Александър Грин
Проливът на бурите (4)

IV

Нощта се носеше в галоп; вечерта стремително бягаше; нейният разноцветен плащ, разкъсан при бягането, прозърташе зад скалите в червени, обшити със синьо дрипи. Сребристият памук на мъглата се поклащаше до бреговете, водата тъмнееше, огненото крило на заника спущаше килими от сенки, земята стана замислена, птиците млъкнаха.

Беше безветрие, морската вода тежко плискаше; веслата раздвижваха само за миг нейната повърхност, ленива като сита котка. Аян бавно се отдалечаваше от шхуната. Лодката, тежичка, се движеше със замиращи тласъци.

Силуетът на „Фитил“ почти изчезна в тъмната ивица на брега, част от реите и стенгите чернееха върху заспиващото небе, долу се трупаше мрак. Светли водни люспи припламваха и гаснеха. Изтекоха около пет минути в дълбоко мълчание — последната атака на тъмнината удави всичко. Аян извади изпод кърмата един ръждясал железен фенер, запали го, съобрази положението и рязко зави наляво.

Червеникавата светлина на изпъкналите опушени стъкла, олюляна, озари водата, веслата и част от пространството, но от пламъка мракът наоколо стана съвсем черен — като сляпа пещера на подземна река. Аян гребеше към пролива, като поглеждаше сегиз-тогиз звездите. Той не бързаше: безветрената тишина на морето с всичко обещаваше спокойствие, той караше лодката, без да се отдалечава от брега. След някое време една малка звезда от дясната страна хвърли златна игла и се скри, затулена от една издатина на брега. Това значеше, че лодката е в пролива.

Аян стана и известно време се вслушва, притаил дъх. Отдясно лъхаше душна, топла плесен на блата с отровните изпарения на зелени богатства, скрити в мрака; слабо шумолеше пясъкът, посрещайки прилива. Брегът беше съвсем близо. Аян седна. Сега той минаваше устието на залива и завиваше към северната страна на пролива. На около две мили напред лежеше океанът, отзад имаше тесен проход, стиснат с клиновете на острова и материка. Дъното на пролива, изранено от подводни течения, от работата на подземните сили и от взривовете на бурните вълни, които разклащаха до основи морската бездна, напомняше шахматна дъска, наредена с фигурите в разгара на играта. Лотът, спуснат тук, достигаше ту до два фута, ту до значителна дълбочина; денем в тихо време тук можеха да се видят шиповете и зъберите на рифовете; по това време проливът напомняше леко озъбена уста. Голям и малък кораб можеха да го прекосят, все едно че прескачат стобор. Единствената достъпна за веслото и кила вода се простираше край северния бряг. Все пак ширината на тази лента беше съмнителна за фрегата.

Като взе посока, Аян загреба равномерно, без да се уморява. Голяма, пустинна тишина го обкръжаваше. Мракът сееше тайнствени шарки, сиви, възбели петна се мяркаха в неговата дълбочина; червеникавата светлина на фенера безсилно оттласкваше тъмнината и тежестта на невидимото пространство; нелепи образи се тълпяха в полуосветената вода, безкрайна и зловеща. Аян се бореше с тревогата, еднозвучният наплив на мислите го държеше в мъчително напрежение и сцени от последните дни се рояха в черната стена на въздуха, бегли като разкъсан сън. Той гледаше, мислеше и изведнъж, свила сърцето му, пред тъмните му тайни очи се откри безмерна пустота. Аян усети пространството, невидими пропасти го заобиколиха; заспалото лице на океана се издигна към зенита и студът на бездните стресна мисълта му. Той трепна. Далечен, проточен шум раснеше в тишината, като че зарева хоризонтът; глухо вълнение обхвана мрака, в ушите му зазвъня стремителният напор на кръвта. Всичко стихна.

Това беше, разбира се, халюцинация на слуха. Аян стана, отново седна, задъхан от безпокойство, и викна. Гласът му, звънко отразен от водата, уби призраците. Всичко взе обикновените си размери. Мирно проскърцваха колчетата, за които бяха вързани веслата, отляво лъхна въздух от брега. Един-два мига Аян мисли за октоподите със зелените, фосфоресциращи очи; за рибите, приличащи на привидение или кошмарен сън; за гигантските нарвали, за скатовете, отвратителни като възглавница от хлъзгаво месо. Но това беше вече последният гърч на въображението. Той остави веслата, доближи фенера и извади портрета на жената.

Светлината се изплъзваше, менеше боите, движеше сенките и изглеждаше, че лицето на непознатата девойка бегло мени израза си и му се усмихва. Той се засмя; лодката, веслата, фенерът, пушката, скрита в кърмата, му се сториха удивително приятни, скъпи предмети. След като мушна в джоба портрета, Аян продължаваше известно време още да го вижда така ясно, както и в ръцете си. И както често се случва, когато безброй гласове в хор се надигат в душата — сложен и ярък момент, — обзе го силна необяснима радост. Той скочи, изпълнен от нетърпелив стремеж да се движи, вдигна веслото и го завъртя бясно над главата си.

„Шу-с-с… шу-с-с…“ — засвири въздухът; лодката с подплискване се клатеше от едната на другата страна. Аян седна, остави веслото, лицето му се усмихваше, очите му блестяха от възбуда.

— Защо е тихо? — силно рече той и се засмя сам на себе си. — Море, викай!

Ехото на брега прокънтя тежко и млъкна. Желание да пропъди тишината, както пропъждат сънливостта, овладя Аян. Той каза високо, вслушан в гласа си:

— Ида, ида! Сам!

Лодката се приближи до брега, сводове от клони надвиснаха над главата на Аян. Той се хвана за тях и шумът на листата глухо пробягна над водата. И отново му се стори, че тишината го овладява. Тогава първите му дошли наум възгласи, обичайни в корабния живот, се понесоха звънко над пролива и стихнаха като трепет от крила на нощни, подплашени птици:

— Хей! Всички горе! Затегни фаловете, браса на фока, грота и фока в рифовете. Всички по местата! Готви куките!

Той млъкна, седна, взе веслата и силно удари по водата, пребледнял от тайна, гореща мисъл, дръзка като целувка на насилник.