Георги Хаджиев
Основи на безвластието (22)

Парламент

Трябва да се съжалява, че българският език не се е освободил от някои чуждици. Ако това беше станало с думата „парламент“, най-точният й превод би позволил да се разкрие и най-точната същност на института. Парламент означава място за говорене или „говорилница“. И наистина, парламентът във всички страни по света е място, където най-често се произнасят празни речи. Един западен дипломат, който присъствал на заседанията на Върховния съвет в Москва, изразил изненадата си, че никой не слушал произнасяните там речи, които следвали една след друга „като грамофонни плочи“. Естествено този дипломат е забравил, че същата е картината в парламента на неговата страна и че той не струва по-евтино на данъкоплатците там.

За съжаление обаче обществената роля на парламента не се изчерпва само с безкрайните красноречия, тъй като той е в същото време и един от най-важните инструменти на властта, чиято практика дава особени резултати. Парламентът е ковачницата на законите, на чиято основа в действителния живот се осъществява цялата система на насилие и експлоатация в съвременното капиталистическо или държавно-социалистическо общество.

Съгласно класическото определение за разделение на властите, парламентът е изразител на законодателната власт. Теоретиците на държавното право дълбоко вярват и се стараят да ни уверят в неговата ефективност и справедливост. Но това е пълна идеализация, тъй като те не могат да се осъществят напълно дори и в най-демократичните страни. Защото в практиката на живота става ясно, че въпросът за властта в обществото, за нейната „демократичност“ или „реакционност“ е всъщност въпрос за съотношението на силите. В крайна сметка всяка власт е представител, изразител и защитник на дадена класа. А всички инструменти на властта имат вътрешна връзка помежду си и по същество представляват едно цяло. Парламентът като институт на законодателната власт не прави изключение в това отношение. Когато господството на класата, добрала се до държавната власт, не е застрашено, дадена управляваща класа може да си позволи лукса да се ръководи от „принципи“ като този за разделението на властите. В този случай говорим за „демокрация“, „либерализъм“ и пр. Но колкото повече една класа се вижда застрашена в своето съществуване, колкото повече сили се противопоставят на нейната власт, толкова по-често тя е склонна да погазва своите „принципи“ в общественото управление. Тогава властта се превръща в „диктаторска“, „тоталитарна“ и пр. Фактически парламентът, в качеството си на „фабрика за закони“, пряко или непряко е подчинен на господстващата класа, която макар да говори за разделение на властите, държи в ръцете си държавния апарат, който представлява властта във всичките й форми. Законите, създавани в парламента, по необходимост се хармонизират с интересите на управляващата класа, въпреки постоянните уверения, че са в интерес на цялата нация, народ, страна и пр. В противен случай „равновесието на силите“ ще бъде нарушено във вреда на господстващата класа и тогава парламентът или трябва да се закрие, или да загуби привидната си самостоятелност и да се подчини на действителната власт, която се проявява в икономически аспект и се придружава от бруталната въоръжена сила. За парламента остава валидна библейската мъдрост за „старите бъчви“ и „новото вино“. Възникнал исторически като форма, осигуряваща властта на буржоазията и съответстващ на конкретна историческа епоха, парламентът в своя истински образ не може да служи на друга класа освен на буржоазията. Вярно е, че с него се опитват да си служат и други класи, политически партии и отделни лица, но в тези случаи парламентът губи своята класическа форма. Фашизмът и болшевизмът го превърнаха в посмешище и параван, който няма нищо общо с парламента.

Впрочем парламентът в съвременната епоха започва да става отживелица и да се изражда в редица отношения и не може да обслужва дори и буржоазията. Съвременната сложност на епохата и общественото развитие на всички нива и във всички области го лишават от привидната компетентност, която му се приписва. Специализацията в много отношения е отишла толкова напред, че е абсурдно да се очаква и да се иска от умствено бедния „народен“ представител да има компетентно мнение по всички въпроси, които се представят в парламента за обсъждане и чакат да бъдат облечени в закони и решения. Днес дори буржоазните представители искат реформирането на парламента и препоръките най-често са в посока на неговото премахване.

Но ако парламентът може да служи на имащата буржоазна класа, то той никога не може да реши въпросите на трудещата се класа от работници, селяни, служители и интелектуалци. Ако приемем, че тяхната реална сила, която се проявява само на икономически терен, не може да сломи господството на буржоазията и ако допуснем, че парламентът по дадено стечение на обстоятелствата се окаже в техни ръце, то веднага би последвало неговото разтуряне. Ако приемем, че трудовата класа вземе решително мнозинство в парламента, то тогава той просто ще стане излишен, тъй като компетентността по решаващите и жизнени въпроси ще принадлежи на стопанските организации. Тази тенденция в общественото развитие проличава дори и днес. При болшевишките режими, където властта принадлежи изцяло на една партия — комунистическата, и тя се слива със самия държавен апарат, парламентът губи своето значение и дори не може да се счита за изразител на законодателната власт, защото е практически инструмент на изпълнителната власт. Тя естествено е подчинена на един ЦК и на едно политбюро. Ролята на такъв „парламент“ е от време на време да се свиква и да одобрява „единодушно“ с ръкопляскания указите, които вече са приети и приложени от правителството. Той се превръща в очевидна комедия и измама.