Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (34)

Химикалките на Нефритено съкровище и Лио Стенли дращят шумно по хартията, като въплътяват страданията и кошмарите ми в продаваеми мечти.

Когато Нефрит най-накрая оставя химикалката си и изключва диктофона, тя възкликва:

— Иха! Бабо, това наистина е чудесно!

— Чудесно? — хвърлям й укорителен поглед. — Моите нещастия и страдания?

Тя прави физиономия на дете, обвинено в лъжа.

— Знаеш какво искам да кажа!

— Естествено — че моите мъки могат да бъдат превърнати в чудесни истории и продадени на чудесна цена.

Тя имитира китайския ми.

— Ай-я! Бабо!

Лио моментално се притичва на помощ на годеницата си.

— Попо, Нефрит иска да каже, че си чудесна личност.

— Добре, добре — вдигам ъгълчетата на устните си както преди седемдесет години така, че да заприличат на разцъфнал лотос. — Казах ви, че животът ми може да бие всяка сапунена опера по телевизията.

Нефрит пита.

— Бабо, защо не успя да убиеш големия господар Фун?

Изглеждам я гневно.

— Защото не съм родена убийца, ето защо! Искаш ли престъпник в семейството?

— Мислех, че вече имаме един — баща ти.

— Но той не беше престъпник. Казах ти, че беше осъден за престъпление, което не бе извършил.

— Съжалявам, бабо, разбира се, че не — Нефрит млъква, очевидно размишлява усилено, сетне отбелязва: — Но ти наистина не е трябвало да пропускаш, защото убийството на военачалника Фун е било основната цел в живота ти.

— Да, но много цели така и никога не се изпълняват, нали?

Двамата си разменят любопитни погледи. После Нефрит се обажда:

— Според мен си била твърде уплашена и затова не си уцелила сърцето му.

— Да, бях изплашена, много изплашена, но смятам, че истинската причина е моята карма.

Нефрит ме зяпва в очите.

— Значи кармата ти не ти е позволила да убиеш Фун?

— Да. Може би заради всички приказки на майка ми за състраданието на Буда оръжието не беше насочено към главата му, а към ухото.

Лио пита:

— Попо, съжалявала ли си някога, че не го уби?

— Първоначално да, при това много, но не и сега.

Нефрит прави физиономия.

— Но защо не? Бабо, аз продължавам да мисля, че е трябвало да го убиеш.

— Моя голяма принцесо, нека ти задам един въпрос. Искаш ли да удушиш малкото си коте?

— О, не, разбира се, че не!

— Тогава как можеш да смяташ, че е трябвало да отнема живота на човешко същество?

— Ама това е различно, той е твой враг!

— Откъде знаеш, че котето не е било твой враг в предишен живот?

— Бабо!

Лио потупва годеницата си по ръката.

Въздъхвам.

— Хай, може би дълбоко в себе си просто нямах сърце да го убия. Въпреки че той също нямаше. Но кой знае? — правя пауза и продължавам: — Както и да е, аз все пак прострелях ухото му. За мъж като Фун срамът, че е останал без ухо, е дори по-страшен, отколкото ако го бях убила.

Следва поредно продължително мълчание, по време на което двете ин-ян хлапета се мъчат да пленят чувствата и възпоминанията ми в думи.

Накрая Нефрит се надвесва към мен с широко отворени очи.

— Бабо, след като избяга от Шанхай, върна ли се обратно към… към…

Тъй като тя се срамува да довърши изречението, аз го довършвам вместо нея.

— Към проституцията?

Двете глави, една черна и една руса, подскачат като чифт ин-ян топки.

Изхилвам се наум. Защо порядъчните, високообразовани млади американци толкова се интересуват от курви? С всичкото това сексуално образование и приказки за свободния секс защо копнеят за още?

Сега Лио казва на книжовния китайски, който е научил толкова изящно в Ге-лин-би-я:

— Попо, моля те, разкажи ни как стигна чак до Щатите. Искаме всички подробности.

Махвам им с болната си от артрит ръка.

— Проявете търпение, младежи! Обещах ви, че няма да поема на пътешествието на безсмъртните към Западния рай, нито да хвана полета на жерава, преди вие двамата да сте сигурни, че държите цялата ми история в ръцете си! А и трябва да събера всичките си останали сили да отида на — бързо превключвам на английски, — book two^[1] за реклама на мемоарите ми.

Лио изглежда озадачен и дори още по-хубав.

— Book two? Попо, искаш да кажеш, че имаш достатъчно материали за втори том?

Преди да успея да отговоря. Нефрит му хвърля сърдит поглед.

— Лио! Баба иска да каже „Book tour“^[2]. Следващия път слушай по-внимателно!

Сега е мой ред да стрелна Нефрит със строг, укорителен поглед и се навеждам да прошепна в ухото й:

— Нефрит, престани! Никога не си позволявай да се подиграваш и да мъмриш човек, когото обичаш и който те обича дори още повече. Истинската любов се случва само веднъж в цялото ти превъплъщение, ясно ли ти е?

Тя прави физиономия, като се опитва да изглежда сладка (и успява). След това се изстрелва от дивана.

— Бабо, ще ти направя още една чаша женшенов чай. Лио, ти искаш ли?

Сега се извръща да хвърли на годеника си засмукващ душата поглед.

Клатя глава. Хай, ето как младите хора губят ума си, когато сърцата им горят в илюзорните пламъци на страстта. В следващия момент едва не избухвам в смях, като виждам как Нефрит се опитва да имитира накъсаните стъпки на златния лотос. Очите на Лио проследяват голите й крака и лакираните в червено пръсти като котка, която наблюдава развиването на макара.

За нула време правнучката ми се връща с чаши, пълни с кехлибарена течност. Подава едната на Лио и напъхва другата право между устните ми.

— Бабо, моля те, пий. Сложих много мед. Ще направи кожата ти гладка и ще ти вдъхне много ци.

На деветдесет и осем години за какво са ми гладка кожа и изобилие от енергия? Да съблазня някой стогодишен и умиращ тип, който скоро ще се превърне в труп? Естествено, гладката кожа ми е нужна за телевизионните интервюта (предсказани от Нефрит), а ци — за множеството трескави рекламни обиколки!

Изведнъж решавам да се правя на дете и да удовлетворя „майчинския“ инстинкт на Нефрит, както и да откликна на добрите й намерения. Покорно пресушавам горчиво-сладкия чай, сякаш преглъщам също толкова горчиво-сладката си карма.

Сетне продължавам:

— Обещах на себе си, че няма да се върна към „сещате се какво“ и…

Лио разширява красивите си, почти женствени очи.

— Попо, искаш да кажеш, че си се върнала към…

Прехапвам силно устните си, за да не избухна в бурен смях.

Но, уви, провалям се трагично и започвам да се кикотя като обезумяла жена.

Нефрит ме потупва по гърба и масажира ръцете ми. Лио седи право срещу мен и изглежда вцепенен. Накрая успявам да се насиля да спра. Нефрит се втурва в кухнята да приготви още чай.

Когато дотичва обратно и ми подава чашата, отпивам няколко глътки и казвам на двете комични лица:

— Така, докъде бях стигнала, преди вие двамата да се опитате да ме убиете със собствения ми смях? — докарвам непроницаема физиономия като на покерджия. — Да, бях започнала да казвам, че наистина спазих обещанието си и никога повече не се върнах към сещате се какво.

Двамата въздъхват. Не знам дали от облекчение, или от разочарование.