Георги Хаджиев
Основи на безвластието (34)

Протест, бунт, въстание, революция и социална революция

Бойкотът, саботажът, стачката и генералната стачка, макар че като форми на пряко действие намират приложение повече или по-малко във всички плоскости на социалната борба, те остават все пак типични средства на икономическата борба. Тяхното успешно приложение в края на миналия и в началото на настоящия век породи известно увлечение в синдикалните и анархосиндикални борби, където страстите и чувствата понякога вземат връх, и където търсенето на нови пътища и форми е обнадеждаващ процес. Така се стигна до прекалено надуване на значението на икономиката в човешкото общество и свеждането на социалната борба до чисто стопанско явление. Така средствата на икономическата борба се представиха едва ли не като единствени в стремежа на трудещите се към социално преустройство. Нещо повече, някои от тях дотолкова се идеализираха, че създадоха у мнозина една повърхностна представа за този сложен и труден процес, който се нарича коренно обществено преобразование. Те го сведоха до автоматизма на неизбежното обществено развитие и му придадоха оптимистичната украса на един голям празник. Генералната стачка например по ефикасност и всеобхватност придоби в съзнанието на тези хора такава мощност, че днешното гнило общество, в процеса на една генерална стачка би трябвало да замре като часовник със скъсана пружина, а новото общество да се роди почти автоматически. Производството е парализирано, целият транспорт е спрян, размяната е невъзможна, капиталистите и властниците са обезсилени, че дори и тяхната въоръжена отбрана става неефикасна. Самата революция е почти мирно явление, толкова голяма е мощта на икономическата акция, че противникът е унищожен почти без да е нужно пушка да пукне. Остава само работниците да вземат в свои ръце целия стопански апарат, а оттам и всички други обществени функции, тъй като целият живот зависи от функционирането на икономиката.

А истината е, че колкото и преобладаващо да е значението на икономическите явления, което сигурно ще нараства и в бъдеще, общественият живот си остава сложен комплекс от най-различни прояви, обусловени от множество и най-различни фактори. Човекът не е нито само икономическо, а още по-малко политическо животно. Оттам и отношенията, и които влизат хората в едно общество, са многообразни, което се изразява в определена политическа, икономическа и социална структура. Тя е обект в нейната цялост, а не в отделните си форми на проявление. Тази социална структура обхваща всестранната дейност на онези, които си поставят за цел да извършат дълбокото преобразование на обществото.

Човешката история не е плод само на икономически стълкновения, нито е изпълнена само с икономически форми на борба. Бойкотът, саботажът, стачката и генералната стачка не са били никога единствените форми на борба. Паралелно с тях, понякога и много по-често и по-значително се проявяват протестът, бунтът, въстанието, революцията, засягащи само отделни сектори на обществения живот. В много случаи тези социални явления са извън сферата на икономиката, а понякога, възникнали като стопански конфликт, те се разширяват и обхващат целия обществен организъм.

Протестът може да бъде дори изолирано-индивидуален, без това да намалява неговата стойност, като искра за пробуждане на общественото съзнание. Той може да бъде и чисто морален акт, какъвто е случаят с един Кропоткин, с един Бакунин или един Толстой, които скъсват със своята обществена среда и с това допринасят много повече за разтърсване устоите на цялото общество, отколкото една стачка за увеличаване на надниците с 5 стотинки. Това важи с много по-голяма тежест за колективния и добре проведен протест и бунт, за народното въстание и революцията.

Трябва обаче веднага да отбележим, че тези средства на борба не са така типични за безвластническата тактика форми на прякото действие, както стачката и генералната стачка. Макар протестът, бунтът, въстанието и революцията да са форми на прякото действие, към тях прибягват и други социалнополитически движения, които поначало не са за тактиката на прякото действие. Това, разбира се, не заличава разликата между анархистите и последните в отношенията им към тези средства на борба, в начина им на прилагане, в целите и моралното съдържание, което влагат в тях.

Освен формата на морален индивидуален акт протестът може да вземе и тази на организирано колективно действие: публичен митинг, улична манифестация, без да е необходимо винаги да се стигне до сблъсък със „силите на реда“. Напротив, те могат да се изразяват много често в една мирна проява на възмущение или на солидарност, която не преминава границите и значението на моралния акт, приел колективен израз. Протест например е отказът от военна служба. Това е отказ от изпълнение на действия, приближаващи се до бунта.

Бунтът, в неговия точен смисъл, е вече протест, който прибягва до въоръжено действие. Той може да бъде индивидуален или колективен, но като замисъл бунтът е главно израз на колективно действие. Такова е противопоставянето срещу една военна акция, спирането на транспортни средства, които превозват войски, противопоставянето на един политически преврат, какъвто беше случаят в Килифарево през 1923 г. Но във всички случаи бунтът е организиран акт на едно революционно малцинство.

Когато бунтът вземе широки размери, обхване по-голяма територия и увлече народни маси извън организираното малцинство, когато бунтът се превърне в масово народно действие, той прераства във въстание. Такива бяха у нас септемврийските събития от 1923 г. Въстанието може да стане всеобщо, като обхване цялата територия на една страна и тогава то е революция. Революцията може да има само характер на едно общо и всенародно надигане за национално освобождение, без да включва в целите си никакви социални тежнения; може да има чисто политически характер, с малък примес от социални елементи; може да има и социален характер, без да си поставя ясно определени цели за дълбоко трансформиране на икономиката. Тя може обаче да обхваща цели слоеве на обществото и да е насочена към коренно преобразуване на всички институции — политически, стопански, юридически, духовно-религиозни и да засяга дълбоко социалните и нравствените отношения между хората, както и самите техни концепции. Тогава тя е социална революция и слага в действие всички средства на пряката борба, като се почне от бойкота, саботажа, стачката, генералната стачка и свърши при употребата на оръжие, с бунта, въстанието и всеобщото въстание, с унищожаването на цялата стара социална структура, с експроприацията на всички средства за производство, размяна и потребление и с премахването на държавата и всичките насилнически и паразитни инструменти и органи.

Социалната революция за нас не е нито просто, нито лесно дело. Тя изисква подготовка и зрелост, които не могат да бъдат плод на изолирани и краткотрайни усилия, нито задача на само една организация, партия или движение. Тя не може да бъде и събитие, което се осъществява в определен ден и час, по заповед от определен център. Парижката комуна имаше много елементи на социална революция, но необходимите условия, за да бъде тя истинска социална революция, далеч още не бяха назрели. Руската революция съдържаше още по-определени елементи на социална революция, но намесата на една партийна диктатура задуши народната инициатива. Революцията пометна под ударите на болшевишката полицейщина. Испанската революция отиваше още по далеч в социалния си характер и в непосредственото изграждане на новата социал-икономическа структура. Но избухнала в много специфични условия, като противоудар на един фашистки заговор, придружен от външна намеса, застрашаваща самата национална независимост на страната, при една сложна преплетеност на многобройни и различни международни интереси, тя взе, в определен смисъл, характера на един общ национален акт. Хора от различни класи и съсловия, с коренно противоречащи социалноикономически и политически интереси се намериха, по силата на обстоятелствата на един фронт, в борба против един общ противник. Тази е и една от причините, които не благоприятствуваха да се нанесе по-решителен удар на държавната машина, обстоятелство, което паралелно с цялата сложност от други фактори, спъна доразвиването на дълбоката социална трансформация. Тя бе окончателно спряна чрез разпростирането диктатурата на Франко над цялата страна.

Има още две страни на проблема за революционното преустройство на обществото. Едната се отнася до насилствения й характер, а другата за ефикасността или неефикасността й по отношение на реформизма.

Мнозина, чувствителни към всяко насилие или желаещи да се покажат такива, се обявяват против революционната тактика на борба, като се позовават на морални аргументи. Не смятаме тук да спорим с тях. Едно обаче трябва да кажем: съвършено погрешно е революцията непременно да се схваща като кървава баня или употребата на оръжие в революцията да се приема като изключителен и определящ белег. Революцията може да бъде много кървава, без да бъде революция по своето съдържание. И обратно, тя може да бъде придружена с много незначителни прояви на насилие (не си позволяваме да твърдим, че една революция може да бъде напълно лишена от насилствени прояви) и все пак да бъде истинска социална революция. Най-характерният белег на революционното действие е народната инициатива, която се пробужда през революционните периоди, и единственият фактор, на който анархистите разчитат за коренното преустройство на обществото е инициативата на народните маси. А най-характерният белег на социалната революция е радикалното премахване на старите институции и изграждането на нова социална структура при широкото и непрестанно участие на всички творци на блага и борци за свобода, благоденствие и справедливост за всички.

Колкото до ефикасността, трябва да признаем, че днес ние живеем в епоха на упадък, при която реформизмът взе значителен превес над революционното действие и мнозина са онези, които се опитват да подценяват истинското значение на революционните борби, предшествували днешната епоха. Те като че ли забравят, че много от онова, което е реализирано наглед от парламентите и чрез реформистката дейност на политиците, всъщност е плод или следствие от революцията или революционната дейност. Често се говори за постигнати резултати, за социален прогрес, които се обясняват с ефикасността на реформизма, а се забравя, че в днешния свят няма нито една страна, която да живее изолирано и откъснато от другите, и че често пролятата кръв на жертвите на революцията в една страна дава плодовете си в други страни. Трудещите се на тези страни получават до известна степен на готово това, за което други са воювали, без самите да могат да вкусят от плодовете на своята борба.

В много отношения някогашните социалисти се излъгаха в своите формулировки. Капиталистическото общество се оказа не тъй близко до смъртта си, защото капитализмът се научи да се приспособява. Но в едно не се излъгаха първите социалисти, в това, че капитализмът не може да изчезне с молитва и проповед. Колкото и да се приспособява и отстъпва, за да се спаси, последната „отстъпка“ ще бъде… смъртта му, и това ще бъде дело на насилствен акт. Анархистите революционери не се боят да поемат моралната отговорност на „убийци“. Нека онези, които предпочитат измитите ръце на Пилата и фино забулената съвест на Юда, да запазят за себе си морала на парфюмирани филистери…