Джейн Блекмур
Наследницата (4)

Когато слязох от колата, видях Никълс да се приближава — задъхан и побеснял от яд.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — разкрещя се той.

Знаех, че бях виновна, и това още повече ме вбесяваше.

— Нямаш никаква причина да ми крещиш — отвърнах. — На теб ти харесваше и реших, че малко ходене пеша ще охлади чувствата ти.

Той ме погледна остро. После влезе безмълвно в къщата.

— Вашият рицар май е в лошо настроение — каза Лео Уилямс подигравателно.

Преди да успея да отвърна каквото и да било, той продължи:

— Впрочем доктор Джът отдавна ви чака в салона.

Изтичах бързо в салона. Там нямаше и следа от Никълс, но насреща ми се появи усмихнатият доктор Джът с неизменната лула в устата.

— Но аз бях при вас — възкликнах.

— А аз ви дойдох на гости.

Погледът му беше спокоен, открит и честен. Вече не вярвах да е съучастник на Маргарет Харпър.

— Мистър Уилямс, бихте ли казали на Чанг да сервира чая?

Той се поколеба, после излезе с неохота.

— Къде е Никълс? — попита доктор Джът.

— Не знам. Ние се скарахме.

— За какво?

Подскочих като ужилена.

— Заради вашата приятелка, лекарката — казах с укор, като че ли той беше виновен.

— Маргарет?

— Да! Тя флиртуваше безобразно с него, и то пред очите ми.

— А вие ревнувахте, нали? — той се ухили. — И направихте сцена?

— Горе-долу така беше — отвърнах засрамено. Приближих се до него и седнах. — Коя е тя?

— Асистентката ми.

— Знам, но все пак, откъде идва? И какво прави тук?

— Идва от болницата и ми помага. Например, когато някое бебе реши да се ражда нощем.

Той млъкна и ме погледна с доволна усмивка.

— Лази ви по нервите, нали?

— Ами да — признах си. — И не само тя!

— Кой още? — попита той.

Мълчах объркана. Не можех да му кажа, че се съмнявах и в него. В този миг Лео Уилямс се върна.

— Чаят ще дойде веднага — каза той. — Но аз помолих Чанг да ми донесе уиски. Времето е много топло за чай.

Отново се ядосах, но почувствах успокояващата ръка на доктор Джът.

— Никълс няма ли да ни прави компания? — попита той.

Погледнах го с благодарност и станах.

— Ще отида да му кажа, че сте тук — отвърнах и ми се щеше да го целуна. Така съзаклятнически ме гледаше.

Търсих Никълс навсякъде, но не го намерих нито в стаята му, нито в библиотеката. Изведнъж ми хрумна нещо. Изтичах на тавана. В едно странично крило на къщата имаше малка стаичка, в която Никълс и аз играехме като деца.

Отворих вратата и го видях! Той седеше на желязното легло и гледаше в една точка. Но щом ме чу, стана и разпери ръце. Затичах се към него и потънах в прегръдките му, без да мисля за каквото и да било. Държах се здраво за него и се чувствах сигурна.

Почувствах устните му на челото ми.

— Извинявай, Манди.

Прегърнах го.

— Аз трябва да ти се извиня.

— Не, аз. Държах се като идиот.

— А аз като ревнива глупачка. Не трябваше въобще да започвам.

Той взе лицето ми в дланите си.

— Правилно — съгласи се той — не трябваше да започваш.

— Да, но ти ужасно флиртуваше с онази сексбомба.

— А ти, както винаги, ме пипна на местопрестъплението.

Погледнахме се и избухвахме в смях.

— А сега се караме кой пръв е сбъркал — казах аз със задоволство.

— Ти — отвърна той и ме целуна. — И аз — и отново ме целуна.

Обвих ръце около шията му и отвърнах на целувката му. Отначало нежно и почти боязливо, а постепенно с цялата страст на дълго спотаяваните ми чувства. Светът около мене изчезна, остана само Никълс.

— Любима — прошепна Никълс, — ти си толкова ужасно млада.

— Не на възраст, а защото ми липсва опит — казах спокойно и го погледнах право в очите.

Той вдигна вежди.

— Само не ми казвай, че това е първата ти целувка от онзи път в планината…

Кимнах и прошепнах:

— Чаках те.

Очите му промениха цвета си. Той ме погали нежно и ме целуна.

— Сърдиш ли ми се? — попитах.

— Сърдя се на себе си. Толкова години пропуснахме.

Ледени тръпки ме полазиха. Изведнъж се сетих за жена му и се отдръпнах от него.

— Трябва да слизаме — казах. — Доктор Джът ни чака, а и чаят ще изстине.

Той ме хвана за ръката.

— Аманда — започна той.

Погледнах го, изпълнена с нежност.

— Не сега — помолих го, — не сега, Никълс! Сега нямаме време.

В коридора срещнахме Чанг, който тъкмо носеше чая в салона.

— Няма нужда да поднасяш уискито, Чанг! — казах аз. — Мистър Уилямс или ще пие чай с нас, или няма да получи нищо.

Той се усмихна, а Никълс попита:

— Какво означава всичко това?

— Време е да покажем недвусмислено на нашия приятел Уилямс, че тази къща е моя. Докато майка ми е била жива, е можел да поръчва каквото си иска, но сега вече не.

Имах чувството, че вървя сред облаци. Всички досегашни страхове ми се виждаха смехотворни. Целувките на Никълс още пареха устните ми и всичко друго изглеждаше маловажно. Не се страхувах от нищо. Когато влязохме в салона, изпитах известно съжаление към Лео Уилямс. Трябва да е възлагал големи надежди на майка ми, а сега се връщаше отново към професията си — да обикаля от врата на врата и да продава бельо.

Чанг сложи сребърната табла със сервиза за чай на масата, а аз спокойно, издържах погледа на Уилямс.

— Много съжалявам — казах учтиво — изглежда, че уискито е свършило. Нали така, Чанг?

Китаецът се поклони в знак на мълчаливо съгласие. Напрегнато очаквах реакцията на Уилямс. За моя изненада той се засмя.

— Случва се — каза той.

Седнах на канапето с чувството, че всъщност той излезе победител. Когато му поднасях чая, който той съвсем не желаеше, и го погледнах, потръпнах от отвращение.

В стаята се чувстваше напрежение. Нервната атмосфера повлия дори на спокойния доктор Джът.

Сега Лео Уилямс поде разговора. Когато заговори, изведнъж осъзнах на какво се дължи неговата привлекателност — той беше изключително чаровен и забавен разказвач и всички се смееха на историите му въпреки желанието си. Това вече не беше мъжът, който ме хипнотизираше и почти ме беше парализирал от страх. Това беше един перфектен гост.

Той умееше блестящо да води разговор, така че вече не обръщахме внимание на острия му наблюдателен поглед. Така неусетно измина цял час.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Изведнъж се почувствах разочарована.

— Толкова рано? — се изплъзна от устата ми.

Той ме изгледа с пронизващ поглед.

— Знам, че доктор Джът иска да ви каже нещо. А аз не съм член от семейството.

Бях напълно объркана. Преди малко силно желаех да си тръгне. А сега, непонятно защо, исках да остане.

Станах.

— Ще ви изпратя.

Когато нализах от стаята, почувствах, че Никълс ме наблюдава.

Навън се беше заоблачило и духаше силен вятър. Проговорих неволно и силно задъхана. Близостта му ме смущаваше:

— Мразя бурята.

Той отвърна тихо:

— За мен гръмотевицата е нещо прекрасно. Дава ми усещането за сливане с природата. Тогава се чувствам като бог.

— Аз пък се чувствам нищожество.

— Това е, защото се борите срещу нея. Ако й се отдадете, ще почувствате огромна сила в себе си.

По-скоро почувствах, отколкото видях, че той се приближи твърде много до мене.

— Бих могъл да ви го покажа — прошепна той.

Погледнах към него. В гласа му се чувстваше отново онзи дълбок пулсиращ тембър, който му придавате необикновено очарование.

Неголемият ми опит ми подсказваше, че той спекулираше с чара си и че можеше да го разиграва, когато си иска, но въпреки съпротивата ми усещах как с всяка дума той ме обвързваше все повече и повече.

Мразех го, презирах го, страхувах се от него. В негово присъствие не можех да се контролирам. Исках да отместя погледа си, но хладната сила в неговите очи ме приковаваше. Когато той най-после заговори, аз потръпнах.

— Елате с мен, Аманда — настояваше той, — там, в планината.

Направих жалък опит да се усмихна и отговорих иронично:

— За да ме навали дъждът? Не, благодаря.

— Ами тогава не идвайте — каза той и слезе по стъпалата.

Почувствах се изоставена. Но всъщност не беше чудно при неговото така често сменящо се настроение да приеме отказа ми просто така. Все още не знаех, че всичко, което правеше, всяка дума, която казваше или не казваше, беше част от неговия тайнствен план.

На най-долното стъпало той се обърна и за миг имах чувство на превъзходство. Но когато заговори, аз занемях.

— Преди да е свършила цялата тази бъркотия — каза той бавно — много преди това, ние с вас ще бъдем една любовна двойка.

Дъхът ми спря.

Не можах нищо да отговоря. Нахалството му, самообладанието му, невероятният му външен вид и непостижимият му чар накараха думите да замръзват на устата ми.

— И така — каза той весело — сега тръгвам и се качвам в моята стара кола. А когато бурята е в разгара си, ще бъда там горе! — той вдигна ръце и посочи далечния връх.

Когато се скри от погледа ми, объркаността ми изчезна. „Любовна двойка“ — измърморих начупено и се обърнах да вляза в къщата. И все пак не успях да си наложа да не мисля за него. Представих си го там, на върха на планината, в разгара на бурята, изправен като езически бог.

 

 

Нежната усмивка на устните на Никълс стопи страховете ми. С каквото и да ме привличаше Лео Уилямс, не стигаше до сърцето ми. А то принадлежеше на Никълс. В негово присъствие се чувствах освободена от всички зли сили.

— Този човек е луд — казах аз. — Отиде в планината, за да се наслаждава на бурята.

Доктор Джът каза необикновено сериозно:

— Щом се прави на луд, значи има основателна причина.

— Да върви по дяволите — казах аз — прекалено много се занимаваме с него.

— Не съм много сигурен — поклати глава доктор Джът. — Никога не съм го разбирал. Нито него, нито влиянието, което имаше върху Ема.

Настъпи вечерният здрач. Все още не исках да светнем лампите. Облегнах се на прозореца и попитах:

— Искали сте да ми кажете нещо, доктор Джът?

— Погребението е във вторник, 14 часа. И мистър Мънди ме помоли да попитам дали е удобно да дойде след това, за да прочете завещанието.

Прониза ме дълбока болка. Отново почувствах огромната загуба. Всички имоти — къщата, мебелите, среброто — дори парите не можеха да заменят майка ми. Без нея домът беше празен и самотен. Тя въплъщаваше всичко онова, което изразяваше с две думи: роден дом.

— Разбира се — казах аз и добавих: — Моля ви, елате и вие! Нали бяхте най-старият и обичан приятел на мама.

— Някога и аз мислех така — отвърна доктор Джът и гласът му прозвуча почти призрачно в тъмната стая.

— Лео Уилямс имаше силно влияние върху нея, така ли? — попитах аз. — Аз също го чувствам. Когато съм близо до него, мисълта ми се замъглява.

Усещах присъствието на Никълс, въпреки че той мълчаливо седеше в креслото си. Защо не казваше нищо?

— Глупости ли говоря? — попитах аз.

— Уилямс е изключително силна личност — каза докторът. — Но той не може да влияе на разума ви.

— Той ми действа като промивка на мозъка — отвърнах с кисела усмивка.

— О, не — каза доктор Джът. — За това е нужно доста време.

— Мислите, че е направил такова нещо с майка ми?

— Знам само, че под негово влияние Ема се промени. Но това може да се дължи и на друго. Вероятно в началото е била влюбена в него, а после…

— Какво после?

— Не знам. Бих казал, че тя се страхуваше от него. Но това може да има връзка и със смъртта й. Едно обаче знам със сигурност. Тя винаги ви е обичала — вас и Никълс. И винаги е искала да сте щастливи.

Той стана и сложи ръце на раменете ми.

— Помнете го, Аманда! Това е истината.

Той се наведе и ме целуна по челото.

— А сега трябва да си вървя. Нямам желание да ме настигне бурята.

Никълс и аз изпратихме доктора до вратата. Още гледахме след него, когато Никълс каза:

— Аманда, трябва да питаш Лео Уилямс дали има ключ от къщата.

— Дори и да има, няма да ми го даде.

Върнахме се вътре и ме обзе чувство за недействителност.

— Не намираш ли, че след смъртта си човек оставя голяма празнина? — попитах аз. — Къщата изведнъж изглежда така пуста.

— Всичко ще мине след погребението — каза Никълс. — Ще видиш, че тогава ще е по-добре. Мисля, че сега имаш нужда от едно питие.

Той донесе бутилка уиски и ми наля от него. Изпих го на един дъх.

Никълс се усмихна:

— Откога си станала пиянде?

— От днес. Имам нужда да се напия до козирката. Дай ми още едно.

— Не бих казал, че това е комплимент за мен.

Бих искала да изкрещя: „Обичам те, ужасно ме боли и трябва да направя нещо срещу тази болка. Защото изобщо не знам какви са чувствата ти!“

Но вместо всичко това аз само повторих:

— Налей ми още едно!

Докато той посягаше към бутилката, аз се облегнах на възглавниците и затворих очи. Веднага видях Лео Уилямс пред мен. Бързо отворих очи и подскочих. Не исках този човек да се върти в мислите ми! Аз обичах Никълс! Съпротивлявах се срещу тази смесица от неприязън, страх и съдбоносно привличане, която ме свързваше с Уилямс, дори и да подозирах, че всъщност само силното ми отвращение ме караше отново и отново да мисля за него.

Гледах замислено плочата на камината и изведнъж видях.

— Никълс — извиках аз, — няма ги! Виж там, тримата китайски мандарини са изчезвали.

Откритието ме шокира.

— Кой може да ги е взел?

— Без съмнение същият, който е преровил нещата ти — отвърна Никълс.

Започнах да се смея истерично.

— Сигурно е така. Но кой е той?

— Вече сто пъти си задавахме този въпрос — отвърна Никълс безпомощно. — Хайде, изпий си уискито!

Когато ми подаде чашата, докоснах ръката му. Но този път не почувствах нищо. Кражбата на мандарините беше още едно доказателство, че някой искаше да ми стори нещо. Бях съвсем сама. Не ми помагаше особено уверението на Никълс, че заедно ще се преборим. Всъщност бях сама.

— Чанг — казах безнадеждно — или доктор Джът, или Лео Уилямс. Всички бяха днес тук. Всеки от тях би могъл да ги скрие.

Никълс мълчеше и гледаше угрижено през прозореца.

И тогава ми дойде идеята. Щура, невероятна идея! Без уискито нямаше да ми дойде наум.

— Скъпи! — извиках аз. — Знам как ще намерим откраднатите мандарини. Чисто и просто ще претърсим къщичката с розите.

— Имаш предвид къщата на Лео Уилямс? — попита Никълс учудено.

— Да. Той нали е в планината. И ако е бил той, веднага ще разберем. Моля те, Никълс! Нека отидем!

Той се поколеба.

— Ами ако е променил намерението си?

— Щом те е страх — отвърнах аз и изглеждах герой в собствените си очи — ще отида сама.

— Не ме е страх заради мене, а заради тебе. Но засега мисля как ще влезем там.

— Не помниш ли? — попитах с чувство на превъзходство. — Когато бяхме малки, минавахме през кухнята. Вратата няма да е заключена.

Сега вече и той се усмихна.

— Тогава да тръгваме! — каза той и ме помъкна след себе си.

 

 

Когато наближихме къщичката с розите, настръхнах от вълнение. Чувствах се наелектризирана от напрежение и бях доволна, че съм пила уискито. Иначе сигурно щях да умра от страх.

Входната врата беше заключена, задната също. Треперех от напрежение.

— Остава ни само кухненският прозорец! — каза Никълс.

И действително, също като по-рано, той натисна дървената рамка и я вдигна. Влязохме лесно.

— След тебе, крадецо! — прошепна Никълс триумфиращо.

— Отначало не искаше, а сега се радваш повече от мене — казах през смях.

— С удоволствие бих пипнал този Уилямс и бих му избил проклетия чар от физиономията — изръмжа той.

Сърцето ми заби силно. Щом Никълс толкова ревнуваше, това можеше само да означава, че ме обича. Тази мисъл ме окрили.

— Откъде ще започнем? — попитах щастлива.

— От хола.

В полумрака видяхме, че помещението беше оскъдно мебелирано.

— Изглежда почти необитаемо — казах разочаровано.

— Всъщност така е — съгласи се Никълс.

— Но като си помислиш, че и без това повечето си време прекарваше в Гейбъл Лодж, няма нищо чудно.

Качихме се на втория етаж, за да претърсим спалнята. Нервите ми се изопнаха от скърцането на стъпалата. Трескаво бутнах вратата. Пред нас се разкри съвсем друга гледка. Цялото помещение изглеждаше изпълнено не само с предметите, които той използваше, но и с цялата личност на Лео Уилямс.

На пода бяха разхвърляни книги и списания. Леглото не беше оправено. Лула и пълен пепелник се търкаляха между писма, сметки и цял куп монети върху нощното шкафче.

Обувките му бяха пръснати по цялата стая. Вратата на гардероба беше отворена и там можеха да се видят цяла редица луксозни костюми и сака. На стола лежаха една пижама с монограм и няколко ризи, а на тоалетката открих сребърен гребен, четка, както и различни шишета със сребърни капачки, всичките с монограм.

— Май не са купени с парите на един търговски пътник — каза Никълс ехидно.

— Имаш предвид майка ми?

— Изглежда, тук е влязъл по чехли. Но да продължим търсенето!

Открихме само куфар, пълен с проспекти с момичета в хубави летни дрехи. Значи той продаваше дамска конфекция.

Интересното беше обаче, че това не беше зимната колекция. Следователно от месеци насам той вече не работеше.

Бях разочарована. Толкова много очаквах от това посещение.

— Да тръгваме! Няма смисъл — казах нетърпеливо.

Тъкмо слизахме по скърцащите стъпала, когато чухме шум, и замръзнахме на местата си. Някой отключваше входната врата.

— Ами сега? — попитах ужасена. Но вече беше късно за каквото и да било. Някой влезе в къщата и запали светлина.

Извиках от изненада. Това не беше Лео Уилямс.

 

 

Настана безкрайна тишина. Всички бяхме замръзнали от изненада — Никълс, аз и Маргарет Харпър, която ни гледаше недоумяващо.

Пръв се опомни Никълс. Той нежно сложи ръка на рамото ми и ме поведе надолу по стълбите.

Но първа проговори тя. Тонът й беше доста остър, когато ме попита:

— Мога ли да знам какво правите тук?

Вече бяхме долу. Исках да кажа нещо, но Никълс ме стисна за ръката.

— Мисля, че и ние бихме ви попитали за същото — каза той изключително любезно. — Все пак имате ключ от този дом.

Когато осъзна напълно значението на думите му, тя се изчерви, но самообладанието не я напусна.

Много отчетливо и много бавно тя каза:

— Смятам, че това е случай за полицията. Номерът не мина.

Никълс каза спокойно:

— Моля. Телефонът е до вас.

Възхищавах се на спокойствието му. Сърцето ми биеше като чук в гърдите, когато Маргарет посегна към слушалката. После обаче я пусна и аз почувствах задоволството на Никълс.

— Да не би да променихте решението си? — попита той.

— Това трябва да реши Лео сам — отвърна тя спокойно.

— Много разумно — потвърди Никълс. — Вашият приятел Лео и без това не обича да си има вземане-даване с полицията.

Кръвта се дръпна от лицето й, гримасата й застина. Само големите сини очи изглеждаха живи.

Никълс продължи със същия подигравателен глас:

— Може да стане неприятно, като се разбере, че Уилямс ви е дал ключ от дома си. Аз не се интересувам от вашия личен живот, но за една лекарка скандал в този малък град не би бил много подходящ, нали?

Тя го изслуша неподвижно, после каза предизвикателно:

— Същото май се отнася и за вас, доктор Брейнстон. В края на краищата кражбата е неприятна работа.

— Кражба? — наслаждавах се на невинната изненада в тона му.

Започвах да се забавлявам.

— На такова прилича — отвърна тя рязко, но вече изглеждаше разколебана.

— Външният вид лъже — продължи Никълс. — Може би и вашата история с ключа създава у нас погрешно впечатление. Може би и тримата сме невинни?

Очите й се свиха и тя го погледна с презрение.

— Да речем, че сме квит.

— Тоест всички ще мълчим, а сега ще споделите ли защо сте тук?

Тя замига усилено, но после неочаквано се разсмя.

— Вие не сте крадци и аз не съм му любовница. Това трябва да е достатъчно — каза тя.

— Не е ли твърде малко? — ухили се той.

— За съжаление повече не мога да ви кажа.

Изведнъж осъзнах, че между тях двамата действаше някаква тайнствена антена. Погледите им казваха повече от думите им. Свалих ръката на Никълс от рамото си, а той не се опита дори да я задържи. Какво излъчване имаха Маргарет Харпър и Лео Уилямс, че винаги успяваха да отворят пропаст между нас, да ни разделят?

— Щом всичко е ясно, можем да си тръгваме — казах хладно. — Скоро ще завали.

Като че ли в отговор на моите думи силна гръмотевица разтърси къщата и светкавица озари небето.

Минах покрай Маргарет и отворих вратата. В този миг се обърнах и погледнах Никълс. Не се беше помръднал от мястото си. Той и онази жена се гледаха като хипнотизирани.

— Идваш ли — попитах объркана — или оставаш тук?

Той се стресна, за миг изглеждаше, като че не ме позна. После се усмихна.

— Разбира се, че идвам.

В този момент дъждът заваля.

— Ако искате, можете да останете — каза Маргарет.

— И двамата ли? — попитах подигравателно.

Тя като че ли се забавляваше.

— Както искате.

— Аз тръгвам — казах хладно и изтичах навън в дъжда.

Не бях стигнала далече и тъкмо исках да отворя портата, когато почувствах ръката на Никълс върху рамото си.

Погледнах го. Дъждът се стичаше по лицата ни. Никълс сложи ръка на раменете ми и попита закачливо:

— Сега няма сълзи, нали?

— Имах ли причина да плача?

— Не — каза той.

Почувствах устните му върху моите.

— Защо всеки път се държа като глупачка? — изхлипах аз.

— Остани каквато си! — каза той нежно и отново ме целуна. — А сега да си вървим!

Пристигнахме в Гейбъл Лодж мокри до кости и аз веднага се упътих към банята. Докато се наслаждавах на ваната, чух телефонен звън.

Вече в стаята си, дълго мислих какво да облека. Бях силно възбудена и исках да изглеждам особено добре. След дълги колебания избрах черния кадифен панталон и синята кадифена блуза с голяма яка. Косата ми беше влажна и аз я изсуших с четката. Къдриците ми станаха прекрасни. Грижливо се гримирах. Огледалото показваше задоволителен образ.