Джейн Блекмур
Наследницата (1)

Пронизващият телефонен звън прекъсна съня ми. А как бих искала той да продължи, да задържи прекрасните мисли за Никълс. Но някой ме раздруса силно. Стреснах се и се вторачих в Кити. Обзе ме необясним страх, полазиха ме тръпки.

Всъщност нямах причина да се страхувам. Животът ми преминаваше в работа, някой и друг купон, понякога кино или театър. Нищо вълнуващо. И все пак се разтреперих, струваше ми се, че ще ми се случи нещо лошо.

Който и да ме търсеше посред нощ, сигурно носеше лоша новина. Посегнах към слушалката:

— Ало?

— Вие ли сте, Аманда?

Беше мъжки глас. Познах го. Дъхът ми спря.

— На телефона е доктор Джът. Извинявайте, че се обаждам по това време, но трябва да ви кажа, че майка ви е тежко болна.

Майка ми ли? Не ми е майка. Не се въздържах и изкрещях:

— Докторе, ако ме викате да й държа ръката, не си правете труда.

— Но, Аманда, трябва да дойдете! Познавам чувствата ви след случая с Никълс, но все пак…

Споменаването на Никълс ме прониза като с нож. Прекъснах го:

— Той ли ви каза да ме потърсите?

— Да.

Изтръпнах. От седем години не бях чувала това име. Как можеше сега само едно име да събуди в душата ми същите чувства?

Лицето му изплува пред очите ми…

— Ало, Аманда, чувате ли ме?

Гласът на доктор Джът прекъсна споменете ми.

— Да — с труд произнасях думите, гърлото ми беше пресъхнало.

Той изглежда разбра.

— Няма защо да се страхувате, Аманда! — гласът му беше спокоен. — Той няма да е там.

Но аз исках той да бъде там. Разбрах го в този момент. Отново изпитах онзи сладостно горчив копнеж.

— Ще дойда — чух се да казвам. — Но само ако дойде и той.

— Но, Аманда…

— Това е докторе. Ще тръгна веднага след работа.

Той искаше да каже още нещо, но аз бързо затворих телефона. Вече съжалявах за решението си, но после си казах: „Ти вече си на двадесет и четири години, а не на седемнадесет. Какво толкова може да ти се случи?“

— Лоши новини ли? — попита Кити съчувствено.

— Беше старият ни домашен лекар. Майка ми е болна и аз трябва да замина.

— О, колко жалко!

— Не е толкова жалко.

Сивите очи на Кити ме погледнаха с упрек и аз разбрах, че съм я засегнала. Би трябвало да й обясня всичко, но откъде да започна? Кити беше живяла спокойно, не беше изживявала душевни сътресения. По всичко личеше, че не беше се и влюбвала, макар вече да клонеше към тридесетте. Как да й обясня какво ме беше прогонило преди седем години от дома!

Освен това въобще не исках да говоря. Какво я засягаше? Не исках да се обвързвам с никого.

Разтреперих се. Стаята беше ставала изведнъж страшно студена. Ако това беше вярно, защо ли помолих доктор Джът да извика Никълс в Гейбъл Лодж?

Повече не можах да заспя, Кити също. Пихме чай, поразтребихме малко и с незначителни разговори се постарахме да намалим разстоянието помежду ни.

В седем и половина излязохме заедно. Навън беше слънчево септемврийско утро. Работех като секретарка в рекламна агенция близо до Пикадили и бях доволна, че работата ме накара да забравя телефонния разговор. Но денят се изниза и отново излязох навън, в слънчевия септемврийски ден, потънала в мислите си.

В един и двадесет бях готова. Вече нищо не можеше да ме спре, аз трябваше да видя Никълс.

— Кога ще си дойдеш? — попита ме Кити.

Огледах се и внезапно разбрах, че няма да се върна. Обзе ме чувството, че правех нещо, което никога досега не се беше случвало. Прегърнах Кити и я целунах. Тя се стресна, усмивката й замръзна.

— Манди, какво ти е? Да дойда ли с теб?

Исках да й кажа: „Да, ела с мен и ми помогни“, но в това време иззвъня телефонът. Защо ли не го казах? Дали ако спокойната Кити беше ме придружила, щях да избягна ужасните събития, които ме сполетяха?

Тогава обаче телефонният звън ме стресна и аз промълвих:

— Не, няма защо да си проваляш уикенда. Ще се справя и сама.

Посегнах към телефона:

— Ало?

— Искам да говоря с мис Аманда Гленвил — каза един непознат, странен глас.

— На телефона. С кого разговарям?

При повторното обаждане разбрах защо гласът ми се беше сторил странен. Непознатият говореше през кърпа, следователно не искаше да го разпозная.

— Не е важно кой съм. Искам само да ви предупредя, и то съвсем сериозно — не заминавайте за Гейбъл Лодж!

— За какво, по дяволите, говорите? — изкрещях аз, едновременно ядосана и ужасена. Не издържах вече. — Освен това не вярвам на анонимни обаждания. Ако ме познавахте, щяхте да го знаете.

— Достатъчно знам за вас и за вашия приятел доктор Никълс Брейнстон. Пак повтарям — не идвайте! И той да не идва.

Страхът ми отстъпи пред хладния разум. Трябваше да накарам непознатия да продължи да говори. Само така щях да разбера кой е той.

— Не мога да направя това — казах аз.

— Но ще е добре за вас.

— Защо?

— Заради вашата сигурност. И за неговата също.

— Нямам представа къде е той — казах само, — а и да знаех, аз не мога да му въздействам.

Отсреща затвориха. С усилие на волята погледнах Кити в очите.

— Какво става? — попита тя. — Ти пребледня.

Оставих слушалката.

— Как би реагирала на анонимно предупреждение?

— Предупреждение? — повтори тя изумена. — Какво става, Манди?

— Не знам, но ще разбера. Някой си прави тъпи шеги.

Но аз знаех, че това не беше шега.

 

 

Кити ми даде стария си ситроен. Качих се, помахах й и потеглих. Чакаше ме дълъг път.

Майка ми да е на смъртно легло! Направо не беше за вярване. Тя с нейната жизненост. Само че тя не ми беше майка. Истинската ми майка умряла, когато съм била на четири години. А баща ми, инвалид от войната, ме изпрати при леля ми. Тя беше сестра на майка ми и там ми се хареса. Живеехме в къщата на баба и дядо, никой не ме закачаше, харесваха ми планините и долините.

И най-вече — там беше Никълс.

Ема Гленвил имаше голямо сърце. Доста по-късно разбрах колко егоистична е била обичта й. Тя ме осинови и ми даде името си. Но аз никога не можах да й кажа мамо. Баща ми повече не се появи — той си имаше собствен живот и аз не му се сърдех.

Освен мен леля Ема беше прибрала още шест деца и макар че се държеше еднакво с всички, скоро разбрах, че Никълс бе неин любимец. Родителите му загинали при бомбардировката и тя се беше опитвала да го осинови. Той обаче беше достатъчно голям, спомняше си много добре родителите си и не се отказваше от фамилното си име. Никълс искаше да бъде самостоятелен.

Леля Ема го разбра и това някак й харесваше. Той беше чаровен, умееше да побеждава.

И така ние растяхме заедно. Дълго преди тя да разбере, аз се влюбих в него. Само че криех чувствата си и се държах с него непринудено като по-малка сестра. Само до лятото на 1952.

Никълс си беше дошъл за ваканцията. Той беше на двадесет и две години, висок и широкоплещест, с червеникаворуса коса, зелени очи и вечна усмивка.

А аз? Аз бях на седемнадесет години, не много висока, не съвсем излязла от пубертета. Но косата ми беше хубава — златисторуса и гъста, дълга до раменете. Имах бели зъби и искрящи сиви очи.

Лятото премина в дълги разходки и екскурзии. За първи път забелязах, че леля Ема свиваше устни и ни гледаше проницателно, но не ми пукаше. Щом бях с Никълс, всичко ми беше все едно.

В деня, преди той да си замине и да започне практика в болницата, решихме да се изкачим на един връх в планината. Досега не бяхме го правили и аз бях извън себе си от радост, че ще прекарам цял ден сама с Никълс.

Това беше и рожденият му ден. Срещнахме се още в седем часа в хола. Подарих му един акварел на нашата къща. Не бях я нарисувала много хубаво, но бях вложила вътре цялото си сърце и признателният му поглед ме възнагради. После той ме погледна сериозно и изпитателно и усмивката му изчезна. Сърцето ми лудо заби. Толкова бяхме погълнати един от друг, че не чухме как се отваря вратата. Тогава обаче прозвуча гласът на леля Ема — остър и престорено любезен. „Закуската е готова“ — извика тя.

Ние се отдръпнахме един от друг. Тя дойде при нас и го целуна.

— Честит рожден ден, Никълс! — каза тя и ме погледна иззад раменете му.

Изтръпнах, но го забравих, защото в този момент влезе слугата Чанг с подноса. Кроткото му лице грееше в усмивка, а след него се появи и Рут, която носеше пълна чиния с пържени бъбречета, любимото ядене на Никълс.

Докато закусвахме, разговаряхме весело с Никълс. Всички бяхме щастливи. Никой от нас не подозираше, че седим за последен път заедно.

Леля Ема ни изпратя на вратата с усмивка и се обърна към Никълс:

— И да не закъснееш! Вечерята е кокошка, а за тебе има специален подарък!

Той я прегърна.

— Ако кажеш, няма да ходим!

Дъхът ми спря. Той утре заминаваше. Дните до Коледа щяха да ми се видят безкрайно дълги и самотни. „Никълс — молех се аз наум — подари ми този ден! Тя е стара, аз съм млада, ела с мен.“ Леля Ема като че ли прочете мислите ми и ме погледна с такова разбиране, че аз се изчервих и се обърнах.

— Тръгвай, Никълс! — чух я да казва. — Не трябва да разочароваш Аманда. Тя е още дете.

Дете ли? Не разбираше ли, че аз бях на цели седемнадесет години? Нима Никълс не виждаше, че вече бях жена?

Той се засмя.

— Тя изглежда толкова голяма, че понякога забравям.

Разплаках се от яд и избягах, за да не се издам. Никълс ме настигна и ми препречи пътя.

— Какво става? Така ли започваш превземането на върха, глупачке?

Гледах го с пламнал поглед.

— Какво съм аз за тебе — момиче или дете?

Погледът му се смекчи и той каза закачливо:

— Хайде, Манди… — после стана сериозен. — Но ти плачеш!

— Не плача. От слънцето е. За какво да рева? Ти беше готов да ме зарежеш!

— Няма такова нещо! — каза той спокойно и някак особено. — Нямаше да се откажа от този последен ден в планината. Но не исках да обидя Ема.

— А мене? — изгледах го предизвикателно.

— Тебе ли? Никога! И ти си го знаеш — той се приближи до мен. — А сега да тръгваме…

Тук споменът избледня. Бях изминала половината път и сега трябваше да спра някъде. Паркирах до един мотел, хапнах, изпуших една цигара и потеглих отново.

Теглеше ме към Никълс. Обичах го, копнеех по него. Бях решена да се боря за него дори и да беше вече женен.

Мръкваше, когато продължих пътя си. Монотонното бръмчене на мотора ме пренесе отново в миналото, към онзи прекрасен ден в планината…

Двамата с него се изкачвахме по склоновете й, запленени от красотата на природата. Леля Ема беше забравена. На обяд спряхме до едно поточе, за да хапнем. Един поглед в долината накара дъха ми да спре. Величествените върхове ме изпълниха със страхопочитание. Почувствах полъха на безкрайността. Обърнах се към Никълс. Той лежеше със затворени очи. Аз се събух и стъпих в игривия поток. Водата беше ледена, но прекрасна. Освежих се.

— Ей, събуди се, водата е супер!

— Тихо! — изръмжа той. — Остави ме да спя.

Аз обаче го напръсках и той скочи:

— Ей, дяволче, ще ми платиш за това!

Никълс ме подгони, аз се опитах да избягам, но той ме хвана. Предадох се.

— Окей, спечели! — той разхлаби хватката и аз се опитах да избягам. В този момент се подхлъзнах и загубих равновесие. Паднахме. Лицето му беше съвсем близо до мен, сърцето ми заби лудо.

— Подхлъзнах се на камъка — прошепнах аз.

— Дай да видя! Ще оживееш! — отсече той.

— О, господин докторе, сигурен ли сте?

— Още не съм доктор.

— Но скоро ще станеш.

— Манди, обичам те, защото ми вярваш!

— Само за това ли?

— Ти си още малка!

— Не съм! И не ми се подигравай!

Той млъкна, а аз затворих очи. Как можах да се издам. Цял живот бях чакала този миг, а сега чувствах празнота, стана ми болно. „О, Никълс — молех се аз, — не ме оставяй с тази болка цял живот!“ Нещо закри слънцето. Аз потреперих.

— Отвори си очите! — каза той с променен глас.

Погледнах го. Лицето му беше съвсем близо, слънцето позлатяваше косата му, а зелените му очи грееха.

— Колко си глупава, Манди! — каза той сериозно.

Пламнах от яд.

— А ти си един тъп студент по медицина, това ти е диагнозата.

Лицето му се приближи още и устните му ме докоснаха.

— Не знаеш ли, че отдавна те обичам? Не смеех да ти кажа, за да не те отблъсна.

— Да ме отблъснеш! — аз го прегърнах. — О, любими! — думата ми се изплъзна от устата и аз упорито я повтарях: — Любими, любими…

Той се засмя и ме погали.

— Грамофонната плоча дефектна ли е?

— Не, не, сещам се и за други думи — мили, скъпи, щастие…

— А сватба?

Обземе радостно спокойствие, после изненада и луд възторг.

— Сватба? — бях останала без дъх.

— Нали искаше да те излекувам от глупостта — каза той. — Тогава ти предписвам: всеки ден да бъдеш с мен.

— А нощем?

Изразът на лицето му се промени, очите му потъмняха.

— Може би и нощем.

— Може би?

— Ако не трябва да ходя при друга пациентка.

— Съпруга на лекар — промълвих аз замислено. — Не звучи зле. Сериозно ли го казваш?

— Напълно. Само че ще трябва да чакаме две години.

— Не искам да чакам — прошепнах аз. — Ела…

Рязко завъртях волана. Връхлитах върху едно дърво. Колата не ми се подчиняваше. За щастие скоро я овладях. Сърцето ми заби лудо. Спрях и запалих цигара. Цялата треперех. Слязох и направих няколко крачки. „Престани да мечтаеш — казах си — или ще катастрофираш с колата на Кити.“ Не бях в планината с Никълс. Бях сама на шосето, на път към леля Ема, която умираше. Върнах се в колата.

Останалата част от нощта тогава съвсем не беше мечта. Двамата с Никълс се върнахме в полунощ. Всичко беше потънало в мрак. Само един прозорец светеше.

— Страх ме е — прошепнах аз.

— От Ема? — той не можеше да повярва. — Не говори глупости!

Аз го прегърнах и притиснах глава до гърдите му:

— Внимавай да не ни направи нещо!

— Какво да ни направи? — той беше смутен. — Ти си изморена, а и двамата сме гладни. Ела да отидем при нея, тя ще се зарадва.

Само че тя не се зарадва. Леля Ема седеше със стиснати устни до камината. Погледът й ни прониза, тя цялата излъчваше ревност я яд.

— Е — каза тя остро — ето че най-сетне се върнахте!

Никълс ме повлече след себе си. Исках да избягам, да не слушам нищо, но той ме задържа.

— Съжалявам — започна той.

— Съжаляваш? — тя подскочи.

— Е, да, на обяд заспахме, а после излезе бурята. Знаеш, че в планината е така.

— Да, знам как е — тонът, думите, очите и не оставяха и капка съмнение за това какво мисли.

Погледнах Никълс, но той не помръдна. Нима не беше разбрал?

— Сту-студено ми е — промълвих с мъка.

Той ме погледна отвисоко.

— Естествено, че ти е студено. Заминавай в банята, Манди!

— Аманда! — щом тя се обръщаше към мен с цялото ми име, това не предвещаваше нищо добро. — Стой тук!

Сега вече Никълс се ядоса.

— Какво ти става? Казах, че съжалявам. Знаеш, че човек може лесно да се загуби в планината. А бурята и ти си я видяла.

— Бурята започна след шест часа. Вие отдавна трябваше да сте у дома.

Той я погледна втренчено. В тишината се чу вик на сова.

— Ясно! — каза той. — Разбирам.

— Прибрах те в дома си и те приех в сърцето си — тебе, момчето от улицата! Смятах, че ще направя от тебе честен човек…

— Стига! — изкрещях аз. — Престани!

Тя ме измери с поглед.

— Я се виж! На челото ти пише! Заспали били в планината! — усмивката й стана страшна. — Знам какво сте правили!

Помислих, че Никълс ще я удари. Той вдигна ръка и пребледнял, застина така. Строгият й студен поглед го спря. Ръката му се отпусна.

— Ние ще се оженим — казах аз.

— Какво? — тя беше видимо смутена. — Проявил си лош вкус, трябваше да й предложиш това предварително.

— Но нищо не е станало — подскочи той. — Казах ти, беше горещо и заспахме в планината.

— И аз ще ти кажа нещо — никога няма да дам съгласие за този брак! След всичко това, което стана — не! Прекалено добре те познавам. Какво стана впрочем с онова момиче в Лондон, с онази Моли?

Краката ми се подкосиха. Очаквах Никълс да отхвърли обвинението, но не — той не каза нищо! Докато моят картонен замък рухваше, Никълс просто стоеше и мълчеше.

Леля Ема изпадна в истерия.

— Та ти дори не отричаш!

— Защо да отричам? Познавам сума момичета в Лондон, но това не значи, че ще се женя за тях.

— Ще трябва обаче да го сториш, защото Аманда няма никога да бъде твоя жена!

Никълс се приближи към мен, но аз почти не го виждах — сълзите ме заслепяваха. Не исках да повярвам на намеците на леля Ема, но всъщност какво ли знаех за истинския Никълс?

— Не — прошепнах аз. — Не ме докосвай!

Той се закова на място, усмивката му замръзна.

Как можех тогава да знам колко млад, несигурен и чувствителен е Никълс? Обърнах се и изхвърчах от стаята. Заключих се в спалнята, потънала в сълзи. Когато на другата сутрин събрах кураж да се покажа, Никълс беше заминал.

Леля Ема повече не продума за него. Специалният подарък за рождения му ден, спортната кола, беше продаден на други хора. Аз му писах веднъж едно кратко писмо, в което молех за обяснение. Отговор не последва.

Две години по-късно леля Ема ми каза, че Никълс се оженил. За Моли! Показа ми писмо от нейна приятелка, която й съобщаваше факта. На Нова година напуснах Гейбъл Лодж и се пренесох у Кити Пауъл…

 

 

А сега щях да го видя. В продължение на пет години бях успявала да не мисля за него, но сега тръпнех в очакване.

Светлината от фаровете прорязваше мрака. Още две мили, и щях да съм до него!

Тогава видях мъжа. Той стоеше посред шосето. Дъхът ми секна. Нямаше да спра. Не и тук, посред нощ, на безлюдното шосе. Натиснах клаксона. Фигурата не помръдна.

Изби ме пот. Не можех да го прегазя! В последната секунда спирачките изскърцаха. Треперех.

— Идиот такъв! — изкрещях, когато мъжът бавно се приближи и се наведе към отворения прозорец на колата. Но веднага се дръпнах — това беше момиче! Беше прибрала косата си под спортна шапка.

— Но вие сте жена! — извиках с изненада и облекчение.

— Ами да. О, разбирам, страхувахте се да не ви убия — тя се усмихна. — Не, исках само да поговоря с вас, мис Гленвил.

— Вие ме познавате? — обзе ме безпокойство.

— Индиректно. Да речем, знам, че ви очакват, и исках да говоря с вас преди това.

— Ами тогава качете се!

Когато жената заобиколи колата, фаровете осветиха отново къдриците под шапката. Фигурата й не можеше да се различи под безформения костюм, с който беше облечена, но движенията й бяха гъвкави като на леопард, който се промъква през джунглата.

— За какво ще говорим? — попитах я, когато седна до мен.

Бях едновременно обезпокоена и изгарях от любопитство.

— Дойдох като приятел — каза тя. — Трябва да ви предупредя.

Нервите ми се опънаха.

— Вие ли се обадихте по телефона?

— Не.

Погледнах я. Не, разбира се, не беше тя. Беше мъжки глас. Исках да попитам още нещо, но в този момент усетих, че нещо с волана не е наред.

— По дяволите! — извиках аз. — Спуках гума!

— Съболезнования! Може би нямаше да стане, ако не бяхте спрели заради мен.

Нещо в думите й ми се видя подозрително. Изгледах я, но все пак слязох да огледам гумата.

— Да помагам ли? — извика тя.

— Да. В жабката има фенерче. Дайте ми го!

Задната гума беше спаднала. Изчаках непознатата, за да я сменим, но тя се бавеше. Най-после се появи в двете се заловихме за работа. Когато свършихме, насочих фенерчето в лицето й. Тя премигна.

— Искам да ви запомня — казах. — Каквото и да сте намислили, следващия път искам да знам с кого си имам работа.

— Няма такова нещо — каза тя, като гледаше спокойно срещу светлината. Лицето й беше бледо, воднистите й очи — сиви като небето. Единственото светло петно бяха къдриците й с цвят на мед. Лицето й беше напълно безизразно, като на кукла.

— Добре — казах аз — качвайте се и ми разкажете вашата история!

Седнах зад волана. Допуши ми се. Посегнах към чантата си, но нея я нямаше. Умората ми мигновено изчезна.

— Ей, вие! — извиках. — Къде сте?

Тъмнината беше погълнала непознатата. Нямаше смисъл да викам повече.

Това било значи. Искала е да ми открадне чантата! Само че всичко беше твърде елементарно. Спукването на гумата изглеждаше нагласено. Сигурно зад това се криеше нещо. Но какво? Какво искаше да ми каже тя? Какво означаваше анонимното обаждане?

Отново седнах зад волана. Моторът забръмча. Отговора щях да намеря в Гейбъл Лодж.