Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (37)

Неочакван посетител

Засилващата се лятна жега ми припомни, че живея в манастир и преподавам в училище „Нов модел“ вече почти две години. Известно време се преструвах, че като учител ще осъществя мечтата на баба да стана Учен номер едно. Но нямах търпение за бавните си ученици, нито пък шанс да бъда наета в училище за порядъчни момичета. Дори това да се случеше, преподаването ми носеше малко радост.

Един ден, докато разчиствах масата в кабинета си, училищната прислужница дойде да ми каже, че някой е питал за мен и в момента ме чака във фоайето. Имах съвсем малко посетители и изведнъж се зачудих дали в крайна сметка Оуян или, по-лошо, самият Фун не са решили да ме потърсят. Но когато попитах прислужницата как изглежда мъжът, тя отвърна, че е лаофан. Предположих, че посетителят е чуждестранен журналист, който иска да пише за училището ни в английския вестник „Норт Чайна Хералд“. Или пък е европеец, който тайно се интересува от китайските куртизанки, но се притеснява да отиде в тюркоазен павилион.

Когато наближих фоайето, видях мъж на средна възраст със светла коса да крачи нагоре-надолу, а подметките на обувките му потропваха нетърпеливо по пода. Щом ме зърна, на лицето му разцъфна сърдечна усмивка, а сините му очи сякаш заблестяха. Бях удивена да видя човек, когото не бях очаквала да срещна отново — господин Андерсън.

Беше минало доста време, може би девет години, откакто той загадъчно бе престанал да посещава „Прасковения цвят“. Беше толкова мил с мен, а сетне никога не се върна. Но аз самата не бях постъпила по-хубаво с Цин Джън. Макар че, естествено, Андерсън никога не беше правил любов с мен — винаги се бях чудила защо. За моя радост, при все че беше доста остарял, той изглеждаше добре. Тялото му изглеждаше по-пълно, но лицето му излъчваше здрав блясък. Умората в погледа му беше заменена с увереност. Но топлината на очите му, която толкова ясно си спомнях, не се беше променила.

Последва неловко мълчание, докато накрая възкликнах:

— Господин Андерсън, какво неочаквано удоволствие!

Той се приближи да стисне ръката ми.

— Госпожице Скъпоценна орхидея — каза развълнувано, — колко се радвам да ви видя отново.

Най-накрая пусна ръката ми и двамата мълчаливо се огледахме взаимно. Както аз бях забелязала, че се е променил, така вероятно и той бе забелязал промяната в мен — моята обикновена памучна рокля, правата ми коса, прибрана в стегнат кок, липсата, на какъвто и да е грим, благоприличните ми обноски на учителка. Внезапно изпитах страх, че може да не му се сторя привлекателна в новото си превъплъщение на преподавателка, която живее в манастир. Протегнах ръка да загладя косата си без помада.

— Господин Андерсън — подзех аз, като огледах лицето му изучаващо, — как разбрахте, че съм тук?

Той се усмихна сдържано.

— Госпожице Скъпоценна орхидея, вие отново станахте… прочута. Видях името ви във вестника, ето как ви намерих.

— Но откъде разбрахте, че съм аз? Вие ме познавахте само като Сян Сян, а не и като Скъпоценна орхидея.

— Защото не са много сестрите, които идват от Шанхай и свирят на цин — отвърна той и ме изгледа с възхищение. — Естествено, не бях сто процента сигурен, затова трябваше да узная дали сте вие.

Реших да му хвърля засмукваш душата поглед заради доброто старо време.

— Е, господин Андерсън, какъв вятър ви довя тук?

— Приключвах сделка в Пекин — той млъкна да ме огледа. — Сян Сян, как… сте?

— Добре съм — отговорих аз, но толкова се развълнувах от произнасянето на истинското ми име, че ми се наложи да примигна, за да възпра сълзите.

Очите му се изпълниха с нежност.

— Харесва ли ви да преподавате тук?

— Хммм… бих казала, че е интересно — той ме зяпна, но не каза нищо, затова попитах на свой ред: — Господин Андерсън, мина толкова много време, откакто ви видях за последен път. Беше ли животът добър към вас?

Той се усмихна.

— Да, в действителност беше. Бизнесът ми е по-успешен, отколкото очаквах.

— Значи сега сигурно сте щастлив човек.

— В известна степен, да. Но, разбира се, нямам всичко, което искам.

Почувствах, че не бива да любопитствам повече, затова само се усмихнах. Сетне продължихме да разговаряме за случки от изминалите години. Макар и като цяло да бе по-уверен в поведението си, Андерсън все още изглеждаше малко скован с мен. Доволна бях, че е дошъл да ме види, но не можех да преценя каква е причината за посещението му. И скоро то приключи.

— Сян Сян, прекрасно е, че ви виждам отново.

Той ме погледна продължително, след което учтиво целуна ръката ми и се сбогува.

 

 

Онази нощ спах неспокойно. Образът на Андерсън непрестанно се въртеше в съзнанието ми. Беше доста по-възрастен от мен и въпреки че не можех да го нарека красавец, със сигурност не беше и грозен. Но сбогуването му беше сдържано както винаги и ненадейното му тръгване ме разтревожи. Дали щеше да дойде отново или както преди девет години да изчезне също толкова загадъчно, колкото се бе появил?

Напрежението ми не продължи дълго. На следващата сутрин прислужница, изпратена от Андерсън, ми донесе бележка — той щеше да ме посети след часовете.

В пет и половина следобед моят американски приятел пристигна и за мое учудване ме покани в скъп хотелски ресторант в търговската зона. Отдавна не бях стъпвала на толкова елегантно място. В главата ми нахлуха спомени за славните ми дни в „Прасковения цвят“ и с Оуян. Само ми се искаше Андерсън да ми бе казал предварително, за да се гримирам и да облека копринена рокля.

Когато влязохме във внушителната каменна сграда в западен стил и прекосихме коридорите, опасани с фрески и мраморни колони, множество глави се извърнаха и погледите бяха приковани в мен. Бях доволна, че макар вече да не бях мин дзи, престижното ми излъчване явно се носеше около мен като луксозен парфюм. Въпреки че бях прекарала доста време сред монахини и твърдо бях решила никога повече да не бъда сестра, мъжкото внимание — нещо, което почти бях забравила — продължаваше да ме радва.

Сервитьорът в смокинг ни настани на маса до високо растение в богато украсена саксия. Поднесе сервиза за чай и чиния със студени хапки.

След като изпълнихме ритуала по водене на учтив, но безсъдържателен разговор, Андерсън ме изгледа многозначително.

— Сян Сян, имаш ли нещо против да ти задам личен въпрос?

Усмихнах се.

— Няма никакъв проблем, господин Андерсън.

— Щастлива ли си от новия си живот като учителка?

Въпросът ме свари неподготвена. Откакто бях избягала в Пекин, не мислех кой знае колко за щастието или нещастието. Дори не мислех за бъдещето. Просто живеех или, по-точно, работех.

Събрах пръстите си така, че да заприличат на орхидея, взех порцелановата чаша и изящно отпих от чая си.

— Господин Андерсън, напоследък не разсъждавам особено за преходни неща като щастието.

— Сян Сян, тогава, моля те, започни.

Безшумно оставих чашата си и го изгледах с любопитство.

— Защо?

— Откакто те посещавах преди време, често мислех за теб.

— Нима? — хвърлих му укорителен поглед. — Тогава защо спряхте да ме посещавате в „Прасковения цвят“?

— Имах желание — призна той с неудобство, — но съдружникът ми господин Хо се разболя и престана да ходи при сестри. А и скоро след това бизнесът ми се прехвърли главно в Пекин. Но, Сян Сян, никога не престанах… да мисля за теб.

Докарах скептично изражение. Той продължи, като се мъчеше да намери най-подходящите думи:

— Сян Сян, ти си много талантлива, артистична жена.

— Господин Андерсън, прехвалвате ме. Убедена съм, че мъж като вас през цялото време е в компанията на изтънчени жени.

— Може би, но никоя не може да се мери с вас.

Вдигнах вежда въпросително.

Той си поигра нервно с лъжичката си, накрая я остави и каза меко:

— Сян Сян, прости ми за прямотата. Аз… не искам да гледам как водиш самотен живот.

— Но, господин Андерсън — почувствах се принудена да скрия истината, съдържаща се в забележката му, — всеки ден съм заобиколена от ученичките си и монахините. Затова не смятам, че животът ми…

— Сян Сян, знам какво е да виждаш празна стая всяка вечер след работа.

Думите му разбудиха нещо в мен, но не отговорих. Започвах да подозирам каква е причината за посещението му.

— Сян Сян, аз съм човек, който пести думите, затова ще бъда откровен с теб. След като през всички тези години се занимавах с бизнес, натрупах достатъчно пари да се чувствам сигурен. И — той замълча за дълго и се изчерви — искам ти също да се чувстваш сигурна — с мен.

През годините мъжете ми бяха казвали, че искат да правят с мен какви ли не неща, но не и това. Бях напълно стъписана. Не смятах, че обичам мъжа пред мен, но в никакъв случай не изпитвах към него неприязън. Всъщност хранех истинска обич заради добрината му към мен още от тринайсетгодишна. Не ме караше да се чувствам така, както ме бяха карали Цин Джън или Дзян Моу, но ми беше хубаво да съм с него.

Очевидно сега той имаше предвид да се омъжа за него и да замина да живея в непозната страна. Въпреки че мечтаех да напусна Китай и да видя света, сега, когато се изправих пред тази възможност, идеята внезапно ми се стори невероятна и озадачаваща. Освен това имах новия си живот като учителка. Макар че, естествено, в действителност не ме беше грижа за преподаването, правех го предимно за да угодя на майка, а и защото нямаше с какво друго да се занимавам.

Когато видя, че не съм в състояние да отговоря, Андерсън продължи, като внимателно подбираше думите си:

— През годините, прекарани в Китай, научих какво е карма. Сян Сян, пътищата ни са се пресичали повече от веднъж и това не би следвало да е съвсем случайно. Нещата стават с определена цел.

Отхапах изящно от миниатюрния сандвич с шунка и задъвках замислено, без да усещам вкуса. Накрая казах:

— Господин Андерсън, силно съм поласкана от предложението ви, но… наскоро започнах нова кариера. И в училището „Нов модел“ имат нужда от мен…

— Прости ми, че съм прям отново — училището е чудесно начинание, но наистина ли вярваш, че ще просъществува?

Този въпрос ме хвана неподготвена, защото мисълта, че училището може да бъде затворено, никога не ми беше минавала през ума.

— Господин Андерсън…

— Сян Сян, моля те, отсега нататък ме наричай Ричард, това е малкото ми име.

Рич-ард, повторих наум двете загадъчни срички, сякаш вкусвах внезапно разкрита тайна.

— … Ричард — аз му хвърлих закачлив поглед, примесен с упрек, — ще ни донесете лош късмет с тези приказки за новооткритото ни училище!

— Не исках да те засегна. Но аз съм бизнесмен и като такъв трябва да съм практичен и да имам реалистична преценка. Можем да имаме мечти и амбиции, но не можем да си позволим илюзии. Твърде скъпи са.

Не отговорих. Той сведе поглед към чая си и го разбърка нервно. Минаха няколко секунди, преди отново да вдигне очи към мен.

— Сян Сян, вероятно не следиш политиката, но ситуацията с японците е много опасна. Страхувам се, че всеки момент могат да нахлуят.

Изказването му ме стресна. И преди бях чувала да се говори за японците, но тъй като водех уединен живот в манастира и се занимавах с уроците си, никога не се бях замисляла над проблема.

— Толкова зле ли е?

— Сян Сян, китайците не се справят със заплахата. А когато японците дойдат, няма да са много мили с красивите жени.

Сърцето ми заби ускорено. Поредно събитие заплашваше живота ми да поеме по различен път, който можеше да е далеч по-ужасяващ от онова, което бях преживяла досега.

Той отново отпи от чая си, сетне остави чашата си и ме погледна издълбоко.

— Сян Сян, искам да ти осигуря хубав живот. Можеш ли да изпълниш това мое желание? — без да дочака отговор, той продължи разпалено: — Знам, че съм много по-възрастен от теб и вероятно дори не ме обичаш. Но това на практика няма значение, нали? Убеден съм, че като китайка добре знаеш как повечето двойки развиват любовта си след брака. Сян Сян, смятам, че един по-зрял мъж е доста по-подходящ за теб. Защото знаем как да обичаме и да се грижим добре за жена. Сян Сян, обичам те и ще ти осигуря прекрасен живот.

Изкикотих се да разсея напрежението във въздуха.

— Господин Андерсън…

— Моля те, казвай ми Ричард…

— Ричард, поласкана съм! Но… — тъй като сърце не ми даваше да кажа, че не го обичам, трябваше да измисля нещо друго. — Заради работата ми в миналото не смятам, че съм… подходяща за твоя съпруга.

Лицето му поруменя и гласът му прозвуча напрегнато.

— Сян Сян, това са чисти глупости! Много се гордея с теб. Ти си изявен артист и бележит изпълнител на цин. Освен това ще заминем за друга страна, където никой не те познава.

Като котка, която гони опашката си, Андерсън очевидно не се предаваше и разговорът не водеше до заключение. Накрая той отбеляза с измъчено изражение:

— Сян Сян, знам, че не мога да те принудя, нито дори да те убедя да направиш нещо, което не искаш. Но, моля те, помисли за предложението ми. Скоро заминавам за Щатите и не знам кога ще се върна, може би никога, или поне дълго време няма да идвам тук. Тъй като натрупах доста пари, вече мисля за пенсиониране.

Той се пресегна да вземе ръката ми и я поднесе към устните си.

А аз я задържах там.

 

 

Онази вечер, след като се прибрах вкъщи, образът на Андерсън и предложението му препускаха шеметно в главата ми като въртележка. Да, убедена бях, че ще е добър съпруг. И знаех, че с парите, които имаше, щеше да ми гарантира сигурност за остатъка от дните ми.

Но не го обичах.

Изкисках се при тази мисъл. Кога бившата ми професия ми бе позволявала да мисля за любов? В годините си на упадък бях обслужвала много по-възрастни мъже. Така че какво щеше да се промени, ако обслужех още един? Но имаше разлика — щях да бъда негова порядъчна, законна, първа — и единствена — съпруга.

Тогава си спомних съвета на Перла отпреди години: Ако Андерсън някога се върне и предложи да изплати дълговете ти или дори ти предложи брак приеми на секундата, дори да не изпитваш любов към него. Подобен шанс се появява тук само веднъж в живота.

Подскачах и се мятах в самотното си легло, агонизирах над дилемата дали да предприема решителна крачка и да кажа „да“. Но ако го направех, повече нямаше да срещна шанса за истинска любов. Нямаше да има мъж като Цин Джън, който да омагьосва сърцето, тялото и душата ми.

Представих си обаче състрадателното лице на Андерсън да се надвесва над мен и да прошепва: „Сян Сян, дай шанс и на себе си, и на мен. Обичам те.“

Тази картина бе последвана от образите на японски войници, маршируващи в манастира…

 

 

Андерсън продължи да ме посещава. Колкото повече виждах какво е направило отлитащото време със симпатичното му лице — и какво щеше неизбежно да стори и с моето, — толкова повече клонях да приема предложението му. След три седмици отидох да видя майка ми в кабинета й и да съобщя новината. Преди да повдигна темата, я попитах какво ще прави с храма, ако японците ни нападнат.

За мое учудване тя отвърна:

— Никъде няма да ходя.

— Но, ма…

— Аз съм монахиня. Навсякъде е едно и също — и нирвана, и самсара.

В този момент най-искрено си помислих, че майка си е загубила ума. Ами ако японците сринеха храма, разбиеха всички будистки статуи, след което я изнасилеха и убиеха? Може би вече толкова се беше откъснала от света, че дори не я беше грижа за това? Но нима будизмът не ни учи, освен да се откъсваме да предпазваме и телата си?

— Ма, тогава искаш ли и аз да остана?

Тя видимо се учуди.

— Не. Дъще моя, ти не си монахиня.

Отдавна не ме беше наричала „дъще“. Сълзи препълниха очите ми.

— Ма…

— Да?

— Мисля, че… ще се омъжа.

Удивих се, че лицето й просветна. Минаха няколко минути, преди да попита с леко повишен от вълнение глас:

— Мога ли да узная кой е младоженецът?

— Ричард Андерсън, американски търговец.

Очите й се разшириха и тя попита нетърпеливо:

— Това означава ли, че ще заминеш за Америка?

Кимнах утвърдително.

Отговорът й ме озадачи.

— Добре — заяви тя и продължи: — Тук, в нашата страна, има твърде много злочестина и страдание. Дъще, омъжи се за този Ричард Андерсън и напусни Китай възможно най-бързо.

— Ма, не искаш ли да стана монахиня?

Тя ме изгледа многозначително.

— Но положението сега е съвсем различно. Промени се, винаги става така.

Преди да успея да кажа още нещо, тя ми махна трескаво с кокалестата си ръка, че разговорът е приключил.

 

 

Месец по-късно училището „Нов модел“, след цялата шумотевица и реклама, затвори врати по-малко от две години след създаването си. Още един месец след това, на 18 септември, върху релсите на Южноманджурската железопътна компания, притежавана от японците, избухна малка бомба. Японската армия използва инцидента като повод да окупира китайската провинция — макар сънародниците ми да бяха убедени, че в действителност бомбата е поставена от японските войници.

След превземането на Манджурия цялата столица изпадна в паника за едно денонощие. Някои вестници предсказваха, че японците скоро ще бъдат отблъснати. Други предупреждаваха, чеуокоу — японските бандити — не могат да бъдат спрени и скоро ще завладеят всички големи китайски градове — Нандзин, Чункин, Пекин, Шанхай. Тревогата се разпростираше бързо. Сенчестите организации — прочутата зелена банда и хун бандата — се възползваха от ситуацията, за да поемат контрола върху проституцията в Международния квартал, започнаха да тормозят момичетата и изтръгваха почти всичките им приходи под формата на такси за защита.

Китай се запътваше към хаоса.

 

 

Прецених, че преди да реша дали да се омъжа за Андерсън и да напусна Китай, е редно да посетя Шанхай за последен път. Исках да се простя с леля А Пин, както и да изразя за последно почитта си към духовете на двете си кръвни сестри, Перла и Рубин.

Възнамерявах да остана само един ден. Затова веднага щом слязох на Северната гара, наех рикша и накарах носача да поеме право към Международния квартал. Когато рикшата приближи елегантната розова сграда близо до широкия булевард, помолих носача да спре. Ето го и павилиона „Прасковен цвят“. Нямах търпение да видя леля А Пин и някои други стари познайници, а също и да зърна — за последен път — бившия си дом, или затвор. Един-двама минувачи бързаха по улицата с напрегнати физиономии и приведени глави. Видях няколко скъпи коли, паркирани пред павилиона. Той ми напомни за стара проститутка, чиято някога възхвалявана слава и красота са вече далеч като залязващото слънце. Но въпреки окаяния му вид от прозорците струяха светлина и приглушени звуци. „Прасковеният цвят“ още беше в бизнеса! Дали Фан Жун и У Цян сега забавляваха японски войници? Изпитах смесени чувства. Донякъде исках този посипан със златен прашец ад да изчезне завинаги, но в крайна сметка той беше подслон над главата ми в продължение на много години.

Изведнъж видях вратата да се отваря и навън излезе слаба фигура в синьо сако с щампа от огромни златни монети. Дали това беше У Цян? Моят „де“? Или някой от някогашните ми гости? Понеже булевардът беше твърде широк, наложи ми се да проточа врат…

— БББУУУУУУУМММ!!!

Рикшата ми политна нагоре и се стовари на земята. Димът щипеше очите ми и ме задушаваше. Ушите ми временно оглушаха. Почти чувах как костите ми се трошат в тялото. Отворих уста, но не излезе ни звук, само пъшкане.

Стреснатият глас на носача предизвика друга експлозия в ушите ми.

— Бомба! Японците са нахлули!

Обезумял, той вдигна рикшата и я бутна, като ме събори с ненадейното движение.

Когато успях да се изправя, погледнах и не можах да повярвам какво виждам — или не виждам.

Павилионът „Прасковен цвят“ беше изчезнал!

Гостите започнаха да изхвърчат панически. Няколко плъха също хукнаха в различни посоки, последвани от нещо кръгло, което се търкулна на земята. Дали това бяха човешки глави?! Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че това бяха двете глави на каменните лъвове защитници!

Почувствах как вътрешно се разтърсвам, припомнила си думите на Перла в последния ни ден заедно преди десет години.

Ще дойде ден, когато „Прасковеният цвят“ ще бъде сринат със земята.

В този момент забелязах друг носач на рикша, който се опитваше да избяга. Изкрещях му да спре, но нахалост. Втурнах се към него и му показах шепа банкноти. Така успях да го накарам да спре, за да скоча вътре. Непрестанно извръщах глава да проверя дали павилионът „Прасковен цвят“ още е там. Но единственото, което виждах, беше тежък дим, докато се отдалечавах завинаги от Международния квартал.

През декември 1931 г., на двайсет и шест години, аз най-накрая затворих една глава от живота си и започнах друга. Омъжих се за Ричард Андерсън, качих се на борда на океанския пътнически кораб „Президент Кливланд“ и замених студената планина на майка си със златната планина на Америка.