Александър Грин
Блестящият свят (20)

IV

Най-напред тя си спомни, че между погледите, разсеяни по пътя към това синьо със златни цветя кресло, се мярнаха някакви погледи със странен израз, изпълнени с лъжлива равнодушна усмивка. Двама-трима души студено я огледаха, като че искаха да узнаят какво представлява цялото й същество — може би от любопитство, може би само й се стори, че погледите им са улично тръпчиви, но нейният отзивчив духовен свят беше замрежен от най-тънката паяжина на двусмислеността. Понеже й казаха, че след някое време при нея ще излезе стопанката вдовица, Тави не мислеше много за погледите и впечатленията — мислите й се въртяха около трагичното събитие. Като допираше изведнъж изстиналите си ръце с леденото опако на дланите до пламналото си лице, тя потреперваше и въздишаше. Оставиха я да седи в една от междинните зали с високи ажурени врати; лъчисти прозорци, които откриваха сред ярките сенки трогващата небесна пищна красота на градината, осветяваха и измъчваха нервно-напрегнатото момиче; в строгия простор на залата плаваха лъчи, които се докосваха до стената с трептящо петно. „Смърт!“ Тави се замисли над нейната опустошаваща сила; страхувайки се да не потъне в креслото, сякаш неговата спокойна хлътнатина беше близка до страшната загуба на къщата, тя седеше накрая, като се държеше с ръце за ръчките на креслото, и се мръщеше на своето плахо отражение в далечината на огледалния отвор, ограден с масивна резба.

Тогава от вратата, към която тя почна да попоглежда с нетърпение, излезе чернокоса жена, четирийсет-четирийсет и пет годишна. Тя беше права, висока и костеливо-мършава; фигурата й се побираше в няколко резки линии, стремителни като напрежението на черните блестящи очи, които заличаваха цялото й останало лице. Сухият разрез на тънките й устни, стиснати непримиримо и страстно, трогваше тежко сърцето. Черната рокля, стегната под брадичката и на китките с пъстър ширит, при слънцето, което сееше по килимите спокойната мъглица на цветните отражения, напомняше овъглен ствол между цветове и лъчи.

— Така значи, пристигнахте? — високо рече вдовицата, като огледа безцеремонно момичето. — Пристигнахте, разбира се, с приятното предположение за… удобно място. — Прекъсването на фразата, самият тон на прекъсването вече изплаши Тави, в него блесна зъл страстен удар. — Никой не очакваше, че ще умре — продължи вдовицата, — навярно вие най-малко сте очаквали това. Мигар не чухте звънеца? Не? — Тя студено се усмихна. — Не побързахте? Прислугата влезе, извика: той лежеше на пода проснат, с ръка на яката. Мъртъв! Имате ли семейство, сестри, братя? Може би имате годеник! Но, мила, как се наричате?

Тави се мъчеше да каже, спазъм не й даваше да направи това; най-сетне собственото й име със заекване се изтръгна от побледнелите й устни. Колкото повече, усмихвайки се тягостно, вдовицата наблюдаваше втренчено пристигналата, толкова по-лошо ставаше на момичето; вече сълзи, неизменни спътници на горчивите мъки — сълзите и смехът често изразяваха цялата Тави, — вече сълзи обидено се показаха на очите й, а лицето й почна да се огорчава и мръщи по детски, но жената по инстинкт долови някакво указание. Тя мрачно въздъхна; не съчувствие — горчива разсеяност, заета далеч от някаква тъмна мисъл, се отрази на нейното лице, когато, хванала момичето за трепналата му ръка, тя заговори отново.

— Доволна ли сте от това, което се случи? Разбирате ли, че само пред вас се изправи тази стена? Вие сте родена под щастлива звезда. Може би умрелият ме чува, толкова по-добре. Аз съм уморена от омраза. Скоро ще настъпи часът, когато ще си отдъхна и аз. Десет години мъчения и омраза, десет години страх и отвращение — мигар не съм заслужила отдих? Казват, смъртта примирява — как да разбирам това, ако сърцето със зло тържество се радва на смъртта? Аз го мразя дори и сега.

Като говореше така, тя гледаше през прозореца, ту притегляше ръката на Тави, ту я отблъскваше, без да я изпуска от твърдите си горещи пръсти, сякаш се бореше между гнева и ласката; изглежда, потресът от съдбоносната сутрин беше разбълникал всичките чувства на миналото и ги беше оживил с кратък огън.

— Не се страхувайте — рече тя, като видя, че Тави се измъчва и трепери, — още не ви се е случвало да чувате за омраза в деня на смъртта, но аз трябва да говоря с вас така; може би трябва да кажа нещо повече. Не знам с какво ме трогнахте, но аз ви прощавам. Да, прощавам! — извика тя, щом забеляза как потъмняха очите на Тави. — Вие се гневите, мислейки, че аз нямам право и повод да ви простя, че ние се виждаме за първи път. А знаете ли вие, че човек може да прощава на дървото, на камъка, на лошото време, на земетресението, че може да прощава на тълпата, на живота? Простете ми и вие. За щастливия е по-лесно да прости.

Като се задъхваше, момичето изскубна ръката си, тупна с крак. Сълзи и обида я душаха.

— Защо дойдох? Защо ме викахте тук? Какво съм направила? Мигар съм виновна, че Торп е умрял? Обяснете ми, аз нищо, нищо не разбирам. Вече за втори път чувам днес, че съм „щастлива“, и това ми е тъй обидно, тъй неприятно… — Тя заплака, като мокреше със сълзи кърпичката си, пое дъх и като изтри очите си, се засмя с виновно лице. — Сега ви слушам. Само че трябва да ми кажете всичко поред, инак ще се забъркам.

Ръката на вдовицата легна върху главата й, като оправи докосваща очите й къдрица.

— На тая възраст, на която сега сте вие, мене ме сломиха — тя стисна един лист от палмата, като изтръгна неговото обезобразено перо с лека усмивка — така, както аз счупих това растение, листът ще повехне, ще пожълтее, но няма да умре; не умрях и аз. После… видях как чупят други листа. Елате след мене.