Георги Хаджиев
Основи на безвластието (23)

Съд

Илюзорността за „разделението на властите“ е очевидна и при тъй нареченото „раздаване на правосъдие“. Независимостта на съда е толкова недействителна, колкото и тази на парламента. Наистина в Западна Европа, където има известни традиции, където режимите са по-стабилни, привидната независимост на съдилищата е по-голяма. Особено когато става дума за случаи, които не се отнасят до съществуването на режимите. За онези, които познават механизмите на правораздаването, не е трудно да осъзнаят тази привидна съдебна независимост в западните капиталистически и „демократични“ страни. И там, както и навсякъде другаде, съдът е класова институция и той никога не може да съблюдава законите и да наложи санкции в случаите, когато са засегнати висшите интереси на господстващата класа. Когато съдии и следователи са се опитвали да бъдат принципни и да го направят, те са били винаги отстранявани и дори физически унищожавани. Най-често обаче устата им е запушвана с подкупи и заплахи.

Съдът е по-стара институция от парламента. Той съпътства властта в цялата й историческа битност — от появата й в първобитното общество до днес. Кропоткин, който добре е изучил генезиса на властта и историческата роля на държавата, казва по този повод: „Властта на вождовете у примитивните диваци, властта на богатите родове през средните векове и властта на кралете винаги се е опирала изключително на тяхната съдебна власт“.

Поначало това, което се нарича „раздаване на справедливост“, не е нищо друго освен удовлетворение на едно животинско чувство за мъст, а не на справедливост. Примитивният закон „око за око, зъб за зъб“ не е израз на справедливост, а на жажда за накърненото чувство за удовлетворение чрез отмъщение. Опирайки се на тази нужда, привилегированите, играейки ролята на арбитър, винаги са търсили запазването на своята собствена власт, която от власт на каста се превръща по-късно във власт на класа.

Предразсъдъците по отношение на съда и неговата полезна роля в обществото са толкова дълбоко вкоренени, че когато стане дума за неговото премахване в този му вид, хората веднага се възпротивяват: „Как може да съществува обществото ако няма страх от наказание за престъпления и противообществени прояви. Ще се стигне до постоянна саморазправа.“ Това възражение се прави, защото хората често забравят всички други закони и свеждат работата на съда само до наказателното углавното съдопроизводство, което всъщност заема най-малка част от дейността на съдилищата. Статистическите данни днес доказват убедително, че най-големият брой престъпления са свързани със собствеността и държавата. Ролята на съда като инструмент на властта се състои главно в защитата на политическия режим, който, докато съществуват привилегиите и собствеността, винаги ще защищава интересите на една господстваща класа. Така е било и така ще бъде.

От друга страна, дори да приемем условно, че съдът има ролята да защищава личната сигурност и да възпира извършването на престъпления, не може да се отрече един факт — строгостта на наказанията не намалява престъпността. Едва ли е имало някога по-жесток съд от болшевишкия, който за най-незначителни провинения, за свободно изказана мисъл може да осъди индивида на години тежък принудителен труд, а при много други случаи да го осъди на смърт. В същото време криминалните престъпления при болшевишките режими не са никак малко, но не се изнасят в печата и статистиките за тях се държат в тайна.

Истинската роля на съда е по-различна. Той се явява част от една верига, която в „конституционните правови държави“ е следната: парламентът създава законите, правителството ги изпълнява, а съдът, заедно с целия апарат за съдопроизводство бди за точното им приложение. Тази схема не се спазва винаги, но дори когато това привидно се прави, същността на нещата не се изменя, защото предназначението на самия закон е да освещава дадената структура на едно общество, за чието ненарушаване следи съдът.