Джослин Кели
Дамата с меча (21)

21

Веднага щом отвори очи, Авиза разбра, че е сама. Не искаше да повярва, но Кристиан си бе отишъл. Един-единствен поглед към празния ъгъл, където стоеше мечът му, го потвърди.

Единственият знак от него, останал под хладната сива светлина на утрото, беше дрехата, грижливо сгъната и оставена на края на леглото. Авиза я облече и я завърза отпред. Ароматът на Кристиан се надигна от вълнения плат и тя беше готова да зарови лице в него и да се разплаче. Не, тя не искаше дрехата му, а самия него.

Наметна се с една от кожите на леглото, захвърли смачканата си риза и отвори вратата към съседното помещение. То беше празно. Тя забърза към следващото и отвори вратата с трясък. Балдуин лежеше по гръб и се взираше с празен поглед в балдахина на леглото. Сърцето й заби ускорено. Щом Балдуин беше тук, значи и Кристиан е наблизо. Може би онова, което му беше разказала за живота в манастира и за основаването му от кралицата, му бяха показали колко отчаяно е положението.

Момчето се обърна и я погледна. Надеждата й угасна със скоростта на лятна светкавица. Лицето му изразяваше отчаяние.

— Кристиан си е заминал — рече тихо тя.

— Да, милейди. — Балдуин седна и преметна крака през рамката.

Тя се обърна с гръб към него. Не искаше никои да види болката й, най-малко Балдуин. Не очакваше, че Кристиан ще я напусне след нощ, изпълнена с екстаз. Би го очаквала от Гай, но не и от брат му. Няколко пъти вдиша и издиша дълбоко и когато се успокои достатъчно, се обърна отново към Балдуин.

— Къде отиде той?

— Нямам право да ви кажа закъде пътува. — Балдуин погледна покрай нея, сякаш му беше непоносимо да срещне очите й. — Заповяда ми да остана с вас и да ви защитавам с всички сили.

— От кого?

Момчето изпъна рамене.

— Знам, че не съм велик воин като сър Кристиан — погледна я за миг и бързо отмести очи, — или като вас, милейди, но съм готов да дам живота си, за да запазя вашия.

Авиза отиде до камината и се наведе да разпали огъня.

— Не омаловажавай уменията си, Балдуин. Ти знаеш вече много. Ако ми позволиш да те обучавам, скоро ще ти позволя да учиш малките момичета.

— Вие имате ученички? Вие сте учителка? Но аз си мислех, че живеете в манастир!

— Сейнт Джудс Аби е особен манастир. — Не можеше да му каже нищо повече. — Гай замина ли с Кристиан?

Балдуин кимна. Лицето му изрази болка и разочарование.

— Да. Взе Гай със себе си, а мен остави.

— Кристиан знае, че може да повери моята сигурност на теб, но не и на Гай. Знае, че ти имаш чувство за чест.

— О!

Авиза беше готова да се засмее, когато момчето най-сетне разбра с каква чест е удостоено и се разкая за глупостта си. За съжаление в момента не й беше до смях.

— Къде отиде Гай? — попита тя.

— Но, милейди, вече ви казах, че се заклех…

— Да не ми издаваш накъде е тръгнал Кристиан. Затова не те питам за него. — Тя се уви в кожата, защото през дъските на прозорците проникваше студен вятър. — Питам те къде е искал да отиде Гай. И той ли те помоли да запазиш тайната му?

Момчето й намигна съзаклятнически. Беше разбрало.

— Той не ми каза нищо подобно, милейди. Отива в Кентърбъри.

— Защо? За да участва в сватбата на Филип дьо Боавер?

Авиза знаеше отговора и стомахът й се сгърчи от болка.

Балдуин я погледна и отговори сериозно:

— Снощи лорд Де Сомвил обяви в залата, че целият юг е призован да бъде в готовност, ако Бекет се одързости да започне битка. Каза още, че тази битка била планирана много отдавна, когато Бекет още не бил станал архиепископ.

— Защо Кристиан е толкова глупав? — простена Авиза. Беше се надявала, че най-голямото опасение на кралицата няма да се осъществи, но стана точно така.

Балдуин я изгледа мрачно и тя за пореден път установи колко много си приличат двамата братовчеди.

— Нима не разбирате, милейди? Той е готов да извърши лудост, защото знае, че баща ви никога няма да ви даде на мъж със съмнителна репутация.

— Кога тръгнаха?

— Два часа след полунощ.

— А сега се зазорява. Ако ние…

Вратата се отвори. Влезе лорд Де Вер. Огледа помещението и спря пред дъщеря си.

— Радвам се да те заваря будна, Авиза. — На лицето му грееше усмивка.

— Желая ви весела Коледа, милорд — поздрави учтиво тя и склони глава.

Той я целуна по цвете бузи.

— И на теб желая весела Коледа, красива дъще. В този специален ден ти нося радостна вест. Облечи най-хубавата си рокля и слез в залата, където ще обявя годежа ти с най-големия син на лорд Фицалън.

— Годеж? — Думата едва не я задави. — Как успяхте толкова бързо да уредите годежа ми?

— Фицалън загуби брат си в битката, когато страхливостта на Лоуъл доведе до унижаването на краля. Той знае колко силно желая да отдалеча лековерната си дъщеря от влиянието на сина на онзи нещастник. — Без да обръща внимание на святкащия поглед и стиснатите юмруци на Балдуин, лордът продължи: — Неговият син е на голяма почит в кралския двор. И в момента е там. Твоята женитба ще означава още повече чест за семейството ни.

— Защо бързате толкова? — попита Авиза, отчаяно търсейки претекст да отложи обявяването, за да може да се измъкне от замъка.

— Няма защо да отлагаме. Това е най-добрият начин да отпразнуваме Коледа.

— Но аз още не съм отишла на празничната литургия!

— Имаш време. Пък и на сватбата ти ще има литургия.

Авиза поклати глава.

— Абатисата всяка година ни напомня за специалното значение на Коледния празник. Не бива да забравяме християнските си задължения и да се отдаваме на веселие.

— Вече не си в манастира.

— Моля ви, татко! — Авиза падна на колене и вдигна ръце. — Това има голямо значение за мен.

Баща й явно се трогна от християнското й смирение.

— Е, добре. Грисуолд ще чака в коридора, ще те заведе на службата и ще те върне тук. После ще слезете заедно в залата.

— Благодаря, милорд. — Авиза сведе глава, за да скрие разочарованието си. Баща й явно не й се доверяваше и тя трябваше да признае, че постъпва умно. Щеше да бъде доста трудно да се измъкне от замъка.

— Преди да отида в църквата, трябва да се преоблека и да сменя превръзката на Балдуин.

Баща й огледа мрачно младия паж, но после кимна. Изправи я и отново я целуна по двете бузи.

— Синът на Фицалън е добър момък. Ти ще бъдеш щастлива с него.

— Благодаря, милорд. — Авиза държеше главата си сведена и вдигна поглед едва когато вратата се затвори зад баща й.

— Сбогом, татко — пошепна тя. Ако планът й успееше, баща й сигурно щеше да я прогони завинаги от семейството.

Балдуин скочи от леглото.

— Лейди Авиза, нали не смятате да се омъжите за един напълно непознат човек?

— Шшт! — Тя вдигна пръст към устните си. — Можеш ли да яздиш?

— Мога, но нямаме коне.

Авиза се усмихна.

— Баща ми и спътниците му идват отдалеч и са избрали за пътуването си най-добрите коне. Сигурно са отпочинали и много им се препуска.

— И каква полза за нас?

— Не за нас. За теб. Ако настигнеш Кристиан, ще му съобщиш, че аз тук имам нужда от неговата помощ.

— Не мога. Обещах му да остана тук.

— Но… — Авиза въздъхна примирено. Знаеше, че няма как да го накара да се откаже от клетвата си. — Добре тогава, ще опитаме нещо друго.

— Какво, за Бога? Вие сте под охрана.

Авиза заходи напред-назад, обмисляйки плана си. Когато вратата се отвори отново, тя се вцепени, но раменете й бързо се отпуснаха, когато влязоха сестрите й от манастира, увити в наметки, с вързопчета в ръце. Ермангардин беше свела глава и не смееше да погледне никого, но Мавиза излезе напред.

— Авиза, моля те да тръгнеш с нас.

— Не мога. Имам още работа тук. — Авиза сложи ръка на рамото на Балдуин и обясни. — Ние имаме да свършим нещо важно.

— Сър Кристиан вече знае, че кралицата те е изпратила да го пазиш. Каквото и да кажеш или да направиш, няма да го спре да отиде в Кентърбъри.

— Той вече замина.

Мавиза потръпна от ужас.

— Ако положението наистина е толкова сериозно, колкото се говори, той ще види със собствените си очи началото на битката между привържениците на краля и тези на архиепископа.

— Какво се чува оттам?

Мавиза въздъхна угрижено.

— В залата говорят, че Бекет се смята за по-могъщ от всеки смъртен, пък бил той и крал на Англия.

— Значи е вярно, че смята да предизвика Хенри?

— Хората разправят, че в чужбина са му направили тежка операция и обезумял от болка. Че сега не е с ума си. После се молил дни наред, но и най-пламенните молитви не успели да го освободят от злото, което принудило лекарите да изрежат обхванатите от гниене кости на челюстта му.

— Мисля, че си права. Решенията, които взема след завръщането си, са решения на луд. Всичко, което прави, има за цел да възбуди най-низките човешки инстинкти. Вместо да проповядва братска любов, той отчуждава хората от себе си с желязната си решителност да принуди краля да признае, че архиепископът му е всемогъщ и всезнаещ.

— Бароните са ожесточени.

— Знам. Затова трябва да попреча на Кристиан да стигне до Кентърбъри.

— Той няма да те послуша. — Русата монахиня стисна ръката й. — Ужасно е, че узна истината, но станалото — станало. Вече е късно да променим нещо.

— Не е късно — възрази твърдо Авиза.

— Мила сестро, открай време се възхищавам на ясния ти поглед. Не допускай сърцето да влияе върху ума ти. Разбери, късно е.

— Не! — Авиза се извърна настрана. — Кралицата ми възложи да закрилям кръщелника й и аз ще го опазя, дори с цената на живота си. — Тя прехапа устни. Думите бяха същите, които беше казала пред Кристиан, когато се изкачиха на крепостната стена.

— Защото го обичаш.

Авиза се обърна стреснато.

— Откъде знаеш? — Гласът й пресекна.

— Няма съмнение. Между вас има любов.

— Да, но тази любов не може да промени обещанието, което дадох на кралицата. Заклех се да сторя всичко, за да задържа Кристиан далече от Кентърбъри, и ще го направя.

— Бъди внимателна — помоли Мавиза. — Може да те ранят — и телесно, и душевно.

Никой не може да ме нарани по-тежко, отколкото днес.

— Да, знам.

— Можем ли да ти помогнем?

Авиза се усмихна благодарно и се обърна към Балдуин, който беше изслушал разговора им с нарастващ ужас. Момчето не биваше да чуе истината. По-късно щеше да му обясни всичко, но сега… Тя се обърна към масата и посегна към торбичката с лекарства. Извади кълбо конец и го разви. Сигурно беше дълъг повече от десет стъпки.

— Отивам на службата — заяви тя и застана пред тримата си помощници. — Там ще има много хора и сигурно ще намеря начин да се отдалеча от вярното куче на баща ми.

— Кажи ни какво трябва да направим — помоли Ермангардин, която най-сетне бе вдигнала глава.

— Първо имам задача за Балдуин.

Лицето на момчето веднага се разведри.

— Заповядайте, милейди.

— Заший завесите на леглото с този конец. Докато аз се обличам, ти ще разрежеш завесите на ивици, а после заедно с конеца ще направим здраво въже.

С помощта на Мавиза Авиза облече пътническия си костюм и се въоръжи. Обясни им плана си и Мавиза й помогна да уточни подробностите и да увеличи шансовете си за успех. Тя остави меча и наметката си при Балдуин, но не се раздели с камата на крака си. Той й подаде набързо съшитото въже. Авиза му кимна с усмивка, уви въжето около талията си и го върза така, че краищата да стигат до обувките й.

— Как изглеждам? — попита тя. Пажът се ухили.

— Красива както винаги.

— Много добре. — Тя го потупа по рамото. — Щом влезем в параклиса, ти иди в обора. Ще се срещнем там. Ако не се появя до един час, върни се тук.

Авиза отвори вратата и даде знак на сестрите си да я следват. Когато васалът на баща й застана на пътя им, никоя от жените не му обърна внимание. Следвани от Грисуолд като от зла сянка, трите слязоха по стълбата. Той им отвори вратата на параклиса и те влязоха.

Както се очакваше, параклисът беше препълнен. Свещеници и клисари стояха пред олтара. Авиза се вслуша и разбра, че службата току-що е започнала. Тя се обърна към Грисуолд и му съобщи шепнешком:

— Ще отида от другата страна, където ми е мястото.

— Милейди…

Тя пренебрегна възражението му и бързо си проби път между богомолците, застанали рамо до рамо в задната част на параклиса. Мавиза и Ермангардин я следваха по петите. Много от хората, покрай които минаваха, се оригваха шумно — явно бяха прекалили с бирата. Поглед назад й показа, че Грисуолд я наблюдава, но не се опитва да върви след нея през навалицата.

Когато богомолците коленичиха, тя последва примера им и изчака нетърпеливо, докато отново станаха. Трябваше да коленичи и да се изправи още два пъти, преди да стигне до купела за кръщене.

— Kyrie eleison, Christi eleison, Kyrie eleison — запя свещеникът.

Клисарят повтори думите му и произнесе молитва.

Авиза разхлаби възела на въжето, което беше стегнала около кръста си. Докато бавно го плъзгаше към земята, тя се зарадва, че вярващите отново коленичиха. Завърза единия край на въжето около купела и силно притисна ръце към хълбоците си, когато хората се надигнаха, преди да е успяла да стегне възела.

Знаеше, че васалът на баща й я наблюдава неотстъпно, и сведе глава над ръцете си. Единият край на въжето трябваше да е здраво завързан за купела, а другия да спусне от прозореца, преди месата да е свършила. Имаше само един шанс.

Коленичи отново и напрегна всичките си сили, за да стегне дебелото въже, преди някой да е забелязал какво върши. Бързият поглед към Грисуолд й показа, че и той е коленичил. Тя стегна възела и дръпна въжето толкова силно, че удари с лакът коленичилия до нея. Извини се шепнешком и хвана другия край на въжето. Трябваше да намери прозореца опипом, за да не привлича излишно внимание.

Намери перваза и хвърли въжето през него. Спусна го внимателно и зачака да се опъне, за да й покаже, че е паднало. Нищо такова не се случи. Какво се бе объркало?

Когато свещеникът подкани вярващите да се изправят, тя видя, че въжето се е навило върху широката дъска на прозореца. Един изпъкнал перваз му бе попречил да се спусне навън. Както беше изправена, тя го дръпна веднъж, после още веднъж. Когато усети опъване, си отдъхна. Най-сетне въжето бе минало през прозореца. Пусна го, за да използва цялата му дължина, като внимаваше възелът да не се разхлаби.

Когато свещеникът благослови вярващите, сестрите й застанаха така, че Грисуолд да не вижда въжето. Тя се придвижи внимателно към прозореца и спря, когато свещеникът я подкани да си разменят целувката на мира. Вярващите започнаха да си разменят целувки и най-хубави пожелания за мирна и щастлива Коледа. Това беше най-добрата възможност за бягство.

Авиза се разцелува с една красива жена и й пожела всичко най-хубаво.

— Виждате ли онзи едър мъж до вратата? — попита с усмивка. — Той е дошъл отдалеч и не познава никого тук. Днес е Коледа. Защо не отидете да го поздравите с добре дошъл? Заслужава си, нали?

Жената се усмихна и веднага започна да си пробива път през навалицата, за да стигне до Грисуолд и да го целуне.

Авиза чу как Мавиза каза същото на друго хубаво момиче и то последва примера на първата жена. Веднага щом Грисуолд се заговори с дамите и отмести поглед от нея, тя се наведе и пошепна на Ермангардин:

— Веднага щом скоча на земята, отвържи въжето и хвърли края му през прозореца.

Ермангардин кимна и клекна в готовност зад купела.

— Оставете ни час или два преднина. Така никой няма да заподозре, че сме избягали заедно.

Мавиза се усмихна и я побутна към прозореца.

— Побързай! Няма нужда да ни даваш указания. Ще се справим.

Авиза целуна сестрата по бузата.

— Бог да те благослови, Мавиза! — После кимна на Ермангардин, покатери се на купела и оттам на перваза на прозореца. Там спря за момент и изпрати въздушни целувки на всички вярващи. Докато си разменяха коледни пожелания, тя даде бърз знак на Мавиза и сестрата зае нейното място на перваза. През това време Авиза преметна крака през високия ръб.

Усети ръкостискането на Мавиза и се усмихна благодарно. Повечето присъстващи в параклиса бяха замаяни от алкохола и никой нямаше да разбере, че на прозореца е седнала друга руса жена. Произнесе кратка благодарствено молитва и се спусна по въжето.

То стигаше на пет стъпки над земята. Тя се пусна и скочи върху тревистия склон на рова, който обикаляше замъка. Веднага се изправи и пое дълбоко въздух. Въжето падна след нея, тя го събра и хукна към оборите, преди някои от параклиса да е погледнал през прозореца.

Балдуин я чакаше, готов за тръгване. Лицето му бе пребледняло от нервно напрежение. Не каза нито дума, когато тя помоли едно ратайче да доведе конете на лорд Де Вер и спътниците му. Докато чакаха, тя отново уви въжето около талията си, макар да се надяваше, че повече няма да й потрябва.

Изведоха конете — два сиви и един черен — във вътрешния двор и бързо се запътиха навън. Малкото хора, които срещнаха, бяха замаяни от снощния пир и не им обърнаха внимание. Без да се обръща към Балдуин, Авиза мина през портата и излезе на пътя пред стената на замъка. Момчето я следваше с любопитен поглед. Авиза спря едва когато стигнаха до група дървета в началото на гората.

— Слава богу, че успяхте, милейди! — Балдуин я гледаше с детско възхищение. — Трудно ли беше да се измъкнете от пазача си?

— Никак не беше трудно, но сега трябва да препускаме, преди някой да се е сетил да провери в обора. Позволи ми да ти помогна да възседнеш коня.

Балдуин не възрази. Авиза се надяваше, че вече е достатъчно укрепнал и ще издържи на дългото пътуване. С малко повече късмет нямаше да се наложи да изминат цялото разстояние до Кентърбъри, но трябваше да са подготвени за дълга езда.

Когато момчето се намести на гърба на силния сив жребец, Авиза отведе врания кон до един голям камък. Качи се върху него и се метна на гърба на нервно потропващото животно. Трябваше да го успокои с няколко нежни думи. Бойният кон на баща й със сигурност беше много по-бърз и по-силен от конете, които Кристиан бе намерил за себе си и за брат си.

Дано е достатъчно бърз, за да го настигна и да му попреча да жертва живота си само, за да ми докаже колко е смел, помоли се тя и препусна напред.

 

 

— И вие ли сте страхливец като баща си, Лоуъл, или ще докажете, че сте омесен от друго тесто? — иронично попита въоръженият рицар, който седеше срещу Кристиан. Западналата кръчма непосредствено пред градските стени на Кентърбъри беше слабо осветена. — На наша страна ли сте или не?

Кристиан обходи с поглед голямата маса, около която седяха почти две дузини мъже. Познаваше повечето от двора на краля оттатък Ламанша. По дрехите им се виждаха пръски замръзнала сол, което показваше, че скоро са прекосили бурното море. Ризниците и оръжията бяха натрупани в един ъгъл на помещението. Водачи им бяха Уйлям де Трейси, Ричард де Брет и Хю де Морвил, всички на възрастта на Кристиановия баща. Те бяха известни като най-верните рицари на краля.

Когато Гай се сблъска с Де Трейси малко преди залез-слънце на пътя, рицарят настоя двамата с Кристиан да пият с него, преди да отидат в дома на Де Боавер. За какво сте дошли в Англия, попита ги Гай, сигурно за да последвате повика на краля и да опазите Англия от интригите на архиепископа. Знае ли де Трейси къде се събират следовниците на краля?

Кристиан се съгласи да влязат в кръчмата недалеч от Сейнт Огъстинс Аби, но вместо очакваните герои завариха там група рицари на тайно събрание. Всички пиеха без мяра и с всяка нова чаша се уверяваха един друг, че кралят със сигурност иска смъртта на Бекет. В момента всички го зяпаха в очакване да чуят отговора му.

Гай скочи и вдигна чашата си.

— Аз съм с вас. Очаква ни голямо приключение. И ти трябва да участваш, Кристиан.

— В какво? — Кристиан също се изправи. — Кралят никога не би заповядал да убият архиепископа.

— Той ни възложи да се оправим с Бекет. Нарече го кресльо от нисък произход — възрази Де Трейси и отново напълни канчето си.

— Крал Хенри е известен със своите пристъпи на ярост. Ще позволите ли да узная дали е казал тези думи, когато е бил гневен?

Де Трейси тресна канчето си на масата.

— Кралят има всички основания да се гневи. Бекет използва отлъчването като оръжие, за да отслаби трона. — Отпи глътка и продължи с мрачно изражение: — Трябва да следваме волята на краля, иначе ще се проявим като страхливци, каквито ни нарече.

Гай сложи ръка върху рамото на Кристиан. Братски жест, или защото не можеше да се държи на крака?

— Защо се колебаеш? Това е шансът ти да направиш онова, което трябва. Участвай и докажи на краля и на цялата страна, че си смел мъж.

— Искаш от мен да участвам в коварното убийство на един невъоръжен свещеник?

— Това значи да изпълните волята на краля, — изръмжа един от мъжете.

— И прекрасната Авиза ще стане твоя. — Гай отпи голяма глътка ейл и се засмя. — Нали това искаш?

— Коя е Авиза? — попита някой.

Гай, който очевидно се наслаждаваше, че е в центъра на вниманието, удари с ръка по масата.

— Авиза де Вер от манастира Сейнт Джуд открадна сърцето на брат ми, а пък той й отне девствеността. Тази хитра млада дама успя няколко пъти да го направи на глупак.

Обзет от сляпа ярост, Кристиан заби юмрук в корема на брат си. Гай замахна с канчето по главата му, после се нахвърли срещу него с юмруци. Наложи се Кристиан да го изтика до стената и да го притисне здраво, докато съпротивата му отслабна.

— Вече ти казах, че си длъжен да говориш за Авиза с необходимото уважение — процеди през зъби Кристиан.

— Не исках да я обидя — отвърна Гай с пияна усмивка. — Тя е умна жена. Ти си глупак.

Кристиан изруга и го стисна за гърлото.

— Готови ли сте? — попита с режещ тон де Трейси и изтри с ръка пяната от устата си. — Чакаме отговора ви, Лоуъл.

— Вече ви казах, че… — започна Гай, но рицарят го прекъсна остро:

— Твоят отговор е ясен.

Де Трейси улови ръката на Гай и го дръпна да седне до него. Мъжете зареваха от смях и отново напълниха чашата му. През това време старият рицар гледаше настойчиво Кристиан.

— Чакаме отговора ви, Лоуъл. Баща ви изостави Хенри Късото наметало в най-лошия му час. — Гласът му се снижи до заплашително ръмжене. — И вие ли ще изоставите своя повелител?

— Никога! — Кристиан грабна канчето с ейл. — Аз се заклех да служа на Хенри. Никога няма да го изоставя. Нито днес, нито когато и да било!

— За чест и слава! — извика някои. Всички скочиха на крака.

— За чест и слава!

Чукнаха се, та канчетата зазвъняха, и пиха до дъно. Кристиан изкриви лице. Само неговата бира ли беше така горчива?