Джейн Блекмур
Наследницата (5)

Никълс ме чакаше в библиотеката. В ъгъла светеше само една малка лампа. В камината гореше огън и цялата стая излъчваше уют.

Приближих се към Никълс почти боязливо, тъй като неприкритото възхищение в погледа му ме смущаваше. Бях нервна или по-точно обезпокояващо възбудена. Знаех, че следващите минути щяха да решат всичко. Щом Никълс заговореше, непринуденото другарство от детските ни години щеше завинаги да изчезне. Щяхме или да останем завинаги заедно, или да се разделим.

— Прекрасна идея — казах аз и протегнах ръце към огъня от камината. — Впрочем кой се обади по телефона?

— Кити, твоята приятелка. Прави добро впечатление.

— Да, симпатична е. Трябва някой ден да се запознаете. Каза ли дали писмото е пристигнало?

— Да. Но не го е изпратила, защото не знаела кога ще се върнеш. Казах й да го пусне веднага в кутията. Така ще пристигне тук във вторник.

Отпуснах се на канапето и запалих цигара. Колко често си представях това през последните седем години: навън бушува буря, вътре приятно пука огънят от камината, а Никълс и аз сме заедно, притихнали от щастие!

Сега обаче се почувствах неудобно и когато мълчанието стана непоносимо, казах:

— Бих искала все пак да знам какво има в това писмо!

— Обади се на Кити и я помоли да ти го прочете! — предложи Никълс.

— Не, не! — отхвърлих аз нервно предложението му. — Каквото и да е искала да ми каже майка ми, ще го прочета насаме!

Не се тревожех толкова за писмото, колкото от поведението на Никълс. Той трябваше най-после да проговори, да ми признае любовта си, да разкаже за Моли!

Но вместо това той каза:

— Дъждът е полезен за растенията.

Искаше ми се да изкрещя, но вместо това забих нокти във възглавницата и отвърнах учтиво:

— Да, селяните ще се радват.

Повече не издържах. Скочих, угасих цигарата и казах:

— Хайде да вечеряме!

По време на вечерята също се държахме като учтиви непознати. Рядко някой обелваше по случайна дума. Докато Чанг сервираше, казах:

— Първото, което ще направя във вторник, е да върна Рут.

Той се усмихна доволен. По-късно сервира кафето в библиотеката. След като Чанг излезе и Никълс все още мълчеше, аз извиках:

— За бога, Никълс, няма ли най-после да кажеш нещо?

Отраженията на пламъците осветяваха лицето му и аз изгарях от желание да го погаля, но се въздържах.

— Седни! — каза той.

— Предпочитам да стоя.

Молбата в очите му беше по-силна от думите и аз седнах.

— Извинявай. Нервите ми са опънати до скъсване.

— Смяташ ли, че моите не са?

— О, Никълс…

Той поклати глава.

— Не знам откъде да започна.

— Може би от жена ти? — казах, без да искам.

Той ме погледна полушокиран, полублагодарен.

— Ти си знаела за Моли, така ли? — попита той едва доловимо.

— Да, майка ми писа, че сте се оженили.

— И въпреки това си ме чакала? — в гласа му се четеше изненада.

Вдигнах рамене.

— Няма нищо за чудене. Просто за мене съществуваше само ти.

Той ме изгледа продължително.

— И за мен съществуваше само ти — прошепна Никълс.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Кипнах:

— Ама се ожени за Моли, нали?

— Да — каза той, като избягваше погледа ми. — Това беше грешка. Но аз бях толкова самотен. Мислех, че не ме обичаш повече. А Моли ме обичаше. Тогава ми се видя напълно естествено да се оженя за нея.

— Тя… хубава ли е? — попитах тихо.

— Да, много.

Тръпки ме побиха. Имах да питам за толкова много неща. Просто не знаех откъде да започна. Беше ме целунал, беше ми казал, че ме обича, а и принадлежеше на друга! За нас нямаше бъдеще. За моя изненада чух се да питам:

— Имате ли деца?

— Да, едно момиченце. Почти на три години.

— Прилича ли на Моли?

Задавах въпросите въпреки мъчителните отговори.

— Не. За нещастие прилича на мен.

Изпитах непоносима болка.

— Как се казва?

— Марион.

Марион. Повтарях тихо името. Тя можеше да е моя дъщеря.

— Викам й „мишленце“ — каза той нежно. — Тя е само кожа и кости. Много е тъничка и ушите, й стърчат. Като порасне, ще й ги оперирам. Важно е заедно момиче да има красиви уши.

Нежността в гласа му, любовта, която струеше от думите му, загрижеността за детето — всичко това ме пробождаше право в сърцето. Пред мен се изправи бъдещето ми, моето самотно бъдеще, подобно на безкраен, тъмен тунел. И тогава изведнъж чух гласа му.

— Аманда, знам, че си прекалено млада, за да се занимаваш с дете…

Подскочих.

— Никълс! — почти изхлипах аз. — За какво говориш?

Той ме погледна и усмивка озари лицето му.

— Питам те, искаш ли да станеш моя жена? — каза той с голяма нежност.

— Какво? Искаш да кажеш, че ще се разведеш?

Чертите на лицето му се изостриха.

— Значи Ема не ти е казала? Ами да, защо ли да ти казва. От две години сме разведени. Бракът ни поначало беше грешка. Нямахме шанс. Моли обичаше кариерата си повече от мене и стана известен фотомодел. Когато после срещна човек, който й харесваше, дадох й развод. При условие, че ми остави Марион. Тя се съгласи.

Слушах със затаен дъх. Би трябвало да се хвърля в прегръдките му, но все още се наслаждавах на това прекрасно изживяване. Моли я нямаше. Бяхме само Никълс, аз и едно малко момиченце с щръкнали уши.

— Кога мога да видя нашето мишленце? — попитах.

Сега вече той беше в краката ми, притегли ме към себе си и ме държеше здраво.

— Щом се върнем в града — каза той.

Притиснах глава до гърдите му и почувствах чудото на нашата любов. Но същевременно с това осъзнах, че все още не знаех много неща за него.

Засега не исках да мисля за това. Бях така близо до сърцето му и исках да забравя всички тревоги и всички врагове. Думата „опасност“ изгуби страшния си смисъл. Тогава вратата се отвори и в стаята нахълта Лео Уилямс. Мокър до кости и с ужасна усмивка на уста, той изглеждаше като самия дявол.

— Извинявам се, ако преча! — извика той. — Но трябва да говоря с вас, Аманда.

— Наистина пречите — отвърна Никълс невъздържано.

Уилямс отново се ухили и гласът му звучеше подигравателно:

— Предвид на сцената, която се разиграва тук, мисля, че има повод за поздравления.

— Аманда се съгласи да стане моя жена — каза Никълс.

Уилямс направи още по-ужасна гримаса и каза:

— Аха, ясно. Момчето от улицата не си е губило времето.

Разярен, Никълс се нахвърли върху Уилямс, но аз го спрях:

— Остави го! Нека си приказва каквото си ще и да се маха. Вече нищо не може да ми направи.

Лео Уилямс стоеше неподвижен и ме гледаше втренчено. Погледът му беше студен и пронизваш.

— Е — попитах аз, — за какво става дума?

— Защо сте влизали в моя дом?

Бях близо до Никълс и не се страхувах.

— Значи Маргарет ви е разказала.

— Естествено.

— И затова сте дошли?

— Може би…

— Е, добре, моля за извинение — седнах на облегалката на креслото. — А сега можете да си ходите.

— Все още не. Не сте ми казали какво сте търсили там.

— Нямам такова намерение.

Той се приближи към мен, застана зад гърба ми и в този миг ме побиха тръпки от ужас.

— Тогава аз ще ви кажа нещо — каза той бавно и натъртено. — Един мъж и една жена признават само тогава, когато са виновни или се срамуват. Щом не изпитват нито едното, нито другото, те ще се борят…

Обърнах се.

— Този психологически буламач научихте от вашата приятелка, доктор Маргарет Харпър, нали? — попитах подигравателно.

— Да — съгласи се той, — тя е моя приятелка и аз съм ваш приятел.

Засмях се.

— Благодаря за предложението, но току-що казах, че нямам нужда от вашето приятелство. Искам само да изчезнете оттук.

Той не обърна внимание на обидата. Тогава се обади Никълс.

— Влязохме в къщата ви, защото търсихме нещо, което е изчезнало оттук — каза той.

Нещо като задоволство премина през лицето на Уилямс.

— И смятахте, че ще го намерите при мен?

— Считахте се тук за вътрешен човек. Може би сте смятали, че тези неща по право ви принадлежат.

— Имате предвид китайските мандарини — това не беше въпрос, а по-скоро констатация.

— Значи сте знаели, че ги няма? — попитах аз разочаровано.

— Да. Нямаше ги още преди да си отида — той се въртеше около канапето. — Китайски мандарини… — начинът, по който произнасяше думата „китайски“, вече отравяше атмосферата.

— Ако с това намеквате за Чанг…

— Значи няма да обвините слугата си, а по-скоро мене, приятеля на майка ви?

Наведох глава и се втренчих в пода. Гласът на Никълс проряза въздуха като с нож:

— Смятам, че трябва да извикаме Чанг. Какво ще кажеш, Аманда?

Кимнах и се почувствах ужасно. Исках да защитя Чанг, но как? Никълс позвъни и Чанг се появи.

— Викате ли ме, мис Аманда? — попита той любезно.

— Да, Чанг — трудно намирах думи. — Да ти направило впечатление, че тук нещо липсва?

Той поклати глава отрицателно.

— Влизах само веднъж тук, когато сервирах кафето.

— Добре тогава.

Исках да го пусна да си ходи, но Уилямс се намеси:

— Той може да ни разкаже много неща. Щом е наистина е невинен, няма да има нищо против да погледнем в стаята му.

Бях ужасена, но не можех да възразя.

— Съжалявам, Чанг — прошепнах аз.

— Няма нищо, мис Аманда.

Отидохме заедно в стаята на Чанг.

— Моля — каза Чанг, — разгледайте всичко.

В този момент му се възхищавах.

— Търсете, Уилямс! — казах аз. — В края на краищата това беше ваша идея.

Никълс и аз мълчаливо наблюдавахме как претърсва стаята. Вече почти си бях отдъхнала, когато той отвори гардероба, стъписа се, наведе се и вдигна нещо, завито в бял копринен шал. Той грижливо го сложи на леглото и разви шала. Това бяха те — тримата китайски мандарини!

Не можех да повярвам. Не смеех да погледна Чанг. Но фактът беше налице: те бяха там заедно с една червена кожена кутийка. Бижутата на майка ми!

Не можах да издържа. Избягах като подгонена и се скрих в моята стая. Там се хвърлих на леглото и заплаках.

 

 

Станах рано и отидох направо в кухнята с надеждата да получа някакво обяснение от Чанг. Но на масата седеше само една непозната жена и пиеше кафе. Тя ме наблюдаваше с голям интерес.

За част от секундата един вътрешен глас ме предупреди, но аз не обърнах внимание. Жената беше бледа, кокалеста и напълно чужда. Помолих я за кафе и седнах в библиотеката.

Набързо написах бележка на Никълс и отидох в селото, за да си купя черни дрехи за погребението. На връщане Никълс ме чакаше до портата и се качи при мен в колата. Надявах се, че ще ме целуне, но той не го стори.

— Чанг е изчезнал. Взел си е целия багаж, но мандарините и кутийката със скъпоценностите си стоят на камината. Сигурен съм, че той е искал да спаси нещата за тебе.

Това дълбоко ме потресе. Обедът премина в мълчание. Безсънната нощ ме беше изтощила и вече не понасях никого.

Вечерта прекарахме заедно, но и двамата не бяхме в настроение. Изведнъж усетих, че ми липсва Лео Уилямс. Той беше постоянното присъствие. Къде ли се беше дянал днес?

Цялата атмосфера беше изпълнена с очакване. Но на какво? Чувствах се ужасно.

На другата сутрин прегледах пощата. Писмото още го нямаше.

После отидохме с Никълс на погребението. Бях изненадана от присъствието на толкова много хора. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Вдигнах очи и видях Рут. А до нея — Чанг! Боже мой! Опитах се да разгадая лицето му, но безуспешно.

— Мини напред, Аманда — каза Никълс.

Той стоеше до мен, а зад него бяха доктор Джът и Маргарет. Липсваше само Лео Уилямс, колкото и учудващо да беше това.

— Никълс — прошепнах, — трябва да говоря с Чанг.

Той се съгласи и заедно отидохме при Рут и Чанг. Когато я заговорих, старата жена сграбчи ръцете ми и очите ми се насълзиха. После се обърнах към Чанг.

— Защо избяга? — попитах го с мъка в гласа.

Той се трогна.

— Значи не вярвате, че аз съм ги откраднал? Аз само…

Рут го прекъсна:

— Казах ли ти? Само дето не ми вярваш, и то заради проклетата ти гордост. Ако не беше избягал като последен глупак, а беше разговарял спокойно с мис Аманда, щеше да си спестиш много ядове. Както и на мен!

Вече не се страхувах. Погледнах Никълс и видях, че се усмихва. Колко пъти вече бяхме присъствали на безкрайните, мили спорове между двамата.

— Чанг, нима не знаеш, че нямаше да ти направя нищо, дори и да беше взел нещата? — попитах аз.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— При Рут ли живееш?

Той кимна.

— Ах, вие двамата? Почакайте още няколко дни и ще ви прибера у дома. Но преди това трябва да уредя още нещо. Какво ще кажете?

Лицето на Рут грейна. Чанг също се усмихна щастлив. Никога не бях го виждала така доволен.

Когато си тръгнахме с Никълс, аз също се усмихнах. Той беше прав. Сега, след погребението, животът започваше отново.

В колата Никълс каза:

— Предполагам, че това пак беше някой от номерата на Уилямс. Какво ли е намислил?

Въздъхнах.

— Все ми е едно. Важното е, че мина.

Облегнах се доволно назад. Лео Уилямс беше опитал да ме раздели от приятелите ми, но не успя.

Най-вероятно той и Маргарет са съучастници.

Бяха спукали гумата ми, откраднаха чантата ми и преровиха куфарите ми. Защо ли? Писмото, което търсеха, не беше там. Значи целият план на Лео беше пропаднал.

Когато пристигнахме у дома, влязохме в библиотеката. Погледнах Никълс и почувствах, че животът е хубав.

— Ще идваме ли често тук? — попитах го.

— Колкото искаш.

— На нашето мишленце ще му хареса.

В този миг се чу бръмченето на кола.

— Това сигурно са докторът и мистър Мънди — каза Никълс.

Щяха да четат завещанието. Как можах да забавя! Колата спря. Чуха се гласове и стъпки, после вратата се отвори. Усмивката ми замръзна на устните, защото след доктор Джът и адвоката се появи още един човек.

— Какво прави той тук? — попитах с треперещ глас.

— Помолих мистър Уилямс да присъства на разговора — отговори мистър Мънди учтиво и любезно.

Лео Уилямс застана в средата на стаята. Дружелюбното изражение не можеше да прикрие острия блясък в очите му.

— Надявам се, не възразявате, мис Аманда? — попита той предизвикателно.

Не казах нищо, само го изгледах с отвращение. Той вдигна рамене и седна.

— Готова ли сте, мис Гленвил? — попита адвокатът.

— Моля, започвайте! — казах тихо.

Докато мистър Мънди изваждаше продълговат плик от чантата си, потърсих ръката на Никълс.

Адвокатът отвори плика, извади някакви документи и ми хвърли поглед, който ме разтревожи.

После започна с равен и безличен глас да чете завещанието на майка ми: „Завещавам цялото си имущество на моя съпруг Лео Уилямс…“

Обзе ме ужасно отчаяние. Не защото губех всичко, което обичах и което ме свързваше с детството, а защото жената, която беше заместила майка ми, изцяло ме беше изхвърлила от сърцето си.

Вярно, че не се грижех за нея, но аз я обичах. Тя трябваше да го знае. Кога ли беше престанала да ме обича? Този чужд човек ли беше разрушил всичко, което някога ни свързваше? Постепенно болката обхвана цялото ми тяло.

Пръв се опомни доктор Джът.

— Значи успяхте все пак да накарате Ема да се омъжи за вас — каза той хапливо.

Вдигнах поглед. Лео Уилямс беше станал и потропваше с крак пред камината. На лицето му беше изписан триумф. Нямаше и следа от някакво друго чувство. Обзе ме дълбоко съжаление към майка ми, която не беше успяла да се противопостави на този мъж.

— Това престъпление ли е? — попита той подигравателно. После се обърна към мен: — Отдавна исках да ви го кажа, но тя предпочете да ви пише лично.

— Писмото! — извиках аз и отново почувствах нещо като надежда. Може би това, което току-що чух, съвсем не е било последната воля на майка.

— Получихте ли го? — попита той и в гласа му звучеше несигурност.

— Още не — отвърнах аз. — Но то скоро трябва пристигне.

— Надявам се да ви успокои — каза той. — Мога да си представя какъв ужасен шок е това за вас.

Наблюдавах го внимателно. Тук нещо не беше наред.

— Ако наистина сте били женени, защо не живеете в къщата?

Той присви очи и около устата му се появи жестоко изражение, когато отвърна:

— Такова беше желанието на Ема. Не ме питай защо. Тя беше особена жена и имаше собствено мнение. А освен това ние се оженихме едва преди три седмици.

— Сестрата беше ли вече тук?

Той поклати глава отрицателно.

— Ако смятате, че Ема е била твърде болна, за да не знае какво върши, лъжете се — каза той подигравателно. — Нали така, доктор Джът?

В погледа на доктора се смесваха недоверие и гняв. После той каза:

— Ема беше душевно здрава наистина, но вие спекулирахте с чувствата й.

— Та тя беше жена! — извика Уилямс. — Жена на средна възраст, без любов. Аз я отучих от пуританските й маниери.

Никълс се намеси съвършено спокойно:

— Допускам, че това изненадващо завещание е неоспоримо юридически, нали така, мистър Мънди?

Адвокатът се обърна към мене:

— Съжалявам, мис Гленвил, но майка ви дойде сама преди три седмици в бюрото ми. Опитах се да я разубедя, но тя беше неумолима.

С тези думи той си тръгна. Доктор Джът го последва. Изпратих ги до вратата.

Тъкмо влизах в къщата, когато пощальонът донесе телеграма. Беше за Никълс.

Още преди да я прочете и да ми я даде, знаех какво пишеше в нея. Детето беше болно. Съмняваха се за бронхопневмония.

— Трябва да тръгвам — каза Никълс разтревожен.

— Лоши новини ли има? — попита Лео Уилямс.

Обърнах се към него. Напълно го бях забравила, но сега го мразех още повече.

— Ще дойдеш ли с мен, Аманда? — попита Никълс, като изцяло игнорира Уилямс.

— Не. Ще чакам писмото — казах аз и в същия миг осъзнах, че оставам съвсем сама. Сама с този тип Уилямс. Всички, които обичах, бяха отпратени — Рут, Чанг, а сега и Никълс. Това не можеше да бъде случайно.

— Можете да останете тук колкото искате, Аманда! — каза Уилямс.

Не му отговорих нищо, а се обърнах към Никълс:

— Скоро ще дойда при теб. Не си губи времето с багажа, аз ще ти го донеса.

Той се усмихна кисело.

— Не бих искал да те изоставям сега — каза той и ме прегърна.

Аз го утеших:

— Писмото трябва да дойде следобед и утре сутринта ще съм при тебе.

Преодолях желанието си да се вкопча в него и го помоля да остане. Дъщеря му беше по-важна.

— Само тебе искам на този свят — казах аз. — А сега върви! Аз ще мисля за тебе. А сега една целувка за мишленцето и една за тебе.

— Ще ти се обадя довечера.

Стояхме прегърнати, сега вече не само от любов, а изведнъж от страх. Сякаш предчувствахме опасността и насилието.

— Върви при детето! — казах аз.

И така Никълс излезе. Реших да събера багажа. Но когато излязох в коридора, Лео Уилямс ми препречи пътя.

— Аманда… — той сложи ръка на рамото ми и ужасена се отдръпнах. — Трябва непременно да говорим. Повярвайте ми, нямам нищо против вас. Когато всичко това свърши, бих искал да се чувствате в Гейбъл Лодж винаги у дома си.

— Аз не съм самотна жена на средна възраст. Щом си тръгна оттук, то ще е завинаги.

Погледът му сякаш се вледени и той каза съвсем спокойно:

— Ако си тръгнете…

Тези думи ме разтревожиха много повече от домашните му сцени.

— Не можете да ме задържите тук! — извиках.

— Не съм казал такова нещо. Но ако бях на ваше място, нямаше да се чувствам спокоен в самотата на тази къща.

— Не се грижете за мене — отвърнах хладно. — Все пак готвачката е тук.

Той се ухили:

— Тя едва ли може да ви защити.

Вдигнах рамене.

— Сега най-после мога ли да мина?

— Разбира се, нали ще се видим на вечеря.

— Не — отвърнах аз. — Ще ям в стаята си.

Той ме погледна в упор.

— Толкова ли ме мразите?

— Не ви мразя, презирам ви. И не искам да ви виждам повече!

Преди да успее да каже нещо, изтичах по стълбите. Знаех, че ме наблюдава, но какво от това? Щом пристигнеше писмото, щях да се махна, за да започна нов живот с Никълс и детето.

 

 

Събрах багажа и телефонирах на доктор Джът, за да му кажа, че ще замина — веднага след като получа писмото.

Пощата пристигна навреме. Набързо прерових писмата. Всичките бяха съболезнователни. Най-после видях това, което търсех. Познах почерка на майка ми и адреса, написан с ръката на Кити.

Исках да прочета писмото в стаята си, обърнах се, за да се кача по стълбата, и в този момент съзрях Лео Уилямс. Мразех го като никой друг.

Стиснах конвулсивно писмото, безмълвно изтичах в стаята си и заключих вратата.

Приближих се до прозореца и поех дълбоко въздух. Сърцето ми лудо биеше и почаках, докато се успокои. Тогава чух, че Уилямс потегли с колата си. Въздъхнах с облекчение и отворих писмото. То съдържаше един дълъг лист и едно малко листче. Прочетох го.

„Мило дете, прости ми болката, която щях да ти причиня. Сега не разбирам защо направих това. Мога само да ти кажа, че те обичам, тебе и Никълс.

Мама.“

Сълзи замъглиха погледа ми. Мина доста време, докато разгънах дългия лист.

Прочетох го бавно. С изключение на китайския мандарин и на една сума от хиляда фунта, която оставяше на Чанг, за да се върне в родината си, майка ми завещаваше всичко на мене.

Нещо не проумявах. Наложих си да прочета всичко още веднъж съвсем бавно, дума по дума. Нямаше съмнение — завещанието беше съставено преди една седмица и някой се беше подписал като свидетел. Но там прочетох още едно име, от което ме побиха тръпки на ужас. Това беше обяснението на ужасната загадка. Силно почукване на вратата ме накара да подскоча от страх.

— Кой е там? — попитах с дрезгав от вълнение.

— Аз съм, Лео. Мога ли да вляза.

— Един момент.

Погледнах документа в ръката си. Бъдещето ми зависеше от него. Лео Уилямс беше заложил твърде много, за да се откаже сега от играта. Знаех, че съдържанието на писмото му беше известно. Не трябваше да се заблуждавам от неговата любезност, както и да подценявам и алчността му към моето наследство.

Този къс хартия можеше много лесно да бъде унищожен. Ако той се опиташе да ми го отнеме, не бих могла да му попреча.

Огледах се безпомощно в стаята. Къде бих могла да го скрия. Документът в никакъв случай не трябваше да попада в ръцете му. Нуждаех се от помощ, трябваше да съобщя на мистър Мънди. Уилямс не би се осмелил да ми направи нещо в присъствие на свидетел. Но нямаше къде да скрия документа.

Той натискаше упорито дръжката на вратата.

— Аманда! Отворете най-после.

Аз не отговорих. Изведнъж проумях какво да направя. Наведох се през прозореца и опипах бръшляна. Знаех, че там някъде има гнездо. Сгънах завещанието и го пуснах в гнездото.