните завеси на тишината и нощта. Движа се от стена до стена, сякаш се разхождам, а всъщност бъбря или се вслушвам в бъбренето на мъже и жени, кръстосали някога пътя ми. Движа се в това тясно пространство — десет крачки напред и десет крачки назад, — навивам километрите и се мъча да избягам от това бъбрене, ала то ме следва не само с думи, но и с образи, лица и гримаси и аз се давя сред тях и с оловени стъпки продължавам нататък — десет крачки напред и десет крачки назад, — сякаш стаята се е превърнала в някакъв странен аквариум, из чийто зеленикав сумрак плуват останки от спомени, плува всичко онуй, което отдавна си изхвърлил като непотребно и което си смятал за отдавна забравено.

Понякога си казвам „стига“ и за да бъда по-авторитетен, съм готов дори да извикам гласно „стига“, също като лудите, за да въдворя най-сетне ред в главата си, реда на мълчанието и на отморяващата празнота. Но образите продължават да плуват наоколо и да ме обгръщат в зеленикавия сумрак на тая стая-аквариум и Стария оглежда неразборията върху работната ми маса, говореща за пълна запуснатост, и промърморва „прави каквото искаш“, а аз му казвам, само че наум, „тебе ти е лесно, понеже не знаеш нищо друго освен ръкописите си и книгите“, казвам му го съвсем категорично, само че наум, и си тръгвам, и ние стоим с нея в полутъмния ъгъл на заведението и тя се смее с оня смях, който я обзема винаги след третата чаша, и пита „колко тома продаде, за да ми сервираш това пиршество“, и аз се готвя да отговоря, но разбирам, че вече крача по разровената от бомбите улица, тази черно-бяла улица с черните скелети на изгорелите сгради и белите преспи на снега, и влизам в църквата, дето през разбитите прозорци свири зимният вятър, и приближавам до проснатите върху цимента в дълга редица трупове, и отмахвам един по един чувалите, с които са загърнати, и при третия чувал, не, при четвъртия, третия или четвъртия, какво значение, откривам нейното лице, неестествено бяло и неприятно напудрено от набитата в него вар, и искам отново да го загърна с чувала, но вместо туй продължавам да стоя като треснат и да гледам това бяло лице, сякаш гримирано за маскен бал, нейното лице, вече не засмяно, а странно безизразно. Изглежда, като че е заспала. Също като че е заспала, казвам си, и когато най-сетне я загръщам с чувала, оставям единия му край леко отметнат, за да има тя все пак възможност да диша.

„Стига“, заповядвам си твърдо и поемам още по-решително по пътя си — десет крачки напред и десет крачки назад, — за да избягам от тия натрапчиви призраци, но там, на средата на пътя, сред задименото мъгляво пространство на кръчмата изгрява лицето на Гошо Свинята, кръгло и бяло като месечина, безизразно и безучастно като месечина, и аз го чувам да казва „животът, брат, е една лудница и всеки глупак, озовал се в нея, бърза да стане център на внимание, за да бъде разкъсан и смачкан по реда си, а голямото изкуство е да минеш на пръсти и да се измъкнеш незабелязано, да се измъкнеш в небитието, отдето си дошъл“.

„Стига, махайте се“, нареждам грубо на Гошо Свинята и на всички останали, дето се тътрят подире ми, и те се махат за миг, всички освен старата проститутка, присламчила се, както винаги, на масата ми, за да изпие един малък коняк. Тя бе вече твърде стара, за да упражнява професията, и живееше само от това, да се натрапва на нечия маса, за да изпие за ваша сметка един малък коняк, а по възможност и два, само че втория, в случай че се съгласяхте да го отпуснете, тя го приемаше под формата на сандвич с масло и сирене, защото, както сама казваше, човек трябва да мисли не само за душата, а и за тялото. Тя разправяше с мъртъв безучастен глас патилата си, като понякога учтиво запитваше „не ви ли досаждам?“. Тя вероятно не бе твърде добре с паметта или обичаше да украсява, защото историите й всеки път звучаха по-различно, но патилата в общи линии бяха все същите и тя ги описваше с мъртъв глас, как още като момиче я впримчили в някаква банда, дето с побоища и заплахи минавала от ръка на ръка, и как по-късно, след като не успяла да абортира и родила, била заставена да подхвърли детето си на една скамейка в Люксанбургската градина (не ви ли досаждам?) и как още по-късно била затворена в оня мръсен вертеп за моряци и докери, отдето я пуснали едва когато разходите по поддържане на застарялото тяло започнали да надвишават приходите от експлоатацията му (не ви ли досаждам?).

Досаждаш ми, казвам, и ти, и всички останали. Знам го всичко това, вървете по дявола, оставете ме сам. И понякога те се измитат, не за дълго, разбира се, но тогава ти чуваш собствения си глас, подхванал отново безкрайния глух монолог. Той тече и приижда все тъй, откакто се помня, в размисли, отклонения и картини без връзка, става ту смътен и хаотичен, сякаш се стапя в зелените мътни води на аквариума, ту наново се събира и избистря и аз съвсем ясно чувам думите си по повод на това, което в момента става наоколо, сякаш то не е ясно и без всякакви думи и сякаш аз водя до себе си един слепец, който е пак аз, но на когото всичко трябва да се обяснява, тъкмо понеже е слепец. Това е съвсем глупаво, казвам си понякога, защото ми се струва, че слепците всъщност са двама и те се водят един друг, за да си обясняват един на друг какво виждат.

Това е съвсем глупаво, но монологът продължава да тече и да се разлива като някакво мудно тесто, да се разлива не само в настоящето, а и в бъдещето и понякога поема като водовъртеж около една мисъл за туй, какво би могло да стане и какво би било добре да стане, върти се около тая натрапчива мисъл, проектира я наново и наново, и наново и наново я дообработва, за да я направи по-бляскава и привлекателна, но колкото по-дълго боксува върху нея, толкова повече я изхабява и тя помръква и гасне, додето съвсем се изличи и излезе от обращение, за да бъде заменена от друга, която също ще отиде по реда си в купчината на тия избелели снимки, снимки не на станали неща, а на неща, които би следвало да станат, но които, разбира се, никога няма да станат, снимки на неродени дела и събития.

Поговорката гласи, че да искаш, значи да можеш и много хора са убедени, че първото или единствено условие, за да получат нещо, е да го желаят силно, ама наистина много силно, като че ли желанието е някакъв магнит, който властно привлича желаното. Може и наистина да е тъй, само че не за мене. Забелязал съм, че колкото повече желая нещо, толкова повече то се отдалечава от мене, сякаш желанието ми го отблъсква. А когато не го желаеш, не е изключено то просто да се натика в ръцете ти. Обаче каква полза, след като наистина не го желаеш.

А ето че с течение на годините мислите за желаното все повече глъхнат и монологът ми поен все по-малко картини за туй, което бих искал да се случи, защото ми остава все по-малко време, през което нещо би могло да се случи, и аз все повече се улавям, че размислям не за желаното, а за причината то да остане докрай непостигнато и се взирам назад, и обхождам календара на миналото, преобръщам ненужни неща и се ровя в забравени работи, и търся грешката.

Грешка няма, казвам си понякога за успокоение Животът е неизбежно износване. Почваш с една мечта, за да свършиш с едно разочарование. И колкото по-голяма е мечтата ти, толкова по-голямо с разочарованието. Животът не се строи спокойно разсъдливо и планомерно, както се строи сграда По-точно строи се като тия сгради, дето се започват с оскъден сиромашки материал, понеже друг не с налице, и се издигат с помощта на това, което с подръка, и нерядко представляват един мизерен кърпеж или просто остават недостроени. Утешавай се прочее с тая жалка барака, дето сам си я скърпил, и мирясвай. Грешка няма.

Но знам, че грешка има. Макар че може би не е ограничена в един ден и съсредоточена в едно действие. Макар че едва ли е от тия, фаталните и еднократните, а по-скоро от онези, другите, коварните и неуловимите, представляващи не внезапен провал, а дълга нишка от дребни грешчици, всяка от които е тъй незначителна и тривиална, че изглежда невинна проява на човешкото несъвършенство.

Грешка има. Щом пътят е изминат, а целта не е постигната, значи грешка има. И както сега пристъпвам с оловени нозе в тясното пространство на стаята, така цял живот съм се движил бавно и тромаво в пределите на избраното поприще. И нито веднаж не съм успял — подобно на оня младеж от книгата — да заплувам високо и волно из лазура към синкавия приказен град освен само насън. Летял съм, да, но насън. А наяве съм пристъпял тежко с оловени нозе и съм се препъвал, и съм падал, за да поема отново неохотно и неловко, без да знам всъщност дали крача наистина, или само безсмислено тъпча на място.

Грешка има. И аз се извръщам назад и ги виждам всички тия прахосани дни, виждам ги безцелно пропилените дни, мъртвите дни на моя живот. Не играй на трагедии, бъбре слепецът до мен, тоя, дето също е аз, тоя, другият аз, моят вечен събеседник и враг. Не играй на трагедии, нали всяка продукция има своя процент от допустим брак. Хигиената на труда предполага и малко почивка. Колко са тия, дето цял живот са работили. Ако не пиеш, ще играеш карти; ако не тичаш по жени, ще ходиш на риба; ще обикаляш по гости, ще крещиш по игрищата, ще събираш марки, ще отегчаваш познатите си с древни вицове, знам ли още какво, но ще правиш все нещо, което е нищо, ще наливаш от пусто в празно, ще замърсяваш околната среда с непотребни вещи, безполезни действия и излишни думи.

Но аз продължавам да се взирам назад към всички тия прахосани дни, мъртвите дни на моя живот. Може би някога, сред тях и до тях, съм ги приемал като невинна лудория, като хлапашко бягство от училище. Ала сега те немеят в далечината като сиви и грозни скали сред пустинната равнина. Неприветен пейзаж.

Има и друго, подсеща ме окуражително слепецът до мен, като че ли той, слепецът, може да вижда по-ясно от мен. Другото, това са хилави насаждения край грозните голи скали, хилави насаждения с крехка зеленина или е ръждиви сгърчени вейки, понеже не са се хванали. Оскъдна растителност.

Само това липсваше — да я няма и нея. И в мига преди да си тръгнеш, да обърнеш очи и да видиш, додето ти погледът стига, само сиви и голи скали, само скръбна и безплодна пустиня от грозни дела. А какво по-грозно от един убит и захвърлен край пътя божи ден.

* * *

Безистенът се намираше в една уличка край площад Света Неделя и трябваше да стигнеш до дъното му, за да откриеш кръчмата — многолюдна и задимена. Когато прониквах в тесния улей на тоя забутан, тъмен безистен и влизах в гъстата тютюнева мъгла на помещението, имах чувството, че попадам в преизподня, и обикновено се пазех да надниквам тук, както човек се пази от всяка преизподня. И ако се случеше все пак да се отбия, то беше в някоя от тия мрачни утрини, когато започваш деня с непреодолимото желание да не го започваш, да изчезнеш, да потънеш нейде до дяволите, да се самоизличиш.

Масата на компанията бе в най-далечния ъгъл на кръчмата. Не съществуваше никакъв риск тук да се настанят чужди хора, защото Постоянното присъствие заемаше масата още рано заранта. А некоронован шеф на Постоянното присъствие бе Гошо Свинята.

Преди години — вероятно доста години — Гошо бе пристигнал в столицата от провинциалното градче, изпроводен от възрастния си баща, който жадуваше поне най-малкият му син да стане образован човек. Гошо бе записал право, заверяваше по различни начини семестрите и веднъж месечно поддържаше писмена връзка с родния си дом: „Вие как сте? Аз съм добре. Уча усилено. Прати пари!“ Именно поради усилено учене той не успяваше дори през лятото да се прибере в къщи. Най-сетне, обезпокоен от двугодишното му отсъствие, бащата се бе принудил сам да дойде в София и да провери в университета за успехите на сина си. Те се оказаха не съвсем блестящи, и по-точно свеждаха се до няколко двойки.

— Изпитът, тате, е като рибарлъка — опитваше се да успокои Гошо опечаления си родител. — Хвърлиш серкмето, пък я хванеш риба, я не хванеш.

— Ами че тя, синко, ако върви все така…

— Е, няма да върви все така. И на мен ще ми проработи късметът — що са дни, занапред са — отвръщаше оптимистично студентът.

Бащата се завърна в градеца, а Гошо продължи да се бори самоотвержено с малшанса и веднаж месечно да дава своя принос към епистоларната проза: „Вие как сте? Аз съм добре. Прати пари!“

Но дори изпитите да бяха като рибарлъка, за Гошо вече не съществуваше никакъв риск да хване нещо, даже и двойка, тъй като окончателно бе престанал да се явява на изпити. Той вече бе добил точна представа за житейското си призвание и окончателно се бе преселил в кръчмата.

— Тате, чуден човек си ти — говореше Гошо, когато баща му подир няколко години отново се реши да го споходи. — Не разбирам защо се кахъриш… Завършил съм семестриално вече не веднаж, а два пъти, така че като му дойде времето, ще получа две дипломи. Всяко зло за добро бе, тате!

Той вече бе престанал и да презаписва, защото презаписването, това бяха няколкостотин лева, хвърлени на вятъра. Само акуратно издаваше традиционните комюникета: „Аз съм добре. Прати пари!“ Издаваше ги, додето старият умря и вече нямаше кой да финансира образователната операция.

Би следвало да се очаква, че това ще бъде и краят на образователната операция, още повече Гошо отдавна бе усвоил всичко, което би могло да се усвои в сферата на алкохола — денонощните бдения, пиенето в компания и без компания, с мезе и без мезе, с пари и без пари. Но тъкмо понеже бе овладял и тая последна дисциплина, той успя, и то за дълги години, да продължи научната си кариера без всякаква подкрепа от страна на осиротялото семейство.

Похватът му бе пределно прост, като всяка велика находка — от банята на Архимед до Колумбовото яйце. Установил, че собственият му джоб е окончателно и напълно празен, Гошо бе осенен от идеята, че би могъл да употреби като работен инструмент нечий друг джоб, възможно по-добре натъпкан с банкноти. Не искам да кажа, че бе станал джебчия — той бе твърде артистична натура, за да падне до такова ниво, — а че бе почнал да използува собственото си обаяние, съчетано с обаянието на алкохола, за да привлича меценати, готови да подпомогнат научните му занимания.

Оттук нататък различните периоди в кариерата на Гошо Свинята биха могли да се обозначат с имената на различните му меценати, нещо, което значително би облекчило биографите му. Но от всички тия периоди най-плодоносно си остана времето на „Кораба на изкуствата“.

Някакъв човечец, случаен познат на вечния студент, ненадейно бе получил голямо наследство. Това бе подтикнало Гошо да установи по-тесни връзки с познатия, с едничката цел да му бъде полезен. Така в компанията се бе появил един нов член.

— Работата не е в парите сами по себе си, кой днеска няма пари — говореше Гошо. — Работата е те да се използуват за нещо благородно, нещо такова, дето ще съхрани името ти в Златната книга на Историята.

Присъствуващите в един глас се съгласяваха, че именно Златната книга е важна, а не самото злато. И на богатия наследник не оставаше нищо друго, освен да се присъедини към общото мнение. Но след като студентът в продължение на няколко спевки бе засягал темата за Златната книга, човечецът се бе осмелил да полюбопитствува каква е паролата, за да влезеш в Историята.

— Е, че тук именно е майсторлъкът — бе отвърнал Гошо. — Богати хора — много, но идеите са кът! И затова колко са тия, дето човечеството ги помни? От Наполеон, та чак до Ал Капоне — ни жива душа, празно място! Пък и тия двамата, едни ги величаят, други ги псуват… Защо? Защото въпросът не е да облагодетелствуваш една държава или една банда, а да бъдеш полезен на цялото човечество. Тогава името ти ще го запишат в Златната книга ей с такива букви, за да остане в паметта на хората чак до края на вековете.

Присъствуващите, включително и богатият наследник, бяха принудени да се съгласят, че само при такива условия можеш да влезеш в Златната книга. Но въпросът за паролата бе продължил да остава висящ, поне до мига, в който Гошо Свинята не бе благоволил да признае:

— Абе имам аз една идея… Идея за милиони, между нас казано, ама смееш ли да я споделиш с някого в тоя меркантилен свят… Веднага ще я изкористят и превърнат в източник на печалби…

Тая бележка, особено с последната си част, бе изострила, естествено, вниманието на аудиторията.

— Е, добре де, няма какво да се страхуваш! На тая маса не седят търгаши! — бе възразил един от присъствуващите.

Все още в плен на страховете си, Гошо бе огледал колебливо компанията и погледът му бе спрял върху лицето на наследника. Това именно честно и умно лице, напрегнато от внимание, му бе вдъхнало сили да пребори съмненията си и да сподели великата идея.

Идеята, като всяка епохална находка — от банята на Архимед до Колумбовото яйце, бе пределно проста.

— За да решиш коя да е задача — бе казал Гошо в тоя паметен ден, — нужна е логика. Университетът може да не ми е дал друго, но ми е дал логика с лопата да я ринеш. За да станеш благодетел на човечеството, трябва първо да разбереш какво му липсва на това човечество. Хляб ли? Вятър! Колкото повече им тъпчеш стомасите, толкова повече се овълчват и оскотяват. Не хляб, а красота им трябва на хората. „Красотата ще спаси света“, това още Достоевски го е казал. А къде се намира красотата?

— Ей тук, на дъното на шишето — позволил си бе да забележи един от присъствуващите.

— Вярно, само че тук, на дъното на шишето, тя е в сурово състояние. А в най-чистия си вид, в своята квинтесенция красотата се намира в изкуството.

Подир това теоретично встъпление Гошо Свинята бе минал и към конкретния проект. Работата бе съвсем лесна и единствено трудното — да се сетиш за нея — бе вече извършено от Гошо. Трябваше чисто и просто да се построи един луксозен и голям кораб, дето щяха да се уредят изложбени, концертни, прожекционни, библиотечни и други подобни зали. Приютил в каютите си видни хора на изкуството от двата пола и най-вече млади дарования, що се отнася до нежния пол, корабът щеше да плава от пристанище на пристанище, за да пръска по света благодатните семена на красотата. Тук щяха да си дават среща таланти от всички континенти, да обсъждат проблемите на изкуството, да радват с блестящите си прояви една отзивчива и благодарна публика. Естествено, този кораб трябваше да се ръководи от някого и това също не бе маловажен проблем, тъй като сам Гошо Свинята не желаеше да се нагърбва с подобна роля.

— Но как? Че нали идеята е твоя? — бе възкликнал някой от присъствуващите.

— Моя е. Само че идеята е едно, а реализацията — друго. Да седя в тоя луксозен кабинет, да общувам с млади артистки и световни знаменитости, това, братко, не ми е по силите.

— Тогава ти попе трябва да посочиш човека…

— Е, това, виж, може да стане, като му дойде времето…

Възползувам от настъпилата пауза, наследникът се бе осмелил да забележи, че построяването на подобен кораб ще изисква много пари.

— Пари… Пари има колкото щеш — бе отвърнал нехайно студентът. — Парите не са проблем. По-труден е проблемът за ръководителя. Трябва ни самоотвержен човек.

И понеже наследникът бе продължил да любопитствува по въпроса за парите, Гошо все тъй нехайно бе благоволил да поясни:

— За това няма какво да се кахърим. Проста работа: ще пуснем подписка. Че само у нас да я пуснем и само по левче да дадат хората, това вече прави осем милиона. Ами тия, дето ще се отзоват с по-едри суми? Ами доларите, дето ще потекат от чужбина? Нали ви казвам: парите не са проблем. Пари колкото щеш. По-важно е да решим кого да сложим начело.

— Ами тогава да решаваме, кво ще протакаме — бе се обадил някой от присъствуващите.

Настъпил бе моментът Гошо повторно да се преборва с колебанията си. Той отново бе огледал изпитателно компанията и погледът му отново бе спрял върху същото онуй честно и умно лице.

— Той ще е! — отсякъл бе студентът сред напрегнатата тишина.

И всички останали тутакси бяха потвърдили, че само той трябва да бъде и никой друг. Подир което богатият наследник, зачервен и заекващ от вълнение, се бе видял принуден да признае, че не владее езици.

— Езици! Глупости! — отвърнал бе за негово голямо облекчение Гошо. — А преводачите за какво са? Нали и те трябва да живеят.

Естествено, историческото решение бе завършило с подходяща почерпка с времетраене чак до зори. И, естествено, тая почерпка бе всъщност не завършек, а само начало, понеже бе последвана от много други, от десетки други, чак до пълното и окончателно пропиване на наследството.

Бяха го почти подлудили бедния човечец. И насън и наяве той се виждаше вече застанал начело на епохалния „Кораб на изкуствата“. Виждаше се в снежнобяла, украсена със златни лампази, комендантска униформа как стои царствено на капитанския мостик или се изтяга в креслото на луксозния кабинет, заобиколен от филмови красавици, меценати-милиардери и потомствени графове. А в същото време Гошо Свинята се изтягаше лениво до него край обляната от вино кръчмарска маса и небрежно напомняше, че отново е нужна една незначителна сума. Разбира се, никой не искаше от наследника да строи цял кораб. За кораба пари колкото щеш. Но всеки ден изникваха разни смешно дребни разходи — трябваше да се печатат формуляри за подписката, да се изпращат стотици писма, да се поръчват бланки, да се дават тук-там дребни подкупи, за да се осигури благосклонността на властите.

Заслепен от сияйните видения, обсебили завинаги слабия му мозък, наследникът през ден, през два теглеше пари от банката и даваше, каквото бе нужно. А нужно бе доста. Да не повярваш просто колко пари отиваха за нищо и никакви канцеларски дреболии. Без да говорим, че постоянните делови заседания в кръчмата, траещи от тъмно до тъмно, също взимаха своето, защото поради сложността на задачите. Постоянното присъствие бе неимоверно нараснало и защото при такива сложни задачи какво ще вземеш да издребняваш за виното и цигарите.

Трябва да бе минало доста време и да бяха изтекли доста пари, когато една заран при поредното отбиване в банката човечецът бе установил, че наследството му се е преполовило, и внезапно се бе събудил. По-точно събудил се бе наполовина, в смисъл, че слабоумието му бе влязло в конфликт със скъперничеството. От тоя ден той бе почнал да проявява неприятна подозрителност и да откланя поканите за плащане на една или друга сметка.

Това принуди Гошо Свинята да извади най-тежкия си коз. Само две седмици по-късно по централните столични будки се появи ново издание: „Корабът на изкуствата. Брой единствен.“

Вестникът съдържаше статии от хора, минаващи за именити, и редица информативни материали за епохалното начинание, в които името на богатия наследник неведнаж се споменаваше, набрано е тлъсти букви. За наследника това бе психически шок, превъзхождащ дори шока на паметния му избор. Силата на печатното слово. Хипнозата на вестникарския текст. Мечтата придобиваше реални и зрими очертания. „Корабът на изкуствата“ тържествено влизаше в живота. А името на неговия скромен ръководител се открояваше на всяка страница в гармонд получер. Бедният човечец дотича в кръчмата и в пристъп на горчиво разкаяние се хвърли в обятията на студента.

— Добре, добре — промърмори Гошо Свинята, който не беше любител на излишните нежности. — Да забравим станалото. Чака ни работа. На големия кораб предстои голямо плаване!

И като първа стъпка към далечния рейс той връчи на наследника сметката за току-що публикувания брой.

Събитията оттук нататък се бяха развили с шеметна бързина. Вече нямаше място за скъперничество и подозрителност. Начинанието бе документирано черно на бяло пред цялата световна общественост и вестникът триумфално се развяваше по будките, поне додето не бе прибран за претопяване. А наследникът плащаше и плащаше, защото нещата не търпяха отлагане и на големия кораб предстоеше голямо плаване.

Запознах се с Гошо Свинята в началото на неговия упадък. Корабът на изкуствата бе отплавал окончателно в миналото. И поредният меценат не бе богат наследник, а дребен търговец от вехтошарския пазар. Но студентът бе преживял достатъчно обрати на съдбата, за да се тревожи от настъпилата стагнация. Всъщност не знам дали изобщо съществуваше такова нещо, което би могло да го разтревожи. При положение, че алкохолът неизбежно уврежда нервите, Гошо или трябваше да бъде обявен за въздържател, или за човек, лишен от нерви.

Той седеше безстрастен и невъзмутим като някакво азиатско божество в тъмния ъгъл на заведението и пълното му кръгло лице се открояваше като бледа болнава луна сред мрака на алкохолната нощ. Всъщност не бе нощ, а заран, обаче дали бе нощ, или заран, това трудно би могло да се разбере в дъното на тоя безистен и в дъното на тая мрачна кръчма, едва-едва осветена от няколко мъждиви, оплюти от мухите крушки.

От едната страна на студента седеше вехтошарят, облечен в измачкана тужурка и противопоставящ на Гошовата бяла месечина своето зачервено от алкохола лице, увенчано с нечисти ръждиви коси. От другата страна се бе настанил някакъв безличен тип от рода на тия, които участвуват в коя да е компания само като бройка. Четвъртият събеседник бях аз.

Всъщност тук рядко се беседваше. Консумираше се. Консумираше се бавно и мълчаливо. Приказките само уморяваха и отдавна бяха изприказвани и какъв смисъл да си мориш мозъка и да си хабиш слюнката, освен ако моментът налагаше да хванеш някой балама. Аз едничък дрънках, когато се случеше понякога да се отбия тук, и вероятно именно с туй си бях спечелил симпатиите на Гошо Свинята. За него навярно съм бил наивен младок — а кой не обича младоците, — безплатна грамофонна плоча, водопад от ефектни фрази, с част от които зареждаше изчерпания си акумулатор, както аз зареждах моя от книгите.

Той ме слушаше със сянка на благосклонност, хванал в една ръка чашата, докато в другата вечната цигара бавно кадеше пълните му къси пръсти. Слушаше, а понякога лениво поклащаше глава и пускаше в ход някой от дежурните си лафове:

— Животът, брат, е една лудница и ти, едва озовал се в нея, бързаш да блеснеш, да станеш център на внимание… Е, и какво като блеснеш? Ще наскочат отгоре ти и ще те смачкат. Голямото изкуство, брат, е да минеш на пръсти през лудницата и да се измъкнеш незабелязано. Да се измъкнеш и да изчезнеш. Нищо повече.

Броят на дежурните му лафове бе доста ограничен, ала тоя последният, не беше, струва ми се, само дежурен лаф. Гошо и приятелите му тъкмо това и правеха: притаили се бяха, за да минат незабелязано, или по-точно, за да мине животът край тях, да мине и да се изниже, без да ги усети. Притаили се бяха в най-забутаното място, на дъното на тоя мрачен безистен и в най-тъмния ъгъл на тая мръсна кръчма, възможно по-далеч от всичко, което ставаше навън, от събитията, промените, грижите, от слънцето и дъждовете, от деня и нощта, възможно по-далеч, тук, на дъното, и в най-тъмния ъгъл.

Рефлексът ми бе познат. Понякога, когато се събуждах след преливане и целият живот ми бе черен, и мисълта да го започвам отново ме изпълваше с отвращение и боязън, аз също тъй се опитвах да потъна възможно по-дълбоко в завивките и се загръщах през глава с юргана и се мъчех да не мисля за нищо, и копнеех да изчезна, да се стопя, да се излича.

Рефлексът на човека-пашкул. Носталгията към изначалното време в майчината утроба, дето, кротичко свит, си лежал, предпазен от мразовития повей на живота. Отпърво мислех, че това е органичната неприспособимост на някои хора към тоя неприветен свят. После разбрах, че е просто депресивно състояние, породено от алкохола. Но депресивно състояние или индивидуална черта, то бе началото на края, отказът от борбата, изхвръкването от ринга, горната точка на стръмния диагонал, по който се сгромолясваш в бездната.

Някои стигаха до сгромолясването не без съпротива. Един от бившите приятели на Гошо бе напуснал компанията, за да започне нов живот. За разлика от Гошо той бе имал упорството или късмета да завърши университета и да стане гимназиален учител. Времето му бе разделено между пиянски провали и пориви към нов живот. Сменяше града и започваше нов живот. Преместваше се в друга квартира и започваше нов живот. Скарваше се с компанията, купуваше си костюм, прочиташе някоя книга и започваше нов живот. Новият живот, естествено, означаваше, на първо място, пълен отказ от пиенето. Това бе наистина суров режим, който траеше от три до пет дни. Но гласът на житейската мъдрост навреме се обаждаше, за да внуши на учителя, че да бъдеш порядъчен човек, не означава непременно да се самоизтезаваш и да страниш като дивак от хората. С това започваше един нов период — преходният. През следващите няколко дни познатият вече се явяваше в това или онова заведение и за да покаже, че не се бои от риска да стане роб на една презряна страст, изпиваше по някоя и друга чаша. Третият период настъпваше съвсем неусетно и нерядко още от самото начало експлодираше в скандал.

По време на някоя от порядъчните и невинни почерпки познатият от чиста човешка разсеяност преставаше да брои чашите и влизаше в неизбежния запой. Наливаше се през целия ден. И додето бягаше от лапите на това бодлеровско чудовище — скуката, минаваше от заведение в заведение, та целият град да го види. Нощта протичаше в същия дух с тая единствена разлика, че вместо кръчми се сменяха квартири. Ала на заранта, колкото и да бе пиян, той дочуваше, макар и малко смътно, гласа на съвестта и се сещаше за учителското си призвание. И ето го че цъфваше в гимназията с гордо вирната на една страна глава и необичайно вдървен, за да не издаде състоянието си пред тия еснафи. Влизаше решително в клас — това понякога не бе точно класът, в който би следвало да влезе — и започваше да говори, макар и не винаги в пряка връзка с учебния материал. Говореше на свободни теми, пренебрегвайки строгите рамки на академичния стил, и бащински съветваше момчетата да не вярват на туй, дето разни серсеми им го преподават.

Обикновено още преди втория час директорът го изпращаше в къщи да си поспи. А на следния ден се постараваше да му внуши, че не е зле да избърза и сам да си подаде оставката. Познатият бе достатъчно горд, за да се противи. Подписваше каквото трябва, съобщаваше без заобикалки на директора личното си мнение за него и за останалите серсеми в гимназията, подир което наново потъваше в тоя толкова прибързано прекъснат запой. Потъваше безнадеждно и сякаш завинаги, но след седмица или две пак изплуваше на повърхността като тапа, за да започне поредния си нов живот.

По едно време бе получил назначение в София, в същата оная гимназия-затвор, която тъй ненавиждах и от която две години по-рано бях успял да се отърва. Наел си бе удобна квартира, облякъл се бе ако не елегантно, то поне прилично и при движението си из града заобикаляше опасните места, дето се въртяха разни стари познати и пропаднали типове.

Месец или два по-късно една заран го срещнах на Мария Луиза. Бе в доста повишено състояние на духа. Толкова повишено, че стъпваше като в паници.

— Ела, братче! — провикна се той, като ме прегърна свойски. — Ела да ти покажа какво райско кътче съм открил! Ама истинско райско кътче… и какво вино!… Напускам квартирата, зарязвам всичко и се преселвам окончателно и завинаги тук!

Райското кътче се оказа една мръсна кръчма нейде на Пиротска, отвъд Женския пазар. Заведението, изпълнено с подозрителни типове, вонеше на прокиснало вино и загоряла яхния.

— Ей, хазяин! — изрева учителят, като седнахме край една свободна маса. — Дай едно шише от еликсира!

Околните ни хвърлиха по някой презрителен поглед, сетне отново потънаха в разговорите си. Кръчмарят, чието тлъсто лице изразяваше в най-добрия случай добродушна подигравка, донесе шишето. Питието се оказа точно от това посредствено качество, което ще ти сервират във всяка подобна мръсна дупка.

— А? Кажи де! Какъв еликсир, а? — извика познатият, като отпи от виното. — Наех си стая на горния етаж само зарад тоя еликсир. Тук ще си живея, само тук, и ще си пия еликсира!…

И още не изпили килото, той ме задърпа към стълбата, да ми покаже новото жилище. Изкачих се неохотно, за да видя тъкмо туй, което и бях очаквал: една мизерна стаичка два на три, по чиито олющени стени влагата бе изписала нечистите си орнаменти, продънен железен креват, заметнат с парцалена черга, и дървена маса, върху която се кипреха две полупразни шишета вино.

— Тук си ми носят от еликсира — поясни познатият. — Лежиш си, пиеш си и за нищо не те е грижа…

— Ти акъл имаш ли, бе? — не се стърпях. — Ще зарежеш хубавата си квартира, за да се напъхаш в тоя мръсен килер!

— Ти нищо не разбираш — възрази учителят, като с несигурни стъпки отново ме поведе назад. — Да се върнеш към простия живот… към основното и насъщното: хляба и виното… също както в евангелието… Да се върнеш към тия сърдечни хора!…

Той бе застанал на стълбата и така замахна към вътрешността на кръчмата, че едва не се строполи при тия сърдечни хора, които отново ни изгледаха презрително, преди да продължат приказката си.

— А гимназията? — запитах, след като успях да го дотътря до масата.

— Каква гимназия, бе — извика учителят с негодувание. — Край на всичко! Зарязвам всичко! Изчезвам от света!…

И неспособен повече да сподавя вълнението си, той стана и изрева към околните:

— Приятели… братя!… Чуйте ме: назад — към примитива!…

Дали защото не разбираха какво значи „примитив“, или защото съзнаваха, че по-назад оттук няма накъде, но околните пияници не благоволиха да обърнат внимание на тоя патетичен рев. И само кръчмарят промърмори бащински:

— Ей, даскале!… По-спокойно там…

Назад — към примитива… Изчезвам от света… Това бе все тоя рефлекс на човека-пашкул: да се изолираш, да се затвориш, да потънеш възможно по-дълбоко, ако ще и завинаги. Разбира се, подир края на запоя познатият отново изплува като тапа на повърхността и само смени работното си място. Но имаше мнозина други, които не успяваха да изплуват.

Кръчмата на Пиротска и оная в безистена бяха бърлоги от дъното на бездната. Ала те не бяха единствените. Друга подобна бърлога, наричана „Моргата“, се намираше до халите. Викаха й така заради непоносимия задух, който цареше в помещението, а също и затуй, че редовните й клиенти трудно биха могли да разчитат на дълголетие. Влизащият за първи път тук изпитваше лесно обяснима тръпка на стъписване. Заведението, лишено от вентилация, бе удавено в гъста тютюнева мъгла, стелеща се в сивосинкави облаци като отровен газ. Светлината се процеждаше единствено от малък джамлък на тавана, като лъч на прожектор, проникващ едва-едва през пластовете пушек. Обширната зала тънеше в полумрак и кънтеше от гласове, като чакалня на гара или публична баня. На всичко отгоре зимно време тук бе ужасно студено. Липсваше отопление, а подът бе постлан с каменни плочи и хората седяха край масите с балтони и шапки. Но задухата, студът и полумракът не пречеха заведението да бъде пълно и дори препълнено, особено по обяд.

Компанията, заради която понякога се отбивах тук, бе оглавявана от Талей, едър здравеняк с пословична вместимост, поне що се отнася до алкохола. По неписана традиция всяка кръчмарска компания си имаше свой неофициален, ала съвсем реален главатар. Компаниите бяха различни, главатарите също, но принципът бе неизменен: главатарят следваше да бъде човек с авторитет, а това означаваше между другото и да държи на пиене повече от останалите. В кръчмата в безистена управляваше Гошо Свинята, в „Трявна“ — Замбо, в „Шевка“ — Ламар, а в „Моргата“ — Талей. Но ако тия различни главатари се съберяха някой ден на общо състезание, сигурен бях, че Талей ще ги натика всичките в малкото си джобче.

На масата на Талей нямаше излишни приказки, пък и доколкото ги имаше, те не се свеждаха до сентенции за смисъла на живота. Това бяха обикновени и делови хора, без особен вкус към артистичната бохемщина. И един от тях, винаги когато влизах, подхвърляше:

— Ние не можем да пишем стихове. Можем най-многото да се напием…

Репликата биваше посрещана с одобрително ръмжене от останалите, убедени, че напиването е най-висшата форма на художествена дейност и във всеки случай далеч по-полезна от стиховете.

Талей като повечето мъжаги с могъща физика бе добряк по душа и винаги ме посрещаше с отворени обятия въпреки опасенията, че ако съм на градус, мога да забия в някоя сериозна тема и да наскучая на всички. Тук не се умуваше, а се пиеше сериозно и без излишно разтакане, тъй че речеш ли да следваш общия ритъм, подир час-два можеха да те изнесат на тарга.

Тия бърлоги на дъното на бездната бяха мрачни, понякога дори ужасяващи, но не знам защо се отбивах по-често в тях, отколкото в артистичните заведения като „Луката“, „Палма“, „Хъшове“ и тям подобни. Може би защото в артистичните заведения част от клиентите се събираха не да пият, а да правят впечатление. Това бе една друга разновидност на кръчмарската фауна — хората, дето умираха да правят впечатление. Ще изпие една ракия или едно вино, но през това време ще размени три дузини поздрави и усмивки с познати и полупознати, ще надрънка цял куп приказки, чийто дълбок и едничък смисъл е „вижте ме кой съм“, ще кокетира с това, как небрежно кръстосва крака, как държи цигарето, как вдига чашата и как бляска с пръстена си на слънцето. Ония в бърлогите бяха може би на не твърде високо духовно ниво, но поне не го криеха.

Изобщо София по онова време бе пълна с кръчми и градът си имаше своя кръчмарска география, като се почне от заведенията за богата клиентела от рода на „Елит“, за да се мине към по-домашните, също прочути пивници, като Дългата или Широка механа, и се свърши с бърлогите на дъното, тия вече споменатите и редица други из Подуяне, по Гробарска или към гарата, носещи различни названия и известни само на хамалите и каруцарите от околността. Пътем казано, някои от тия названия отразяваха доста странна находчивост и аз си спомням, че в Търново се срещнахме със Светослав Минков в една пивница, увенчана, кой знае защо, с фирмата „Средно образование“.

Моят личен кръчмарски опит бе започнал тъкмо в подобна мизерна дупка от най-долен ранг, намираща се на Раковски, и над чиято врата липсваше дори табела, така че ние я наричахме „Нова България“, понеже все пак трябваше да я наричаме някак си. Предполагам, че бяхме се спрели на това заведение главно защото бе на две крачки от квартирата на Сашо Вутов и защото шишенцето ракия тук бе с един лев по-евтино, отколкото в централните кръчми.

— Това не е ракия, това е боклук — би казал навярно споменатият Славчо Минков, който бе твърде придирчив спрямо качеството на напитките.

Ние обаче не бяхме придирчиви и аз докрай не успях да обикна алкохола заради вкусовите му качества и когато го консумирах, едва сдържах гримасата на неудоволствие и, между нас казано, винаги бих предпочел да изпия една студена лимонада, ала бедата бе там, че лимонадата не напиваше. И може би тъкмо туй, че виното не се превърна за мене в лакомство, а си остана наркотик, ми помогна да го напусна, преди да бях навършил тридесетте.

И тъй ние се отбивахме в „Нова България“ със Сашо и още двама други приятели, в случай, разбира се, че разполагахме поне с една десетолевка на човек, понеже в едри линии една десетолевка ни оправяше: пет шишенца гроздова и се озоваваш в сферата на безтегловността.

Сега вече, подир толкова години, не съм в състояние дори да си спомня как и защо се бях озовал за пръв път в кръчмата. Това бе просто инцидент, като всички тия, дребни на пръв поглед и трудно обясними инциденти на всекидневието. Все едно, че си хлътнал в трап или си се спънал в камък, просто защото не си си отварял очите. Все едно, че си хванал прилепчива болест тъкмо понеже си бил убеден, че тя е прилепчива за другите, но не и за тебе.

Маймунщина или бабаитлък, отвращение пред житейската проза или наивна жажда за компенсация, литературни бохемски влияния или стремеж към зле разбрана романтика, чувство на солидарност с глупците като тебе или неприязън към еснафското благоприличие на възрастните — какво значение. Когато човек има безволието да хлътне, причини винаги ще се намерят и да се ровиш в тия причини, това неизбежно създава впечатлението, че си търсиш оправдания.

Всъщност „Нова България“ бе само началото, а продължението се наричаше „Трявна“, дето от заран до късна нощ заседаваше компанията на Замбо. Заседаваше пред пълни шишета, а в случай че шишетата бяха празни — пред проблема как да бъдат напълнени.

Ако групата на Гошо Свинята бе пример за депресивното състояние на хроническата интоксикация, то групата на Замбо илюстрираше приповдигнатото състояние на по-ранния стадий — острата интоксикация. Тук, поне в първите години, хората мразеха да мълчат и дори бе трудно да вземеш думата, избухваха пререкания, декламираха се стихове, пееха се песни, а понякога се водеше и бой с някоя съседна маса. Относителното и съвсем временно затишие се възцаряваше само когато оркестърът подхващаше някоя руска мелодия.

Тук, поне в първите години, атмосферата напомняше повече на литературен кръжок, отколкото на гуляйджийско сборище. Замбо четеше с бърз нетърпелив глас своите разкази-монолози, надраскани с химически молив върху листи за заявление. Или Сашо Вутов декламираше, притворил очи, сякаш за да се изолира от опушения кръчмарски интериор, и протегнал напред ръка, като че не описваше пейзажа, а го рисуваше:

Мъглите слизат… Вечерта шуми…

И ветровете тръгват със дъжда.

Дали понеже Замбо бе единственият белетрист сред нас, или защото бяхме на такава възраст, но поезията бе главният ни репертоар и ние продължавахме тоя репертоар дори в песните, като предпочитахме пред модните танга меланхоличните мотиви на Вертински.

Вертински бе цяла епоха. Може би именно заради меланхолията. Макар че неговата и нашата бяха от различна боя. Светът наоколо ни се виждаше като неприветна пустиня, циничен и сметкаджийски, подъл и груб, сякаш представляваше точен негатив на гимназистките ни блянове. И пие имахме чувството, че отлично разбираме малката провинциалистка с нейните несбъднати мечти:

В этом городс сопиом Вы вечно мечтали

о балах, о пажах и вереницах карет…

И понеже ни бе срам да плачем за себе си, плачехме за нея, макар че всъщност плачехме за себе си:

На слепих лошадях колыхались плюмажики,

старый попик любезно кадилом махал…

Так весной, в бутафорском смешном екипажике

вы поехали к богу на бал.

Тук, поне в първите години, мировата скръб се съчетаваше по един малко странен начин — а може би и не чак толкова странен — с революционните идеи. Това бе доста чест повод за пререкания с оркестрантите белоемигранти. Наистина те не бяха от тия озлобените, а от другите, примирените, обаче това не пречеше на цигуларя Макарич да ни дразни:

— Да, но вашият Вертински не пее в Русия, а там, в Париж…

Репликата ни поставяше в затруднение, от което се измъквахме с един и същ неизменен отговор:

— Не е важно къде пее, а какво пее.

Докато един ден някакъв пришелец в компанията, който бе повече от нас в течение на нещата, се озъби на Макарич:

— А знаеш ли какво е писал Вертински за Червена Русия?

И в настъпилата тишина издекламира:

А она цветет и зреет

возрождениая в огне

и простит и пожалеет

и о вас и обо мне…

— Не се знае дали той го е писал… — промърмори Макарич.

— Че да не съм го писал аз? — отвърна пришелецът.

Подир което, използувайки объркването на противника, добави:

— А знаеш ли пък какво е казал по адрес на тия там ваши емигранти в Париж?

И за всеобщо удоволствие на компанията изрецитира:

В неудачах виня буржуазию,

и целуя Европу в дерьер,

осторожно косятся на Азию

и дрожат перед СССР.

— Е, това вече не е от Вертински! — възпротиви се Макарич.

Но ние бяхме сигурни, че е от него, и щастливи, че точно както бяхме очаквали, той се бе оказал наш човек. Не можеше да бъде такава сродна душа и да не е наш човек.

С напредването на вечерта атмосферата неизбежно се разлигавяше. Декламациите ставаха все по-откъслечни, репликите — несвързани и някой подхващаше марша на компанията, насочен срещу „тоя мерзостен живот“, един марш, изобилствуващ с цветущи ругатни, чужди не само на поезията, но и на елементарното приличие.

Дали понеже въпреки критицизма винаги запазваш някаква сантиментална привързаност към младините си, или защото не успях да придобия фанатизма на новопокръстен въздържател, но когато се връщам мислено към онези отдавна отшумели вечери, нямам никакво желание да заемам с късна дата ролята на съдник пред тия момчета, защото съм бил с тях и като тях и защото може би по-малко от всички тях имах оправдание да прахосвам дните си в кръчмата.

Тук идваха младежи от провинцията, усетили за пръв път самотата в чуждия и враждебен град, идваха хора, избягали от мизерните квартири и свадливите хазяйки, идваха и такива, изобщо лишени от квартири и разчитащи да се подслонят нейде где да е за една вечер. А аз разполагах и с тиха стая, и с книги, и с една съвсем друга среда и ако все пак бях се наврял тук, в кръчмата, то бе единствено от чувство на близост с някой гимназиален приятел и най-вече с алкохола.

Един от тия приятели бе и Антон или както всички го наричаха Замбо. Той бе цяла година по-възрастен от нас и още в училище ни респектираше с предизвикателното си държане: смачкана фуражка, напук на правилника, разкопчана яка, напук на правилника, и цигара, залепнала на устните, съвсем напук на правилника. Но най-респектиращи бяха приказките му — къси, остри и афористични, също като у древните философи, с тая разлика все пак, че древните едва ли са злоупотребявали чак дотам с цинизмите. На всичко отгоре и пиеше.

Тогава бе периодът на журовете, както бе прието да се наричат празничните събирания в една или друга квартира. А понеже ние бяхме все комунисти и все литератори, журовете имаха кога политически, кога артистичен характер, без да говорим за неизбежните танци, които — за мене поне — бяха най-отегчителната част от цялата програма. И обикновено тъкмо по време на тая най-скучна част сред благовъзпитаното ни общество внезапно изникваше Антон. Той идваше винаги със закъснение и винаги малко на градус и като оглеждаше пренебрежително танцуващите двойки, изръмжаваше:

— Каква е тая лигава еснафщина? Къде е виното?

Вино обикновено нямаше. По онова време бе прието младите комунисти да бъдат въздържатели и дори ние, неколцината, които не бяхме въздържатели, си позволявахме да грешим единствено по линия на пушенето.

— Как тъй „няма вино“? — обръщаше се Антон към домакина. — Да не искаш да ям сладко от череши?

Налагаше се, прочее, да се отскочи до кварталната кръчма. А ако стопанинът се окажеше сектант, Замбо сам свършваше тая работа. Сетне се разполагаше в някой ъгъл с бутилката под ръка и ние, почитателите му, се струпвахме около него. Черпехме се, той — с виното, а ние — с афоризмите му. Някои от въздържателите може би не бяха твърде доволни, но си мълчаха. Антон беше от хората, на които всичко се прощава.

Това, че всичко му се прощаваше, а също и туй, че умираше да бъде център на внимание и душа на компанията, беше може би началният тласък към алкохола. Предизвикателната му поза прикриваше всъщност известно вътрешно стеснение и показната му грубост бе параван за една деликатност, от която се срамуваше. И ако поне в ония дни винаги се отбиваше да пийне нещо, преди да цъфне на поредния жур, това бе, за да си даде кураж и да постигне необходимото ниво на красноречие.

По-късно Замбо неведнаж ми обясняваше, че нещата не стояли точно така и че главната причина била всъщност Правда.

— Правда!… Първата любов, младежката любов! Пращаше ме с дамаджаната да купя вино, а после се затваряхме в стаята и четяхме и пиехме до заранта…

Вродената му деликатност го караше да премълчава останалото, но аз и без туй бях чувал, че именно тая жена го е посветила още като ученик в големите страсти, една от които се оказа фатална. Ала нека оставим сплетните.

Той имаше хубава външност, бе не висок на ръст, но плещест и здравеняк, с мургаво лице и топли кафяви очи. Бе умен и духовит, понякога хаплив, обаче винаги готов да си заложи и ризата за приятеля смел човек и добра душа. Изобщо имаше всички качества да бъде център на компанията и без алкохола. Но това е тъкмо и едно от най-коварните качества на спирта: винаги си мислим, че ни дава нещо, когато всъщност само ни ограбва. Умореният си въобразява, че виното ще го ободри, потиснатият — че ще го окуражи, опечаленият — че ще го развесели, а всъщност подир краткотрайното и измамно оживление настъпва още по-голяма отпадналост, безпокойство, меланхолия. Един мираж, и на всичкото отгоре твърде луксозен, в смисъл, че струва скъпо.

Какво чудно, че този мираж бе увлякъл едно момче, още не свалило гимназистката куртка, когато той бе властен да обсеби дори зрели и умни мъже. Джек Лондон е написал „Джон Ечемиченото зърно“ вероятно с намерение да предпази хората от съблазните на спирта. Обаче тази книга не може да предпази никого от нищо. Защото е създадена от човек, намиращ се все още под хипнозата на миража. В тая книга веят ветровете на алкохолната романтика и се възпява могъществото на „бялата логика“.

„Бялата логика“… Някой може би ще полюбопитствува:

— Защо „бяла“?

Но ако трябва да задаваме въпроси, аз бих запитал:

— Защо „логика“?

Съзнанието за пълна яснота у пияния е пълна илюзия, също както и съзнанието за прозрение. Това не е безпощадна острота на мозъка, а чиста самонадеяност, бележеща началото на оглупяването. Пийналият се чувствува най-уверен в силите си именно тогава, когато те почват да му изневеряват. Най-баналният пример е познатият на всички ни тип, седящ зад волана. Литърът вино, който се плакне в стомаха му, поражда измамното усещане за бързи и точни рефлекси. Гражданинът безстрашно надува газта и виртуозно върти кормилото, той се чувствува просто всесилен властелин на асфалта, и то в мига, когато в далечината на завоя вече се е появило крайпътното дърво, което ще опровергае царствената му самоувереност.

Най-странното е, че в прозренията на „бялата логика“ вярват дори хора, които сами пият, сиреч имат достатъчна възможност да се запознаят с въпроса на практика. Само че възрастните са понякога също като децата и подобни хора си казват:

— На мене спиртът не ми е донесъл нито една гениална идея, но на други може да е донесъл.

На времето нерядко се случваше да ме питат:

— Вярно ли е, че баща ти никога не сяда да пише без дамаджана вино на масата?

На което бях свикнал да отговарям:

— Вярно е. Само че дамаджаната е пълна не с вино, а с ракия.

Истината е, че баща ми много работеше, а от време на време и много пиеше. Но не помня никога да е работел и да е пиел едновременно. И не само защото за него пиенето бе именно почивка от работата. А и защото да смесва едното с другото за него би било равностойно на кощунство с призванието.

Аз като по-умен съм се опитвал веднаж или дваж да нахвърлям някое стихотворение, обсебен от това божествено чувство за прозрение, което ни обхваща някъде между третата и петата чаша и с което алкохолът обича да се гаври над нас. Помня всъщност само един от тия опити. Бях се прибрал късно вечерта, обаче почти трезвен — по собственото ми убеждение, — тъй като парите ми не бяха стигнали за нещо по-сериозно. Говореше ми се, а нямаше с кого. Освен туй бях и влюбен. Едно от тия младежки увлечения, бурни и краткотрайни като огън от наръч слама. А на всичко отгоре страдах от предчувствието, че любовта ми ще бъде нещастна. Тръпката на прозрението, поривът да споделиш, сърдечната мъка — какво повече е нужно, за да посегнеш към перото и хартията.

Посегнах. Стихотворението се изля с приятна лекота, без оная уморителна борба с думите, на която бях свикнал и в която рядко излизах победител. Прочетох го на глас и останах доволен. Тъй доволен, че бях готов да се причисля към ония гениални нещастници, любимци на музите и любители на виното, наричани прокълнати поети.

Заранта се събудих с известно главоболие, ала то бе компенсирано от спомена за снощната сполука. Побързах да прочета стихотворението. Сетне го скъсах. Може би онуй, което пишех на трезва глава, да бе наивно, обаче това, сегашното, бе направо калпаво. И всъщност тук е секретът на „бялата логика“: усещането за прозрение се дължи не на изострена мисъл, а на притъпено критическо чувство.

И понеже става дума за гилдията на прокълнатите, ще ми се да добавя, че само наивникът ще потърси причината на творческите им успехи в пиенето. Съществуват писатели алкохолици, както съществуват и писатели, болни от туберкулоза или диабет. На времето един находчив спекулант бе издал дори цяла книга „Гениални сифилистици“. Подобни книги могат да се напишат във връзка с всички болести по азбучен ред, доколкото геният е също тъй уязвим от болестта, както и простосмъртният. Не виждам само каква ще бъде ползата.

И ако някои от прокълнатите в някои моменти на живота са се нуждаели в еднаква степен и в едно и също време от мастилницата и от чашата, то е било, защото изтощените мозъци вече са отказвали да работят без камшичения удар на алкохолната доза. И този факт не опровергава, а само потвърждава реалното положение на нещата, делнично, тривиално и тъжно: спиртът не води към прозрения, а към умствена оскъдица по тая съвсем проста биологическа причина, че непрестанно унищожава хиляди мозъчни клетки, които никога вече няма да се възстановят. Да, наистина: отвратително прозаично и отвратително достоверно.

Това съвсем не значи, че този, който пие, е вече без друго на ръба на слабоумието, както и че въздържателят е непременно светило на мъдростта. И въпрос на подробности е от коя страна на бариерата се намират повече гении или повече тъпаци. Бедата е там, че именно хора с въображение, чувствителност и жажда за красота нерядко биват очаровани от миражите на алкохола тъкмо защото си въобразяват, че ще намерят в тях лекарство за травмите, импулс за фантазията и изход от грозотата.

Замбо бе тъкмо от тоя вид хора. Виталните за всеки практичен младеж въпроси за дипломата, кариерата, бъдещето съвсем не го занимаваха. Занимаваха го световните въпроси. Вълнуваше се от политическите събития, участвуваше в БОНС-а, четеше много, пишеше разкази, водеше спорове. И пиеше. Все повече и повече. А когато пиеш все повече, другите неща, които вършиш, неизбежно намаляват. Още една проклета черта на спирта: допуснеш ли го веднаж, той напира да те обсеби целия, да ти погълне цялото време. И дори малкото часове и дни, дето великодушно ти ги оставя, са предварително изсмукани от него, изцедени до последна капка от жизнени сокове. Мъртви часове и мъртви дни.

Такива са дните след преливане, непоносими с главоболието, изтощението, безпричинния страх и чувството за вина. И нищо чудно, след пристъпа на черното настроение някой по-опитен събрат да ти разкрие лечебното средство:

— Не се муси! Обърни една чаша. Клин клин избива.

И колкото по-спасителна ти се стори тая чаша, толкова по-сигурно е, че в нея прелива твоята гибел. Защото ако подир отравянето с алкохол дойде и лекуването с алкохол, това значи, че адската машина вече се е завъртяла. Перпетуум-мобиле на наркотика. Вечният двигател със спиртно гориво или по-точно с горивото на оскъдните ти жизнени сокове. Вечен двигател, докато има какво да изсмуква, не от бутилката, а от тебе.

Антон бързо стигна до фазата на вечния двигател. Страничните интереси, сиреч интересите извън кръчмата, почнаха да отпадат или да деградират до бледи подобия на първообраза. Заряза университета, изостави БОНС-а, пресели се изцяло в „Трявна“. Ако четеше, четеше тук с полупияна глава. Ако пишеше, пишеше тук, с половинката вино подръка. Разказите му, по начало доста странни, ставаха все по-хаотични, с една мисъл, постоянно прекъсваща се или нервно подскачаща по неравния калдъръм на алогичните асоциации.

Сетне спря и да пише. Задоволяваше се да говори. Но и говоренето все повече се свеждаше до стереотипите на едно стеснено съзнание. Афоризмите спаднаха до нивото на кръчмарски лафове, може би не тъй оскъдни като тези на Гошо Свинята, обаче все пак лафове. Светът бе съставен от два рязко разграничени дяла: ние, бохемите, и те — останалите. Пиещите владееха монопола върху благородството, героизма, таланта и красотата, докато непиещите бяха презряна паплач от пигмеи, еснафи, егоисти и подлеци.

Това бе периодът, в който вече бях започнал да избягвам „Трявна“, също както избягвах преизподнята в дъното на безистена и „Моргата“ до халите. Правех го именно от страх, както понякога ми подхвърляше Замбо при случайни срещи. Тия обвинения бяха един от похватите му, за да връща дезертьора наново в строя. Но те оказваха върху мене обратен ефект: нежеланието да ги слушам бе още една причина, за да избягвам кръчмата.

Един ранен следобед се сблъсках с Антон на Цар Шишман.

— Ти жив ли си, бе? Жив и трезвен. Ела да пием по едно вино.

— Не ми се ходи в „Трявна“ — рекох да се изплъзна.

— Че кой те праща в „Трявна“? И ние я зарязахме. Обърната страница. Сега се събираме ей тук, в едно весело заведенийце. Оркестър, цигански романси и светски живот.

Бе твърде рано още, тъй че оркестър нямаше. Заведението бе пусто и полутъмно.

— Алкохолен мрак и тишина — установи Замбо. — Само че мракът не се пие. Бай Кольо, дай една полвинка!

Седнахме до витрината на по-светло.

— Не бой се, няма да те карам да плащаш — изръмжа Антон, изтълкувал резервираността ми по най-елементарния начин.

— Не се и съмнявам. Чух, че си получил голямо наследство.

— Наследство… Трънки… — той се засмя презрително, като оголи редките си, пожълтели от никотина зъби. — В тия времена кой ти дава наследство! Богатите не умират. Умират бедните.

Напълни чашите, изчака бай Кольо да се измете към дъното на кръчмата и добави:

— Пуснах я версията за наследството, за да не ми вадят душата с идиотските си въпроси. Но на тебе ще ти кажа истината, понеже не си бъбрица.

И той с присъщия си лаконизъм разправи историята:

— Един ден Костя, знаеш го, тоя, келнера, белогвардееца, ме вика настрана и пита трябват ли ми сто хиляди. Трябват ми повече, казвам, но в краен случай ще мина и с толкова. Само че, вика, задачата е рискована и изисква смелост и точност. Това, казвам, от мене го искай, кажи само за кво се касае. И каква беше, мислиш, тая рискована задача? Да отида на следния ден на гарата, да се видя с някакъв шафнер от някакъв спален вагон, да взема една чанта и да я отнеса на един адрес. И за тая дреболия ми наброиха сто хиляди.

— А какво имаше в чантата?

— Е, в чантата не съм бъркал — промърмори Замбо. — Но и без да бъркам, е ясно: кокаин, какво друго. Нали знаеш, че Костя е кокаинист.

— Все пак, да ти наброят сто хиляди…

— А кво да правят? Хората им са били под наблюдение, запасите — привършени, а кокаинът, цяла чанта кокаин, пристига и няма кой да го прибере…

Той дори не си даваше сметка за поетия риск. Рискът не го интересуваше. А още по-малко се вълнуваше от моралната страна на постъпката. Важни бе приключението. Романтиката. И великодушието, с което щеше да финансира запоите на компанията в продължение на месец или два. Един пакет от благородни чувства на солидарност, смелост и щедрост, но които вече бяха деградирали до подтика за една не твърде красива постъпка.

Доста време по-късно, когато отново го срещнах, бе изпаднал дотам, че ми поиска някаква съвсем дребна сума. За негов късмет тоя ден не бях съвсем без пари.

— Е, какво? Костя не повтори ли вече поръчката? — полюбопитствувах.

— Костя ли? Че ти не си ли чул? Костя свърши!

Антон направи красноречив жест към слепоочието си. После разказа с обичайния си телеграфен стил:

— Извикали го в Югославия в някакъв си власовски щаб. Облекли му офицерска униформа и го пратили с влака към Източния фронт. Само че по пътя Костя си теглил куршума.

— Може и да са приказки… — възразих.

— Е, какви приказки, когато четох некролога: „Княз Костя еди-кой си…“ Той спомена едно име, което съм забравил. Не знаехме, че е бил княз. Обикновено с княжески титли парадираха най-вече белогвардейци, които не бяха никакви.

— Патриот… — промърморих.

— Истински мъж! — поправи ме Замбо.

Той не обичаше тривиалните етикети.

Срещах го все по-рядко. Понякога научавах, че са го мобилизирали или че компанията е сменила кръчмата, или че някой е отпаднал от състава. След Девети се случваше да се сблъскам с него на улицата или сам той да ме набара в клуба. Слагаше ръка на рамото ми и мълчаливо вперваше в мене светлокафявите си очи, сякаш ме призоваваше да си спомня отминалите дни на младостта. Пияният никога не си дава сметка, че трезвите едва ли са в състояние да споделят сантименталния му унес. Стоях неловко, додето околните ни хвърляха любопитни погледи в очакване да се сбием или разцелуваме. Сетне, когато хипнотичният сеанс станеше прекалено дълъг, задавах някой от тия тъпи и нищо не означаващи въпроси — къде се губиш, какво правиш, виждал ли си еди-кой си. Антон идваше на себе си и накъсо ме осведомяваше, че работел по постройки, че компанията се била почти разпаднала и че еди-кой си бил умрял или заминал нейде в провинцията.

После съвсем престанах да го виждам. Години по-късно някой ми се обади по телефона, за да извести, че Замбо бил починал. Учудих се. По-точно учудих се, че е починал чак сега. Имах чувството, че си е отишъл много отдавна, неусетно и незабелязано, както си отиват несретниците. Не очаквах, че ще издържи толкова дълго, защото още много отдавна, когато го бях видял за последен път, ми се бе сторило, че е вече към края.

Бях излязъл рано заранта и когато минавах край кварталната кръчма, видях пред вратата обичайната мизерна групичка подранили клиенти. Кръчмата бе една мрачна дупка от типа на тия, в които и сам някога бях започнал дружбата си с алкохола. Но тя имаше рядкото предимство да се отваря малко по-рано от другите заведения в махалата, понеже тук се сервираше топла чорба. Така че всички пияници от околността се струпваха тук малко преди седем часа и нетърпеливо очакваха вратата да се отвори. Те стояха инертни и мълчаливи, като потропваха вяло с нозе в утринния хлад, зажаднели не за чорба, а за чаша алкохол, оная, първата, спасителната чаша, която щеше да ги върне към живота.

Почти бях отминал, когато някой от групата дрезгаво произнесе името ми. Беше Замбо. Спрях се, но побързах да го предупредя, че отивам на работа. В тоя миг обаче отвориха вратата и той ме задърпа навътре:

— Влез де! Не те карам да пиеш. Яж една чорба.

Чорбата се оказа рядка и безвкусна, ала с повече сол и оцет ставаше поносима. Антон си наля чаша вино, обърна я наведнъж, сякаш взимаше лекарство, и направи отвратена гримаса. Влизах му напълно в положението: това бе времето на подправеното вино, гадно, блудкаво и съдържащо повече боя, отколкото грозде, тъй че подир известна консумация устните ти почерняваха.

— Защо почваш така отрано? — рекох, като го видях да гаврътва и втората чаша.

— Рано ли? — той ми хвърли уморен апатичен поглед. — Късно е, а не рано! Ама какво да правиш, когато тия тулупи отварят чак в седем… Нямаш представа какво ми е тук в главата, преди да изпия първата чаша. А трябва да чакам чак до седем…

— Ами дръж си една бутилка в къщи за запас.

Замбо изръмжа подигравателно:

— Че аз ако имам запас, няма да легна, преди да го изпия. Значи пак ще остана без запас.

Направих знак на кръчмаря да дойде за сметката, но той бе прекалено зает с околните маси и не ми обърна внимание. Антон пресуши следващата чаша.

— Няма ги вече кръчмите на нашата младост, дето се пиеше до зори — промърмори той носталгично. — Щеш не щеш, прибираш се още след полунощ, а в три или четири вече ококорваш очи… И по-добре, че ги ококорвам, защото такива кошмари ме връхлитат… не ти е работа… Само че събудя ли се, започват камбаните…

— Какви камбани?

— Де да знам какви… Тия, дето ми бият в ушите… Бият, та се захласват…

— Като на Великден…

— Абе какъв ти Великден!… Тия са други… Тия са страшни… Направо да полудееш… Хайде, тези, дето бият на дебело, макар че сякаш ти разбиват черепа, все още се понасят някак си, ама ония, дето дрънчат пронизително и настойчиво, като че ти забиват игли в мозъка… Направо да полудееш…

— Ами тури му точка бе, Антоне.

В раздразнението си срещу нахалните камбани той дори не ме чу:

— Ставаш, разхождаш се, въртиш се из стаята като котка в килер, а те не спират… И ако случайно спрат, почва шушненето… Чувам как някой ми шушне на ухото.

— Какво ти шушне?

— Ами и аз това искам да разбера и се вслушвам като ахмак, само че нищо не разбирам, напрягам се, псувам, но не мога да чуя нищо членоразделно, само това шу-шу, шу-шу, шу-шу и после пак същото, просто да полудееш…

— Тури му точка — повторих.

— Няма начин — отвърна той и наля остатъка от виното в чашата си. — Имаш ли пари за още една бутилка?

Оказа се, че имам.

— Няма начин — повтори Замбо, успокоен, че е осигурил пиенето поне за известно време през този ден. — Прекъсна ли, готов съм за психиатрията.

Бих могъл да му кажа, че той и така е готов, обаче каква полза.

— В психиатрията не отивам! — поклати категорично глава приятелят ми. — По-добре да пукна в кръчмата, но в психиатрията не отивам!

— Тогава ще има да ти шушнат в ухото разни серсеми.

— Анонимни серсеми! — уточни Замбо. — Дето не им знаеш даже името, та да ги напсуваш.

Сетне добави философски, тъй като виното вече бе почнало да оказва успокояващото си въздействие:

— Нека шушнат. Майната им…

Това ми напомни за оня с маршовете. Бях го срещнал няколко месеца преди това пред една крайпътна кръчма. Връщах се от някакъв трудов обект, дето ме бяха пратили за репортаж, но камионът ни се бе повредил и сега чаках, седнал край едничката маса пред кръчмата, да свърши поправката.

От другата страна на масата се бе курдисал мъж на средна възраст с полувоенно облекло. Седеше, отпуснал глава и загледан пред себе си. Отпърво помислих, че е пиян. Сетне, като разменихме по някоя дума, разбрах, че не е. Пихме по ракия, разказа ми за патилата си. Участвувал като поручик в първата фаза на войната, получил травма от избухнал в окопа снаряд и постъпил в болница.

— Оправиха ме. Само че това тук продължава…

И той посочи главата си.

— Какво продължава? — запитах.

— Гюрултията. Непрестанно ехти.

— Като гърмежи ли?

— Не. Не като гърмежи. Като духова музика… И чувам бойни маршове…

— Ясно ли?

— Съвсем ясно… Ето, и сега…

И навел на една страна глава, сякаш се вслушваше в гюрултията у себе си, той подхвана полугласно и дрезгаво:

— Та-та, та-та-та-та, та-та-та-та, та-та, та-та…

Свечеряваше се. Шофьорът на шосето още се мотаеше около камиона. Наоколо бе тихо и нацъфтелите фиданки леко се полюшваха в изстиналото вече небе. А човекът до мене седеше, отпуснал глава, сякаш дреме. Но аз знаех, че не дреме, а се вслушва в грохота на бойните маршове.

Както Замбо се вслушваше в идиотското подлудяващо шушукане. И както аз се вслушвам в натрапчивия шепот на монолога си. И чувам отшумели гласове и заглъхнали думи. И някой отдавна забравен мотив, който ми връща тъгата и празнотата на младежките дни:

На креслах в комнате белеют Ваши блузки.

Вот вы ушли, и день так пуст и сер.

Грустит в углу Ваш попугай Флобер,

он говорит „жаме“ и плачет по французски.

— Трябва да ми подариш тая картина — рекох.

— Наистина ли ти харесва?

— Ако не ми харесва, няма да я искам.

Картината наистина ме привличаше. Представляваше един съвсем прозаичен градски изглед — унила листовина, два бели калкана на безлични постройки, а над тях тъмно дъждовно небе. Но този пейзаж бе в пълно съзвучие със собствените ми градски стихове и със собствените ми меланхолични настроения, а може би и с настроенията на любимите ми песни:

Вот вы ушли, и день так пуст и сер…

— Твоя е — отсече Никола с царствен жест.

И за да не я помъкна тутакси, добави:

— След като я завърша.

— Че какво има да завършваш?

— Ами не виждаш ли оградата на предния план: едва съм покрил платното.

В стаята имаше още три негови работи, ала те бяха едва започнати. Всички останали, наредени край стените, бяха дело на друг художник, стопанинът на ателието. Защото в това ателие Никола бе само пришелец и рисуваше единствено когато домакинът отсъствуваше.

И домакинът, и пришелецът бяха току-що завършили Художествената академия и аз ги познавах именно от академията. Те бяха съвършено различни като хора, единият — крайно практичен, предпазлив и напълно бездарен, а другият — талантлив, необуздан и развейпрах, но въпреки туй бяха свързани в странна дружба, може би защото всеки от двамата притежаваше качества, които респектираха другия.

— С тоя твой жест просто ме задължаваш да почерпя — въздъхнах.

— Ами… ако не си съвсем лишен от съвест…

Пиршеството се състоя в най-близката кръчма и поканените бяхме само двама, тъй като домакинът на ателието отсъствуваше. Събитията се развиваха на празен стомах, сиреч доста бързо и не след много Никола изпружи нагоре слабата си шия с изхвръкнала адамова ябълка, притвори мечтателно очи и подхвана любимата си песен:

Дълъг път надалеч… А звънчето

еднозвучно звъни, все звъни…

Той имаше малко продран, но приятен глас, затуй не се решавах да го подкрепя с фалшивенето на собствения си съпровод. Обаче, когато другият пее, а ти си принуден само да слушаш, това с течение на времето почва да те отегчава.

— Все пак трябваше да ми я подариш оная картина — измърморих, възползувай от паузата между две строфи.

Никола отвори очи и ми хвърли недоволен поглед, сякаш бях го сепнал от сън:

— Защо да ти я подаря, като не е завършена?…

— Защото никога няма да я завършиш.

Художникът стана ненадейно — той бе изобщо човек на ненадейните жестове — и се запъти към вратата. Десет минути по-късно картината вече се мъдреше на масата, облегната до стената, но с лице към зрителите. Пейзажът бе изписан достатъчно модерно, за да предизвика недоумението на мирните квартални пиячи. Ала недоумението ние и без туй вече го бяхме предизвикали с веселбата си, прекалено шумна за двама души, и то по никое време или по-точно в оня час, когато порядъчните хора изпиват предпазливо една ракия и се прибират у дома си за обяд.

Ние обаче се прибрахме преди обяд. Искам да кажа, преди обяд на следния ден, тъй че и до днес не мога да си обясня как не загубихме картината по време на дългия ни маршрут из всички тия пивници, които се наложи да сменим. Допускам, че вероятно неведнъж сме я изоставали, обаче кръчмарите са бързали да ни догонят, за да ни я връчат, ужасени, че подобна цапаница може да се превърне в постоянен инвентар на заведението.

Прочее, пейзажът се озова в стаята ми, за да заеме видно място сред унилия интериор.

Малко по-късно в квартирата ни зае място и самият художник. Неизбежният сблъсък между практичния бездарник и даровития пройдоха най-сетне се бе състоял. Съжителството с Никола съвсем не бе обременително, понеже той не се задържаше твърде в къщи, а когато се прибереше късно през нощта — понякога се случваше и да се прибере, — лягаше да спи на миндера в кухнята.

Виждахме се най-вече заран, когато влизах да се избръсна пред пукнатото огледало над мивката. Художникът лежеше в неудобна поза като небрежно захвърлен парцал, тъй като късата пружина побираше само част от дългото му хилаво тяло. Жълто-зеленото му лице напомняше на недозрял цитрусов плод.

— Да си такъв човек, да ме свестиш… — промърморваше той с пресъхнали устни, но без да има още сили да отвори очи.

Въздъхвах мъченически и слизах долу в безистена да взема две-три лимонади от кафеджията македонец. Никола надигаше шишето с газираното питие, което по цвят почти се сливаше с цвета на лицето му. Адамовата ябълка на слабата му шия заиграваше в жадни спазми.

— Ох!… Друг човек станах!… — промърморваше той и посягаше към втората бутилка.

Доколко бе станал друг човек, това личеше достатъчно ясно от обстоятелството, че половин час по-късно, обръснал се надве-натри, отново поемаше към вечната „Трявна“. Понякога в дни на безволие случваше се и аз да го придружа. Ако бе прекалено отровен от запоя, Никола вървеше, навел глава, като шляпаше вяло с ожулените си обувки, отдавна загубили всякакъв определен цвят. Ако обаче махмурлукът бе повърхностен, художникът се оглеждаше насам-натам и понякога подхвърляше:

— Гледай оная развалина, дето стърчи като старчески зъб… Ще видиш каква картина ще направя…

Или:

— Обърни внимание на тази къща с балкончето, там на ъгъла… Гогов сюжет.

Амбицията му бе да направи серия от софийски изгледи:

— Ама не като тия, дето ще ги видиш по изложбите: „Паметникът «Левски»“… „Църквата Света Неделя“… Бабината ти на припек… Паметниците и църквите са за пощенските картички… Ще ги рисувам ей такива, най-грозни улици. Ще портретувам скуката.

— За кво ти е да я портретуваш скуката? — питах го.

— А за какво му е било на Дьолакруа да рисува ада? — отвръщаше той. — Скуката е по-страшна от ада.

— Адът е трагичен…

— Адът е театрален… Адът е измишльотина… Трагична е скуката. Грозотата и скуката, дето нямат край…

Когато пристигнахме в „Трявна“, Замбо с най-верните си адютанти бе вече на линия. В тия първи часове на новия пиянски ден компанията бе мрачна и мълчалива. Това даваше възможност на художника да поговори още малко за творческите си планове.

— Аха… — изръмжаваше по някое време Антон. — Скуката… Прозата… Всекидневието… Окъртени стени и ошмулени дървета… Гледай само да не забравиш и писоара в Градската градина…

Той измерваше Никола с презрителен поглед и добавяше:

— Реалист…

— Романтик! — поправяше го художникът. — Само един романтик може така да портретува скуката, че да ти се доплаче от… от…

— … От скука — помагаше му Замбо.

Сетне махваше рязко с глава, сякаш обръща нова страница, и променяше темата:

— И все пак да се върнем към прозата. Какви са авоарите?

За да се отговори на тоя въпрос с необходимата прецизност, налагаше се да обърнем джобовете си и да струпаме наличното върху масата. Излишно е да пояснявам, че резултатът в повечето случаи бе доста жалък. А още по-излишно е да добавям, че макар Никола също като другите да бъркаше в джобовете си, оттам никога не излизаше нещо, напомнящо дори и отдалеч на паричен знак. Гордост на компанията, що се отнася до музикалните изпълнения, художникът бе нейно постоянно бреме, що се отнася до материалните разходи. И макар никой да не го укоряваше, съвършено ясно бе, че това го тормози. Така че не се учудихме твърде, когато един ден изчезна безследно.

Носеха се смътни слухове, че се бил хванал на работа нейде из околностите на София. Едни твърдяха, че се занимавал с бояджилък, други — че бил станал фирмописец. Но кой ти вярва на слухове.

— Фирмописец… — мърмореше недоверчиво Замбо. — Той собственото си име не може да напише без правописни грешки, та ще ти стане фирмописец.

Загадката се изясни от само себе си. Бе съботен ден в разгара на лятото. Седяхме по обяд в „Трявна“, достатъчно трезви, за да съзнаваме болезнено пълния си фалит. Вересията ни бе вече надхвърлила допустимите граници, което току-що ни бе съобщено лично от съдържателя. Всички подлежащи на залагане вещи бяха отдавна заложени. Всички студенти провинциалисти бяха отдавна напуснали София. Нито една-едничка врата, дето да потропаш с надежда за скромен заем. Обкръжение на ледено безучастие. Атмосфера на пълна враждебност. И цялата тая разруха — тъкмо пред прага на съботно-неделния отдих, когато дори човекът еснаф си разрешава един малък гуляй.

— Трябва да се измисли нещо… Не може да няма изход… Винаги има изход… — мърмореше Замбо, вероятно само за да спази правилото, според което един командир никога не следва да губи присъствие на духа.

Ала ние мълчахме, навели глави, защото ясно съзнавахме, че изход няма. Да, ние мълчахме, навели глави, когато чухме Замбо да произнася:

— Ето го изхода!

Шефът на компанията бе вперил поглед не към изхода, а към входа, което, що се касае до една кръчмарска врата, е в края на краищата едно и също. И там на прага бе застанал безследно изчезналият художник в целия си хилав ръст.

„Само тоя ни липсваше“ — може би щеше да процеди някой. Но при други обстоятелства.

Защото сега, за пръв път, откакто го знаехме, Никола излъчваше топлото сияние на човек в разгара на благоденствието. Облечен бе в съвсем нов и доста широк костюм конфекция, висящ халтаво на мършавата му снага, в също тъй широка снежнобяла риза, из чиято яка стърчеше слабият му врат, без да говорим за небрежно вързаната в широк възел връзка от изкуствена коприна и за ослепително лъскавите нови обувки.

— Братко! — възкликна развълнуван Замбо.

Последва прегръдка.

— Бай Митко, донес едно кило! — едва намери сили да извика Антон, след като успя да овладее чувствата си.

— Обаче само едно! — предупреди художникът. — Чака ни празник!

— Какъв празник? — вдигна подозрително вежди шефът на компанията.

Той ненавиждаше светския блясък. Предпочиташе тихите скромни запои.

— Ще видите — усмихна се загадъчно Никола. — Смятайте се всички поканени.

Характерът на празника бе неговата малка тайна, обаче той не успя да я запази задълго, защото въпреки предупреждението му поръчките не се ограничиха с едно кило. Прочее, при третия или четвъртия литър се изясни, че художникът не се е занимавал с бояджилък, нито е изписвал фирми, а е създал няколко фрески за украса на едно съвсем ново заведение в околността. И тъкмо днес предстоеше фреските да бъдат осветени с подобаваща тържественост. Така че време за губене нямаше: да пием и да вървим!

За пиене, пихме. Но пътуването нещо се позатегна. Лумна огънят на старите спомени. Изникна темата за градската скука и нейния бъдещ изобразител. А колкото до мотива на тръгването, той бе засегнат главно в музикална интерпретация:

Дълъг път надалеч… А звънчето

еднозвучно звъни, все звъни…

Звънчето звъня все така упорито чак до късно следобед, когато не знам по какво чудо компанията все пак успя да се натовари на раздрънкания междуселски рейс.

Пристигнахме едва привечер. Поехме от автобусната спирка към заведението в тържествена, макар и не твърде устойчива редица, като огласяхме околността с оня марш за „племето развратно“ и за „мерзостния живот“, който по технически причини ми е трудно да цитирам дословно.

Кръчмата се оказа действително съвсем нова и доста обширна. Собственикът беше я вдигнал, за да удари в земята конкуренцията, а вероятно по същите причини бе се решил да отпусне някой лев и за монументална украса. Фреските бяха две и едната ни се представи още отдалече, тъй като бе разгърната върху самата фасада. Опиянението ми от чистия полски въздух трябва да е било доста силно, защото твърде смътно си спомням тематичните особености на творбата, освен само че беше нещо битово — девойки с менци, ергени с калпаци и фон от нацъфтели дървета.

По-нататъшното развитие на родната тема бе намерило място върху широката стена в самата кръчма. Но вън от героите на фреската и кръчмаря, разтребващ масите, помещението бе празно. Освещаването, ако изобщо се бе състояло, отдавна бе приключило. Все пак, след като разбра, че има пред себе си видни представители на младата столична интелигенция, пристигнали нарочно за фреските, стопанинът прояви любезността да ни нагости.

Тук бе и фаталната му грешка. Гуляят бързо хе развихри, вече не с кроткия звън на звънчета, а с адски крясъци, които всъщност не бяха нищо гювече от оживена дружеска беседа. Център на беседата бе Никола, непризнатият художник, когото еснафите бяха изоставили да пие сам в подножието на фреските си.

— Така е винаги с големия талант, братко! — утешаваше го Замбо. — Бъди горд! Горе главата!

И енергично подхващаше песента за мерзостните времена.

Данданията, естествено, събуди любопитството на местното население, така че част от клиентелата на насрещната стара кръчма се премести при нас, в новата. Това бе добре дошло за стопанина, поне до момента, в който между туземците и пришълците не възникна спор. Не помня причината. Предполагам, че тя се съдържаше в особената терминология, с която пришълците обозначаваха местното народонаселение и в която думи като „тъпанари“ и „чукундури“ бяха само израз на крайна вежливост. Словесната дискусия бързо се изпъстри с жестове на порицание. Няколко крехки стола се разбиха в няколко здрави глави, без да говорим за шишетата, които с мек пукот експлодираха тук и там и обогатяваха битовата фреска със звучни червени петна, невлизащи в първоначалния замисъл на художника.

Най-сетне с помощта на стражаря и на горския, пристигнали на полесражението, редът бе въдворен. Туземците отстъпиха назад в старата кръчма, а ние, пришълците, бяхме изринати на улицата. Асистиран от Замбо, в заведението остана само Никола, за да му бъде уредена окончателно сметката и изобщо кракът му да не стъпва повече тук.

— Прецакаха ни! — оповести лаконично Антон, когато двамата най-сетне излязоха на чист въздух.

Както се бе похвалил още в началото на следобеда, художникът очакваше да получи солидна сума, напълно достатъчна за спокойна работа върху темата „Скуката в града“. Ала сега, след като бяха приспаднати многобройните литри, изпити от майстора по време на творческия процес, а също и стойността на току-що приключилата почерпка, плюс цената на разбития инвентар и плюс наказателните проценти, надписвания и закръгляния, кръчмарят бе връчил на Никола няколко мизерни столевки, които щяха да се стопят само за една или две вечери в „Трявна“.

Така и стана. За щастие монументалистът разполагаше и с известно движимо имущество, което също влезе в работа. Най-първо бе заложен шлиферът, понеже, както казваше Замбо, мястото на шлифера през лятото не е в гардероба, а в заложната къща. Сетне дойде редът на новия костюм, който, за да бъде предпазен от износване, също бе скътан в заложната къща. Вместо туй някой от компанията предостави на художника чудесен, макар и вече не съвсем здрав дочен панталон и пуловер с продънени лакти, но в нежен люляков цвят. Едно скромно наистина облекло, ала напълно подходящо за всеки творец, презиращ еснафските вкусове.

Накрая дойде ред и на обувките.

В интерес на истината следва да се признае, че пропиването на обувките стана не по наша вина, а по вина на нещастния случай. Нещастният случай бе олицетворен от един адютант на Замбо по прозвище Беби. Той ни бе замъкнал в някаква кръчма, за да ни черпи, в очакване да пристигне негов приятел, който щял да плати сметката. А понеже приятелят все не пристигаше, наложи се Беби да тръгне да го търси. Изглежда обаче, че издирванията на Беби се бяха натъкнали на сериозни трудности, защото часовете минаваха, а той все не се връщаше.

Известно е, че очакването представлява твърде досадна работа. Това предизвика рязко увеличаване на консумацията, тъй като едничкият цяр срещу досадата е забравата, сиреч виното. Шишетата идваха и заминаваха с ускорено темпо, а дискусията все повече се разгаряше. Някои поддържаха, че в изчезването на Беби има нещо тревожно, докато други твърдяха, че Беби си знае работата, но всички бяха твърдо уверени, че Беби скоро ще се върне и че изобщо няма начин Беби да не се върне. В обстановката на подобни прения настъпи и часът на затварянето.

Замбо грижливо прегледа представената ни дълга сметка, формулира някои съмнения и предложения за корекции, а когато накрая становищата бяха уеднаквени, препоръча на кръчмаря да си прибере сметката и добре да я пази, защото щяла да му бъде изплатена в най-близко време до стотинка не от някой друг, а от самия Беби. На което кръчмарят нагло отвърна, че не познавал никакъв Беби и че най-добре било да се бръкнем, преди да е дошла полицията. Замбо обаче си позволи да изтълкува тия думи като дружеска, макар и не твърде уместна шега. Той не можеше да повярва, че кръчмарят не познава Беби, този млад човек, известен в целия град с пословичната си честност. Тук просто имаше някакво недоразумение.

— Пешо, извикай стражаря на ъгъла! — нареди стопанинът на келнера, за да ни внуши, че няма никакво недоразумение.

— Добре де, кротко! — спря го спокойно Замбо.

Подир което започнаха преговорите по същество. Замбо извади джобния си часовник, откачи го от верижката и го сложи на масата:

— Хайде, влачи!

Жестът ни бе познат. Също както и самоуверената реплика. Защото главната функция на този чудесен стар „Зенит“ бе не толкова да измерва времето — за което пет пари не давахме, — колкото да ни спасява в особено критични мигове.

Кръчмарят пое недоверчиво часовника, погледна марката, постави го до ухото си, сетне отново го сложи на масата:

— Това няма да свърши работа.

И в отговор на спонтанно избухналия ропот на негодувание добави:

— Не стига… Малко е…

— Е, какво? Голи ли да се съблечем? — изръмжа Замбо.

Стопанинът ни огледа пренебрежително един по един и от погледа му ясно личеше, че дори и голи да се съблечем, това едва ли ще помогне. Избелели сака, оръфани ризи, плюс един пуловер с нежен люляков цвят и продънени лакти — нито един от тия парцали не ставаше за залог. Кръчмарят наведе отвратено очи и тъкмо в гоя миг случайно съзря небрежно кръстосаните крайници на художника.

— Обувките!… — рече той и отправи нетърпящ възражение жест към двата блестящи чепика.

— Абе как така ще събуеш човека, бе? Ти нямаш ли срам! — възпротиви се Замбо.

— Обувките! — повтори лаконично съдържателят.

Всички запротестирахме освен Никола, който нямаше време за протести, понеже вече бе зает да събува обувките. Той не бе дотам еснаф, че да спори за някакви си презрени чепици.

Когато на следния ден художникът се яви в къщи, за да заеме отново подир дългото отсъствие мястото си на кухненския миндер, установих, че все още е бос. Напълно бос, тъй като бе махнал и чорапите.

— Така ли си шляпаш по улиците? — запитах.

— Че да не искаш да ходя на ръце? — отвърна той не без известна логика.

Тогава изведнъж се сетих за моите нови обувки от свинска кожа. Те бяха съвсем нови и вероятно докрай щяха да си останат такива, защото всичките ми опити да ги използувам бяха претърпели позорен провал. Приятелят, който ми бе продал обувките под предлог, че му били малко тесни или малко широки, поддържаше, че са от свинска кожа. Аз обаче никога не успях да се отърва от подозрението, че кожата е биволска, в случай че не е от хипопотам. Такива дебели и здрави обувки не бях виждал никога дотогава и никога по-късно не успях да видя. Колкото до подметките, те бяха триетажни или четириетажни и притежаваха гъвкавостта на варен бук. Докато намъкваше крайниците си в тия две импозантни съоръжения, човек изпитваше траурното чувство, че поставя краката си в два погребални ковчега. Но сериозните трудности започваха едва оттук нататък.

Това, че всяка от обувките тежеше поне два килограма, още не бе фатално. Неудобствата идваха по-скоро от обстоятелството, че с тия несгъваеми като дъска подметки човек бе принуден да крачи бавно и предпазливо на цяло стъпало, сякаш гази в дълбока тиня. Но това не бе най-лошото. Работата е там, че краката ти изведнъж се озоваваха в положението на ония факири, дето се изтягат стоически върху редици от гвоздеи. Цялата вътрешност на обувките бе сякаш осеяна с остри пирончета и достатъчно бе да зачукаш едно от тях, за да се покаже встрани от него някое друго.

Прочее, обладан от внезапната щедрост, с която се освобождаваме от излишните ни предмети, измъкнах от долапа чудовищните кожени пособия и ги връчих на художника. Той така се разчувствува от жеста ми, че едва не се разплака.

— Не се разнежвай — рекох, защото вече усещах угризенията на съвестта. — Вероятно няма да ти станат…

— Напротив, стават ми великолепно — възрази Никола, който мигом бе намъкнал огромните калеври.

— Виж все пак дали ще можеш да се движиш… — промърморих скептично.

— Защо да не се движа? Чудесно се движа — отвърна той, като пое бавно из кухнята с познатата ми походка на човек, затъващ в тресавище.

— Нещо не те ли убива?

— Е, как ще ме убива? Мене краката ми отдолу тъй са загрубели, че няма начин да ме убива.

Той така се радваше на новите си обувки, сякаш в тях имаше коледен подарък, а не пирони. И, естествено, веднага пое към „Трявна“, за да се похвали с находката.

Погледнах от прозореца за да проверя наистина ли успява да се движи, и с изненада установих, че се движеше. Не, разбира се, леко и грациозно, ала колцина са тия, дето могат да вървят леко и грациозно по неравния път на живота.

Боях се, че като се напие, нещата ще се усложнят, обаче и това не стана. Напротив, люшкаше се, но не падаше, също като тия човечета, в чиято долна част е налято олово. Какво ти олово. Тия калеври тежаха повече от олово.

Художникът живя известно време у нас, после се премести у друг приятел, след което се прехвърли у трети. Той имаше някакво си свое чувство за такт и се стараеше никому да не досажда прекалено. Виждах го все по-рядко и най-често съвсем отдалеч, когато се случеше да се прибирам късно вечерта. Вървеше бавно и съсредоточено, като се полюшваше и измъкваше мудно краката си от невидимото тресавище. Или стоеше неподвижно под светлината на лампата до някой ъгъл, навирил глава и полупритворил очи, сякаш се готвеше да подхване песента на звънчетата. Застанал в огромните си обувки, той приличаше на паметник върху пиедестал. Един доста хилав и не твърде устойчив паметник, но все пак с нещо патетично и затрогващо в позата.

Веднаж съвсем ненадейно се отби да ме види. Бе съвсем леко пийнал, състояние, което му заменяше абсолютната трезвост.

— Оная картина пазиш ли я още? — запита.

Бях го въвел в кухнята, тъй като оттатък се бе събрал литературният ни кръжок.

— Как да не я пазя.

— Мога ли да я погледна за малко?

Донесох пейзажа и го поставих върху един стол. Оня, прозаичният пейзаж с унилата листовина, белите калкани и тъмното дъждовно небе. Никола погледа платното, сетне се приближи да го види отблизо, а после седна на кушетката и отново отправи към него полупритворени очи. Мислех, че е задрямал, и се готвех да се върна оттатък, когато чух да казва:

— Наивна работа… И все пак има нещо… Нещо такова…

Той завъртя във въздуха костеливите си, опушени от тютюна пръсти, сякаш искаше с тоя жест да замести липсващите думи. Сетне наведе глава и промърмори апатично:

— Помниш ли какво ми каза тогава?

— Че ми харесва…

— Не. Че никога няма да я завърша.

— Много важно кво съм казал…

— Е, да, но това беше важно. Беше. Сега не е.

Надигна се тежко от миндера и запита с друг тон:

— Май че имаш гости, а?

Кимнах утвърдително.

— А нещо за пиене няма ли?

— За пиене няма. Има за четене.

— Е, тогава, четете си. Четете, пишете, рисувайте… А аз ще ида да обърна едно, за бог да прости…

— Кой е умрял? — рекох не защото смятах, че някой е умрял, а защото такъв беше един от кръчмарските ни лафове.

— Засега никой. Но събитието е предстоящо.

Всъщност той бе вече умрял и го знаеше, щом бе дошъл тука като на панихида, за да види първата си картина. Първата и последната. Колкото до физическата му смърт, тя настъпи малко по-късно, нелепа като смъртта на повечето пияници. Свари го нейде в провинцията, тъй че дори неколцината събратя по чаша ме можаха да го изпратят с бедняшката катафалка. Всъщност не вярвам да е имало и катафалка. Такива ги погребват без формалности.

А картината изгоря през бомбардировката на десети януари. Сякаш за да бъде заличена и последната следа. Първата и последната.