Джослин Кели
Дамата с меча (12)

12

Авиза отиде при Балдуин и сложи топла кърпа върху подутината на челото му. Момчето я погледна с несигурна усмивка.

Тя потопи чисто парче плат в котлето над огнището. Бе отрязала ръкавите на роклята, защото само и се пречкаха, и бе открила идеален материал за превръзки. Докато го режеше на парчета, някой донесе вода и запали огън в ямата в другия край на помещението.

Селяните, които обитаваха схлупената къща срещу обора, им помогнаха с готовност. Предложиха на Кристиан, Авиза и Балдуин да се скрият в обора, защото не се вижда от пътя, а единственият му прозорец разкрива гледка към цялото поле отзад. Донесоха им сламеници и одеяла и им дадоха предостатъчно ядене. Сигурно се надяваха, че Кристиан ще им помогне да прогонят разбойниците от гората. Вече им беше омръзнало да им крадат добитъка и да ги заплашват.

Тази битка щеше да почака. Първо Авиза трябваше да излекува Кристиан и Балдуин. Кристиан настоя тя да почисти раните на момчето, докато той разпита най-възрастния мъж в къщата. Тъкмо той успя да убеди Кристиан, че е по-добре да изчака със спасяването на Гай, докато се зазори.

— Разбойниците обичат нощта — обясни мъдро селянинът. — Те изпълняват демоничните си дела в мрак. Боят се от светлината и денем не смеят да ходят надалеч. Утре рано сутринта ще се промъкнете в леговището им и ще освободите сър Гай.

Авиза се съмняваше, че тези увещания ще спрат Кристиан, но тогава селянинът добави, че бандитите рядко убивали заложниците си и предпочитали да искат срещу освобождаването им храна и дрехи.

— Е, понякога убиват — трябваше да признае селянинът и погледна с неудобство Авиза. — Убиват девици, защото според тяхната вяра невинната им кръв укротява злите духове. Но явно не това е било намерението им, след като не са отвлекли дамата. — Лицето му се зачерви, но той въпреки това попита: — Брат ви… имал ли е нещо с жена?

Авиза не чу отговора на Кристиан, защото бързо отведе Балдуин в съседната стая. Ако беше останала, сигурно щеше да се разсмее. Гай Лоуъл девствен? Не и с предпочитанията му към жените — към всички жени, които се изпречваха на пътя му.

— Какво смешно има? — попита Балдуин, изтегнат върху тънкия сламеник. — Усмихвате се, сякаш някой е казал смешка.

— Усмихвам се, защото кръвотечението спря. — Още една лъжа. Вече беше престанала да ги брои. Но защо да притеснява момчето?

— Ще ми остане ли белег?

Не беше сигурна дали той се притеснява, или се надява.

— Още е рано да се каже.

— Искам… — Балдуин простена и попипа превръзката на главата си. — Искам да ви благодаря, милейди. Вие спасихте живота ми.

— Ти би направил същото за мен.

— Разбира се! Вие сте дама. Мой дълг е да дам живота си, за да ви опазя.

Авиза нежно помилва ръката му.

— Оценявам високо готовността ти, но се надявам да не се наложи.

— Когато отидем да освободим сър Гай…

— Първо трябва да си починеш. После ще мислим за Гай.

— Нямаше да се наложи, ако онези негодници не го бяха заловили. — Балдуин се опита да стане.

Авиза го натисна да легне отново.

— Днес не можем да го освободим. Ти ще спиш, а ние с Кристиан ще измислим как да го върнем при нас.

— Толкова се радвам, че желаете да ни помогнете. — Момчето стисна ръката й. — Сър Кристиан не иска да въртите меча в битка, но аз видях как се биете. Вие сте изключителна, милейди.

— Ти също се би добре, Балдуин.

Усмивката му я озари. В следващия миг отново го прониза болка и той изкриви лице.

— Почини си — заповяда строго тя. — Утрото ще дойде бързо.

Авиза остана до постелята му, докато момчето заспа. Лицето му остана разкривено от болка и в съня и тя реши да попита селянката дали има подръка сушена мащерка. Можеше да я залее с гореща вода и да приготви на Балдуин лек срещу главоболие. Тя се изправи, събра окървавените превръзки и посегна към чистия плат. Трябваше да приготви достатъчно превръзки и за Кристиан. Проклетите разбойници му бяха нанесли и силен удар по главата.

Авиза прескочи високия праг и влезе в съседното помещение. В сравнение със стаичката, в която спеше Балдуин, то беше просторно. Безброй стъпки бяха изгладили глинения под.

Кристиан стоеше до прозореца, опрял лакти на стената. Гримасата му беше като на Балдуин. Авиза изпита отчаяно желание да го утеши, но не знаеше какво да каже. Тя бе допуснала грешка. Претърпя провал пред кралицата, като допусна Гай да бъде пленен, а Кристиан и Балдуин да получат сериозни рани. И всичко това само защото се ядоса и поиска да отмъсти на Кристиан. Да му покаже, че е достойна да бъде една от дамите на Сейнт Джудс Аби.

— Може ли сега да ви превържа главата? — попита тихо тя.

— Това ще почака. — Кристиан се обърна към нея. Лицето му вече имаше цвят. — Как е Балдуин?

— Спи.

— Ще оздравее ли?

— Да, и ще бъде по-умен след първата си битка.

Кристиан плъзна длан по наболата си брада. Типично за Авиза — да помисли първо за бойните умения на момчето. Всяка друга жена би примряла от страх, а тя се хвърли да се бие с разбойниците, макар да имаха числено превъзходство.

Трябваше да й благодари, че е била готова да рискува живота си. Тя бе спасила всички, а най-учудващ беше фактът, че явно не считаше постижението си за нещо необикновено.

— Балдуин е млад — рече Кристиан. — Не беше добре подготвен за онова, което ни сполетя.

Авиза пусна кървавите превръзки на пода до огнището.

— Никой не е перфектен в първата си битка.

Кристиан се наведе и хвърли мръсните парчета плат в огъня. После отиде отново до прозореца и се загледа навън.

— Съжалявам, Кристиан — проговори задавено Авиза.

— Вие направихте, каквото можахте. — Той се засмя горчиво. — Бихте се по-добре от всички нас взети заедно. Никога няма да забравя ужасената физиономия на разбойника, когато му отрязахте брадата. Вие сте майсторка на меча, Авиза. Ако Гай беше поне наполовина толкова сръчен, сега нямаше да е в ръцете на бандитите.

— Това можеше да се случи с всеки от нас.

— Трябваше да се случи с мен! — Кристиан удари с юмрук по стената. Парченца кал се разхвърчаха навсякъде, но той не им обърна внимание.

— Защо търсите вината у себе си? Потърсете я у мен и Балдуин. Ние оставихме Гай сам, макар да беше ранен, за да гоним разбойниците.

— За да ме спасите. — Кристиан изруга тихо. — Наложи се вие да ме спасявате — мен, рицаря на крал Хенри. Една жена и едно дете да ме спасяват!

— Затова ли сте толкова развълнуван? Защото си мислите, че сте пропилели чудесен шанс да покажете смелостта си и кралят да ви удостои с благоволението си? Искате да заприличате на онзи… как се казваше — Де Трейси?

— Какви са тези глупости?

— Значи се оплаквате, че сте жив? Това ви натъжава повече от съдбата на брат ви, така ли?

— Говорите смешни неща.

— Защо? Говоря истината.

Кристиан седна пред огъня и заговори заплашително:

— Щом се зазори, ще помоля стария селянин да събере съседите си и да ни помогне да прогоним бандитите.

— И това е всичко? — Авиза коленичи и сложи остатъците от ръкавите си на един камък. После внимателно почисти и превърза бучащата му глава.

— А вие какво очаквате? Или вече имате в главата си смел план за освобождаването на Гай?

— Не. Само предложение. — Тя стегна превръзката и взе нова. Посегна към ръкава му и го издърпа нагоре. — Първо трябва да донеса вода.

— Защо? Само това ми липсва — да полеете раната ми с ледена вода и да се почувствам още по-зле!

— Как да проверя дълбока ли е раната, като цялото място е в засъхнала кръв?

— Просто го превържете. Това е достатъчно.

Авиза се изправи и сложи ръце на кръста си. Кристиан преглътна тежко и впи поглед в закръгленостите, които изпъкваха под роклята й. Преди няколко дни, когато я притисна до себе си, хълбоците й се притиснаха към него с неизречено предложение, в отговор на желанието, което той едва удържаше.

— Аз ще се погрижа за ръката ви — изрече ледено тя. — Аз ще реша какво трябва или не трябва да се направи. Много ще се радвам, ако оцените онова, което върша за вас.

Кристиан въздъхна. Утре ще има нужда от нейната помощ и сигурно няма да я получи, ако я ядоса. Очите й вече светеха като жаравата в огнището.

— Разбира се, че съм ви признателен за грижите — проговори той примирително. — Но наистина не е нужно.

— Аз решавам какво е нужно. Учили са ме, че трябва да почистя раната, преди да я превържа, и не виждам защо да не приложа онова, което съм научила в аб… — Лицето й пребледня. — Онова, което съм научила от нашия домашен лекар. — Тя изтича в съседната стая с развети поли и Кристиан се захласна по стройните й крака.

Какво я бе развълнувало толкова? Тази жена направо го подлудяваше. Нямаше друга като нея. Той беше неин длъжник, защото бе спасила неговия живот и този на Балдуин, и нямаше представа как да й се издължи. Между рицарите тези неща се разбираха от само себе си, но тя не беше рицар.

Той понечи да стане, но точно тогава тя влезе с ведрото и му даде знак да остане на мястото си. Остави съда на пода и намокри чисто парче плат с вода. После опря ръката му върху крака си — така раната му беше точно пред очите и. Без да бърза, тя почисти засъхналата кръв и махна плата.

— Има ли нещо, което да не можете? — попита той, трогнат от нежните й движения.

Авиза го погледна. В очите й нямаше гняв, само учудване.

— Много неща.

— Всичко, до което се докоснете, става добре.

— Мога да ви уверя, че това е илюзия. — На устните й заигра усмивка.

Кристиан отново закопня да я притисне до себе си и да завърши онова, което беше започнал преди две седмици. Тогава се опита да й покаже, че й тя като него е податлива на желанието. Косата й блестеше в сиянието на огъня като чисто злато и милваше бузата му, докато тя почистваше раната. Всеки отблясък от огъня осветяваше лицето й и подчертаваше прелестната закръгленост на бузата и упорито вирнатата брадичка. Тъй като ръката му балансираше върху коляното й, той трябваше само да разпери пръсти и да я бутне на пода.

Не. По-добре да гледа в друга посока. Тя беше дъщеря на лорд и той й дължеше живота си и живота на своя паж. Честта му повеляваше да я закриля, дори от самия себе си.

— Готово — каза тя. — Можете ли да движите ръката си или превръзката е много стегната?

Дали пък да не й отговори честно? Превръзката не беше по-стегната от мускулите на тялото му. Но отново потисна желанието си.

— Идеална е.

— Това ме радва.

— Благодаря, Авиза. — Кристиан едва изрече тези думи. През цялото време си представяше как тя лежи под него и той прониква в нея.

— Няма нищо. — Сякаш усетила мислите му, тя потрепери и мекото й тяло го докосна. За Бога, тя беше радост за окото и пиршество за всички останали сетива!

Кристиан стана и се отдалечи от нея. Ала не можеше да се удържи да не я гледа. Забеляза необичайната й несигурност и вдигна вежди.

— Искам да кажа, че съжалявам — заговори съкрушено тя. — Ако не се бях опитала да си върна меча, нямаше да допуснем разбойниците да се приближат и да ни изненадат.

— Вие ги забелязахте, но аз не пожелах да ви повярвам.

— Може би не съм видяла точно разбойниците.

— Знам, че искате да се почувствам по-добре, но не е нужно да го правите.

Много по-добре щях да се чувствам, ако лежеше до мен.

Дали изражението му се бе променило и издаваше мислите му? Или мислите им си приличаха? Той не беше сигурен в предположенията си, защото тя избягваше погледа му. Каза, че трябва да види как е Балдуин, той кимна и тя му пожела лека нощ.

Нима може да е лека, когато тя няма да е до него?

Шумът беше съвсем тих. В друга нощ Авиза не би го чула, но днес нервите й бяха напрегнати. Събитията от деня се явяваха в сънищата й разкривени и изгубили формата си, като помещение, отразяващо се в полиран щит.

Тя отвори очи и впи поглед в мрака. Балдуин тихо похъркваше до нея. Превръзката очертаваше тъмна ивица върху светлата му кожа. Браво на момчето. Поне то бе избягало от действителността в съня.

Скърцане.

Откъде идваше?

Авиза се измъкна изпод кожите и извади камата си. Стаичката беше твърде тясна, за да използва меча.

Скръц.

Шумът дойде отвън и се придвижи от задната стена към предната. Тя нахлупи качулката, за да скрие косата си от лунната светлина, и наостри уши. Внимателни, тихи стъпки. Човек. Някой се промъкваше покрай къщата.

Авиза се приведе, доколкото можеше, и излезе от стаичката в голямото помещение. Прозорецът беше затворен с дъски, но студът проникваше през процепите. Като видя очертанията на Кристиан, който лежеше с гръб към нея до огъня, тя прехапа устни. Не можеше да го събуди, за да й помогне. Не само че беше ранен, ами и щеше да настоява тя да си остане вътре, а той да пази навън.

Или пък ще я погледне както преди, докато тя превързваше ръката му. Струваше й много сили да се откъсне от него. Не беше сигурна дали още веднъж ще успее да избяга от огъня в очите му и от парещото желание в пръстите му.

Не мисли за това! Не забравяй задачата, която те доведе в това място. Длъжна си да пазиш Кристиан и спътниците му.

С Гай бе претърпяла провал. Не можеше да допусне втори.

Авиза намери опипом вратата и посегна към резето. Дъските бяха разкривени и тя не успя да го вдигне. Опита отново, ала пръстите й се плъзнаха и пак не успя. Само си причини болка. Спря и се ослуша.

Скръц.

Шумът се приближи към вратата. Авиза остави камата си на пода и отново опита да вдигне резето. Напрегна всичките си сили, но то не поддаде.

Скръц.

Шумът се отдалечи. Какво беше това?

Тя направи пореден опит и този път резето леко се повдигна. Приклекна и опита отново. Този път вратата се отвори с протяжно скърцане.

Авиза стисна здраво камата си и излезе в нощния студ. Нещо се стрелна от тъмнината към нея. Някой я стисна с такава сила, че камата отлетя от ръката й. Нападателят я бутна обратно в къщата и тя се спъна във високия праг. Когато се опита да стане, раменете й се оказаха притиснати към пода. Тя се опита да се промуши под нападателя и заби нокти в ръцете му. Той извика задавено, сграбчи китките й и ги вдигна над главата. Тя го изрита, но краката й се увиха в полата.

— Всемогъщи боже! — достигна до ухото й дрезгав шепот. — Стига толкова!

— Кристиан?

— А кой друг? — Той се премести и легна до нея, без да изпуска ръцете й.

Тя задърпа дрехата му и се опита да му избяга, ала нещо се стрелна към ъгъла и тя спря насред движението.

— Какво беше това?

— Кое?

— Нещо се изтъркаля по пода.

Кристиан погледна в посоката на шума и се засмя.

— Сигурно е била мишка. Дръжте се за мен. Аз ще ви пазя от страшните хищници.

— Пуснете ме! — Тя се извъртя, но силните му крака я държаха в плен. — Може да е била мишка, но аз чух някой да се движи пред обора.

Усмивката му беше дяволска, а светлината подчертаваше красотата на лицето му.

— Знам. Затова излязох навън. Исках да видя кой е и уплаших един от селяните, който тъкмо бе издоил кравите. За да се пази от разбойниците, той носеше обкована с желязо тояга и я влачеше по земята заедно с кофите с мляко.

— Как излязохте от къщата преди мен? Нали спяхте… ей там. — Авиза погледна към огъня и едва сега разбра, че одеве е видяла само купчина кожи.

— Не позволявайте на нощта да ви мами, Авиза.

Тя се помоли мракът да скрие червенината, която обля лицето й.

— Престанете винаги да сте нащрек. — Палците му милваха вътрешната страна на китките й. — Научете се да мислите като жена. — И отново я привлече до себе си.

Авиза го гледаше като омагьосана. Много пъти го беше виждала отблизо, през студените нощи беше спала до него, грижеше се за раните му, двамата се смееха и се караха. Бяха споделили всяко чувство, всяка реакция, всяка страст… освен една.

— Оставете ме да стана, Кристиан!

— Не сте в положение да заповядвате. Крайно време е да се вразумите. Молите ме да ви помогна, а после вършите глупост след глупост. Рискувате на своя глава всеки божи ден. Може би трябва да ви оставя да се оправяте сама, за да докажете колко сте дебелоглава. Но ако го направя и ви убият, ще се опозоря, защото съм допуснал дамата, която закрилям, да загине.

Усмивката му беше по-заплашителна от думите. Веждите се сключиха над сивите очи, които предвещаваха буря.

— Така че си спестете заповедите за други.

— За други, които разбират смисъла им? — Авиза се опита да се освободи. — Вие сте глупак, и то тираничен глупак.

Той приближи лице до нейното. Дрезгавият му шепот беше пълен с желание.

— А ти си най-прекрасната жена, която някога съм виждал.

Авиза пое дъх в същия миг, когато устата му завладя нейната. Когато твърдото му тяло я притисна към пода, я обзе желание, срещу което нямаше сили да се бори. Ръцете й се плъзнаха по гърба му. Всяко негово докосване, всяка милувка на топлия му дъх изискваха тя да се поддаде на желанието. Когато краката му я притиснаха, тя се надигна срещу него, за да го усети целия. Празнотата в нея пак се появи и поиска да бъде изпълнена от него. Трябваше просто да му се отдаде.

Ти принадлежиш на манастира. Ти си една от сестрите там. Не е правилно да си тук, с него. Гласът в главата й беше упорит.

— Не, Кристиан — пошепна тя.

— Не? — Неверие изпълваше гласа му.

— Не. — Тя се изплъзна изпод него и изведнъж й стана студено. Ако отново легне в обятията му, нощта ще заври и закипи. Не. Нейното място не беше в прегръдката му, а до него. За да го защитава, както се бе заклела пред кралица Елинор.

— Авиза…

— Лека нощ. — Толкова й беше трудно да произнесе тези две прости думи.

— Не си отивай.

— Трябва. — Тя стана и се оттегли заднешком. — Трябва. — Ако си повтаря тази дума достатъчно често, може би ще се примири.

Кристиан протегна ръка и помилва бузата й. После безмълвно се запъти към кожите край огнището. Легна, зави се презглава и й обърна гръб.

Никога не се беше чувствала толкова сама. Дори увереността, че е взела правилното решение, не беше утеха. Тази нощ правилното решение й изглеждаше абсолютно погрешно.