Джослин Кели
Дамата с меча (8)

8

Авиза слезе с окрилени стъпки във вътрешния двор. Да отиде в ковачницата на замъка беше удоволствие за нея — не на последно място и защото будеше спомени за безбройните часове, които беше прекарала в оръжейната на абатството. Винаги се беше отнасяла с огромно уважение към прецизната работа на оръжейниците. И тукашният ковач, изцяло съсредоточен върху работата си, дори не вдигна очи, когато тя го помоли да наточи две остриета при него. Стоеше насред помещението, заобиколен от миризма на огън и пламтящ метал, от шумно тракане и звънтеж на инструменти. Той й кимна и тя се залови за работа, без да се бави. След малко ножът на Кристиан беше толкова остър, че не смееше да го докосне.

Веднъж вече се бе порязала. Когато по време на упражненията с меч в един скрит ъгъл чу стъпки, концентрацията й се разколеба, улучи един камък, мечът отхвръкна и я поряза.

Авиза затвори очи, опря глава в студената стена и въздъхна. Раната й беше незначителна в сравнение с новината за посрещането на архиепископа в Кентърбъри. То можеше да е сигнал, че партията шах между краля и Томас Бекет беше към края си.

По някакъв начин трябваше да убеди Кристиан да остане известно време в имението на лорд Сомвил, след като я заведе при човека, от когото се очакваше да спаси нея и сестра й. Или… на лицето й изгря усмивка. Щеше да използва обиколни пътища.

В този миг някой изпищя и тя посегна към меча си. Дете? Бе изпищяло дете. Стисна по-здраво ножа на Кристиан и излезе навън.

Дребно тъмнокосо момиченце на около три годинки лежеше на земята.

— Кой ти причини болка? — попита Авиза, коленичи до детето и се запита какво търсеше малката в пустия вътрешен двор.

Детето й протегна ръчичката си.

— Боли, боли!

— Кой?

— Боли, боли!

Нямаше представа какво трябва да направи, но не можеше да го остави така.

В абатството работеше с по-големи момичета. За малките деца се грижеха други сестри.

— Какво се случи? — попита тя.

По бузките на момиченцето течаха сълзи.

— Боли. Виж.

Авиза се колебаеше. Дали да утеши детето, както правеше с ученичките си? Да го потупа по ръката и да му каже, че следващия път трябва да внимава повече.

Детето изплака отново и устреми поглед към Авиза. Не, не към нея, а зад нея.

Авиза се учуди безкрайно, когато Кристиан се наведе и вдигна малкото момиче на ръце. В прегръдката му то изглеждаше съвсем дребничко. Каза му нещо, което Авиза не разбра, и момиченцето спря да плаче. По лицето му все още се стичаха сълзи, но хълцането заглъхна.

— Къде те заболя? — попита Кристиан.

Детето вдигна дясната си ръка и я завъртя така, че Авиза можа да види светлочервената ивица по дланта. Само ожулено. Вероятно се е подхлъзнало по камъните, разбра тя.

— Много ли боли? — попита Кристиан. Малката кимна. Той вдигна ръчичката й към устните си и шумно целуна ожуленото място. Момиченцето се закиска доволно. — Сега добре ли е? — попита той.

Детето кимна, Кристиан го сложи отново на земята и нежно го тупна по дупето. Детето му махна и затича към главната кула.

Кристиан сложи ръка на рамото на Авиза.

— Малката рана на момиченцето ви разстрои много. Защо?

Тя беше готова да каже истината, изкушена от топлината на пръстите му, но не посмя. Бързо отстъпи назад и отговори неясно:

— Напомни ми за някого.

Лицето му се помрачи от едва прикриван гняв и тя се запита дали пак не се е издала с няколко прости думи. С ръка върху дръжката на меча, загърнат в развяваща се наметка, той приличаше на ангел на отмъщението. Или някой от помощниците на дявола, тъй като не можеше да си представи, че ако го ударят по едната страна, ще си подаде и другата. Той беше воин. Мъж, решен да докаже със смъртта си, че има сърце на вълк. Със сигурност нямаше да се примири, ако го направят на глупак.

Стана й ясно, че се е загрижила безпричинно, когато Кристиан каза:

— Виждам, че ви измъчват и други болки, не само съдбата на сестра ви. Сигурно семейството ви е дало и други жертви.

— Да. — Думата имаше вкус на вкиснато мляко. Преди вратите на абатството да се затворят за нея, никога не беше лъгала. Сега лъжеше всеки ден. Лъжеше Кристиан. Какво отвратително занимание.

На челото му се очертаха напрегнати бръчки. Гласът му прозвуча сериозно.

— Сигурно много неща ви напомнят за загубата.

— Опитвам се да не мисля за това. Концентрирам се върху онова, което трябва да направя. — Поне това не беше лъжа, макар че той трябваше да разбере думите й погрешно. Кристиан наистина го направи и тя отново започна да се разкъсва от чувство за вина.

— Съмнявам се, че други жени имат вашата смелост.

— Значи смелостта е много важна за вас?

— За мен и за всеки, който се е заклел да служи на краля. — Кристиан изкриви уста. — За човек, в чиито вени тече кръвта на Лоуъл, е двойно по-важно да покаже, че родът ни все още ражда истински бойци.

— Баща ви…

— Сега не говорете за него, Авиза.

В тона му имаше толкова омраза, че предупреждението я разтрепери. Погледна бързо наоколо и се убеди, че в двора има малко хора, освен това никой не е достатъчно близо, за да чуе разговора им. Но той явно не се притесняваше от това. До днес Авиза никога не беше помисляла, че би могла да се срамува от семейството си. Почти не помнеше родителите си. Нейното семейство бяха жените в абатството. Всяка от тях беше майсторка в своята област. Тяхното съвършенство носеше на абатството гордост и чест, макар че гордостта се смяташе за грях.

— Какво смешно има? — попита строго Кристиан.

— Смешно ли?

— Усмихнахте се. Защо смятате, че позорът на семейството ми е смешен?

— Разбира се, че не смятам така! — По дяволите, защо не можеше да бъде искрена!

— Отскоро сме заедно, но вече знаете много за баща ми. — Той обхвана брадичката й и я повдигна. — А какво знаете за мен?

— Мисля, че вече знам доста неща.

— Но?

Тя отстъпи назад и му подаде камата. Той я прибра в ножницата и тя попита:

— Извадихте ли меча си срещу мен или срещу лорд Де Лайл, когато скочихте през масата одеве в залата?

Кристиан нямаше никакво намерение да отговори на този въпрос. Не искаше да му напомнят, че като видя как Авиза омайва Де Лайл, ослепя от ярост. Затова посочи другия край на двора и рече:

— Не бива да губим повече време.

— Не е губене на време да узная какво е било намерението ви.

Той обхвана раменете й и усети как тя се скова.

— Авиза — прошепна той и я привлече към себе си, — аз се заклех да ви помогна да спасите сестра си. С радост ще дам живота си, за да я отнема от врага на вашето семейство, но моите мисли са си само мои.

— Трябва да знам дали мога да разчитам, че във вълнението си няма да извършите някоя лудост.

— Не се притеснявайте за това.

Кристиан стисна зъби, защото с всеки удар на сърцето в тялото му се разливаше огорчение. Откъде знаеше тя, че точно тези думи го улучват в душата?

Тя сложи две ръце на гърдите му и го отблъсна. Когато той не я пусна, в очите й светна гняв. Реакцията й трябваше да го стресне, но той не й позволи да го предизвика.

— Ако сте готова — изрече хладно, — мисля, че е крайно време да тръгваме.

— Виждам, че бързате да докажете смелостта си. — Очите й станаха още по-големи. — Съжалявам, Кристиан, не исках да кажа това.

— Така ли? Ако искате да знаете истината, аз бързам да се оправя с една жена, която не знае как да благодари за оказаната й помощ. — Той я пусна и й обърна гръб. — Да вървим.

Кристиан направи няколко крачки, наострил уши, за да чуе зад себе си тихите й стъпки. Като чу лекото шумолене на роклята й и потракването на меча в ножницата, се усмихна студено. Без да се оглежда, отиде до обора, като внимаваше да щади навехнатия си глезен. Твърде малко хора от прислугата на Де Лайл се мотаеха из двора, но всички изглеждаха толкова задълбочени в работата си, та веднага му стана ясно, че наблюдават него и Авиза.

— Кристиан?

Той не отговори. Ако се обърне към нея, се излагаше на опасност да се изгуби в сините очи, изпълнени с мекота, която много рядко светеше в зениците им. Вятърът увиваше дрехата й около прелъстителната фигура. Само тази гледка беше достатъчна да го постави в позицията на слабия. Затова най-добре да не я поглежда.

— Кристиан — извика тихо тя и забърза след него, — наистина съжалявам за онова, което казах. Бях вън от себе си.

— Ако толкова лесно излизате вън от себе си, значи бих бил глупак да ви се доверя.

— О… — Тихият й глас пресекна. Тя го изпревари, за да застане на пътя му, но той я заобиколи. Отново извика името му, но той продължи напред.

— Нямаме време за приказки. Освен това нямам време да ви търся, когато се отдалечите, за да предприемете кой знае какво.

— Казах ви, че отивам в ковачницата.

Знаейки какво рискува, той спря и я погледна. Вятърът беше разпилял косите й и немирни кичури падаха по лицето. Те подчертаваха невероятните й форми и пръстите отново го засърбяха да ги изследва.

Кристиан скри ръце зад гърба си, за да устои на изкушението, и заговори:

— Имам предвид изчезването ви от стаята, където нощувахме. Не казахте на никого къде отивате.

— Сигурно се ядосвате, защото минах покрай вас, без да ви събудя.

— Да.

— О… — пошепна отново тя и той разбра, че я е уплашил.

— Авиза, ако искате да спасите сестра си, трябва винаги да знам къде сте и какво правите.

— Това означава ли, че аз също трябва да знам къде се намира всеки от вас тримата?

— Не мога да дам обещание от името на Гай.

— Може би е по-добре да не знаем какво прави той, когато остава сам.

Кристиан се засмя тихо и й предложи ръката си. Не можеше да й се сърди. Тя го вбесяваше, предизвикваше го, но беше изключително умна… а когато нямаше друг избор, се подчиняваше на волята му.

Балдуин се приближи към тях с конете. Гай ги чакаше до коня си, преметнал колчан през рамо, задълбочен в разговор с две жени, които си оспорваха благосклонността му. И двете бяха нови. Явно бе приключил със слугинята от сутринта. Внезапно Кристиан му завидя. Брат му умееше да общува с жените. Ако и той притежаваше същото умение, щеше да му е по-лесно да се оправя с Авиза.

Макар че имаше съмнения и в това отношение. Тя не беше като глупаво усмихващите се слугини, стремящи се да завоюват вниманието на някой мъж. Сигурно щеше да пусне мъж в леглото си само срещу ясни условия. Много му се искаше да разбере какви са те.

— Три коня? — учуди се Авиза.

— Уговорих се с Де Лайл да ви даде един от своите — отговори Кристиан, облекчен, че въпросът й е дал нова насока на мислите му. Условията, при които тя щеше да го пусне в леглото си, сигурно щяха да му отнемат мъжествеността. — Сивият е за вас.

— Много благодаря.

Радостта, която го прониза от тези сърдечни думи, беше толкова голяма, че го уплаши. Преди да осъзнае какво прави, той я помилва по бузата и веднага се дръпна.

— Балдуин, помогни на Авиза да възседне коня си.

— С удоволствие. — Момчето явно гореше от нетърпение да тръгнат на път.

— Ей сега ще се върна. Трябва само да се сбогувам с нашия домакин.

Кристиан се отправи към Де Лайл, който бързаше към тях през вътрешния двор. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и се приближи до барона. В близост до Авиза всичките му телесни функции излизаха от равновесие. Чувствата, които иначе владееше с лекота, се изплъзваха от контрола му.

— Много сме ви благодарни за подслона и храната, де Лайл — заговори любезно той. — Времето изглежда благоприятно и се надявам да стигнем до целта след няколко дни. Ако късметът е с нас, остатъкът от пътуването ни ще премине така спокойно, както се чувствахме във вашия дом.

— С нея? — Де Лайл избухна в смях. — Лейди Авиза е от жените, с които човек никога не може да бъде спокоен.

— Прав сте, но аз мога да се оправям с нея.

— Тогава сте по-добър от мен. — Де Лайл изведнъж стана сериозен и каза: — Отново и отново чуваме за нападения над мирни пътници.

— Не се боим от бандитите.

— Аз не говоря за обикновени бандити. — Лордът понижи глас. — Говоря за онези, дето твърдят, че следват старите обичаи.

— Саксонците…

— Нямам предвид английските обичаи, които са царували тук, преди дук Уйлям да поиска трона на острова след битката при Хейстингс. Говоря за хората, живели тук дълго преди римляните да завладеят Англия. Между тях има много, които жадуват да видят Бекет мъртъв.

Вятърът отвя качулката от главата на Кристиан и той се вгледа по-внимателно в лицето на лорда.

— Значи говорите за верните на краля. Аз също съм от тях.

— Не, говоря за други. Те искат норманите да се махнат от Англия. За тях дори саксонците са чужденци.

— Значи за старите келти…

— Да.

Кристиан се засмя тихо.

— За малко да повярвам в думите ви.

— Не се шегувам. Вече има изчезнали пътници. Намерени са трупове, насечени на парчета.

— Диви горски животни — рече Авиза зад него.

— Горските животни нямат ножове, милейди. — Де Лайл се почувства неловко. — Но това не е тема за вашите ушенца.

— Нали и аз ще мина по пътищата, за които казвате, че са опасни. — Ръката й посегна към меча.

Кристиан извъртя очи. Защо Авиза не го дочака на коня, както я беше помолил? Както всеки мъж, баронът се чувстваше неловко да обсъжда подобни въпроси с дама.

— Това е разговор между мен и Де Лайл, Авиза.

— Какво ви кара да мислите, че тук наблизо почитат култ, остатък от старата вяра, милорд? — попита тя, без да обръща внимание на Кристиан.

— Всеки, опитал се да разследва случая, е заплашван. — Де Лайл хвърли мрачен поглед към Кристиан.

Авиза или не го видя, или реши да го пренебрегне.

— Това не е Уелс, където местните князе властват над страната си, като се позовават на древните обичаи. Какво направихте, за да им противодействате?

— Лоуъл, кажете на дамата къде й е мястото — изръмжа баронът.

— Има ли заловени и разпитани? — продължи упорито Авиза.

— Лоуъл, няма ли най-после да кажете на дамата къде й е мястото!

Кристиан хвана Авиза за ръка и я отдалечи от Де Лайл, чието лице бе станало по-червено от наметката му.

— Много съм ви благодарен за предупреждението и за гостоприемството.

— Бъдете бдителен — извика му лордът.

— Ще разберем по-добре каква опасност ни заплашва, ако ни кажете нещо повече. — Авиза не се отказваше толкова лесно.

— Лоуъл…

Кристиан дръпна Авиза, но тя не се помръдна. Дали пък да не я метне на рамо и да я отнесе до сивия кон? Обаче рискуваше проклетият й меч да го улучи точно в мястото, където никой мъж не иска да бъде улучен.

Отново дръпна ръката й този път тя се подчини. Двамата се запътиха към Гай и Балдуин, които ги чакаха с нетърпение.

Кристиан буквално хвърли Авиза на седлото. Когато ръката му докосна гърдите й, не можа да задържи стона си.

— Добре ли сте? — попита загрижено тя.

— Разбира се, че съм добре! — Проклета жена! Опитваше се да го омагьоса с красотата си, но той никога вече нямаше да попадне под магията й. — Останете на седлото, докато ви разреша да слезете!

След тази заповед чу кискане — не от Авиза, която го изгледа унищожително, а от младите жени, които уж работеха нещо около кладенеца.

Кристиан възседна Блекторн и дръпна юздите. Да вървят по дяволите всички! Да вървят по дяволите смеещите се глупачки! И преди всичко да върви по дяволите Авиза, която го унижи пред хората на Де Лайл и пред самия лорд. Даде знак на брат си и препусна към портата.

Мрачното изражение на Гай загатваше, че мислите му вървят в същата посока. Заради баща си двамата бяха изтърпели много обиди. Когато кралят прие васалната клетва на Кристиан, нещата започнаха да се подобряват. А сега Авиза с глупавото си държание унищожаваше надеждите им.

Няма да допусна това да се случи повторно, закле се Кристиан.