Георги Хаджиев
Основи на безвластието (28)

Данък

Идваме до един въпрос, по който още веднъж различието между анархистите и всички привърженици на държавата изпъква в пълната си яснота. Ако читателят си даде труд да разбере тук нашата мисъл, тези немногобройни редове ще му бъдат достатъчни, за да разбере същността на анархизма, дълбокия смисъл на борбата на анархистите против държавата и на цялото тяхно историческо съществуване като движение.

За привържениците на държавата сред защитниците на старото общество данъкът е едно постижение на модерния живот, едно удобство за гражданите, създадено, за да замести прекия им личен трудов принос в поддържането и изграждането на общественополезните служби, начинания и дейности. Вместо всеки да участва в строежа на мостове, пътища, училища и пр., вместо всеки да бъде викан известно време, за да даде своя труд в полза на общежитието, което му прави многобройни и най-различни услуги, гражданинът плаща известна сума, с която откупува всички услуги, и след това е свободен спокойно да си гледа работата. Тази свобода, която му се осигурява чрез плащането на данъците, е подобна на свободата, която осигуряват парите, при наличността на които може да идеш където искаш и да си купиш каквото искаш, без да е нужно да правиш натурална размяна, сиреч да носиш със себе си своите произведения, нещо, което дори е невъзможно при днешната икономика.

За марксистите пък, за които буржоазната държава със само едно оръдие на господстващата класа в експлоатацията на пролетариата, данъкът е средство за провеждане политиката на буржоазията и за прехвърляне всички материални тежести на обществото върху трудещите се, т.е. само „средство за обогатяване на богатите“.

Така че нито едните, нито другите — никои от привържениците и защитниците на държавата, буржоазна или „социалистическа“ и „пролетарска“ — не виждат в данъка източник и инструмент на власт. А това с лесно да се констатира и докаже, ако се хвърли един бегъл поглед върху историческата поява на данъка и се анализират цифрите на официалната статистика в днешно време, както и се проследи действителната роля на данъка при функционирането на съвременната държава.

Историческият произход на данъка трябва да се търси в робството и крепостничеството, които на свой ред са последица от войните и насилственото завладяване и покоряване на чужди земи и народи. Това, което е известно у нас под турското име „ангария“, не е изключително явление за турското иго, то е присъщо на всички завоеватели и покорители. Поробеният народ трябва да работи безплатно, като безплатен роб на завоевателя. Впоследствие ангарията се разширява и прилага и към собствените поданици, защото, както казват французите, „апетитът идва с яденето“, сиреч безплатният робски труд се „услажда“ на господарите и те почват да го прилагат и към своя собствен народ. През време на крепостничеството закрепостените от феодала, помешчика или чифликчията селяни бяха задължени да работят най-малко три дни в седмицата безплатно на господаря. Френската революция и последвалата я вълна от освободителни движения в цяла Европа сложиха край на крепостничеството и замениха безплатния труд в полза на господаря с данъка и новия общ господар — държавата. Натуралното отбиване на трудова повинност към общината е вторичен и съвсем маловажен елемент в произхода на данъка.

Плод на завладяване, на покоряване в първичната си форма — робски труд, крепостничество, сиреч плод на власт, сам той става на свой ред източник и опора на властта. Ангарията дори и в днешната модерна държава не е изчезнала, а при сталинските режими тя се прилага паралелно с данъчното поробване и ограбване на народните маси. Колко малко се различава марксическият феодализъм от класическото крепостничество.

Чрез данъка съвременната държава поддържа системно една относителна нищета у народните маси и с това ги прави зависими, подчинени и едновременно увеличава своята власт над народа. Колко би намаляла ефикасността на целия потиснически, паразитен и експлоататорски апарат на държавата, ако тя би се лишила от икономическата и финансова мощ, която й осигуряват данъците! Кропоткин много правилно характеризира социалноикономическата роля на данъка като средство за провеждане властта на съвременния феодал-държава в книгата си „Съвременната държава“, книга, която за съжаление е малко позната на самите анархисти и която би могла да послужи за база на едно задълбочено проучване на същността на данъка, и за идеологическо разработване и обогатяване на анархизма в съвременната епоха. Ако днешните икономисти, казва той, се заемеха сериозно да изчислят какво представлява данъчното бреме за гражданите във форма на надници, те биха установили, че днешният, тъй наречен „свободен гражданин“, дава на съвременния феодал-държава много повече от трите дни, които някогашният крепостен селянин е отработвал на тогавашния феодал. Богатството на днешните статистически данни улесняват много една подобна задача. Не е нужно дори да бъде човек голям икономист, за да направи анализ и приблизително изчисление.

Ето някои официални данни, взети само като пример. През 1952/53 данъчна година данъчното бреме в проценти от националния доход е представлявало 34,3 % в САЩ, 48% в Англия, 29,8% във Франция. Значи приблизително „трите дни в седмицата“ на крепостния селянин! При това трябва да се има предвид „нормалната“ неточност на това, което се нарича „национален доход“. Известно е, че начинът на изчисление на националния доход позволява да се включи в последния доходът не само на бюрократите, банкерите, търговците и всякакви категории паразити, които не създават блага, но дори и този на проститутките. Така цифрата на общия национален доход се надува прекомерно, а с това се намалява относително процентното отношение на данъците към националния доход.

Задълбоченото разглеждане на този въпрос с необходимия анализ на разпределението на данъчните тежести, както и с този на изразходването им по държавния бюджет, не може да бъде предмет на една къса статия. Уместно и необходимо е обаче да се подчертае колко голям е делът на военните разходи. За същата финансова 1952/53 г. военните разходи, по официални данни, са представлявали 21% от националния доход на САЩ, 14,4% — за Англия, и 15,4% за Франция.

Не по-добро, напротив, много по-лошо е положението обаче в т.нар. „социалистически“ страни. Там не само ангарията, под формата на концлагери, на бригади, на „доброволни“ дарения на извънредни часове труд при различни поводи и без поводи, е превърната в система, но и данъчното бреме е много по-тежко, и данъкът влиза в идеално изпълнение на типичната си роля на инструмент на държавно-партийната диктаторска власт. Официално признато е например, че в СССР и сателитите й „натрупването“, т.е. принудителното заделяне на суми за капиталовложенията на болшевишката държавна икономика, представлява средно 25% от националния доход. А държавните бюджети не падат никога под 50% от националния доход. Да вземем за пример България. Националният доход, по официални данни, е бил (в кръгли цифри и по цени от 1956 г.) 24 млрд. лева през 1952 г., 29 млрд. — в 1953 г., 28 млрд. — в 1954 г. и 31 млрд. — 1955 г. Предвидените и реализираните винаги с „излишъци“ приходи по държавния бюджет (в кръгли цифри и по текущи цени, които не са много различни от тези в 1956 г.) са били съответно: 16 млрд., 19 млрд., 18 млрд. (за 1954 и 1955 г.). Значи през 1952 г. 70% от националния доход е бил погълнат от държавния бюджет; този процент е намалял впоследствие, за да стигне до 56–57% през 1955 г. Болшевишката диалектика бърза да замъгли и изопачи фактите, като представя данъците за незначителни, понеже голямата част от тях фигурират като доходи от „общественото стопанство“. За тях и данъкът върху оборота, който никога не слиза под 50% от общата данъчна маса, не е данък, а „доход от общественото стопанство“, сякаш този данък се плаща не от консуматорите, а оттам и от производителите — работници, селяни и занаятчии, които, и съгласно марксическата политическа икономия, са единствените производители на блага, сиреч създатели на ценности, а от директорите и счетоводителите на предприятията, които предварително внасят в държавните каси този данък и после го включват в цените на ливрираните от тях стоки. И после, за болшевишката софистика всичко е предприятие, в това число и държавните органи за изкупуване на ограбваните от земеделците произведения по задължителните държавни доставки, чрез които, благодарение на катастрофалната разлика в изкупни и продажни цени, се реализират големи печалби за държавата (и това е може би главното данъчно перо на болшевишкия бюджет). Сталинската диалектика се мъчи да заблуди и с един друг аргумент, а именно, че данъците се използували главно за „стопанско строителство“, за „народна култура“ и пр. Дори и да беше вярно, че голяма част от бюджетните средства отиват в стопанско строителство, за народа, който плаща, и за трудещите се, които влагат труда си в това строителство, това няма никакво значение, защото софистиката никого не може да заблуди, че държавните предприятия принадлежат на народа. Те принадлежат на държавата, т.е. на оня огромен паразитен апарат, който я съставлява, апарат за потискане, за ограбване, за увековечаване на робството. Трудещите се, в качеството им на „общи собственици на предприятията“, получават само мизерни заплати, които се употребяват главно за набавяне на храна и не достигат за облекло.

Марксистите претендират, че са икономисти и то единствени, които се ползват от големите „открития“ на Маркс. Е добре, като икономисти нека вземат молива и изчислят заедно с нас, пред очите на цял свят какво представлява националният доход, разхвърлян на глава от населението и особено на тази част от него, която произвежда блага; каква част представлява също и данъчното бреме от националния доход на глава от населението и на глава от производителите. Те имат всички данни и тази сметка е лесна и проста. През 1955 г. например, както посочихме вече, националният доход е възлизал на 31 млрд. (по цени 1956), а приходната част на бюджета е възлизала на 18 млрд. На глава от населението, което през същата година е възлизало на 7 547 000 души, сметката показва кръгло: 4180 лева годишен доход и 2400 лева годишна бюджетна тежест; сиреч отново намираме значително увеличени „трите дни от седмицата“ безплатен труд на крепостния роб.

В социалноикономическата роля на данъка има и една друга страна, която заслужава специални проучвания, отричащи из основи марксическото схващане за мистериозната фатална роля на икономическите сили. Тези проучвания ще установят по най-безспорен начин, че „данъкът е едно средство за обогатяване на богатите“ при буржоазната държава (тук значи съгласието между нас и марксистите е пълно) и средство за създаване на касти при болшевишката държава, И на тази плоскост има девствена почва за работа на истинските икономисти. Тяхна задача е да установят каква част представляват държавните субсидии, държавните заеми^[1] и монополите в натрупването на капитали в субсидираните индустриални и търговски предприятия и в известни „покровителствувани“ производства, както и високите заплати, разните премии и награди — във вилите, колите, разгулния живот на болшевишкия „елит“ от големи партийни и синдикални вождове, артисти, бюрократи и пр. Но това е друга, макар и не по-маловажна тема.

За да приключим, ще кажем, че задълбочените проучвания в тази посока ще докажат недвусмислено, че държавата създава в същата степен капиталисти и привилегировани обществени категории, в каквато капиталистите и привилегированите касти създават и крепят института държава, който им служи, за да пази техните привилегии. В тази роля на държавата, като фактор за капиталистическо натрупване и формиране на класи, данъкът е един от мощните й стълбове. Ето защо ние отричаме държавата и отричайки я, отричаме едновременно всички инструменти, които крепят нейната власт, в това число и данъка, който е мощен лост в нейната машина.