Жерар Клен
Градовете

Машината бродеше неуморима. Вятърът наклоняваше антените, слънцето караше да пожълтяват листата на дърветата и да избледнява боята по капаците на прозорците, времето набраздяваше лицата на хората и приспиваше Града, а вечната Машина бродеше. Ден след ден, нощ след нощ тя обхождаше широките и сухи улици, разпитваше редките минувачи: „Кой сте вие? Как се казвате? Къде живеете? Какво правите тук по това време?“ Поздравяваше жителите. Вмъкваше се в къщите и претърсваше мълчалива, незабележима. Пазеше и защитаваше Града. Щателно, със смъртоносна струя тя обезвредяваше и унищожаваше всеки, който не беше от Града. Скиташе и търсеше дошлите от други Градове чужденци и шпиони между затревените квадрати и тихите кестени, в прохладните дворове и в малките студени затворени крепости.

Г-н Ферие седеше в градинката си разсеян, с празен поглед. От къщата му, от всички къщи излизаха странни шумове. Една тиха и бавна, провлачена и отвратителна музика. Следобед г-н Ферие бягаше от своя приемник и екраните му. Смекчен от дебелите стени, тук звукът едва се чуваше, но упорстваше и насищаше въздуха като лепкава миризма.

Г-н Ферие видя, че идва непознат човек. Това се случваше рядко.

— Добър вечер — каза непознатият.

— Здравейте — промълви г-н Ферие.

Отдавна не бе го казвал. Посочи с пръст човека.

— Май не живеете в този квартал. Не ви познавам.

— Не съм от този Град.

— О… (Замълча.) Вие сте чужденец.

— Не съвсем. Градът ми не е толкова далече. Говорим на един и същи език. Живеем в една и съща страна.

— Какво значи една страна — каза нравоучително г-н Ферие — освен древна история. Някога са съществували страни и империи, но сега живеем в епохата на Градовете. Не трябва да имаме доверие в нищо. Особено в Градовете. Слава богу, оправяме се и сами. Впрочем, не сте ли шпионин?

— Не мисля, че съм такъв. Аз просто се разхождам по пътищата. Знаете ли, че пътищата между Градовете са в много лошо състояние?

— Това не ме учудва.

— И че някога по тях са се движели хиляди хора и болиди?

— Някога — да.

— Исках да направя като тях. Исках да опозная други Градове, други места. Но Градовете не са най-интересното. Най-вълнуващи са часовете и дните, когато вървиш между тях. Вървели ли сте някога по трева? Виждали ли сте изпод краката ви да се разбягват мравки и да изскачат скакалци?

— Аз… не зная.

— Всички Градове си приличат. Те имат същите сухи и криви дръвчета на същите топли улички. И навсякъде по покривите им цъфтят същите метални антени. Всеки от тях има същия купол, всеки — същата Машина, натоварена да преследва всичко онова, което е чуждо. Дори жителите им си приличат. Имате ли тук Машина?

— Разбира се. Това е абсолютно необходимо. Ние много се гордеем с нашата Машина. Нищо не може да й убегне. Трябва по-бързо да си тръгвате. Може би е вече твърде късно.

— Но аз не върша нищо лошо.

— Вие сте чужденец. (Г-н Ферие присви устни.) Не вярвам да й се изплъзнете. Тя е изключително усъвършенствана. Познава всички жители по име. Тя не може да сгреши. Има удивителна памет. Когато срещне някого, веднага разбира дали е приятел или… чужденец.

— Не намирате ли, че това е опасно?

— Опасно ли? Само за чужденците.

— Ами ако сгреши? Ако някой ден ви вземе за чужденец?

— Би ме убила. Но тя не може да сгреши.

— Довиждане. Бях щастлив да поговоря с вас.

— Аз също. Желая ви успех.

„Защо му пожелах успех? — помисли г-н Ферие. — Той не може да й избяга. Не може. Няма никакъв шанс.“

Притвори очи.

„Между Градовете — питам се какво искаше да каже с това. Между Градовете няма нищо. Може би от някой хълм, по цялата окръжност на хоризонта се виждат сиянията на Градовете, забелязват се блестящите розови куполи, а при мълния присветват металните отражения на Машините, които бродят, обезпечават реда и търсят шпионите. Може би е красиво.“

Върху отсрещната стена видя танцуваща светла точка. Машината излезе от най-близката улица. Той изтръпна: „Ами ако ме е забравила? Ако сбърка? Ако не знае, че съм от Града?“

Машината го разгледа. Докато тя го преценяваше, в очите на г-н Ферие потече пот.

„Дали няма да ме вземе за чужденец?“

— Здравейте, г-н Ферие — каза тя.

— Здравейте.

Ръцете му се отпуснаха и пръстите оставиха върху розовите му длани бели кръгове.

— Тази вечер времето ще бъде хубаво, г-н Ферие — каза Машината.

— Сигурно — отвърна той.

„Как можах дори за миг да си помисля такова смешно нещо“ — си каза той.

— Търся един чужденец, шпионин — добави тя. — Знам, че е в Града. Току-що е минал оттук. Не го ли видяхте?

— Видях го. Видях го. Дори поспорихме.

— Това е ваше право. Накъде отиде?

— Вие сте длъжна да знаете.

Той се поколеба, после погледна Машината и бързо посочи към края на улицата.

— Замина. Натам.

— Много ви благодаря за помощта, г-н Ферие. Градът ще оцени това. Бъдете спокоен, няма да ми избяга.

Тя бързо се отдалечи със скърцащи колела и съчленени лапи, които се свиваха и разтягаха гъвкаво и точно.

„Предателство. Не се ли нарича това предателство? — си каза г-н Ферие и леко се усмихна. — Не бива да разсъждавам така. Предателство ли е да оставиш един чужденец на Машината, която е натоварена да защитава теб и твоя Град? Какво е някакъв си чужденец, сравнен с Машината на моя Град?“

Той сведе очи към окосената трева. Чуваше хрущенето на пясъка, когато Машината правеше завой и удряше спирачки. Зави надясно. Пак надясно. Обикаляше квартала. „Дали ще се върне тук? А онзи дали е избягал? Не е възможно. Би било ужасно, ако е така. Би означавало, че сме зле защитени.“

После чу леко шумолене. Шум, съвършено странен и непознат. Колеблив като бръмчене на насекомо, което заглушаваше тежкото скърцане на Машината и оставяше в тишината неравни следи. Бяха стъпки на човек.

„Връщат се насам. Дано само… дано само това не стане на тази улица, пред очите ми.“

Улицата беше прекалено чиста и светла. Дърветата — прекалено добре поддържани, а листата им — прекалено лъскави.

Шумът престана. Бяха спрели малко преди ъгъла. Не се виждаха, но г-н Ферие чу сухите въпроси на Машината и колебливото търкане на краката на чужденеца о асфалта.

— Как се казвате? Вие сте чужденец. Какво правите в този Град?

— Нищо. Разхождах се. Минавах оттук.

— Че нямате ли Град? Скитник ли сте?

— Не. Градът ми е зад онези хълмове. Но не исках повече да остана там. Мислех, че тук е по-различно.

— Не знаехте ли, че е забранено да се влиза в този Град?

— Да, знаех. Прочетох надписите „Забранено за чужденци“.

— Пише и друго — каза Машината.

— Зная — г-н Ферие дочу съвсем слаб глас: „Под страх… под страх от смъртно наказание.“

— Имате ли да кажете още нещо?

— Почакайте! Вие автономна Машина ли сте?

— Да, аз съм автономна Машина.

— Никой ли не ви управлява?

— Никой.

— Никой ли не говори чрез вашия глас и не слуша чрез вашите уши?

— Никой.

— Никой ли не може да ви спре, да ви модифицира?

— Не, аз защитавам този Град. Аз съм безсмъртна. Кой, освен враговете, би поискал да ме спре?

— Тогава нямам какво повече да кажа. Твърде късно е.

— Добре. Готов ли сте?

Стана тихо. „Ех — въздъхна г-н Ферие, — ако имаше вятър, поне щяха да изскърцат капаците на прозорците, да зашумят листата на дърветата.“

— Мисля, че съм готов.

Г-н Ферие чу фученето. Представи си огнения език и пепелта — всмукана, погълната и изхвърлена в пространството. Не беше страшно.

„Чиста работа — си каза той. (Устата му бе пресъхнала.) — Сам си е виновен, сам си е виновен. Че кой напуска своя Град и се хвърля в устата на вълка? Жалко, все пак беше мило момче. Но добре стана, защото беше шпионин. Защо пък не шпионин? Или по-лошото — скитник?“

Забързана, Машината мина пред него.

— Здравейте, г-н Ферие — каза тя.

— Здравейте — отвърна машинално той.

Мислеше си: „Няма защо да съжалявам. Това не можеше да свърши другояче. Смешно е. Смешно…“

Сграбчи чашата си върху масата и се втренчи във въртящото се парче лед. Един блестящ, пълен със слънчева светлина отломък, който никога нямаше да спре. Щеше да се стопи, преди да спре, да се стопи, преди да си почине. Като някой, който върви по изоставените пътища и си няма нито Град, нито дом.

Една мълния и огнен вятър минаха над Града.

— Бомба — извика г-н Ферие. — Наистина ние сме във война, но от години нищо не бе се случвало. Тази война ще продължава вечно.

Нямаше дим. Нямаше пламъци.

— Мисля, че не успяха — каза той. — Ще чакаме следващата бомба след десетина години. (Въздъхна.) Те винаги се целят в купола. Надяват се да разрушат мозъка на Града и да унищожат живота в него. Изглежда, във вътрешността на купола има множество дискове и магнитни ленти. Памет, гигантската електронна памет на Машината. Тя съдържа всички имена, възрасти, всички форми, миризми, размери, всички лица на обитателите на Града. Целият Град е записан, гравиран и застинал върху магнитно подредените железни молекули и кристали. Човешкото око не може да ги разчете. Това е абсолютна тайна. Война между Машините на Градовете.

Погледът му погали меката извивка на купола. „Никой, никой не е прониквал в него от години, от сто години. От колко ли време тези куполи живеят тайния си живот? От едно поколение? От три поколения? Открай време. Питам се дали… дали и ние хвърляме бомби, дали и ние се целим в куполите? И дали понякога разрушаваме Градове; има ли оцелели, останали без Град и без Машина, която да ги защитава? Това би било ужасно.“

На другата сутрин закуси набързо. Живееше сам. Докато допиваше чашата си, чу шумове и крясъци в съседната къща. После стана тихо.

Той видя Машината да излиза скришом от един отворен прозорец.

— Странно — каза той.

Изведнъж си даде сметка колко далечни и чужди му бяха съседите. Непознати. По-далечни и недостъпни, отколкото човекът от другия Град. Излезе и седна в градинката. След миг долови скърцането на Машината. Металният глас го повика:

— Излизайте!

Той стана. Обърна се към червените и неподвижни очи.

— Излизайте! На вас говоря!

— На мен ли? — изненада се г-н Ферие.

— Да, на вас. Побързайте!

Той излезе. Застана срещу Машината, в средата на улицата.

— Как се казвате?

— Ферие. Вие ме познавате…

— Не ви познавам. Вие сте чужденец.

— Живея в този Град (Закърши ръце.) — Поздравихте ме вчера и завчера, както винаги досега. Жител съм на този Град. Името ми е записано там. (Посочи с пръст купола.)

— Не познавам никого на име Ферие.

— Не може да бъде! Живея в тази къща.

— Ако живеехте в нея, щях да ви познавам.

— Кълна ви се! Слушайте! Кой тогава живее в нея? Кажете ми кой?

Почака малко.

— Никой. Тази къща е празна, изоставена. Не си спомням някой някога да е живял в нея.

— Вие сте забравили, забравили.

Той хлипаше.

— Аз не мога да забравя. Не мога да сгреша.

Хрумна му една идея.

— Кажете ми кой живее на тази улица? Имената на хората във всяка къща?

— Никой. Никой никога не е живял на тази улица.

— А в Града, в целия Град? — извика г-н Ферие. Той изведнъж разбра какъв беше шумът и необичайните викове в съседната къща.

— Никой не живее в този Град. Той е пуст. Празен. Нямам никаква информация за някой, който да е живял в него. Има само чужденци. Нямате ли Град? — попита Машината.

— Този тук — отговори той. Гласът му беше слаб и дрезгав.

— Не знаехте ли, че е забранено да се влиза в него?

— Не — отвърна г-н Ферие, — тъй като живея в него.

Долната му устна се издаде напред, сякаш щеше да заплаче.

— Имате ли да кажете нещо?

— Мога ли да ви поискам още едно… едно сведение?

— Разбира се — каза Машината, — не бързаме.

— Бомба ли падна снощи?

— Точно така.

— От какъв вид беше бомбата?

— Магнитна бомба. Нямаше щети.

„Разбирам, разбирам“ — си каза г-н Ферие. И си представи на всички ролки чистите, изтрити ленти на гражданското състояние. Една магнитна бомба и край! Машината загубва паметта си. Всички хора стават чужденци в своя собствен Град. Това е логично. Това е нормално. Зачеркнат и забравен там — мъртъв тук.

— Това ли е всичко, което искате да знаете? — попита Машината.

— Да — отвърна г-н Ферие. „Не мога да й кажа, че е забравила. Няма да ми повярва. Една Машина не може да сгреши.“

— Ще се погрижите за къщата ми, нали?

— Готов ли сте?

— Мисля, че съм готов. (Устните му трепереха.)

— Няма да боли — каза Машината.

Тя зафуча. Показа огнения си език. Всмука, погълна и изхвърли в пространството пепелта, която полетя и се посипа върху опустелия завинаги Град.